При много бременни жени сутрешното прилошаване поражда страх, че нещо не е наред с тяхното бебе.

В славния български спортен летопис има редица велики победи и успехи. Стотици пъти родните ни спортисти са карали милиони хора от всички краища на света да слушат българския химн в чест на техните триумфи. Този победен път има и своята първа страница. Първата купа, спечелена зад граница, е дело на варненския спортен клуб „Тича“ през пролетта на 1925 г. Това се случва на футболния турнир за Купата на Букурещ, наричана още Сребърната купа. Историята е наистина интересна, така че ще сме ви благодарни, ако отделите няколко минути, за да прочете в какво се състои успехът. Материалът е подготвен от нашия читател Велико Димитров.

Всичко започва година по-рано, когато румънският отбор “Трикольор“ гостува във Варна, побеждава “Тича“ и отправя покана за участие в предстоящия турнир за Купата на Букурещ. Времето се изтъркулва и точно по великденските празници една група български спортисти пристига в Букурещ. Едва ли и самите те са очаквали това, което ще се случи. Наближава времето за първия мач. Румънците тотално подценяват футболистите на “Тича“. Нещо повече – двата отбора на домакините си спретват скандал помежду си, убедени, че ще победят варненските спортисти. След края на румънската разправия все пак е определено “Тича“ да се срещне с тима, отправил поканата -“Трикольор“. Мачът не се развива добре за българите с червено-бели фланелки, тъй като “Трикольор“ набързо повежда с 1-0. Останалият в ранната история на нашия футбол като вечно усмихнатият Иван Найденов-Найденката изравнява. По-късно друг играч – Никола Люцканов, дава преднина за “Тича“. Ако използваме едно съвременно сравнение, срещата почва да прилича на футболен трилър.

Румънците изравняват, после пак повеждат, но това не сломява българския дух.“Тича“ изравнява, а 12 минути преди края Йордан Заяков вкарва 4-тия победен гол. Румънците са победени на своя стадион. Малко вероятното се случва и радостта наистина е голяма. Тогава идва вестта за кървавия атентат в софийската църква “Света Неделя“ (16 април 1925 г.) Този акт се отразява и на футболистите, стига се дотам да не се знае дали ще изиграят втория си мач. Все пак водачът на отбора Ангелов, или както по-скоро е известен – Ангелсон, повежда момчетата, за да влязат завинаги в историята на спорта, като ги окичва с ореол на победоносци. А до този ореол има една крачка – срещата със “Спортул-Студентск“.

Като че ли предусещат, че купата ще си тръгне от Букурещ, домакините “забравят“ да я донесат на терена. Виждайки, че трофеят липсва, Ангелсон заявява в прав текст, че докато не го види с очите си, мач няма да има. В края на краищата купата пристига и мачът започва. Преди началото на срещата е отдадена почит на жертвите в кървавия ад в София. Въпреки отпадналия дух на родните спортисти заради събитията в българската столица на терена всичко е като щастлив край на приказка. “Тича“ не дава никакъв шанс на противника си. Румънците си отбелязват автогол. Отново Заяков и Найденов са сред голмайсторите. Резултатът е 3-0 за “Тича“ и граничещото с абсурд е факт. Купата отива във Варна.

Честта пръв да вдигне купата се пада на капитана Боян Боянов. Той и неговите съотборници (вратарят Ерван Кебабчиян, Борис Петров, Кирил Денев, Стоян Златев, Щерю Савов, Йордан Заяков, Никола Люцканов, Иван Найденов, Александър Бояджиев и взетият за турнето от “Владислав“ – Андрей Иванов-Дядото) се окичват с този славен ореол. Това са спортистите, донесли първия футболен трофей в историята на нашия спорт. Уви, както много стойностните неща и техните имена тънат в забвение. Освен чисто спортен успех, има и един друг прочит на този триумф. Той е извоюван в румънската столица – същата тази Румъния, която само преди 6 г. чрез Ньойския договор (1919 г.) откъсва Южна Добруджа от България. Това прави спортната победа с по-особен заряд.

https://www.bulgarianhistory.org/triumfat-na-ticha/

 тагове: триумфът Тича

Ще оживее това, което може да живее

Едно непубликувано интервю с Тодор Колев

Когато станахме пълноправен член на европейското семейство (през 2007 г.), потърсих Тодор Колев за интервю (за едно научно списание за култура). Върнах го в спомените му за Канада, където беше културно аташе в началото на 90-те години на миналия век. (Като човек на изкуството не успя да вирее в политиката и още в началото на дипломатическата си кариера подаде оставка и се завърна у нас през 1994 г.) 

Исках да разбера от него как живеят хората в Канада, в тази многонационална държава – с 86 различни националности и етноси – в която се говори на 104 езика.

Седяхме отвън на една маса в „Японския хотел“, без факсове, без телефони. Тодор Колев ми отговаряше сериозно и изчерпателно на всеки въпрос. Докато бъбрехме, любезно ме попита имам ли скайп, за да прегледа готовия текст. За съжаление нашите усилия бяха напразни. Списанието не отпечата следващия си брой. Интервюто с „Тодор Колев в Канада” остана непубликувано..

На 16 февруари 2013 г.знаменитият актьор ни напусна! Тъжно е, че такава светла личност си отиде от нас. Вместо IN MEMORIAM  искам да предложа на читателите на БЕЛА част от автентичния запис на интервюто ми с Тодор Колев.

- Каква страна е Канада?

- Голяма! Не можеш да я обозреш.. Канада е най-доброто място за емиграция от всяка гледна точка. Рай е за емигрантите! И много чиста!

- Променила ли се от времето, когато за канадеца се е знаело, че това е човек, който може да прави любов в кану?

- Петмилионният град Торонто е назован така от индианците. Думата „туронту” на езика на махоките означава „място, където хората се срещат”. Светът е малък. Тук живеят толкова различни хора, традиции, смесица от култури. Махване с ръка, поздрав на друг език. И всеки приема различието на другия! Официално в Канада има два езика – английски и френски. Няма стока, дори кибритът навсякъде е изписан и на двата езика. А в гръцкия квартал улиците са изписани и на гръцки език! Ето това е голямата страна!

- Обичате да се шегувате, че на нас, българите, ни е виновна географската ширина. Как се приема тук различието между хората?

- Друга демократична нагласа имат канадците. Нямат етнически проблеми, защото не създават проблеми, а възможности. Уникалното в тази страна е, че там има огромна толератност между различните култури, към религиите. Най-мръсната дума в Канада е „расист”! Немислимо е там да се произнасяш по тези въпроси. Просто е неприлично.

- ООН сочи Канада като една от най-добрите страни за живеене и с най-малко предразсъдъци към емигрантите. Как се интегрира канадското общество?

- Канада е много богата страна. Отвисоко като я гледаш, представлява вода, много вода и тук-там суша. Красива е! Пролеттта избликва през май като вулкан. Една сутрин се събуждаш и виждаш, че всичко е зелено, цветно, а си мръзнал през зимата в дълбокия сняг. Канада е страна на емигранти. Всякакви и образовани и с по ниска цивилизованост, но те ги приемат такива, каквито са. В същото време към европейците са сдържани. Коренното им индианско население живее в резервати, а в музеите културата им е представена като екзотика. Всичко е култура и всяка култура е своеобразна. Вие си мислите, че се разбират помежду си от само себе си. О, не! Всичко се дължи на реда, на законността, на порядките, на начина на живот! Манталитетът на една или друга националност се съобразява с това. Толерантността е спойката между различните култури, религии, езици!”

- Как изглеждаме българите на фона на тази многонационална държава?

- Като българи! С балкански манталитет! В Торонто българите имат три църкви. Но ето я разликата, голямата разлика. Тези три църкви са конфронтирани помежду си! Канадското общество приема всяка религия. Техните църкви са живи, посещавани. Нашите са разединени, една се смята за македонска, другата е българска, а третата, дори не мога да я назова. Има виц: „Двама българи – три църкви!”. Въобще, балканска история!

- Как се държим българите като общност сред другите?

- Продължаваме да мислим по нашему. Въпреки че има и други, ние сме си ние. Единственото реално общо множество помежду ни е езикът. Църквите ни са мъртви като среда за общуване. Имаме българска програма, излъчвана по радиото, имаме вестник, но общност нямаме, каквато имат гърците и арменците например. Дори в битов план рядко можеш да видиш задружни българи. Иначе терминологията, която се използва, е доста отживяла времето си: „Майка България!”; „Родината!”. Е, има все пак българи патриоти, особено сред старата емиграция, които полагат усилия за сплотяване на българската общност. Мисля си, че ние сме народ, който има трудна, но героична история, много сме преживели и може да се предполага, че от гърците трябва да сме по-сплотени! Но не е така.

- Движим се нанякъде, но накъде? Вашата „тънка” чувствителна кожа, какво усеща?

- В резултат на големите промени в света, ако се погледне рационално, всъщност всичко си е в реда на нещата. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Иначе залязваш! Тежко е! Неприятно е! И още по-тежко е с простотията, която е оставила белези и във времето, и в отношенията помежду ни. Всички се обичат и мразят. В културата ни е заложено. В крайна сметка ще оживее това, което може да живее. В това ми е надеждата.

Неспокоен човек

Помня Тодор Колев от БНТ. По-точно от „Ефир 2“, на който през средата на 90-те години той беше програмен директор. Истинска културна работна сила си беше, която се вливаше с много хъс в телевизионния поток. С неговото артистично чувство и подкрепа се правеха оригинални предавания и филми. Тодор Колев съзнаваше къде е и не слизаше от върха на своята артистична кариера. Все по това време той радваше зрителите с популярното си шоу „Как ще ги стигнем, американците!”, с новия албум „Най-доброто от Тодор Колев”. През 2005 г. стана носител на „ИКАР“ за цялостната си актьорска дейност, а през следващата година беше класиран от читателите на списание „Паралели” за един от „Най-популярните български актьори на всички времена”. Появи се и като рекламно лице на един нов продукт „Уплътнете нещата!”…

Тодор Колев беше неспокоен човек, който все твореше, пееше, свиреше (на сцената и в студиото), превъплъщаваше се в запомнящи се роли в киното и в театъра, дори пишеше (издаде собствената си автобиография „Варненското софиянче от Шумен”), и най-вече милееше за духовността…

Така го запомних като част от и лице на културата на България! 

http://bela.bg/%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2/

 тагове: Тодар Колев

Думите „имаш едно наум“ според жените означава следното: „Така, както правиш любов с мен, сигурно я правиш и с всяка друга жена. Но ако ми кажеш, че ме обичаш, веднага придобивам чувството, че съм единствената и неповторима жена.“ Очевидно е, че мъжете и жените влагат различен смисъл в сексуалността. Мъжете заявяват, без да се колебаят: „Сексът е потребност.“ Според последователите на Фройд подобно твърдение е свързано с особеностите на мъжкото либидо, което

може да „прави“ разлика между любов и секс

С други думи, жените обичат като богинята Венера, а мъжете правят секс като бога Марс.

Изневярата на партньора и в още по-голяма степен раздялата с него карат жените да се измъчват с въпроса: „Истинска жена ли съм аз?“

Реакция, която е немислима за мъжете. Тях по-скоро би ги мъчила въображаемата сцена как партньорката им прави секс с някой друг мъж, със съперник. Склонността на мъжете да отделят любовта от сексуалното удоволствие има неприятни последици за техните партньорки. Горките жени са принудени да живеят с мисълта, че техните партньори са полигамни по своята природа. Какво изпитание за различната женска природа! Дори жената да има цяла колекция от мъже, за нея винаги ще има „един“, „истински“ мъж, около когото тя ще организира своя живот. Дори и да са влюбени, мъжете никога не се посвещават изцяло на жената до себе си. За мъжа съществува една жена, която той нарича „мамо“, и това е любов до гроб.

Противно на всякаква логика обаче, именно жените са тези, които завладяват мъжете, а не обратното. Така твърдят психолозите. Попаднали в плен на женственото излъчване, мъжете често са готови да се предадат без бой на първата срещната непозната. Мъжът мисли за удоволствието, жената – за любовта. На жената є е необходимо мъжът да бъде до нея. Мъжът се нуждае от дистанция и собствено пространство, в което може да диша свободно. Но така излиза, че е зарязал жената, за което тя, разбира се, го упреква. В същото време мъжът не разбира в какво се е провинил. Защо жената го ругае?

„Помощ! Искам мама да се върне!“

Професионално за различията

Според френския психотерапевт Жерар Лелю (Gerard Leleu) мъжкият „страх от любов“ е причина за многовековната дискриминация на жените.

Женските полови органи винаги са предизвиквали у мъжете противоречиви чувства. В преданията на различни народи вагината се описва като тъмно и влажно място, всепоглъщащо блато, морски дълбини, в които можеш да се загубиш… Широко разпространена е и фантазията за „ранената“ вагина, която кърви. Женската сексуалност винаги озадачава мъжа дори днес, когато и двата пола знаят много един за друг. Така например те не престават да се чудят как е възможно жените да изпитат много поредни оргазми, а мъжете да „излизат от играта“ след второто или третото семеизпразване.

Интересен е въпросът, как е възникнала половата дискриминация.

В доисторическите времена мъжът все още не е разбирал каква роля играе неговата сперма в оплождането. И мъжете, и жените смятали, че видът на постепенно закръглящата се бременна жена се дължи на нейните свръхестествени способности. Единствено в обятията на жената мъжът усещал истинска наслада. По тези и по още причини доисторическият мъж се покланял на богинята прамайка, защото бог отец не би могъл да сътвори такова създание, каквото е жената. Преди няколко хиляди години, когато мъжете открили връзката между спермата и появата на живота, е поставено началото на патриархата. След това започнало развитието на селските стопанства, после – развитието на градовете, където и възникнали съвсем новите взаимоотношения и навици. Мъжете завзели властта и оттогава се страхуват, че жените отново ще им вземат главната роля. Това е старо атавистично чувство. На изток и на запад, на север и на юг, по целия свят (с редки изключения) мъжете наложили своите, понякога жестоки, правила, които принизяват жените или поне ограничават техните права и възможности.

http://bela.bg/%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%BC%D1%8A%D0%B6%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%82-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE/

 тагове: мъжете, жените, обичат

Дълголетието е нещо, към което всеки човек се стреми. За съжаление, все по-често срещаме хора, които си мислят че щом са минали 50 години, то тогава вече са остарели и животът им клони към залез. Това съвсем не е така, пише lekuva.net.

Възможно е да се подобри паметта и здравето и да сбъднете желанието да живеете колкото се може по-дълго и по-пълноценно.

Днес ви предлагаме няколко съвета, които лекарите едва ли ще ви кажат. С помощта на тези съвети ще може да спрете времето и да започнете нов живот във всяка възраст!

На жените им е по-трудно да приемат старостта – това е факт! Сякаш вчера беше, когато самите те са станали майки. А днес вече се радват на децата на своите деца…

Е, на всички ни остава утехата, че мъдростта, придобита през годините, ще ни направи щастливи дори и когато сме с прошарени коси.

И така, нека да разберем каква е

тайната на младостта и дълголетието, която лекарите ни спестяват – прочетете, запомнете и направете тези 7 съвета свое ежедневие!

1. Правете нещо!

Активността подобрява паметта, вниманието и способността да мислите по-ясно. Физическите упражнения или работата в градината увеличават скоростта, с която нашият мозък обработва информация, и … увеличават на обема на самия мозък!

2. Яжте повече растителни храни

Учените са доказали, че хората които за закуска, обяд и вечеря хапват пресни зеленчуци, зърнени храни, билки и плодове, по-рядко се разболяват. Една напълно вегетарианска диета може дори да спре рака, да помогне при тежки болести или просто да ви освежи! Защо не опитате?

3. Повече комуникация!

Общуването с други хора е много важно. Учените са доказали, че познавателните способности на хората, които живеят сами, през годините се влошават.
Но онези, които обичат да разговарят със съседи и приятели, напротив – те могат да се похвалят с отлично психическо и физическо благосъстояние.

4. Вашето лице не е вашата душа!

Времето променя лицето, разбира се. Когато лицето започне да изглежда състарено, повечето от вас си мислят, че то навярно принадлежи на някой друг.Но онова, което е вътре във вас, вашата вечно млада и жива душа никога няма да си отиде. Запомнете това!

5. Пуснете предизвикателствата във вашия живот!

Приемайте поне по едно ново предизвикателство всеки ден. Нови преживявания, забавления и интелектуални предизвикателства (дори най-простите, като решаване на кръстословици, например) стимулират мозъка. Будната мисъл държи и душата будна. А будната душа е млада душа прави и лицето да изглежда по-младо.

6. Всяко събитие е ново преживяване!

Постарайте се да гледате на онова, което се случва с вас, като ценен урок от живота. Дългогодишният ви опит ще ви помогне да преминете през трудностите с усмивка!

7. Изгонете страха и срама и си намерете хоби или ново занимание

Страхът кара времето да тече по-бързо! Вместо да дремете пред телевизора и да се тюхкате накъде отива този свят, излезте навън, рисувайте, пишете, съчинявайте стихове, играйте народни танци. Правете нещо! Нещо, което никога не сте си представяли, че може да направите!Така страхът ще изчезне, а пред вас ще се открият нови възможности. Възползвайте се от тях в най-пълна степен!

http://www.blitz.bg/zdrave/taynata-na-dlgoletieto-koyato-lekarite-kriyat-ot-nas_news491305.html

 тагове: лекарите, дълголетието

Националният литeратурен музей в София отвори врати на Вазовия дом за премиерата на “Любовта е златен сън” (издание на “Персей”) – книга, събрала шедьоврите на интимната лирика на патриарха на българската литература, любовни писма, интригуващи факти за романтичните му истории и жените, превърнали се в негови музи.

Можете да видите оригиналите на снимки на Евгения Марс, сватбената фотография с Атина Болярска, ръкописи и писма, както и вещи на писателя.
Ще прозвучат и интимните му откровения, които го показват в светлина, съвсем различна от представата за него в учебниците.
Иван Вазов, “Любовта е златен сън”, ИК “Персей”, 160 стр., 14,99 лв.

„Богат с романтични спомени, вледеняван от изневери, предаван от приятели, преследван от ревниви мъже, Иван Вазов има достатъчно голям опит, за да признае в заника на живота си каква е неговата рецепта за идеалната любов. Широко известна е връзката му с харизматичната, но омъжена и 27 години по-млада писателка Евгения Марс, която се превръща в неговата най-голяма муза, вдъхновила го да изживее нов творчески подем и донесла му щастие. Но другите жени в живота му досега оставаха в сянка.
Първото романтично увлечение на Вазов е от 1868 до 1870 г. – по една девойка, която се казва Елена Божинова и играе в “Многострадална Геновева”. Пиесата е представена в Карлово, където той я вижда и още същата вечер излива емоциите си в стихотворението “На непознатата девойка”, в което има и немалко еротизъм.

Но това възхищение се оказва краткотрайно и е пометено от тайфуна на първата му истинска любов – Катерина. Ирония на съдбата е, че тя се среща с Вазов благодарение на ревнивия си мъж, който не искал никой друг да спира погледа си върху нея. Историята й е в духа на най-романтичните саги, които са на мода по онова време, но за разлика от тях е напълно истинска. Еврейка от Солун, тя се омъжва за търговеца Васил Кьороолу, след като той буквално я отвлича – затваря в една голяма каца за боза и тайно я измъква от града.

В Сопот се държи строго с нея и тя има малко приятели, сред които и майката на Вазов. Година и половина 19-годишният поет е влюбен в нея и никой не знае за чувството, което го изгаря. По това време Катерина е на 30 години и както я описва Вазов, “със среден ръст, мургаво лице, мечтателен поглед, ориенталски тип – иначе простичка, необразована жена”. Но въпреки липсата на светски маниери и култура тя го очарова с нежността, спокойствието и отзивчивия си характер. Един ден той решава, че вече не може да крие страстта, която го влудява, и пристига в дома й. На близките й казва, че носи писмо от съпруга й, който по това време е във Влашко. Те спокойно го изпращат в стаята й, без да подозират за бурните чувства, които ще се разразят.

Разтреперан от страх и ужас, че може да бъде отхвърлен, Вазов признава на Катерина любовта си.
– Иванчо – отговаря му тя, – както ме обичаш ти, и аз ще те обичам. Но сега нашите са на двора и аз отивам на баня. Ела довечера да си поприказваме повече.
– Няма ли да бъда видян от роднините ти? – пита я Вазов.
– В никакъв случай не влизай през портата, а се помъчи през съседната градина и се прехвърли през зида – обяснява му Катерина.

Той прави точно така и тази нощ става преломна за него. “Аз се чувствах най-блаженият човек на света и животът ми беше верига от радости.” Но еуфорията му е кратка – след една година мъжът й я извиква във Влашко и те се разделят с много сълзи.

Макар връзката им да завършва горчиво, тя вдъхновява Вазов за много от стиховете, които по-късно включва в стихосбирката си от 1880 г. “Майска китка”.

Като председател на окръжния съд в Берковица (от 1879 г.) поетът намира нов образ за сантименталните си идеали. Тя се казва Зихра (известна и като Параскева), 19-годишна покръстена туркиня, чийто съпруг – турски бей – веднъж така се напил, че паднал в реката и се удавил. След като научава за вдовството й, един руски офицер я взема под свое покровителство, но когато трябва да напусне града с него, тя отказва, за да остане с Вазов. Амбициозно се заема с идеята да му създаде домашен уют, вкусни гозби и весела атмосфера, която го преражда и му дава сили да преодолее обидите на своите завистници. За голямо огорчение на поета обаче чувствата й се оказват всеотдайни, но кратки. Една вечер офицерите от местния гарнизон решават да съблазнят Зихра и да я отнемат от Вазов. За този случай той разказва 40 години по-късно пред дъщерята на техния началник Христо Чавов – Олга Чавова. “До ден днешен, след толкова години, имам зъб на него. Бях съдия в Берковица. Тогава там имаше полк. Дойде баща ти, хубавец, млад, елегантен, стегнат подпоручик, получил образованието си във Виена, и в кратко време завъртя девойките ни. Но това не ме засегна. Аз имах една приятелка, една чудно красива туркиня. Какво направи Христо, как успя за кратко време да ми я открадне. Не му простих това досега.”

Жена, която ще го заслепи до лудост, е полугъркинята Пелагия – находчива, обаятелна и безкористна. Тя го пленява не само с женското си очарование, но и с бързия си ум. Поетът е толкова щастлив, че животът за първи път изгубва сивото си напрежение за него. Потънал в своя розов облак от мечти и екстаз, той има чувството, че лети по улиците на Пловдив. Пътят му изглежда ясен – любов, брак, деца, щастие…

Но вместо това е съсипан от гняв, самота и огорчение. Какво предизвиква неочакваното сътресение във връзката му? По ирония на съдбата – точно качеството, което цени най-много в любимата жена, се оказва пречката към неговата идилия. Убедена, че Вазов ще оцени нейната прямота, която винаги е подчертавал, че харесва, Пелагия споделя с него своята най-голяма тайна – че има извънбрачно дете на остров Крит. Обичта на поета наистина е силна, но не по-малко влиятелни са и предразсъдъците на тогавашното време. И до днес не е ясно кой слага край на любовта им – дали Вазов, огорчен от този “грях”, или Пелагия, която малко по-късно се омъжва за руски полковник в София. Безспорно е само, че раздялата го наранява до такава степен, че той мисли за самоубийство: “Исках да се отърва от страдания, като се хвърля в морето… Тъй обичах “оная”.” Това признание навежда на мисълта, че Вазов би преглътнал всичко, за да остане с нея, но тя предпочита да започне живота си на чисто и заминава за София, където слуховете за нейното минало няма да й тежат като клеймо.

Към отчаянието в личния му живот се прибавя и разочарованието от политическите конфликти след Освобождението. Неуспешният преврат през 1886 г. прогонва много русофили от страната, включително Вазов. Той заминава за Одеса, където започва да пише “Под игото”. Там среща 25-годишна рускиня, Вера Алексеевна Тимони. “Не беше сериозна любов… Не беше много образована. Не се интересуваше от литература… Тя се твърде привърза към мен.” Нейният мъж бил изпратен в Сибир и Вазов се осмелява да изпрати снимката й на майка си. “На портрета тя изглеждаше доста прилична и симпатична – пише брат му Борис, – но майка ни не одобряваше неговото желание и смяташе, че той трябва да се ожени за българка.”

Вера е много увлечена и заплашва поета със самоубийство, когато разбира, че ще я напусне. Той отлага за малко пътуването си, но все пак си тръгва за България, като я успокоява с обещанието, че пак ще се върне при нея. Колко ли дълго Вера е чакала отчаяно Вазов, който й е вдъхнал лъжливи надежди само за да я “укроти”, както споделя по-късно самият той?

По същото време още една жена търси жадно неговото внимание и го кани на среща с анонимно писмо. Без да подозира кой се крие зад поканата, той отива в посочената градина и вижда с изненада бившата си приятелка Пелагия. Тя е на посещение в Одеса с мъжа си и му се вижда разхубавена, богата и напълняла, но не предизвиква у него “никакви особени чувства”.

През 1889 г. Вазов с облекчение загърбва живота на емигрант и пристига в родината, без да знае, че ще поеме още един тежък удар. Но този път той не е от враговете му, а от една миловидна жена с буден поглед и гъсти, царствено падащи коси. Тя носи име, което й подхожда – Атина Болярска, и няма търпение да свърже живота си с този на поета. Вазов вижда в брака удобен пристан от мътните бури в политиката и решава да се ожени сравнително бързо, макар че не познава добре бъдещата си съпруга. На пръв поглед тя е блестяща кандидатка – завършила е престижния Фундуклеевски лицей в Киев, има представителна външност, енергичен характер и аристократично потекло от Русе. Вазов предполага, че сборът от всички тази качества ще има прекрасен резултат. Но бързо разбира, че в брака подобни изчисления не важат. С Атина се оказват коренно различни. Тя е приказлива и жизнерадостна, а той – вглъбен домошар, който предпочита уюта на скромната си стая пред блясъка на балните зали. “Не мога да кажа, че беше много общителен – пише снаха му Елисавета Консулова-Вазова, – но никога не беше невнимателен или намусен.”

Това обаче не е достатъчно за Атина и за кратко време им става трудно не само да си говорят, но дори да съвместяват навиците си. Тя жадува за светското общество – доколкото такова въобще е имало в България, с изключение на чуждите дипломати, – а той намира подобни събирания за безплодно пилеене на времето.

Както отбелязва брат му Борис, той никак не обича прахосването на живота; затова не одобрява кръчмарските събирания, бъбренето с “приятели”, играта на карти, висенето по вечеринки. Целта му е само да съхрани и удвои своята енергия, за да пише все повече и повече. Затова навиците на Атина не само не го вдъхновяват, а точно обратното – дърпат го надолу, към блатото на сивото всекидневие, което би могло да притъпи перото и на най-активния творец. Поне такава е версията на неговите роднини, а тя самата твърди, че е жертва на тяхната нетолерантност. В крайна сметка различията между двамата младоженци, чийто брак изтрайва едва година и три месеца, завършва безцеремонно. Един ден Атина отива на разходка и когато се връща, разбира, че входната врата е заключена. От втория етаж се отваря прозорец и една бохча тупва в краката й. “Булка, няма място за тебе вече в тази къща”, чува тя от близките на поета, които са опаковали набързо багажа й, докато тя отсъства. Изпаднала в шок, младата жена отива да търси подслон при Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина, които са я запознали с поета и са техни кумове. За връщане на първоначалната романтика в брака и дума не може да става, но Вазов се надява поне разводът да мине бързо и леко. За негово голямо съжаление той не получава развод до края на живота си. До такава степен е огорчен от Атина, че дори изрично подчертава в своето завещание, че на нея не оставя нищо, защото “тя ми измъчи душата”.

Скандалите около брака му предизвикват различни слухове, включително и този, че майка му е виновна за изгонването на жена му. Това не отговаря на истината. Съба Вазова повече от всички иска двамата да се съберат отново, но не успява да промени мнението на сина си: “Тя настояваше пак да се съберем. Аз не рачих. Имаше защо.”

https://trud.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2/