За съществуването на халката като знак за обвързаност свидетелстват документи още от Древен Египет. Има сведения, че мъжете използвали коноп или други растения, които увивали около пръстите на жените си, за да ги „маркират” като заети. Този жест може и да се прави от любов, но едва ли е символ на вярност, тъй като повечето египтяни се водят полигамни.

Историята на сватбените халки ни води и в Древен Рим. Според една от легендите заетите жени си слагали тези бижута на средния пръст, откъдето се смятало, че тръгва нерв, който води директно към сърцето. Целта е той да бъде притиснат и любовта да няма край. Друга версия е, че халките се носят на безименния пръст на лявата ръка, откъдето тръгва „вената на любовта”. И при двете тълкувания няма сведения дали мъжете също са си слагали такива бижута. Разбира се, има и доста по-реалистична теория за сватбените пръстени – римлянките ги носели, за да им бъдат гарантирани правата на омъжени жени. Трета версия е, че бижутата символизират имотното състояние на жениха. Затова той дарява с метални пръстени и родителите на избраницата си.

Със специални халки мъжете от Далечния изток тествали верността на съпругите си. Те създават разглобяеми пръстени, които буквално приличали на пъзели. Ако жената се пробвала да махне халката, тя се разпадала. И само съпругът можел да я сглоби отново, тъй като знае правилната комбинация. Тестът работел безпогрешно дори когато мъжът бил на война.

В християнския свят венчалните халки започват да се използват пряко в церемонията през IV век. Пръстените са най-често гладки и от бронз, а понякога и от злато. Историята помни името на първия мъж, който се осмелил да дари жена си с пръстен със скъпоценни камъни. Това бил Максимилиан Австрийски, който през XV век се врича във вярност на Мария Бургундска и дава пръстен с елмази. По-късно в сватбената бижутерия започват да се използват и диамантите. Има и поверие: колкото по-скъпи са те, толкова по-добре…

Вероятно този момент може да се тълкува като времето, в което се разграничават годежните пръстени от брачните халки. Горе-долу по това време се появяват и първите сведения, че и мъжете започват да носят халки. Пръстените се правят основно от злато, сребро или платина. Някои двойки предпочитат чисти бижута, други ги украсяват дискретно с камъчета и красиви гравюри. В католическия свят се появява традиция младоженците да изписват на вътрешната част на халките си името на своята половинка. Пръстенът на жениха е от злато, а на булката – от сребро.

По същото време в Ирландия се спазва неписано правило, халките да са от злато. Според местни поверия, ако пръстените се изработват от друг метал, това ще донесе лош късмет на младото семейство. Лоша поличба според други поверия е, ако пръстените не са точно по мярка. Твърде стегнатата халка може да стане причина за ревност, а за бижу, което се върти прекалено свободно около пръста, се смята, че вещае „негативно стечение на обстоятелствата”.

Вероятно заради италианското поверие за „вената на любовта” в някои страни женените поставят брачните бижута на безименния пръст на лявата ръка. Сред тях са САЩ, Великобритания и Бразилия. В повечето европейски страни обаче халките се носят на дясната ръка.

И до днес важи поверието, че е лош късмет за семейството, ако съпрузите си подават от ръка на ръка халката след сключването на брака. По-страшното обаче е, ако някой от тях изгуби пръстена.

https://mysticallegends.wordpress.com/2012/12/10/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8/

 тагове: брачните, халки

Има две популярни легенди за появата и спецификата на този танц. Първата свързва меренгето с робите, които били оковавани заедно и по този начин били принудени да влачат единия си крак, докато режат захарна тръстика под ритъма на барабани. Втората легенда разказва за велик герой, който бил ранен в крака при една от многото революции в Доминиканската Република. В родното му село го посрещнали, празнувайки победата. Понеже героят от войната бил ранен, танцувал накуцвайки. Съселяните му останали солидарни с него и последвали движенията му.

Меренге съществува от ранните години на Доминиканската република (в Хаити, подобен танц се нарича Меринге). До средата на ХIХ век, Меренге е много популярен в Доминиканската република. Не само, че е танцът, използван за всеки повод в републиката, но е много популярен и в целия Карибски басейн и Южна Америка, и е един от стандартните латиноамериканските танци в САЩ.

Музиката меренге е много разнообразна. Темпото се различава много и доминиканците се радват на рязко ускоряващото се темпо към края на танца. Най-любимата мелодия в клубовете и ресторантите, които имат дансинг, започва като бавно Болеро, преминава в Меренге и завършва в ритъма на Джайв. В стандартните латиноамерикански танци Меренге е по-бавно и има различни движения в ханша.

Меренге съществува в натуралния си вид само в някои части на Доминиканската република. Танцът се състои от „paseo” (походка), тяло и „jaleo”. С течение на времето походката изчезнала, телата се раздалечили, а jaleo постепенно е изместен от нови екзотични ритми.

Меренге е представено в Съединените щати в района на Ню Йорк, въпреки това, то става известно едва няколко години по-късно.
Този танц по същество се изпълнява за забавление.

https://mysticallegends.wordpress.com/2012/12/01/%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B3%D0%B5/

тагове: меренге

Най-романтичната история датира от 1770 година и разказва за съдържател на кръчма, чийто любим петел изчезнал. След дълго търсене собственикът обявил, че ще даде дъщеря си за жена на този, който го намери. Скоро в заведението влязъл офицер, носещ птицата, останала без опашка по време на бягството си. Бармана удържал своето обещание и оповестил предстоящата сватба. Дъщеря му обаче толкова се развълнувала, че смесила питиетата, които сипвала в момента. Нарекли разноцветната смес коктейл (от английски cock tail-петльова опашка).

Друга легенда е свързана с бойните петли, на които преди състезание давали да пият бира, разбъркана с пилешки бульон, стафиди, индийско орехче и захар. Напитката, известна като cock ale, трябвало да отлежава в продължение на 9 дни.

В следващото предание отново присъства красива жена. В началото на 19 век мексиканският крал бил посетен от американски генерал. Местна девойка поднесла на госта непозната напитка в чаша, украсена със скъпоценни камъни. Той се поколебал да я опита, понеже се страхувал да не би неговия домакин да иска да го отрови. За да го успокои, хубавицата първа отпила от чашата. Не е трудно да се сетим, че името и била Коктейл (или нещо подобно).

През 20-те години на миналия век коктейлите намират широко приложение в САЩ. Тогава е въведен сухия режим и нелегалното производство на нискокачествен алкохол процъфтява. За да подобрят вкуса му, барманите го смесват с всевъзможни напитки и го сервират в чаши за кафе, страхувайки се от властите. Коктейлът дължи популярността си и на много амариканци, предпочитащи да почиват в Куба, известна с прекрасните си курорти и отлежалия ром. Специално за тях са сътворени популярните и до днес коктейли „Дайкири” и „Куба либре”.

През 1921 година в Париж се появява „Блъди Мери”, а през 1924-„Сайд кар”. С течение на времето в различни страни се създават все нови и нови разновидности, които продължаваме да консумираме с удоволствие – „Джин Физ”, „Американо”, „Джон Колинс”, „Манхатън” и  много други…

https://mysticallegends.wordpress.com/2012/06/15/%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BA%D1%82%D0%B5%D0%B9%D0%BB%D0%B0/

тагове: легенда, коктейла

Билкарят бай Кольо е помогнал на стотици хора като е признат от Развигор Попов и Борис Годжунов! Лекът му за подобрение на зрението е магичен.

Билкарят Никола Атанасов, по-известен просто като бай Кольо, е легенда за варненския район. Ателието, където държал билките си, е в село Попович, но години наред лекувал и в морската столица. За него ни разказва един от многото му благодарни пациенти, който свалил очилата заради вълшебния лек за подобрение на зрението на билкаря.

Проучихме и разбрахме, че бай Кольо е наричан още знахарят на Фидел Кастро, с когото имал лична среща преди много години. Лечебните му смеси са признати и от покойния вече Борис Годжунов, Развигор Попов и други родни знаменитости.

Тази смес от мед и зелени орехчета е истинско чудо за подобрение на зрението

„Бай Кольо ми каза: „Вземи тия две съставки и направи това, което ти казвам. Ако не ти светне пред очите и не махнеш очилата, оттук да не мръдна!“. Послушах го и до месец и половина зрението ми се подобри повече от значително. Наистина свалих очилата. А като си спомня, самият той никога не е ходил с очила“, разказва Петър Стаматов от Варна.

Рецептата на билкаря бай Кольо била следната – взимали се 40 броя зелени орехчета, които обаче трябва да са меки и млади. Измиват се много добре и се изчаква да се подсушат. След това се режат на ситничко с нож и се поставят в еднолитров буркан, пълен с естествен мед.

„Бъркате хубаво с една задължително дървена лъжица и всичко е съвсем готово. Затваряте буркана и го оставяте за 14 дни, без да ядете от него, защото сместа трябва да престои. След това се взима от него сутрин, но само на гладно, по една лъжица. Действието е неописуемо, хвала на бай Кольо!“, не спира да благодари господин Стаматов.

Освен за подобрение на зрението, тази лечебна и полезна смес вършела чудеса и при намален имунитет, както и при проблеми с щитовидната жлеза.

Източник: doctorbg