Милена Христова

Емануил Манолов

Емануил Иванов Манолов е български композитор. Роден е в град Габрово, а след това учи в Московската консерватория. Известно време работи като преподавател, а също и като военен капелмайстор в редица български градове. Емануил Манолов е един от първите български професионални музикални композитори. Той е автор на първата българска опера — „Сиромахкиня“ написана за нуждите на Казанлъшкия оперен театър. Други известни негови произведения са „Работнически марш“ и „Учителски марш“. Той е един от първите български композитори, които се занимават с писане на детски песни. Повечето негови произведения за деца за пръв път са издадени в сборника „Славееви гори.“ Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Учил е две години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория.
След Освобождението (1878) напуска родния си град, известно време остава в Свищов, където пее в хора на Георги Байданов. Известно време се спира в Букурещ и Одеса и се установява в Москва, където учи около 2 години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория и прави първите си композиционни опити. След обявяването на Сръбско-българската война (1885) се завръща в България, свири в духовия оркестър на I Софийски полк. Преподава пеене в Педагогическото училище в Казанлък (1886-1888), по-късно пее в Катедралния хор на Г. Байданов в Пловдив. Капелмайстор на духовия оркестър на XXI пехотен полк в Асеновград (1890-1899), където записва народни песни, по-късно издадени в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1899 до края на живота си е капелмайстор на XIII Шипченски полк, диригент на любителския хор и оркестър на читалище „Искра“ в Казанлък. Тук създава голяма част от своите произведения и развива активна музикално-обществена дейност. В Казанлък е премиерата на първите две действия от „Сиромахкиня“ (1900).
Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Автор е на първата българска опера „Сиромахкиня“ (недовършена), изградена в интонациите на градския романс и италианската класическа опера. Произведенията му са написани за професионалните и любителски състави в страната. Любителският оркестър, с който разполага в Казанлък, е непълен, което определя и състава в неговите партитури за симфоничен оркестър. Основен жанр в творчеството му е хоровата песен. Голяма част от творбите му, отпечатани в музикалната библиотека „Славееви гори“, са детски и училищни песни. Между хоровите много популярни са песента „Каква мома видях, мамо“ и китките „Мама Иванчу думаше“ и „Повей, повей, буйни ветре“, публикувани в музикална библиотека „Звукове“. Автор е на: китки за смесен акапелен хор; китки за смесен хор и пиано; литургични песнопения; маршове; детски и училищни песни, сред които класическият образец „Хубава си татковино“. Пише китки и пиеси за духов оркестър, камерни пиеси; квартет; 5 солови песни, 3 дуета и други.
Домът на културата в Габрово носи неговото име.

ДОБРИ ХРИСТОВ ( 1875 – 1941 )

Добри Христов

Добри Христов е български композитор, един от майсторите от Първото поколение български композитори. 
Роден е във Варна на 14 декември 1875 г. Бащата на Добри, Христо Иванов, е дребен занаятчия – кожухар, преселник от Казанлък. По време на Кримската война той напуска родното си място и се заселва във Варна, която по това време е все още слабо населена с българи. Майката на композитора е гагаузка, знае се, че родителите ѝ са преселници от Ямболско.
Средата, в която расте бъдещият композитор, насочва осъществяването на неговите стремежи. На възраст единадесет години той спечелва от сурвакане на Нова година 12 гроша, с които си купува малка флейта, на която четири години се опитва да свири репертоара на военния духов оркестър. За да научи нотите той се сприятелява с военните музиканти, от които успява да заеме партитури които преписва, и започва да дешифрира знаците, с които са записани познатите му мелодии.
Преподавал е в едно от най-елитното училище 22СОУ.Продължава да се самообразова с една подарена цигулка, а в четвърти клас, когато е на около 16 години, се опитва и да композира — отначало едногласни мелодии, после две мазурки, накрая в последните класове на гимназията и хорови песни с „пълна хармония”, дори и солово-инструментални съчинения. След това си пуска мустак.
Показателен е и начинът, по който започва да изучава хармония: моли учителя си Стоян Бешков, който е диригент на църковния хор, да му даде да преписва щимовете, понеже умее да пише красиво, при което получава възможността да си състави пълна партитура и да разгледа начина, принципите и правилата, по които се водят отделните гласове. Впоследствие се захваща да изучава и истински учебници по хармония – на Рихтер, Пьотър Чайковски, Антон Аренски и Йосеф Фьорстер.
През 90-те години създава двете хорови китки „Лиляна мома хубава” и „Пусти моми жеравненки”, с които се явява на конкурс за стипендия за обучение по музика в чужбина, където е отхвърлен. За варненската общественост това е обида, събират се пари, с които е изпратен да следва в Пражката консерватория. Един от неговите преподаватели там е Антонин Дворжак.
Трите години в Пражката консерватория обогатавят Христов с нови познания за критериите и стойностите в националното музикално изкуство. Музикална Прага живее с музиката на Бедржих Сметана (симфоничния цикъл „Моето отечество”) и на Дворжак, пред когото се прекланя. Българският музикант попада в средата на композитори, която затвърждава любовта му към националното и самобитното – към фолклора.
Умира в София на 23 януари 1941 г. на 65 години
Творчеството на Добри Христов е вградено в основите на българската музикална култура. Оставил е огромен брой хорови и солови песни; няма голям български хор, в чийто репертоар да не са включени „Ръченица”, „Леле моме”, „Ерген дядо”, „Ганината майка” или „Дафино вино”; в репертоара на българските солисти почти задължително присъстват ‘„Сивляна”, „Девойче”, „Я разтурай” или „Леле, Божке”. Не само от сцената се чува „Хвалите имя Господне”, в неделя и на празник в православните храмове звучат хоровите песнопения от „Златоустова” или от „Общодостъпна” литургия с Великата ектения, „Херувимската песен“, „Святий Боже“ и „Тебе поем“.

МАЕСТРО ГЕОРГИ АТАНАСОВ ( 1882 – 1931) 

Маестро Георги Атанасов

Маестро Георги Атанасов е роден в Пловдив на 6.V.1882. Диригент, композитор, пионер на българското оперно творчество. Учи в гимназия „Александър I в родния си Пловдив. Пее в ръководения от диригентите Георги Байданов и Емануил Манолов катедрален хор към църквата `Св. Богородица`; той е най-малкият хорист. 
След незавършено учение в Букурещкото музикално училище, и дипломирането си като ученик на Пиетро Маскани в лицея `Росини` в Пезаро (Италия), със звание `маестро ди музика`, през 1902 година се връща в Пловдив. 
Известно време дава частни уроци; включва се в Пловдивското певческо дружество – с него, както и със сформираното музикално трио (Александър Доросиев, Маестро Атанасов, Димо Бойчев), участва в концертни програми. Отбива военната си служба в местния 9-ти пехотен полк като тромбонист в духовата музика – при капелмайстора Спас Софиялиев. След това е изпратен в Хасково и Карлово, където работи като военен диригент; тогава излиза неговата първа песенна `Детска сбирка` (1906). През 1907 година отново се връща в Пловдив – назначен е като капелмайстор на 21-ви пехотен полк; остава на тази длъжност до 1913 година. През това време пише много песни, както и оперетите `Болният учител` (1909),`За птички` (1911), `Самодивското изворче` (1912) специално за основаната от приятеля му Димо Бойчев `Детска музикална китка`. 
В Пловдив създава и първата си опера `Борислав` (1911) по едноименната драма на Иван Вазов. През този период името му като автор на песни, диригент или изпълнител се споменава във всеки концерт на певческото дружество, във всяка програма на детската `китка`, във всяка празнична проява на `военната музика` в Цар-Симеоновата градина. 
През 1914 година е назначен като диригент на Гвардейския (първия български симфоничен) оркестър в София, където продължава композиторската си дейност – пише оперите `Гергана` (1917), `Запустялата воденица` (1922), `Македонска кървава сватба` (1924), преименувана по-късно на `Цвета` (1929), `Косара` (1926), `Алцек` (1930), а също и оперетата `Златното момиче` (1920). 
Маестрото почива на 17.ХІ.1931 в Лаго ди Фазана, Италия.

ПЕТКО СТАЙНОВ ( 1896 – 1977 )

Петко Стайнов

Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринасъл значително за развитието ѝ. 
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошение и на другото. Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.
През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част -“Мечкарско” (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.
Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори “Съвременна музика” (1933-1944). В периода 1941-1944 е директор на Народната опера. Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София. 
Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов са симфоничния и хоровия.
Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:
симфоничните сюити “Тракийски танци” (1925, 1926) и “Приказка” (1930),
симфоничните поеми “Легенда” (1927) и “Тракия” (1937),
симфонично скерцо (1938),
концертните увертюри “Балкан” и “Младежка увертюра” (1936 и 1953),
две симфонии (1945 и 1949). 

ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ 

Панчо Владигеров

Панчо Владигеров е един от най-видните представители на българската национална музикална школа от тъй нареченото “второ поколение” български композитори,завоювал пръв международно признание и престиж за Българската музика. В своята ярко емоционална, жизнена романтично свежа музика той се изявява като национален композитор, широко се опира на песенното и танцовото народно творчество. Сред многобройните му опери на предимно инструментална музика се отделят жанровете, чието начало в българското творчество е негово дело: Инструменталният концерт, цигулковата соната, миниатюрите за цигулка и пиано , клавирното трио. Неговият бляскав, съвършенно овладян оркестров стил го нарежда сред осново- положниците на българския симфонизъм, а извънредно богатото му и дълбоко специфично клавирно творчество го поставя на челно място в българската клавирна музика.
        Панчо Хараланов Владигеров е  роден на 13 Март 1899 г. в Цюрих (Швейцария), във семейство на интелектуалци. Безгрижно и радостно детство имат Панчо и близнакът му Любен в гр.Шумен /родният град на баща им/. Още от най-ранна възраст децата проявяват музикални наклонности и когато стават на 6 години започват да учат музика: Любен – цигулка,                       а Панчо – пиано. Първи учител на Панчо е майка му, а след това шуменската пианистка и педагожка Павла Вайсман-Жекова. Напредъкът на детето е изумителен и още на 8-годишна възраст участва в концертния живот на Шумен, дори и импровизира.
        През 1908 година, след смъртта на бащата майката се преселва в София. Двамата братя постъпват в частното музикално училище, в което Панчо учи пиано Хенрих Визнер. Същевременно взема частни уроци при най-видния тогава композитор и теоретик Добри Христов, който поощрява композиторските му влечения и ръководи първите му творчески опити.На 12 годишно възраст Панчо Владигеров композира първите си музикални пиеси за пиано и цигулка – валсове, мазурка, потпури от български народни песни.
        В 1911 година, по препоръка на Добри Христов майката завежда децата в Киев при директора на Киевката консерватория Пухалски, който силно се впечатлява от 10-минутна импровизация по негова тема от Панчо. Неговият съвет е Панчо да учи в Парижката консерватория. Връщат се в София и се готвят за пътуването в Париж, но случайна среща с френския цигулар Анри Марто , професор в Берлинската консерватория, променя този план и майката отпътува с децата в Берлин. Започва работа като лекарка, а Панчо получава държавна стипендия. Все още децата са малки, за да бъдат приети в Берлинската консерватория . Любен учи частно цигулка при Марто, а Панчо – пиано при професор Хайнрих Барт, а композиция при Паул Юон. Едва след 2 години Панчо постъпва във Вишето музикално училище.               Започват години на упорит и напрегнат труд. За 5 години усъвършенства композиторската и изпълнителската си техника. В 1914 година Владигеров композира първото си зряло произведение – Соната за цигулка и пиано в ре мажор оп.1 , посветена на Анри Марто / учител на брат му /. След това написва четири пиеси за пиано оп.2.
        През 1915 година вече е в майсторския клас по композиция на Академията за изкуства в Берлин, в класа на Фридрих Гернсхайм. Усърдно изучава фуга. По това време композира голяма творба за пиано – вариации върху патриотичната песен “Мила Родино” оп.3. В 1916 година Гернсхайм умира и Панчо постъпва в класа на Геог Шуман , а в 1917 г. учи пиано при Леонид Кройцер, който в качеството си на руски възпитаник оказва силно влияние върху изпълнителския стил на Владигеров. През тези години написва балада за глас и пиано             “Луд Гидия”, по стихотворението на Пенчо Славейков. Вече изграден като отличен пианист и често концертира сам, или с брат си.
        През 1917 година, по време на няколко месечно гостуване в Швейцария при дядото Леон Пастернак Панчо Владигеров започва своя първи концерт за пиано и оркестър, който посвещава на учителя си Леонид Кройцер. С този концерт доказва, че е симфоник по призвание и си извоюва за него Менделсоновата премия – награда от Берлинската Академия по изкуствата.
        През 1918 година Панчо и Любен Владигерови се завръщат в България, за да отслужат военната се повинност. Панчо е зачислен в Гвардейския военен симфоничен оркестър, чийто диригент е Маестро Георги Атанасов. Същевременно концертира в страната заедно с брат си. Написва редица произведения, най- значителното от което е “Десет импресии” – голям цикъл пиеси за пиано.
        След две годишна служба Панчо веднага заминава за Берлин, за да завърши музикалното си образование с отличие през 1921г. По това време композира концерт за цигулка и оркестър оп.11, който посвещава на брат си. Първото изпълнение на този концерт, характеризиращ стила на Владигеров е на 5 март 1921 г. в Берлин от немския цигулар Густав Хавеман с Берлинската филхармония, под диригентството на Фриц Райнер. Посрещнат е много добре от критиката и от публиката.
        Владигеров живее в Германия 12 години – до 1932 г. Тук е музикален сътрудник на режисьора Макс Райнхард, ръководител на Немски театър в Берлин. За този театър композира     11 пиеси , между които и познатата у нас “Скандинавска Сюита”. По- късно пише театрална музика и в България. 
        През младежките си години се повлиява от редица бележити композитори    / Щраус, Прокофиев,  Барток, Равел и др/, както и от късния романтизъм и импресионизъм, Скрябин Глазунов , Рахманинов, но постепенно личният му стил се обособяво и все-по ярко определя своя дълбоко национален характер. През 1922 г. за втори път получава Менделсонова премия за Трите импресии за пиано из оп.9 – ” Копнеж”, Страст”, Изненада”. През Берлинския си период създава още редица творби, между които “Бурлеска” за цигулка и оркестър  и                 “Българска Рапсодия “  за цигулка и пиано /1922/, “Българска сюита” за оркестър, клавирния цикъл “Български песни и танци”/1932/ и други. Във всички тях се изявявя многостранната емоционална природа на композитора и подчертано господства българската национална интонация. Музиката му завладява както с проникновената си лирика, така и с пищната симфонизация на мотивите от песните и танците на националното ни творчество. 
       “Българска Рапсодия “  е най- популярната творба на композитора и едно от най-изпълняваните му произведения у нас и в чужбина. Група българи в Берлин вдъхновяват автора, изпявайки му  една българска песен. Тя става тема на рапсодията . Певците смятат песента за македонска, затова Владигеров нарича рапсодията си “Вардар”. Всъщност обаче, това е патриотичната песен на Добри Христов  “Едничък чуй се вик”. В 1927 година авторът оркестира рапсодията в широко известния и вид. “Българска Рапсодия ” е причислена към българската музикална класика. С безспорната си сила на въздействие, дълбоко народностна същност и безупречната си художествена и музикална форма, тя има значение за нас българите, равностойно на рапсодиите на Лист, Енеску и Дворджак.
        Своята реалистична и национална линия  Владигеров продължава и в някои от следващите си оркестрови произведения като например “Българска сюита” – също едно от най- представителните и често изпълнявани произведеня на композитора. Името на Владигеров става известно в много европейски страни, виенското издателство “Универсал” отпечатва почти всичките му творби.
        През 1930 г. Владигеров се оженва за Екатерина Жекова , дъщеря на неговата първа учителка по пиано в Шумен и заминава с нея в Германия. Там вече е надвиснала фашистската опасност. Много прогресивни обществени и културни дейци, особено от еврейски произход напускат страната. Културната среда в която живее и работи Панчо Владигеров се разпада и той се връща в България през 1932 г.
        Веднага е назначен за професор по пиано, камерна музика и композиция в Държавната Музикална Академия в София.  Към края на 1932 г участва в създаването на първото българско дружество на композиторите наречено “Съвременна музика”, заедно с Петко Стайнов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов и др.
       До 1944 г. Владигеров концертира в България, Европа и Америка, създава и произведения от почти всички музикални жанрове. Тогава пише и единствената си опера “Цар Калоян”, премиерата на която е на 20 май 1936 г. в София. На следващата година операта се представя в Братислава и Любляна. Това е първата българска опера представена на  на чужда сцена. 
        В 1937 г. Владигеров композира Третия концерт за пиано  и оркестър – едно от най- високите постижения на композитора и едно от най- значителните произведения в българската клавирна музика. И в тридесетте години и по-късно Владигеров с голяма любов продължава да създава клавирни пиеси. Те почти по правило са обединени в тематични цикли. Пиесите за пиано твърде често имат жанров характер и пресъздават метроритмичното разнообразие на народната музика, правят впечатлание с разгърнатата си форма, бляскава виртуозност и напрегнато развитие, някои от тях пък са семпли и изискани миниатюри в многопланов образ. Част от репертоара на почти всички пианисти са циклите “Класично и романтично” /1931/, миниатюрите “Шумен” /1934/, “Акварели”/1942/ и др
        В 1939 г. композиторът завършва своята симфония №1 в ре минор, изпълнена за първи път на 12.април 1940 г. в Белград от Белградската филхармония с диригент Михайло Вукдрагович. Тя е монументално произведение,бликащо от героико-романтичен патос и оптимизъм. У нас се изпълнява за първи път на 7 април 1945г  под диригентството на автора от Държавния Симфоничен оркестър.
        Голям е авторитетът на Владигеров и благодарение на участието му в много международни инициативи.От 1936 до 1942 г. той е представител на Постоянния съвет на Международното Сдружение на Композиторите председател на което е Рихард Щраус. В 1938 г. участва като автор и изпълнител в музикалните фестивали в Щутгарт и Брюксел, а от 1933 до 1939 г. четири пъти е член на международни конкурси по пиано и пеене във Виена.
        След 1944 г. , през социалистическия период Владигеров е увлечен от общонародния ентусиазъм. Написва няколко крупни произведения – балетът “Легенда за езерото” /1946/,  Втора симфония “Майска” /1949/, “Еврейска поема” /1951/ и др.
        От 1953 до 1963 г. композиторът пише Четвърти и Пети концерт за пиано и оркестър – продължение на виртуозния му бляскав стил, като отново ползва теми от народни песни, постепенно обновявайки подхода си към народностните интонации. Забелязва се ярко симфонично  разгръщане на музикалната мисъл.
        В годините на народната власт Панчо Владигеров продължава активната си музикално-обществена дейност .Член  е на почти всички комисии  и жури на общобългарски състезания за певци и инструменталисти, представлява България в международни композиторски прояви конкурси и фестивали, участва в български и международни конгреси и комитети за защита на мира . Голяма е и педагогическата дейност на Панчо Владигеров. От него се учат Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Лазар Николов, Константин Илиев, Пенчо Стоянов, Цветан Цветанов, Александър Владигеров /негов син/, Васил Казанджиев, Цибулка , Иван Спасов, Георги Костов и много други.

ВЕСЕЛИН СТОЯНОВ ( 1902 – 1969 )

проф.Веселин Стоянов

Роден на 17 април 1902 г. в Шумен. 
Проф. Веселин Анастасов Стоянов е български композитор, пианист, музикален педагог и общественик. 
Учи пиано първоначално при баща си, след това при своя брат Андрей Стоянов в Държавната музикална академия. Завършил Пиано в Музикалната академия в София. Учил Композиция и Пиано във Виена. 
През 1937 г. започва преподавателска дейност; става професор по музикално-теоритични дисциплини в Държавната музикална академия. 
Под негово ръководство израства и укрепва цяло поколение български композитори: Тодор Попов, Димитър Петков, Ст. Ременков, Александър Текелиев, Иван Маринов. 
Автор на: 3 концерта за пиано и оркестър, концерт за цигулка и оркестър, концерт за виолончело и оркестър, концертино за цигулка;
2 симфонии; гротескната симфонична сюита “Бай Ганьо”, “Празнична увертюра”; симфоничната поема “Кървава песен”; Рапсодия за симфоничен оркестър; оперите “Женско царство”, “Саламбо” и “Хитър Петър”; балета “Папеса Йоанна”; кантатите “Да бъде ден”, “Добрият ученик”, “Балада за невестата”.
За изключителните си заслуги към българската култура е удостоен с най-високи отличия: *народен артист, *герой на социалистическия труд, *лауреат на Димитровска награда. 
Починал на 29 юни 1969 г.

ФИЛИП КУТЕВ

Филип Кутев

Любомир Пипков

Любомир Панайотов Пипков (1904 – 1974) е един от най-големите български съвременни композитори. Той е създал богато товрчество в почти всички области на музиката. Произведенията му се отличават със значителността на своята тематика и изострената идеина насоченост. За големите си заслуги към българската музика Любомир Пипков е удостоен с най-високите отличия – носител на почетните звания Герой на социалистическия труд, Народен артист и три пъти лауреат на Димитровска награда. Любомир Пипков е роден на 19 септември 1904 г. в Ловеч, в семейството на Панайот Пипков. Прави първите си музикални опити през 1918 г. От 1919 г. учи в Музикалното училище в София в класа по пиано при проф. Хенрих Визнер и Иван Торчанов. Любомир Пипков написва първият химн на ПФК Левски през 1921 г. – тогава той е само на 16 години. През 1923 г. написва “22 вариации за пиано”. През 1926 г. заминава за Париж, където учи в Ecole normale de musique - композиция при Пол Дюка, пиано при Ивон Лефебюр, и слуша лекциите по история на музиката на Надя Буланже. През тези години написва “Клавирно трио”, “Соната за цигулка и пиано”, песните “Воденичар”, “Любовта на хамалина”, баладата “Конници” (1929) и “Първи квартет” (1928). Завълшва през 1932 г. с отличие и награда. 
През 1932 г. се завръща в България. Участва в дружеството “Съвременна музика” и е негов секретар от 1941 г. Работи като корепетитор, хормайстор и директор на Софийската народна опера. В периода 1932-1937 г. пише операта “Янините девет братя” – първата българска народна музикална драма, изградена върху стара легенда от османското владичество, в която с голяма драматична сила разкрива съдбата на българския народ.
През 1934 г. Любомир Пипков написва вокално-симфоничната поема “Сватба” по едноименното стихотворение на Никола Фурнаджиев, която пресъздава събитията от Септемврийското въстание. През 1940 г. се появява и неговата “Първа симфония – Героична”, посветена на героите от Гражданската война в Испания. Следва операта “Момчил”, в която идеята за свобода и борба намират ярко въплъщение.
В периода на социализма Пипков работи като директор на операта, председател на Съюза на композиторите и професор по вокални ансамбли в Консерваторията. Тогава създава популярните химни “Шумете дебри и балкани” и “Химн на 9-ти септември”. Той пише и големи композиции: “Героична увертюра”, “Концерт за пиано и оркестър”, “Втора симфония”, “Симфоничен – концерт за виолончело и оркестър” (1957), “Оратория за нашето време” (написана през 1959 г. върху Шест писма на поета Владимир Башев). Написва операта “Антигона 43″, “Трета симфония”, “Четвърта симфония”, “Концерт за кларинет и оркестър” и “Четвърта симфония”, Вторият и Третият струнен квартет, инструменталните си концерти и много други.. 
Председател е на организационния комитет на „Мартенски музикални дни“ (Русе), „Люлякови музикални празници“ (Ловеч) и българската секция на Международната асоциация по музикално възпитание. Концертира в Чехия, Полша, Югославия и др. Основател на списание „Музика“.

МАРИН ГОЛЕМИНОВ

Марин Големинов

Марин Големинов е български композитор, музикален критик и диригент. 
Роден e в Кюстендил. Взема уроци по теория на музиката и хармония при проф. Н. Атанасов. През 1927 г. постъпва в Държавната музикална академия в София, където учи цигулка при Т. Торчанов, камерна музика при А. Стоянов и теоретични музикални дисциплини при Д. Христов, Н. Атанасов и др. През 1931-34 г. следва композиция в Париж („Скола канторум”), при известния френски композитор и педагог Венсан д’Енди, и диригентство при Марсел Лабе. Взима уроци от именития композитор Пол Дюка в „Екол Норма“. Завършва „Скола Канторум“ със златен медал.
След завръщането си в България (1934) става член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика”. Последователно е учител по музика в Първа и Втора мъжка гимназия в София. Редовен преподавател в Музикалната академия от 1936 г., доцент от 1943 г. и професор от 1947 г. по композиция и оркестрация. През 1930 г. дава първия си авторски концерт. През 1934 г. пише „Първи струнен квартет”, първата акапелна хорова песен „Луд гидия” по Пенчо Славейков (наградена на Славянския хоров конкурс в Белград). През 1936 г. едновременно участва като изпълнител в състава на квартет „Аврамов”, дирижира концертите на Камерния оркестър при Радио София, за който написва няколко сюити („Балкан”, „Гайдар”, „Сюита от 5 македонски народни песни”), „Втори струнен квартет” и др.
Специализира в гр.Мюнхен, Германия композиция при проф. Йозеф Хаас и дирижиране при д-р X.Кнапе (1938-39). Завършва (1940) танцовата драма „Нестинарка”, поставена за пръв път в Софийската народна опера през 1942 г.
През 40-те години на XX век създава значими произведения: „Симфонични вариации върху тема от Добри Христов”, поемата за бас и оркестър по текст на Асен Разцветников „Селска песен”, Трети струнен квартет „Старобългарски”, „Втори духов квинтет”, „Прелюд и токата” за пиано и оркестър (през 1954 прибавя още една средна част „Ария”), „Прелюд за виолончело и пиано”, „Пет скици за струнен квартет”, „Концерт за виолончело и оркестър”, операта „Ивайло” (либрето от М.Петканова), „Шест миниатюри върху народни песни” за струнен квартет, „Три народни песни” за бас и оркестър, „Малка сюита” за соло виола, „Поема за партизаните” (симфоничен оркестър), „Пет импресии за пиано соло”, „Младежки страници” (пиеси за пиано, хорови и солови песни).
През 60-те и 70-те години на XX век композира „Концертът за струнен квартет и струнен оркестър” (1963), „Детска симфония” (1963), две „На мира в света” симфонии (1967, 1969-70), духово трио за обой, кларинет и фагот, „Три миниатюри” за сопран и камерен оркестър по текст на В.Парун, Четвърти струнен квартет — „Микроквартет” (1967), кантатата „Отец Паисий” (за хор, солисти и оркестър), „Природа” (пет импресии за глас и пиано по текст на Ст.Гечев), „Концерт за цигулка и оркестър” (1968-69), операта „Зографът Захарий” (либрето П.Спасов), танцовата драма „Дъщерята на Калояна” (либрето В. Консулова и П.Луканов), ораторията „Титанът” (по текст на Б.Божилов, посветена на 90 години от рождението на Георги Димитров), „Концерт за пиано и оркестър” (1975), „Седми струнен квартет” (1977), четвъртата симфония — „Шопофония” (1977-78), „Квинтет за медни духови инструменти” (1978)
През 80-те години на XX век композира „Концерт за струнен оркестър” (1980), операта „Тракийски идоли” (либрето Ст.Дичев), „Симфонични импресии по картини на Майстора” (за висок глас и симфоничен оркестър, текст Г.Струмски, 1981-82), Диптих за флейта и оркестър (1982), Осми струнен квартет (1983).
Развива активна музикално-педагогическа дейност. Ректор на Българската държавна консерватория (1954-56), директор на Софийската народна опера (1965-67). Представител на България в „Трибуна на композитора” при ЮНЕСКО.
През 1983 г. в Кюстендил е организирано тържествено чествуване по случай 75-годишния му юбилей.
Носител на множество държавни и международни отличия : орден „Георги Димитров” (1983), Димитровска награда (1964), Международна награда на Виенския университет на името на Готфрид фон Хердер.
Герой на социалистическия труд (1978), народен артист (1965), “почетен гражданин на гр. Кюстендил” (1983). 
Марин Големинов създава ценни произведения в различните области на музиката – симфонични, вокално-инструментални, камерни, музикално-сценични и други произведения, между които се открояват: 
„Ивайло“ – опера (1959) 
„Зографът Захарий“ – опера (1972) 
„Тракийски идоли“ – опера (1981) 
„Нестинарка“ – балет (1940) 
„Дъщерята на Калояна“ – балет (1974) 
„Златната птица“ – музикална приказка (1961) 
„Селска песен“, „Титанът“ – вокално-инстументални творби
петструнни квартети, концерт за виолончело и оркестър, концерт за струнен квартет и струнен оркестър, хорови песни, 2 симфонии.

ПАРАШКЕВ ХАДЖИЕВ ( 1912 – 1992 )

Парашкев Хаджиев

Роден на 14 април 1912 г. в София. 
Проф. Парашкев Хаджиев е най-големият български оперен композитор 
и именит педагог. 
Завършил Композиция в Софийска музикална академия, при Панчо Владигеров). Специализирал във Виена, Прага и Берлин. 
Характерни за неговата музиката са: ритмо-метрическото разнообразие (основано върху неравноделни народни размери), ясната и стегната форма, преобладаващата лирико-хумористична тематика. 
Работи и в областта на масовата песен, естрадната и танцовата музика. Разработил е много народни песни. 
Автор на: оперите “Деляна”, “Мадам Сан Жен”, “Имало едно време”, “Луд Гидия”, “Айка”, “Албена”, “Юлска нощ”, “Майстори”, “Пет милиона и нещо отгоре”, “Мария Десислава”, “Звезда без име”; симфонична “Младежка танцова сюита”; 2 струнни квартета; 2 сонати за цигулка и пиано; концертино за цигулка и оркестър, концертино за флейта и оркестър; сюита за цигулка и пиано; пиеси за пиано, хорови и солови песни. 
Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия, на сцените на всички български музикални театри. 
Удостоен с Димитровска награда (1962). 
Починал на 28 април 1992 г.

НИКОЛАЙ КАУФМАН

Николай Кауфман

Академик Николай Кауфман е една от големите фигури в българската музикална култура. Посвещава пет десетилетия на българската хуманитаристика като музиковед, фолклорист, композитор и педагог. Името му е известно не само сред българската музикална, фолклористична и и култулна общественост, но и сред учени хуманитаристи, музиканти, професионалисти и самодейци, изпълнители, диригенти, учители… Едва ли има село, където да не е записвал фолклорна музика, читалище, колектив, ансамбъл, където да не се пеят негови песни. Талантливата му музика звучи по радиото, телевизията, от концертния подиум, у нас и в чужбина. 
Истинските фолклористи не се боят от това, че ще ги нарекат “автентични” или “неавтентични”. Напротив, всичко, което върви през хората, по хората, е важно за фолклориста, защото едно време има едни посоки, друго време има други посоки, а има междинно време, което събира посоките. Да се хване точно това събиране на посоките е важно – никога няма чиста посока, винаги е някаква мешавица от различни неща… 
Фолклористът вкуса си не бива да гледа. Той трябва да се съобразява с вкуса на хората, които са дали информацията и които са живели с тази музика… 
Ще се родят нови форми на съществуване на фолклора, без това няма да мине. 
Нашето време ще бъде интересно за музиколозите след 50, след 100 години – ще се ровят, ще ни отричат, ще ни признават… 

Известно е, че съществуват данни за ролята на България при покръстването на Киевска Русь. В същото време, в историографията тази тематика не е разработвана подобаващо или направо е отбягвано обсъждането й. Едва през 1913 г. млад российски учен, след критичен анализ на различните източници, намира отговора на загадката по този въпрос. Ученият е Михаил Приселков /1881-1941 г./ и в труда си „Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси Х-ХII века”, С.Петербург, 1913 г.”, той дава логическа документална реконструция на събитията при покръстването на киевския княз Владимир от Българската охридска патриаршия, във времето на управление на Самуил и на царуването на българския цар Роман – 987 г. I. Хронология и взаимовръзки при покръстването на Киев от Охридската патриаршия: Поход на княз Владимир, несъмнено провокиран от Константинопол, срещу България на Дунав – 985 г. /6493 г. стар стил/. Походът е неудачен и приключил с бърз мир. Несъмнено походът е запознал Владимир с положението около Дунав и какви могат да са интересите на Киев в този регион. Анализът на древните източници, направен от А.А.Шахматов, разкрива, че има два разказа за кръщението на Владимир. Най-старият разказ за кръщението на Владимир се намира в „Древнейший свод 1039 г.” и съобщава за кръщението на Владимир от ръцете на философа Константин. Източник на този разказ бил писменният паметник – предание за кръщението на българския княз Борис-Михаил. Този свод, а след него и „Память и похвала мниха Якова” са запомнили, че събитието се е отнасяло към 987 г. /6495 г. стар стил/ В последната четвърт на ХI век е била съставена друга повест за кръщението на Владимир – т.нар. „Корсунска легенда”, преместила кръщението на Владимир към времето на завземането на Корсун и в голямата степен умишлено преиначила хода на тези събития. Към това ще се върнем допълнително. Сега да разгледаме подробно „Древнейший свод 1039 г.”. Той е бил създаден в Киев и е имал за цел да разкаже как е възникнала Киевската държава, как се е приобщила към християнската вяра и как е била основана първата й митрополия. Съставена при митрополитската катедра под надзор на митрополит Теопемпт, от нечия гръцка ръка, тази древна летопис в голямата си част говори със загадки. Особено прави впечатление, че вместо действителния разказ за кръщението на Владимир и Русь, се пресъздава някаква красива, но безсъдържателна легенда за проповед на някакъв гръцки философ, за впечатлението на княза от нея и от картината на страшния съд, като това всичко е взето от българската литература и само е сменено името на българския княз Борис с името на киевския княз Владимир. Другото недоумение е още по-основателно. Защо на първия киевски митрополит не му е дошло на ум да разкаже в летописа, по какъв начин е била установена църковната йерархия в Киевска Русь и какви са нейните форми и характер до учредяването на първата киевска митрополия, която той поставя във времето 1037-1039 г.? Защо в „Древният свод от 1039 г.“ няма нито дума за тази военна помощ, която Владимир е изпращал в Константинопол, за поддържане на клатещия се трон на императорите Василий и Константин, което знаем от гръцки и арабски източници, като за събитие предшестващо похода на Корсун? Всичко това е чудно, още повече предвид факта, че по време на писане на свода в 1039 г., все още са били живи участници и съвременници на Владимировото княжение и кръщение, а и на самия княз Ярослав му е била известна семейната история за времената на баща му. Не е тайна, че сводът премълчава участието на Владимир във „византийските” вътрешно-междуособни събития от 988-989 г. Гръцкото сърце на митрополит Теопемпт, под чийто надзор е съставен летописа, разбира се, не е желаело да вади на показ досадните събития от живота на Новия Рим пред варварите и още по-малко да представя самите тях, за спасители на императорския трон от претенциите на незаконни претенденти. Това показва, че в хода на самото кръщение на Владимир, както и в самото устройство на църковната йерархия на Русь, до появлението на митрополит Теопевпт в 1037 г., и в начина на образуване на последната, е имало някакви досадни страни, според мирогледа на този грък – Киевски митрополит. Сега да се върнем към чуждестранните източници за събитията от 988-989 г. Лъв Дякон споменава в 989 г., че появяването на комета, предвещавало превземането на „Корсун от тавроскитите и на Верея от мизите”, т.е. на Корсун от княз Владимир Киевски и на Верея от Самуил Български. Кедрин съобщава, че император Василий, за да се пребори с претендентите си за трона /-патриций Делфина, Варда Фока/, с цел да привлече външна помощ в лицето на княз Владимир, му е обещал да даде сестра си порфирогенната Анна за негова съпруга, т.е. да го направи императорски зет. Зонара съобщава, че патриций Делфина е бил нападнат в Хрисопол от войски на императора и на съюзниците му народа Русь. И така, Лъв Дякон не говори нищо за покръстване. Псел, Кедрин и Зонара съобщават за сродяване на Владимир с император Василий, за негова помощ с войска в борбата за престола в Константинопол, но пък не пишат нищо за някакво покръстване. Съпоставянето на тези външни източници с вътрешния /Древния свод от 1039 г./ показва, че покръстването в Киевска Русь стои извън връзките с гръцките събития. От всички известни източници може да се реконструира политическата картина в следния смисъл: Император Василий притеснен от въстанието на Варда Фока помолил за помощ Владимир /по Кедрин/, за което на последния му е била обещана ръката на сестрата на императора Анна. Владимир изпълнил обещанието си и помогнал на императора /по Псел, Кедрид и Зонара/, но не получил ръката на Анна. Без това предположение е невъзможно да се разбере разривът между съюзниците и кратката война в Корсун, завършила с победа на Владимир /по Лъв Дякон/ и принудително изпълнение от страна на императора на обещанието по договора за брак на Владимир с Анна /по Древен свод 1039 г./. Арменският историк Стефан Таронский /Степанос Таронеци, ХI в./ пише, че първоначално император Василий изпратил за брак при Владимир вместо сестра си Анна, някаква друга придворна дама, но тази гръцка измама е била разкрита в двора на киевския княз и последният напъдил императорската делегация, след което осъществил наказателен поход срещу кримската „византийска“ колония Корсун /вж. източници – лекция проф. А. Зубов, 28 октомври 2015 г./. Можем само да гадаем, дали Самуилови представители не са взели дейно участие при разкриването на тази гръцка завера и обръщането на Владимир против император Василий и към укрепване на съюза с българската държава, отчитайки и факта, че походът на Владимир към Корсун съвпада по време с похода на Самуил към Верея, като и двамата постигат успех в начинанието си. Едва след превземането на Корсун от Владимир Василий е принуден да изпрати сестра си, като след сключването на обещания брак, Владимир връща на Василий завзетия Корсун, но пък Самуил си запазва Верея и Сервия, както и цялата Солунска и Епирска област, завзети от него в 989 г.. Но показаната картина отново е непълна. Окончателно събитията се разкриват от съобщението на Яхия Антиохийски. Този арабин – историк, чужд на „византийската” традиция, е имал повече свобода да говори за отношенията вътре в Константинопол. Той споменава за съюза на император Василий с Владимир, че е имало условие Владимир и народа му да се покръстят, за брака на Владимир с Анна, но особено важна е фразата „и не се причисляваха русите към нито един от законите…”, което е отнесено към момента на брака на Владимир с Анна. Съпоставяйки данните на Яхия Антиохийски с тези на Древния свод от 1039 г., прави впечатление, че Древния свод от 1039 г. поставя покръстването на Владимир и Русь две години преди превземането на Корсун. Това напълно разкрива картината на събитията, които можем да обобщим от тяхното начало по следния начин: Поставен в безизходица от въстанието на Варда Фока, император Василий се обърнал към крайно средство – към молба за помощ от Киевския княз, дотогава намиращ се във връждебни отношения с Константинопол. Не ни е толкова важно откъде идва тази враждебност на русите с императора, било ли е вследствие нещастната смърт на княз Светослав, в която се е подозирала „византийска” интрига, или е било вследствие на съюза на Владимир с България, сключен след неуспешния за него поход през 985 г. Молбата на императора давала възможност на Владимир да моли за това, което в друго време не се е удавало да получи нито един киевски княз. Това е бил брачен съюз с „византийския” императорски дом и независима църковна йерархия. За последната ние само правим догадка, която обаче е законна, тъй като самият този акт не е станал заради същността на самата вяра, като такава, а има политическо значение. Условията са били изяснени и приети. Яхия указва достатъчно точно времето, когато е станало това – не по-рано от 987 г. /идването на Варда Фока в Хрисопол/. Тази дата съвпада с датата на кръщение на Владимир и Русь, според Древния свод 1039 г. Това дава право да мислим, че след приемане от двете страни /Владимир и гръцкото посолство/ на указаните условия за приемане на вярата, Владимир се е покръстил със семейството си, а навярно и с народа си, като въпросът от кой християнски център е станало кръщението, засега оставаме открит. Вече бидейки християнин киевския княз Владимир е дал военна помощ за Василий и е спасил за него клатещият му се императорски трон. Но, когато е дошло време за разплатата, от страна на Василий, очевидно е станало някакво отмятане от дадените преди това обещания. Вероятно е налице опитът за брачна измама от Василий, описан от арменския летописец Стефан Таронский /Степанос Таронеци, ХI в./. Това е заставило Владимир да прибегне до обсада на Корсун, т.е. да започне военни действия против бившия съюзник. В.Г.Василевский е определил датата на това събитие – „след април 989 г.”. Барон В.Р.Розен е поставил периода като „не само по-късно от 7 април, но и по-рано от 27 юни 989 г.”. Непрекъсващата вътрешна смута /Варда Склир/, падането на Корсун /от Владимир/ и успехите на българското оръжие – падането на Верея /от Самуил/, принудили император Василий да търси мир с претендента Варда Склир и с воинствения киевски княз. Преговорите с последния касаели изпълнение на брачния договор с Анна, но в същото време не засягат въпроси относно покръстване и статут на църковната йерархия на църквата в Киев. Имаме законн оправо да мислим, че Владимир към това време вече е бил намерил начин да се сдобие със самостоятелна църковна йерархия от трети християнски център. Това е била църквата на държавата на Самуил – България. Наистина, от „византийска” гледна точка тази църква вече не е била независима, след завоюването от Йоан Цимисхи на източна България със столицата, и царството, и патриаршеството, но за Владимир подобна точка на зрение не е била меродавна, тъй като същата е могла лесно да се измени диаметрално-противоположно и за самата империя в Константинопол, при удачен обрат на военните действия на Самуил против императора. Това дава отговор на въпроса защо в източниците се споменава покръстването от 987-988 г. /Древен свод от 1039 г., Яхия Антиохийски/, но едновременно с това не се споменава за наличие на някаква гръцка църковна йерархия в Киев. По този начин „византийската” дипломатическа игра претърпяла крах, тъй като северния варварин Владимир се отскубнал от църковно-политическият капан на император Василий. Държавата на Самуил е била в напрегната борба с Константинопол и затова е могла да бъде по- отстъпчива в църковните въпроси за Владимир, тъй като по този начин отвличала от императора един негов съюзник. Установяването на църковна йерархия в Киевска Русь от Българската държава на Самуил намират редица косвени потвърждения. От всички синове на Владимир, най-известни са ни Борис и Глеб. Владимир се е покръстил в 987 г. Ако Борис и Глеб са се родили след 987 г., то кръщението им би следвало да е извършено не от гръцко духовенство, а от духовенство на българската държава на Самуил – Охридския патриархат на България и Самуил. В кръщението си братята получили имената Роман и Давид. Към 987 г. български цар е бил Роман /син на Петър и внук на Симеон Велики/, избягал от Константинопол в родината си и тук въздигнат от българския патриарх за цар и приет за такъв и от управляващия дотогава в негово отсъствие Самуил. Както е била традицията при покръствания, преминаващия към християнството е бил кръщаван на името на своя духовен отец, на практика такъв е винаги владетеля носещ християнството. Тъй като при кръщението в 987 г. български цар е бил Роман, съвършено естествено княз Владимир е приел за сина си Борис да бъде дадено името Роман, на името на духовният му отец, българския цар Роман. От своя страна във въстанието в 969 г. в западните български земи и в борбите срещу Констанпинопол, за запазване на независимата българска държавност, роля е играл и най-големият от четиримата синове на комит Никола и брат на Самуил Давид. Той е бил първият управител на тези западнобългарски земи, преди връщането на цар Роман от Константинопол и въздигането му в царско достойнство. Кръщението на Глеб /т.е. съответно и раждането му/ очевидно е станало след 996-997 г., когато Роман вече е бил починал и не е бил цар, а такъв е Самуил, който от своя страна е предложил Глеб да приеме името на първородният му брат Давид. Трябва да се допълни, че Самуил прави и стъпки към канонизиране на брат си Давид, като мести мощите му от Преспа в Охрид. По този начин именуването по християнски канон на децата на Владимир, на името на духовните им отци българския цар Роман и на първородния брат на Самуил Давид, дава предпоставки да се приеме християнизирането на Киев от Охридската църква на Самуиловата държава. Ето защо, не може да се открие името на нито един митрополит до Теотемпт, в късните и древни източници и всички те изписват гърка Теотемпт, като първият митрополит в Киев. В сказанието на светите братя Борис /Роман/ и Глеб /Давид/ и в късните записи при Вишегородската църква, се указва името на някой си архиепископ Йоан. За да се докаже вярността на твърдението за зависимостта на Киевската църква от Охридската патриаршия от времето на Владимир /-987 г./ до -1037 г., когато летописите фиксират устройството в Киев на гръцка митрополия, то трябва само да направим справка в каталога на предстоятелите на българската православна църква в Охрид. Дали няма да намерим там някой си архиепископ Йоан? Сказанието за светите братя Борис и Глеб го поставят във времето на княз Ярослав Владимирович, при пренасянето на мощите и установяването на празника на 24 юли, което според сметките на А.А.Шахматов, е в периода 1020 до 1026 г. Обръщайки се към каталога на българските йерарси в Охрид, действително откриваме, че в тези години глава на българската църква е бил архиепископ Йоан. С това уверено можем да заключим, че Владимир след Корсунската война не е взел църковна йерархия от Новия Рим /-Константинопол/, а още преди нея, се е обърнал за това в Българската държава на Самуил, откъдето се е появила църковната йерархия на Киев, която българска църковна йерархия е била продължена и след смъртта на св. Владимир, при сина му Ярослав. Когато след упорна и кървава борба император Василий е съкрушил държавата на Самуил, глава на църквата в българската държава – Охридския патриархат – е бил патриарх Йоан. С негово съдействие е бил сключен договора от 1018 г. при Струмица, който е залегнал в основата на новото устройство на покореното от Константинопол българско царство. Цяла България е била включена в самостоятелен катепанат с център Скопие и с предоставено вътрешно самоупраление. Охридската църква е останала независима от Константинополския патриархат и патриарх Йоан е останал начело, като само е променил титлата си от патриарх на архиепископ, поради това, че първият титул не е бил признат от императора. Три хрисовула на император Василий са дали правото на Охридската архиепископия да обхваща епархиите, които е имала българската църква по Доростолския патриархат на патриарх Дамян, по време на царуването на цар Петър. Охридската църква е била призната за приемник на Доростолската църква, като само е променен титула патриарх, който титул гърците признавали за Дамян, но според тях, само в лична принадлежност. Това независимо положение на Охридската църква е продължило само до смъртта на архиепископ Йоан, след което константинополския император е поставил на негово място архиепископ Лъв, „първи от римляните”, от който момент започва немалкия период на назначаване на гърци начело на Българската църква и народ и от когато тази църква започва да става от българска на гръцка, или по точно казано, е станала център за погърчването на българите. Киевската църква /на Киевска Русь/ е била в състава на Охридския патриархат и завоюването на последния от гърците, автомтично е въвело същата в състава на Новия Рим /-Константинопол/. За Константинопол е възникнало неудобството разпоредител за цяла една църква и държавност /Киевската/, извънредно важни за императорската власт, да е второстепенен агент на властта, в лицето на Охридската архиепископия, и без това натоварена със сложната задача за погърчването на българската църква и народ. Трябвало е да се придърпа църквата в Киев, пряко към властта на патриарха и императора в Константинопол. Няма съмнение, че императорът е направил предложение на Ярослав, възможно с предлагане на по-висш титул и статус – на митрополия и запазване на някаква вътрешна самостоятелност, което предложение явно е прието от Ярослав. Ако бе отказал, Киев би останал подчинен на второстепенен държавно-църковен агент – Охридската архиепископия, начело на която вече е започнало назначаване, така или иначе, на йерарси-гърци и същата е в процес на гърцизация и дебългаризация. С приемането на предложението, Ярослав и Киев сами стават второстепенни църковни агенти на Константинопол, но със запазено вътрешно самоуправление, вкл. в голяма степен запазване на българския език за църковен /-църковнославянския език/ и книжовен. Разделянето на Охридската архиепископия, на собствено Охридска архиепископия, вече като център на погърчване на българите и на Киевска митрополия, очевидно може да се търси във времето след кончината на архиепископ Йоан и назначаването в Охридската архиепископия на Лъв /”първият от римляните”/ и в Киевската митрополия на Теопемпт. Знаем, че назначението на последния е в 1037 г. Тази йерархическа нишка, която се протяга от Константинопол, чрез българския Охридски патриархат и Охридската архиепископия, може да осветли доста тъмни петна от историята на църковното устройство на Киевска Русь, както за времето до установяване на гръцката митрполия 1037 г., така и в близко време след това. Гръцката йерархия, утвърдена в Киев през 1037 г., започнала борба с учрежденията и порядките от Охридската епоха и българската йерархия на църквата. Глава на църквата в Киевска Русь, след първоучредяването й /-987 г./, е бил Охридския патриарх. Същата е била разделена на епископии, като числото им е било ограничено. Има основание да се смята, че в началото е имало идея цялата църква в Киев да е една епископия, а само Новгород да получи особен от Киев епископ. В течение на времето, с образуването на все повече отделни княжества, всяко едно от тях се е преборвало за собствена епископия. Може да се предположи също, че е съществувала и трета голяма катедра, като викарийна – Белгородската. В Древния свод от 1039 г. се подчертава, че след 1037 г. се е разширило християнството в Киевска Русь но Ярослав заповядал да се правят преводи на книгите от гръцки език на „словенско писмо” /-български език, църковнославянски/, което говори за опит да се съхрани първоучредената българска духовна традиция. Вероятно за посочената цел в двора му са приемани и български духовници, напускащи гърчеещата се вече Охридска архиепископия начело с Лъв. В същото време обаче, в самата църковна институция, след учредяването на гръцка йерархия в Киев в 1037 г., начело с митрополит Теотемпт, е започнал период на постепенна ликвидация на цялото минало и са се установявали нови порядки /-упоменати под формата „разширяване на християнството“, в написания от нечия гръцка ръка по времето на първия митрополит на гръцката църковна йерархия в Киев Теотепмт „Древен свод от 1039 г.“/, извършвани по усмотрение на вселенския патриарх и императора в Константинопол, първостепенните църковни агенти. Преследвали са се манастирите от Охридската българска епоха, запада Десятинската църква, един от изтъкнатите деятели и йерарси епископ Анастас, щастливо укрил се в Полша преди установяването на гръцката митрополия /-1037 г./, е бил представян за продажник и позорен човек. II. Заключение: Държавната християнска религия и църковна йерархия е възприета от Киевското княжество /„Русь”/ първоначално от Българската патриаршия в Охрид, при управлението на цар Роман Български и Самуил /-987/. През 1018 г., след падането на българската независима държавност, Българската патриаршия в Охрид е понижена до ранг на архиепископия, но Киевската йерархия продължава да бъде в структурите й. След смъртта на българския охридски архиепископ Йоан /патриарх Йоан до 1018 г./, църквата му се поделя на собствено Охридска архиепископия по течението и до устиието на р. Дунав на север, начело с гръкомани /-фанариоти/ и още по-на север от устието на р. Дунав, на Киевска митрополия, начело на която също след 1037 г. се поставят гръкомани /-фанариоти/. И в Охрид и в Киев гръкоманите –йерарси започват борба с дотогавашното църковно минало на тези духовни структури, с цел то да бъде заличено като материална следа, и се правят постъпки за погърчване на паството и църковните учреждения. Все пак, наличието на българска църковна първооснова, запазва Киевска Русь в лоното на българската първодържавност, писменост и култура, въпреки наслагването в много по-късни времена на гръкомански /-фанариотски/ властови политически концепции. Българската християнска традиция е предадена впоследствие от Киев /”Малая Русь”, Минор Русь, т.е. центъра, ядрото/ към Московия и други княжества /”Голяма, Большая или Великая Русь”, Мегали Русь, т.е. присъединената периферия, колония или окраинина на центъра/, където след продължила дуалистична религиозна християнско-мюсюлманска духовност /-Афанасий Никитин, „Хождение на три моря“, ХV в./, след времената на Петър I Велики и най-вече на Екатерина II в ХVIII в., се налага, в новоструктурираната на базата на Московия държавност Российская империя, гръкоманския /фанариотски/ православен проект, с мисълта за осъществяване на „мегали идеята” /големия план/ за възстановяването на „Византийската империя” на гръкоманска основа. Естествено е, че в този период българската първооснова на християнската йерархичност и следа в Киевска Русь, така добре унищожавана от гръкоманските йерарси през вековете, не е била и в интерес за изучаване в Санкт Петербургската императорска академия на науките. Това е направил за първи път едва в 1913 г., няколко години преди разпада на Российската империя, църковния историк Михаил Приселков. След 1917 г. и до смъртта му 1941 г. многократно е репресиран от вече новите съветски власти, и неговият труд отново няма база за използване и популяризиране, защото в Москва /Коминтерна, 1934 г./ към това време се приема да се работи по политическа линия за създаване на някаква „македонска държава и нация”, влизаща в рамките на бъдеща коминтерновска Балканска Федерация, и няма място за църковни трудове отпреди 1913 г., какъвто е този на М.Приселков, в които отгоре на всичко се говори за българския характер на Охридската патриаршия и на цар Самуил Български, като първоучредители на църковната структура на Киевска Русь. Удивителното е, че дори българският акад. Иван Снегаров, „патриарх” на българската историография по отношение изучаването на Охридската архиепископия /”Охридската архиепископия”, том I и II, 1924 г./, е пропуснал горепосочената връзка, видяна от М.Приселков още в 1913 г. Поне в издадения през 1924 г. от бележития български учен труд в два тома, липсват дори податки за връзките на Охрид и Киев. Въозможно е да не е имал достъп до труда на М.Приселков, от който достъп вероятно би имал нови данни и идеи за размисъл, както и към източници и анализ на същите, което би направило още по-навременно даването на отговор на въпроса, по каква линия е първокръстителската роля на Българската държава и църква, към тази на Киевското княжество /Малая Русь-център/, а оттам и към присъединените към него периферни земи и областни княжества, образуващи „всея Руси” /Голяма Русь-колонии, провинции/. Това е по линията на България с център Охрид и дейността на управляващия от името на българските царе Борис II и Роман I, а по късно и сам велик държавник и цар Самуил Български /управител 971-997, цар 997-1014 г./

 тагове: Русия, покръстване

Златна монета от времето на Филип II Македонски е открита на разкопките в археологическия резерват „Тракийски и античен град „Кабиле”, съобщи директорът на Ямболския исторически музей Стефан Бакърджиев, цитиран от БТА.

Монетата представлява 1/8 статер на Филип II Македонски, сечен между 340 и 325 г. в македонския град Пела.

Археолозите предполагат, че тя е попаднала в Кабиле чрез заселилите се колонисти, вероятно македонски войници и хора от превзетите от царя гръцки градове. Върху едната страна на монетата е изобразен Херакъл с лъвската кожа, а от другата е изписано името на Филип и е отпечатан тризъбец.

В проучвания пласт от късно римската епоха в края на 4 в., археолозите са открили и две добре запазени двукамерни пещи за производство на керамика. Пещите са в общ комплекс – едната е служила за изпичане на фини глинени съдове и на луксозна керамика, а другата – на кухненска керамика.

Находките са изцяло запазени и скоро ще бъдат изложени.