
*С* Т* И* Х* О* В* Е*
* * *
Стихове на Ибрахим Османбашич
Ибрахим Османбашич е роден през 1964 г. в Яна, Босна и Херцеговина. Организатор е на редица културни и арт събития.
Участник е в международни литературни фестивали. Негови поетични и драматични произведения са преведени и включени в много художествени издания. Автор е на десетки рецензии, критични становища и предговори, които са публикувани под различни форми на oбществеността в Босна и Херцеговина и в чужбина. Редактор е на повече от четиридесет книги и публикации.
Ибрахим Османбашич изразява себе си в областта на музиката, живописта, фотографията, литературата и театъра. Той е създател и основател на Асоциацията за култура – Нова светлина, в която изпълнява функцията на неин председател от 2002 г. насам и която спечели достойно положение в рамките на регионалните литературни фестивали.
Автор е на книгите:
1.„Портите на сенките”– поетично-белетристична книга (КНС, Сараево, 2008);
2„Идеята – без фиксирано място на пребиваване” – поетично-белетристична книга (КНС, Сараево, 2012).
Живее и работи в Сараево, Босна и Херцеговина.
ТОЗИ МОСТ Е ЕДИН, КОЙТО ОЧАКВА
Стихове по дланта търсят
ръцете ми и нежно ги обгръщат,
знаейки, че някъде там
има мост, който очаква
пътниците на живота, свят,
който няма име,
нито постоянно място.
Натоварването между бреговете го разделя.
Това, което го обединява, са приютяващите мечти
в космическа хармония,
в пеене…
Този мост е един, който очаква
обратната страна на живота;
човекът буден сънува
твърда земя по време на ходене,
размахва криле на вдъхновение
и лъкът му е мярка на мечтите,
време след бурята,
дъга след дъжда,
че цветовете паметта изтриват.
Не казвай на другите за него
ти, пътнико по моста,
че продиктуван е от мъчително очакване,
на стойност блясък провидение,
защото те не могат да преминат този мост,
сърцето на блудния е жадно за слава,
откъсната от градината,
и плодове тя не дава.
Нека замечтани да бъдем
на брега на този часовник,
може би в часа на съда
ще прозрем колко е добродетелен.
Защо пламенен гняв подтиква
желанието на човечеството,
когато добродетелите на мъдреците
са в бурята и всеотдайността?
Този един мост очаква всеки,
светове, които да споделят пристанището,
няма нужда да бързаме,
брегът е един копнеж, суета,
а другият е страст и безпокойство.
Когато към цвета на пристанището
се присъединят тихи стъпки, мека
светлина в неговия пръстен се движи
и всяка дума в песента
е живот, който се дели
на две–
на ден и нощ,
и да се слеят могат
само чисти сърца, да мечтаят.
За този мост безименен
не казвай на никого нито дума!
Нека душата пее
на брега в будно състояние сияйните
стихове, които пълзят
там, от дланта към ръцете ти меки,
пътуващи като смели прегръдки –
техните топли прегръдки –
към този мост, който очаква
в единството на противоречията.
Обгърнат с лист от мечти –
ти пътнико, който буден сънуваш,
чрез моста прозрачен
денонощно търси пътя!
НАШИТЕ ДНИ НА ПОЕЗИЯТА
Има много неща да се кажат
за тези дни и години, в които
живеем, които напълно безшумно се плъзгат
и мълчат, мислейки, че говорим.
(А какво е поезията?)
Ние вярваме, че е излишно балсамиране
на това тук, което ни тъпо стяга,
а нещата се търкулват през времето,
за да поемат ново определение.
(А какво е поезията?)
Надгробните паметници са гравирали
дълбока следа в душите ни
и думите са излишни
след въздишките.
(А какво е поезията?)
Има много неща да се напишат
в тези мъчителни и тежки дни,
но написаното няма да бъде убедително,
така че най-важното изтича
през пропасти разстояния и пропасти между думи,
а шлифованият смисъл повече ще се обърква,
но това как да го обясня
и как ще бъде разбрано посланието ми?
(Поетиката дали с нас угасва?!!)
И кой все още има волята за разбирателство?
Какво още търси и иска да научи?
Преливаме от безумия
твърде много от всяко нещо, дори много повече от това!
Къде са мерките? (Ще умре ли в нас поетиката?)
Къде са забележителностите?
(Ние ли се скитаме, или поезията,
или тя е с нас, или ние в нея?)
Дали връщането трябва да върви напред?
Къде това води напред,
когато то се връща в бъдещето?
(Кога се събуждат
вдъхновените песни?!)
Има много неща около нас – тук и сега,
и може би прекалено, които сами да разтворим,
пък дори и в името на поезията.
ОТ ЛАПИТЕ НА ЖИВОТА
Душата ми се скита,
плаваща по водата,
докато музиката тече,
музиката на болката от страдащите сърца,
сърца, които отдавна са изплакали
сълзите на надеждата,
сълзите на безпомощността,
в ледената самота
от лапите на живота тъжни ноти се разпръсват
по небесната градина с ароматни цветя,
по тъмния тунел в плач
и тъга,
и по поздравите на един букет от щастие.
От страх трепери момичето на моста;
детето, с трите топки, които носи;
бащата на прага на дома си, в който се завръща;
отборът по футбол в планината;
майката и синът в супермаркета;
съучениците и приятелите от гимназията,
и облаците
над хълма, които си отиват…
ДУМИ ВЪВ ВРЕМЕТО
Над празна страница бдя в тъмната нощ.
Зад мен пътищата са потънали кораби и битки.
Вóйните на светлината подават факла за лагерни огньове.
Отидох до мястото на тръгване.
Бунтовете в душата не дават покой на пътниците
през времето, пространството и събитието.
Те са участници в историята
и свидетели на ужасен студ.
Чрез свидетелството нямо не се изповядва,
но мълчанието говори за бита
и за приключенията на малък печат,
които сами по себе си са ужасно драматични
и смисълът им неуловимо минава през активните кратери,
които изригват
гореща лава, до която не можеш да стигнеш,
но в която всичко се стопява,
и няма практична цел,
готова за повторно раждане
за един нов живот,
за един нов свят.
Отново тази нощ бдя над празната страница,
като стражар над непечатаните думи в даден момент,
чието тегло е универсално чувство за вечност,
което няма да бъде облечено в изказ,
изцяло посветено на безсмисленото начинание
в излишни строителни работи по света
върху крехката основа на мъгливото виждане,
която да дойде от нищото и за нищото;
но въпреки че не може да се схване, то се дължи на нещо
и идва отнякъде, удавено в една реалност,
която човек поради слабостта си споделя.
Като забвение ще бъдат стиховете меки,
връщайки ароматни спомени
на нещо,
което не знам дали зная,
признавам за първи път видях
и как този живот е кратка сянка,
вечно съществуване,
което се изплъзва съзнателно, защото се топи без логика,
но човек остава незавършен
и като нещо, което има сега, но за което не може да се досети,
а това, което се вижда, не може да си обясни,
и се скита като сянка, преминаваща през пределите на вечността.
Отново бдя над празната хартия,
където всичко е казано много отдавна
за безсмислените думи в океана от времето,
някои от които са,
че краят е началото
ЗАЩО НЕ ИСКАМ ДА КАЖА НЯКОИ ФАКТИ?
Мълча, защото мисля, че е по-добре,
но това не означава, че съм прав,
и ето аз приемам вината.
Признавам под Слънцето и Луната – виновен съм,
съдите ме явно и тайно,
а аз няма все пак да кажа няколко тайни факти!
Не искам лавров венец – стиховете го разкриват.
Къде?!
Погледи съмнително се пресичат,
а аз мълча –
глупаво или мъдро –
това няма значение в нощта и деня,
в събота или вторник,
на улицата или в тролейбуса, или в чакалнята.
Не, аз няма да ви кажа това, което не се говори,
нито защо си мълча;
това може известно време нещо да мъти, но…
Това не е е криминално престъпление,
защото е в сферата на чувствата, а не на ума.
Това е нещо като мълчалив обет за мълчание:
Шум на сенки – отражения на събития – речни спомени,
съдете ме, осъдете ме – продължавайте,
но имайте предвид, че признавам вината си
и не се покайвам.
Виновен съм!
ПОРАСТВАНЕ
Емоцията е решението на човека
Духът е мощен.
Умът е мощен.
Но светкавицата е от решаващата емоция…
Изпълни ме Светлината на знанието,
докато един милион стихове обгръщат сърцето…
Започнах да разграничавам
живота песен…
и коя песен е жива…
САРАЕВСКИ ГЪЛЪБ
Сараевски гълъб съм, който лети.
Свиря на китара във вулканичното гърло,
песни пиша на вятъра,
често летя над континента сам,
имам бъдеще
и имам мечти.
Обичам дългите нощни полети,
обичам светлината,
дъжда
и дъгата.
Няма да позволя да ме поставят в клетка,
няма да позволя да ми режат крилата,
няма да позволя да ми вземат душата.
С моята песен аз съм свързан.
Сараевски съм гълъб, който пее.
Недей, гълъбице, с мен да се шегуваш,
недей крилата ми да режеш
и с погледа си нежен дълго да ме мамиш.
За теб аз съм извън контрол.
И ако искаш да ме следваш,
пази вълшебството на полета, лошите думи
убиват сърцето ми.
Превод от босненски: Латинка-Златна
тагове Стихове, Ибрахим Османбашич