ВЕСЕЛ**

**ГРЪМОТРЪН

ЩАФЕТНО НАДБЯГВАНЕ

Счетоводителят, Иво Макриополски беше надвесил разсеяно глава над бюрото си, разлиствайки последният брой на вестник “Поглед”. В заглавието на вестника, той видя някакво сходство със спохождащите го мисли. Поглед да… и върху нещата. Но как, как? Ами разбира се. Трябваше да се досети- гласно догаждаше, той. Ще започне от Щефито- машинописката. Та тя е най- добрата приятелка на Анито- секретарката на шефа.

   Злите езици говореха, че двамата, такова, онакова. подмятаха и…Но кой можеше да бъде сигурен в това?

Няма време за губене. Като начало, той успя да проучи някой подробности около характера на Щефито. Говореше се, че контактува с доста влиятелни личности. Че била страстна почитателка на туризма, а наред с него, била на чело на семейната щафета. Търчала насам, натам, да плаща всички данъци за месеца. Говореха, че уж била непрекъснато в разход. Виждали я често, с пълни пазарски чанти. Че мъжът и Пешо, бил старомоден бърборко и страстен почитател на книгата. Можел да прочита, един и същи пасаж по десет пъти. В почивка бил, само когато спял. А Щефито, горката, опъвала каиша върху гърба си. Била, като някой автоматична линия, която само подава и поема.

Хорските езици говореха още, че Пешо бил на опашката на семейната щафета. Докато един ден, видели “Бърза помощ” спряла пред дома им. Горката, Щефи, не беше издържала голямото натоварване в семейната щафета и беше получила нервен припадък. На тръгване ,лекарят няколко пъти повторил: “Повече почивка и чист въздух!”

Това Иво случайно научи от Кичето, нейната колежка.

Ето, сега, отдаваше му се прекрасна възможност да се приближи до нея. Работата допря до председателя на профсъюза. В крайна сметка, успя да издейства две карти за екскурзионно летуване в Пирин. Още същия ден, отиди при Щефито. Знаеше, че с жените, човек трябва да бъде деликатен. На тях им е необходимо, нужното внимание. Те са най- нежните създания на света.

Иво Макриополски до така степен научи всички тънкости в женския характер, че неусетно прие някой техни привички. Переше, готвеше, сам си гладеше ризите. Изобщо, беше се превърнал, в един еманципиран съпруг.

И сега издебна момента, когато Щефито удобно беше се разположила върху стола и оформяше ноктите на фините си дълги пръстчета с пиличката, която скоро си беше купила от един бутик.

– Щефи, разбрах, че имаш нужда от почивка. какво ще кажеш, ако ти предложа една карта за екскурзионно летуване в Пирин?

Въпросът беше отправил светкавичво и тя нямаше време да реагира.

– Ех, Иво! Да беше ми казал по- рано! Знаеш ли, шефът вече ми даде за Батак. Мястото е фантастично и почивната станция е сред борова гора. Благодаря ти, все пак. Поласкана съм, че именно, ти си се погрижил за моето здраве! Знае ли човек, понякога изкача заек там, където не очакваш. Рядко са мъжете, които могат да те трогнат, след толкова години семеен стаж, зад гърба си.

– Ама, Щефи, нали знаеш?

– Това е, Иво.

– Тогава довиждане, Щефи. Пак ще  те потърся.

– Ех, Щефи, Щефи! Не можа да разбереш, че ти ми беше единствената надежда- догаждаше гласно той.

Досието, досието на директора ми трябваше. Единствено той гласува, за свалянето ми от ръководството.

Щеше да види, тогава!…

писателат сатирик Мария Герасова / Ведсела Будилкова/

подбра Мария Герасова- Спасова

тагове: азиатска, моса

„Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“ Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.

Той е първият тенор в света, който дръзва да изпълни „Вилхелм Тел“ на Росини след знаменитото изпълнение на великия Алфред Нури, първия тенор на Парижката Гранд Опера. Пее тази роля 406 пъти, включително в „Ла Скала“! Дори да съберем всичките тенори на 19 и 20 век от Нури насам, пак няма да направят тази бройка.

Когато се явява на конкурс в Софийската опера, след като се дипломира в Музикалната академия, получава временен договор за много странна длъжност – хорист, който дублира роли, с много ниска заплата. Въпреки че точно по това време Операта има нужда от тенори солисти, особено лирико-драматични като него, с широк певчески репертоар. Но Мазаров няма избор и приема договора.

През 1933-та получава две малки роли в „Княз Игор“ и „Приказка за цар Салтан“.

Едва в ролята на Раул от „Хугеноти“ блясва уникалният му талант. Принц Кирил, който присъства на премиерата, казва на оперетната артистка Надя Ножарова, която седи до него:

Чудесен глас, невероятен Раул, по-добър даже от италианските, но тук с него нищо няма да излезе… Ще го изядат.

И все пак в това гнездо на осите само за пет-шест години Мазаров успява да се издигне от хорист до изпълнител на сериозни роли. Не друг, а самият Шаляпин при посещението си у нас през 1934г. възкликва:

Господа, между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!

А известният диригент на парижката Опера комик Фернан Масон, споделяйки впечатленията си от софийския музикален живот, се възхищава на неговия „изумителен, уникален глас.“

По това време Мазаров среща жената на своя живот – колежката си от Музикалната академия Слава Шламбора. Тя самата притежава талант и висока музикално култура, но жертва личната си кариера, за да му посвети цялото си време, тъй като е убедена в неговото бляскаво бъдеще.

Една от дъщерите на певеца – Мария Мазарова-Гинева, музикален педагог, споделя в интервю:

Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.

И така ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон. Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му. Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог. Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.

Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта: 

Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!

Напук на враговете си, Мазаров взема назаем 5000 лева помощ от Министерството на културата /нищожна сума за онова време/ и тръгва за Австрия.

Редът на представянето на 120-те певци от цял свят се определя чрез жребий. Мазаровизтегля номер 44. За него това звучи фатално. Но неговият ангел пазител Минчев се разсмива: тъкмо ще се разпееш, докато ти дойде редът, а и ще имаш време гласът ти да се качи като за спектакъл. Журито и Бруно Валтер, един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Мазаров и на неговия Радамес. И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно тази изключително трудна партия, като с финалния си Си бемол я превръща в свой триумф. 

Много от оперните маниаци по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:

Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!

„Така само за една вечер „селянинът с кожукчето“ от Павел баня, обиждан, мачкан, спиран и презиран заради божия дар – гласа си, незнаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост. Като в някакъв измислен роман оперни почитатели го гонят за автограф, импресарии – за среща, хубави жени – за соарета на чай, вестниците разказват биографията му… И ето че шоуто продължава с разговор-предложение – дирекцията на Щатсопер му предлага 25-годишен договор! Какво доверие в неговия глас и физика: докато договорът приключи, Мазаров ще бъде на 62 години – печтена възраст за обикновен човек, който, ако не е умрял на тези години, вече се е пенсионирал, а камо ли да бъде героичен тенор-любовник“, разказва в книгата си Иван Бенчев.

Няколко месеца преди Австрия да се присъедини към Третия райх, Бруно Валтер, предусещайки съдбовните събития, предлага на Мазаров да тръгне с него за Америка. Предлага му да го направи Вагнеров тенор номер 1 в света. Мазаров отказва.

През април 1945-та той споделя пред стоя приятел Константин Петканов, по това време председател на Камарата на културата /министър на културата/, че иска да се върне в България. Но какво, мислите, се случва? Софийската опера не го иска. И то във време, когато всеки търси начин да се озове на Запад. Деликатно му препоръчват да си стои във Виена. Така и той се присъединява към другите велики български невъзвращенци – Елена Николай и Борис Христов, макар и формално. Гастролира у нас и изнася концерти из цялата страна, но като чужденец.

Лебедовата му песен е големият юбилеен концерт с любимия му хор „Гусла“, в който пее, преди да тръгне по света. 

През 1968 г. Мазаров много иска да се върне в България и да му разрешат да поработи поне с двама-трима български тенори. Казва:

Аз знам много неща и мога да бъда полезен. Пенсионер съм и не ме интересува материалната страна.

Отказват му.

Дъщеря му Мария твърди, че когато се обръща за съдействие за отбелязване на неговата 100-годишнина, неин близък й обяснява:

Не се опитвай. Не го обичат!

Цял свят го величае, Виенската музикална академия го удостоява с титлата „професор“, а у нас все едно че не съществува.

Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975 г. във Виена. Нито Операта, нито Комитетът за култура издават некролог за смъртта му. Е, все пак едва тогава нашите държавни мъже изпращат ордена „Кирил и Методий“, за да го сложат в ковчега му.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

http://chetilishte.com/%D1%86%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%B5-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%BC%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2/

тагове Тодор Мазаров, целият свят, ръце

Група пухкави бели облаци се грижат да създават малки пухкави бебета от всякакви видове, а после ги доставят на земята със щъркели.

Но тъмни буреносни облаци откриват начин да правят само опасни същества като крокодили и таралежи – такива, които нараняват щъркелите, които ги пренасят.

Неспособни да създадат красиви бебета, тъмните облаци се натъжават и започват да плачат (и тогава завалява дъжд). Щъркелите се оказват разбиращи и показват на плачещите облаци, че всяко същество, дори електрическата змиорка, си заслужава доставянето и съществуването.

“Partly Cloudy” оставя зрителя безмълвен. Анимираните облаци са друга иновативна стъпка в работата на компанията и отново демонстрират умението обикновени и познати неща да се сътворяват в красиви приказки.

За около пет минути зрителят става свидетел на история, която му носи разнообразни емоции – от малко смях до малко тъга, оставяйки го мълчалив в края си.

http://chetilishte.com/partly-cloudy-%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D1%8F-%D0%B7%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B4%D0%BE/

 таг: анимция

Един българин от Беломорска Тракия, чието име ние никога не е трябвало да забравяме, отново стана „актуален“ преди година. За жалост не за да получи заслуженото, макар и закъсняло, признание от своите сънародници, а за да ни напомни, че унищожихме и малкото останало непокътнато наследство, което той е оставил. Събитието, което отърва от забвението тютюнотърговеца Димитър Кудоглу, е палежът на красивите тютюневи складове в Пловдив, най-ценният от които е съграден от него.

Димитър Петров Кудев (Кудоглу) е роден в село Габрово. Само че не в град Габрово, а в значително по-непознатото село Габрово, разположено на най-южните склонове на Родопите в близост до Ксанти. Един ден преди 154-ата годишнина от раждането на благодетеля през миналата година, на 20-ти август, когато изгоряха три тютюневи склада, ние си спомнихме за част от безкористните добрини, с които тютюнотърговецът е допринесъл за града, неговите граждани и всички българи.

С обработка и търговия с тютюн се препитават и родителите на Кудоглу. Занаятът е продължен от него, след като завършва френския колеж в Цариград. А за център на търговията е избран познатия ни като тютюнджийски център от Димитър-Димовия класически роман Ксанти. Малкото градче скоро отеснява за стремглавото развитие на бизнеса и през 1903 година Кудоглу се премества в център за търговия с тютюн от още по-голям мащаб – Дрезден. В германското бароково бижу на Елба българинът прекарва по-голямата част от живота си, което не възпрепятства широката родолюбива дейност на територията на родината му.

Най-висшият израз на тази благотворна дейност безспорно е Домът на благотворителността и народното здраве. В учредителния протокол на фондацията, създадена, за да подпомага това учреждение, е упомената мотивацията, който подтиква тютюнотърговеца да създаде този диспансер.

„Намирал съм смисъл в живота, радост и щастие само тогава, когато съм можал да направя нещо добро, да бъда полезен на народа си, на бедните, на страдащите. Богатството, спечелено с честен труд, трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни дела.“

Диспансерът се помещава в едно от многото забележителни сгради в централната част на Пловдив на хотел „Цар Симеон“, която е закупена от Кудоглу и преобразувана за целите на медицинското учреждение.

Министър-председателят Андрей Ляпчев отдава заслуженото на дарителя пред депутатите по следния начин: „Мой дълг е пред Народното събрание да изкажа благодарността на правителството и на целия български народ към този добър човек … той в цялата си житейска дейност се е ръководил преди всичко от принципа, че създава с труда си блага и пести от спечеленото, не толкоз за лични изгоди и разпиляване, колкото за обществената полза”.

Домът на благотворителността и народното здраве „Димитър Кудооглу“ се издържа в продължение на цели 20 години от два негови тютюневи склада, намиращи се в триъгълника между Централна гара, улица „Иван Вазов“ и булевард „Христо Ботев“. Годишната им печалба възлиза на 800 000 лева. Сума, която изглежда предостатъчна, за да помогне на посетителите в нужда, както и стипендиите на бъдещите лекари, които учат в чужбина.

Безкористната и нестопанска цел на „дома“ се допълва и от таксите, заплащани само от пациентите, които могат да си ги позволят и използвани за безплатно лекуване на бедните. По думите на дарителя, домът е дарение за България, от което могат да се ползват всички граждани и селяни, без разлика от вяра и народност. Туберкулозата, детските и венерическите са болестите, от които страдащите намират облекчение в диспансера. Пловдивският окръжен съвет също не остава безучастен към страданието и чрез дарение на стойност 310 000 лева, е обзаведена противобясна станция – първата в България. До онзи момент засегнатите българи е трябвало да се лекуват чак в Букурещ.

Тъй като Кудоглу живее през по-голяма част от времето в Германия, той делегира управлението на диспансера на ефория, в чийто състав влизат най-уважаваните пловдивчани, председателствани от Недко Каблешков – най-доверения приятел на търговеца под тепетата. Далновидната идея на тези мъже е трябвало да даде пример за функционирането на здравеопазването в цялата държава. За целта дори е създаден и гласуван закон за благотворителността, приет със 100 % одобрение и аплодисменти от депутатите.

Афинитетът на Кудоглу към грижата за здравето се проявява още преди да се превърне в един от най-богатите българи. През 1908 година, когато вече е натрупал определен капитал, в къща на свой роднина в родното си село оборудва амбулатория и плаща надница на лекар, който да преглежда и лекува бедните.

Грижата за здравеопазването далеч не е единственото благодеяние на мецената. Къщата в родното му село е дарена, за да се помещава в нея училище. Помощта му не се разпределя по етнически или верски признак, тъй като през 1912 година праща помощи за гладуващото населението в Ксантийско. А гладът засяга основно турското население. По време на Първата световна война и малко след края ѝ гладът не подминава и българите. Родният му край е откъснат от България и много от земляците му се преместват в Пловдив, където настъпва бедност и глад, Кудоглу оборудва и открива в града трапезария за бедни и нуждаещи се, в която се сервират над 1000 топли блюда дневно.

През 1920 година с първоначална вноска от 100 000 лева се създава фонд в БАН, носещ неговото име, чрез който се подпомага издаването на литературни трудове. Със създаването на фондацията „Дом на благотворителността и народното здраве“ се променят и приоритетите на фонда, който се насочва към финансиране на медицински изследвания. 80 000 лева е сумата, дарена във фонда на народния поет Иван Вазов, а 100 000 – в този на Цанко Церковски.

Благодеянията на Кудоглу не са само колективни. От тях се възползват и отделни личности. Сред талантите в областта на изкуството, подпомагани от щедрия богаташ, е световноизвестната музикантка Недялка Симеонова. Италианската цигулка „Галиани“ и поемането на издръжкатая на талантливата музикантка отварят нейния път към световната слава.

Почетният гражданин на Пловдив умира на 7-ми март 1940 година под тепетата. И смъртта не спира добротата и грижата на мецената – дарява луксозната си къща в Дрезден, а съпругата му създава в негова памет детска ясла „Кудоглу“. Улиците на Пловдив се изпълват с опечалени граждани. Въпреки това за всички добрини, с които безвъзмездно Кудооглу е дарил българския народ, той не получава благодарност и признание. Дори напротив – неговата съзидателна дейност, която дори и след смъртта му продължавала да носи е подложена на умишлена разруха и забвение.

Престъплението, което допуснахме да бъде извършено срещу него през 2016 година, е престъпление на всички нас, които с действия или бездействия в продължение на години направихме тази трагична развръзка възможна. Най-тъжното е, че това не е първото безумие, което България причинява на мецената. Домът на благотворителността и Народното здраве „Димитър Кудоглу“, донесъл облекчение на толкова много българи от всички краища на страната, е разрушен след идването на Народната власт.

Фондацията е одържавена през 1951 година, а бижуто в центъра на Пловдив, е изравнено със земята 20 години по-късно, за да бъде построена меко казано спорната в архитектурно отношение Централна поща. Така желанието на създателите му диспансерът да служи на българския народ за вечни времена остава неосъществено. При съмнителни обстоятелства общинският съвет на Пловдив тихомълком заличи и детските ясли, гласувайки с поти пълно единодушие те да бъдат срутени. Паметникът на благодетеля в Цар-Симеоновата градина е преместен в Белодробната болница, за да остане тайна за голямата част от българите, включително и за мен до този момент. Дори няма улица, която да напомня за делата на Кудоглу. Единственото решение в случая е поемането на колективна отговорност за всички недоразумения, която може да спаси макар и малкия остатък от завещанието на щедрия тютюнотърговец.

https://bulgarianhistory.org/dimitur-kudoglu/

тагове: Димитър Кудуглу, храм, здраве

Кирил Христов  

„Все пак има българи, които мислят, че нашият език не се отличавал с Бог знае какви големи достойнства. …Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическият език на славянството и днес е здравата мускулеста наша реч. Който пък познава и други западни езици и има възможност да сравнява и с тях, той съвсем не може да се отнася пренебрежително към българския. Езикът ни е много хубав и много по-съвършен, отколкото предполагаме; но бедата е, че той се знае твърде зле от голяма част на образованото общество. (сп. „Родна реч”, 1938 г.)

Людмил Стоянов

 „Хилядогодишната история на нашия писмен език е ярко доказателство за неговата жизненост и устойчивост. В този дълъг период той издържа изпита на времето, остана в основта си несъкрушима спойка на народното единство, крепител на националното съзнание.“ (Сб. Людмил Стоянов за литературата, изкуството и културата, София 1959г.)

Ангел Каралийчев

„От далечни времена иде нашия роден език. Той е преминал през дебрите на хилядолетията, застинал е по страниците на старите пергаменти, изписани с парче перо в мрачни и студени килии, вдъхнал е неугасим живот на песните и приказките, звънтял е като чук върху наковалня в книгите на новите книжовници. Колко пъти насилниците отнемаха свободата на българския народ и къшея от устата му вземаха, и вериги слагаха на нозете и ръцете му, но родната реч никой враг не можа да окове в желязо!“

Любен Каравелов

„Секи народ трябва да се хвали със своя език, трябва да открива и да се опознава с неговите богатства, а ние българете вървим наопаки… В езика, като в огледало, се види самия народ със своите доствойнства, със своите погрешки, със своето образование и понятия, с една дума, езикът и народните песни са копие, което изображава самия народ и неговата история.“ (вестник „Свобода“ от 19 февруари 1870г.)

Александър Теодоров Балан

„Не стига само да си роден българин, научил да говори български, да чете и да разбира български книги; потребно е нещо повече – потребна е езикова просвета.“

https://bulgarianhistory.org/za-silata-na-bulgarskia-ezik/

 тагове: българския език

В светата Евхаристия като тайнство на вечната радост на вяр­ващите намира истинското си предназначение и светото тайнство Брак. Смисълът на това тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в Царството Божие. Църквата благосла­вя венчаващите се за раждане на деца и умножаване на човешкия род — заповед, дадена отначало на прародителите — но ги вижда и като прославени пред Бога. В съответствие с това са думите, ко­ито свещеникът казва по време на венчани ето: „Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай”. Дълбоката връзка между бъдещите съ­прузи посочват и думите от Послание до Ефесяни, което се чете по време на венчанието: ”и ще бъдат двамата една плът. … Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата*” (Еф. 5:31-32). Следова­телно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на Царството Божие, а на второ място са биологични­те отношения. В този смисъл трябва да се разбира практиката за забраната на венчание през Светлата седмица, с оглед на това, че през този период Църквата преживява по особен начин радостта на Бъдещия век, защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат (Мат. 22:30).

http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=614:2013-11-09-07-21-28&catid=102:2013-11-09-05-55-02&Itemid=152

тагове:бракът, слава, чест

Подбра Мария Герасова-Спасова

 БУХТИЧКИ

Продукти

 2 1/2 ч. ч. брашно  

 240мл прясно мляко          

2 ч. л. бакпулвер,                  

 1с. л. захар,                            

1с. л. сол.

 ПРИГОТВЯНЕ

Замесвам тесто и го оставям 15-20 мин. После разделям на две и разточвам на не много тънко. После си ги режете на форми каквито искате. Но мисля че трябва да се оставят пак малко тестото да престои за да се надуе. Аз ги пържих веднага, но последните се надуха най-много, затова си правя този извод.

Бон Апети 

 ТУТМАНИК АИЛИС

 Продукти

За тестото:

Около 1кг. брашно
1 кубче свежа мая (около 40 г)
1 ч.л. захар
1 ч.л. сол
4 яйца
1 чаша хладка вода 
350 гр. сирене, наронено
200 г разтопено масло (маргарин или предпочитана растителна мазнина)

За глазурата:

1 яйце, разбито

Приготвяне

 таг: рецепти