kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

kuchipudi

Kuchipudi  …

kuchipudi

https://www.pinterest.com/MeeraNBushana/andhra-pradesh-telangana/

тагове: индийски, танци

Оризища в Бали- Индонезия

Мост над Тибър, Рим

 площад в историческия център на Монпелие. На площада, където е префектура срещна за първи път Петен и генерал Франко по време на Втората световна война. Префектурата стана мястото на срещата на Pétainists лидери в град Монпелие, и транзитна резистентни или политически протестиращите, преди да бъдат пуснати в затвора или депортирани. Ето защо място-името на мъченици De La Resistance е награден в тяхна чест след победата на съюзниците.

Midnight в Арктика

Castle Bojnice, Slovakia

 

 

 

ЛЮБОВ И ВЕЧНОСТ

НА ЗДРАВЕ

подбра: Мария Герасова

тагове: любовта, граници

La Conciergerie, Paris

Coupole du Tribunal de Commerce de Paris

Pont Neuf, Paris

Palais Royal, Paris

Passage des Princes, Paris

Lieu: Galerie Vivienne, Paris

Tour Saint-Jacques, Paris 

Réformée Église de L’Oratoire du Louvre, Paris

Pont Alexandre III, Paris 

Musée du Louvre, Paris 

Pont Alexandre III et le Grand Palais – Paris 

Musée du Louvre – Paris 

Musée du Louvre – Paris 

Palais du Louvre – Paris 

Cathédrale Notre Dame de Paris 

P a r i s

Colonnade de Perrault – Louvre, Paris

Conciergerie, Paris

Pont Neuf, Paris

 

 Paris 

подбра: Мария Герасова

 тагове:  виртуална, разходка, париж

 предостави: Катя Филипова

 тагове: декорация, плодове,  продукти

 

Римският претор Метел казвал:

  Мистикът и тайноведец Николай Райнов

„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.“ — Н. Райнов, Алманах „Жътва“, 1922 г.

Николай Райнов — портрет

* * *

Още е много, много рано за времето, когато ще можем да осъзнаем в цялата широта (а и да говорим за това) какво всъщност ни е завещал с творчеството и примера си недостижимият в ерудицията и нравствеността си тайноведец Николай Райнов. Днес не разполагаме с подгодящ „аршин“, с който да измерим исполинския ръст на духа му, и това не са голи слова! Много от казаното между редовете в книгите на писателя още дълго време ще продължи да бъде нерешима загадка за нормалните рамки и стереотипи, битуващи в обичайното човешко мислене. Той е съзнавал, че пише за буквално шепа избраници, макар сигурно да е жадувал да бъде разбиран от повечко хора.

Според спомените на съвременниците, запомнили го като винаги странящ от шумотевицата на светското, понякога до пълно отшелничество, Райнов от ранна сутрин до късна вечер неотклонно е бил наведен над бюрото си, и така десетилетие след десетилетие, цял живот, пишещ потопен в дълбока медиумистична съсредоточеност, невинаги разбиращ какво точно се случва около него. Емблематичен е случаят, когато по време на бомбардировките на Съюзническата авиация над София, взрив разрушава и подпалва кооперацията, в която семейството му е на квартира. Ударната вълна го запраща от стаята чак в коридора, затрупан сред отломки, но писателят веднага става и дори се опитва да продължи с прекъснатото от взрива писане. Отказва на упоритите увещания на своите близки да се изнесе с тях на по-безопасно място в околностите на София, поне за известно време.

Няколко дни по-късно, когато заплахата от бомбардировки е вече отминала, единият от синовете му (Богомил Райнов) решава да намине към полуразрушената сграда. Този случай Богомил описва в спомените си съвсем лаконично: „Той седеше наведен над масата, както го бях запомнил да седи винаги, и пишеше. Рамките на прозорците бяха наместени и заковани как да е, а вместо стъкла бе залепена пергаментна хартия. Опитах се да го вразумя и обещах, че ще помогна да пренесе част от книгите си. Старият само поклати глава.“

Доц. Светлана Стойчева, вещ изследовател и познавач на литературното наследство, оставено ни от писателя, пише съвсем аргументирано в своите статии: „По обема на цялостното си творчество Райнов надминава и най-плодовитите български автори. За „обемен“ писател българската мярка обикновено е Вазов, „човекът-литература“, но Райнов, „човекът-езотерична култура“, е много по-трудно обозрим и досега нито един опит за цялостно издание на творчеството му не е имал успех… Той е една от личностите, които са дали толкова много на литературната и културната ни история, но тя на името му – твърде малко. Когато литературните историци започнат да строят литературноисторическите си редове, този автор все излиза по-мащабен или по-синтетичен, или по-противоречив и накрая… по-страничен.“

Наистина обемът на написаното от Райнов е необозрим за обичайните интелектуални човешки възможности, а онези, които са имали щастието да го познават лично, имат отговора – изключителна надареност, но съчетана с невероятно много труд и желязна самодисциплина – и всичко това впрегнато единствено в служба на Идеала за бъдещия човек! Поради определени причини, никой от днешните му изследователи не е имал и няма да има пълен достъп до всичко, което е написано от ръката на писателя… Включително кореспонденцията му, както и някои негови литературни планове, останали незавършени или само като проект (напр. замисления колосален цикъл от провиденчески романи „През вековете“, където основната свързваща нишка е идеята за прераждането; нишка, обхождаща цялата позната и непозната човешка история, чрез въплъщенията на по-важните действителни исторически личности, с чиято съдба се изгражда и води еволюцията на цялото човечество!).

Писателят преживява голямo разочарование с първият и единствено издаден роман от поредицата – „Кръвожадни“, който издателската цензура безпардонно орязва, смислово обезобразява и прекръства на безумното „Човекоядци“. Б. Райнов разказва за този случай в „Тютюневият човек“, първата част от неговата „Елегия за мъртвите дни“

:http://www.otizvora.com/2012/02/3853/

тагове: стъпките, Учителя, Николай Райнов

Публикувано по: Хр. Данов, Христоматия по история на стария свят, С., 1976

Характерни черти на спартанския обществен и държавен строй са несъмнено неговата архаичност и неговото по-бавно развитие. Сравнен с обществения и държавния строй на повечето полиси по западния бряг на Мала Азия, в централните части на континентална Гърция и с редица полиси на о. Сицилия и по бреговете на Южна Италия, общественият и държавният строй на Спарта бие на очи като някакво „изключение”. Причините за това трябва да се търсят преди всичко в неразвитата икономика на Спарта. За нейното състояние са допринесли до известна степен и природните условия. Лакония, областта, в която възникнала сравнително рано спартанската държава, била в същност отрязана откъм морето и предразполагала населението си, от една страна, към затвореност, а, от друга, към грабителски набези спрямо съседите, особено спрямо плодородната западна долина на Месения.

Когато наблягаме на изостаналостта на спартанските порядки, ние имаме пред вид не само натурално-аграрния характер на нейната икономика, но и значителните остатъци от родовия строй и военната демокрация, както и немалкото остатъци от патриархалното робство, отразени бегло, но достатъчно ясно в изворите. При характеристиката на държавния и обществения строй на Спарта не бива да се изпуска основното, а именно, че през време на цялото свое историческо развитие Спарта си е оставала аграрна страна с особен режим на владеенето и обработването на земята.

Откъсите от произведенията на различни гръцки автори, поместени в христоматията, илюстрират архаичността на спартанския държавен и обществен строй.

91. Разкази за предците на митичния спартански законодател Ликург, отразяващи ранните завоевателни набези на спартанците

Плутарх, Ликург, 2

Най-знаменитият от неговите [на Ликург] предци бил Сой [Соос], през чието царуване спартанците превърнали илотите в роби и присъединили към своите владения значителна част от територията на аркадците. Разказва, че веднъж, когато Сой бил обкръжен от жителите на Клитор¹  в една твърде трудна и безводна местност, той им предложил да се спогодят, като им върне онези техни земи, които бил завоювал, при условие, че те позволят на него и на цялата му войска да се напие от близкия извор. Мирът бил сключен под клетва. Тогава Сой събрал цялата си войска и обещал да даде престола си на оногова, който няма да пие вода. Никой обаче не могъл да се въздържи и всички се напили с вода. Единствен само царят, като слязъл от височината, пред очите на всички и още в присъствие на противника само се напръскал с вода. Той се оттеглил, но не върнал завладяната от него земя, като се позовал на това, че „не всички пили вода”.

Плутарх, Ликург, 9

За да премахне окончателно всякакво неравенство и несъразмерност, Ликург искал да раздели и движимото имущество, но тъй като виждал, че гражданите понасят тежко обстоятелството да бъдат лишавани от своето имущество, той тръгнал по околен път и чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолее користолюбието всред гражданите. Преди всичко той извадил от обръщение златните и сребърните монети, постановил да се използват само железни монети, но и последните със своето голямо тегло и обем притежавали съвсем незначителна стойност, тъй като за десет мини²  от тях било необходимо да се строи в домовете голямо помещение и те да се превозват с кола.

Плутарх, Ликург, 9, 4 сл.

След това той [Ликург] прогонил от Спарта излишните и безполезни занаяти. Впрочем даже и той да не премахнал тези занаяти, те от само себе си щели да замрат, тъй като изделията на тяхното производство при съществуващата монета не щели да намерят пласмент. Защото железните монети не били в обръщение у останалите гърци, били осмивани и нямали в техните очи никаква стойност, тъй като с тях в чужбина не могло да се купи никаква стока, нито предмети на разкоша. В спартанските пристанища не пристигали никакви чужди кораби. В Спарта не се явявали нито софисти, нито просяци, които се занимавали уж с гадания, а в същност с подаяния около храмовете, нито съдържатели на домове с леки жени, нито пък майстори — занаятчии, които изработвали златни и сребърни украшения, тъй като не били налице и съответните за подобна търговия монети.

По този начин луксът, като бил лишен от онова, което го поддържало и хранело, малко по малко замрял и изчезнал от само себе си. Онези хора, които били натрупали голямо имущество, нямали никакви предимства пред бедните, тъй като нямали никаква възможност да извадят своето богатство на показ, а трябвало да го държат сякаш зазидано и скрито в домовете си, без да могат да го употребят. Ето защо и обикновените съдове, и всичко необходимо, като кревати, столове, маси, започнало да се изработва в най-добро качество от самите спартанци, а спартанските кани [котони] според думите на Критий³  намирали най-добро приложение по време на походите, тъй като понякога от тях се налагало по необходимост да се пие вода, а тези съдове прикривали мътния ѝ цвят, тъй като извитите им краища задържали калта и от тях могло да се пие сравнително по-чиста вода. Автор на всички тези мероприятия бил законодателят Ликург. Занаятчиите, които дотогава изработвали луксозни предмети, трябвало да прилагат занапред своето майсторство при изработването на предмети от първа необходимост.

Плутарх, Ликург, 13, 5 сл.

Една друга наредба на Ликург била насочена също така против разкоша, а именно покривите на всички къщи трябвало да бъдат изработвани само с брадва, а вратите — само с пила. При това се забранявала употребата на каквито и да било други сечива.

92. Отношенията на крайно недоверие между спартиати и илоти

Либаний, Речи, XXV, 63

Либаний, виден и плодовит оратор (314 — 393 г.), роден в Антиохия, бил един от най-даровитите представители на т. нар. „втора софистика” в гръцката литература през време на преходния период от късногръцката към византийската литература. След като завършил своето реторическо и философско образование в Атина, той открил своя собствена школа в Константинопол, в която се оформили и някои видни представители на раннохристиянската реторика и апологетика.

Лакедемонците си позволяваха пълна свобода да убиват илотите и за тях Критий казва, че в Лакедемон съществува най-пълно робство за едни и най-пълна свобода за други.

„Та поради какво друго — казва самият Критий — освен от недоверие към самите тези илоти спартиатът прибира при себе си дръжките на щитовете им? Той не върши това във време на война, когато е необходимо да бъде във висша степен съобразителен и чевръст. Той се движи, държейки винаги копие в ръцете си, за да бъде по — силен от илота, та в случай, че този последният се разбунтува, да бъде въоръжен само с щит. Cпapтиатите изнамерили и ключалки за вратите си, като искат чрез тях да възпрат коварните замисли на илотите.”

Това би било равносилно на онова чувство, което изпитваш, когато живееш с някого, от когото се страхуваш, и не смееш да си поемеш дъх от опасностите, които очакваш. И как могат онези, които даже и във време на закуска, и на сън, и когато извършват каквато и да било друга работа, са въоръжени поради страх от робите, как подобни хора могат да се наслаждават на истинска свобода? Също както царете на спартанците съвсем не били свободни поради това, че ефорите били властни да вържат и да екзекутират царя, тъй и всички спартиати се лишили от своята свобода, понеже живеели при условията на омраза от страна на робите.

93. Конституцията, която Ликург дал на Спарта

Плутарх, Ликург, 5, 10 сл. и 6, 1-9

От многобройните преобразования, които Ликург въвел, най-същественото било учредяването на съвета на геронтите⁴.

Последният според думите на Платон, бидейки приравнен по значение с властта на царете, която била придобила характер на подчертан произвол, се изравнил по влияние с нея при разрешаването на най-важните въпроси, съдействал повече от всичко друго за запазването на държавата и внесъл мъдрост в управлението. И действително държавното управление, което преди това било лишено от стабилност и клоняло ту към страната на царете с тенденция за установяване на тирания, ту към страната на народа за възтържествуването на демокрацията, след като в средата между тези крайности била поставена опора във формата на властта на геронтите [старейшините], придобило равновесие и твърде стабилно устройство. Причината за това било обстоятелството, че двадесетте и осем геронти, присъединявайки се към царете, имали възможност да се противопоставят на демокрацията, а, от друга страна, те имали възможност да поддържат народа да не допусне установяването на тиранията.

94. Спартанската герузия

Плутарх, Ликург, 26

Отначало Ликург назначил геронтите, както казахме по-горе, от средата на онези хора, които вземали участие в неговите планове и мероприятия. Впоследствие обаче той установил такъв ред, че ако някой от тях умре, на мястото на умрелия се назначава друг от онези, които били над 60 години и по признанието на всички се отличавали по своята доблест. И това признание се смятало за най-велико и най-достойно за съревнование благо между хората. Състезанието се водело не за това, дали някой ще бъде обявен от съдиите за най-бърз от бързите в тичане или най-силен от силните, но за това, дали той ще бъде признат за най-добър и най-благоразумен между добрите, за да може след това да притежава за цял живот, тъй да се каже, като победна награда целокупната власт в държавата, да има властта да наказва със смърт, с лишаване oт гражданска чест, с една дума, да решава най-важните въпроси. Самото пък подбиране на най-добрите ставало по следния начин: когато народът се стичал на събранието, специално избрани мъже, които трябвало да отсъждат в случая, се затваряли в едно помещение наблизо до народното събрание, така че не виждали онова, което ставало в народното събрание, а самите те оставали скрити за другите и само слушали виковете на събралия се народ. Както и в други случаи, така и в този народът решавал избирането с викове, при което кандидатите, които се състезавали, били въвеждани в събранието не изведнъж, а по жребие един след друг и минавали мълчаливо пред събранието. Онези мъже, които се били затворили, имали дъсчица за писане и отбелязвали за всеки поотделно силата на виковете, без да знаят за кого се отнася тя, а знаели само, че това е първият, вторият, третият или който и да било от списъка на онези, които се въвеждат. Оня, при чието появяване имало повече викове и те звучали по-силно, отколкото при другите, него те обявявали за избран.

95. Спартанското възпитание

Плутарх, Ликург, 16 и 17

16. Родителят не бил властен да разполага с възпитанието на своята рожба, а я занасял в т. нар. лесха, място, където се намирали старшите членове на съответната фила, които подлагали на преглед детето. Ако то се окажело добре сложено и здраво, те възлагали на баща му да го отгледа, като при това му отделяли един от деветте хиляди дялове земя. Ако обаче детето било хилаво и уродливо, те го хвърляли в „Апотетите” на планината Тайгет (така се наричала една местност, в която имало много пропасти). Според тях животът на новороденото бил еднакво безполезен както за самото него, така и за държавата, в случай че то било хилаво и слабо още при самото си раждане. Ето защо жените, за да изпитат здравето на новороденото, го окъпвали не във вода, а във вино. Казват, че епилептичните и въобще болезнените деца се вкочанясват от силното вино, а здравите стават още по-здрави и силни от него. Кърмачките, които се грижели за децата, извършвали своята работа с умение. Те не повивали децата в пелени, а давали пълна свобода на крайниците на тяхното тяло, както и на самото тяло, като ги приучвали да не ядат много, да не бъдат капризни в яденето, да не се боят от тъмнина и да не се плашат, когато остават сами, както и да не капризничат и плачат. Ето защо даже и гърците извън Спарта поръчват за своите деца спартански дойки. Разказва се, че дойката на атинянина Алкивиад била спартанката Амикла. По думите на Платон впоследствие Перикъл назначил за негов възпитател роба Зопир⁵, който по нищо не се отличавал от другите роби, докато Ликург не възлагал възпитанието на спартанските деца нито на купени, нито на наети срещу заплата възпитатели. Също така той не позволявал на бащите да възпитават синовете си така, както те намирали за необходимо. Спартанците събирали всички деца, навършили седем години, заедно и ги разделяли на агели [стада]. Те живеели и се хранели при еднакви условия и привиквали да прекарват времето си заедно. За началник на агелата се назначавал онзи, който се отличавал от другите със своята съобразителност и смелост във военните упражнения. Останалите трябвало да го гледат и да вземат пример от него, да се подчинят на нарежданията му и да понасят с твърдост наказанията, които той им налагал, тъй като тази школа била школа за безпрекословно послушание. Старците наблюдавали игрите на децата и често пъти нарочно ги подбуждали към свади. Скарвали ги и по този начин много добре изпитвали характера на всяко дете — дали то е храбро и дали няма да побегне от бойното поле.

На четмо и писмо те се учели само с оглед на практическата полза от това, а цялото им останало възпитание се свеждало до това да се подчиняват безпрекословно, да бъдат издръжливи на усилия и да побеждават в боя. Затова и с напредването на възрастта им тяхното обучение ставало по-сурово. Стрижели им косата до кожа, привиквали ги да ходят боси и да играят заедно, обикновено без дрехи. След като навършвали дванадесет години, снемали им хитона и им давали по един химатий всяка година. Кожата им била загоряла и груба. Те не правели топли бани и никога не си мажели тялото и само няколко дни през годината вземали заедно с другите участие в грижите за тялото си. Те спели заедно по „или” [отделения] и по агели върху постели от тръстика, която сами те събирали по бреговете на р. Еврота, като я кършели с ръце без помощта на ножове. През зимата подлагали под тръстиковата постеля и пласт от вълчи трън. От това растение слагали и в самата тръстикова постеля, защото се смятало, че държи топло.

17. На тази възраст най-изтъкнатите и знатни младежи започват да се сдобиват с т. нар. „любимци”. Старците им оказвали голямо внимание, като ги навестявали твърде често в техните школи за гимнастически упражнения и наблюдавали как се биели или как се надсмивали един другиму. Понеже всички те се смятали за бащи, учители и наставници на младите хора, вършели това съвсем не между другото. По този начин онзи младеж, който се е провинил в нещо, не могъл да избегне нито мъмренето, нито пък наказанието, защото не съществувало място, където да му се удаде това. Освен това към младежите се числял още един възпитател от средите на най-знатните и най-издигнатите в нравствено отношение граждани, т. нар. педоном, а самите те избирали по агели най-умните и най-смелите за „препи”. Ирени се наричали онези, които вече втора година били излезли от детската възраст, а мелирени се наричали старшите измежду юношите. Такъв двадесетгодишен ирен командвал своите подчинени във време на бой, а когато се намирали у дома си, ги използвал като прислужници, когато обядвал. На по-големите, той нареждал да му носят дърва, а на по-малките — зеленчуци. Те му донасяли всички тези неща, като крадели; едни от тях шарели из градините, а други се промъквали в сиситиите на възрастните мъже, като се стараели да действат ловко и предпазливо. Ако обаче някой от тях бъдел заловен в кражба, биели го безпощадно с бич като лош и неловък крадец. При удобен случай те крадели ястия, като се учели да нападат спящите и немарливи пазачи. Наказанията обаче за заловения в кражба били бой и принудително гладуване. Храната на спартанците била твърде оскъдна, за да бъдат по този начин принудени да се борят със собствени сили с лишенията и да бъдат смели и ловки.

96. Спартанското общество

Ксенофонт, Лакедемонската държава, V, 2, 8, 9

2. Ликург заварил у спартанците такива порядки, каквито съществували и у останалите гърци, когато всеки обядвал у дома си. Като си дал обаче сметка, че това обстоятелство е причина за лекомисленост и отпуснатост, Ликург направил техните съвместни обеди публични, като по този начин смятал, че ще направи невъзможно нарушаването на наредбите.

На гражданите той разрешил да употребяват в такова количество храна, че да не се пресищат без мяра, но и да не чувстват недостиг. Впрочем на тези обеди често се дават добавки във вид на убит дивеч; случва се понякога така, че вместо дивеч богатите поднасят на трапезата често пшеничен хляб. По този начин трапезата никога не остава без яденета, докато онези, които се хранят на нея, не се разотидат, а, от друга страна, тя не е свързана с много големи разноски.

8. Освен това Ликург бил забелязал, че храната придава на онези, които работят, хубав цвят, здрави мускули и голяма сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея. Ликург сметнал, че тези негови наблюдения имат голямо значение, а като размислил и това, че даже и на онзи, който работи доброволно и усърдно, макар и той да е в напреднала възраст, физическите му сили са в добро състояние, той предписал всеки от най-старите, който се намирал ежедневно в гимназия, да бди никой да не извършва работа, по-малка от храната, която му се дава.

9. Струва ми се, че в това отношение не се е измамил, защото не бихме могли да намерим хора нито по-здрави, нито телесно по-крепки от спартиатите. Последните упражняват еднакво и равномерно нозете си, ръцете си и врата си.

97. Военното дело у спартанците

Ксенофонт, Лакедемонската държава, XI, 1-10; XII, 1-4

X, 1. Ето кои неща са от полза за всички както във време на мир, тъй и във време на война. Ако обаче някой желае да узнае какви нововъведения е изнамерил Ликург по отношение на военните походи, той ще научи това в следните редове.

2. Преди всичко ефорите разгласяват посредством глашатая кои набори от конницата и пехотата трябва да потеглят на поход; по същия начин се постъпва и по отношение на занаятчиите, които трябва да тръгнат с войската. Лакедемонците са снабдени също така изобилно и по време на своите походи с всичко онова, което останалите гърци използват в полисите. Освен това се издава заповед да се доставят на войската всички онези материали, от които тя би могла да се нуждае, като тези материали се товарят отчасти на талиги, отчасти на гърба на товарните животни, така че онова, което би могло да липсва, не би могло да остане незабелязано.

3. Облеклото на бойците във време на война е следното. Те трябва да носят червени дрехи и медни щитове, тъй като това облекло най-малко приличало на женското и било особено пригодно за военни цели. Дрехи с такъв цвят са най-лъскави и бавно се замърсяват. Освен това той разрешил на онези, които са достигнали мъжка възраст, да си оставят коси, като смятал, че по този начин те ще изглеждат по-едри, а освен това ще имат по-благороден и по-внушителен вид.

4. Така снабдени, бойците били разпределени от Ликург по на шест мори конници и пехотинци. Всяка пехотна мора има един полемарх, четири лохаги, осем пентокостери и шестнадесет еномотарси⁶. В тези мори еномотиите се строяват по дадена команда било в една, било в три, било в шест редици.

5. Повечето хора са склонни да мислят, че тактиката на лакедемонците е нещо твърде сложно. Това схващане обаче съвсем не отговаря на действителността. В същност всяка отделна редица във войсковите части има свой простат [командир] и всяка редица носи със себе си онова, което и е необходимо.

6. Тази тактика на спартанската войска може тъй лесно да се схване, че никой, който е в състояние да различава отделните бойци, не би се объркал. И тъй едни трябва да вървят начело на редиците, а други — да ги следват. Разгъването на редиците се командва във всяка еномотия от еномотарха, който изпълнява функциите на вестител. По дадена команда редиците се построяват в боен ред със съответно по-голяма или по-малка дълбочина. Едва ли има обаче нещо по-лесно от това за заучаване.

8. Спартанците извършват с голяма леснота всички придвижвания, които се струват толкова трудни на учителите по тактика. Когато те са построени в походна колона, разбира се, че еномотиите се движат в тази колона една подир друга. Ако обаче през време на марша в походната колона се появят неприятелски сили, тогава всеки еномотарх получава заповед да разгъне своите хора по фронта наляво и това става с цялата колона, докато войската се построи в боен ред с фронт срещу неприятеля. Когато обаче войската е построена по този начин и неприятелят се яви изотзад, всяка редица извършва контрамарш, тъй че най-добрите бойци, които в случая са останали в задните редове, да могат да се озоват в първите редици срещу неприятеля.

9. Не се смята за неудобство, че при тази маневра командирът се оказва отляво на своята част; напротив, това се смята понякога за преимущество. И наистина, ако някои биха направили опит да го обкръжат, той би се оказал незащитен не от страната на своята част, но от онази страна, която в същност е защитена от щита. Когато обаче понякога се налага командирът да бъде на дясното крило, в такъв случай еномотията извършва контрамарш отляво и фалангата се обръща така, щото командирът се оказва на дясното крило, а опашката на частта става ляво крило.

10. В случай, че неприятелят се появява, строен в боен ред, отдясно, когато войската се движи в маршова колона, тогава не е необходима друга маневра освен всеки лох да се развие като триера, която е насочила носа си по посока на неприятеля, и по този начин лохът, който се намира на опашката, се оказва надясно. Ако пък, от друга страна, неприятелят напада отляво, на това може също да се попречи, като той бъде отблъснат или пък като всеки лох бъде насочен срещу противника, така че лохът се намира на опашката, бъде разположен наляво.

XII, 1. Аз бих желал да изложа също така и как според Ликург трябва да се устройват военните лагери. Тъй като ъглите на един четириъгълник не са особено пригодни да окажат ефикасна съпротива на противника, Ликург построявал лагера във вид на окръжност в случаите, когато последният не бил разположен на никаква височина, която да му обезпечи сигурност, или пък се опирал с гръб на някакво укрепление, или пък на бреговете на река.

2. През деня той поставял постовете при оръжието, които да наблюдават вътрешността на лагера, тъй като те не се поставят да наблюдават онези, които са неприятели, а за да бдят за вътрешния ред. Наблюдението на неприятелите е работа на конниците. Те се разполагат на такива места, от които да забележат колкото може от по-далеч всяко настъпление от страна на противника.

3. За през нощта пък Ликург установил обичая по предните постове да се поставят на стража скиритите⁷. В наши дни същата роля изпълняват наемниците, ако има във войската такива.

4. Що се отнася пък до обичая на спартиатите да не се движат никога без копие в ръка, има се пред вид, че причината за този обичай е същата, която се корени и в обичая робите да бъдат държани далеч от мястото, където се поставя оръжието. Не трябва да се удивяваме и на това, че даже когато трябва да извършат физиологическите си нужди, войниците не се отдалечават от другарите си и от оръжието си освен дотолкова, доколкото се налага да сторят това, за да не си пречат един друг. И всичко това те вършат с оглед на своята сигурност.

98. Бойните песни на поета Тиртей като извор на спартанския бит.

Песните на Тиртей, един от малцината представители на спартанската поезия, са твърде важен извор за военния бит на спартиатите. Тиртей живял и творил през втората половина на VI в. пр. Хр., като съответно на атинския си произход написал своите песни не на дорийски, а на йонийски диалект. Неговите песни, които спадат към гръцките елегии — двустишия, съставени в хекзаметър и пентаметър, били твърде популярни  в Спарта, защото в тях се възпявали и насърчавали нейните военни успехи за завладяването на Месения.

За тази [плодородна земя] се сражаваха безспирно в продължение на деветнадесет години бащите на нашите бащи, онези храбри бойци с безстрашно сърце, и на дванадесетата година месенците, като изоставиха плодородната си земя, избягаха във високата планина Итома.

И месенците подобно на осли, притиснати от тежко бреме, пъшкат под тежкото иго, понасяйки го по необходимост, а нивите им носят само половината от урожая. . .

Сладко е за храбреца да пожертва своя живот в бой за родината си, като загива в първите редици на доблестните бойци.

Да напуснеш родния си град и плодородните ниви и да бъдеш доведен до просяшка тояга — това, напротив, е най-тежка и горчива участ.

Страхливецът е осъден да се скита в чужбина с милата си майка, със стария си баща, с младата си жена и с невръстните си деца. Ще живее той омразен за онези, у които е намерил подслон, и ще бъде преследван от нужди и страшна нищета.

Такъв човек позори своя род, покрива със срам бляскавия си изглед и бедите и безчестието следват по неговите стъпки.

И ако наистина бродещият скитник не може да очаква нито топли грижи, нито почит, нито пък съчувствие в своята беда, то нека се сражаваме храбро за родната си земя, нека защитаваме своята челяд и умрем, като не жалим своя живот.

И тъй, младежи, бийте се, като останете здраво сплотени един до друг в бойните редици, като не давате на другите пример за срамно бягство или пък за жалка страхливост.

Запазвайте в гърдите си своя дух крепък и готов за велики подвизи, когато потеглите на бой с врага. Не изоставяйте по-старите бойци, чиито колене са вече отслабнали. Не бягайте назад, като оставите жертва на неприятеля старците. Страшен позор е за вас, когато в първите редици на бойците загине някой по-стар мъж и лежи пред редиците от млади бойци.

Тъй като вие всички сте потомци на непобедимия в битки Херакъл, бъдете смели и бодри, защото Зевс още не се е отвърнал от вас.

Не се страхувайте и не бойте се от вражеските пълчища, а всеки от вас нека държи щита си право и неотклонно в първите редици, като смята живота за омразен, а мрачните пратеници на смъртта за толкова скъпи, колкото не са скъпи за сърцето му дори слънчевите лъчи.

Вие всичките сте запознати с разрушителното дело на бога Арес, който причинява много сълзи, познавате добре и ужасите на разрушителната война!
Младежи, вие всички сте виждали как едни мъже бягат, а други ги преследват; на тези и на другите зрелища вие сте се нагледали до насита.

Истински бойци обаче са онези, които, сгъстявайки плътно своите редове, се решават да влязат в ръкопашен бой в първите редици; те дават по-малко жертви, а спасяват онези, които стоят зад тях; жалките страхливци и бегълци от строя погубват обаче в миг и завинаги цялата си чест.

Не може да се намери някой, който да може да разкаже докрай всички мъчения, които се струпват върху страхливеца, който сам си е причинил този позор. За честния боен е твърде трудно да прониже в гърба едного, който бяга от полето на убийствената битка.

Срамно и позорно зрелище представя мъртвецът, прострян в праха и промушен с копие, което е забучено в гърба му.

И тъй всеки да крачи с широка крачка или да впие здраво нозе в земята и да стои на мястото си, прехапал устните си със зъби. Прикривайки бедрата и коленете си долу и гърдите и раменете си с изпъкнал щит, кръгъл и от яка мед, нека всеки боец размахва в десницата си своето мощно копие, развявайки при това страшния перчем над главата си. И нека той да се учи на трудното военно дело всред вихъра на бойните подвизи и да не стои с щита си вън от обсега на летящите стрели. Нека той върви в ръкопашния бой и да поразява врага, като нанася рани с дългото си копие или меча си. Нека всеки, поставил нога до нога, опрял щит до щит и вдъхващ страх перчем до перчем и шлем до шлема на своя другар, и плътно прилепил гърди до гърди, се сражава с неприятеля, сграбчил здраво в ръка копието си или дръжката на меча си.

А вие, гимнети⁸, като прибягвате и се затулвате тук или там под щитовете си, обсипвайте ненадейно неприятеля с градушка от огромни камъни или пък хвърляйте във вражите редове леките си копия под закрилата на онези бойци, които крачат в боя в пълно въоръжение.

 ПОНЯТИЯ

¹Град, разположен в северната планинска част на Аркадия.
²Авторът има пред вид сребърната егинска мина, която тежала над 600 г.
³Виден атински олигарх, участник в режима на „тридесетте тирани” по време на Пелопонеската война.
⁴Съветът на геронтите (герузията) се състоял от 30 души, т. е. от двадесет и осем старейшини и двамата царе.
⁵Според Платон (в диалога „Първият Алкивиад”, 122 b.) старият тракийски роб Зопир не допринесъл никаква полза за възпитанието на Алкивиад.
⁶За да можем да си съставим приблизителна представа за изброените от Ксенофонт поделения на спартанската войска, бихме могли да кажем условно, че морите отговарят донякъде на сегашните полкове, лохите — на батальоните, пентекостерите — приблизително на ротните командири, а еномотарсите — на взводните командири.
⁷Скиритите били периеки, произхождащи от областта Скиритида, която граничела непосредствено с Аркадия. В тази област нямало още селище от градски тип. Населението на Скиритида било предимно пастирско: то живеело в планински и трудно проходими местности. Затова пък било особено пригодено за служба в леко въоръжените части на спартиатите, като изпълнявало трудните и опасни задачи, които падали върху плещите на отрядите, натоварени да носят предната охрана и разузнаването на войската. Въпреки своите нескрити симпатии към всичко спартанско, Ксенофонт не премълчава, че спартиатите използвали скиритите за трудни задачи, както асирийците използвали зависимите от тях хирканци.
⁸Така се наричали леко въоръжените бойци в спартанската войска.

http://istorianasveta.eu/pages/posts/sparta-prez-arxaichnija-i-klasicheskija-period-1207.php

тагове: Спарта, архаичния, класически, период

 

Череп от бронзовия век, Йерихон, Палестина.
Wikimedia Commons

• Антония МИХАЙЛОВА
• 1 март 2015 г. в 00:02 Последна промяна: 
  2 март 2015 г. в 10:38

Как в древни времена хората са се избавяли от заболявания, за лечението на които днес се използват съвременни технологии?

Мнозина смятат, че древните хора са умирали от такива болести или са страдали от силен дискомфорт.

Но съществуват доказателства, че в древни времена хората вече са имали значителни знания по човешка анатомия и дори са могли да провеждат такива сложни процедури като операции на мозъка.

Преди 2500 години на Земята най-развитите страни са били Гърция, Египет и Месопотамия.

През 1995 година в Египет била открита 2600-годишна мумия, в чието коляно бил открит хирургичен щифт. Самият щифт, лепилото за неговото фиксиране и самата процедура били примитивни, но подобни по техника на тези, които се използват днес. Дизайнът му прилича на съвременния и съответства на биомеханичните принципи, съобщава списанието на университета Бригъм Йънг.

Когато през 79 г. изригнал вулканът Везувий, той разрушил Помпей и Херкулан. Под вулканичната пепел градовете са се съхранили почти непокътнати, затова е лесно да се изучават. Сред многобройните артефакти били открити хирургични инструменти, включително скоби, елеватори за кости, скалпели, катетри, уреди за обгаряне, ножици и гинекологични инструменти.

В Северна Индия между 600 и 1000 г. пр.н.е. живял хирургът Сушрута, който правел пластични операции. Вероятно той е бил първият пластичен хирург в света. Имал е много ученици, които трябвало да се обучават шест години, преди да се допуснат до медицинска практика.

Преди началото на обучението учениците на Сушрута давали тържествена клетва, подобна на Хипократовата, която се появила по-късно. По време на обучението учениците на Сушрута правели операции на дини, тикви и краставици, се казва в статията „Сушрута: първият пластичен хирург в света“, публикувана в Internet Journal of Plastic Surgery.

Макар високите достижения в медицината в тези древни страни да са удивителни, операциите, провеждани от хирурзите в древен Сибир, поразяват още повече. През 2012 година руските учени в Алтайските планини открили три черепа, на които се виждат следи от трепанация – операция, при която се пробива отвор в черепа.

Трепанацията се корени в каменния век, съобщава WebMD. При изследването на черепите от древен Сибир станало ясно, че проведената върху тях трепанация напомня техниката, описана в Hippocratic Corpus, серия медицински трактати на Хипократ от 500 г. пр.н.е.

Не е ясно имали ли са сибирските хирурзи някакви връзки с Древна Гърция, която се намира на 3000 км, но техните операции точно съответствали на Hippocratic Corpus.

Руските учени от института по археология и етнография на сибирския филиал на РАН, поразени от откритието, решили да проведат подобна операция с инструменти от бронзовия век, използвайки съвременните знания, за да разберат как лекарите са осъществявали такива операции преди 2500 години.

„Честно казано, поразен съм – казва Алексей Кривошапкин, известен неврохирург от Новосибирск. – Сега знаем, че в епохата на Хипократ жителите на Алтай са умеели да поставят точни диагнози и да провеждат сложни трепанации и фантастични мозъчни операции.“

Кривошапкин допълва, че древните лекари са провеждали трепанация в такава зона на черепа, където това намалявало уврежданията и повишавало шансовете за оцеляване. Освен това един от мъжете, на когото направили операцията, по всяка вероятност след това е живял дълги години, тъй като в черепа му са видни признаци от нарастване на костите дълго време след операцията.

От трите открити черепа два принадлежали на мъже и един – на жена. Те са живели в Сибир преди 2300-2500 години и са били представители на пазирикската култура. Един от мъжете вероятно е получил травма на главата. Образувал се е хематом, който може да е предизвиквал ужасно главоболие, гадене, нарушение на координацията. Учените са направили извод, че трепанацията е направена, за да се отстрани хематомът.

Върху другия мъжки череп няма следи от травми. Учените са установили, че той е страдал от вродена деформация на черепа.

И на двамата е проведена трепанация в два етапа. Отначало бил изстъргван горният слой на черепа. След това бил пробиван малък отвор, за да се получи достъп до мозъка. Не е ясно дали е била използвана анестезия.

Според изследователите двете операции са проведени много внимателно и с голяма точност. Кривошапкин повторил такава операция, използвайки копие на ножа от бронзовата епоха, конструиран от Андрей Бородински, доктор на историческите науки. Операцията отнела 28 минути.

Но древните трепанации невинаги са били успешни. Черепът на жената свидетелства, че лекарите, при които тя е попаднала, са избрали грешен подход. Хирургът е използвал груба техника и е провел операцията близо до кръвоносните съдове на мозъка.

Жената е била около 30-годишна. Съдейки по черепа, тя е имала травма от падане от голяма височина. Руските учени са направили извод, че жената е починала по време на операцията или скоро след нея.

Пазирикците не са оставили след себе си писмени източници, затова е много трудно да се определят техниката и историята на развитие на тяхната медицина.

http://megavselena.bg/chudesata-na-drevnata-meditsina-mozychnite-operatsii/

тагове: чудесата, древна, медицина, мозъчни

В началото на деветнадесети век, вече не само в Англия, където живеел, но и в целия свят се носело името на изключителния Юджийн Сендоу. Той е роден през 1867 г. в гр. Кьонингсберг, Прусия. Истинското име на основателя на културизма е Фредерик Мюлер. Той е известен и като Евгени Сандов, тъй като Кьонингсберг е и Калининград до разпадането на СССР.

Много хилавият юноша се записва да следва медицина, за да опознае в подробности човешкия организъм и по този начин да преобрази тялото си. Само за няколко години достига фантастични успехи. Въпреки, че е бил сравнително лек (85 кг), той се справял с огромни тежести. Повдигал с една ръка 101,5 кг, правел по 200 лицеви опори за 4 минути, салто с две гири по 24 кг във всяка ръка, като се приземявал точно на носната си кърпа.

През 1911 г. лично крал Джордж V му дал званието професор по физическо развитие.

 Днес не случайно високата титла в професионалния културизъм „М-р Олимпия“ се олицетворява от статуетка на Юджийн Сендоу

издирил: Яким Димитров

тагове: културист, Юджийн Сендоу