„Добротата е по-добра от красотата.”

„ Жената е едновременно и ябълка, и змия.”

„Не бих казал, че жените нямат характер — те просто всеки ден имат различен характер.”

„Жените създават историята, въпреки, че историята запомня само имената на мъжете.”

„За да се победят най-тежките страдания, има само две средства: опиумът и работата.”

„За любовта не съществува вчера, любовта не мисли за утре. Тя жадно се стреми към днешния ден, но този ден й трябва целият – неограничен и непомрачен.”

„Когато героите си отидат, на арената излизат клоуните.”

„Който обича народа, трябва да го заведе на баня.”

„Любовта към свободата е като цвете в тъмницата; само в затвора разбираш цената на свободата.”

„Нравствеността е разумът на сърцето.”

„Трябва да прощаваме на враговете си, но не и преди да са обесени.”

„Умните хора обмислят мислите си, а глупавите ги огласяват.”

„Хуморът е като бръшляна – увива се около дървото. Без ствол той не вирее.”

ХАЙНРИХ ХАЙНЕ – германски поет, роден на 13 декември 1797 г. Започва да пише стихове още като ученик. Популярност му носи „Книга на песните”. Във Франция се сближава с ‎Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остри сатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. пруският парламент забранява творчеството му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приема отпуснатата му от френското правителство “Почетна пенсия за германски политически емигранти”. Последното десетилетие от живота си (1846 – 1856) прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредваща болест. Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.

http://skif.bg/index.php/edno-kam-edno/1530-hainrih-haine-koito-obicha-naroda-tryabva-da-go-zavede-na-banya

 тагове: Хайнрих Хайне 

Много невидими линии пресичат животите ни всеки ден. Именно по такъв мистичен начин, обвит като че ли с космичен етер, стигнах до невероятната история за съдбата на преводача Тодор Куюмджиев.

Един изключително незаслужено изстрадал човек, който е изживял ужаса на концлагерите и като по чудо оцелял, за да ни завещае гениалния превод на “Искрица живот” от Ерих Мария Ремарк – книга, в която с брутален реализъм се описват зверствата на безсмислените режими, зад оградите на които са вече са само пределите на ада.

Изключително драматичната, но и невероятна история беше разказана пред “Новинар” от неговия племенник проф. д-р Юлиян Куюмджиев, който чистосърдечно призна, че на негово място повече е прилягало да бъде първият му братовчед (синът на Тодор) Теодор, който за съжаление починал внезапно преди две години.

Тодор Куюмджиев е роден през 1917 година в Бургас. Бил е изключително буден ученик, който се изявявал в различни сфери. За кратко дори е писал статии и репортажи. През 40-те години учи право в Берлин. Ученето му вървяло изключително добре, в резултат на което без проблеми успял да се дипломира. Впоследствие прави и докторантура по журналистика в Берлин. Освен това бил високо ценен от своите млади сънародници в германската столица, за което говори и фактът, че е избран за председател на Българското студентско дружество в Берлин.

Тогава въобще не предполагал за ужаса, който ще изживее. Втората световна война навлязла в заключителната си част и войските на Съветския съюз, САЩ и Великобритания започнали масирани бомбардировки над цяла Германия. При една от тях загива първата съпруга на Тодор. Общата им квартира се намирала в западната част на Берлин, където двамата живеели, преди стотиците тонове снаряди да превърнат Германия в лунен пейзаж. Най-лошото за Тодор обаче тепърва предстояло.

На 9 май 1945 година градът и райхът капитулират. Именно тогава Куюмджиев решил да отиде до предишната си квартира, за да си събере багажа и да се опита да си намери по-сигурно място, където да се подслони. За негово огромно съжаление обаче апартаментът бил в източната част на града, която вече била окупирана от съветските войски. Докато се опитвал да се придвижи между зоните, руската армия преградила двата края на улицата, на която се намирал, и го арестували… без причина и обяснения. Подобна съдба имали и други десетки хиляди души, които останали в зоната на съветско влияние.

Сред тях били дори съветски войници, които успели да стигнат по-рано до Берлин от останалата част на армията. Задържаните “врагове” са натоварени на влакове и изпратени директно в лагера Воркута (в Коми), който е един от най-големите в системата на ГУЛАГ. Там Тодор първоначално бил разпределен в мините, което го обричало на сигурна смърт, тъй като условията били изключително тежки. Успял обаче да се спаси благодарение на грузински лекар в лагера, който разбрал, че Куюмджиев е служил в санитарна рота като войник в Бургас и го взема за помощник в лечебницата. Така се съхранил, но станал свидетел на всички зверства, които се извършвали зад дебелите огради на Воркута.

През четирите години, които прекарал там, родителите му и близките в България нямали никаква представа какво е станало с него и смирено приели, че е загинал при бомбардировките в Германия. Научили, че е жив, по невероятен начин, подобно на този, който е описан в грузинския филм “Покаяние”. Тодор успял да издялка на една от дървените трупи, които плували по съседната река, името си, адреса в България и надпис, че е жив. Малко по-късно дървото било намерено от руски селянин, който предал информацията до България.

Получавайки щастливата вест, неговите близки започнали да търсят различни начини, за да го освободят и върнат в родината. Пишат до различни институции, както и до тогавашния ни посланик в Москва – Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов. През това време преместват Куюмджиев в друг лагер, където условията отново са изключително непоносими, а студът сковава всичко наоколо. Докато го транспортират, среща героя от Лайпцигския процес Благой Попов, който също е изпратен на заточение, след като е посрещнат в СССР с овации и почести.

След това обаче заедно с Васил Танев – другия от тримата подсъдими в Лайпциг, се превръщат във врагове и са изпратени в изгнание.

По-късно Попов издава в Англия своите спомени, чиито откъси са четени дори по Би Би Си. Сред спомените му била спомената и срещата с Куюмджиев. Чак след 1989 г. книгата е издадена и у нас.

Куюмджиев все пак успял да изтърпи присъдата си, която е издадена по незнайна причина, защото няма съдебно дело и обвинение. Години по-късно го освобождават, но не му позволяват да се завърне в България и го изпращат близо до езерото Байкал. Там е буквално превърнат в крепостен селянин и отново принуден да работи като санитар. След 10 години в ада, след като самият Тодор е изпращал писма дори до тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов, през 1955 г. му съобщават, че може най-накрая да се прибере. С това обаче тежкият живот не приключва.

Пристигайки в България, дипломираният юрист в Германия е принуден да работи по строежите, тъй като му е забранено да упражнява професията си. По-късно го прехвърлят в гордостта на социалистическия режим – завода “Кремиковци”. Докато извършва тежката физическа работа, той сам предлага на Съюза на българските преводачи да преведе легендарната творба на Ерих Мария Ремарк — “Искрица живот”, в която се разказва за нечовешките страдания на заточениците в германски концлагер. Преживеният ужас му помага да направи гениалния превод, в който влага цялата си душа. По този начин пресъздава цялата трагедия и абсурд на тоталитарния нацистки режим, който в много отношения е огледален на съветския. По ирония на съдбата комунистите я одобрили за превод само защото тематиката била антифашистка. И така “Искрица живот” излязла от печат през 1957 г. и това е единственият й превод у нас до момента.

В края на 70-те години Тодор Куюмджиев получава частична реабилитация и му разрешават да работи като юрист. Наред с това не спира да превежда книги от немски и руски, който научава перфектно по време на престоя си в лагерите на смъртта. Отива си от този свят през 1986 г. на 69 години след много тежко заболяване.

Юлиян Куюмджиев сподели, че Тодор рядко разказвал за ужасите в ГУЛАГ и умишлено не е искал да се връща в миналото, изпълнено с толкова много болка и унижение. Племенникът му призна, че ще запомни чичо си като лъчезарен човек, който обичал живота, бил е душата на компанията и винаги готов да помогне. Неговият дом до последно бил пълен с приятели, сред които Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Стефан Гецов, Славка Славова и др. Всички много обичали него и съпругата му – дългогодишния корепетитор в Софийската опера Катя Вълева, която произхождала от богат индустриален род, чието имущество е национализирано от комунистите след 9 септември 1944 г. Женят се малко след завръщането му от Съветския съюз, а по-късно се ражда и синът им Теодор.

Съвсем наскоро племенникът му Юлиян намерил изключително ценни ръкописи на чичо си за последните дни преди падането на Берлин.

В документите имало хроника за пътуването му до лагера, както и проект за сценарий за филм.

“Писал ги е с ясното съзнание, че едва ли ще видят бял свят. Струва си да бъдат издадени, защото са документално свидетелство, което е написано от човек, който е преживял всичко това. Младите хора знаят малко неща за тези събития и дано човечеството никога повече не се връща към такива лагери”, разказа проф. Юлиян Куюмджиев.

Съвсем наскоро беше представена и книгата “За свободната воля”, която той издаде в памет на своя първи братовчед Теодор (сина на Тодор), който е много талантлив публицист. Един от разказите в нея – “Вечерята”, е именно за санитар, който е взет от грузински лекар в лагер около полярния кръг.

* С благодарност към Иван Филипов, който оказа огромно съдействие за осъществяването на материала.

http://novinar.bg/news/todor-kuiumdzhiev—balgarinat-kojto-prevede-remark-sled-uzhasite-v-gulag_NTE5Nzs1.html

тагове:Тодор Куюмджие,в  българинът,  Ремарк, ГУЛАГ