The Deliberate Amateur

How outlandish experimentation and grazing shallow led to a Nobel Prize

“It says, ‘No entrance,’ but you just enter,” physicist Andre Geim told me about the graphite mines in the mountains where he often hikes. His comment embodied the insouciance behind his Nobel Prize–winning physics experiment and his habit of experimenting deliberately outside of his area of expertise.

Geim, a Russian-born Dutch and British citizen and a professor at the University of Manchester, and his colleague Konstantin Novoselov won the 2010 Nobel Prize in physics for their experiments involving the single-atom-thick material called graphene—the thinnest, strongest, most conductive material in existence. It is predicted to replace silicon and transform the electronics industry as we know it.

Compounding the honor of winning the Nobel is that Geim is the only scientist to date to win both a Nobel and an Ig Nobel, the award given to scientists for experiments so outlandish that they “first make people laugh, and then make them think.” Ig Nobel–winning experiments have included an award in chemistry for a wasabi-made alarm clock designed to rouse a sleeping person in an emergency and a peace prize “for confirming the widely held belief that swearing relieves pain.” The preeminent journal Nature has called the Ig Nobel announcements, organized by the magazine Annals of Improbable Research,“arguably the highlight of the scientific calendar.”

Geim won the Ig Nobel in Physics in 2000 for levitating a live frog with magnets. “In my experience, if people don’t have a sense of humor, they are usually not very good scientists either,” he said. The image of the flying frog first made the rounds after its publication in the April 1997 issue of Physics World, though many assumed it was an April Fools’ Day prank. Most thought that water’s magnetism, billions of times weaker than iron, was not strong enough to counter gravity; the demonstration showed its true force.

Geim became curious about magnetism when he didn’t have the equipment to continue his experiments while working at Radboud University Nijmegen’s High Field Magnet Laboratory in the Netherlands. So one Friday evening he set the electromagnet to maximum power, then poured water straight into the expensive machine. He still can’t remember why he “behaved so unprofessionally,’” but he was able to see how descending water “got stuck” within the vertical bore. Balls of water started floating. They were levitating. He had discovered that a seemingly “feeble magnetic response of water” could act against Earth’s gravitational force.

When Geim tells this story, he’s not making a self-deprecating aside about a humble detour. He’s talking about part of the direct route he and his colleagues took to isolate graphene itself.

What seemed like a late-night lark evolved into what Geim calls the “Friday Night Experiments.” On these occasions, Geim’s lab works on the “crazy things that probably won’t pan out at all, but if they do, it would be really surprising.” From the start of Geim’s career, he has devoted 10 percent of his lab time to this kind of research.

The Friday Night Experiments (FNEs) are often so outlandish that they try to limit how long someone works on them—usually just a few months, so as not to hurt the careers of the lab’s postdoctoral fellows, undergraduates, or graduate students. Geim’s perspective is that it’s “better to be wrong than be boring.” But this means that the FNEs are, unsurprisingly, unfunded—due to their nature, they have to be. They are times when “we’re entering into someone else’s territory, to be frank, and questioning things people who work in that area never bother to ask,” Geim said. In other words, these are ways for Geim and his team to acquire the advantage of the nonexpert—the deliberate amateur.

Out of the two dozen or so attempted Friday Night Experiments, three have been hits, a success rate of 12.5 percent. The flying frog was the first. The second was the creation of “gecko tape,” an adhesive that mimics the clinging ability of the gecko’s hairy feet. The third FNE hit was the Nobel Prize–winning isolation of graphene.

“The biggest adventure is to move into an area in which you are not an expert,” Geim said. “Sometimes I joke that I am not interested in doing re-search, only search.” His overall career philosophy is to “graze shallow”: Do work in a new field for a few years and then get out.

Geim and Novoselov found graphene hiding out in the graphite from an ordinary pencil. They isolated it with a tool that seemed even more rudimentary—a piece of Scotch tape. The physicists had never worked with carbon before. Their team worked long hours to familiarize themselves with the literature, although they were careful not to read so much as to read themselves right out of their own ideas.

The graphene FNE began when Geim asked Da Jiang, a doctoral student from China, to polish a piece of graphite an inch across and a few millimeters thick down to 10 microns using a specialized machine. Partly due to a language barrier, Jiang polished the graphite down to dust, but not the ultimate thinness Geim wanted.

Centuries ago, the word amateur wasn’t meant to disparage. It described a person undertaking an activity for sheer pleasure.

Helpfully, the Geim lab was also observing graphite using scanning tunneling microscopy (STM). The experimenters would clean the samples beforehand using Scotch tape, which they would then discard. “We took it out of the trash and just used it,” Novoselov said. The flakes of graphite on the tape from the waste bin were finer and thinner than what Jiang had found using the fancy machine. They weren’t one layer thick—that achievement came by ripping them some more with Scotch tape.

They swapped the adhesive for Japanese Nitto tape, “probably because the whole process is so simple and cheap we wanted to fancy it up a little and use this blue tape,” Geim said. Yet “the method is called the ‘Scotch tape technique.’ I fought against this name, but lost.”

The team submitted a paper summarizing their findings to Nature. The journal rejected it twice—which is such a common fate for historically path-breaking ideas that it could signal an unintended compliment. One referee said it did “not constitute a sufficient scientific advance,” Geim later said in his Nobel Prize acceptance speech.

                                                      

* * *

The wisdom of the deliberate amateur is an old idea for artists, seen in the freedom that comes in a late style or in the Zen concept of “beginner’s mind.” “Experience … is what gets you through the door. But experience also closes the door,” choreographer Twyla Tharp once said. “You tend to rely on that memory and stick with what has worked before. You don’t try anything anew.” Without off-road exploration, we have little way of figuring it out.

The amateur’s “useful wonder” is what the expert may not realize she has left behind. It helps us get around what psychologists call the Einstellung effect, or the cost of success: the bias that creeps in without our notice and can block us from seeing how to do things in different ways.

The term amateur is now pejorative: to be a dabbler, fancier, or hobbyist—all conceptual flirts. Yet centuries ago, the word amateur wasn’t meant to disparage. It described a person undertaking an activity for sheer pleasure, not solely pursuing a goal for the sake of their profession. The French amateur is from the Latin amator—a lover, a devotee, a person who adores a particular endeavor.

Few cultivate this method of the deliberate amateur as a strategy. This kind of agility takes an inordinate amount of courage, Geim said. “I went to those conferences as a beginner with having a couple of already prestigious papers, being an associate professor. People looked at me [and said], ‘Who is this materials postdoc? What is he doing?’ … It’s not secure. You’re moving in the unknown waters which are not only scientifically unknown but psychologically.”

“I suppose,” he continued, that is where “play comes in.” Playfulness lets us withstand enormous uncertainty: The deliberate amateur knows no other way. When a musician says that someone can play, it means they are skilled, responsive, and nimble; the person knows how to harmonize or offer dissonance when it’s right. Yet outside of the creative process, play is a term that can hurt the concept it names.

A constellation of voices has begun to argue for the importance of permitting an adventurous approach into the process of innovative, serious work. NASA’s Jet Propulsion Lab (JPL), for example, considers play so critical for its engineers’ performance that it asks applicants about their hobbies as children. Google caused waves when it was perceived to be pulling back on its famous “20 percent projects,” its tradition of allowing employees to spend one-fifth of their time on their own experiments.

In the context of scientific research, however, play may never be the right word, at least not publicly. Geim would prefer to call it “adventure” or “curiosity-driven research.” His Nobel Prize lecture was titled a “Random Walk to Graphene.”

Trammeled walkways that emerge on the grass and ground are called “desire lines”; in the woods and in cities, these footpaths often offer more efficient ways to get around than what urban planners have designed with paved streets. In Finland, urban planners often head to parks after snowfall to view how pedestrians would navigate if they followed their own desire. This is the kind of adventurous search that Geim exemplifies, seeking out roads that, though hidden, are found on open ground.

http://www.slate.com/articles/business/how_failure_breeds_success/2014/05/nobel_prize_in_physics_andre_geim_went_from_levitating_frogs_to_science.html

УПОРИТИЯТ АМАТЬОР

Как странен експеримент и изследването на повърхностното доведе до спечелване на Нобелова награда

Табелата гласи „Влизането забранено“,но ти просто влизаш  обяснява физика Андре Хайм за графитените мини в планините, често катери.Коментарът му въплъщава  безразличието към експеримента,който му носи Нобелова награда и навика му съзнателно да експериментира  извън сферата му на експертиза.

Хайм, холандски и британски гражданин,роден в Русия и професор в Университета на Манчестър и колегата му Константин Новоселов печелят Нобеловата награда по физика през 2010 година, за експериментите им с графена- свръхтънко вещество с дебелина един атом.Най-тънкия,здрав и проводим съществуващ материал.Според прогнозите, той ще измести силиция и ще революционизира електронната индустрия.

Имайки  честта да бъде първия учен получил едновременно Нобелова награда и анти-Нобелова  награда-„която се дава на учени за експерименти,които са  толкова отвлечени и необясними че карат хората първо да се смеят, а после да мислят“.Експериментите спечелили анти-Нобел  включват награда по химия за създаване на аларма от японското растение уасаби за будене на спящ човек по тревога и награда за мир за „потвърждаване на широко приетото вярване че клеветенето облекчава болката“.Високо уважаваното списание „Нейчър“ нарича обявяването на анти-Нобеловите награди, организирано от списанието „Анали на невероятни изследвания“върха на Научния календар.

Хайм печели анти-Нобел по физика през 2000 година за издигане на жива  жаба чрез магнити.“Според моя опит ако хората нямат чувство за хумор те обикновено не са добри учени“.Снимката на летяща жаба за първи път се разпространява след публикуването през април 1997 година в списание „Света на физиката“,въпреки че мнозина го считат за първо априлска  шега.Повечето мислят,че магнетизма на водата  милиони пъти по-слаб от този на желязото, не може да се противопостави на гравитацията, демонстрацията показва неговата сила.

Хайм започва да се интересува от магнетизма,когато няма необходимото оборудване, за да продължи експериментите в Лабораторията за силни магнити на университета на Нимеген-Холандия.Така един петъчен следобед той наглася електромагнита на максимална мощност после излива вода направо в машината.Не може да си спомни кога се е държал толкова непрофесионално,но успява да види как покачващата се вода се фиксира във вертикалната тръба.Мехурчета вода започват да плуват и да се издигат.Открива  че видимо слабата магнитна реакция на водата може да действа срещу земната гравитационна сила.

Когато разказва тази история той е директен без да заобикаля неприятните за себе си подробности.Той говори за част от прекия път,който поемат той и колегите му за изолиране на графена.

Това,което изглежда,като среднощно пробуждане прераства  в по неговите думи „експерименти в петък през нощта“.В тези случаи лабораторията на Хайм работи върху луди неща,които не струват, но ако се получат ще стане нещо наистина изненадващо и ново.От началото на научната си кариера Хайм посвещава 10% от времето в лабораторията на такива изследвания.

Тези експерименти  са често толкова странни,че  единственото им предизвикателство е колко дълго някой ще се занимава с тях-обикновено няколко месеца,колкото да не засегнат кариерите на  докторантите в лабораторият,незавършилите и завършили студенти.Мотото на Хайм е „по-добре да грешиш,отколкото да си скучен“.Но това означава че петъчните експерименти,логично, не се финансират,независимо че точно такъв тип експерименти се нуждаят от финансиране.Понякога „навлизахме в чужда територия, за да бъдем честни и не се срамувахме да питаме хората,които работят в тях“ казва Хайм.С други думи това е начина за Хайм и екипа му да получат предимството на не експерта-упорития аматьор.

След около две дузини такива експерименти,три се превръщат в хит- успеваемост  12.5%.Първия е летящата жаба.Втория създаването на „касета на гущер“ -пластелин,който имитира движенията на краката на гущера.Третия  хит е  донеслия Нобелова награда  експеримент за изолиране на графена.

Хайм споделя:“Най-голямото приключение е да навлезеш в територия,където не си експерт“.“Някой път се шегувам-продължава той- че аз  не се интересувам от научното изследване, а просто от изследването“.Философията на неговата кариера е да „пасе в непозната територия“.Работи няколко години в дадена сфера и после изчезвай.

Хайм и Новоселски откриват графена в обикновен графит от молив.Те го изолират с нещо изглеждащо твърде незначително-специален тип тиксо.Учените никога дотогава не са работили с въглерод.Екипът им дълго време се запознава с необходимата литература,като внимава да не прекали с четенето и да замъгли собствените си идеи.

Експериментът за графена започва,когато Хайм  моли Да Жиан,докторант от Китай, да полира част от графит с щирина 1 инч и дебелина  няколко милиметра до 10 микрона със специализирана машина.Може би поради езиковата бариера Жиан полира графита до прах, но не и до тънкостта пожелана от Хайм.

Преди векове  думата аматьор не се е използвала в отрицателен смисъл, а по отношение на човек,който осъществява дейност поради чисто удоволствие.

За щастие, лабораторията на Хайм изследва графита и чрез метода- сканираща тунелна микроскопия.Експериментаторите трябвало да изчистят  пробите преди да използват специалното тиксо,което по-късно ще отделят. „Отделихме го от остатъчния продукт и просто го използвахме“ споделя Новоселов. Тънките пластове графит върху подложката от кофата за боклук са по фини и тънки от това,което постига Жиан със специалната машина.Те не са дебели един слой- това се постига когато се отстранят още слоеве чрез  тиксо.

Те сменят материала с японска касета „Нито“ „може би защото процеса е толкова прост и евтин и искахме да му се порадваме като използваме тази синя касета“.

Хайм обяснява:“Въпреки че метода се нарича „Скоч касетна техника“ аз се борих срещу това име, но загубих“

Екипът подготвя научна статия,която обобщава изследванията им и я изпраща на списание „Нейчър“.Списанието я отхвърля два пъти- толкова предвидимо за действително гениални идеи,че може да се разглежда,като комплимент.Един от рецензентите преценява че „това откритие не съставлява съществен научен прогрес“ споделя Хайм по-късно в Нобеловата си реч.

Мъдростта на пълния аматьор е стара идея за художниците,която се наблюдава в свободата на рисуване в новите стилове  или в Дзен концепцията на „съзнанието на начинаещия“.“Опитът те вкарва през  вратата, но той и ти затваря вратата“ казва голямата хореографка Туайла Тарп- „Ти се осланяш на тази памет и си обвързан с това,което е вършило работа преди.Не опитваш нещо ново“.Без да се отклоним от пътя ние трудно можем да си представим това.

Аматьорското „полезно учудване“ е това което експерта не осъзнава че е забравил.То ни помага да преодолеем, тъй наречения Einstellung или цената на успеха ефект.Изградените зависимости,които не забелязваме  и могат да блокират способността ни  да видим различна гледна точка върху нещата.

Понятието аматьор се използва днес в обиден смисъл- дилетант,лаик, човек занимаващ се със своето хоби- обобщение на несериозни занимания.Преди векове тя е имала друго,положително  значение- отнасяла се е за човек,който осъществява определена дейност заради удоволствието не само за да израсне в професионално отношение.Френската дума аматьор произхожда от латинското amator- страстен поклонник ,човек който е запален по новите начинания.

Малцина използват метода на пълния аматьор,като успешна стратегия.Според Хайм „Тази опитност изисква голям кураж.Аз отивах на тези конференции,като новак с няколко престижни публикации,като асистент-професор.Хората ме гледаха и питаха „Кой е този докторант?Какво прави?“.Не е лесно.Движите се в непознати води,както от научна,така и от психологична гледна точка.“

„Мисля-продължава той- че тук на помощ идва играта.Играейки ние можем да се справим с голяма несигурност.Пълният аматьор не познава друг начин.Когато музикантът казва че някой може да свири това означава,че те са подготвени,адаптивни,технически добри.Човекът познава хармонията,може да свири дисонанс,когато е необходимо.Въпреки това,извън креативния процес,играта ,като дефиниция вреди на самата себе си.“

Множество гласове започват да защитават тезата за важността да се подкрепи „приключенския“ подход  при иновативната,сериозна дейност.Лабораторията по реактивна енергия на НАСА ,например, приема играта толкова сериозно,че се интересува за детските хобита на кандидатите си за работа.Компанията GOOGLE впечатли всички,като подкрепи  служителите си да отделят 20% от работното се време за развитие на собствени проекти.

В контекста на научното изследване, обаче, играта може би не е точната дума.Хайм нарича тази дейност „приключение“ или „изследване,движено от любопитството“.Неговата Нобелова лекция е озаглавена „Случайния път към графена“.

Временните пътеки,които се образуват,когато вървим по тревата или земята ,понякога предлагат по-ефикасни пътища за придвижване от начертаните от специалистите по градско планиране ,чрез  павираните улици.Във Финландия градските плановици често отиват в парковете след снеговалеж  ,за да видят как се придвижват пешеходците ,когато избират самостоятелно своя път.Хайм демонстрира този подход на изследване-приключение в търсене на нови,скрити на пръв поглед  пътища на научното търсене.

 авторизиран  превод: Георги Караджов

Когато нещо наистина ви притеснява, е трудно да го отстраните от съзнанието си. Спор с приятел, лоша оценка на изпит, груб коментар, който някой колега е направил за теб … Негативните преживявания често имат свой начин да ни преследват. Претегляме повторно ситуацията отново и отново в съзнанието си, опитвайки се да постигнем различен резултат. Това често води до чувство на поражение, гняв, омраза към себе си и съжаление.  Твърде лесно е да се забиете в цикъла на негативното мислене. Негативните мисли се увиват около нас като змии и преди да разберем, те са ни завладели. Постоянните негативни мисли могат да започнат да контролират живота ви, да отнемат спокойствието ви и да разрушат вашия шанс за щастие. Важно е да можете да прекъсвате цикъла и да ги изхвърлите от ума си завинаги.Ето четири прости начина да спрете негативното мислене, преди да ви погълне:1. Заобиколете се с позитивни хораВярно е това, което казват хората – вие сте като тези, с които се движите. Ако социалният ви кръг е пълен с хора, които са негативни, никога няма да скъсате цикъла на собствените си негативни мисли. Вместо това поддържайте връзка с позитивна компания – кръг от приятели, които могат да ви развеселят, когато се чувствате тъжен и да ви помагат да изхвърлите негативните си мисли.2. Отпуснете се с чаша чай

 Затоплянето с чаша чай може да ви помогне да се отървете от отрицателните емоции. В едно проучване, 2012 г., на Йейл, изследователи са установили, че хората си припомнят по-малко негативни чувства от миналото, когато  държат нещо топло. Може да звучи глупаво, но топла чаша чай може да е в състояние да ви осигури и емоционална топлина.3. Изхвърлете негативните мисли от себе си буквално, физическиВземете  хартия и писалка и напишете всичко, което ви притеснява. Старомоден, но работещ начин. Извадете всичко от главата си и го сложете на листа. След като всичко е написано, накъсайте листчето и физически го изхвърлете. Това може да бъде терапевтичен начин, който да ви помогне да фиксирате негативните си мисли, след което да ги изхвърлите в боклука.4. Преосмислете гледната си точка Когато усетите негативни мисли, които се промъкват в ума ви опитайте се да преосмислите гледната си точка. Ако сте в задръстване, използвайте това допълнително време, за да се обадите на приятел или член на семейството си и да наваксате пропуснатото. Ако гръмотевична буря развали плановете ви, помислете за това като за идеалното време да започнете онази книга, която отдавна искате да прочетете. Ако сте се заринали с работа и сте пропуснали резервация за вечеря с половинката си, използвайте го като извинение, за да вземете любимата си храна за вкъщи и да се насладите на забавна нощ вместо вечерята в ресторант. Промяната на гледната точка може да ви помогне да видите положителните страни дори в ситуация, която изглежда отрицателна.http://www.beu.bg/4-%D0%BB%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B5-news16052.html

 тагове: 4 лесни начина, негативно, мислене

Всяка година в Стара Загора се провежда турнира по борба „Никола Илчев“. Състезанието има
над 40 години история, но кой е патрона, чието име носи то?
Справка в интернет не води до успех, опровергавайки поговорката, че Чичо Гугъл знае всичко? А вината не е в търсачката, нито в мрежата. Великият български и старозагорски спортист днес, за повечето свои сънародници, а и за старозагорци е малко известна личност. Знае се ,но главно с турнира…Кои са неговите заслуги, за да получи това признание? Къде са неговите потомци, къде са неговите съвременици и спортните деятели, историците, които би трябвало да са записали неговите наистина забележителни успехи. Дълго време търсих и доста съм разочарован от факта, че за Никола Илчев е писано малко, а в момента дори и писаното е потънало в забрава. А големият спортен ас на Стара Загора и България е подготвил серия големи български борци – Атанас Аргиров, Стоян Бойчев, Стоян Пенчев, Йовчо Енев, Димитър Чифудов, Станчо Колев… Никола Илчев (25.02.1902-16.10.1975 г.) е имал званието „заслужил треньор“, доживял е до средата на 70-те години, и има още куп любопитни подробности в неговата биография. Най-малкото, че е бил един от най-силните кечисти в света, приятел с Дан Колов и с Хари Стоев. Не по-малко любопитно е, че неговата съпруга е французойка, има три деца, две от които са родени във Франция, но и това скоро съвсем ще се забрави. Големият му архив от журналистически материали за победите му в различни страни пък е затрит и вече пъзела от славното минало е все по-трудно да бъде нареден. Ето какво успях да събера, доколкото ми стигнаха силите.

Боксьорът Никола Илчев, в центъра

В хърватската, парижка школа „Херкулес“Никола Илчев  е на най-горния ред, четвърти – отляво, надясно

Никола Илчев започва да тренира бокс и борба в родната си Стара Загора, в тогавашния клуб „Траяна“. Амбициозният младеж иска да мери сили с най-добрите и заминава за Франция през 1928 година, с „алибито“ че ще учи. В Париж започва работа като обущар-чирак, но тренира бокс и бързо се утвърждава на ринга за да се стигне до забележителния 15-рундов мач за купата на френската столица през 1930 година.  От едната страна на въжетата е известният и „непобедим“ Гверно (французин от испански произход), от другата Никола Жоржев (под това име представили старозагореца). Публиката френетично подкрепяла Гверно, но след всеки рунд вече все по-силно се дочувало и „Хайде българче“. И двамата понасят стоически атаките и продължават да търсят победата. Накрая победител е Никола. Той печели Купата на Париж по бокс.

В хърватската, парижка школа „Херкулес“Никола Илчев
е на най-горния ред, четвърти – отляво, надясно
„След няколко дни, при баща ми отиват Дан Колов и Хари Стоев (Хараламби Стоев) вече постигнали слава в световната борба и кеча. Те поздравяват своя сънародник, а Хари казва на татко: „Боксът не е за тебе, виж си физиономията, стани борец! Ще те научим на свободна борба – кеч”, разказва синът му Петър Илчев (роден във Франция, първоначално кръстен Пиер). Никола Илчев тогава е с още насинено лице, със схваната челюст и се храни с каша и редки супи. Той разбира, че за да се впусне в голямата борба му липсва достатъчно опит. Но Хари Стоев настоява и поема разноските за обучението на заралията в хърватската школа „Херкулес”. От там започват успехите на Никола като борец. Още на другата година той пак вдига Купата на Париж, но вече спечелена на тепиха, разказва синът му. Хари Стоев продължава да подкрепя старозагореца и в следващите години. Никола печели турнири в различни страни – Франция, Швеция, Турция…Но най-знаменитите му борби са в Испания. Там играят само доказани шампиони в полутежка категория (до 75 килограма). Домакините имат една идея, да проведат така борбите, че накрая да спечели техния шампион – Сароа.
Никола Илчев търси пари за да участва в срещите, дава му ги пак Хари Стоев. На своя клуб „Херкулес” заралията казва, че в Испания ще се запише като българин. Затова и отива да се представи в нашето посолство. Дипломатите не му обръщат никакво внимание. Участват 16 шампиона, Никола не влиза в числото на фаворитите…
Борбите се провеждат, според тогавашната традиция в цирка. Първите съперници на Никола не са му на нивото и той лесно ги преборва. Това не остава незабелязано от Сароа. Той се среща с българина и му предлага сделка – да отстъпи премията си (на мен пари не ми трябват, аз съм от богато семейство, казва му испанецът), а Никола да отстъпи в борбата. Заралията заявява, че той не се бори само за пари, а и за слава. На финала един срещу друг застават именно Сароа и Никола Илчев. „Отстъпи ми или ще те убият!” – казва по време на борбата Сароа. И наистина, темпераментните испанци непрекъснато показват камите и пистолетите си, които са взели, „за всеки случай”! Паве хвърлено от публиката удря българина, но срещата не е прекратена. Никола притиска съперника си, но тогава испанецът (нарочно или не) го удря с лакът в лицето. Устата на нашия борец се пълни с кръв и лекарите прекратяват срещата. Победител е Сароа и испанците ликуват. След срещата „великият шампион” отново кани българина в дома си. Ето как описва тази среща журналистът от в. „Септември” Руси Йовчев. Разказва му я сам Никола Илчев: 
„Посрещна ни с баща си, прочут богаташ. „През цялото време на борбата пистолетът ми беше в ръката, затулен зад бомбето и насочен към Вас. Ако бяхте наранили сина ми, щях да Ви застрелям! Не бива да забравяте, че Сароа е непобедимия шампион на Испания. Той е всепризнат майстор на свободната борба”, казва бащата-домакин.
Сароа го прекъсна: „Татко, вярно е че съм майстор, но този е по-голям майстор от мен”. Така ми каза синът, прегърна ме и ме целуна”, разказва Никола Илчев. След турнира на шампионите Илчев се изправя срещу друг ибериец Очоа. Той е шампион при най-тежките. Срещата е рекламирана като борба на силата срещу ловкостта. Никола побеждава и отново печели овациите на публиката.
На испанския турнир качествата на заралията са оценени високо и от други. Борецът от Мартиника Гомес го кани на неговия остров, където обещава да печелят големи пари, въпреки че сам той е бил победен на ринга от Илчев. Но българинът отказва, защото бърза да се върне във Франция. Там го чака едно момиче, което по-късно става негова съпруга и го следва и в България. В Париж Никола се разплаща със своя благодетел Хари Стоев и продължава да се бори, но тежките военни години го карат да се завърне в Родината. Тук той е мобилизиран в железопътната компания. Там започва неговата треньорска дейност, като и тук постига забележителни успехи. Интересен момент в този етап от живота му е, че в началото на 70-те в страната ни гостува (на мемориала „Дан Колов-Никола Петров”) самият Анри Деглан. Същият световен шампион, носителят на диамантеният пояс, който „предава“ на нашия борец Дан Колов. Французинът веднага иска да се види със стария си приятел…Никола Илчев. Двамата се срещат в Стара Загора – ходят за риба на Тунджа, разхождат се по Аязмото…
Всичко това, събрано оттук и оттам може и да изглежда малко, но това успях да направя. Нека се знае, че Никола Илчев не е само име на турнир по борба, а е един от големите личности, написали „златни страници” от Спортната история на Стара Загора и на България.
  
 Димитър СЛАВОВ >>>http://litagit.blogspot.bg

Камъните от перуанския град Ика са един от най-парадоксалните феномени, които са свидетелство, че историческите факти за развитието на човечеството може и да не са съвсем точни.