Месечни архиви: януари 2017

Българският учител пред предизвикателствата на съвремието бр.177

Започвайки да пиша това есе се замислих – кой е първият български учител ?
Петър Берон, написал безценния за времето си Рибен буквар или монахът от Атон, оставил ни книгата – реликва „История Славяноболгарская” Паисий Хилендарски, с пророческото послание :
“…..Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език …….”?
А може би Светите братя Кирил и Методий, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, Бачо Киро, Добри Чинтулов и много, много други?
Всъщност, днес, всички тях, наричаме будители и възрожденци.
Четем завещаните от тях редове и ….се учим.
Учим историята си, учим смисъла на посланията им за родолюбие, национален идеал и свобода.
И няма как – наричаме ги наши, български, учители.
Наши български учители са и всички онези монаси и свещеници, чиято мисия била „…да дадат умения по четене, писане, църковно пеене и малко смятане”, в килийните училища, през епохата на Османското владичество, както и онези, от Взаимното училище, в периода на българското Възраждане.
Днес също имаме нашите си, съврменни, български учители.
По силата на невидимата нишка на поколенията и мостовете между историческите събития и превратности, те, сигурна съм, са учениците на първоучителите ни .
Защото – да превъплътиш словото в мисъл, мисълта в проекция на знанието, а знанието в енергия за двигателя на историята, е истинската мисия и предизвикателсво пред учителя.
От перото, потопено в мастилницата, и мъждукащата светлина в килийните училища, до необятния свят и възможности на компютъра и виртуалната клавиатура.
От черната дъска и тебишира до мултимедийните екрани.
От зова на Паисий „….Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!” до мигновените копия на супертехнологичните ксерокопирни машини и невидимите файлове.
Изправена пред предизвикателството на темата на това есе и сравнявайки изходните опорни точки пред българските учители и просветители, тогава и днес, пред очите ми се появяват картини изпълнени с противоречия и ясно отличаващи се противоположности.
Въпросите идват от самосебеси, а сравненията оставят усещането за някаква болезненост. Като това, например, за преписваната, крита и оцеляла, въпреки превратностите на времето, Паисиева история, която днес, при целия спектър от върхови технологии, придобива все по-смаляващи се „размери” с чувството, че от нея ни остава само …. едно заглавие.
Кой е виновният ли?
Учителят.
Та кой не е чувал този отговор.
Отговор, който изрича обществото ни, като аксиома – твърдение, неподлежащо на доказване.
Той, учителят, днес е като герой на сцена, ясно очертан от единствения прожектор върху нея.
От него искаме да държи ръката на прописващия първокласник.
Искаме да ни разбира, когато влизаме в час с подпухнали от плач очи, след поредната безсънна нощ, прекарали неразбрани от родителите ни.
Да не пише слабата оценка върху полупразния лист от контролното.
Искаме да ни говори, докато сваляме, в супер модерните си телефони,  най-новата песен на най-новата фолк певица, но, ако може, след това да не иска от нас да повтаряме казаното.
Питаме го за последния му статус в социалната мрежа, но никога не се сещаме да го попитаме коя е последната книга, която си е купил.
Още по-малко ни хрумва да се замислим – имал ли е възможност да го направи.
А баба все повтаряше, че навремето „Кметът, даскалът и попът са били най-важните и уважавани хора в селото”.
Кое време – я питах аз.
Нашето – ми отговаряше тя.
А в „моето” време, аз й разказвах това:
”- Е, как е, сине? Как се справи?
– Пет двойки, тате! – отвръща синчето.
– Мале-е-е! Голям бой ще падне!
– Знам, тате. Вече съм им взел адресите.”
Българският учител пред предизвикателствата на съвремието.
В „моето” време, когато централните улици на столицата се превръщат в „реки” от протестиращи учители. 
В барикада от тела, за защита на достойнството.
С пламъка на свещта, в ръце, преминал по пътя от килийното училище до жълтите павета, днес.
За милост.
И милостиня.
С отвращение.
И болка.
С презрение.
И отчаяние.
Тези, които преписваха и пренасяха посланието на Паисий.
Единственият им изход е да успеят да надбягат времето и да хванат езика, който само след малко ще говорят учениците им. При това много по-добре от тях.
Всъщност те – българските учители и ученици – отдавна говорят по между си неразбираемо.
Догонването се оказва непосилно.
В същото време, някъде там, европейски директиви и международни документи събират в нови рамки, концепции и документи картината на образованието на бъдещето.
През Лисабонската стратегия за подобряване на качеството и ефективността на образованието, като „осигуряване на всеобщ достъп и отваряне на образователните системи към света”, до документите на ЮНЕСКО, които определят парадигмите за образованието през 21 век, посочвайки една от най-важните задачи на образованието – „ да придружава хората в процеса на преминаването им от позицията на зависимост от другите към осъзната и доброволна солидарност спрямо света около тях. ”
Според тези директиви, „образованието трябва да помага на хората, да разбират по-добре себе си и другите, чрез по-доброто осмисляне на света около тях. ”
„Кой свят” – сигурна би ме попитала баба.
„Нашият” – сигурно би трябвало да й отговоря аз.
На предизвикателствата на съвремието пред нашите, българските учители.
Студентско есе на Нели Вълчева
СУ „Св. Климент Охридски“
Френска филология
https://slaveevablog.wordpress.com/2013/05/23/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%83%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82/
 тагове: българският, учител,времето

ЗВЕЗДИТЕ БР.177

Шарън Стоун
Шарън Стоун
ким Новак
ким Новак
Вивиан Лий, 1930
Вивиан Лий, 1930
Сьюзан Сарандон, Fotograf Sante DOratsio
Сьюзан Сарандон, Fotograf Sante DOratsio
Джина Лоллобриджида
Джина Лоллобриджида
Лоретта Янг
Лоретта Янг
Джинджер Роджерс
Джинджер Роджерс
 

Лоретта Янг
Лоретта Янг
Микеле Плачидо в роли Коррадо Каттани в телесериале режиссера Дамиано Дамиани «Спрут» ( «La Piovra»).
Микеле Плачидо в роли Коррадо Каттани в телесериале …
Ричард Гиър.  Просто става по-добре с възрастта!  Hachiko 2009.
Ричард Гиър. Просто става по-добре с възрастта! Hachiko 2009.
Марчело Мастрояни
Марчело Мастрояни
Кларк Гейбъл
Кларк Гейбъл
 

Джейн Фонда
Джейн Фонда
Джордж Клуни
Джордж Клуни
Марлен Дитрих
Марлен Дитрих
София Лорен
София Лорен
Джейн Ръсел
Джейн Ръсел
Моника Белучи
Моника Белучи
Салма Хайек
Салма Хайек
Орнела Мути
Орнела Мути
Айшвария Рай
Айшвария Рай
Омар Шариф.
Омар Шариф.
подготви: Мария Герасова
 таг: звездите

ВОЛТЕР БР.177

   otkriha-nevijdani-dosega-pisma-na-volter-48119Франсоа-Мари Аруе (Fran?ois-Marie Arouet) (21 ноември 1694, Париж—30 май 1778, Париж), по-известен с псевдонима си Волтер (Voltaire), френски писател и философ от епохата на Просвещението. Завещава 118 тома съчинения, между които и новелата „Кандид“, част от която е посветена на фиктивен престой на героят „Кандид“ в България (под България Волтер в случая всъщност има предвид Прусия).Син е на парижки нотариус. Завършва йезуитски колеж. Заради някои епиграми, в които осмивал регента и дъщеря му, през 1717 г. той бил хвърлен в Бастилията, където лежал единадесет месеца. Там той завършва трагедията „Едип“, която подписва за първи път с псевдонима Волтер, който остава до края на живота му. Няколко години по-късно, през 1725 г. Волтер отново попада в затвора,заради едно спречкване с някакъв аристократ на име дьо Роган, който от своя страна наредил на слугите си да набият с тояги Волтер.След излизането от Бастилията Волтер е изгонен от Франция. От 1726 г. до 1729 г. живее като емигрант в Англия. В английската столица той има възможност да се запознае с произведенията на английските философи Бейкън, Болинброк ,Джон Лок и др., с математическото учение на Нютон и др. Своите наблюдения от Англия Волтер е изложил в книгата си „Писма за Англия“, която отпечатва тайно след завръщането си във Франция.Установява се в замъка на приятелката си маркиза дьо Шатле в Сире. Маркизата го предпазвала от непредпазливи действия, които биха му нанесли вреда и неприятности. В Сире Волтер живее до смъртта на маркиза Шатле през 1743 г., като междувременно за по-кратко или по-дълго време живял в Холандия, Брюксел, Лотарингия, Париж, Берлин. През този период от живота си Волтер оформя своите филосовско-политически възгледи и създава голяма част от произведенията си в областта на философията,историята,създава и някои от своите забележителни трагедии.Следващите три години Волтер живее в Потсдам,в резиденцията на пруския крал Фридрих ІІ. След като напуснал Прусия Волтер живее известно време ту в Лотарингия, ту в Елзас, ту в Швейцария.Към 1760 г. се установява в малкото селце Ферней- на границата между Франция и Швейцария. Там си купува замък,който става място за срещи на философи, поети и знаменитости от цяла Европа.Паметно в историята на 18 век ще остане участието на Волтер в делото „Жан Калас“. През 1762 г. в Тулуза местните йезуити осъждат на жестока смърт търговеца Жан Калас – протестант, под лъжливото обвинение, че удушил и после обесил собствения си син, защото искал да се прехвърли от бащината си вяра към католицизма. Волтер по неоспорим начин,след като проучил материалите по делото, доказал, че сина се е самообесил или поради умствено разстройство, или защото проиграл на карти значителна сума пари. Тулузките йезуити обаче използвали тази семейна драма за да разгорят ненавист срещу протестантите и успели. При грубо нарушение на закона,при липса на сериозни доказателства Калас бил осъден на страшна смърт – да бъде разчекнат,а след това изгорен. С гняв и възмущение Волтер пише: „И това става в наше време!“. Волтер пише писма, статии, публицистични трактати, обръща се с писмо до парламентарния съд и до краля, докато най-накрая парижкият съд ревизира делото и посмъртно оправдава Жан Калас. Това било тържество на правдата,символ на която бил Волтер, и страшен удар срещу църквата.През фернейския период от живота си Волтер не е имал достъп в две столици: в Париж го мразел Луи XV, а в Женева – калвинистите. След смъртта на Луи XV през 1774 Волтер решава да посети родния си град. Никой коронован владетел не е бил така посрещан, както парижани са посрещнали своя велик съгражданин. Академията го избрала за свой директор. Умира на 30 май 1778 г. Парижкият архиепископ и енорийският свещеник отказали да дадат разрешение за погребение. Повторила се срамната комедия от преди сто години с погребението на Молиер. Волтеровият племенник абат Миньо през нощта тайно пренася тленните му останки в абатството Селиер в Шампания, където служел. През 1791 г. по решение на Националното събрание, при стичане на многохиляден народ тленните останки на Волтер били пренесени в Пантеона в Париж. Литературното наследство на Волтер е голямо и разнообразно. Той е философ, учен, историк, поет(пише лирични произведения,сатири,поеми), романист, драматург и публицист.
http://www.puiakdd.com/index.php?option=com_content&view=section&id=9&layout=blog&Itemid=84&limitstarВотерt=55
 таг: Волтер

ПРАВОПИС БР.177

images (1)

ЧАСТИЦАТА НЕ
♦ пише се разделно
♦ слято със следващата дума се пише:
– когато думата не се употребява без нея (неизбежен, непоколебим, невръстен)
– пред съществително, прилагателно или наречие, когато с НЕ се образува нова дума с противоположно значение ( истина →неистина; приятел неприятел; вярно → невярно; мирен немирен; напразно → ненапразно; знаещ → незнаещ; узрялнеузрял; възпитан невъзпитан)
– когато думата е образувана с представка НЕДО(недоглеждам; недовиждам; недочувайки). 
Cool Лесно можем да открием дали трябва да напишем частицата не слято или разделно, като членуваме следващата дума.
♦ Ако думата може да се членува в текста – пиши слято! Не е част от следващата дума:
Той не можеше да разбере това недобро отношение → Той не разбираше недоброто отношение;
Учителят се дразнеше от неслушащи ученици → Учителят се дразнеше от неслушащите ученици;
Това беше недобър пример, който те веднага усвоиха → Това беше недобрият пример, който те веднага усвоиха.
.
♦ Ако думата не  може да се членува, пиши разделно! Не е отделна дума:
Тя не каза нищо (думата каза не се членува);
Не разбирайки думите му, тя го гледаше учудено (разбирайки не може да се членува).
Surprised Не трябва да забравяме представката недо. Думите, образувани с нея, не могат да се членуват, но пък и обикновено не съществуват без първата част на представката не. Напр. недовиждам, недовиждайки  –няма дума довиждам.
.
ЧАСТИЦИТЕ ПО И НАЙ
Частиците ПО, НАЙ се пишат полуслято (отделят се с малко тире) пред::
  • прилагателни имена (по-голям, най-интересен, по-щастлив, най-горещ);
  • наречия (по-ногоре, най-напред).
Частиците ПО, НАЙ се пишат отделно пред:
  • съществителни имена (пó човек, най юнак);
  • глаголи (пó харесвам, най обичам);
  • някои изрази (пó към мене, пó на открито)
В тези случаи частицата пó се пише с ударение, за да се разграничи от предлога по.
 
ПЕТ СТОЛА или ПЕТ СТОЛОВЕ?
ПЕТ УЧЕНИКА или ПЕТ УЧЕНИЦИ?
  • Същ. имена от м.р., означаващи предмети, животни, явления и т.н. имат ОСОБЕНА ФОРМА, когато са употребени след числителни имена и някои местоимения (колко, няколко):
един стол, много столове, но десет стола (Вземете тези столове, но Вземете десет стола,Вземете няколко стола);
един водопад, много водопади, но няколко водопада (Пътят ни минава покрай много водопади, но Ще минем покрай пет водопада).
 
Cool !Тази особена форма не се използва за същ. имена, означаващи лица (учител, ученик, строител, контрольор, родител):
много ученици, няколко ученици, пет ученици (Стаята беше пълна с ученици, В стаята бяха останали няколко ученици)
.
♦ УЧТИВА ФОРМА – за да изразим уважение, използваме специфични  езикови средства:
• Използваме формите на личното местоимение за 2 л., мн.ч. Вие, Вас, Ви вместо ти, тебе, те.
• Използваме формите на показателното местоимение за 2 л., мн.ч. Ваш, Ваша, Ваше, Вашивместо твой, твоя, твое, твои
В този случай местоименията се пишат с главна буква.
• В множествено число се използват и глаголните форми на -л (мин. св. деят. прич) присъствали, били, ходили и т.н.
• В единствено число са прилагателните имена и причастията на  и  (мин- страд. прич.), като се съгласуват по род с лицето, към което се обръщаме или за което говорим (отличен, отличена, отличено, отличени, очарована, развълнуван).
Госпожо, разбрахме, че сте били очарована от пътуването.
Господин Петров, вярно ли е, че  Вие не само сте организирали събитието, но сте били и отличен  за добрата работа.
Колега, Вашето мнение е ще бъде обсъдено по-късно.
Вашето дете е наградено  в конкурса за рисунка.
• С главна буква се пишат притежателните местоимения, когато са част от титли или длъжности:
Да се обърнем към Негово Високопреосвещенство.
Молбата е до Негово Превъзходителство.
http://gramatika-bg.com/pravopis.html
таг: правопис

ИЗУЧАВАЙТЕ И ПОМНЕТЕ! БР.177

https://www.youtube.com/watch?v=faB1Awiq21w

Мили деца. Това клипче е с цел да изучавате и помните нашите букви, нашата азбука.Трябва да се гордеете, че имаме собствена азбука. Че тя е много древна. Обичайте българската азбука.
Мария Герасова
 тагове: българските, бекви

Любопитни факти за животните по света бр.177

Знаете ли, че… щастливите кучета махат с опашка надясно, а тъжните – наляво?
Дори да знаем много за животните, е невъзможно да сме наясно с всички изумителни знаци, които те ни дават с поведението си – човекът все още не е опознал много от най-интересните и интелигентни животински видове. Какво още не знаем? Може би някои от тези любопитни факти, които следват. Изброени са от сайта Bored Panda. Например:
Кравите наистина имат най-добри приятели и се разстройват, когато са разделени с тях.
Пандите нямат определено място за сън, а заспиват където им падне.
Овцете се самолекуват. Когато са болни, ядат определени растения, които ще им помогнат да оздравеят.
Домашна котка може да надбяга Юсейн Болт.
Краката на тигъра са толкова здрави, че може да стои прав, дори и след като е умрял.
Мъжкият пингвин предлага камъче на женската; ако тя го приеме, те стават двойка. Някои пингвини не правят гнезда, а вместо това носят яйцата на краката си.
Слоновете не могат да скачат.
Свински сърца са били използвани при трансплантиране на човешки сърца.
Зайците има 360-градусово панорамно виждане, което им помага да засичат присъствието на хищници от всички страни. 
Новородените лисичета тежат 100 грама, глухи и слепи са и не могат да ходят. Майка им стои при тях, докато баща им им носи храна.
Лъвиците, които са сестри, живеят заедно до края на живота си. Техните малки женски също остават заедно, докато мъжките напускат групата, когато пораснат. 
Зебрите могат да комуникират помежду си. Когато ушите им са прилепнали назад, това означава, че зебрата е ядосана или неспокойна.
В Индия боготворят маймуните. Смята се, че въплъщават бог Хануман.
Кое е първото американско магаре? Джордж Вашингтон за пръв път започва да отглежда магаре в САЩ.
http://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D1%84%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0
 тагове: любопитни, факти, животните, света

РИЛСКИЯТ МАНАСТИР БР.177

ОПИСАНИЕ
Рилският манастир е ставропигиален манастир, намиращ се в Югозападна България, Област Кюстендил, община Рила. Светата обител отстои на 21 км източно от гр. Рила, на 55 км югоизточно от гр.Дупница(манастирът влиза в границите на Дупнишка духовна околия) и на 111 км югоизточно от столицата София.
 Рилският манастир е един от най-значимите културни паметници в България, символ на несломимия български дух, той е и най-големият манастир в България.
Рилският манастир е построен на красива и достъпна поляна, в дебрите на Рила планина, на 1147 м надм. вис., на неравна тераса на десния склон на дълбокия пролом на Рилска река, до мястото, където в нея се влива пенливата и шумна Друшлявица. Целият застроен манастирски комплекс е разположен върху 45 декара площ.
Началото на строителството на днешния възстановен през XIX в. Рилски манастир започва през 1816 г., в сегашния си вид е от 1834-1860 г., период в който е преизграден след избухването на стихиен пожар през м. Януари 1833 г.

Счита се, че създателят на Рилската обител е  монахът-отшелник  Йоан Рилски (876-946г.),дошъл в дивите горски необятности, сред страшни пущинаци и свирепи зверове, пустинникът прекарва последните дни от живота си именно тук, където мъдростта и словото стават притегателна сила.Тогава,в тези смутни времена израства един изстрадал, но силен по дух труженик на книгата, мисълта и словото. Славата на този властелин на знанието прехвърля пределите на планината и се пръсва надлъж и нашир, самият цар Петър, наследник на Симеон Велики, търси среща и съвет от съвременника си – “Всечестния пустиннослужител отец Иван“. За идните поколиения и за новосформираното монашеско братство, Рилският светец оставя своя „Завет“, в който напътства да водят духовен живот, да се пазят от погубния стремеж за забогатяване, от алчостта и сребролюбието, да не мислят за нищо земно. Заветът на Св.Иван Рислки е написан на 25 март 941 г., на Благовещение. Но като че ли, със смъртта на „отец Иван“ (умира в рилската пещера при днешната „Стара постница“ на 18 август 946 г. – стар стил), се загубват някои мистични негови познания, които не са достигнали до нас, и може би никога не ще станат известни?!
Впоследствие рилският монах-отшелник става една от най-значимите фигури на Средновековието, оказва влияние върху целия източноправославен свят и е почитан като светец под името Йоан Рилски.
Предполага се, че Рилският манастир е построен на мястото на стара постница през 927-941 г. от Йоан Рилски или от негови ученици (според някои автори) в Рила планина.
През Византийското робство основаното от Рилския светец монашеско братство превръща манастира в опора на българското народностно съзнание. След създаването на Второто българско царство мощите на Св. Иван Рилски са пренесени в тогавашната столица Търново като най-важна светиня за българския народ.
През  драматичния XIV в. обновлението на манастира е свързано с името на  Хрельо Драговол, чието феодално владение се е простирало в земите около р. Струма. Сам той , от много севасти (български областни управители през средновековието), е наречен протосеваст – пръв между севастите. Той превръща  манастира в солидно укрепен, внушителен архитектурен ансамбъл, който в същото време удивлява със своята вътрешна архитектура и декорация. Протосеваст Хрельо  е изградил манастира на сегашното му място, състоящ се от сгради за живеене, отбранително съоръжение и еднокорабна църква, от които днес е останала само кулата, която носи името „Хрельова кула“. На последния етаж на кулата има малък параклис, богато украсен със стенописи, отличаващи се с голяма художествена стойност и оригинални иконографски качества.
При борбата за византийския престол между император Андроник II и неговия внук Андроник III, сръбският крал Стефан Урош III Дечански(1321-1331 г.) става съюзник на първия,а за началник на войската му той определя Хрельо, защото „..по храброст и военен опит превъзхожда всички измежду останалите знатни сърби“ (по това време западните български земи влизат в пределите на Сърбия, макар и населени изцяло с българско население). Впоследсвие Хрельо се отцепва от сръбския крал и взима страната на младия престолонаследник Андроник III Палеолог. Следват много перипетии, при които благодарение на големия дипломатичен нюх и борбеност на Хрельо, деспотството му се обогатява и разраства значително, но това никак не се харесва на следващия сръбски крал Стефан Душан , и в случая премахването на Хрельо ще освободи сръбския крал от един амбициозен съсед, като при това ще разшири владенията си за сметка на хрельовите. В крайна сметка целта на сърбина е постигната – през една студена и снежна  декемврийска

 нощ на 1342 г. наемно убийци изпратени от Стефан Душан отнемат живота на Хрельо (преди това е бил принудително замонашен под името Харитон). Видният дарител на Рилския манастир е погребан в олтара на издигнатата от него каменна манастирска църква.

Връзките на Рилския манастир с населението през XII-XIV в. нарстват, стават по-чести и постоянни. Осъзнавайки ясно ролята на Рилската обител в борбата за народностно сплотяване, много български владетели я дарявали с привилегии, имоти и средства, скрепявайки ги с дарствени грамоти. През ХIV век манастира е щедро даряван от българските владетели Иван-Александър и Иван Шишман. Дарствената грамота на цар Иван Шишман от 1378 година се пази и до днес. С красиво уставно, тържествено писмо на три пергаментни , слепени един с друг листа от избелена сърнешка кожа, се описва, че Рилската обител остава с просторни владения, облекчена от всякакви феодални тегоби и данъци. Манастирът получава гаранции за обширните си владения в Разложко и Мелнишко, Балгоевградско и Софийско, в Кюстендилско и Дупнишко, редят се низ от имена на села,на реки, езера, местностти, уреден е и най-малкият спорен въпрос.
Дарствената грамота на цар Иван Шишман е по-жизнена и дълголетна от петвековното турско робство, тя запазва интересни и важни сведения за манастира и Втората българска държава в навечерието на най-тежката национална катастрофа в края на XIV век.
От този период е и пространното житие за Св. Иван Рилски, написано от патриарх Евтимий.
Официалната подкрепа на държавата помага на манастира по това време да се превърне в културен и духовен център. Светата обител достига своя апогей между XII и XIV век, подемът й е пречупен с идването на османските нашественици в края на XIV в., което е последвано от нападения и разрушаване на манастира в средата на XV в.
През 1382 г. Рилският манастир влиза във владенията на феодала Константин Драгаш. Няколко години по-късно-в 1389 г., при похода на Мурад I към Косово поле, почти всички рилски монаси чинно срещат край Дупница султанската войска, стремейки се да умилостивят страшния завоевател. Поласкан от това внимание на „смирените кешиши“, Мурад I издава заповед да бъде съхранен Рилският манастир и да запази имотите си и продобитите в миналото привилегии.
През 1393 г. турските войски разрушават и смазват столицата Търново, след което пада и Търновкото царство.Тогава като по чудо остава пощадена малката църквица на хълма Трапезица, в която се съхранявали мощите на Св. Иван Рилски, занесени в Търново през 1194 г. след освобождаването на Средец от цар Асен I. За по-сигурно мощите се прибират в Търновката митрополия.
Изолиран далеч в планината, Рилският манастир преживява гибелта на Българската държава. Зад манастирските стени намират временно спасение и някои книжовници от Търновското царство, както и от други просветни центрове на поробеното отечество.
По-късно, тук в манастира, през столетията на робството,талантливи книжовници като Теофан, Владислав Граматик, Кантакузин, Мардарий, Йосиф Брадати и още много знайни и незнайни ратници на българската култура, пламенно продължават традициите на родната писменост.
През книжовната школа на Рилския манастир преминава и един малко известен българин – Адриан Раменски. Роден през 1418 г. в Ески Заара (Стара Загора) в семейство на български учители, още като юноша отива в Рилската обител да продължи учението си. След завършване на риломанастирското училище, Адриан е изпратен да продължи образованеито си в Гърция, а след това и в Рим. За възможностите на талантливия българин узнава великият московски княз Василий II Темнiьй (държавата му се нуждае от просветители) и по негова покана през 1447 г. ерудита пристига в Москва, където остава да работи в Андрониковския манастир. Останал в далечната страна, той създава семейство, раждат му се трима синове. Просветната и преподавателска дейност на Адриан Раменски е наследана от неговите синове, внуци и правнуци-шестнайсет поколения издигнати забележителни личности в Русия наследяват опита,културата,мъдростта на своя праотец. Старшите синове на Раменски отиват в Новгород и помагат в просветната дейност ,там се сближават с висшите управници на феодалната република, и при присъединаването на Новгород към Московското княжество през 1478 г., те са затворени, а след това и екзекутирани. След смъртта им, бащата покрусен от станалото се връща в Рилския манастир, където доживява до 1526 г., умира на 108 години. Адриан е погребан в Рилския манастир след един дълъг, бурен и съдържателен живот.
Въпреки извоюваните с толкова мъки султански актове за права ма Рилския манастир, през периода 1421-1451 г. Светата обител е разграбена и изоставена, една част от монасите са избити, други намират спасение в Света гора, Крупник, Сърбия, Русия и др. места, а най-упоритите  остават в стария манастирски скит в Черней (10 км на изток от манастира) и в някои отдалечени постници дълбоко в планината.
Рилският манастир е възстановен през втората половина на XV в. от тримата братя Йоасаф, Давид и Теофан от село Граница, синове на Крупнишкия епископ Яков, който е бил известен със силното си родолюбиво чувство. След неговата смърт през 1448 г. синовете му един по един се заселват в Рилската обител и постепенно издигат манастира от пепелищата, като истински феникс. От тогава той става съкровена българска светиня, притегателен книжовен и просветен център през цялото турско робство.
Най-големият брат Йеромонах Йоасаф е избран за игумен на манастира, той издейства от султан Мехмед II позволение Рилският манастир да не плаща никакви данъци, умира на 20 май 1463 г. След него за игумен е избран средният брат Давид, двамата живи братя насочват цялата си енергия да обновят и разширят манастира, за което срещат и помоща на народа. Те подновяват старите връзки с руския светогорски манастир „Св.Пантелеймон“ – сключен е взаимен договор на 6 юни 1466 г. Освен със Света гора обновеният манастир влиза във връзка и с Охридката архиепископия, под чието върховенство остава близо един век (от 1466 г. до 1557 г.).
Игуменът Давид издейства резрешение от султана за прибиране мощите на Св. Иван Рилски от Търново. Прибирането мощите на Рилския светец в манастира се превръща в тържествено всенародно шествие през лятото на 1469 г. За посрещането игуменът Давид изгражда църква в рилския метох „Орлица“, посветена на светите апостоли Петър и Павел и поканва видните за времето си учени Владислав Граматик и Димитър Кантакузин.
Последният от братята-йеромонах Теофан, който бил най-просветен, след смъртта на Давид през 1479 г., е избран за игумен на Рилския манастир.
През 1491 г.(някъде около тази година е датата на смъртта на Теофан) манастира има нов игумен – Теокист, който се грижи за изписването на изградената от  Давид църква в метоха „Орлица“.
Тясно свързан с историята на Рилския манастир е и големият български книжовник Владислав Граматик, роден през второто десетилетие на XV в. вероятно в западните български краища. Размирната и трудна е епоха, в която живее, духовен наследник на книжовниците Григорий Цамблак, Константин Костенечки и Киприян, той споделя и тяхната съдба – търси спокойствие и спасение в съседна, все още васална Сърбия. Настанява се в преуспяващия търговски град Ново бърдо, където през 1455 г. преживява разоряването на града от султан Мехмед II, в тези страшни дни Владислав загубва цялото си семейство, останал по чудо жив, бездомен и самотен, се озовава в Младо Нагоричано, където в къщата на Никола Станчев написва своя първи полемико-догматичен сборник срещу католицизма. Загубил най-близките си и преживял голямо лично нещастие, той избира да служи на своя поробен народ. Богато и обемно е творчеството на Владислав Граматик, неговият четвърти сборник „Рилски панагерик“ (1479 г.) е написан по настояване на управата на Рилския манастир, по поръка на тогавашния игумен Теофан. Сборникът от 735 листа, красиво изписани и изпъстрени с винетки и заглавни букви, застъпва произведения на български автори, поместено е житието на Св. Иван Рилски от Патриарх Евтимий, родолюбивият книжовник представя сборника като естествено продължение на Евтимиевото житие на Рилския светец, но най-голямото произведение в него е „Рилската повест“-темпераметен разказ за пренасяне мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.
Друг книжовник свързан с Рилския манастир е Димитър Кантакузин – един от известните оратори, учени и писатели на XV в., съвременник и приятел на Владислав Граматик, той е сочен и за  един от най-значителните майстори на българското художествено слово. Негово произведение е „Житие с малка похвала на св. Иван Рилски“, поместено в „Рилския панагерик“ (стр.514-523). Голямото поетично дарование на Д. Кантакузин се изявява в написаната от него „Служба на Св.Иван Рилски“, побликувана за първи път от Неофит Рилски в Белгарад през 1836 г. Тя е подготвена от автора в чест на тържественото посрещане на мощите на Рилския светец в манастира на 1 юли 1469 г.
Димитър Кантакузин е основоположникът на богатите културни и книжовни традиции в Рилския манастир през Турското робство.
Един от ревностните пазители и продължители на българската култура през робството е книжовникът Мардарий, творил в Рилския манастир през втората половина на XV в. и началото на  XVI в. Ученик на Владислоав Граматик, той наследява усета и любовта към книжовната дейност, запазени са голям брой ръкописни книги и сборници на Мардарий.
Делото на този книжовник  е още едно доказателство, че в карая на XV в. и началото на  XVI в., в Рилския манастир вече съществува  авторитетна книжовна школа, чиито произведения се разпространяват из България, стигат на юг до Света гора и на север до Румъния и Русия.
От Рилския манастир са излизали най-добрите в миналото български духовници, народни учители, книжовници и просветители, които повече от хилядолетие пазят българския език и писменост. Може да се каже, че тук се създава едно от най-старите училища в България, по стара традиция, още от основаването на манастира, новопостъпилите послушници са определини да живеят под ръководството на някои по-стари подвижници, които са задължени да учат своите млади следовници, наречени по-късно ученици. Така игуменът на манастира Дометиан ,който преписва „Завета на Св.Иван Рилски“ от оригинала на 12 февруари 1385 г., пише „че е бил ученик на преподобния Варлаам Пустинника“. Всеки манастирски жител е бил длъжен да се обучава, затова в манастира се организирали нисше и по-висше училища, едното за елементарна грамотност, а другото за подготовка на бъдещи духовници.
През XVII, XVIII и XIX в. в Рилския манастир продължава да се развива книжовен живот, тук живеят и работят високопросветени за времето си книжовници, това са личности като: Йосиф Брадати, основател на Рилската дамаскинарска школа (от 194 открити дамаскини в България 10 носят неговия подпис), неговият най-надарен ученик монах Никифор Рилски, техни съвременници и следовници са йеромонах Роман от Габрово, поп Тодор от Враца, поп Пунчо от Мокреш, йеромонах Теофан Рилски, Севастиан, а през  XIX в. тук творят: Йосиф Баташки, Неофит Рилски, Христаки Павлович (Дупничанин), Аверки поп Стоянов, Синесий Скопски, хаджи Агапий, Авксентий Велешки и много други, които разнасят светлина и просвета из всички краища на България.
През 1757 г. в Рилския манастир пристига Ипекският патриарх Кирил (тогава манастира влиза в земите на Ипекската патриаршия),  на който прави впечатление будният и начетен игумен Серапион.Патриархът го ръкополага за митрополит с новото име Серафим, той е първият български духовник през османското робство издигнат във владишки сан. Макар и митрополит Серафим продължава да преписва стари ръкописни книги. На старини отново се връща в Рилския манастир, където умира около 1800 г. Всичките си спестявания завещава на манастира,а през 1835 г. с неговите пари и с тези на ученика му Севастиан, се издига черквата в метоха „Пчелина“.
През 1766 г. след разпадането на Ипекската патриаршия, Рилският манастир влиза в диоцеза на Цариградската патриаршия при Вселенския патриарх Самуил.
Летописната книга на манастира помни и един  игумен с интересна съдба – Игнатий, самият той преди да се земонаши в началото на осемдесетте години на XVIII в., е бил свирепият капсъзин Иван Радев Калпачки от Ески Заара (Стара Загора), страшен харамия и жесток разбойник.И закоравелият престъпник, за да намери покой на душата си и опрощение на греховете си търси убежище тук, като намята черното расо.
През вотрата половина на XVIII в. Рилският манастир преживява тежки изпитания – разбойнически турски и арнаутски банди го ограбват, опожаряват и избиват монаси през 1765, 1768 и 1778 години. Възстановител на обителта след последното от тези опустошения, е именно този Игнатий, който със средствата от събрани от тъмното му минало, изписва и постницата „Свети Лука“ през 1799 г.
Племенника на Игнатий (негов сестрин син), който е кръстен на вуйчо си Иван, идва в Рилския манастир да продължи образованието си, тук той се замонашава и приема монашеското име на своя роднина – Игнатий. Напуска манастира през 1805 г., следват години на мъки и премеждия,на няколко пъти е залавян от турците и принуждаван да приеме исляма,баща му е убит, а той, майка му и сестрите му са потурчени насила. Накрая,през 1814 г. отива в Цариград за да умре мъченически за вярата Христова, там публично пред турски кадия се отрича от мюсюлманството, което е приел насилствено като младеж. Въпреки уговорките за големи дарове и охолен живот, българинът упорито отказва, осъден е на смърт с обесване.
Само една година след трагичния му край, Игнатий Старозагорски, е канонизиран за светец – заселен е в небесния пантеон на България.

Епохата на Българското възраждане променя и разширява дейността на Рилския манастир. По това време той вече е не само пазител на историческата памет, но и огнище на разпространение на новите идеи и стремежи на формиращата се нация. Комплекса бива реконструиран и реновиран с помощта на богати българи от цялата страна (Копривщица, Тетевен, Чирпан, Стара Загора, Самоков, София). Многобройни книжовници и просветители, възпитани в него, ратуват за изграждане на национално самоосъзнаване и посредством широката мрежа от метоси и параклиси, обхванали цялата страна.
От началото на ХІХв започва строителното обновяване на манастира и за половин век той се превръща в паметник на най-доброто, което художествения опит на Възраждането може да сътвори. В него работят най-опитните творци на епохата, които, водени от желанието да създадат величав паметник на своя народ и своето време, се стремят да постигнат съвършенство, подчинявайки на тази цел всички лични амбиции и дори, когато е нужно, собствената творческа индивидуалност.
Такъв творец е възобовителят и архитектът на Рилския манастир в сегашния му вид – устбаши Алекси Рилец. Той е  първият голям български строител, появил се от мрака на робството, на когото се поверява такава отговорна задача. Алекси е родом от Дебърско, към 1760 г., идва в края на XVIII в. в село Рила като майстор, където се оженва, създава семейство и живее до края на живота си – 1850 г. За първи път, през 1816 г., след участие в изграждане на части от Атонските манастири и други обекти, вече удостоен със званието „архитект“, на 56 години Алекси Рилец е поканен, за да проектира и ръководи изграждането на източното, северното и западното крило, което завършва в 1819 г.. За това свидетелстват трите паметни плочи, на които редом с неговото име фигурират имената и на игумените Йосиф и Теодосий. Но не минава много време и Алекси Рилец, вече на 73-годишна въраст, отново се изправя пред руините на манастира, след опустошителния пожар през 1833 г. През следващата – 1834 г.  той отново ръководи възстановяването на манастира, като вгражда и пожарозащитни зидове, които излизат пред стените и над покрива. По този начин предпазва красивите дървени тераси и кьошкове, като тези на майстор Кръстьо Дебърли от Лазарополе, от бъдещо разрушаване.
Освен това си знаменито дело майстор Алекси  участва и в разширението на Хрельовата църква (1784-1792) и околните манастирски сгради – църквата „Св. Лука” (1796), Костницата (1794-1795), метохът „Пчелино” (XVIII и XIX век), новите сгради на метоха „Орлица” (XIX век), разширението на църквата „Св. Архангел Михаил” в с. Рила и др.
През 1834—1837 г. устабаши Павел Йованович от село Кримин (Костурско, Югозападна Македония) построява манастирската църква „Света Богородица”, а майстор Миленко Велев от село Блатешница (Радомирско) извисява южното крило на манастира по подобие на останалите три.
Не трябва да се забравя,че още от самото си основаване Рилския манастир е и огнище на собствено певческо творчество, изпълнено с красота и благолепие. В по-ново време, през 1790 г. за преподавател  е назначен прочутия светогорски певец Йоасаф, отличен познавач и изпълнител на старобългарското църковно пение. През 40-те години на XIX в. се оформя напълно рилската църковнопевческа школа, в своите композиции монасите включват вариации с народно-песенен елемет. Неофит Рилски е владеел прекрасно и църковното пеене, най-значителните му песенни творби са: „Блажен муж“, “Похвална песен преподобного нашего Йоанна Рилского“, “Воскресния ден“ и др. Изключително мелодични качества има и „Достойно ест“ на Аверкий Рилец“.
Старобългарският църковен напев е доказателство за вродената музикалност на народа ни, а също и свидетелство за богатата мизикално-певчевска култура на българина.
Както църковното пение, така и дърворезбата, векове наред е познато и любимо изкуство за някои рилски монаси. Вратата на средновековния Хрельов храм и неговият трон, показват колко стара, богата и устойчива е тази традиция. Безспорн връх в рилската дърворезба заема унклният „Рафаилов кръст“. По предания, в края на 1802 г., след дванайсет годишен упорит труд, рилският монах Рафаил завършва изключителното си творение – резбования напрестолен кръст. Сведения за живота на големия майстор-резбар са оскъдни и се губят някъде в легендите.За него се знае, че е роден в село Калища, Радомирско и твърде млад дава монашески обет.
„Рафаиловият кръст“ е висок 80 см,раменето му са широки 42 см,дебелината на дървото е 3 см, изработен е от монолитен липов дървен блок. С творчески финес и артистична грация от всяка страна на кръста са изобразени 36 библейски сцени, с общо около 600 склуптурни фигути.
Напрежението, многогодишната прецизна работа при слабо осветление, превръщат този шедьовър в изстрадало изкуство – очите на майстора ослепяват след като виждат довършено удивителното постижение. Това съвършенно творение на естета Рафаил, издига българското изкуство на сияйни висоти.
През първата половина на XIX в. от универсалната школа на Рилския манастир излизат и много  майстори на графичното изкуство, които отпечатват големи количества щампи,предназначени предимно за патриотично и художествено въздействие .Към тази активна група рилски монаси-възрожденци, заслужено се причислява Хаджи Исай Щампаря, под негово ръководство, в специлно построена за това сграда се произвеждат манастирските щампи.
В Рилският манастир са се създавали и съхранявали множество произведения на приложното изкуство: златотъкани църковни одежди, покрови, колани и антиминси, от които има запазени екземпляри от XV до XIX в. Много са произведенията на златарството и металната пластика: чаши, потири, дискоси, мощехранилници, кадилници, кръстове и други.
Духовните връзки между българската и Руската, Румънската, Сръбската и други православни църкви съществуват още от далечно минало, свидетелства за тази близост се откриват и в Рилския манастир. Една от най-забележителните и скъпи реликви на манастира, написна  в Румъния, е Крупнишкото евангелие, подарено на Светата обител от Крупнишкия митрополит Йоасаф през 1577 г., не по-малко ценно е и Сучавското евангелие, преписано през 1529 г. в румънския манастир Путна. В манастирския музей днес се съхраняват църковни предмети и книги, свидетелстващи за връзкте на Рилския манастир със Сърбия, такива са: архиерейски епатрахил приготвен по поръчка на Рашкия сръбски митрополит Симеон през 1550 г., “Следовен псалтир“ печатан от сръбския печатар Божидар Вукович в началото на XVI в. и др.
Може да се каже, че връзките на Рилската обител с Русия са отколешни – “от много старо време“. Потвърждение за това се намира в договора за взаимопомощ със светогорския манастир „Св.Пантелеймон“ през 1466 г., както и мисията на рилските монаси в Москва през 1559 г., от където донасят икони, църковни одежди, пари, книги и богослужебна утвар, впоследствие следват няколко такива делегации. В Русия проникват сведения и църковни служби за Рилския светец, в руските земи Св. Иван Рилски за пръв път се споменава в Галицкото евангелие от 1143-44 г.
Двустранните взаимоотношения между Рилския манастир и Русия продължили през вековете, позволяват редица рилски монаси да получат солидно духовно образование, както и обратно.
Рилският манастир не остава безучастен и в стремежите на българския народ за извоюване на национална независимост, през цялото петвековно робство Светата обител не престава да приютява и подпомага българските патриоти и борци за свобода. Тук намират убежище въстанници от  рабитото Второто търновско въстание през 1686 г., заедно с техния предводител Ростислав Страцимиров – пристигналият  от Русия потомък на славните български царе. Тук се укриват непокорни бунтовници след жестоко потушеното въстание от 1737 г., избухнало в западните български земи, окуражено с приближаването на австрийските войски.
В тези размирни времена Рилският манастир често става прицел на разбойници, за това той се принуждава да си наеме охрана-манастирските пандури. Като пръв измежду тези закрилници трябва да се посочи Ильо Марков Мальешевски, гарантирал сигурността на манастира близо 20 години – до 1861 г., когато заминава за Сърбия по призива на Георги С. Раковски. Целият си живот, този корав българин посвещава за свободата и обединението на България. Дори и на осемдесет годишна възраст, той и четата му участват в Сръбско-българската война през 1885 г.
През последните десетилетия на турското робство монасите тайно подържат избягалите Рила планина хаидути,това са: Чакър войвода от Самоков, Златко войвода, Ангел войвода и много други. През август 1872 г. в Рилската обител дохожда и Апостолът на свободата Васил Левски, гостувайки на Спасе Пандурина от Лом.
Тъй като Рилският манастир се намира в центъра на земите населени с българи, а в него служат родолюбиви монаси родени в Мизия, Тракия и Македония и неговите пратеници (монаси таксидиоти) изпращат средтва и дарения за манастира, водят поклонници от тези земи, и не само за това, то той всячески оказва помощ на борбите за освобождение на останалите под робство български краища след Освобождението. Рилската обител дава подслон на хиляди бежанци прокудени от родните си домове в Македония, напливът е особено голям след зверското потушавене на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
На 5 септември 1943 г. в манастирската църква „Рождество Богородично“ е погребан цар Борис III, където гробът му стои и до днес. В лявата страна от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис: “На своя Царь Освободитель Борисъ III отъ признателна Македония“.

През 1961 г. манастирът е обявен за Национален музей „Рилски манастир“, но през 1968 г. монасите са върнати, през 1976 г. става национален исторически резерват, а от 1983 г. е под егидата на ЮНЕСКО.
През април 1991г. с постановление на Министерския съвет на Република България бе възстановен монашеския статут на манастира и неговата автономия в рамките на Българската православна църква.

Архитектура и изкуство:
Още от Средновековието към Рилският манастир има изградени пътища на поклонници от целия свят. В него се кръстосват няколко от главните поклоннически пътища на Балканите: един от Влажко през Видин, София, Дупница и Рилския манастир към Света гора; втори от Казанлък, Карлово и Пазарджик през Самоков и манастира към Беломорието; трети от западните български земи, довеждащ поклонници в Рилския манастир от Средна Европа, Далмация и Сърбия.
 

Сегашният облик на Рилския манастир се оформя през първата половина на XIX век. Обителта представлява комплекс от култови, жилищни и стопански постройки с обща площ 8800 кв. м. Вътрешният двор е обграден с 24-метровите каменни стени образуващи неправилен петоъгълник. Тук са разположени отбранителната кула и главната църква „Рождество Богородично“. Целият комплекс е нa 4 етажа с около 300 монашески килии, 4 параклиса, и други помещения.
Построен като крепост, разчитаща на самозащита, манастирът има само два входа, достатъчни добре обезопасени с дебели и обковани с желязо врати, които при нужда правят вътрешния двор напълно недостъпен. Главна е Дупнишката порта, до която в миналото е стигал пътят, идващ от поречието на река Струма. Затова и нейното изписване е по-грижливо, орнаментите са по-изящни, а фигурните сцени наситени с по-пряко насочен идеен пълнеж.Самоковската порта е близка по пространствено решение на Дупнишката – с шатровидно засводяване на входа, изписани арки и стени, но тук изрисувания балдахин е решен по-грубо и геометрично, колоритът включва и тонове от студената гама, семантичната натовареност е по-малка.Това е обяснимо, тъй като Самоковската порта всъщност извежда към стопанската територия на манастира, която е значително по-голяма по площ от самия него, но е второстепенна по предназначение.

Хрельовата кула
Най-старата постройка в Рилския манастир е изцяло запазената отбранителна кула, известна още като „Хрельовата“, тя дава пълна представа за характера на крепостното строителство през зрелия български феодализъм. Градена според надписа на входа й през 1334-1335г. от протесеваст Хрельо и посветена на св. Йоан Рилски и Богородица Осеновица, тя представлява архитектурно-строителна творба с висока стойност, свидетелство за техническото и художествено умение на средновековните майстори.
Високото почти 23 м свободно стоящо стройно тяло на кулата, изградено върху почти квадратна основа от 7,75 х 8,25 м, подразделено вътрешно на пет етажа, с приземие под нивото на двора, е и днес главната доминанта в двора на манастирския ансамбъл, заобиколен отвсякъде с високи жилищни крила. Тъй като не могат да премахнат външната суровост на Хрельовата кула, която при това е много близка до църквата „Рождество Богородично”, възрожденските строители долепват до нея ново тяло – звънарница, с височина, почти равна на покрива на църковната сграда.
Най-голям интерес в архитектурно-художествено отношение представлява оформянето на последния пети етаж на кулата с параклиса „Преображение Господне” ,който е най-старият манастирски параклис. Стенописите му датират от XIV в. и са изключително ценен паметник на българското средновековно изкуство.
Художественото въздействие от архитектурния образ на „Хрельовата кула“ е бил твърде силен не само върху нейните съвременници, но и върху творците на възрожденския манастирски ансамбъл, създаден пет века по-късно от нея. Средновековната „Хрельова кула“ се включва органично като неделима част от типичния за XIX в. целокупен образ на манастира.
Жилищни и стопански сгради
Жилищните крила в Рилският манастир са строени през първата половина на XIX в. Аркадите на жилищните манастирски крила, чиито лъкатушни линии обграждат дворното пространство, чардаците им, украсените с резба и надвиснали като гнезда над двора кьошкове, покривните плоскости, покрити с червени керемиди и подразделени на правоъгълници от светлите редове на хоросанената спойка, и многобройните комини, които ги увенчават като бели кулички. Манастирът разполага с повече от 300 помещения с богата дърворезбена декорация, многоцветно изписване и обзавеждане. От тях близо сто и десет са монашеските килии, всяка, от които се състои от малко предверие, кухня с огнище и стая за спане и работа.
Най-привлекателни сред стотиците помещения са гостните стаи. За единадесет от тях е известно, че са обзаведени със средства на жителите от замогналите се икономически през Възраждането български селища и в тях са отсядали поклонници от тези селища. Затова те се наричат съответно Копривщенска, Кюстендилска, Габровска, Чирпанска, Тетевенска, Златишка, Панагюрска, Пазарджишка, Софийска и Пиротска гостни стаи. Те са просторни и украсени с декоративни стенописи на светска тематика, с дърворезбени и стенописвани тавани, с изящни черги и килими.
Складовите и домакинските помещения са на подземно и приземно ниво, като дори специална вада, отбита от буйната река Друшлявица, довежда за мливарите вода вътре в сградата.
Магерницата
Силно впечатление прави  грамадната манастирска кухня (магерницата), разположена в приземието на северната им част. Дело на първостроителя на Риломанастирския комплекс – Алекси Рилец, манастирската магерница е уникална по своето архитектурно и техническо решение и по художественото си вътрешнопространствено въздействие. Над квадратната й основа със значителни размери (7,80х7,80м) се издига 22-метров висок комин, обхващащ цялото помещение. След повече от половин столетие френският инженер Айфел построява в Париж своята забележителна кула ,като ползва същия статичен принцип,осъществен от българския самоук майстор Алекси в магерницата,само че дипломираният инженер прилага железна конструкция.
Вътре в магерницата са разположени големите казани, в които в миналото са готвили за изхранването на цялото множество от монаси и поклонници. Днес магерницата е отворена за посетители.
Други помещения са голяма трапезария, игуменарница, болница, клисарница с библиотека, съдохранилница и просфорна,четири етажни параклиса, многобройни складови и домакински помещения и дори арест.
Параклиси
Четирите етажни куполни параклиса, включени в реда на жилищните помещения, са разположени два по два един над друг съответно над проходите на Самоковската порта в източното крило „Св. Йоан Богослов” и „Св. Сава и Симеон Сръбски” и над Дупнишката порта – в западното: „Св. Йоан Предтеча” и „Събор на светите Архангели”. С извисените си през два етажа пространства, покривите с живопис стени и куполи над предолтарните им части и с богатите си позлатени дърворезбени иконостаси и ценни икони те привличат многобройни ценители на художествените умения.
Главен манастирски храм „Рождество Богородично“
Главната съборна църква „Рождество Богородично” е построена от майстор Павел Иванович в периода 1834 – 1837г.,на мястото на стара по-малка средновековна църва. Тя е трикорабна, 5-куполна постройка без предверие, с два странични параклиса посветени на св. Николай Мирликийски и на св. Йоан Рилски, и открита галерия. Украсата на храма е завършена през 1846г. и в изпълнението и участие взимат такива изтъкнати майстори на възрожденското изкуство, като Димитър Зограф, Захари Зограф, Коста Вельов и Станислав Доспевски от Самоков, Димитър Молеров и Симеон Молеров от Банско и други. Наред с евангелските сцени и ликовете на славянски светци, тук има и голяма галерия на възрожденски портрети на многобройните ктитори на манастира.
Иконостасът в главната църква е сред шедьоврите на Самоковската резбарска школа. Той е работен от 1837 до 1843г., изключително детайлен  и богат, изцяло позлатен, е  и най-големият в България.
Движими старини:
В Рилският манастир се намира една от най-богатите колекции на икони от XIV до XIX в. Най-стара е иконата „Възкресението на Лазаря“ от III – IV в. Старинна е и една икона с изображение на Иван Рилски, датираща от XIV в. Други по-стари запазени икони са тези на: „Св. Арсений“ (XIV-XV в.): „Успение Богородично“ (XV-XVI в.); „Св. Георги на трон“ (XV в.); „Богородица Умиление“ (XV в.), „Йоан Предтеча“ (XVII в.); „Христос на трон“ (XVII в.) и други.
В  главната манастирска църква се намира чудотворната  икона „Света  Богородица Одигитрия“ (Пътеводителка), известна като „Осеновица“. В нея са инплантирани 32 четириъгълни преградки с мощи на светци. Според преданието иконата е подарена на манастира от сестрата на цар Иван Шишман, така наречената „Мара бяла българка“ – жена на султан Мурад І (1319-1389). До неотдавна светинята се е държала заключена и изнасяла за поклонение само на големи празници, но след въдворяването на игумен Евлогий тази практика е отменена и днес всеки може да ѝ се поклони на левия проскинитарий в манастирския храм. Местното население почита иконата като изцелителка при тежки заболявания и при масови епидемии. В такива случаи свещеника посещава дома и обхождат засегнатите места, прави се водосвет и се поръсват.
И най-голямата ценност на Рилската света обител са нетленните мощи на самия Св. Иван Рилски. Съхраняват се в мощехрантелница, намираща пред олтара на главната, саборна църква.
Книжнина:
В библиотеката на Рилският манастир се съхраняват около 250 ръкописни книги от периода между XI-XIX век, 9000 старопечатни издания, нотирани ръкописи, възрожденски щампи и др. Сред тях е Рилският сборник от XIV-XV в., който съдържа преписи от най-старите жития на св. Иван Рилски, глаголическите листове от X-XI в., две евангелия – апракоси от XIII в., сборник със служби и жития на св. Иван Рилски, Псалтир и два сборника „Адрианти“ от 1473г., големият Панагерик от 1479г. писани от Владислав Граматик, Панагерик от 1483 година и Минеи от 1487г., Сучавското евангелие от 1529г., Крупнишкото евангелие от 1577 година с обков от софийския златар Матей и многобройни дамаскини, триоди, требници и други. Особено ценни са съчиненията на българският педагог и писател Неофит Рилски, основната част от, които се съхраняват в манастирската библиотека.
Рилският манастир е открита и първата печатница за щампи (гравюри върху метал и дърво) през XVIII в. Тук се намира и най-голямата колекция от клишета от това време. Най-често сюжетите на щампите представят образа на Иван Рилски с моменти от житието му и изгледи от манастира.

Архитектурни паметници извън манастирския комплекс:
През многовековното съществуване на Рилския манастир са създадени множествено единични и групи архитектурни паметници, пръснати из имотите на манастира в неговото близко или по далечно обкръжение, споени с основното манастирско ядро и гравитиращи към него не само териториално, но и функционално. Въпреки,че са част от цялостта на обителта, днес някои от тези обекти не получават достатъчно грижи, необходими за опазването им и остават неизвестни за многобройните посетители и поклонници на манастира, а това са именно:
– Приманастирското селище –  в непосредствена близост до манастирското ядро, източно и северно от него и гравитиращо към Самоковската порта, обслужващо манастирското монашеско братство и многобройните постоянно прииждащи поклонници. То се оформя пълноценно към XVIII-XIX в., а някои части в него датират от по-ранно време. Главните постройки в това селищно образование са масивните обслужващи стопански сгради,от които най-значителна и впечатляваща е каменната солидна и с художествен вкус изградена манастирска фурна, построена през 1866г. от майстор Марко от с. Вран.
За  жалост, голяма част от старите постройки вече не съществуват – на тяхно място в момента се изграждат нови.
– Църквата-костница „Св. Въведение Богородично” – тя е част от цял ансамбъл, разположен южно и ниско под манастира, до Рилска река и около старата костница, при манастирското гробище, построена е през XVIII в.
– Комплексът на постницата с църквите „Св. апостол и евангелист Лука“ и „Покров на Пресвета Богородица“ – намира се на около 3 км североизточно от манастирското ядро,разположен е на пътеката, която води за „Старата постница“.
– „Старата постница“ с църквата „Успение на Св. Иван Рилски” – на около 3,5 км североизточно от манастира,при пещерата-жилище на Св.Иван Рилски.
– Метох „Пчелина“ – разположен е на около 4 км югозападно от манастира,в дясно,до шосето за с.Рила,предтсвлява комплекс от жилищни и стопански сгради,и църква „Успение Богородично”,намираща се на около 1,5 км нагоре в планината,в северна посока.
– Метох „Орлица“ с църква „Св. св. апостоли Петър и Павел“ – на 3 км от град Рила и 18 км от Рилски манастир, най-компактен сред архитектурните ансамбли около Рилската обител, създаден не по-късно от XIV в.

 от интернет
 тагове: Рилският, манастир

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО БР.177

В* Е* С* Е* Л   

 Г* Р* Ъ* М* О* Т* Р* Ъ* Н

1992027800

УЖ ТЪРСИШ И ВСЕ НЕ НАМИРАШ

-Е хейййййй. Ама така ли трябва да правиш, мой човек?
-Да бе, да бе. Ти за кой ме смяташ, Гошка?
-Как за кой, Злато мое?
– Виж, Гошка. Ти да не се подиграваш с мен?
-Не се подигравам, Златен.
– Пък сега и Златен…
-Как да не си Златен. Целият си в злато. От къде толкоз парички?
– Не знаеш ли? От далаверите. Нали и ти си от тия, Гошка?
 – От кои съм? Аз си седи на едно място и не мърдам никъде.
– Аха, виж го нашечкия! Цял ден си седи на топличко и работа не похваща.
– Да бе, да бе… А ти?
– Аз поне работя. За далаверите, кой вече не ги прави?
– Аха, такава била работата!
– Ти, си едно синче на майка. Галят те, глезят те и работа подхващаш.
– Така ми е добре. Щом като има кой да ме храни.
-И парички си крадеш от ващи. А те горките нали ги виждам. Едвам кретят. Изкарват парички колкото само за един хляб. А на теб не ти пука, че ги крадеш. Съвест нямаш ли?
-А бе… Ти защо си се загрижил за мен. Гледай си твойта работа!
– Аз си я гледам, но поне не крада. Купувам, продавам и така си пичеля паричките. Изкарвам ги с честен труд.
– И на това му викаш честен труд.
– Разбира се. Да не крада? Ходя по пазарите и продавам стока, дето я купувам отвън.
– Така значи?
-Гошка, я по- добре си гледай работата, че ако те подхвана…
– И какво? Значи ме плашиш?
– Как да те плаша? Отивай да работиш, па помагай на ващи!
– Ти не се меси в нащи работи. Когато му дойде времето и аз ще работя.
– Това време отдавна е дошло. Вече си на двайсет и пет, а работа не си подхващал. Уж търсиш, а все не намираш.
– Така е брат. Хайде, да не се разправяме повече, че всичко ми закипя.
АЛО, БЪРЗА ПОМОЩ
– Ало, ало… 
– Какво сте се развикали бе, госпожо? Ушите ми и без това пукат. Слушам, тук е пожарната.
– Кой, кой, бърза помощ ли?
– Никаква бърза помощ не е. Тук е пожарната.
– Ало, някой се намеси в разговора ни. – Ей ти, затваряй, че не чувам!
– Коя си ти бе, я затваряй, че я не си ме видяла, я не си умряла!
   Зър…
– Бърза помощ ли е, мъжът ми?
– Да, кажете, момент да запиша адреса! “Генерал Колев номер?”
– Номерът е записан на пътната врата. Казах, номер три.
– Ще чакате, в момента имаме много случаи!
– Ало, ама ви, мъжът ми, по-бързо! Ей, че проклет телефон, пак прекъсна!
   Зър…
– Пак ли сте вие? Не разбрахте ли, че тук не е бърза помощ! Айде затваряйте, че тук е пожарната!
– Абе, господине и без това мъжът ми изгоря.
– Кой изгоря? Нищо не се чува.
   Зър…
– Какво сте завикали бе, госпожо? Да, бърза помощ е.
– Най-сетне, той си замина.
– Кой си замина?
– Ами, мъжът ми. Елате и си го вземете!
– Ало, ало, кого да вземем?
– Олеле… Всичко  отиде…
– По-спокойно! Какво отиде?
– По-бързо, по-бързо! Мъжът ми полудя. – Ало, бързо помощ, линейката, психиатрията…
писателят сатирик Мария Герасова- Спасова