Днес се навършват 83 години, откакто последната българска светица предава душата си в Божиите ръце. Тя се казва Стойна Димитрова, но е известна в цялата страна като Преподобна Стойна. Преподобна Стойна е явление от световен порядък, сравнимо само с изключителните феномени на човечеството. По този повод ви представяме 12 цитата от книгата за Преподобна Стойна на Неда Антонова – „Съвършената“, за да си спомним това същество с необикновени способности и да се поучим от нейната празнично смирена душевност, истинска еманация на извънредният богомилски стоицизъм, кроткост, скромност и съпричастие. „Бог не пречи на хората да грешат, щото за Него човешката воля е свещена, а човешкият избор – неотменим. Дай на човека свобода и ще познаеш духа му.“

„Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви и камъни.“

 „Няма незнайни неща на света. Щом нещо е дадено от небесата, то е дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме тайни от него.“

 „Понякога човек се гнуси да бъде брат на човека, но нека бъде брат поне на природата.“

 „За три неща никога не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за хубаво време. Понякога като ни ощетява, Всевишният ни предпазва.“

„В очите на Небесата нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение.“

 „Никой народ не идва на света ей-тъй за едното гезме. Всякой народ си има заръка: да е камък в темела на храма световен и да пребъдва според съдбата си.“

„И хората, и народите са творение – едни от желязо, други от глина. А твоите хора, Боянке, са от дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, а последно зрее. Късни ще са плодовете на твоя народ, но като наука целебни.“

„Дадени ми бяха двете най-стръмни стълби за стигане горе до Силите: да се вдигам във въздуха, кога се моля, и да напускам тялото си за доста време, като го оставям да лежи ни живо, ни мъртво, а аз да ходя по времена и места незнайни, облечена само с едната си душа. Има и трето, но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме заколят… Ей тъй без нужда някаква, само от единия страх… Непостижимото за ума винаги ни се струва заплашително за живота…“

„Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах. Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог може да помилва душата и да я върне към земен живот.“

 „Още от малка се досещах,че душата е нещо като вода, дето върви що върви по земята, а подир се възнесе към небето и после се върне – я като дъжд, я като сняг, а като градоносен гняв Божий… Затуй обичах да гледам как вали. Виках си: душата на земята се връща.“

„За светиите ме питате. И те са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги кара да светят и светлината им избива отвътре навън.Туй е разликата. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога сътворявал земя и небе, Господ не е предвидил светии. Само някой и друг ангел, колкото да не е самин.
После туй, ангелите, взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях изпопадали, па като се намерили между човеците, човеци станали. Но Небето не обедняло от туй. В същото време някои люде живеели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги вдигнал при Него си на небесата. Всеки жив е по нещо малко светия. И всеки от нас свети винаги, кога с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество: не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал – ти ставаш неин светец-закрилник; изскубнал си, без да ти пречи, току-що засадено дръвче, ти си негов сатана. Иначе светците са най-просто творение – колкото по-нагоре накъм небето се намира едно нещо, толкова то е по-съвършено и просто. Виж къртица и птица. Най-трудните за разбиране работи се въдят по земята, Боянке, и са на два крака. Те искат всичко. А светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази и да помогне, да влее в главите на хората добри мисли и…ако трябва – да умре за тях.
След време всички ще станем светци, но не едновременно.“

http://portal12.bg/Izbrani-12-tsitata-ot-Prepodobna-Stoyna.p4318

 тагове: Преподобна, Стойна, цитати

Съществуват хора, за които реалността е тясна, неуютна и твърде нестабилна. Руският художник и скулптор Владимир Куш е един от тях. Завършва образованието си в Суриков Арт Институт и след няколко години рисуване в родния си град Москва, емигрира в Съединените щати, където установява своя собствена галерия на остров Мауи, Хаваите.

Наричат го „руския Салвадор Дали“, тъй като от картините му е съвсем видно от къде черпи вдъхновението си. Владимир вероятно е един от най-талантливите художници-сюрреалисти на нашето време. Всяка негова картина завладява с невероятните си фантасмагории и игра на метафори.

Изображения: © Vladimir Kush

http://chetilishte.com/%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%BA%D1%83%D1%88/

 

  НАЙ-ДОБРИТЕ КРАТКИ АНИМАЦИИ НА PIXAR

Това е историята на двама музиканти, които се съревновават за монетката на малко момиченце.

Момичето пък наблюдава ту единия, ту другия в зависимост от това кой прави кой се старае да я впечатли повече. Накрая е толкова ядосана, че не може да вземе решение, че пуска монетата си в един канал.

После взима цигулката от единия музикант и изсвирва красиво соло, което й носи една торба с монети от случаен минувач. Тя предлага монетите на двамата изпълнители, но само ги залъгва, а всъщност ги изхвърля в близкия фонтан.

“One man band” е изпълнено с музика кратко филмче. Прекрасно е пресъздадено преминаването от един музикален стил на друг при смяната на гледната точка между двамата изпълнители, а след това съчетаното им свирене. Обратът настъпва, когато момиченцето показва незнаен завиден талант, което доказва и главната теза на продукцията, а именно че същността е по-важна от стила.

http://chetilishte.com/one-man-band/

 

В състояние на депресия способността за действие е силно намалена. Депримираният забавя движенията си, за да пести жизнена енергия. Оплаква се от умора и безсъние. Често отслабва. Храносмилателните му функции са нарушени. Може да започне да трепери от умора, да получи отслабване на зрението, сърдечни смущения и др.

Депресията автоматически предизвиква затруднение в действията, тъй като тя всъщност означава неспособност за действие. Енергията вече не е достатъчна, за да се изпълнят с лекота дори най-нормални дейности. За потиснатия и най-лекият труд е равносилен на повдигане на планини. 

Следователно е нормално депримираният да избягва обстоятелствата, изискващи действие, след като нервната му система не му позволява каквото и да било усилие.

Всичко дотук е продукт на чисто физически механизми.

Как обаче обществото тълкува подобен отказ от действие? То твърди, че на депримирания му липсва енергия. което е очевидно. Но тук често се прави груба грешка: хората мислят, че човешкото същество е господар на волята и енергията си и че я произвежда по желание.Това е абсолютно погрешно. Обществото би казало на потиснатия, че му липсва енергия, защото му липсва „воля“. Без да си дават смета, че нормалната воля е въпрос на равновесие и здраве. Вместо да кажем „имайте воля“, би трябвало да кажем „бъдете здрави физически и нервно“. Което автоматически ще възпроизведе воля. 

Защото волята чисто и просто е лекота. Волята означава да кажеш „искам да направя това“ и да го направиш без каквито и да е затруднения, с прелестна лекота!

След като за извършването на някакво действие е необходимо да се обръщаме към волята, това означава, че истинска воля просто ни липсва. От мига, в който действието ни струва усилие, истинската воля /лекотата/ изчезва. Ако трябва да се бориш с някакъв проблем, то проблемът те е преборил. Истинската, здравословната воля би трябвало да прилича на елегантността: да бъде незабележима. 

Истинското волево действие означава да черпиш от резервоара на енергията без усилие. но проблемът често е опорочен от криво разбрано мъжество. Колкото повече трудности преодолява един мъж, толкова повече расте неговият престиж. Но не би ли било по-простичко, ако кажем: колкото повече здраве и равновесие притежава един мъж, толкова по-умело действа. Това би му помогнало да си спести ненужни усилия, а съхранената енергия ще му даде сили за нови подвизи. 

„Депресия“ ще рече „спадане на налягането“. Депресията е отслабване на нервното или психологическото напрежение. Следователно „депресия“ е съвсем общ термин. 

Симптомите на депресията са многобройни. Депресивният лесно се познава по поведението. Видът му е унил, инертен. Двигателните му реакции са сведени до минимум. Избягва да жестикулира. И най-малкото действие го уморява. Твърде често страда от безсъние. Отслабва. 

Може да започне да трепери от умора. Или да получи главоболие, ниско кръвно, усещане за непреодолима отпадналост, натрапливо чувство за умора, невъзможност за съсредоточаване, нерешителност или колебливост, тъга без явна причина, налудности, скрупули, усещане, че „главата му е куха, празна, студена“, болки в тила, нарушения в зрението. И най-често:

-безволие;

-меланхолия;

-страх от полудяване.

Известна е мисълта на Амиел: „Да обичам, да мечтая, да чувствам, да уча, да разбирам, всичко мога. Само да не ме карат да искам.“

За депримирания „да иска“ вероятно е най-трудно от всичко. Като затруднението става особено мъчително при преминаването от идеята към действието. Той желае да направи дадено нещо и често желанието му е голямо. но то остава неосъществено.

„Искането“ не се задейства. Инерцията побеждава. След това се появява друго желание. После друго. Истински порой от желания.

Безволието е симптом на депресия. Но самото то не е депресия. Изчезне ли депресията, изчезва и безволието. Но все пак нека да знаем едно нещо и да повторим тези известни слова: „Няма мързеливци, има само болни.“ Което е дълбоко вярно. Присъщо е на човека да действа и да желае.

Щом като някой /независимо дали дете или възрастен/ е „мързелив“, причината трябва незабавно да бъде издирена. Тази леност е симптом било на физически или нервен недъг, било на психическо страдание, което би могло да има множество причини.

http://chetilishte.com/pierre-daco/

 тагове: депресията, безволието

Животът си върви и колелото на живота бавно се върти. Човек трябва да е способен, благодарение на уравновесеността си да остави някое неприятно събитие да се „плъзне“ по него. А що се отнася до приятното събитие, то трябва само да бъде използвано. Използването му обаче за добро или лошо зависи единствено от прозорливостта ни!

Често пъти тези, които са неспособни да използват дадено обстоятелство, са психически „затворници“ – това са хората, които страдат от вътрешни отклонения. Животът не е нито справедлив, нито несправедлив. Той не е добър, нито сляп. Това са неща, измислени от хората. Животът е това, което е: защо искаме да е добър или сляп?

Животът е логичен. Той тече като спокойна река, по която се носят лодките, натоварени с хора. Цялата работа се състои в това да разберем дали лодката ни не пропуска вода. 

Животът изглежда безмилостен за потиснатите, слабите, болните. Често пъти, вместо да се стремят да разкъсат мъглата, те затъват в неудачата. Повтарят същото действие, без да се запитат защо са се провалили и какви начини да приложат, за да предотвратят нов неуспех. Започват пак сражението със същите оръжия, което е безсмислено. Естествено е при такова положение да се провалят. Те упорстват и пак прибягват до същите средства, вместо да се запитат дали постъпката им е уместна, дали са я преценили правилно и дали оръжията им не са се покрили с ръжда…

Нови опити, нови неуспехи. Човешката машина се задейства, върти се на бързи обороти, моторът се дави… Човек затъва все по-дълбоко, струва му се, че лошият късмет го преследва, а не се замисля дори дали вечният неуспех не се дължи на някакво вътрешно блокиране. 

Както казах вече, човек преценява обстоятелствата през собственото си състояние, подобно на радиоприемник, който лови само вълните, на които е настроен. Тогава негов дълг е да поправи радиоапарата и да смени повредените части.

Безполезно е да се гневим на живота, трябва само да се стараем най-пълно да го използваме. Животът няма очи да вижда, нито уши да чува. Но ако поради стеснен взор човек е заслепен, той ще се сблъска с обстоятелствата и ще си счупи главата.

Няма смисъл да проклинаме живота. За да се боря, трябва да виждам противника си. В противен случай предварително съм победен. Ако съм силен, уравновесен, адаптирането ми към външния свят е за мен детска игра. Това се нарича вътрешна сполука. При провал ще имам насреща си познат и видим противник, противник, когото ще се постарая да направя още по-силен. И така ще установя, че често пъти този противник не е никой друг, а самият аз…

Човешката участ е елитна. Ако смятате, че непринадлежите към този елит, означава, че просто не сте го искали. Или подходът ви е бил погрешен.

Великите неща винаги са прости. Не можем да си представим Бог като нещо сложно, нали така? Освен това великите неща трябва да бъдат достъпни за всички. В противен случай не са велики. За да ги открием, достатъчно е да тръгнем от самото начало и да се научим да разбираме сами себе си.

Движението на звездите е просто. Йохан Себастиан Бах не е сложен. Животът също. Достатъчно е само нещата да се виждат ясно в тяхната последователност. Сложно е само това, което излиза от реда и ритъма на вселената. Сложните хора са извън реда, защото някакво вътрешно безредие им пречи да виждат и да участват в него. Вътрешните отклонения са извън реда; сковаността е извън реда, както впрочем и агресивността.

великите неща винаги са прости. Вътрешната опростеност съставлява величието на човека. И ако някой ме попита: „В името на какво възхвалявате човешкото величие, равновесието и истинаската енергия?“, ще отговоря: „В името на реда, тоест на доброто.“

Много хора са жадни да слушат разкази за приключения. Те тичат и се блъскат по кината и на други места. Но рядко се замислят за човека, предприел приключението, и не се питат какво искат да ни кажат с него. Така те виждат само външната страна и всичко се обезсмисля.

Хубаво е човек да придобие нещо един ден, след това още нещо на следващия ден. Добре е да може да си каже: „Днес придобих това; днес се освободих от онова; промених се през този ден.“ По такъв начин човек се превръща в хармоничен лъч, устремен към висините на простотата.

Ако хората успеят да се освободят от вътрешните си спирачки и от нечистотиите, от страховете и от затварянето в себе си, те ще се променят. А ако хората започнат да се променят, ще се промени всичко! Решението е много просто! Тъкмо затова е трудно приложимо. Защото, за да се промени човек, трябва да започне да вижда проблемите си.

Много хора са такива, каквито са, но след десет години ще си останат все същите. Нищо няма да може да се отнеме, нищо да се добави… Нима не заслужават нещо по-добро?

От всяко нещо можем да си извадим поука. От човешката инертност не може да се извлече нищо. От инертността произлиза само инертност, тъй както от несъзнателното не произлиза нищо освен несъзнателни постъпки. 

Казват, че щастието означавало да намериш собственото си място. Съвършено вярно. Но запитвали ли сме се дали сме на мястото си в ролята на хора, които трябва да мислят, да възпитават другите и да въздействат върху света?…

Казват също, че изкуството да бъдеш човек било изчезнало. Защо да е така? Човешките възможности и днес, както и преди десет хиляди години, са същите. Човек разполага със същия инструмент, но колко пъти са го учили да си служи добре с него?

Образованието само по себе си не е важно. Докато хората не се научат да възприемат цялостно живота, образованието ще си остане сухо и без никаква стойност. Нима всички образования на света са помогнали на човек да не се чувства разкъсан, пълен с противоречия и страхове? Вместо да допринася за разликата между хората, възпитанието трябва да набляга на сходствата помежду им. В противен случай животът ще продължава да бъде низ от конфликти и страдания.

Човек не трябва да търси образованието, а пълнотата. Той трябва да се стреми да опознае възможностите си и да ги осъществи в една хармонична личност. 

Ние разбираме с мозъка си, със сетивата си, с вътрешните си призми. Първото, което трябва да направим, когато се появи дадено обстоятелство, е да се запитаме дали сме го разгледали добре. Дали сме го обхванали изцяло? Дали утре ще го видим по начина, по който сме го видели днес?… Защото много са тези, които си позволяват да съдят. те съдят другите, морала, религията и картината от последната изложба. тогава започват спор, при който автоматично се поражда неразбиране. Защо се получава така? Защото са субективни, защото виждат нещата през едно аз, затрупано от ненужни дреболии. И все пак са убедени, че са наблюдавали най-съвестно.

Да бъдеш обективен е една от най-благородните цели, които можем да си поставим. Без обективност само „си мислим“, че сме разбрали, а всъщност сме видели през някакво закостеняло „аз“. Обективността е възможна едва когато сме се освободили от самите нас и от неосъзнатите ни проблеми. Тя е резултат на разчупването на вътрешните призми, на които са били подчинени всичките ни мисли…

При ясна и прозорлива обективност човек придобива излъчване. В този момент той представлява спокойна, раздаваща се сила. Излъчването не може да се получи при страхлив или слаб човек. То се поражда, когато човек е психически свободен, когато не бяга от проблемите. Вече осъзнати, те нямат никаква разрушителна сила.

Не трябва да се възхищаваме от величието на някои хора. Това величие е само резултат от разкрепостените им способности. Но трябва да съжаляваме за това, което недостига при други в сравнение с онова, което би могло да бъде в действителност…

автор: Пиер Дако

картини: Анри дьо Тулуз-Лотрек

http://chetilishte.com/%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%B5-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B0/

тагове: участ, елитна

АКО ТИ НЕ СИ ОБИЧАЛ – ТО ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ СИ ЖИВЯЛ, НИ ДИШАЛ – ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален 
и няма да ми писне да съм жив. 
И мразя се, когато съм печален, 
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам 
/Не вярвам във възторга въобще!/, 
през рамото ми някой да наднича, 
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели, 
полунеща да шепнат с полуглас. 
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят, 
когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям, 
а също и съмнението зло. 
Аз не обичам змийски да ме галят, 
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити, 
аз предпочитам истинския риск. 
Да бъдеш честен вече е събитие 
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам, 
изпитвам жал, но само към Христа. 
Насилието както ненавиждам, 
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам. 
Когато бият някой без вина. 
Когато във душата ми нахлуват 
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя – и манежи, и арени – 
там сменят милиона за петак. 
Дори след най-големите промени 
аз няма да ги заобичам пак.

Превод: Румен Леонидов

Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. Официалната версия за смъртта му е сърдечен удар.

„Руският Хамлет“ умира, когато в Москва се провеждат бойкотираните летни олимпийски игри. Съветската преса не съобщава за неговата смърт с изключение на вестник „Вечерна Москва“, и то три дни по-късно. Въпреки това новината достига до всички краища на Русия и до чужбина.

Западните станции, като „Гласът на Америка“, свирят негови песни, а пред театър „Таганка“, където е работил, се стича огромна тълпа от хора. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

След смъртта му други руски бардове, като Булат Окуджава и Юрий Визбор, пишат песни за него. Марина Влади написва книга за него.

Има и астероид, който е кръстен на Владимир Висоцки. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието заслужил артист, а през 1987 г. излизат игрален и документален филм за него.

В интервю за радио Свободна Европа известният руски режисьор Юри Любимов си спомня:

И така, ние го погребахме, като аз имах при това известна доминираща роля. Те [властите] искаха да го погребат тихо и бързо. Москва беше закрит град през 1980 г. по време на Олимпийските игри, и картината стана доста неприятна за тях. Всъщност те излъгаха, като казаха, че ще изнесат ковчега, за да се сбогува множеството с него, а опашката започваше чак от Кремъл. Очевидно, те това си мислеха – как този тип да го измъкнем покрай Кремъл до Ваганковското гробище? Затова и го бутнаха в тунела. Започнаха да трошат портрета му, който поставихме на прозореца на втория етаж на театъра. Камиони с вода помитаха цветята, които хората носеха дни наред и пазеха от невероятното слънце с чадъри, защото беше ужасна жега. И тази огромна тълпа, която се държеше просто перфектно, започна да вика по целия площад: „Фашисти! Фашисти!“. Тази картина обиколи света…

 http://chetilishte.com/%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D0%B8-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BB-%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B8-%D1%87%D0%B5-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B8-%D0%B6/

Евелин Несбит (1884-1967)

В началото на 20-ти век ликът на Евелин Несбит се разпознава навсякъде – има го в масовите вестници и по рекламите в списанията, върху сувенири и календари, превръщайки я в културна знаменитост. 
Кариерата й започва още в юношеството й във Филаделфия. После се премества в Ню Йорк, където се появява върху платната на прочути художници като Джеймс Карол Бекуит, Фредерик Чърч и Чарлз Дана Гибсън. Гибсън я определя като “своето момиче”.

Евелин се отличава с това, че е един от първите фотомодели във време, в което модната фотография едва започва да навлиза в развлекателния бизнес.

Лили Елси (1886-1962)

Мис Лили Елси става прочута в деня на премиерата на оперетата “The Merry Widow” в Лондон през 1907 г. Целият град се изправя на крака пред таланта й. На сцената Елси изглежда мистериозно привлекателна с изящния си профил, големите си сини очи и пленяващата меланхолична усмивка. 
Тя се превръща в истинска звезда, макар думата звезда да се използва в друг контекст, различен от познатия ни днес. Списанията добавят допълнителна колонка за нея, а рекламите използват нейни снимки.

Макар че славата й се разраства с публичните й изяви, Лили Елси е изключително срамежлива. След няколко години на сцената тя се оттегля, за да води тих и спокоен живот, далеч от светлините на прожекторите. Оставя след себе си стотици снимки, няколко грамофонни плочи и два филма.

Мод Фийли (1883-1971)

Мод Фийли, дъщерята на актрисата Маргарет Фийли, е родена в Мемфис, Тенеси. Още на тригодишна възраст излиза на сцена с майка си, а през 1900 г. дебютира на Бродуей в “Quo Vadis”, отново с майка си. 
Фийли пътува и участва в продукции в Обединеното Кралство в периода 1901-1905 г. После се връща в Съединените Щати.

Участва в първия си ням филм през 1911 г. По-късно в кариерата си пише за конкурси и се явява на тях, чете лекции в училища и обществени организации.

Аида Овертън Уолкър (1880-1914)

Аида Овертън е певица, танцьорка, актриса и хореограф и се смята за водеща афроамериканска актриса за началото на века. 
Аида започва кариерата си в тийнейджърските си години като част от хора “Трубадурите на Блек Пати”. По време на участието си в “The Senegambian Carnival” през 1899 г. среща Джордж Уолкър и двамата се женят скоро след това. След сватбата Аида Уолкър работи като хореограф за Уилямс & Уолкър – комедийното дуо на съпруга й.

Уилямс & Уолкър успяват да наложат под формата на забавление типичните за африканците песни и танци.

Като една от първите “черни” звезди, Аида Уолкър придава уникалност и автентичност на рагтайм песните и cakewalk танците. Таланът й е сравняван с прочутите Флоренс Милс и Джозефин Бейкър.

Камил Клифърд (1885-1971)

Макар и родена в Дания, Камил дебютира на сцената на хора в “The Defender” в Ню Йорк през 1902 г. В Лондон се превръща в сензация с красотата си. През 1905 г. Лесли Стилс написва песен за нея: “Why Do You Call Me a Gibson Girl?”–

Оттегля се от сцената, за да се омъжи за Линдхърст Хенри Брус. Две години след смъртта му през 1914 г. Камил се завръща на сцената в “The Girl of the future”. В последствие напуска театъра, а секретарката й отговаря на обажданията с: “Г-жа Брус не желае да обсъжда миналото си.”

Анет Мари Сара Келърман (1886-1975)

Анет Келърман е австралийски професионален плувец, водевил изпълнителка, актриса, писателка и бизнес дама.

Тя е една от първите жени, които обличат цял бански, вместо приетите дотогава панталони, и вдъхновява други да последват примера й. Банските й костюми стават толкова популярни, че започва собствена модна линия. Келърман помага за популяризинането на синхронното плуване и пише инструкции по плуване. Появява се в няколко филма, основно с тематика, свързана с водата и плуването.

Участието й в “Дъщеря на боговете” е първото в Холивуд, в което главната актриса се появява гола.

Келърман през целия си живот е прокламатор на здравословния начин на живот, спортуването и естествената красота.

Били Бурке (1884-1970)

Били Бурке е американска актриса, популярна в Бродуей и известна с ролята си на Глинда Добрата вещица от Север от кино-мюзикъла “Магьосникът от Оз”.

Номинирана е за най-добра поддържаща роля през 1938 г. за представянето си като Емили Клибърн в “Merrily we live”. Почитателите я виждат и в сериала “Topper”.

Била е съпруга на продуцента Флоренц Зигфилд от 1914 г. до смъртта му през 1932 г. Гласът й притежава уникална интонация, която тя използва в по-нататъшните си роли, в които често играе разглезени и простовати персонажи.

Етел Баримор (1879-1959)

Етел Баримор е американска театрална и филмова актриса, чиито отличителен стил, глас и духовитост я превръщат в Първата дама на Американския театър.

Етел започва кариерата си на сцената на Бродуей през 1901 г. През 1928 г. отваря свой собствен театър в Ню Йорк. Участва и във водевил представления, в радио и телевизионни предавания и в няколко кино продукции. През 1944 г. участва заедно с Кари Грант в “None but the lonely Heart”.

Мемоарите й са публикувани през 1955 г. Умира в Бевърли Хилс, Калифорния.

Етел Клейтън (1882-1966)

Етел Клейтън е американска актриса от ерата на нямото кино. Екранният й дебют е през 1909 г. в кратък филм, наречен “Justified”. Ранните й филмови изяви се превръщат в процъфтяваща кариера. Появява се главно в мюзикъли или музикални ревюта като “The Ziegfeld Follies of 1911”. Тези музикални превъплъщения улавят певческия й талант, който може би е притежавала, но не е развила заради екранните си представления.

През 1912 г. участва в “The country Boy” на сцената на театър в Рочестър, Ню Йорк и прави дебюта си в игрален филм във “For the love of a Girl”. Като много други участници в нямо кино, кариерата на Клейтън е подкопана от появата на озвучените филми. Тя продължава да играе малки роли, докато не напуска киното през 1948 г. Участията й са над 180.

Мин Браун (1883 – ?)

Мини Браун е актриса и изпълнителка, която прекарва годините между 1902 и 1918 в участия в Европа, Русия и Далечния Изток. Тя е част от успешна афроамериканска общност от жени изпълнителки, които са ситуирани в Русия – Оли Бургоин, Пърл Хъбсън, Жоржет Харви.

Джулия Джеймс (1890-1964)

Джулия Джеймс е актриса, родена в Лондон и започнала кариерата си в Aldwych Theatre под патронажа на Сиймур Хикс. Участва в “Blue Bell”.

В друг театър играе в “The girls of Gottenburg”, “Havana”, “Our Miss Gibbs”. През 1913 г. играе Сомбра в “The Arcadians of L’Olympia” в Париж.

Женевиев Лантелм (1882-1911)

Женевиев Лантелм е френска театрална актриса, модна икона и куртизанка. Считана за една от най-красивите жени за времето си, тя е запомнена с мистериозните обстоятелства около смъртта й – една юлска нощ през 1911 г. пада зад борда на яхтата на съпруга си Алфред Едуардс.

Етел Уоруик (1882-1951)

Етел Уоруик е британска театрална актриса. Известна е с ролите си в “The Bigamist”, “The Magistrate” и “Bachelor’s Baby”.

През юношеството си, преди да стане актриса, е работила като модел за актова фотография.

Гладис Купър (1888-1971)

Гладис Купър е дъщеря на журналиста Уилям Фредерик Купър. Още като дете тя е удивително красива и се снима като фотомодел на шестгодишна възраст. Иска да стане актриса и тръгва по този път през 1905 г., след като Сиймур Хикс открива таланта й.

Излиза на Лондонската сцена през 1906 г. в “The Belle of Mayfair”, а на следващата година се присъединява към прочутия хор “Gaiety Girls” на Франк Курзон. Концертните й изпълнения започват през 1911 г. в продукция по комедията на Оскар Уайлд “The importance of Being Ernest”.

В периода между 1890 и 1914 г. всички искат да имат картичка със снимка на любими актьори. Купър става популярна като символ на невинната красота, докато играе Жулиета и други подобни роли. По време на Първата световна война известността й я води към pin up модата.

Мари Доро (1882-1956)

Мари Доро е американска театрална и филмова актриса от ранните години на нямото кино. Започва кариерата си като хорова изпълнителка в музикална комедия под опеката на импресарио Чарлз Фроумън, който я води до Бродуей. Там тя работи за режисьора Уилям Жилет, участва в много мелодрами, трилъри, комедии – “The admirible Crichton”, “Sherlock Holmes”, “Electricity”, “Diplomacy”.

На турне в Англия в средата на първото десетилетие на 20 век играе с никому известния тийнейджър Чарли Чаплин. Участва в най-малко 18 филма. Може би най-запомнящата й се роля е на главна героиня в “Оливър Туист”, режисиран от Джеймс Янг.

vintag.es, превод: Яница Григорова 

http://chetilishte.com/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0/

 тагове: красивите, жени, миналия век

Приятно е да си в някой край на България, които не е толкова популярен като туристическа дестинация, но въпреки това има какво да покаже и дава възможност да се научи повече за отделните парченца земя, които наричаме своя родина.

Една такава дестинация е Търговище (преди наричан с турското име Ески Джумая, което в превод означава „стар, древен, петъчен пазар”).Средновековна крепост „Мисионис“

Място с много история и с изключително голям потенциал за развитие като археологически и туристически обект. Огромен град се крие в Преславската планина, обрасла с дървета, храсти и треви.Крепостта в миналото е пазила важния търговски път от пристанището Одесос (Варна) към столицата на Второто българско царство – Велико Търново. Оградената с крепостни стени площ обхваща повече от 120 дка.Мисионис бил опожарен от варварските нашественици през VI в. С идването на прабългарите на Балканския полуостров, той отново е възстановен и по време на битката с император Никифор става известен като Крумово кале. Разрушен е окончателно при нашествието на османските завоеватели в края на ХІVв. Разкрити са сгради, водохранилище с обем близо 1000 куб. м., крепостната стена, крепостната порта и прилежащите ѝ кули, три раннохристиянски базилики, разкрити напълно.Значима находка са и ювелирните накити и изящно изработените стъклени чаши, датирани около IV-VI век, когато стъклото е било лукс по нашите земи, използвано е само в богатите римски градове.Разходката до останките не предлага много за взискателните туристи,  но мястото, особено пролетно време, има своя чар, изразяващ се в зелени пътеки, украсени с горски цветя и люляк. Въпреки това има хубави табели и ясни  означения кое какво е и къде се намира. Посещението е безплатно и започва от малък паркинг, който се намира на около 200-300 м от главния път София – Варна, на около 5-7 км. преди град Търговище.

Регионален исторически музей – „Захариева къща“ (администрация)

Красива отвън стара сграда, в която се влиза само след заплащане на таксата за посещение, тъй като е превърната в административна сграда на музейния комплекс. Предлага атрактивна и типична възрожденска архитектура и красиво подреден двор в автентичен стил. В нея се намира печатът от движението 100 национални туристически обекти (Търговище – №81), а любителите и колекционерите на магнитчета  могат да си закупят такива за всеки един от останалите обекти в града. Предлага се комбиниран билет за всички къщи музеи и оттам започва обиколката с екскурзовод.Регионален исторически музей – Славейковото училище „Св. Седмочисленици“

Музеят развива научноизследователска и издателска дейност. Организира образователни програми и археологически проучвания.Красива сграда с много история, предлагаща гостуващи изложби. Много експозиции, грижливо подредени. Място, на което може да научиш много за града.

Възстановка на класната стая от миналото. Там където са подредени експонатите е място, където е имало активен живот някога. Децата са учели уроците си, а учителите са обучавали по тогавашните методи за преподаване и възпитание. Тук може да се научи повече за наказанията и дисциплината на тогавашните ученици, някои от които са граничели с изтезания.

Етнографска експозиция в „Хаджи Ангеловата къща“

Отново типична и красива възрожденска къща, носеща в себе си тежката история на нейните обитатели. Към днешна дата в нея се помещава етнографска експозиция. Изключителен пример за невероятна архитектура и заможност, дори по времето на робството. Къща с много екстри, невероятен дизайн и измайсторена с вкус за своето време. Построена с идеята за показност.

За нещастие не е могла да радва своите обитатели дълго. Няколко години след завършването ѝ, те са намерили смъртта си в нея при оттеглянето на турската войска от града. Повечето възрожденски къщи и забележителности са били разграбени и изпепелени тогава, голяма част от местното население избито, но някак тази къща е пощадена от запалване и разрушение.За жалост не и нейните стопани…Археологическа експозиция в старото училище „Хаджи Руси“Тук са събрани артефакти от древността, античността, средновековието. Освен тях може да се видят  и няколко впечатляващи макета. Изложени са и артефакти, намерени при крепосттаМисионис – находки от керамика, желязо – въоръжение – стрели, части от ножове, мечове и саби.Къща музей „Никола Симов – Куруто“Възстановка на родната къща на Никола Симов, в която е подредена постоянна експозиция. Разкрива неговия живот, революционния път и съдба. Тук могат да се видят оригинален макет на кораба „Радецки“, личната кама на Куруто и копие на знамето развявано от него по пътя към Милин камък, където той среща своята гибел и безсмъртие.Къща музей „Свещаровата къща“

Построена е през 1860г.  Тя е паметник на културата от местно значение.  Намира  се в непосредствена близост до другите паметници на културата от епохата на Възраждането. В нея се помещава иконна изложба.Църква „Успение Богородично“Красива и впечатляваща, църквата е православен вариант на италианска базилика, с множество стенописи, красиви цветни стени и под,  множество икони из голямото пространство вътре в храма.

Владислав Христов е любител фотограф от Велико Търново, понастоящем живеещ в София. По професия е психолог, а по призвание – турист и фотограф. Обича България и е способен да намери по нещо интересно, красиво и заслужаващо внимание във всяко нейно кътче и посока.Чрез своя обектив се стреми да улови всеки момент, място или обект, който да остане ярък спомен в сивото ежедневие.

 http://chetilishte.com/%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5/ 

таг: Търговище

Според Далай Лама има два фактора за щастието, които нямат нищо общо с поставянето на собствената личност на първо място.

В книгата си “Изкуството на щастливия живот” Далай Лама споделя, че хората, които търсят щастието само за себе си, накрая се оказват нещастни:

Търсенето на щастието не започва ли от самите нас? Не винаги.

Редица проучвания сочат, че именно нещастните хора са концентрирани преди всичко върху себе си и често са странящи от останалите, раздразнителни и дори склонни към конфликти.

Щастливите хора като цяло са по-общителни, съобразителни и креативни. Способни са да приемат по-лесно ежедневните недоразумения.

И за разлика от нещастните хора, щастливите са способни в по-голяма степен да обичат и да прощават.

Далай Лама смята, че има два ключови фактора, водещи към щастието. Единият е човек да има цел, а другият – да помага на хората.

Когато срещна стар приятел, си припомням колко бързо лети времето. Тогава си задавам и въпроса дали използваме правилно отреденото ни време или не.

Адекватното използване на времето е от изключително значение. Докато притежаваме това тяло и невероятните способности на човешкия мозък, всяка минута е безценна.

Нашето съществуване и оцеляване са изпълнени с надежда, макар че не сме сигурно какво ще е бъдещето ни. Не е сигурно дори дали утре ще сме тук. Но не спираме да се надяваме.

Затова и е нужно да извлечем ползите от времето, което имаме.

Смятам, че правилното използване на времето се състои в това – ако можем, да помагаме на другите хора, на другите съзнателни същества.

Ако ли пък не можем, да се постараем да не ги нараняваме. Това е основата на моята философия.

Когато осъзнаем кое наистина е стойностно в живота ни, какво ни дава смисъл, можем да изградим приоритетите си на базата на това.

Целта на нашия живот трябва да носи позитивен заряд.

Не сме родени да причиняваме нещастие и да нараняваме останалите живи същества.

За да бъде стойностен животът ни, е необходимо да утвърдим в себе си основни човешки ценности като любезност, отзивчивост, състрадание.

Именно тогава ще достигнем смисъла и вътрешния мир и ще бъдем щастливи.

Да помагате на другите превръща света в едно по-добро и приятно място за пребиваване.  Да се сближавате с хората с идеята да сте им от полза, създава една приятелска, позитивна атмосфера, която ще помогне не само на вас в начинанието ви, но и на тях:

Ако вашите взаимоотношения се градят на основата на съчувствието, това ще премахне несигурността у другия човек и ще позволи да общувате открито. Създава се една позитивна, приятелска атмосфера.

По този начин давате зелена светлина на възможността да получите именно това, което отдавате – положително отношение и дори привързаност.

С добро отношение, дори и събеседникът ви да не е приятелски настроен, поне ще знаете, че сте подходили с отворени чувства.

Това от своя страна ви дава възможност да сте гъвкави в поведението си и ви позволява да промените подхода си, ако е необходимо.

Мисля, че повечето хора очакват човека, с когото общуват, първи да започне да се отнася добре с тях, вместо да поемат инициативата и сами да създадат тази възможност.

Това е грешен подход и води до проблеми в комуникацията – поставя граници, които отдалечават от другия човек, вместо да го доближават.

Така че вместо да се съсредоточавате върху собственото си нещастие, излезте и помогнете на някого. Така ще сте от полза не само на него, но и на самите себе си.  

http://chetilishte.com/dalai-lama/

тагове: щастливи, състрадателни

ЧОВЕШКАТА ДУША

То беше в онова време, когато още съществуваше институтът на съдебните заседатели. Бях назначен веднъж служебен защитник на един селянин от нашия край. Делото беше тежко, калпаво дело — опит за убийство и грабеж заедно.

Обвиняемият, известен хаирсъзин, крадец, побойник, да те пази бог! Висок един, мършав, малко изкривен мъжага, с дълги лопатести ръце, кривоглед… Спипал той една нощ игумена на близкото манастирче в килията му и до зори го мъчил да изкаже де крие парите си.

Онзи си загубил ума от страх, от болка, ама нищичко, не издал. И той не беше стока, което си е право! Един дребен като буболечка старик, намръщен, свадлив, лют — съща оса! А пък алчен и скъперник — за приказ!

Както и да е, моят „клиент“ навярно здравата го е бил наредил. В дознанието и следствието калугерът се оплакваше, че му скубал космите на брадата един по един, мушкал го с шило в дебелините и прочее… Чак призори, когато се разтропал магерът, оставил го, без да може да вземе нито една пара.

Работата, както ми изглеждаше, беше лоша. Приказвах с подсъдимия — отрича всичко. „Нито — казва — съм смятал да го убивам, нито да го грабя. Работил бях — казва — на манастирското лозе и не ми плати. Изигра ме. Отидох да си искам парите. Скарахме се… ех, посбутахме се малко — и това беше…“

А игуменът имаше медицинско свидетелство, експертиза, магерът видял онзи като изскача от килията — с една дума, доказателства — доволно! А пък и репутацията на моя — като пискюл отгоре на всичко! Нейсе. Дойде денят на заседанието.

И — тук сега стана нещо чудно. Калугерът, кой знае от що, уплаши ли се, че онзи кога да е, като излезе от затвора, пак ще му отмъсти, съвестта ли го загриза, кой знае, не можах да разбера защо, но съвсем смекчи показанията си. А пък той беше най-важният, потърпевшият свидетел!

Ех, аз казах там каквото можах и съдебните заседатели, по оная, понякога съвсем чудновата логика, характерна за тия „народни съдии“, го признаха за виновен в нанасяне само на лека телесна повреда!… Осъдиха го на не помня вече колко месеца — затвор, зачетоха му предварителния и го пуснаха.

Мина се доста време, аз даже го бях забравил. Един ден, гледам, в прозореца на писалището ми наднича някой. Взрях се и познах моя хубостник от онова дело. След минута влиза вътре, постегнат, ухилен и носи един голям, охранен бял гъсок. Приближи, здрависа се свойски, сложи гъсока на земята, седна, отвори кутия с цигари.

— Ще извиняваш — казва, — господин Х., че тогаз не можех нищо да ти дам…

Аз понечих да го пресека.

— Знам, знам, че бях по бедност, ама аз съм ти много благодарен и — човещина нали е. Само че тогава, знаеш, такова беше положението… А пък сега — на̀, донесох ти ей това гъсе, да изпиеш едно кило вино за твое и мое здраве!…

— Е — рекох, — благодаря ти, Станьо! Пак добре, че не си забравил!…

Казах на момчето да поръча две кафета, поприказвахме си за туй-онуй. По едно време го закачих:

— Ами я сега кажи ми правичката — то делото вече мина, тая работа е стара, — кажи ми, кое беше истината тогава, а?

Той бутна калпака над кривото си око, погледна бавно някъде навън, помълча и лукаво отвърна:

— А бе, господин Х., остави ти кое е било истината… Тя, истината, санким и господ я не знай!…

Пак замълча, заклати глава подхилнат, наведе се към мене и снишено добави:

— Ама корав кешишин, брей!… Гъбав е, гъбав, ти казвам, с алтъни! Какво не го тимарих цяла нощ — като се заблещи, като стисна зъби, — онемя! Ако не беше притропал онзи, магерът, както ми беше притъмняло от гняв, щях да му извия пилешкото вратле!… — Махна с ръка и довърши: — Е! Имал още дни, то се види!…

Изпихме кафето, той стана, подаде пак дългата си напукана лапа и тръгна. Станах и аз да го изпратя и като сапикасах оставения гъсок, сетих се:

— А бе, Станьо, и тъй си сторил труд да идваш, я го занеси в къщи, че го заколи!…

Човекът се спря на вратата, лицето му изведнъж се промени, стана, знаете ли, такова едно жално, умолително… досъщ друго лице! Той сложи ръка на гърдите си, преглътна, погледна към животното, после дигна очи към мене и тихо рече:

— Недей, господин Х.! Не мога!… От мъничко съм го отгледал — не ми дава сърце с моята ръка да го заколя… Вярвай, не мога!…

Обърна се като ужилен, замаха с ръце и бързо излезе.

http://chetilishte.com/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4/

Таг: Константит Константинов