ПРОДЪЛЖЕНИЕ

След проскомидията,  започва втората част  на литургия, наречена  литургия на оглашените. Това название, тя получила още в древните християнски времена, когато на нея имали право да присъстват оглашените. Оглашени се наричали ония лица, които е готвили да приемат християнството.

Литургията на оглашените символизира  излизането на Христа на обществена проповед Тя започва с тържествения възглас: Благословено царство  и сина и Светаго Духа, нъйни и  присни, и  во веки веков амин. След този възглас се произнася великата ектения Тя се състои от 12 молби, с които се обръщаме към Бога да даде мир в душите ни  и мир между людете в света; да запази всички  Христови  църкви и ги съедини  в едно; да запази храма и влизащите в него богомолци; да даде плодородие; да запази царя и царствуващия дом; да закриля и помага на тези, които пътуват, страдат или са болни.

След ектенията, певците  последователно пеят песни, наречени антифони.

След антифоните се извършва малкият вход.Свещеникът отваря царските врата, взема  св. Евангилие от престола и излиза през северната врата на олтара. Пред него се носи светилник с запалена свещ. Като застане сред храма, срещу царските врата, свещеникът издига св.Евангилие и изговаря гласно: Премъдрост прости”, което значи : прави, слушайте мъдростта! После влиза в олтара и полага св. Евангилие отново на престола.

Следва продължение

 предостави Мария Герасова

                                  Мария  Герасова

 

МОЯТ ЖИВОТ МОЕ ВЕРУЮ

 

 роман

 

Предислов

   Това е една книга за моя живот. Един живот изпълнен с много несгоди и изпитания. Многото борби ме калиха и направиха от мен силен и истински човек  Благодаря на моите родители. Прекланям се пред тях. Пред тяхната доброта. Пред тяхната всеотдайност. Пред техния жар и силна воля.Казват, че   родителите  са тези, които изграждат човека. Не отричам средата и приятелите. Но човек сам си ги избира.  Животът е един вечен градеж на качества, които обосновават  нашия характер. А аз се гордея, че такъв живот ми е  предоставила съдбата. Точно те, да бъдат мои родители. Отрано да тръгна по строителните обекти на страната., заедно с тях. Да израсна там. На язовирите „Георги Димитров ( Копринка) „Студен кладенец, язовир ”Кърджалии”, „Медет  „Антон Ивановци”. Така беше. В това е моята сила. И вятърът ме отвя в Пловдив- градът на седемте тепета. Моят град, както обичам да казвам.Градът, на духовните будители. Градът, в който ще бъде моята кончина и ще остане завинаги споменът за мен. Ще остана там, където са сега моите родители Кера , Никола  и моят съпруг Георги.Едни прекрасни  мили и обични хора.

  Макар, че  представям  книгата по този начин, смятам, че  ще бъде по- интересно за читателите, които ще  се докоснат до нея. Да се надявам, че ще ангажира  тяхното  внимание. Предварително искам да им благодаря.

От автора.

 

ПОВИКЪТ НА ВРЕМЕТО

   Мария беше останала сама  и   времето  не можеше   да заличи   спомена от миналите  години. Всичко  беше отминало и като вихрушка връхлетя върху стройната и фигура, в  настоящето с хилядите падения и възкачвания. Неспирни бяха паденията, а възкачванията почти не  се чувстваха. Откакто остана сама, вятърът така я поде, че нямаше време да спре, да си отдъхне. Така беше се замислила, когато на вратата се позвъни. Бавно стана от дивана, който можеше много да говори за животът  й, щастливите мигове. „ Кой ли можеше да е по това време?”- помисли си гласно тя.                                                                                                              - Ида, идва- повиши глас тя.

Вън се чу женски глас. Беше Славена. С нея отскоро станаха приятелки. Бяха се срещнали случайно на главната. Тогава,  Мария беше седнала сама на кафе, когато жена, на средна възраст, с приятен външен вид помоли:

-Заето ли и при вас, моля?

- Не, не е. Заповядайте, седнете!

- Благодаря ви, госпожо. Както виждам и вие сте сама като мен?    – Да. Останах сама още много млада. Съпругът ми си отиде от този свят и съм само с дъщеря си.

- Аз също съм сама. Вече седемнадесет години.

- Е и двете сме с еднаква съдба. Как се казвате?

-  Мария. А вие?

- Славена- отговори жената на пресекулки.

- Какво ви е  Славена?

- Нищо, нищо, ще мине. Малко се порастроих. Винаги съм така,  щом се върна в миналото.

- Е , миналото си е минало. То не може да се върне. Нека да гледаме в настоящето. Съпругът ми, лека му пръст обичаше да казва: „Живей за мига”. И беше прав.

- Да, съгласна съм с вас.

- Не  е ли свързано всичко с настоящето. Животът ни е свързан с него. Нашето бъдеще се гради чрез настоящето. Както го изградим, такова ще е то.

- И аз много съм се замисляла върху всичко това. Но вие ми  дадохте отговора, който търсех толкова време.

- Радвам се, че ви бях полезна.

- Благодаря ви,  Мария. Беше ми много приятно, че  се запознах с вас. Радвам се, че срещнах един мъдър  човек .

- Е, такава съм си по природа.

- Да, да. Такива хора като вас са рядко. Ще се  виждаме за напред. Ако нямате нищо против, моля да ми дадете номера на телефона си!

- Разбира се. С удоволствието. Ето, визитната ми картичка. Ще ми бъде приятно да ми се обадите. Ще чакам. А сега ще платя и ще си тръгвам, защото имам много да пиша.

- Какво, ако не е  тайна?

-Ами пиша  книги. Писател  съм.

- Личи си, Мария, че сте умен човек.

- Благодаря. Вече си тръгвам, моля да ме извините.

   Мария плати  и  тръгна. Навън я посрещна лекият ветрец, който обриса лицето й и тя се усмихна. Покрай нея минаваха хора, които навяваха спомени от миналото.  Някакъв господин се спря и я погледна  любопитно.

- Госпожо, госпожо, може ли!

- Тя го отмина и продължи.

  Дните се нижеха като наниз от броеница. Беше останала сама със себе си. Дъщеря  й се омъжи в село. Роди и двама внука, но не улучи. Ботьо беше се пропил и скиташе безцелно по улиците. Не работеше и не хранеше семейството си. Дъщеря и Елена сама се бореше с живота. А с каква любов,  Мария я отгледа.        Изведнъж, спомените от миналото изплуваха  като пълноводна река и заляха цялото и тяло. Разтърси глава . Погледът  й се замъгли и едри капки се стекоха по лицето  й. Намираше се на язовир Медет.Той беше пред  нея. Цял, целеничък, както го помнеше. Млад, много млад, когато  го зърна за първи път и се влюби в него. Беше се качил на мотора и я наблюдаваше любопитно. Може би и на  него  беше  му харесало  онова миниатюрно, свенливо момиче, което сведе глава, когато той я погледна. Ведрият му син поглед сякаш се плъзна по цялото и тяло и тя потръпна.Току що завършваше гимназия. Оставаше и само  матурата.

- Как се казваш?- наруши мълчанието той.

- Мария- отговори тя, а гласът и тънеше нейде в глъбините.

-Аз съм Гошо.- и подаде ръка.

   Тя също подаде ръка, а сърцето и заигра лудо в гърдите  й. Нещо я стегна под лъжичката.

- Вече ще си тръгвам- изрече  Мария, с пресипнал глас. Майка ще ми се кара ако закъснея.

- Щом е  тъй, тръгвай! Нали пак ще се видим?

- Може би.

- Защо, може би. Нали от теб зависи?

- Да, да- недоизрече тя и като лекокрила пеперуда политна към майчиното си гнездо.

   А майка и я чакаше. Като я видя, смръщи вежди.

- Къде ходиш,  Мимо? Да беше се обадила. Не знаеш ли, че се притеснявам?

- Майко, вече съм голяма. Ето, завършвам, а ти все още се притесняваш за мен. Вече  не съм онова, малкото момиченце, което наказваше и биеше с точилката, ако ти отговори. Виж, раните по коленете ми още личат. Помня, как ме наказваше на колете, с вдигнати ръце върху  орехови черупки . Там, в ъгъла зад вратата.

- Помни, че никога не трябва да възразяваш на майка си! – прекъсна я  Кера. Родителите цял живот трябва да се уважават и почитат.

- Знам, майко? Но ти  си прекалено строга.Не ти ли е жал, когато ме наказваше. Да кажа гък и вече съм на колене. Пък да не говоря колко бой съм изяла с точилката.

-Тъй е майко. Едно чедо ако не се наказва, то се качва на главата на родителите си.

- А аз качила ли съм се?

- Не. Ти израсна кротко дете. И ако не беше наказанието, не знам каква щеше да станеш…

    Мария разтърси глава. Спомените изплуваха все  повече и повече и отново отиваха там, откъдето бяха дошли. А сега някой звънеше на врата. Отвори  я и в лицето  й се появи изненада.               

- Влизай де,- беше Славена.

    Вчера се обади по телефона, че иска да дойде да я   види. Да си поговорят. Да се поопознаят. Времената   бяха трудни, нали освен дъщеря си нямала никого.

- Добър ден, Мария. Радвам се да те видя.

- И аз също. Да се надявам, че ще се виждаме по- често.

   Славена живееше в другия край на града. Дълго чака на спирката, докато дойде автобуса. Но срещата с  Мария и предвещаваше нещо добро. Изглеждаше й добра  и умна жена. Пък усмивката  й говореше много.

-Хайде, влизай, де! Няма да те изям.

- Ей, имала си и чувство за хумор!

-Това е в моят патент- пошегува се тя.  – Чувството за хумор и усмивката ми дават живот. Те ме зареждат с енергия.

- И, аз така мисля. Усмивката, казват излъчвала светлина. А тази светлина, те прави добър човек.

- Може да  е така,  Миме. Може ли да те наричам така?

- Разбира се. Всички мои близки ме наричат така. Галят ме, милите.

-Настани се удобно! Седни ей там, на дивана! А аз ще приготвя кафенце, да се почерпим.

-  Благодаря. Ще си  пийнем за малко настроение. Имаме си нужда от него.

- Животът е един с хилядите плюсове и минуси. Да си го изживеем, както душата го иска. Нищо, че  нямаме любим човек до себе си.

- Така е скъпа. Останахме си само ние. Но поне истински до край.

- И кафето е готово. Да си пийнем. Ето и малко баничка. Направих я, нали знаех , че ще ми дойдеш на гости. Какво предпочиташ. Минерална  вода или сокче?

- Може би, минерална е по- добре.

- Има студена в хладилника и топла.

- Ако може топла.В топлото време е по- добре топла. Защото така по- бързо минава жаждата.

- Ето, заповядай.

- Благодаря ти, мила.

- Моля. Удоволствието  е мое.

- А сега, разказвай! Как я караш? Как запълваш времето си?

- Ами, през деня ходя на работа.

- Какво работиш , Славена?

- Ами, юрист съм. Имам офис и много клиентела. Много се уморявам.

- Така е. Животът ти е изпълнен със съдбите и проблемите на хората. Трябва да им даваш съвети, да им помагаш да разрешат, неща, които те самите  не  са във състояние да ги разрешат.А водиш ли бракоразводни дела?

- О, не.  Не желая да се занимавам с тях? Хората се раждат да се обичат, а не да се развеждат. Ако се развеждат, значи не се обичат. Или не  са   се оженили по любов, а в повечето случаи по сметка.

 -Виждам какъв е светът сега. Млади момичета се омъжват за възрастни мъже, защото имат пари. Развалят цели семейства. Не искам да си мисля за това. Аз имах 33 години брак. По любов се омъжих, с любов изпратих съпруга се Гошо  в света, от който никой не  се връща. Сърцето ми се раздира, като си помисля,   какво е да живееш с любов и изведнъж да я загубиш.

- Така е,  Миме. И аз живях със съпруг, който много обичах. А и  той много ме обичаше. С него обиколихме света.

- Славена, ние През лятото  ходихме на море. Спомням си, една зима за 3 март бяхме на Златните пясъци. Да знаеш, колко е красиво морето през зимата. Този спомен остана завинаги в моето съзнание. Красив спомен, изпълнен с много любов.Ех, няма ги вече тези години! Де да се върнат…  Да се върне онази, силната любов. За нея  бих дала всичко…

- И на мен ми се иска да се върне онова време. Но всичко си лети. Минава и заминава, и нищо не остава от него. Освен споменът. Но все пак, добре че се запазва, та от време на време да си спомняме за него.

- Нашите спомени са красиви, защото са изпълнени с  любов.

- Любов, любов ти разкъсваш ми душата  на хиляди парченца, които се превръщат в звезди и светят заедно с другите звезди на небето.

- Така е.Любовта е като звезда, Вечерница. Светва над главата ти и те събужда вечер, за  да ти каже колко те обича-  теб, жената, която умееш да обичаш истински. Когато се събере обичта от двете, се превръща в Любов. А Любовта е вечната звезда, която грее и стопля душите.

- Много ми е мъчно, мила като си помисля, колко години изминаха от тогава. Нищо не мога да забравя.

- Когато човек е обичал истински, той никога няма да забрави любовта.

- Май много се поувлякохме. Хайде да послушаме малко музика! В момента имам нужда от нещо силно разтърсващо. Някаква музика, от която  да ми заври кръвта.

- Каква обичаш?

- Всякаква, която да ми хареса на  душата.

- Искаш ли да пуснем радио 1? Там винаги пускат хубави парчета. От време на време и класика. Обичаш ли класика?

- Да .

- Аз  много обичам  опера. Когато беше жив съпругът ми, често ходихме на опера. Но сега я забравихме. Има ли с кого да ходя! Няма разбира се.

- Аз пък обичам театър. Ние, с моят съпруг ходихме често на театър.Знаеш ли, коя театрална постановка ми се нрави? Хамлет.

Това е нещо, което стига дълбоко   и дава храна за душата ти.

- Да, да. И на мен ми харесва. Но времената се промениха. Сам човек е за никъде. При теб поне е дъщеря ти, но аз съм съвсем сама.Всичко е пусто и глухо.

- Тя, мойта дъщеря вече е на години, но не е омъжена. Знаеш ли, колко ми се иска да имам наследник, но и да се омъжи, вече годините напреднаха.

- Разбирам те.Знаеш ли, аз каква мъка изпитвам.

- Каква,  Миме?

- Мойта дъщеря беше много музикална. На девет месеца повтаряше песнички след мен. Съпругът ми свиреше на тромпет, а аз на акордеон. Двамата бяхме дует. Ходихме по фестивали.  Музиката за мен е цялата Вселена. Та разтваря световете и с нея попадаш в друго пространство. Затова, когато съм разстроена, или се чувствам неприятно, пускам силно музика, и започвам да играя.Това ме зарежда и ми става много весело. Усмихвам се и започвам да пея от щастие.

- Виж, вие сте били музикално семейство и затова дъщеря ви е била като вас.

- Да, така е. Когато поотрасна и тръгна  на училище, още в началните класове ходеше на частни уроци при една изтъкната оперна певица, Елена Балджиеива.Тя и казваше: с този глас, можеш да станеш звезда”.  

    В гимназиалният курс кандидатства в музикалното училище, но не я приеха, защото бройките бяха определени  предварително. Досещаш се какво искам да ти кажа. Тогава дъщеря ми се отчая и не искаше да ходи на училище. Трябваше да продължи гимназия.

- И на теб не ти е било леко, нали? Да знаеш, че детето ти има дарба, а на края да не бъде оценено.

- Така е. Такива бяха времена, когато се влизаше с връзки. Нямаше ли вуйчо владика, за никъде не  си.

- Да, така беше. Но имаше и хубави неща. Безплатно учение, безплатна медицинска помощ,  храната евтина и животът си беше по- лек.

- А сега виж, какво е!

- Да. Съгласна съм с теб,  Миме. Всичко има на пазара, но е скъпо. Хората обедняха. Никой не се грижи за бедните. А богатите не ги е еня за другите. Какво да говорим.

- Ох, нямам думи. Всички сме в кюпа.Нека да не говорим, защото с говорене нищо няма да се подобри,  а става още по- лошо. Тия, дето говорят много, нищо не вършат.

- Съгласна съм с теб. Времената станаха тежки, защото нямаме управници. Едни идват и си отиват. На тяхно място идват други и все едно и също. Не можеш да вярваш на никой.

- Ех живот, живот. Много си хубав, но няма кой да те оцени. Омаловажиха те хората. Мъчно ми е като си помисля,  до къде стигнахме. Всичко се превърна в живеене, по- точно живуркане.

- Нека да не говорим повече, защото ми е толкова тъжно, че чак ми се плаче. Сълзите  сами идват в очите ми.

- Добре. Доста си поприказвахме. Ще ме извиниш, но трябва  да   тръгвам. Знаеш, че доста съм далеч от тук. Пък и автобусите.

- Разбира се. Беше ми много приятно да си споделя с човек, който ме разбира. Пък и съдбата ни е една и съща. Няма  да се забравяме. Пак ще се видим. Нали живеем в един град.

- Да, миличка. И двете сме изстрадали толкова много. Тежко е без другар в живота.  Хайде довиждане.

-Ще  те  изпратя до спирката, Славена. Ти си ми дошла чак до тука да ме видиш, заслужаваш този жест.

- Благодаря ти, Миме. Тръгваме ли?

- Да, почакай да се облека и ще тръгнем!  Вече съм готова. Хайде!

   Тя щракна ключа на апартамента и двете тръгнаха към спирката. Изчакаха да дойде автобуса и се разделиха.  Мария  забърза към къщи, леко потичвайки и свиркайки с уста  някаква весела песничка. Погледът й се рееше в пространството. Мисълта и заподскача  по клавишите на изминалите години. В ушите и все още звучеше един незабравим глас.  Глас, който никога няма да забрави.Тя подскачаше ту на едното, ту на другото си краче  и весело чуруликаше из двора. Майка  й я гонеше с паницата с топлата чорбица в ръка и със строг глас викаше след нея.  Мария продължаваше да подскача, докато майка й я хванеше за ръка и  караше да спре.

- Ей  Миме, Миме,  палаво Миме. Не се ли наигра най- сетне? Хайде  да си похапнеш, че я виж колко си ми слабичка. Ще се прекършиш от слабост.

   Но всичко беше един спомен, оставил  след себе си следа. А сега е една зряла жена, променила се с годините. Нямаше я вече майка й. Отдавна си замина от земята и отиде там, където никога нямаше да се върне. А може би!… Но  Мария все още я виждаше в съзнанието си. Една силна и всеотдайна жена на семейството си. Изключителна чистница и домакиня. А как вкусно готвеше… Пръстите си да оближеш, когато вкусиш от нейните ястия.Навремето, заедно с баща  й Никола , като млада булка  заминала  на фронта, по време на Отечествената война, във втората фаза, на Драва. Боец, в първите редици заедно с мъжете, се  сражавала . Каква й била тази сила, човек не може и да си помисли. Сред огън и жупел тя викала „Напред”. Дори в една книга, в която пише за Отечествената война, точно така е била описана. С пистолет в ръка. Всичко това беше научила от майка си. Тя беше родена в Елхово, където  баща й Никола отишъл да си потърси момиче, за което да се ожени. Питал, разпитвал и му посочили най- хубавата мома. Всичко станало много бързо. Двамата се харесали и тя му престанала. Баща и бил беден човек. Но, за да не  се издаде, взел на заем от един приятел бомбе, за да изглежда богаташ. И тръгнали с влака. Но не щеш ли, в един момент баща и изчезнал. Просто се скрил в тоалетната на влака. „Защо ли?” Питала се майка  й? И когато се появил наново, разбрало се ,че няма билети, затова се скрил, докато мине кондуктора. И така, когато най- сетен пристигнали в Казанлък- родният град на баща  й,  не щеш ли, в бързината,  той си забравил бомбето. Усетил се, чак когато слезли от влака. В малката къщичка, където живеел баща  й, младата булка била посрещна от  свекърва  й Минка. Спомените се нижеха един след друг и Мария не усети как се намери пред вратата на  апартамента си. Щракна ключа и влезе в малкия коридор.Събу се  и забърза към хола. Беше  й приятно. Тук, тя живееше със спомените си, за едно минало.  Беше и толкоз  хубаво сред  този уют. Всяко нещо беше намерило мястото си. Нямаше нищо излишно. Едно семпло жилище, в ретро стил. Много обичаше този стил. Мебелите и сякаш излъчваха някаква необяснима светлина, която озаряваше погледа й.Обичаше това място. Да седне на дивана, до който беше нейният единствен приятел- компютъра. Тя разговаряше с  него. Чрез него си  намери  много виртуални приятели, които я правеха щастлива. До скоро живееше заедно с децата, по- малките разбира се, т.е. внуците.   Единият Йордан замина  за Англия.  Другия,Георгит остана в България, но живееше отделно. И сега беше съвсем сама.Времето минаваше , а искаше толкова много да срещне приятел, който да  й помогне да потисне  болката, от самотата. И , като че ли съдбата се смили над нея. Беше станало чудо. Тя го срещна по необичаен начин. Просто се сети за една среща, станала в миналото, с този човек. Обади му се и го покани на кафе. Той не  й отказа. Започна  да се среща с него и така   го опознаваше. О, изненада. Та той беше също като нея. Това беше нейната духовна половинка, която търсеше. Казват, че в живота има две половинки. Едната във физическо тяло, другата в ефирно. Когато двете  половинки  се срещнат, образуват цялото.Човек може да премине през много животи и да не срещне половинката си. Така казваха хората. Срещата с този човек и създаваше радост и удовлетворение. В неговото присъствие, тя се чувстваше щастлива. Страхуваше се да го докосне, за да не  го изгуби.Единствено, което си позволяваше да го хване под ръка и да го целуне по бузата. И така при всяка нова среща. Пред него се чувстваше някаква ученичка, а той нейният учител. Това я спираше да се доближи до него. Да го прегърне и целуне. Беше забравила това чувство- любовта. За нея, любовта беше към всички хора . Към всяко цвете, към цялата природа. А колко много й се искаше… Дали ще съумее да се престраши. Това не  беше страх. Просто някакъв стоп, който я спираше. Да, тя самата си е виновна. В началото му наговори такива неща, че между тях се появи антимагнитизъм. Той ги държеше на разстояние един от друг. А чувстваше, че между тях има любов и то много силна.Тя беше ги обгърнала в нежната си прегръдки и ги галеше, и упояваше с  упойката на времето.  Но времето е пред тях. То ще си каже думата.

   Мария така беше се замислила, че   изведнъж се стресна. Някой звънеше отвън. „Ох, май днес няма  да ме оставят  на спокойствие! Пак ли, някой?”

- Да, да идвам и тя тръгна към вратата.

- А, ти ли си била , Кате?

- Здравей, Мария. Идвам  да  ми платиш за входа.

- Его пет лева! И тя подаде парите на Катя.- Другият месец, живот и здраве ще се постарая да ти ги дам по- рано.

- Не се притеснявай! Знам, че си честен човек.

- Благодаря . Твойте думи ме стоплят.

- Тъй ли? Ами, аз ти казвам самата истина. Помня, когато беше домоуправител. Толкова много нередности оправи. Дори помогна да оправят около блока. Всичко беше в прах и кал.

- Е, вече е минало.

- Минало, не минало, но доброто се помни.

- Е, хайде сега.

- Добре  За сега довиждане. Пък нали сме комшии, пак ще се виждаме. По една добра дума ще си казваме.

- Така е. Много е важно това. Защото съм слушала такива неща за комшии, че косата ми настръхва.

- Да се радваме, че при нас не е така. Поне се уважаваме.

- Знаеш го, че човек се уважава според делата му.

- Така е Кате, така е.

- Хайде, довиждане Мария.

- Довиждане, Кате-и тя щракна ключа на вратата след като жената  излези..

   Замисли се: „В тези времена, човек трябва да живее със заключени врати. Де да бяха ония години. Когато вратите на хората бяха винаги отключени. Хортуваха си през  оградите на  дворовете. И крадци нямаше тогава. Освен, ако минеха някакви цигани. Но хората бяха задружни. Помагаха си един друг. И ако нещо лошо се зададеше, веднага се втурваха да помагат.Хей, времената бяха други. А сега какво? Всеки за всекиго е враг. Изчезна взаимопомощта и любовта. Май сами си предизвикахме  и природните бедствия.Мисълта е голяма работа…Накъде я насочиш, натам върви и това става. Се лошо мислим и затова лошо става. Предизвикваме природата срещу себе си. Нали сме част от нея? Де да имаше някой да го разбере. Щеше всичко да върви по мед и масло. Увълчиха се хората. Озлобиха се. Не вярват в нищо и на никого. В това е истината за всичко, което става около нас. Пороите, наводненията, градушките и какво ли не още. Ох, не искам да мисля повече. Дай, Боже, хората да започнат да мислят за добро и тогава природа ще започне да ни отвръща със същото. А може би, всичко това става с намесата  на една Велика Сила, която иска да ни помогне, да се научим да мислим правилно! Да,  да, мисля, че е така… Боже, Господи, помогни ни да се научим! Ох, ох, много  се замислих. Ще отида да си сложа едно душче в банята и ще си почина малко. Днеска  написах доста  от книгата и се поуморих. И тя побягна към банята. Върна се цялата   сияеща, освежена от водата, която  и даде  живинка. От това имаше нужда, Мария. Животът и също да бъде изпълнен с тази живинка, за да се чувства, че живее.

   През деня беше приготвила вечеря. Беше си опържила чушки, които заля с доматен сос. Не обичаше топла храна, защото беше чувала, че от топлата храна , човек наддава на килограми. Консумираше и в малки количества течна храна- супи, яхнии. Всичко беше с мярка. Не обичаше да прекалява. Така запази фигурата си. Такава беше още от младите си години.Срещаше се с приятели и колеги от миналото,  които и казваха: „ Мария, ти почти не си се променила. Как го правиш?” „ Ами просто, ей тъй. Нямам специален режим. Храня се когато съм гладна. Спя по малко.” Истина беше, че се е съхранила. Това е  един радостен факт за нея. А сега трябваше да се нахрани, да погледа малко телевизия и както винаги сама в леглото. Понякога и се искаше да се върне назад с годините и той, Гошо да е до нея. Да го прегърне, да го целуни и да му се порадва. Но всичко беше отминало, а сега   свикна с настоящето. Нали всъщност всичко е настояще. Нейното силно желание беше се сбъднало. Вече е писател. А книгите и бяха с разнообразна тематика. Бог й  даде дар слово, за което му беше много благодарна.  В  книгите  влагаше цялата си любов, защото умееше да обича. А и хората и отвръщаха със своето уважение. Чувстваше се щастлив човек. Човек, който умее да постига и да сбъдва мечтите си. Какво по- хубаво от това? А и чувстваше, че има човек до себе си, който я разбира и помага по- лесно да се справи с трудните моменти. За  нея, това беше подадена ръка на истински приятел, едно рамо, на което можеше да се облегне и когато  й е много тежко, да поплаче.Случайността я срещна  наново с  него. А може би не беше никаква случайност. Може би трябваше да се случи? Казват, че съществува закона на случайностите. Не, нищо не е случайно в живота. Всяко нещо има   своето предопределение. Хората се срещат  и се разделят, когато наново се срещат и остават завинаги заедно. Такъв е животът. На губене и  намиране, на падение и възкачване  и така до безкрай. Както  е, което гледа нагоре. Това е вечността. В небесната шир, където човешките  съдби се преплитат, както хилядите нишки на живота. Мария така беше се замислила, че  не  усети,  как   клепачите и  се спускат. Стрелките на часовника показваха 10 вечерта. Приготви си леглото и за първи път след прекарания тъй натоварен ден си легна. Възглавниците така приятно я обгърнаха и тя притвори очи. Пред нея беше майка и, усмихната, галеше косите  й.Сякаш чу гласа и: „Мимо, аз съм винаги до теб. И ще бъда винаги, докато се слеем в духовна прегръдка. Но още не ти е времето. Сега ти помагам, за да се справяш   в живота. Ти не си сама. Аз съм до теб.” Милата ми майка. Все още  ме обича. А колко много страда на земята.  Единадесет години беше с тежък инсулт. Левостранна  пареза на крак и ръка.Трудно се движеше. Почина   в ръцете ми. Не искам да се връщам в миналото. Сега ми показа, че е добре, че се притеснява за мен. Изведнъж сънят се спусна в очите на Мария и вече  се намираше в друго време и пространство. Сънува баща си, Никола. Но не, този, който помнеше преди да си замини от земята, а един млад човек, който се приближи до нея. Целуна я по челото и каза: „Миме, не ме ли позна? Аз съм татко ти. Вече не съм същият. Тук всички души са млади. Няма куци и сакати. Тук никой не боледува. Не чувстваме болка. Имаме само емоционални чувства, на радост, на скръб, на щастие и всички останали. При нас щастието се нарича екстаз. Това е нашият живот. Ние живеем чрез вас. Тук, аз изучавам духовни знания и ги предавам на другите. В църквата се моля на Бог, да помага на всички.

   На сутринта, Мария се събуди някак си по- различна от друг път. Беше сънувала най- обичният си човек. Своят любим баща.Сънят за нея беше една голяма загадка. „Дали и там е така?”- помисли си тя. Може би там е така, като  съня. А може би, тук на земята, ние градим  бъдещият си, духовният живот?

   Мислите й сякаш се настроиха на  мисловна вълна и понесоха там, откъдето бяха дошли. А може би, сега се сляха с мислите на нейният обичан баща.  Учените отдавна установяват, че няма смърт. Дори създадоха апаратура и контактуват с душите от отвъдното. Дали е правилно да използваме думата, „ той умря” или е по- правилно ”той си почива”. Щом като няма смърт, в такъв случай,  душата  отива там, в пространството, невидимо за нашите очи, за да си почине и отново да се върне, за да работи за своето усъвършенстване.Може би затова ни се дарява живота на земята? Да работим, защото за да работим, ни трябват физически ръце и ум. А духът  навярно е само интуиция, която   може да се усъвършенства.  Беше ясно, че баща  й се яви в съня , защото иска да  й каже нещо важно , за нея. ”Там, душите нямат възраст”- така и каза той. Интересно, много интересно. „Татенце, мило татенце, много те обичам и съм ти много благодарна, че сподели всичко това с мен”. Не за първи път го чувам. Беше се събудила и стана от леглото. Хайде, сега да си пийнем кафенцето и на работа! Нали майка  ми каза, че била непрекъснато до мен. Значи, не съм сама. Ще пием кафе заедно с нея. Но дали ще почувства аромата му? Скоро, една позната, която контактува с душите от другото пространство, сподели нещо интересно. В дома и имала едно приятелче, духче, което пиело от нейното кафенце. Наливала го в чашата си и кафето намалявало пред очите  й. Значи, те са при нас, както каза майка ми. Майчице, мога да ти бъда само благодарна, че си винаги до мен. Понякога чувствам твоето присъствие, като полъх над главата ми и около мен.Но и на това съм благодарна. Така си мислеше Мария, пиейки на глътки сутрешното си кафе.Беше свикнала да не закусва. Само си хапваше по някакъв плод и това я насищаше. Превърши с кафето, изми чашката и си пусна сутришна музика. Заслуша се. Това и помогна да се релаксира. Леко се унесе. Имаше нужда от  отпускане. Това я зареждаше с енергия за целия ден. Трябваше да свърши домакинска работа. И после да седне до компютъра. Да  отвори пощата. Да разгледа писмата си и пак отначало. Да продължи да пише книгата си.Това беше нейното ежедневие. Освен ако нямаше някаква работа да  излезе.От пет години издаваше и вестник Сияние в интернет. Беше щастлива, че e вестник на знанията и хората  от цял свят го четяха. Особено радостна беше, когато  имаше положителни отзиви от читателите. Пусна тиха музика и се отпусна на дивана- нейният, любимият. Почувства се някак си олекотена. Сякаш литна в пространството и кацна там, където беше любимият и съпруг. Там, някъде, където отлична като прелетна птичка  в топлите страни, за да се слее с птичето ято и да свие ново гнездо.  Така се чувстваше Мария в този миг на опиянение, което я принесе за миг там, в онова пространство, където душите се сливат. Как искаше, как силно желаеше да бъде една птица от това ято  и да лети заедно с него, за да му  каже, колко много го обича. Но това беше една илюзия, илюзията, в която живееше. Отвори широко очи и разтърси глава. Една къдрица от косата   падна върху лицето й и я погали така нежно, както я галеше той. И сякаш го видя за миг. Сините му очи  я погледнаха толкова нежно, че нещо в сърцето подскочи  като лястовичка. Но мигът изчезна и тя пак е сама  в  стаята, сред звуците на тихата музика. В душата  й витаеше някаква пустота, пустота от времето, в което беше останала сама. Разтърси глава и   като пружина скочи  от дивана. Обиколи няколко пъти стаята и наново седна. . Времето напредваше  и трябваше наново да е пред компютъра, който даваше храна на душата й. Там бяха виртуалните и приятели, с които разговаряше и отнемаха част от нейното сиво ежедневие. Там беше вестникът, с който радваше своите читатели и накрая в него беше всичко, книгите  – нейния живот .Пръстите и заиграха по клавиатурата. Отвори писмата си. В тях нямаше нищо интересно. И пак това скучно еднообразие. Отвори фейсбук и там  нямаше нещо съществено. А сега остана да започне да пише новата си книга. И за миг, спомените заиграха пред големите и кафяви очи. В тях все още искряха пламъчета от онова минало, което никога нямаше за забрави. Такъв беше животът- минало, настояще и бъдеще. Един кръговрат от спомени, отминали и останали завинаги в нейното съзнание. Беше се родила по един невероятен начин. Спомни си когато майка й и разказа .  „Роди се с ризка, момичето ми на 12 декември.Когато започна раждането, нямаше акушерка. До мен беше моята свекърва Минка. Детето започна да излиза. Но о, чудо. Ти не се виждаше. Беше само един мехур, запълнен с някакво съдържание. – Късай ризката! 0, гласът ми излезе от гърлото с някакъв писък- Късай ризката!- повторих, аз на свекърва си. Тя разкъса ризката и ти със своето нежно гласче наруши тишината в стаята.”

Такова е било моето раждане. Казват, че който се роди с ризка, ще стане известен човек. Може би са прави. Аз наистина станах известна. След като съм писател.

Така си мислеше Мария. И пак се върна  в спомена за майка си. Знаеше, че е зачената на фронта, някъде в Унгария, в село Бобоча. Майка  й, доброволка-боец  в Отечествената война. – втората фаза на Драва. Рамо до рамо с баща  й Никола, била в първите редици, наред с мъжете.  Двамата воювали с другарите си от двадесет и трети пехотен шипченски полк.  Командирът й Чочоуло  често и казвал: „Кера, ако се роди детето, ще бъде като руските бебета”.  Българските  войски стигнали до Унгария и така майка й  и баща  й тръгнали за България. Била  наградена с орден за храброст. Тя сподели с Мария един интересен  момент, който ще ти стане малко смешно, но и ще ти се плачи. Когато се връщали от фронта, във влака било много студено. Студ сковавал ръцете й. Сгънала юмруци , пъхнала ръце в пазвата си и после хоп право в устата. Оле, Боже, какво е това? Ръцете й били  пълни с въшки. Силно и се пригадило, но гърлото и  било  засъхнало от лютата смрад на въшките. След война я поканили да работи в милицията, но тя отказала. До кроя на живота си казваше: „Аз никога не ще стана партиен член”.  Остана вярна на думите си.Това предаде и на Мария, която до този момент беше под бялото знаме. Тя не измени на истината в доброто и любовта. Това поставяше на първо място.

   Мойта мила майчица. Колко много я обичам- въздъхна Мария.   Благодаря ти, мамо, че съм твоя дъщеря и ме възпита да стана такъв силен и истинен човек, като теб!

    Спомени, спомени, спомени… Изпълнени с болка и радости. За нещо изживяно и останало във времето. Но те наново се върнаха в съзнанието   на Мария. Тя живееше с настоящето, но миналото никога нямаше да забрави. Това беше част от нейния живот. Всичко започна с едно начало. Началото на  нейното раждане. Родена в Казанлък, след завръщането на майка й и баща  й от фронта.  Ако не била щастливата случайност, може би сега нямаше да е жива. Ето, какво беше се случило тогава. Била на девет месеца. Майка й Кера била във волска кол и прегърнала здраво малкото пакетче, увито в пелени.Изведнъж,  тя го изпуснала и детето паднало на земята. Воловете  направили  кръг около него и всичко затихнало. Майка  й слязла от колата, пребледняла, дишайки тежко. Сълзи се стичали от очите й.  Затичала се, грабнала детето и го притиснала  до  гърдите си. Доближила уши до гърдите му    и се заслушала.  То дишало равномерно. „ Живичко е.- произнесла, тя на глас. Господи, благодаря ти, че го спаси!”

    Това се случило с мен, тогава- замисли  се Мария.   Това беше споделила майка й с нея. Не й беше писано да си отиде от този свят, а да остане, за да   изпрати  най- милите си хора,  след тяхната кончина. Баща й си отиде завинаги на 5 юни 1991 година, майка  й  на 8 август 1996 година, а съпругът й  Георги, на 14 март 1998 година. Мария беше щастлива, че се грижи за тях до сетният им час  Преди да си отиде, баща и се мъчи един месец. Изведнъж падна на ръба на леглото и повече не стана. Тогава Мария живееше отделно от тях. През това време майка  й беше получила инсулт с левостранна пареза на ръка и крайник.  До мига, в който се случи всичко с баща й, той се грижеше за нея.   Но животът на земята  е такъв. Всяко начало започва с край, докато човек се срещне с непознатото и заживее в   едно друго пространство. Но оставаше  следа след себе си. Генетичният код, беше закодиран в останалите след него. Кодът на неговото семейство. Настъпиха трудни времена за Мария. Съпругът й Георги  и той получи инфаркт и трябваше да лежи в болница, след  което се прибра.  Заживяха всички заедно- дъщеря й Елена, зет   й , двамата и внука Йордан и Георги. А тя, работеше без почивка, за да изхранва всички.  Никой от тях не работеше. През деня в офиса, връщаше се в къщи и наново започваше грижата за дома.Тя беше създала и организация с идеална цел- Съюз”Духовно възраждане- България”. С парите от фирмата          „Маги Герасов и- сие“ спонсорираше и организацията. Провеждаше научни конференции, симпозиуми, срещи, изложби, издаваше и вестник „Сияние”. Имаше кабинет по нетрадиционна медицина. Създаде школа по психоанализа радиестезия и комплиментарна медици към Института по приложна физика към БАН, към която имаше лаборатория за изследване  на  енерго- информационен обмен с природата. Беше и член на Съюза на учените в България.

 Преди много години изживя клинична смърт на операционната маса.  От тогава придоби нови способности и трансформация на съзнанието. Описанието  на смъртта е в книгата  й „Истините за живота”, в три части. Беше призована от един Висш разум да създаде Асоциация за духовно усъвършенстване, която нарече Орфей и Евридика”. „ Мария- така и каза Той.- Орфей слезе в Ада,  а Ада е земята, за да търси Евридика. Евридика е Истината, но не я намери”. След клиничната смърт, животът й се промени. През месец януари 1991 година създаде фирма „Маги и сие, а по- късно по закона получи името „Маги Герасов  и- сие”, а през месец февруари 1992 година  Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика”, с национално движение „Духовното пречистване- път за спасение на човека”.Животът  й се изпълни с много работа. А в кабинетът, който беше създала към фирмата идваха много страдащи хора, за да потърсят нейните лечебни ръце ( така беше казала една страдаща жена за нея). Почти нямаше почивка за Мария. Само вечер, но и тогава сънят и беше неспокоен.

   Споменът й пак я върна в детството.Живееха в Казанлък на улица „Цвятко Радойнов” 13, под наем в отделна пристройка към къщата на хазаите. Около нея имаше овощна градина. Мария обичаше често  за се качва по крушевото дърво. Веднъж, се случи нещо, което можеше да и коства живота. В съседство строяха къща. Не беше още довършена, когато с група деца си играеха на криеница. Стаите бяха още на греди. И когато подскачаше от греда на греда, не усети как политна и се намери в мазето. Наново се беше случило чудо с нея. Без никакви рани, когато се осъзна изскочи от къщата и се прибра в къщи. Никой не беше разбрал за това. Дори майка й  и баща й. Друг път, когато  си играха на криеница, тя се скри в празната кочина на прасето.  На излиза, коляното й се закачи на един пирон на стената и висеше  във въздуха. Без да заплаче, силно го дръпна  и кракът й се намери наново на земята. Кръв струеше от мястото, където се виждаше голяма  дупка. Коляното й цялото беше обляно в кръв.  Коленете й  бяха вечно с охлузвания и с рани. До трето отделение живееха в Казанлък. В училище имаше две много добри приятелки.- Красимира и Капка. Бащата  на Капка беше писател.  Винаги бяха заедно. Мария  често ходеше при Капка, за  да учат заедно. Беше много превързана към нея и много я обичаше.

Тогава баща й беше бригадир на изкопчийска бригада в язовир „Георги Димитров”( Копринка). В четвърто отделение се преместиха на нов строителен обект- язовир „ Студен кладенец”.  Живееха в дъсчена барака. Училището и беше в село Студен кладенец- на четири километра от мястото, където живееше със своите родители Кера и Никола.  За да отиде на училище, трябваше да върви пеша 4 километра на отиване и четири на връщане. Класовете бяха смесени- българчета и турчета.

Въпреки тежките условия, в които живееше , тя беше отличничка   в класа и отряден председател. Децата я обичаха, защото помагаше на всички. Дните се нижеха един след друг. Дни изпълнение с големи изпитание за малкото дете. Но това я каляваше. Помагаше  й да се справя с неблагоприятните условия.

В този момент, някой позвъня на външната врата.Това изведе Мария от унеса. Стана от дивана и се затича към вратата.

-Кой е?- леко повиши глас.

- Аз съм, Миме. Славина.

- Момент, Славена! И тя отвори широко вратата  на  апартамента.

- Влизай де, влизай- подкани Мария.

- Случайно минавах  във вашия квартал, за един случай и затова реших да ти се обадя.

- Е… Не се притеснявай. Случват се непредвидени неща. Сядай, сядай! Ще ти направя едно кафенце. Ето дистанционното. Пусни си телевизия,  докато направя кафето!

-Благодаря ти, мила. Не  се притеснявай за мен! Разполагам с малко време и ще се намери място да си поговорим.

   Мария се затича към кухнята. Приготви кафето в кафеничето  и го сложи на котлона да заври. Изчака, докато стане готово.Дъхът на кафето се разпръсна наоколо и приятният му мирис раздразни обонянието  й. Тя взе две чашки и го  разсипа.  Предната вечер беше направила кекс и сега ще поднесе  от него на Славена.  Нареди две парчета  в чиния и постави в табличка чашите с кафето и чинията с кекса. Забърза  към хола.

Славено беше пуснала телевизора и цялото и внимание беше погълнато. Даваха новините.

-Големи  наводнение и природни бедствия в България, Мария.

- Тъй е ,Славена. И природата вече ни може да ни търпи. Какво остана от нас. Изядохме се и в най- скоро време няма да остане нищо от нас. Но кой ти мисли затова?

- Нали знаеш, Миме? Човек за човека е вълк. Ако махне вълчата си кожа и  облече агнешка, тогава ще е друго.

- Славена. Хайде пийни си кафенце, пък и си хапни от кексчето!

- Благодаря ти, Миме. Когато идвам при теб, ми е  много хубаво.  Винаги ме посрещаш с цялото си сърце и душа. Просто си един добър човек.

- Трогваш ме, Славена. Да се надявам, че е така. Дай Боже до края на живота си да си остана такава.

- Човек е такъв, какъвто сам си е изградил живота. А и продължава да си го изгражда. Нали знаеш? Желанието си е само наше и ние сами си избираме накъде да вървим, какво да правим, с кого да се срещаме. Така градим живота си.

- Съгласна съм с теб. Но Бог ни е дал Разум, за да мислим и действаме. Ако го нямахме, не знам как щяхме да живеем.

- Такъв е живота. Имаме си всичко, но не използваме правилно разума си. Все гледаме в паницата на другите. А за нас забравяме, че няма с какво да се нахраним.

- Настанаха тежки времена. И то знаеш ли защо? Защото не влагаме разум в нещата. Мисълта ни хвърчи не там, където трябва. Създаваме и рушим.

- Така е, Мария

- Повече рушим, отколкото създаваме. Колко свети неща унищожихме. Унищожихме нашата историческа памет.Забравихме дедите си. Забравихме хората, които се бореха, животът ни да стане по- добър.

- Миналото си е минало. Но трябва да го помним и да отворим очите на  нашите деца, за  да знаят това минало. Ние не можем да избягаме от него. То е винаги с нас, макар, че някой иска да ни втълпи, че не това  е нашето минало.

-Много ми е болно за това. Но трябва да съхраняваме спомена за  нашето минало и да не допускаме, никой да ни го отнеме.

- Да обичаме своя народ и родина. Да се гордеем, че сме българи.

- Ти си голяма родолюбка, Миме?

- Така е. Обичам всичко, което е българско. Но не забравям, че  съм член на света. И съм част от него.

 - Милата ми приятелка. Радвам се, че те имам.

- И аз се радвам, че те има, Славена. Че имам с кого да си споделя това, което ме вълнува.

- Времето напредна, мила и ще тръгвам. Трябва да  ходя в  офиса. Имам още една среща с клиенти.

-  Много ми се искаше още малко да си поговорим. Но щом е така. Тръгвай!  Изяш си моля те, кексчето! Щото старите хора казват:” Дойде ли гост, почерпи го. И да се изяде всичко, щото къщата ти ще е пълна”.

- Това не го знаех. Но ще го запомня и ще го казвам на приятелите си.

- Благодаря ти, Славена.

- А сега ще тръгвам. Остани си със здраве.

 И тя отиде към антрето, обу се и тръгва. Мария я изпрати до вратата.

- Довиждане и успех, Славена.

Славена излезе и махна с ръка за довиждане.

   Мария пак е сама.Обядва и  легна да си почине малко. Беше задрямала на дивана. В просъница и се яви образът на милият й съпруг. Бяха заедно. Тя изведнъж се стресна. Той беше непрекъснато в мисълта й. Все още  го обичаше. Не можеше да забрави времето, когато сключиха брак. Споменът оживя пред нея. С родителите си бяха  на язовир „Антон Ивановци”. С Гошо бяха се разделили още от язовир „Медет”. Той замина за Велинград, а те се преместиха. Но връзката им не приключи до тук. Пишеха си, чуваха се по телефона. Докато един ден, Гошо и изпрати телеграма, че идва при нея. Мария очакваше денят,  в който  наново  ще се видят. И той дойде. Остана за няколко дни в дома й на Орехова поляна.  С него  й  беше толкова хубаво, че искаше да бъдат завинаги заедно. Тогава баща й Никола правеше  великолепно малиново вино. И до ден днешен , Мария си спомняше за сладкия вкус на малиновото вино.

 След три   дни, Георги трябваше да се прибере във Велинград. Там го очакваше майка му Елена, която беше останала вдовица от дълги години. Тя била от София, учителка . Съпругът  й бил  бил руснак, от Воронеж.  Но дошъл в България и заживял с майка му Елена в Разлог. Той бил изключително интелигентен  човек и  имал доста професии. Поправял най- вече часовници. Там се родил и синът им Георги.  По- късно се преместили във Велинград. Тогава, майка му Елена останала вдовица.

 Георги си тръгна, а и Мария, за да го изпрати.  Но вместо в Кричим, Георги трябваше да хване влака от Стамболийски. С автобус пътуваха до  Стамболийски и отидоха  на гарата, за да чакат влака. Влакът дойде и Георги трябваше да се качи. Но Мария нямаше никакви пари, за да се прибере  на язовира. Влакът вече щеше да потегли и Георги се обърна към Мария: Имаш ли пари ? Тя замълча. А искаш ли  да дойдеш с мен?. И тя тихо каза”Да”. Двамата се  качиха  в последния момент, когато влака току що беше потеглил. Слязоха на гара Септември. Там живееше сестрата  на Георги- Мария със съпруга си Кирчо и двете и с деца Николай и Андрей. Тя беше учителка и преподаваше в местното училище. Мария и Георги   забързаха  към апартамента на сестра му. Той  беше близо до гарата. Качиха се по стълбите и звъннаха на звънеца.

 Мария беше много развълнувана. Как щеше да я посрещне сестра му! Какво щеше да  й каже! Но изненадата  й беше голяма.

На вратата се показа  сестра му и ги посрещна с усмивка.Вечеряха  всички заедно и останаха да преспят у тях. Сестра му Мария се обади във Велинград на майка му, за  да ги чака,  че брат й  води снаха.

   На другата сутрин потеглиха с мотрисата за Велинград.Майката на Георги живееше под наем точно на център на града, срещу киното в Лъджене.

 Посрещна ги на външната врата с менче с вода и китка здравец. Плисна им вода , за  да им върви по вода.   Тръгнаха по   тясната пътека в двора и влязоха в не голяма стая.  Разговаряха цялата вечер и на другия ден, решиха да се обадят на майката и бащата на Мария. Тя беше много притеснена за тях.

   И така. На другия ден изпратиха телеграма, че са заедно и след  няколко дни ще отидат при тях. Мария и Георги по- късно научиха, че родителите й преди телеграмата толкова много се притеснили, да не се е случило нещо лошо с дъщеря им.Но телеграмата ги  успокоила. Приготвили вино и ракия. Почерпили който срещнели, затова, че дъщеря им ще става булка. А Орехова поляна е мястото, където работниците живееха в дървени бараки Не бяха много хората. Всички се познаваха и много си помагаха.

Мълвата за случилото се стигнала до всички хора. И последвали честитки за много здраве и любов за младите .

 Майката на Мария много плакала. Но стореното е сторено. Нищо вече не можело да се върне назад.

   Мария разтърси глава. Беше на дивана в апартамента си. В компания  с тишината на стаята. Стана, направи си следобедно кафе. Обели си една ябълка и си хапна от нея. Обичаше плодовете повече от всичко. Седна до компютъра и продължи да пише книгата си . Беше щастлива да пише. Това и помагаше да излиза от сивото ежедневие . Да  стане част от събитията, които свързваха героите. А в тази книга, тя беше главният герой. В нея пишеше за своя живот. Спомените  сами идваха и подскачаха по  клавишите на компютъра. И пак се  връщаше в детството си.

 Спомените и  подскачаха в главата и като палави хлапета тичаха  във времето. Спомни си  сватбата. Беше облечена в бяло. Една птичка, която излетя от майчиното си гнездо. Бяха във Велинград. Сключиха граждански брак в кметството  на 7 ноември 1964 година. Някоя приятелка беше и казала, че трябва да настъпи младоженика, за да е тя ръководеща единица в брака. Да, така и стана. След това отново се върнаха в язовир „Антон Ивановци”, на „Орехова поляна”. Дадоха им отделно малко жилище в дървена барака и така заживяха. На шест месеца детето, което растеше в утробата и излезе на бял свят преждевременно и не беше живо. След това още два спонтанни аборта на три и четири месеца. И настъпи тежък живот за младите. Мария не можеше да забременее. Сълзите в очите и станаха нейно ежедневие.  А толкова много и се искаше да държи в ръцете си едно малко създание от любовта на двамата. Един ден и Мария не можеше да разбере, някъде дълбоко в съзнанието си чу глас, който и каза: Ще имаш дете, но трябва да го кръстиш Христослав”. Тя наново забременя и когато дойде дългоочакваният ден на раждането, съпругът и Георги беше на лов. Болките започнаха в шест сутринта. Тя реши, че първо ще закуси.  Накара майка си Кера да  й приготви макарони. Нахрани се и повикаха линейката, за да я закара в Пловдив. Беше неделя. В три часа и петнадесет минути следобед се роди момиченце, който кръстиха на свекърва и- Елена. Майка й се прибра на Орехова поляна и новината бързо  стигна до съпруга и Георги и баща  й  Никола. Всички я очакваха.   Тръгнаха за Пловдив, за да я  видят. Радостта беше голяма.

 Мария разтърси глава и се върна в действителността. Сля се с тишината  в стаята. Очите и се притвориха и тя се унесе в следобедна дрямка. Пак и се яви, той. Нейният обичан и любим съпруг. Беше усмихнат и държеше високо в ръцете си малката Елена. Но всичко се разтопи и той изчезна. Мария се стресна и отвори очи. Не, Гошо вече го нямаше. Може би това беше неговият дух, който вече лети в незнайното пространство и искаше да и припомни мига на голямата радост. Мигът, в който той беше най- много щастлив. Мария стана от дивана. Направи си следобедно кафе и пусна радиото на касетофона.  В момента  й трябваше  музика, която да я разтърси. Да я накара да забрави макар и за миг онова щастие, което беше оставило спомен в душата  й, но никога вече нямаше да се върне. И  наново потъна в дъното на мислите си.Пак си спомни първите срещи с любимия. Голямата любов. Как щеше да изпусне последният изпит по физика, защото с Георги се любиха в горичката в град Пирдоп. Учителите чакаха само нея. Но всичко мина благополучно. След това   тя кандидатства  медицина. Беше приета, но любовта спря пътя, който беше поела. Да стане лекар- хирург. Тогава имаше и още едно момче, което имаше чувства към нея.  Казваше ес Иван и беше от София. Родителите му бяха инженери и работеха на язовир Медет. Също много харесваха Мария. Но тя обичаше само Гошо. Момъкът със сините очи, като небето. Така го запомни завинаги. Русокос. Тя искаше да има съпруг с руси коси и сини очи. И сега, милият му образ изплува пред нея и я гледаше така нежно, и сякаш я приветстваше от небитието.Мария все още помнеше думите му: „Ти си първата и последна жена, която съм обичал”. Три дена преди своята кончина той   й ги каза за последно. 

 Едра сълза замъгли очите  й  и се търкулна по лицето й. Голямата   любов към Гошо никога не можеше да бъде заличена. Казваха, че  винаги трябва да обичаме и мислим за близките си, които  вече не са сред нас. Има една невидима нишка, която ни свърза с тях. Чрез нея, те знаят всичко за нас. Радват се и страдат с нас. Една жена беше казала на Мария: „Не трябва да плачете за починалите, защото им причинявате голяма болка. Не трябва да носите черно, защото не могат да ви виждат.”

   Мария разтърси глава и се върна пак в миналото.  Виждаше се онази ученичка, с тъмносинята манта, бялата якичка и черната баретка на главата. С двете кестенява плитки. От язовир Студен кладенец,  всички се преместиха на язовир Кърджалии.Там, Мария стана девойка. Всеки ден, ходеше пеш пет километра, за да отиде на училище в града. Пътят минаваше  река Арда през понтонен мост. Много обичаше града и гимназията. Тук, тя за първи път се влюби в едно момче, на име Веселин. Бяха заедно в един клас. Но го обичаше тайно и до края не сподели тези чувства с него. Осми, девети и десети клас до половината, бяха на язовир Кърджалии. Живееха в дървена барака, както всички останали. В село Прилепци  имаше едно момче, което се казваше Тошо и тя също беше влюбена в него. И пак никога не успя да изяви чувствата си.  Много обичаше това място- язовир Кърджалии. Но обекта завърши и  наново трябваше да се местят.  На язовир Медет. Мястото, където срещна голямата си любов- Гошо. Преди да го срещне, ходеше на училище последен единадесети гимназиален  клас, в град Пирдоп. Пътят беше кален и труден за пътуване. Но Мария, заедно с баща си и колелото, което нарекоха „Марийка” всяка сутрин, в пек и мраз вървяха пеша цели девет километра на отиване и същите девет на връщане.Всяка сутрин закъсняваше с 15 минути на училище. Но класната  й Георгиева поради тази причина, ги извиняваше. На матурата по  литература, на писмения изпит  написа най- добрата тема.  По- биология изкара  отлична оценка.  Явно още тогава, нещо е подсказало, че ще дойде време и тя  ще започне да пише, макар, че  нейното желание беше да следва медицина. Затова много обичаше биологията.

   Но тук всичко се промени. Влюби се в  Гошо.  За да се виждат двамата, трябваше да се крият от майка  й. Тя беше много строга към Мария. Дори до единадесети клас я наказваше. Баща й, Никола поддържаше връзката на двамата влюбени. Затова, Мария много го обичаше, защото единствено, той я разбираше.Тя приличаше на  него. По благия му характер. По  добротата. По взаимопомощта към хората.Той обичаше природата и животните. На язовирите, които се местеха, правеше градинки и отглеждаше зеленчуци. Всяка Нова година колеха прасе, което той отглеждаше. А имаше и агънца и козички.  И тя също   като него обикна животните. И до ден днешен остана тази любов в нея.

 Мария така беше се унесла в спомените си, че не чу , когато някой звънеше на външната врата. Тя разтърси глава и екота от звъненето прозвуча в главата й. Скочи за бързо и се затича към вратата. Отвори я и вторачи любопитен поглед. Пред  нея стоеше около 12 годишно момиченце, което  я изгледа изненадано.  Гласът му отекна като ехо  и  се разнесе из коридора.

- Лелче, тук ли живее кака Катя?

-  Тук не живее Катя.  Тя е на по- долния етаж. Апартамент – втория в ляво.- отговори Мария. Ти май не си идвала друг път тука? Не съм те виждала.

- Да. Живея в Гагарин. А с кака Катя се уговорихме да дойда да я взема  и да отидем на гости в една наша приятелка. Тя живее тук, наблизо.

- Добре, мила. Слез по- добре по стълбището и ще си право там.

- Добре, лелче. Бяхте  много мила. 

- Хайде, ще те заведа до кака ти Катя.

    Двете заслизаха по стълбите и спряха пред вратата на Катини. Позвъниха и на вратата се показа едно русоляво, възпълничко момиче.

- Здравей, Катя. Хайде, че Дидито вече ни чака!- подкани момичето.

   Мария  Махна за  довиждане и  забърза към апартамента. Влезе и седна на дивана. Взе дистанционното и пусна телевизора. „ Стига с тези екшъни! Все престрелки и убийства. Няма ли  да дават филм за любовта.” Затвори телевизора и се отпусна удобно върху дивана.  Спомни си, когато изпращаше дъщеря си Елена на училище. А тя беше палаво и будно дете. Беше доста непослушна. Върна се назад с годините. Живееха с Гошо на Орехова поляна- язовир Антон Ивановци. Мария силно желаеше да стане акушерка, след спонтанните аборти, които направи. Елена стана на четири години. А с колко голяма любов я отгледа до тази възраст. И реши, да кандидатства акушерство в Пловдив. Подаде документи, а също и в Смолян в Педагогическия, със специалност български и руски. Но щастието и се усмихна Приеха я акушерство и затова не се яви на кандидатстудентските изпити в Смолян. Беше много щастлива, че мечтата и се сбъдва. Започна през 1967 година. Пътуваше всеки ден от Орехова поляна, Кричим и Пловдив. Ставаше сутрин в пет часа. По- късно отиде на квартира в Пловдив. Забременя  и като стажант акушерка роди второто си дете- Красимира. На държавните изпити при нея дойдоха съпругът  и майка й. В едната ръка държеше детето, кърмеше го, а до него беше и дъщеря  Елена. Нямаше време да се подготвя за изпитите. Разчиташе на знанията, които беше усвоила през годините. И за нейна голяма изненада, взе диплома с много добър 5. Наново всички се завърнаха на Орехова поляна. Бяха много щастливи. Малката Елена беше при баба Кера и дядо Колю, а Мария,Гошо  и Красимира живееха в друга барака. И така, докато един ден, Красимира вдигна висока температура. Беше на три месеца. Температурата не спадаше. Започна и да кашля. Една вечер потърсиха шофьора на линейката, за да тръгнат за Пловдив. Но той го нямаше. По- късно го намериха и с Красимира потеглиха за Пловдив. Приеха ги в детско отделение на Държавна болница. Но въпреки усилията на лекарите, детето не издържа. Почина в  ръцете на Мария  Очите и се пълнеха със сълзи. Гърдите й се раздираха от болка. Гошо я прибра от болницата и наново се върнаха на Орехова поляна.Тя не можеше да си намери място от силната болка, която изпитваше. Но времето течеше и тя трябваше да отиде по разпределение в село Лясково. Вече се отваряше една  нова страница в живота на Мария. Трябваше да тръгне без съпруга си Георги. Това беше един много труден момент за нея. Как щеше да живее сама! Как щеше да се справи и то в едно непознато село!

   Четвърти април 1970 година беше една паметна дата. Тя отваряше нова страница в живота на Мария. Със съпруга си Георги станаха рано и потеглиха с автобус за село Лясково. Пътят беше продължителен Слязоха в село Михалково. Михалково беше малко село, прочуто със своята минерална вода. Към обяд пристигна и автобуса за село Лясково. Потеглиха по пътя, който води  за град  Девин. На километри от Михалково автобусът отклони и тръгна по прашен, не широк  път. В сърцето на Мария бушуваше буря. Очите и леко натежаха. Но прекрасната гледка, зеленината на  бориките я разведриха. Пред погледа й се показаха първите къщи, не типични  за града. Къщите бяха изградени от камък. Не се виждаха дворове. Правеше  й впечатление, че бяха една в друга. Обърна се към съпруга си и  леко се усмихна. Облегна глава на раменете му, за да почувства неговото присъствие. Стана и леко на сърцето. Автобусът спря на центъра на селото. Мария хвана Гошо под ръка и двамата слязоха. Наоколо имаше доста селяни. Те бяха вторачили любопитни погледи. Едни от тях се престраши и  ги доближи.

- Къде е Здравната в  служба?- запита Мария. Аз съм новата акушерка.

Човекът посочи, че трябва да се върнат назад. И двамата с Георги тръгнаха. Пътят беше кален, коларски. Отдалече зърнаха сградата, на която пишеше „Здравна служба”. Посрещна ги як българин, облечен в бяла престилка. Той подаде ръка на Мария и се представи:

- Аз съм  фелдшерът на селото. Приятно ми е Асен. А сега ще ви покажа, къде ще е вашата стая. Ще живеете тук.

   Стаята беше в задната част на сградата. Едно легло, маса и шкаф. Това беше всичко.

   На другата сутрин, съпругът и се тръгна за Орехова поляна. Там бяха майка й Кера, баща й Никола и малката й дъщеричка Елена. Мария остана сама. След като изпрати Георги, се отправи към амбулаторията.Това беше вече нейното работно място. Санитарката и даде бяла манта. И от  този ден започваше нов живот. Фелдшерът напусна  завинаги работата  си в Здравната служба. Медицинската сестра беше в майчинство. Мария остана сам сама. Не можеше да повярва. Съвсем млада още неопитна акушерка, трябваше да бъде лекар, сестра и акушерка. Занизаха се дни на работа и напрежение. Здравната служба беше на два километра от центъра на селото. Нямаше родилен дом. Родилките превозваха с линейка до град Девин. Няколко дни след  идването й в Лясково, се случи едно преждевременно раждане в седмия месец. И трябваше да го разроди в линейката  по път към Девин. Раждането мина. Детето се роди  живо и здравичко и беше кръстено с имено Ирина. След първото и бойно кръщаване, дните минаваха изпълнени с много работа и отговорност. Научи се да шие рани. Много чести бяха случаите, когато я викаха в полунощ. Пияни мъже, сбили се и тя трябваше да им помага. Трябваше да поставя диагноза при кризисни случаи и да ги изпраща с линейката в Девин.Имаше един тежък случай, на остър апендицит. Диагнозата и беше точна. Пристигнаха с линейката в Девин и приеха човека в болницата. Тя беше щастлива, че отиде навреме , защото още малко, апендицитът бил пред спукване. Това беше един от тежките й случаи.

   Всеки ден трябваше да посещава домовете на новородените, на бременните. Да провежда консултации в Здравната служба. Да преглежда болни. И много скоро се случи също едно събитие, което премина благополучно. Караха родилка от Лясково за Девин с линейката. Жена с нормално износена бременност. По пътя, болките зачестиха и започнаха напъни. Линейката беше от онези, старите, чийто таван отзад беше нисък. Мария трябваше да разроди жената. Раждането  беше мъчително, а и за бебето   рисковано. Главичката задържаше и не можеше все още да се покаже. И  Мария реши, че ще се помоли на шофьора да помогне при раждането.Трябва да се използва метода Кристилер, това значи,   две ръце  да се поставят на фундуса на матката, т. е най- горната част на корема и с изтласкващи движения към долната част, за да се подпомогне на плода да излезе по- бързо.  Мария обясни на шофьор какво трябва да прави и разраждането продължи. За миг, главичката  на детето се показа. Тя я подхвана и лека полека детето излезе навън. Чу се  пискливото му гласче.  Младата акушерка го зави в наличните пелени, които беше приготвила предварително. Тя беше щастлива. Роди се здраво момиченце, по- късно когато го притеглиха в родилния дом в Девен беше 4,200 кг. И нямаше никакво разкъсване при раждането. Това беше един голям успех за Мария. Прибраха се в Лясково и наново започна нейното изпълнено с големи натоварвания и напрежение в работата. Всеки ден извървяваше в дъжд и  сняг, в студ и пек най- малко четири километра, като изключваше ходенето по домовете на децата, бременните и родилките. Измина време и тя се премести да живее на квартира в центъра на селото. Но нищо не се промени. Животът в селото я научи да цепи дърва, да пали печка. Научи за традициите и обичаите на помаците. Как биеха млякото  в специално направени  дълбоки  каци  направени от дърво и сами си правеха маслото. Как  правеха  кисело, което се приготвяше от нарязани диви круши, като  ги слагаха в дълбоки дървени  каци,   и така престояваха, докато се газират. Това беше едно великолепно безалкохолно питие.

   Не беше лек живота на жените от това помашко село. Мъжете бяха в кръчмата, а жените  вършеха и  домашната и мъжката  работа. Отглеждаха предимно картофи. Товареха, разтоварваха, цепеха дърва за печката и всичко, което беше нужно за семейството.

    А ежедневието на Мария беше запълнено и имаше много малко време за почивка. Само вечер, когато не я викаха по спешност.Едни ден се случи нещо, което разтърси цялото и същество. Една жена беше направила криминален аборт. Извикаха я по спешност. Жената със силни болки и висока температура. Беше отказала да отиде в Девин. Как ли не я увещава Мария. Но жената и близките и бяха категорични. Ще остане в къщи и никъде няма да ходи. Мария трябваше да реши. И започна масивна антибиотична терапия – с инжекции пеницилин. След изкарано едно денонощие, кървенето започна да спира, температурата спадна и жената  се върна в нормалното си състояние. Но този случай, младата акушерка още дълго време не можеше да забрави. След години, когато си спомняше за него, нещо жегваше сърцето й. Ако жената беше умряла. Кой щеше да бъде отговорен. Пак тя. Благодаря на Бог, че помогна и на жената и на нея.

   Беше съвсем сама в това село. Раздаваше цялата си любов на тези малко странни и простовати , но яки и здрави балканджии, които я обикнаха.

   Но сега, тя  лежеше  на дивана в своя дом. Беше пуснала тиха музика и се връщаше в спомените  си. Пак  беше  в Лясково. Така беше обикнала селото и хората, и се сля с техният живот и традиции. Записа се в местната група за народни песни. Научи доста от тях. Дори ходи с тях на Рожен, на събора на надпяване.

Спомни си и нещо много тежко, което беше се случило с дъщеря й Елена, на Орехова поляна. Но това го научи, когато   се прибра за два дни. През това време медицинската сестра  в Лясково   я замести.Селото не можеше да остави без медицинско обслужване. Това, което научих силно я притесни. Както се вървяла, малката  Елена покрай бараката, където бяха баба й и дядо й, точно на ъгъла, изведнъж пръста започнала да се свлича и повлякла след себе си камъни. Изведнъж, детето изчезнало под пръста и един голям камък над нея. Съпругът й Георги видял отдалече и с всички сили се затичал. Не можел да използва нито лопата, нито  нищо друго и започнал да рови със всички сили. Големият камък бил надвиснал над главичката му, по някакво чудо не я затиснал. Георги извадил детето. Мария   много плака,когато научи, но  се  успокои, че детето й останало живичко.След това, тя наново се върна в Лясково и заживя с хората и техните проблеми. С техните радости и болки. Грижеше се за здравето на хората. А сега, това време беше отминало. Тя беше сама. Баща й майка й и съпругът и Георги си бяха заминали за винаги  от този свят и живееха в  едно  друго пространство, което беше невидимо за нея. Лежеше  върху дивана и изведнъж, като че ли чу гласа на най- обичания, на най- милия, най- нежния.  В просъница, някъде дълбоко в съзнанието си чу гласа му: „ Мим, аз съм винаги с теб. Обичам те както те обичах,  когато бях до теб. Не тъжи, аз съм жив и живея чрез теб.” Мария разтърси глава. Отвори широко очи и сякаш, той беше пред нея. Онзи Гошо, когато бяха още много млади. Колко много се обичаха. На всяка крачка се прегръщаха и целуваха. Бяха щастливи,че са заедно. Такава любов беше неземна. Една едра сълза се търкулна по бузата й. Тя стана от дивана и пусна по- силно музиката. Не трябваше да плаче.Животът е такъв. Все някога, единият си отива. Нищо не може да се върне.  Много пъти, той й казваше:           ” Мим, искам да си отида от този свят преди теб, защото няма да мога да понеса раздялата.” А един път  сподели с нея, че сънувал сън, в който се явил баща му Андрей. Казал му, да се стяга и да си приготви учебниците, че там ще учи медицина.  Сякаш починалите се явяват на живите и ги предупреждават за много. неща.

Мария си приготви следобедно кафе и продължи да слуша музика. Изпи си го и реши да отвори компютъра, за да продължи да пише книгата си. В момента пишеше две книги. Едната „Смехът на времето” и другата „Моят живот, мое верую”. Ето,  това беше станало нейното ежедневие- книгите, вестника, обществената работа.  Още от малка се сблъска с трудностите на живота. Още като живееха в Казанлък, баща й работеше на язовир Георги Димитров ( Копринка). След като свърши този обект, всички извървяха не лекият път по строителните обекти на България- язовирите  „Студен кладенец”, „ Кърджалии” „Медет” и „Антон Ивановци”.  Баща й работеше в строителството, а майка й на бетоново стопанство. Трудният и изпълнен с много изпитания път на строителните обекти приключи в момента, когато, тя завърши акушерство. Година и половина работи в село Лясково. Беше освободена от разпределение по семейни причини. През това време,  майка й и баща й  получиха от Хидростой  апартамент в Пловдив.

   Изведнъж разтърси глава. Така беше се увлякла в спомените си, че забрави, че съществува. Реши да отвори компютъра. Миналото така беше я завладяло. Мъка стягаше гърдите й. Замисли се. Пак се върна назад, в годините, когато беше ученичка в Пирдоп. Появи се образа й, облечена в  тъмно- синята манта,  бялата якичка и баретката на главата. Реши, да потърси сайта на гимназията в Пирдоп. Отвори Гугъл и написа. Пред очите й се появи очакваният сайт. Остана изненадана. СОУ „Саво Ц. Савов”. Това беше гимназията, в която завърши. И още една изненада: „НАГРАДА НА ИМЕТО НА ВЕСА ГЕОРГИЕВА – УЧИТЕЛ”. 

 Та това беше нейната класна ръководителка, другарката  Георгиева.  Класна на 11- а клас. Преподаваше литература. Мария много я обичаше, защото беше `незаменима учителка. Разбираше нейните болки. Нали всеки ден закъсняваше  за училище. Тогава беше на язовир „Медет” и вървеше по 9 километра пеша, за да отиде на училище. А другарката Георгиева и извиняваше всичките отсъствия. Мария много обичаше своята учителка. И сега, когато разбра, че вече не е между живите, сърцето и се сви от болка. В сайта имаше снимки на училището. И тя си спомни, когато беше пред стълбите с група от своите ученици. Сълзи напираха в очите й. Но времето така я беше променило, че се научи да издържа на големите натоварвания, които се изпречваха на пътя й. Научи се сама да се справя със всичко. И сега, когато пенсията й е толкова малка, вземаше по 150 лева, които й стигаха само  да изплати месечните си задължения. А за храната… Това беше нейното ежедневие. Затвори сайта и започна да пише книгата си. Изведнъж на вратата някой чукаше. Звънецът не работеше. По- точно се чуваше съвсем слабо. Стана от дивана и се забърза към външната врата. Отвори я и на прага се показа Славена. В ръката си държеше някаква папка  и чанта през рамо.

-Здравей Миме. Да се надявам, че не те притеснявам.

- Какво говориш Славена. Дори се радвам да те видя. Толкова съм самотна. Все сама и на компютъра. Ако не е той, писането на книгата и вестника, не се виждам…

- Знам какво е…

- Хайде, влизай де! Няма да те изям.

- Пък и се шегуваш!

- Да шегата, но разумната, те зарежда с енергия. Хайде, сядай! Настани се удобно на дивана! А сега, ще затворя компютъра.

- Да се надявам, че не те притеснявам?

- Как ще ме притеснява? Разказвай! Има ли нещо интересно около теб?

- Нищо интересно. Все едно и също. Работа, в къщи и пак работа и пак в къщи. Сякаш някаква машина ме е програмирала и изпълнявам  определена програма.

- Славена, нали знаеш, че всички сме програмирани. Живеем и се  завъртаме на различни обороти. Както часовник, който тик така и отброява минутите. Минутите, които са ни определени на Земята.

- Да, права си Миме. Какво стана с твоя приятел, с който се запозна?

- А ми добре. Наистина станахме добри приятели. Доста време измина, а ние сме в хармония с него. Интересно е, че виждаме почти по еднакъв начин нещата. Нямаме никакво спречкване с него. Дори не сме си повишили тон. Не сме се обидили нито веднъж.

- Колко е хубаво да имаш такъв приятел, който да те разбира.

- Да, Славена. Приятно ми е когато съм с него.Винаги има какво да си кажем. Какво да обсъдим. Какво да си споделим. Той също пише във вестника. Води две рубрики. Вече е и в редколегията.

- Така ли? Виж, това е добре, че имате еднакви разбирания.

- Да. Той е на високо интелектуално ниво. Има голям арсенал от знания. Просто, един човек с високи етични качества.

- Браво на него. Това се казва късмет. Да срещнеш такъв човек.

- Да. Просто един изключителен приятел.

- Вече не се срещат такива мъже. Виждаш ги?

- Така е. Когато съм с  него, става ми радостно на душата.Винаги има какво да си кажем.

- А ти? Не си ли срещнала някой, с който да си споделяш радостите и болките?

- Не, Миме. С много мъже контактувам. Знаеш, такава ми е работата .

- Ами, хайде де! Без любов трудно се живее. Без приятел, също.

-   Ох и много  ох. Ако е рекъл Бог , може да го срещна.

- Не губи кураж, до следващия тираж. Нали така казват хората?

-  Ех, много ми е приятно когато съм с теб. Ти ми даваш кураж да живея.

- Трябва да гледаме мъдро на живота. Той ни се дава веднъж на земята. Знаеш, обичам да казвам „живей за мига”. Всичко е миг. За миг се раждаме, за миг умираме. И какво остава от нас?

- С годините мъдростта, Миме.

- Да, Славена. Аз отдавна помъдрях. В  миналото имаха една приятелка, която беше  натрупала годинките. Знаеш ли какво ми казваше?

- Естествено, че не знам. Казвай де?

- Казваше ми така: „ Много си млада, Мария, а си толкова мъдра”. А с годините още повече помъдрях.

- Така е. Човек е такъв, какъвто се ражда.

- Знаеш,че си  права. Преди малко гледах сайта във интернет на моето училище в град Пирдоп.

   Ето, така съм изглеждала. На снимката не съм аз, но бях такава с баретата,  тъмно-синята мантичка и бялата якичка. Времената тогава бяха други. Униформите ни красяха. Имаше ученически час. Вечер до 20 часа. Който не го спазваше биваше наказан. И сега трябва така да бъде.

- Съгласна съм с теб.

- Виждаш ги учениците? Разхайтиха се. Пушат пред учителите. Възразяват. Дори има случаи, когато посягат на тях.

- Ами често ги виждам да правят секс по пейките. Държат се неприлично. Аругантни, груби и агресивни.

-  В  къщи стават  непоносими. Възразяват на родителите си.Държат се неприлично с тях. А не са редки случаите, когато ги бият, защото трябва да им дадат пари. А те , т. е. родителите ако нямат да им дадат, ги бият понякога до безразсъдство.

- Знаеш ли, Миме. Една позната ми се оплака от сина си. Тя остана вдовица и паричните и възможности са слаби. Синът и непрекъснато й искал пари. А тя, горката с тези възможности, как да му даде. И той така я биел. Удрял и главата с юмруци, а по някога в стената. Затварял и устата с ръка и силно я стискал. Просто, децата се изродиха.

- Славена, косата ми настръхва. Не дай си Боже, да имаш такова дете. Моля те, нека да не говори за това!

-  Добре, Миме. Нека да не говорим!

 - Благодаря, Славена. Нека да говорим за нещо по- весело!

- Знаеш ли? Утре съм на курс по шофиране. Колата откакто почина съпругът ми стои в гаража и няма кой да я кара. Само и плащам данъка.

- Защо не я продадеш?

- Защо да я продавам, като мога да я карам. Омръзна ми все да гоня автобуси.

- Е, права си, Славена. Ти постоянно пътуваш, пък и билетите за автобус не са евтини. Едно време те струваха  15 стотинки. Е хей, няма го вече това време…

- Така е Миме.  Да се връщаме назад,  няма смисъл. Тогава, времената бяха други.

- Съгласна съм с теб. Както сме се забъбрили  така? Забравих, че ти може да имаш работа.

- Да, да. Май е време да си тръгвам, че  не знам дали някой не ме чака пред офиса. Преди да дойда при теб, ми се обади някакъв мъж. Каза ми, че иска да разговаряме. Че разговорът не бил за отлагане.

- Щом е така, няма да те задържам.

- Хайде сега да ставам, че не искам да се притеснява човекът. Може би вече ме чака пред офиса.  Хайде, остани си със здраве и до нови срещи, Миме.

- До нови срещи, Славена.

   Славена си тръгна и Мария отново остана сама.  Отиде до кухнята и си приготви обяда. Днес беше решила да си похапне по- леко ядене. Наряза си домати, поръси го със сирене и заля с олио. Нищо други не й се искаше. Взе си една филийка от хляба и седна до масата. Нахрани се сладко, сладко. Беше време да седне наново на компютъра и да продължи да пише книгата си. Това е създаваше най- голямото удоволствие сред дните й на самота. Това беше книгата за нейния живот. Спомените сами прииждаха и си отиваха. Те бяха като една кинолента, които бяха се запечатали завинаги. Върна се във времето, когато си тръгна от село Лясково. Изпитваше голяма мъка. Беше обикнала хората и те също  й отвръщаха със своята любов. Но, тя имаше семейство- съпруг и дъщеря, които я чакаха. Те имаха нужда от нея. А в селото беше сама. Една млада жена не трябваше да изоставя своето семейство, защото то имаше нужда от нея и нейната любов. Управлението на здравеопазването беше в Смолян. Изпрати молба до директора и след  дълго чакане пристигна писмо, че вече е освободена. Връчиха и заповед за напускане и тя се приготви. На уреченият ден, съпругът й Георги дойде, за да я вземе. Все пак, Мария изпитваше болка с раздялата на тези малко простовати и добри  родопчани. А беше слушала в миналото  различни неща за помаците.  Сега, тя ще се раздели завинаги с тях. През 1971 година наново се завърна при семейството си на Орехова поляна. А вече имаха апартамент в Пловдив. Време беше да решат със съпруга си Георги да се установят  там и да започне работа като акушерка.   След   разговор с родителите й взеха решение да отидат двамата с Георги в Пловдив. Апартаментът беше на улица Ако Доросиев 19. Точно срещу Младежкият хълм. Един божи ден събраха багажа си и тръгнаха за Пловдив. Майка й Кера и баща й Никола, заедно с малката Елена останаха на Орехова поляна. Мария и Георги заживяха в Пловдив. Но тя трябваше да си намери работа. А това беше много трудно за нея. Въпреки всичко, един ден научи, че търсят акушерки за новата клиника на Патологична бременност. Тя се намираше на центъра на града, близо до ресторант хотел „Тримонциум”. Подаде документите си за кандидатстване в клиниката. Щяха да приемат само  шест акушерки. Мина време и й съобщиха, че е приета на работа. Това беше един щастлив момент за двамата. И след няколко дни започна новото начало.  Първият работен ден беше един трепетен момента. Мария беше много притеснена. Попадаше на едно място, където не познаваше никой. Завеждаш клиниката беше   д-р Андрай Танев и още двама лекари д- р Кръшков и д-р Итко Танев. Началото започна с почистване на клиниката. И после, всичко   от началото.  Мария  работеше на смени,  даваше съботни ,неделни и целодневни дежурства. В процеса на работата даде една добра идея. Бяха въведени картончета за всяка болна, където пишеше какви лекарства да получава. Нареждаха ги в табличка и така нагледно  се виждаше всяка болна какви лекарства ще получава.     Споменът за това време се върна и  в очите на Мария се появиха сълзи. Акушерската професия за  нея беше най- голямата й любов. И с тази любов, тя отиваше всеки ден в клиниката.

-А сега  седеше  на дивана и беше се сляла с отминалото време.  Стана и си  направи кафенце, за да разсее споменът и болката, когато работеше в Патологична бременност. Тези години за нея бяха най- щастливите. Пък със  съпругът си Георги много се обичаха. Любовта между двамата беше много силна и изпълнена с много нежност. Спомни си дните, когато бяха навън. Вървяха непрекъснато прегърнати. Спомни си многото целувки. Това беше за нея приказен свят, в който живееше и дишаше от въздуха на любовта. Кафенцето я ободри  и тя пусна телевизията. Даваха интересен филм.  Обичаше да гледа филми изпълнени  с мъдрост, философия и любов. Изведнъж, в съзнанието й се появи     мъжът, който толкова много обичаше. Откакто почина Гошо, животът й стана скучен и монотонен. Това са цели  деветнадесет години без него. Нямаше го при нея. Липсваше й синият му поглед, усмивката и чувството за хумор. Когато се омъжи за него, тя беше едно свенливо момиче. От най- малкото плачеше. Първите години бяха мъчителни за нея. Майка му и сестра му непрекъснато се обаждаха да  отиде при тях. А тя оставаше сама и  все плачеше. Майка му Елена и сестра му Мария, казваха, че е много странна. А тя знаеше, че не е така.Просто  е мълчалива и срамежлива. Така беше възпитана. А тя имаше родители, които сега почти не се срещата. Майка й Кера силна по дух жена борческа и изключителна чистница. Просто, голяма майка и домакиня. Тя движеше всичко в семейството. Баща и обратно-изключително добър, всеотдаен. Обичаше природата и често излизаше сред нея. Почти всяка неделя ходеше на манастира „Свети врачове Козма и Дамян” над село Куклен.Мария приличаше на него. Израсна като добър и всеотдаен човек. Също като него обичаше природата. По характер беше силна, като майка си. Наследи от нея качествата й като домакиня и майка. И сега, когато остана сама, тя се справяше с всичко. Беше мъжът и жената. 

   В този момент някой я изведе от спомените. Джи ес ема звънеше. Беше някаква жена, която искаше да се срещне с нея. Искала да се запознае с нея. Да вземе новата й книга. Определиха си среща на главната, за следващия ден. Непозната й благодари и Мария затвори телефона, с обещанието   да се срещнат.

Пусна си радио 1 и заслуша приятна музика. Обичаше това радио, защото имаше  от време на време класика, която, тя много обичаше.  Замисли се за човекът, който среща и заинтригува нейното съзнание. Беше благодарна на Бога за тази среща. Той беше един великолепен човек. Мъж, който може да има само една истинска жена, защото и той беше истински. Той я върна наново в живота. Срещна го в момент, когато беше загубила желанието си  да живее. Превърна се  в човек, който се движеше като някакъв механизъм, без мисъл. Всичко й беше еднообразно и безразлично. Тя беше благодарна на Бог, че й го изпрати в момента, когато вече почти си отиваше от този свят. Какво значи да срещнеш истинския човек, който може да те върне наново в живота. Реши да му се обади, за да се видят на кафе. И така ден след ден. Срещаха се разговаряха. Пък имаше за какво. Интелектуалното и духовното им ниво се допълваха. Срещите й с него бяха изпълнени с много емоция. Дори, когато тя беше сериозна, той намираше с какво да я накара да се усмихне.  Искаше да я вижда винаги усмихната. Дори я караше да намигне с дясното око. Отначало  й беше малко трудно. Никога не беше използвала този жест. Когато се чуваха по телефона, той й напомняше да намигне, докато тя свикна с това и  по телефона го караше и той да намигне. Сякаш бяха две деца, които си играеха на играта  „ намигане”. Да, Мария беше запазила детското в себе си и непрекъснато беше усмихната. Той върна и усмивката й. Толкова много му беше благодарна за всичко. Сега, тя  стана друг човек. Съпругът й Георги сякаш  внедри в ней чувството й за хумор.  Изведнъж, образът  му се появи пред нея. Като че ли изникна като цвете, което  цъфна пред очите й изпълни хола с много светлина. Синият му поглед заблестя и сякаш искаше да я обгърне с този блясък. Тя почувства някакъв полъх, който докосна тялото й и  изпадна в някакво опиянение от него. „ Да, той я обича и все още мисли от това необятно пространство и  й изпраща онази ласка, която помнеше, когато той беше още жив. Но от тогава бяха изминали цели  деветнадесет години.  Как можеше да го забрави! Да забрави онзи ласкав поглед, онази лъчезарна усмивка и да  й каже „ Ти беше първата и последна жена, която съм обичал“. Това не беше ли онова, голямото щастие, което се докосваше до нейното сърце и я караше да се усмихне пред мисълта, че все още мисли за нея и все още  я обича. Тази любов беше неземна.Изпадна в някакво униние и се върна наново, когато  започнала работа в Пловдив, в Патологична бременност. През погледа й беше онази акушерка, която не можеше да забрави.  Между първите шест, между първите в клиниката.Тогава плахо прекрачи прага на клиниката и сърцето й  удряше в гърдите й и още малко да  изскочи от гърдите й. В Лясково беше научила езика на помаците. Той беше  малко трудно разбираем  и това я притесняваше. Тя беше свикнала да работи сама и независимо, и това също я притесняваше. Не беше свикнала някой да бъде над нея. Нe умееше да работи в екип. Мария обичаше своята професия. От ден на ден започна да свиква с работата в клиниката. Назначиха и други акушерки. С напредване на времето, персоналът се увеличи. А имаше и приятни дни, когато празнуваха. Долу, в подземната част на сградата имаше помещение, което беше напълно оборудвано.  Там празнуваха  по различни поводи. Мария си спомни тези часове, когато се събираха там, всички и падаше такова веселие. А тя се занимаваше с културно- масовата работа. Организираше тържествата да стават по разнообразни и приятни. За нея това бяха толкова мили спомени. В очите и се появиха сълзи от умиление. Никога  вече няма да се върне това време. Годините бяха посребрили косите й.А сега беше сама. И на нова се върна във времето, когато напуснаха Орехова поляна. Майка и Кера и баща й Никола, заедно с малката Елена останаха още дълго време там. Те, двамата с Гошо заживяха в Пловдив, на улица „Яко Доросиев”№ 19, която по- късно беше получила нова име”Копривките”. Блока им беше срещу хълма на освободителите  ( Джендем тепе). Покрай блока минаваше  ж.п.линията за Подбалкана.  До нея имаше и шосе, което на  улица „Пещерска”  се разклоняваше. Наоколо беше доста шумно, едно от влакове, които минаваха, а другото от колите. Въпреки всичко, Мария и Гошо бяха щастливи. Живееха в любов и разбирателство. Обичаха да ходят на опера, на театър. Всяка събота ходеха в ресторант „Рибката”. Сервитьорът беше запомнил и менюто им- „панирана мерлуза” и аперативче- коняк с кола. Годините бяха изпълнени с щастие. На Нова година винаги ходиха в ресторант. А Георги беше прекрасен кавалер. Ще подаде палтото й, да го съблече, да го облече. В ресторанта издърпваше стола й да седне. А когато бяха до масата, винаги поръчваше от цветаря, който обикаляше  с кошничка цветя. Ще й подари я роза,  я карамфил. И всичко беше така красиво.С каква любов й ги подаряваше. А  тя го прегръщаше и нежно целуваше по бузата. Прибираха се с такси. А когато пътуваха с автобус, той първи слизаше и й подаваше ръка. По- късно, когато си купиха кола, той първи ще слезе, ще отвори вратата и ще й подаде ръка да слезе. А Мария, когато се качваше в нея, той първи ще отвори вратата и ще я покани да влезе в колата. Такъв си беше нейният любим съпруг, Гошо. Никога не може да го забрави.А голямата любов също не може да се забрави.

   Минаха три години и майка й  и баща и й се завърнаха от язовир Антон Ивановци.Тогава заживяха всички заедно, в двустаен апартамент на петия  етаж. Нямаше асансьор. Когато се прибираше от клиниката трудно се изкачваше по стълбите. Особено тежко й беше да се изкачва през изнурителните летни жеги. Но в крайна сметка на всичко се свиква.   Спомни  си един смешен случай. Този ден беше  целодневна. Съпругът й Гошо я взе от клиниката и отидоха на гости у едни приятели. Тя беше много уморена.  Приятелите я почерпиха малко ракийка и салата от домати. Не беше вечеряла.Тръгнаха си с колата. Но всичко и се въртеше. Слязоха пред блока. Тогава, Мария беше с дълга коса и я беше направила на кок. Започнаха да се качват по стълбите. И тогава се случи нещо невероятно. Фибата от кока й падна една стълба назад. Това сподели по- късно съпруга й Гошо. Тя се обърнала  назад към предната стълба и… Какво би станало ако не бил  той. Едно стъпало по- долу и фибата, която искала да вземе. Тази случка  я накара   да се усмихне, но със сълзи в очите. Всичко това бяха спомени, останали като печат върху нейното съзнание.

   След идването на родителите й, животът в дома се промени. Изпълни се с много сблъсъци между съпругът и майка й. Както се казва: „Два остри камъка,брашно не мелят”. Така и те, двамата. Непрекъснати неприятности и кавги. Животът  й стана някакъв ад. Силната любов между двамата  все още съществуваше. Обичаха се силно с Гошо, дори и съседите им завиждаха, въпреки големите неприятности. Мария живееше в един ад. Ад от кавги и крясъци. И най- неочакваното дойде. Не можеше да се размине. Здравето й се разклати. Получи язва, Ходеше на работа, но болките бяха почти непрекъснати. А тя ги търпеше, защото до нея беше обичният човек. Любовта му я крепеше. Имаха нужда да се отделят, за да живеят сами, без намесата на родителите й. Но възможностите им бяха малки. Внесоха малко пари в банката, за да могат да си купят жилище. Тогава, времената бяха други.  Животът си течеше и годините си минаваха. Постоянните болки, напрежението в работа и постоянните кавги в къщи започнаха да изтощават крехкото й тяло. И всичко търпеше, търпеше, търпеше… Всичко се трупаше, докато един ден получи перфорация на язвата и постъпи в болница, с непоносими болки. Изписаха я с подобрение и продължи  да работи.  Язвата продължаваше да я измъчва. Работата в клиниката не беше никак лека. Нощни, целодневни дневни смени и това беше нейният всекидневен живот. Здравето й започна да се влошава. Докато един ден, започна да повръща непрекъснато. Не можеше да поема нито храна, нито вода.Появи се един  видим грамаден тумор на стомаха. Наложи се да отиде при лекуващата си лекарка. А тя беше   категорична- операция. Мария беше толкова отслабнала, че само кръвта й се виждаше по вените. Въпреки критичното си състояние,  тя не желаеше да легне на операционната маса.  Съпругът й Георги почти  насила  я заведе в болницата.  Постъпи в ортопедия , където беше хирургията.  Сега там е Ной.  Въпреки непоносимите болки, Мария пак се усмихвала и си казвала: „Аз ще живея”. Вечерта, преди операцията, състоянието й се влоши. Болките бяха непоносими. Спомни си, количеството кръв, което повърна.Беше почти половин кофа. Свалиха я в ренгена, но той не показа промени в състоянието й.  Сутринта, някъде към осем, вече не можеше да издържа на непоносимите болки. С последни сили я качиха на количката и закараха в операционна. Екипът, който я оперира беше доктор Димитров и доктор Капон, които сега  вече не  са между живите. И всичко приключи до тук. Затвори се една страница от живота й. Не помнеше нищо. Събуди се с непоносими болки. По- късно научи, че животът й бил на косъм. Пълен дискомфорт на обмяната на веществата. Туморът бил отстранен. За малко да си отиде завинаги. В клиниката, в която работеше, лекарите и колежките й били силно безпокоени. Незабавно било изпратено хистологично изследване. От опериращия лекар разбрала, че коремният вагус ( най- големият нерва ) е отстранен , пилорът( края на стомаха )й  напълно органично затворен и  отстранен, и останала с една четвърт стомах. Един ден, доктор Капон отишъл до болничното й легло и усмихнат й казал: „Мария, няма нищо страшно. Две язви – едната на стомаха, другата на дванадесетопръстника.” Усмивка се появила на лицето й. Станало чудо. Силното й желание да живее, сякаш за нула време излекувало злокачествения процес. И така, в добро общо състояние я изписват от болницата. Сто и осемдесет дни, които й дават от ТЕЛК прекарва в къщи. Но болестта й не спира до тук. Три месеца след операцията, състоянието й се влошава. Получава постоянно главоболие, което по- късно научава, че кръвното й налягане е високо.Започва да й става лошо , получава колапси. Отива наново на лекар и се установява, че е получила Дънпинг синдром. Това ще рече, че храната пада директно в червата. Едно изключително тежко състояние. И лекарите са категорични, че трябва да се пенсионира по болест. А тя е само на тридесет години. Отказва и тогава я трудоустрояват. Преместват я на работа в поликлиниката. И от тук- натам, животът  й става още по- непоносим. Напрежение в работата. Влошеното здравословно състояние и кавгите в къщи. Необходима беше промяна. И един ден решават, че Гошо трябва да замине в чужбини, за да си закупят жилище. Съдбата беше в тяхна полза.От Хидрострой помогнаха и го изпратиха  в Либия. Дните за Мария се изпълниха с болка и страдание от липсата на милия човек. Той й изпращаше писма по приятели, които идваха в България. Не знаеше защо, но беше й измислил прякор. Наричаше я овца. Казваше се, че овцата е символ на доброта. А тя си беше такъв човек. Добър и търпелив. В клиниката често й казваха: „Акушерка Герасова, ти имаш ли нерви?” Тя ги имаше, но не се изявяваха външно. Бяха скрити дълбоко в сърцето й. И всичко търпеше, търпеше, търпеше…Съпруг й Георги изпращаше от Либия  мили писма, изпълнени с много любов. Когато получеше писмо, очите й се изпълваха със сълзи. Но нали, той беше заминал там, за добро…

Живееше заедно родителите си и малката дъщеричка Елена. Така бяха изпълнени дните й. Здравословни проблеми, работа , в къщи и всичко се въртеше в един кръг, от който нямаше излизане. Докато се случи нещо неочаквано в нейния живот. Беше легнала и в будно състояние, се намираше на Бачковския манастир. Вървеше пред колонада, докато стигна пред врата, през която трябваше да влезе вътре. Искаше да си запали свещичка. Вратата беше ниска и затворена. До нея стоеше монах. Врата сама се отвори и тя влезе вътре. О чудо. Нямаше олтар. Нямаше икони. Огромна бяла зала, с мраморен под. Тя тръгна и стъпките й ехтяха по мраморния под. Вървеше, вървеше и сякаш  не се виждаше края. Изведнъж пред очите й подиум и кафява врата. Пред нея се показа той. С бяла брада, дълга коса. С тъмна мантия и черни обувки, отпред закръглени. На лицето му сияеше усмивка. Възрастта му не можеше да се определи.  Може би около тридесетте. Мария падна пред Него. Изведнъж, Той бащински, с мил и нежен глас й каза:

- Стани ,  чедо !

- Господи, аз съм толкова грешна, че дори не мога да целуна   нозете ти.

- Стани, и кажи три свои желания!

- Но, аз имам много.                                                                                             - Кажи само три!

 И Мария се замисли. В книгата няма да ги сподели. Но Той и отговори:

- За първото ще купиш един химикал- и двамата тръгнаха обратно по коридора.

 Изведнъж, се появи катедра и в лявата страна чаша с вода. Той стоеше зад катедрата.

- За второто, ще вземеш пет литрова дамаджана и в нея ще сложиш един литър троянска ракия.

   Катедрата изчезна и те продължиха обратно по коридора. Наближиха вратата, през която Мария трябваше да излезе. В ръцете на стареца, ако може да се нарече така, държеше бял лист хартия и  започна да чете различни имена. Мария чу името на дъщеря си- Елена.

- А за третото желание…

 И пред тях се появи зелена  рокля, модел трапец, с тесни ръкави.Всичките неща трябва да ги донесеш тук, на Бачковския манастир и да ги оставиш на чудотворната икона  на Богородица. Изведнъж, Мария чува гласа на майка си:

- Мимо. Събуди се!

   Мария отваря очи и казва:

- Майко. Защо ме събуди? Не можах да изляза през вратата.

 И тя й разказа всичко, което се случи с нея. Беше будна, а  не можеше да си обясни какво беше станало с нея.

    Молбата на стареца трябваше да бъде изпълнена. Един ден двете тръгнаха да купят нещата, които й поръча стареца. Първо взеха химикал. Вместо с един, Мария взе с няколко цвята. Беше ред на плата. Влизаха от магазин в магазин, но никъде не намериха плата и цвета. Магазинът срещу централни хали- хиляда и една стока беше последната им  надежда.Тръгнаха  по отделно от щанд на щанд. И изведнъж, Мария махна на майка си с ръка. .Тя се приближи до нея.На лицето й се четеше усмивка.     

- Майко. Ето, това е плата. Ще купим толкова метра, колкото да ушиеш за мен рокля.

   Купиха плата и се прибраха в къщи.Майка й уши роклята, която се появи на Мария в Бачковския манастир. Но трябваше да намери троянска ракия. Къде ли не пита. Съпругът й Георги дойде един ден и каза:

 - Намерил съм ракия от троянския край, но не съм сигурен, че е тази, която търсиш.

- Не  се притеснявай! Ще се помоля  на стареца, който видях в манастира  да ми каже, дали ракията е същата.

   Вечерта, Мария сънува сън. В хола, на масата имаше стъклена, пет литрова дамаджана и в нея един литър червено вино. На сутринта, тя стана  с весло настроение.Беше доволно, че молбата й се сбъдна. Старецът беше  чул молбата й. Червеният цвят на виното говореше, че това е ракията, която търсеше. Когато всичко беше готово, приготвиха с майка си нещата и тръгнаха за Бачковския манастир. Когато стигнаха там, влязоха в храма, потърсиха игумен да освети нещата и ги поставиха до светената икона на Света Богородица, както беше заръчал старецът. Запалиха свещички пред  иконата и пред олтара, и си тръгнаха към Пловдив.

   Все още беше в болнични след операцията. Реши да отиде на балнеолечение в град Хисар, за да закрепи здравословното си състояние. Отидоха заедно с една нейна приятелка. Една вечер, някъде  към 22 часа и стана много лошо. Жените в стаята й казах, че лицето й е като лимон- жълто. И стана чудо. В някакво необяснимо за нея състояние, започна да казва различни неща на жените. На едната, съпругът й да се пази, за да не се случи нещо с него. На другата изрече датата и годината на раждането на сива й. А на нейната приятелка, да сложи на иконата на Света Богородица панделка, защото ще има дете. А приятелката й наистина нямаше дете. Имаше само едно осиновено. След време, наистина приятелката й забременя и се роди момче.

   След  изминалите определени болнични, Мария тръгна на работа. Старецът беше й казал, че на 37 години ще изпадне в клинична смърт. Но тя не можеше да повярва. Годините минаваха. Проблемите й с здравето не бяха отминали. Колапсите продължаваха. Все пак в съзнанието й оставаше едно съмнение: „Дали наистина ще се случи това, което й каза старецът?” И за всеки случай  нареди на съпруга си. Ако се случи всичко това, да знае, че не е мъртва, а да я обръща  на една и друга страна в леглото. Непрекъснато се молеше, това да не се случи в клиниката или по пътя. Вече беше на 37 години. Състоянието й не беше добро, въпреки, че ходеше на работа. Един ден, завеждащият на Първа хирургия на Държавна болница, доктор Зънзов, а по- късно професор,който вече не е между живите, а често идваше в клиниката, в която  работеше тя, да се оперира, за да се възстанови и да няма повече оплаквания. И тя се съгласи. Щеше да я оперира най- добрият лекар в България по гастроентерология- професор Добрев, който също не е между живите. Беше грипна епидемия. Мария помоли да дойде майка й, за да й помага след операцията.Направиха й нужните изследвания и я подготвиха за операция.  Попитаха я има ли чувствителност към някой лекарства. Да, отговори тя. Към атропин. Дойде денят. Закараха я с количката на операционната  маса. Сложиха й маската  и от тук натам сякаш вече не съществуваше. Изведнъж й стана много лошо. Сякаш започваше да полудява. Стана й много нервно. Чувстваше, че сякаш сърцето й се разкъсва. И започна да вика: „ Махнете каишите от ръцете ми!” Но никой не я чуваше.Изведнъж видя маса  до  която стоеше цивилен човек.” Какво става с мен? Какъв е този човек. Нали съм в операционната? Моля ви помогнете! Много ми е лошо. Умирам” Но човекът не я чуваше.И изведнъж, видя като в мъгла хора на тавана, а той беше остъклен. Това бяха студентите, които наблюдаваха операцията. Като просъница чу гласа на професора. И от тук нататък видя отворения си корем, целият в кръв и не можеше да издържа  Чувстваше отвращение  от вътрешностите си в корема. От тук натам, отвори очи. Намираше се в реанимация. Нямаше обяснение  на това, което й се случи. Но не мислеше за него. Бяха само нетърпимите до припадане болки. Беше разпъната на кръст. Система в едната ръка, сонда в носа и  адските болки. До нея стоеше майка й и я гледаше тъжно.               

- Майко, моля те извикай сестрата, да ми сложи инжекция. Повече не издържам.

   Непоносимите болки продължаваха. Мария чувстваше, че не може да издържи повече. Сложиха й лидол, но нямаше промяна в състоянието. Започна да чака да премине нощта, после деня и пак нощта и пак деня. Така до безкрайност. Болките продължаваха  да бъдат непоносими. Гласът й чезнеше някъде. Дори на четвъртият ден дойде доктор Бакърджиев от клиниката, където работеше, за да я види. Но нямаше глас. Не можеше да говори. Пети, шести ден, болките започнаха да стават по- слаби. Гласът й започна лека по лека да се възстановява. Но все още беше слаб. На тринадесетия ден я изписаха. Тогава докторът й каза, че въпреки   нейната чувствителност към атропин, се наложило да й сложат, защото сърцето й почти спряло. Два часа била на операционната маса. А по- късно научи от майка си, че тя била вън и чула когато докторите казали:” Не знам дали ще я бъди!” А тя, горката не знаела, че се отнася  за нейната дъщеря.      Ето това беше един много тъжен спомен за Мария. Клиничната смърт стана на операционната маса. Тогава,  Мария не подозираше всичко това. По- късно, когато прочете книгата на Реймонд Муди  „Живот след смъртта”, тогава разбра, че това беше клиничната смърт, за която й каза старецът.

180 дни беше в болнични и след това  наново започна работа. Сега състоянието й беше по- добро. Нямаше ги вече колапсите. Тя беше променена напълно. Коремният вагус беше отстранен, за да няма тази чувствителност. Двадесет и един сантиметър тънки черва бяха изведени пред стомаха, и  беше направена бримка, там където липсваше пилора ( края на стомаха), за да не пада директно храната  в червата. Това беше причината за колапсите, които правеше преди операцията.

Беше конструирана по нов начин с една четвърт стомах. Храненето й беше затруднено. Хранеше се по малко, но й  ставаше много тежко. И така, започна да се храни по малко, но често. Дори професорът й беше препоръчал да пие по една чаша червено вино, за да се закрепи. Дните започнаха да преминават един след друг. След първата операция и това, което се случи в Хисар, при разговор с приятели и познати, започна да казва за минали, настоящи и бъдещи събития. Един вътрешен глас, сякаш беше гласа на стареца й казваше, че трябва да започне да прави добро, защото ще й се вземе дарбата. А тя не  знаеш, каква дарба има. Докато един ден беше на балнеолечение в Банкя. Случайно беше в компания с хора от високите нива. Споменът остана завинаги в съзнанието й. На един от тези господа, тя каза: „Идва време, когато ще има две партии. Когато двете, ха ще паднат в пропастта, ще се появи нова, която ще поведе хората.” До тогава имаше само една партия БСП. И това, което  беше  казала се сбъдна. Появи се СДС. Хората гласуваха за нея. Но събитията започнаха  да се променят. Появиха се много партии. Народът  се раздели на партии, които сякаш разделиха България на  части. Тя не желаеше  да мисли  за това,  защото е човек, който няма партийна принадлежност. Винаги е  под бялото знаме- знамето на чистотата.

   Мария разтърси глава. Споменът беше жив пред  нея. След всичко, което й се случи, животът й тръгна в друга посока. Остана сама. Дъщеря  й Елена  живее в село Цалапица. Внукът й Йордан отиде в Ирландия , а с малкия внук Георги се случи нещо неочаквано, за което тя не искаше да сподели. Остана сама. След смъртта на съпруга си Георги продаде апартамент в ж.к. „Тракия”    и  купи нов- малка боксониера в квартал „Изгрев”. Но все пак не беше съвсем сама. Добрият човек, който срещна по пътя си в малка степен я извеждаше от този затворен живот. Срещна го тогава, когато беше на кръстопът. Нямаше желание повече да живее. Само вестник  и нейните приятели от фейсбук й даваха някаква искрица за живот.  И той я върна към живота. Неговата доброта и истинност  й даваха надежда и караха да живее.  И той беше Георги, както името на скъпият за нея човек- нейният съпруг, който беше останал за винаги в централни гробища на  93 гробно поле през 1998 година, а също й имайка й  на същото поле, през 1996 година Баща й на 91 гробно пол.Споменът за тях оставаше като  болка в сърцето й. Една едра сълза се търкулна по лицето й и се спря на брадичката. Като малка гостенка се настани там, разля се и капна на дивана, където  стоеше до компютъра.  Дълбока въздишка се отрони от гърдите й.„Ох съдба, моя съдба. Защо останах толкова рано сама.” Вече не можеше да плаче. Сълзите пресъхваха в очите й. А тази сълза, не знайно как се появи…Но такъв е живота, с възкачвания и падения. С радости и болки. Не можеше всичко да бъде едно и също. Ако ги нямаше тези редувания, животът щеше да бъде скучен. Нали по този начин, човек изгражда своя характер.Борбата и страданието го правят  силен. А със силата, става по- добър, т.е. изгражда състрадание и висша добродетел. Така си мислеше Мария и въздишка на облекчение се появи наново в гърдите й. Аз съм щастлива, че станах силен и добър човек. Научих се на търпение. А това е най- важно в живота на всеки човек. Благодаря ви майко и татко, че ме създадохте точно вие и направихте от мен такъв човек. Човекът, който умее на обича и да дава любов. А любовта е основната градивна единица. Да обичаш, значи да прощаваш. А да прощаваш, значи си истински човек.

   Навън се смрачаваше. Стана от дивана и отиде да си приготви вечеря. Наряза си на ситно домати, отгоре сложи сирене и поля с олио. Това беше  любимото й ядене. Нали доматите са много полезни за организма, а сиренето го зарежда с калций. А калция е полезен за костите. Не случайно лекарите препоръчваха повече калций. Замисли се. Някой звънеше по джи ес ема.

- Ало, кой е?

- Аз съм Мим, Гергана.

- О, Гери как си?

- Много съм притеснена. Намериха бактерии в урината на майка ми. Можеш ли да ме посъветваш какво да правим? Лекарите й назначиха антибиотик.

- Задължително направете посявка и антибиограма, за да се види на какъв антибиотик е чувствителна. Тогава проведете лечение.

- Добре, Мим. Още утре ще отидем при личния лекар и ще го помолим. Но нали ги знаеш? Не знам как ще реагира.

- Не се притеснявай! Преди да  започне лечение, лекарят трябва да ги направи. Иначе няма да има ефект.

- Добре. Ще отида и ще ти се обадя.

- Изследването ще стане след една седмица. Но това е задължително. Лека вечер Мим. До утре.- и тя затвори телефона.

   Мария пак е сама. Вечерите  й навяваха тъга. Самотата предизвикваше в нея болезнени спомени от миналото. Когато бяха цялото семейство. Разговаряха, смееха се. Беше весело Но сега в стаята е тихо. Нямаше  я онази гълчава. Усмивката и почти изчезна. Очите и гледаха замъглено. В душата й беше онази пустота, защото липсваше емоцията от щастливите моменти в миналото. Пусна телевизора и потърси интересен филм. Даваха „Двама мъже и половина”. Е, ще го погледа. Малко емоция и усмивка. Очите й натежаха. Време беше да се мушне под юргана в любимото си легло. Там, тя беше сама. Прииска й се той  да бъде до нея. Да я прегърне. А тя да го гали и целува и така да няма край. Но всичко беше само илюзия. Тя пак е сама с тишината на стаята. Затвори очи и пред погледа и се появи майка й Кера. Беше някак си загрижена. Сякаш й казваше: „Мимо, много съм притеснена за теб. Виждам, че страдаш. Знай, че аз съм винаги до теб и в твоите мисли. Въпреки всичко, никога не си останала гладна и жадна”.

    Да, така обичаше да казва майка й, още когато беше жива.Това бяха нейни любими думи. „ Майчице. Мила майчице. Много те обичам. Ти също толкова много си ме обичала. Виждах колко много се притесняваше за мен. Беше грижовна майка и великолепна домакиня. Благодарение на теб, аз наследих твоите  качества. След като завърших гимназия влязох в живота напълно подготвена. Това дължа на теб. На моята мила майчица. Обичам те майко. Обичам те с цялото си сърце и душа. Ти ме научи да бъда силна жена като теб. Прекланям се пред теб .”

   Образът изчезна и  Мария затвори очи.Сънят оказа своето въздействие. В полунощ се събуди.  Беше много топло в стаята.Отиде в банята. Направи си душ и наново легна. Заспа непробудно до сутринта.

 Дните започнаха да се нижат един след друг. Пак се върна назад във времето. Виждаше се с бялата манта и касинка. В клиниката на Патологична бременност. Тя се  в центъра на Пловдив.На улица  Петко Д. Петков. След тежката операция я трудоустроиха и слезе в поликлиниката. Обичаше работата си. Започна и да пише стихове. Стана член на литературния клуб на здравните работници. Попадна в една нова среда, в средата на пишещите. Започна да пише и сатира. Стана член на клуб „Весели пера”. Клубът, където се събираха хумористите и сатириците на Пловдив. Поканиха я и да сътрудничи  в радио Пловдив. Всяка сряда излизаше в ефир. И това беше една голяма закалка, като човек на словото. Ходеше на работа в клиниката и пишеше. Тогава нямаше компютри, а на машина. Един глас непрекъснато и говореше в душата ”Ако не даваш добро, ще ти вземем дарбата”. Тя не можеше да проумее, за каква дарба ставаше  въпрос. По някакъв необясним начин, започна да вижда минали и настоящи събития на своите близки. Започна да е замисля за думите. Може би това искаше да каже гласът. Да помага  на хората. Докато един ден  и попадна книгата на Джуна. Започна сама да експериментира върху себе си похватите от книгата.  Стана й интересно. Когато минаваше с насочени пръсти по протежение на долните крайници, чувстваше някакви тласъци и боцкания. Беше много учудена. Един ден санитарката, с която работеше в клиниката се оплака от силни болки в кръста. Мария беше да опита да й помогне. За първият сеанс насочи пръстите на двете си ръце към кръста от разстояние. Жената почувства затопляне и успокоение на болките. Така всеки ден, докато оплакванията отзвучаха.

   Имаше и още една санитарка, която се оплакваше от много силни болки в лявата половина на гръдния кош. Мария започна лечение и с нея. Болите отзвучаха. И това беше началото. Скоро я помолиха да помогне на един мъж, който лежи във Военна болница със уточнена диагноза- камък в бъбрека. Двадесет и пет ден не беше се хранил. Още след първи сеанс, мъжът започна да се храни и след три сеанса, камъкът се разруши. Доказателство бяха песъчинките в урината. Лекарите доказаха и се чудеха, как сам се е разрушил този камък. Но всичко беше ясно. Намесата на Мария и проведеното лечение помогна на този човек. След това я извикаха за един много  тежък случай. Дете с епилепсия, в тежко състояние. Наистина, диагнозата беше тежка, но родителите се надявах, че Мария ще им помогне. И за нейно голямо учудване, а и за неговите родители, състоянието се овладя. Детето беше напълно излекувано.

 Пътят на Мария беше предначертан. Да помага да хората. Да дава любов. Започнаха да се обръщат към нея много болни. Тя работеше в клиниката като акушерка и помагаше на хората. И един ден и направиха предложение да дава свободен прием в новооткритият лечебен център по нетрадиционна медицина на улица „Капитан Райчо”. Ходеше на работа в клиниката и след това в лечебният център.  Идваха при нея  много хора. И тя започна да изучава енергията, с която помагаше. Докато знанията потекоха изненадващо. Просто не можеше да си обясни. И така. За да започнеше да лекува нов случай, тя трябваше да бъде уверена, че ще му помогне. След като беше готова, започваше лечение. Експериментираше върху себе си. Изучаваше различните болки. Изучаваше анатомия и физиология на органите, нервни заболявания, симптоматика на заболяванията, инфекции, вътрешни болести, кръвоносна и нервна система, съчетани с източната медицина.Започна  да наблюдава световният опит в областта на окултните науки. Тя беше любознателен човек. Обичаше да наблюдава и да се интересува от това, което не знаеше. Чрез лечението придобиваше нови опитности. Чувстваше болките на другите. Обичаше хората и с цялото сърце и душа им помагаше, да възвърнат здравето си. И нейният живот от тук- нататък, се превърна в любов към хората. Медиите започнаха  да я търсят и искаха от нея да разказва за случаите, които лекуваше. Но тя ги отпращаше с думите ”Отидете при болните! Те по- добре ще ви разкажат”.  Един ден, шефът и каза:

- Мария, моля да увеличиш паричните средства от 10 лева на сеанс!

- Добре- отговори му тя. Но моля те, утре ще ти отговоря.

Мария се прибра в къщи и отправи молба към Силата. „Господи, моля те, кажи ми дали да увелича паричките от 10 лева?“ И сънува странен сън. Върви по пътека високо в планината. Срещу нея Иисус. В ръката си носи черна дамска чанта. Двамата спират. Тя е с чувството, че Иисус я е лекувал. Отваря чантата и вади 1 лев от портмонето си. Той я поглежда с недоволен поглед. Наново вади 10 лева. Той се усмихва и ги взема. И на другия ден казва на шефа си, че сумата от 10 лева ще си остане същата. 

Отказа се от акушерската си професия. Напусна клиниката „Патологична бременност в Пловдив, през месец ноември 1990 година. А и кабинетът на „Капитан Райчо, тъй като беше към фирма, мина време и го закриха. Оставаше Мария да реши. Създаде  фирма „Маги и сие” и Школа по  психоанализа,  радиестезия и комплементарна медицина към Иститута по приложна физика към БАН. А и лаборатория по Енерго- ивформационен обмен с природата.  Работеше съвместно с биофизика Люцканов.  Приз 1993 година защити своята научна разработка  „ Електромагнитните лъчение и тяхното въздействие върху човека и екосредата”, на международна научна конференция, която се проведе в Пловдив. Беше член на Съюза на учените в България. Работеше в кабинета по нетрадиционна медицина, към фирмата, която беше създала . през 1992 година  създаде Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика.” Провеждаше много научни срещи, симпозиуми, изложби, концертни програми. Работеше съвместно с училищата. Издаваше и вестник „Сияние.  Преди това, един ден на стената в спалнята видя три заглавия- „Сияние“, „Вечният светилник“ и „Пробуждане“ Чу глас:“Трябва  да започнеш да издаваш вестник.Избери едно от тези заглавия. Трудно й беше да избере името. И в едно предаване в радио Пловдив сподели на свой колега. И беше решено, че ще се нарича  „Сияние” Всяка буква от името означаваше: С - светлина, И - истина, Я - яснота, Н- нравственост, И-  искреност, Е- единение. През месец февруари  1992 година,вестник „Сияние започна да излиза в книжен формат. Главен редактор стана писателят Георги  Стоянов. Поради това, че материалните средства  започнаха да не  стигат за издаването на вестника, от месец януари 1993 година, Мария стана главен редактор на вестника.Тя беше коректор, оформяше вестника и редактираше.  Разпространението му стана много трудно. Тя го раздаваше почти безплатно. Хората не бяха подготвени за такъв вид знания. Беше време на пълен атеизъм. Хората не вярваха в нищо. И тя започна да разпространява знанията с големи борби. Събираше много хора на Джендем тепе. Медиите тогава много се интересуваха от тези ора, като нея и наблюдаваха нейната работа. Те бяха тези, които всъщност й помагаха. Така около нея се събраха много ученици. Започна да чете и лекции по програмата „Овладей себе си“. И така дните й и нощите й се изпълниха с много работа. Нямаше време за почивка. А трябваше да се грижи за болната си майка , баща и съпруг. Дъщеря й нейният зет и двете деца непрекъснато бяха при нея. Тя се грижеше за всички. Никой не работеше. Беше се превърнала в един автомат, който непрекъснато работеше на забързани обороти.

    Време беше, Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика“ да се превърне в нещо ново. След обсъждане с приятели и по нейно мнение, а имаше впечатление, че някаква голяма сила се намества на 10 Х 1996 година, се превръща   Съюз „Духовно възраждан- България“. Една година преди това, във Военен клуб Пловдив   събира хора  с нейните възможности, за да поставят началото на сдружението. Преди това Мария  се двоумеше „Духовно възраждане- България“ да бъде партийна или неправителствена организация. И реши, че  ще бъде неправителствена организация с идеална цел. Първият проект, който реализира  ,а и по настоящем е „Запазване на българските традиции, обичаи и автентичен фолклор“ Постави началото на детско- юношески фолклорен конкурс „Тракийски славеи“, който по- късно преименува на „Славеи в Тракия“. Първият конкурс се състоя пред Централна поща- Пловдив на 30 май 1995 година.Втория и третия и другите Мария работеше заедно с Академията за музикално и танцово изкуство- Пловдив. Председател на журито беше доцент Милчо Василев, сега професор и ректор на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство-  Пловдив.  Така 11 по ред. А от години   конкурсът е спрян, поради липса на парични средства.

   През месец април 1996 година постави началото на нов проект на малцинствата в Пловдив- „Под един покрив, в един дом България, да си подадем ръце.“  Една културна програма. Проведоха се концертни програми,изложби на реликвени предмети на малцинствата , дегустации на техни ястия.Музикални програми с арменските и българските деца. Габровските деца идваха в Пловдив, и заедно с арменските изнесоха музикална програма.

    Спомени, спомени, спомени… Сега Мария беше се излегнала върху дивана и погледът  й блуждаеше  на някъде. Къде,  и тя самата не знаеше. Стана, взе дистанционото и пусна телевизора. Обичаше индийските филми. В тях, тя виждаше любовта към семейството, моралните принципи, ангажираността на всеки член на семейството към проблемите, техните ритуали . А как разрешаваха задружно проблемите, които се явяваха в ежедневието им. Обичаше Индия и хората на тази страна. Техният вкус към красотата. Особено жените, които винаги поддържат своята външност. Мария им се възхищаваше И сега с нетърпение очакваше следващата серия на „Светлината на моя живот” За любовта, за силата на жената, за уважението на мъжът към жената и това, че и помагаше да реализира своето желание. Да стане полицай. А тя беше всеотдайна в семейството и работата си като полицай. Това харесваше Мария. Силата, всеотдайността, истинската жена, любовта към съпруга и неговото семейство. И една мечта, която беше реализирана. А сега очакваше новата серия. Филмът беше ангажирал  нейното внимание.

   Изведнъж  споменът й се върна в годините, когато баща й Никола получи инфаркт. Работеше още в клиника. Със съпруга си Георги   все още живееха   с родителите й.  Баща й беше изключително търпелив човек. От него беше взела търпението. Дори и сега, през тези тежки за нея години, това търпение й помогна да се справя с трудностите и да не  се оплаква. Баща й много бързо се  възстанови, благодарение на силния дух, който притежаваше. Нямаше и следа от болестта. Ходеше   пеша из целия град. Сутрин ставаше и любимото му нещо беше да отиде до Сточна гара. Там имаше  една гостилница. Хапваше си топла чорбица и продължаваше разходките си. По-  късно стана помощник в църквата Св. Илия”. Той беше написал цяла тетрадка за живота на Иван Рилски. Мария случайно след  неговата смърт я откри и започна да  публикува във вестник Сияние житието на светеца. Незнайно как, тази тетрадка изчезна и тя не я намери повече. Мария разтърси глава и се видя легнала върху дивана. Телевизорът продължаваше да работи. Филмът беше свършил и даваха новините. Стана и започна да приготвя вечерята. В стаята властваше тишината, която я обгърна. Седна до масата, но не и беше сладък хляба.  Разчувства се и сълзи напираха в очите й. Прибра  набързо чинията и наново легна върху дивана. Нямаше желание за нищо. Стана й тъжно, че нямаше с кого да си продума. Оставаше само с тишината в стаята.

   Тази нощ сънува странен сън. Беше някъде високо в планината. Наблизо видя малко манастирче и влезе. До вратата стоеше Иисус и слагаше някакви печати на рамото на вярващите. Когато стигна до нея,  той сложи печат  на дясното й рамо. Тя излезе и тръгна наново по същия път. Когато се събуди, замисли са за съня. Беше слушала, че Иисус слага печат на дясното рамо на неговите хора, тоест вярващите и добрите, а на лошите и невярващите на лявото рамо. Очите й се озариха от светлина. „Да, значи Бог ме обича, щом като ми сложи печат на дясното рамо!” Почувства една приятна тръпка по цялото тяло. Тръпка от щастие.

   Това беше за нея само един спомен, останал запечатан в съзнанието й.  Време  е да направи кафето и закуската си.Това  се превърна в едно задължение, за нейното препитание. Не можеше да не се храни. Храната  я зареждаше с жизнена енергия. И така, дните се занизаха като броеница. Ден след ден, час след час и   все сама . И пак на дивана до компютъра. Добре, че издаваше вестник „Сияние“. Той запълваше цялото й време. Пък и книгите, които пишеше, бяха нейният смисъл в живота. Нямаше достатъчно средства да ги издаде, но поне бяха в интернет. Хората и така ги четяха.  Но щастието й се усмихна. На страницата на вестник Сияние написа, че търси хора, които могат да й помогнат да издаде книга.Чрез дарители излязох четири книги до този момент. Сбъдна  се на-  голямото желание. Стана член на Съюза на независимите български писатели. Ходеше на сбирките, които се провеждаха във Военния клуб.. Тъй като беше зачената на фронта, а и родителите й бяха фронтоваци, тя стана член на Съюза на родолюбивото  войнство и гражданства. Преди много години, божественият глас й каза :“Вестник „Сияние“ ще обиколи света„  На Мария не й се вярваше. Затова трябва много средства.Години назад  си купи  и се искаше да се анучи на компютър. Желанието й се сбъдна. Купи си компютър втора употреба и започна началото. Поне можеше да пише на пишеща машина.Започна да се обучава сама. Експериментираше. И така, до ден днешен. Създаде сайт и от месец август 2010 година издаде първият електронен брой на вестник „Сияние“. Пророчеството започна да ес сбъдва. Трябваше да положи много усилия, за да намери читатели на вестника. Стана и главен редактор на вестника.

 Беше и председател на Съюз „Духовно възраждане- България”. Толкова много неща бяха й се струпали. А един ден, когато беше в Държавен архив Пловдив, във връзка написването на книгата за един от пловдивските кметов- д-р Иван Кисяков, изненадата и беше голяма. Предложиха й всички нейни архиви да останат там. И Мария занесе всичко, което беше събрала до  този момент. Много снимки и документи във връзка с работата на Съюз „Духовно възраждане- България” Събития срещи. И сега наново продължаваше да работи и събира все нови и нови неща. Книгите, които издаде занесе в Народна библиотека „Иван Вазов“ и Държавен архив Пловдив.

 Продължаваше да работи, да пише нови книги. Особено много й се отдаваше  сатирата. Можеше да напише един хумористичен разказ до час с малка редакция. Лесно беше, защото като ги качи в интернет във файл и започва да пише. Грешките лесно се изтриват. Обичаше Чудомир. А нали и той е творил в нейния роден град- Казанлък. Обичаше да пише повече къси разкази. Обичаше и да казва: „С малко думи, човек трябва да умее да казва много неща”.

    И един ден се срещна с Георги, с който направиха нещо голямо. Сградата, в която започнаха да работят беше на неговите родители след рестетуция. Един паметник на културата. Тук е гостувал в миналото при своя приятел Димитър Димов и по това време пишел романа си „Тютюн“.

Мария Тя  написа един интересен материал за тази сграда.

 ЕДИН МАЛЪК ДВОРЕЦ. ЕДНО ДУХОВНО ОГНИЩЕ

 

   Дълбоко ме вълнуват паметници на нашето минало. Виждам как се   унищожават, за да се   строят жилищни блокове, офиси и какви ли не още наши “изобретения”, които след време няма да съществуват. Така, паметта на града ни къде ще остане?! Време е да  се замислим! Нека съхраним малкото, което ни е останало!

Разхождам се из моя любим Пловдив и погледът ми се насочва към сгради с олющени мазилки, – Тютюневият град. Дай Боже след време, да се превърне в един Международен културен и бизнес център.

Центърът по Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса се намира на улица “Иван Вазов” 25.  Един паметник на културата, съхранил своята история. Сграда на 150 години. Тук, големият ни писател Димитър Димов се вдъхновявал,когато написал романа “Тютюн”. Това не е ли голяма следа? Следа, която ще остане завинаги в историята  на Пловдив.  А не  ли  и за България? Възхищавам се на красивата фасада  и стабилните устои на сградата.

Когато се изкачим по каменните стълби, пред  нас се изправя великолепна дървена врата, цялата в бяло.С орнаменти и  дръжки, които нямат подражание.Те сякаш ни говорят   за една орнаментика, моделирана от ръцете на майстора без име, но оставил следа от себе си. Майстор от преди 150 години. Отворим ли вратата, ахваме от учудване. Подът паркет, наскоро лакиран и лъщи от чистота. Таваните, не можеш да им се нагледаш. Пак майсторът  и пак не известен  ги е изваял от дърво, а неоновата светлина ги обгръща в нежна прегръдка. Дъното на коридора спира погледа ни. Прекрасно пано от  разноцветни стъклени триъгълничета, квадратчета и още други красиви фигури играят своя неземен танц. Иде ни да затанцуваме заедно с тях  което в наши дни говори за едно велико минало, изпълнено с един оживен живот в Тютюневия град.  Това трябва да запомним, да се замислим, как да съхраним това минало.

Сградата на “Иван Вазов” 25 говори сама за себе си. Нашата цел е да върнем нейното минало и да допълним с нещо ново. Едно духовно, културно и бизнес средище за Пловдив, България и света. Да стане един Духовен дом на творците във всички области. Началото е на 30 октомври 2015 година. Аз наричам сградата един малък Дворец. Дворец на новата култура, като не забравяме и старите.

С нашите усилия и усилията на много хора, тя ще е жива и ще съществува во век. А тъй като Центърът е проект на Съюз “Духовно възраждане- България”, тя ще възроди дух, култура и бизнес.

   Мария живееше с времето. Както обичаше да казва: „Живей за мига”, защото миналото остава като спомен, а настоящето гради бъдещето. И това беше един кръговрат-минало, настояще и бъдеще и пак отначало в безкрая.

    Тук, след многократни дебати на Мария с Георги, беше създаден Център по Медиация и Иновация в Духа Културата и бизнеса към Съюз „Духовно възраждане- България”. Началото беше на  30 октомври 2013 година. След срещи и разговори, Община Пловдив подпомогна обзавеждането на целият Център.Съюз“Духовно възраждане- България“ имаше вече седалище. И започна работа  на пълни обороти. Двамата намериха общи допирни точки. Между тях съществуваше единомислие и разбирателство. Имено това им помагаше в работата. Високият интелект и знания бяха един фактор за тяхното разбирателство. Мария приобщи Георги в редакцията на вестник Сияние. А в Съюз „Духовно възраждане- България, той стана секретар. Всичко това им помагаше в работата. Създаваха контакти с  консулства, посолства, общини, читалища и най вече с много хора, които им бяха необходими в работата.Всичко отразяваха в интернет в сайта на фейсбук. Откриха страница на Центъра. Създадоха е Асоциация онлайн Световен център Възраждане.  Съществуваше и националното движение „Туй що е българска, се е наше”.

Всичко това ги зареждаше с енергия. Работеха безвъзмездно. Мария разчиташе само на минималната си пенсия. Нямаше никакви други  доходи. Беше й много трудно. Но продължаваше да работи. Работата я зареждаше с много енергия и й даваше смисъл в живота. Докато един ден,  тя предложи да бъде създадена   Балканска общност „Съвременни будител”. Хората, които работеха за новото възраждане на духа, културата и бизнеса. Това беше и основната цел на  Съюз „Духовно възраждане- България“ Да се обединят всички балкански народи и да работят заедно за доброто, любовта и мира на Балканите.

 А сега реализират третия национален конкурс за детска рисунка „Носията“ по програмата  „Децата и фолклора“ и „Вазстановка на идването на Иван Вазов в Пловдив. Тя е част от проекта „Улица „Иван Вазов Възраждане“, за втора година.

На 6 ноември 1820 година по покана на организационен комитет,  с председател  Недко Каблешков, по случай 50 годишната творческа дейност, поетът идва в Пловдив. Посрещнат е на Централна гара Пловдив , от военен духов оркестър, детски хор, и го качват на файтон. От там тръгват по улица „Станционна“ и спират пред Военен клуба. Площадът е изпълнен  с ученици, спортни клубове, военни, свещеници, патриотични клубове,запасни офицери хора от общинската организация кметът на Пловдив и  много граждани. Тук, Недко Каблешков приветства Иван Вазов с „Добре дошъл“ и обявява поета за почетен гражданин на Пловдив. От този момент, улица „Станционна“ става улица „Иван Вазов“.

 Това беше Мария. Един човек, журналист. Член на българските журналисти, писател- член  на Съюза  на независимите български писатели, член на  на Съюза на родолюбивото  войнство и гражданство, главен редактор на международен електронен вестник“Сияние“ и най- вече председател на Съюз „Духовно възраждане- България“. Една сдружение с идеална цел.

   Тя е една  жено, останала дълги години сама, но продължила да работи и твори. Пред нея е една голяма мечта. Да види България, обляна и сияеща цялата в светлина. Светлината на Новото време. Време, в което ще властва Доброто и Любовта.

КРАЙ.

                                  Мария  Герасова

 

 

 

 

 

МОЯТ ЖИВОТ МОЕ ВЕРУЮ

 

 роман

 

 

 

 

 

 

 

Предислов

   Това е една книга за моя живот. Един живот изпълнен с много несгоди и изпитания. Многото борби ме калиха и направиха от мен силен и истински човек  Благодаря на моите родители. Прекланям се пред тях. Пред тяхната доброта. Пред тяхната всеотдайност. Пред техния жар и силна воля.Казват, че   родителите  са тези, които изграждат човека. Не отричам средата и приятелите. Но човек сам си ги избира.  Животът е един вечен градеж на качества, които обосновават  нашия характер. А аз се гордея, че такъв живот ми е  предоставила съдбата. Точно те, да бъдат мои родители. Отрано да тръгна по строителните обекти на страната., заедно с тях. Да израсна там. На язовирите „Георги Димитров ( Копринка) „Студен кладенец, язовир ”Кърджалии”, „Медет  „Антон Ивановци”. Така беше. В това е моята сила. И вятърът ме отвя в Пловдив- градът на седемте тепета. Моят град, както обичам да казвам.Градът, на духовните будители. Градът, в който ще бъде моята кончина и ще остане завинаги споменът за мен. Ще остана там, където са сега моите родители Кера , Никола  и моят съпруг Георги.Едни прекрасни  мили и обични хора.

  Макар, че  представям  книгата по този начин, смятам, че  ще бъде по- интересно за читателите, които ще  се докоснат до нея. Да се надявам, че ще ангажира  тяхното  внимание. Предварително искам да им благодаря.

От автора.

 

 

 

 

ПОВИКЪТ НА ВРЕМЕТО

   Мария беше останала сама  и   времето  не можеше   да заличи   спомена от миналите  години. Всичко  беше отминало и като вихрушка връхлетя върху стройната и фигура, в  настоящето с хилядите падения и възкачвания. Неспирни бяха паденията, а възкачванията почти не  се чувстваха. Откакто остана сама, вятърът така я поде, че нямаше време да спре, да си отдъхне. Така беше се замислила, когато на вратата се позвъни. Бавно стана от дивана, който можеше много да говори за животът  й, щастливите мигове. „ Кой ли можеше да е по това време?”- помисли си гласно тя.                                                                                                              - Ида, идва- повиши глас тя.

Вън се чу женски глас. Беше Славена. С нея отскоро станаха приятелки. Бяха се срещнали случайно на главната. Тогава,  Мария беше седнала сама на кафе, когато жена, на средна възраст, с приятен външен вид помоли:

-Заето ли и при вас, моля?

- Не, не е. Заповядайте, седнете!

- Благодаря ви, госпожо. Както виждам и вие сте сама като мен?    – Да. Останах сама още много млада. Съпругът ми си отиде от този свят и съм само с дъщеря си.

- Аз също съм сама. Вече седемнадесет години.

- Е и двете сме с еднаква съдба. Как се казвате?

-  Мария. А вие?

- Славена- отговори жената на пресекулки.

- Какво ви е  Славена?

- Нищо, нищо, ще мине. Малко се порастроих. Винаги съм така,  щом се върна в миналото.

- Е , миналото си е минало. То не може да се върне. Нека да гледаме в настоящето. Съпругът ми, лека му пръст обичаше да казва: „Живей за мига”. И беше прав.

- Да, съгласна съм с вас.

- Не  е ли свързано всичко с настоящето. Животът ни е свързан с него. Нашето бъдеще се гради чрез настоящето. Както го изградим, такова ще е то.

- И аз много съм се замисляла върху всичко това. Но вие ми  дадохте отговора, който търсех толкова време.

- Радвам се, че ви бях полезна.

- Благодаря ви,  Мария. Беше ми много приятно, че  се запознах с вас. Радвам се, че срещнах един мъдър  човек .

- Е, такава съм си по природа.

- Да, да. Такива хора като вас са рядко. Ще се  виждаме за напред. Ако нямате нищо против, моля да ми дадете номера на телефона си!

- Разбира се. С удоволствието. Ето, визитната ми картичка. Ще ми бъде приятно да ми се обадите. Ще чакам. А сега ще платя и ще си тръгвам, защото имам много да пиша.

- Какво, ако не е  тайна?

-Ами пиша  книги. Писател  съм.

- Личи си, Мария, че сте умен човек.

- Благодаря. Вече си тръгвам, моля да ме извините.

   Мария плати  и  тръгна. Навън я посрещна лекият ветрец, който обриса лицето й и тя се усмихна. Покрай нея минаваха хора, които навяваха спомени от миналото.  Някакъв господин се спря и я погледна  любопитно.

- Госпожо, госпожо, може ли!

- Тя го отмина и продължи.

  Дните се нижеха като наниз от броеница. Беше останала сама със себе си. Дъщеря  й се омъжи в село. Роди и двама внука, но не улучи. Ботьо беше се пропил и скиташе безцелно по улиците. Не работеше и не хранеше семейството си. Дъщеря и Елена сама се бореше с живота. А с каква любов,  Мария я отгледа.        Изведнъж, спомените от миналото изплуваха  като пълноводна река и заляха цялото и тяло. Разтърси глава . Погледът  й се замъгли и едри капки се стекоха по лицето  й. Намираше се на язовир Медет.Той беше пред  нея. Цял, целеничък, както го помнеше. Млад, много млад, когато  го зърна за първи път и се влюби в него. Беше се качил на мотора и я наблюдаваше любопитно. Може би и на  него  беше  му харесало  онова миниатюрно, свенливо момиче, което сведе глава, когато той я погледна. Ведрият му син поглед сякаш се плъзна по цялото и тяло и тя потръпна.Току що завършваше гимназия. Оставаше и само  матурата.

- Как се казваш?- наруши мълчанието той.

- Мария- отговори тя, а гласът и тънеше нейде в глъбините.

-Аз съм Гошо.- и подаде ръка.

   Тя също подаде ръка, а сърцето и заигра лудо в гърдите  й. Нещо я стегна под лъжичката.

- Вече ще си тръгвам- изрече  Мария, с пресипнал глас. Майка ще ми се кара ако закъснея.

- Щом е  тъй, тръгвай! Нали пак ще се видим?

- Може би.

- Защо, може би. Нали от теб зависи?

- Да, да- недоизрече тя и като лекокрила пеперуда политна към майчиното си гнездо.

   А майка и я чакаше. Като я видя, смръщи вежди.

- Къде ходиш,  Мимо? Да беше се обадила. Не знаеш ли, че се притеснявам?

- Майко, вече съм голяма. Ето, завършвам, а ти все още се притесняваш за мен. Вече  не съм онова, малкото момиченце, което наказваше и биеше с точилката, ако ти отговори. Виж, раните по коленете ми още личат. Помня, как ме наказваше на колете, с вдигнати ръце върху  орехови черупки . Там, в ъгъла зад вратата.

- Помни, че никога не трябва да възразяваш на майка си! – прекъсна я  Кера. Родителите цял живот трябва да се уважават и почитат.

- Знам, майко? Но ти  си прекалено строга.Не ти ли е жал, когато ме наказваше. Да кажа гък и вече съм на колене. Пък да не говоря колко бой съм изяла с точилката.

-Тъй е майко. Едно чедо ако не се наказва, то се качва на главата на родителите си.

- А аз качила ли съм се?

- Не. Ти израсна кротко дете. И ако не беше наказанието, не знам каква щеше да станеш…

    Мария разтърси глава. Спомените изплуваха все  повече и повече и отново отиваха там, откъдето бяха дошли. А сега някой звънеше на врата. Отвори  я и в лицето  й се появи изненада.               

- Влизай де,- беше Славена.

    Вчера се обади по телефона, че иска да дойде да я   види. Да си поговорят. Да се поопознаят. Времената   бяха трудни, нали освен дъщеря си нямала никого.

- Добър ден, Мария. Радвам се да те видя.

- И аз също. Да се надявам, че ще се виждаме по- често.

   Славена живееше в другия край на града. Дълго чака на спирката, докато дойде автобуса. Но срещата с  Мария и предвещаваше нещо добро. Изглеждаше й добра  и умна жена. Пък усмивката  й говореше много.

-Хайде, влизай, де! Няма да те изям.

- Ей, имала си и чувство за хумор!

-Това е в моят патент- пошегува се тя.  – Чувството за хумор и усмивката ми дават живот. Те ме зареждат с енергия.

- И, аз така мисля. Усмивката, казват излъчвала светлина. А тази светлина, те прави добър човек.

- Може да  е така,  Миме. Може ли да те наричам така?

- Разбира се. Всички мои близки ме наричат така. Галят ме, милите.

-Настани се удобно! Седни ей там, на дивана! А аз ще приготвя кафенце, да се почерпим.

-  Благодаря. Ще си  пийнем за малко настроение. Имаме си нужда от него.

- Животът е един с хилядите плюсове и минуси. Да си го изживеем, както душата го иска. Нищо, че  нямаме любим човек до себе си.

- Така е скъпа. Останахме си само ние. Но поне истински до край.

- И кафето е готово. Да си пийнем. Ето и малко баничка. Направих я, нали знаех , че ще ми дойдеш на гости. Какво предпочиташ. Минерална  вода или сокче?

- Може би, минерална е по- добре.

- Има студена в хладилника и топла.

- Ако може топла.В топлото време е по- добре топла. Защото така по- бързо минава жаждата.

- Ето, заповядай.

- Благодаря ти, мила.

- Моля. Удоволствието  е мое.

- А сега, разказвай! Как я караш? Как запълваш времето си?

- Ами, през деня ходя на работа.

- Какво работиш , Славена?

- Ами, юрист съм. Имам офис и много клиентела. Много се уморявам.

- Така е. Животът ти е изпълнен със съдбите и проблемите на хората. Трябва да им даваш съвети, да им помагаш да разрешат, неща, които те самите  не  са във състояние да ги разрешат.А водиш ли бракоразводни дела?

- О, не.  Не желая да се занимавам с тях? Хората се раждат да се обичат, а не да се развеждат. Ако се развеждат, значи не се обичат. Или не  са   се оженили по любов, а в повечето случаи по сметка.

 -Виждам какъв е светът сега. Млади момичета се омъжват за възрастни мъже, защото имат пари. Развалят цели семейства. Не искам да си мисля за това. Аз имах 33 години брак. По любов се омъжих, с любов изпратих съпруга се Гошо  в света, от който никой не  се връща. Сърцето ми се раздира, като си помисля,   какво е да живееш с любов и изведнъж да я загубиш.

- Така е,  Миме. И аз живях със съпруг, който много обичах. А и  той много ме обичаше. С него обиколихме света.

- Славена, ние През лятото  ходихме на море. Спомням си, една зима за 3 март бяхме на Златните пясъци. Да знаеш, колко е красиво морето през зимата. Този спомен остана завинаги в моето съзнание. Красив спомен, изпълнен с много любов.Ех, няма ги вече тези години! Де да се върнат…  Да се върне онази, силната любов. За нея  бих дала всичко…

- И на мен ми се иска да се върне онова време. Но всичко си лети. Минава и заминава, и нищо не остава от него. Освен споменът. Но все пак, добре че се запазва, та от време на време да си спомняме за него.

- Нашите спомени са красиви, защото са изпълнени с  любов.

- Любов, любов ти разкъсваш ми душата  на хиляди парченца, които се превръщат в звезди и светят заедно с другите звезди на небето.

- Така е.Любовта е като звезда, Вечерница. Светва над главата ти и те събужда вечер, за  да ти каже колко те обича-  теб, жената, която умееш да обичаш истински. Когато се събере обичта от двете, се превръща в Любов. А Любовта е вечната звезда, която грее и стопля душите.

- Много ми е мъчно, мила като си помисля, колко години изминаха от тогава. Нищо не мога да забравя.

- Когато човек е обичал истински, той никога няма да забрави любовта.

- Май много се поувлякохме. Хайде да послушаме малко музика! В момента имам нужда от нещо силно разтърсващо. Някаква музика, от която  да ми заври кръвта.

- Каква обичаш?

- Всякаква, която да ми хареса на  душата.

- Искаш ли да пуснем радио 1? Там винаги пускат хубави парчета. От време на време и класика. Обичаш ли класика?

- Да .

- Аз  много обичам  опера. Когато беше жив съпругът ми, често ходихме на опера. Но сега я забравихме. Има ли с кого да ходя! Няма разбира се.

- Аз пък обичам театър. Ние, с моят съпруг ходихме често на театър.Знаеш ли, коя театрална постановка ми се нрави? Хамлет.

Това е нещо, което стига дълбоко   и дава храна за душата ти.

- Да, да. И на мен ми харесва. Но времената се промениха. Сам човек е за никъде. При теб поне е дъщеря ти, но аз съм съвсем сама.Всичко е пусто и глухо.

- Тя, мойта дъщеря вече е на години, но не е омъжена. Знаеш ли, колко ми се иска да имам наследник, но и да се омъжи, вече годините напреднаха.

- Разбирам те.Знаеш ли, аз каква мъка изпитвам.

- Каква,  Миме?

- Мойта дъщеря беше много музикална. На девет месеца повтаряше песнички след мен. Съпругът ми свиреше на тромпет, а аз на акордеон. Двамата бяхме дует. Ходихме по фестивали.  Музиката за мен е цялата Вселена. Та разтваря световете и с нея попадаш в друго пространство. Затова, когато съм разстроена, или се чувствам неприятно, пускам силно музика, и започвам да играя.Това ме зарежда и ми става много весело. Усмихвам се и започвам да пея от щастие.

- Виж, вие сте били музикално семейство и затова дъщеря ви е била като вас.

- Да, така е. Когато поотрасна и тръгна  на училище, още в началните класове ходеше на частни уроци при една изтъкната оперна певица, Елена Балджиеива.Тя и казваше: с този глас, можеш да станеш звезда”.  

    В гимназиалният курс кандидатства в музикалното училище, но не я приеха, защото бройките бяха определени  предварително. Досещаш се какво искам да ти кажа. Тогава дъщеря ми се отчая и не искаше да ходи на училище. Трябваше да продължи гимназия.

- И на теб не ти е било леко, нали? Да знаеш, че детето ти има дарба, а на края да не бъде оценено.

- Така е. Такива бяха времена, когато се влизаше с връзки. Нямаше ли вуйчо владика, за никъде не  си.

- Да, така беше. Но имаше и хубави неща. Безплатно учение, безплатна медицинска помощ,  храната евтина и животът си беше по- лек.

- А сега виж, какво е!

- Да. Съгласна съм с теб,  Миме. Всичко има на пазара, но е скъпо. Хората обедняха. Никой не се грижи за бедните. А богатите не ги е еня за другите. Какво да говорим.

- Ох, нямам думи. Всички сме в кюпа.Нека да не говорим, защото с говорене нищо няма да се подобри,  а става още по- лошо. Тия, дето говорят много, нищо не вършат.

- Съгласна съм с теб. Времената станаха тежки, защото нямаме управници. Едни идват и си отиват. На тяхно място идват други и все едно и също. Не можеш да вярваш на никой.

- Ех живот, живот. Много си хубав, но няма кой да те оцени. Омаловажиха те хората. Мъчно ми е като си помисля,  до къде стигнахме. Всичко се превърна в живеене, по- точно живуркане.

- Нека да не говорим повече, защото ми е толкова тъжно, че чак ми се плаче. Сълзите  сами идват в очите ми.

- Добре. Доста си поприказвахме. Ще ме извиниш, но трябва  да   тръгвам. Знаеш, че доста съм далеч от тук. Пък и автобусите.

- Разбира се. Беше ми много приятно да си споделя с човек, който ме разбира. Пък и съдбата ни е една и съща. Няма  да се забравяме. Пак ще се видим. Нали живеем в един град.

- Да, миличка. И двете сме изстрадали толкова много. Тежко е без другар в живота.  Хайде довиждане.

-Ще  те  изпратя до спирката, Славена. Ти си ми дошла чак до тука да ме видиш, заслужаваш този жест.

- Благодаря ти, Миме. Тръгваме ли?

- Да, почакай да се облека и ще тръгнем!  Вече съм готова. Хайде!

   Тя щракна ключа на апартамента и двете тръгнаха към спирката. Изчакаха да дойде автобуса и се разделиха.  Мария  забърза към къщи, леко потичвайки и свиркайки с уста  някаква весела песничка. Погледът й се рееше в пространството. Мисълта и заподскача  по клавишите на изминалите години. В ушите и все още звучеше един незабравим глас.  Глас, който никога няма да забрави.Тя подскачаше ту на едното, ту на другото си краче  и весело чуруликаше из двора. Майка  й я гонеше с паницата с топлата чорбица в ръка и със строг глас викаше след нея.  Мария продължаваше да подскача, докато майка й я хванеше за ръка и  караше да спре.

- Ей  Миме, Миме,  палаво Миме. Не се ли наигра най- сетне? Хайде  да си похапнеш, че я виж колко си ми слабичка. Ще се прекършиш от слабост.

   Но всичко беше един спомен, оставил  след себе си следа. А сега е една зряла жена, променила се с годините. Нямаше я вече майка й. Отдавна си замина от земята и отиде там, където никога нямаше да се върне. А може би!… Но  Мария все още я виждаше в съзнанието си. Една силна и всеотдайна жена на семейството си. Изключителна чистница и домакиня. А как вкусно готвеше… Пръстите си да оближеш, когато вкусиш от нейните ястия.Навремето, заедно с баща  й Никола , като млада булка  заминала  на фронта, по време на Отечествената война, във втората фаза, на Драва. Боец, в първите редици заедно с мъжете, се  сражавала . Каква й била тази сила, човек не може и да си помисли. Сред огън и жупел тя викала „Напред”. Дори в една книга, в която пише за Отечествената война, точно така е била описана. С пистолет в ръка. Всичко това беше научила от майка си. Тя беше родена в Елхово, където  баща й Никола отишъл да си потърси момиче, за което да се ожени. Питал, разпитвал и му посочили най- хубавата мома. Всичко станало много бързо. Двамата се харесали и тя му престанала. Баща и бил беден човек. Но, за да не  се издаде, взел на заем от един приятел бомбе, за да изглежда богаташ. И тръгнали с влака. Но не щеш ли, в един момент баща и изчезнал. Просто се скрил в тоалетната на влака. „Защо ли?” Питала се майка  й? И когато се появил наново, разбрало се ,че няма билети, затова се скрил, докато мине кондуктора. И така, когато най- сетен пристигнали в Казанлък- родният град на баща  й,  не щеш ли, в бързината,  той си забравил бомбето. Усетил се, чак когато слезли от влака. В малката къщичка, където живеел баща  й, младата булка била посрещна от  свекърва  й Минка. Спомените се нижеха един след друг и Мария не усети как се намери пред вратата на  апартамента си. Щракна ключа и влезе в малкия коридор.Събу се  и забърза към хола. Беше  й приятно. Тук, тя живееше със спомените си, за едно минало.  Беше и толкоз  хубаво сред  този уют. Всяко нещо беше намерило мястото си. Нямаше нищо излишно. Едно семпло жилище, в ретро стил. Много обичаше този стил. Мебелите и сякаш излъчваха някаква необяснима светлина, която озаряваше погледа й.Обичаше това място. Да седне на дивана, до който беше нейният единствен приятел- компютъра. Тя разговаряше с  него. Чрез него си  намери  много виртуални приятели, които я правеха щастлива. До скоро живееше заедно с децата, по- малките разбира се, т.е. внуците.   Единият Йордан замина  за Англия.  Другия,Георгит остана в България, но живееше отделно. И сега беше съвсем сама.Времето минаваше , а искаше толкова много да срещне приятел, който да  й помогне да потисне  болката, от самотата. И , като че ли съдбата се смили над нея. Беше станало чудо. Тя го срещна по необичаен начин. Просто се сети за една среща, станала в миналото, с този човек. Обади му се и го покани на кафе. Той не  й отказа. Започна  да се среща с него и така   го опознаваше. О, изненада. Та той беше също като нея. Това беше нейната духовна половинка, която търсеше. Казват, че в живота има две половинки. Едната във физическо тяло, другата в ефирно. Когато двете  половинки  се срещнат, образуват цялото.Човек може да премине през много животи и да не срещне половинката си. Така казваха хората. Срещата с този човек и създаваше радост и удовлетворение. В неговото присъствие, тя се чувстваше щастлива. Страхуваше се да го докосне, за да не  го изгуби.Единствено, което си позволяваше да го хване под ръка и да го целуне по бузата. И така при всяка нова среща. Пред него се чувстваше някаква ученичка, а той нейният учител. Това я спираше да се доближи до него. Да го прегърне и целуне. Беше забравила това чувство- любовта. За нея, любовта беше към всички хора . Към всяко цвете, към цялата природа. А колко много й се искаше… Дали ще съумее да се престраши. Това не  беше страх. Просто някакъв стоп, който я спираше. Да, тя самата си е виновна. В началото му наговори такива неща, че между тях се появи антимагнитизъм. Той ги държеше на разстояние един от друг. А чувстваше, че между тях има любов и то много силна.Тя беше ги обгърнала в нежната си прегръдки и ги галеше, и упояваше с  упойката на времето.  Но времето е пред тях. То ще си каже думата.

   Мария така беше се замислила, че   изведнъж се стресна. Някой звънеше отвън. „Ох, май днес няма  да ме оставят  на спокойствие! Пак ли, някой?”

- Да, да идвам и тя тръгна към вратата.

- А, ти ли си била , Кате?

- Здравей, Мария. Идвам  да  ми платиш за входа.

- Его пет лева! И тя подаде парите на Катя.- Другият месец, живот и здраве ще се постарая да ти ги дам по- рано.

- Не се притеснявай! Знам, че си честен човек.

- Благодаря . Твойте думи ме стоплят.

- Тъй ли? Ами, аз ти казвам самата истина. Помня, когато беше домоуправител. Толкова много нередности оправи. Дори помогна да оправят около блока. Всичко беше в прах и кал.

- Е, вече е минало.

- Минало, не минало, но доброто се помни.

- Е, хайде сега.

- Добре  За сега довиждане. Пък нали сме комшии, пак ще се виждаме. По една добра дума ще си казваме.

- Така е. Много е важно това. Защото съм слушала такива неща за комшии, че косата ми настръхва.

- Да се радваме, че при нас не е така. Поне се уважаваме.

- Знаеш го, че човек се уважава според делата му.

- Така е Кате, така е.

- Хайде, довиждане Мария.

- Довиждане, Кате-и тя щракна ключа на вратата след като жената  излези..

   Замисли се: „В тези времена, човек трябва да живее със заключени врати. Де да бяха ония години. Когато вратите на хората бяха винаги отключени. Хортуваха си през  оградите на  дворовете. И крадци нямаше тогава. Освен, ако минеха някакви цигани. Но хората бяха задружни. Помагаха си един друг. И ако нещо лошо се зададеше, веднага се втурваха да помагат.Хей, времената бяха други. А сега какво? Всеки за всекиго е враг. Изчезна взаимопомощта и любовта. Май сами си предизвикахме  и природните бедствия.Мисълта е голяма работа…Накъде я насочиш, натам върви и това става. Се лошо мислим и затова лошо става. Предизвикваме природата срещу себе си. Нали сме част от нея? Де да имаше някой да го разбере. Щеше всичко да върви по мед и масло. Увълчиха се хората. Озлобиха се. Не вярват в нищо и на никого. В това е истината за всичко, което става около нас. Пороите, наводненията, градушките и какво ли не още. Ох, не искам да мисля повече. Дай, Боже, хората да започнат да мислят за добро и тогава природа ще започне да ни отвръща със същото. А може би, всичко това става с намесата  на една Велика Сила, която иска да ни помогне, да се научим да мислим правилно! Да,  да, мисля, че е така… Боже, Господи, помогни ни да се научим! Ох, ох, много  се замислих. Ще отида да си сложа едно душче в банята и ще си почина малко. Днеска  написах доста  от книгата и се поуморих. И тя побягна към банята. Върна се цялата   сияеща, освежена от водата, която  и даде  живинка. От това имаше нужда, Мария. Животът и също да бъде изпълнен с тази живинка, за да се чувства, че живее.

   През деня беше приготвила вечеря. Беше си опържила чушки, които заля с доматен сос. Не обичаше топла храна, защото беше чувала, че от топлата храна , човек наддава на килограми. Консумираше и в малки количества течна храна- супи, яхнии. Всичко беше с мярка. Не обичаше да прекалява. Така запази фигурата си. Такава беше още от младите си години.Срещаше се с приятели и колеги от миналото,  които и казваха: „ Мария, ти почти не си се променила. Как го правиш?” „ Ами просто, ей тъй. Нямам специален режим. Храня се когато съм гладна. Спя по малко.” Истина беше, че се е съхранила. Това е  един радостен факт за нея. А сега трябваше да се нахрани, да погледа малко телевизия и както винаги сама в леглото. Понякога и се искаше да се върне назад с годините и той, Гошо да е до нея. Да го прегърне, да го целуни и да му се порадва. Но всичко беше отминало, а сега   свикна с настоящето. Нали всъщност всичко е настояще. Нейното силно желание беше се сбъднало. Вече е писател. А книгите и бяха с разнообразна тематика. Бог й  даде дар слово, за което му беше много благодарна.  В  книгите  влагаше цялата си любов, защото умееше да обича. А и хората и отвръщаха със своето уважение. Чувстваше се щастлив човек. Човек, който умее да постига и да сбъдва мечтите си. Какво по- хубаво от това? А и чувстваше, че има човек до себе си, който я разбира и помага по- лесно да се справи с трудните моменти. За  нея, това беше подадена ръка на истински приятел, едно рамо, на което можеше да се облегне и когато  й е много тежко, да поплаче.Случайността я срещна  наново с  него. А може би не беше никаква случайност. Може би трябваше да се случи? Казват, че съществува закона на случайностите. Не, нищо не е случайно в живота. Всяко нещо има   своето предопределение. Хората се срещат  и се разделят, когато наново се срещат и остават завинаги заедно. Такъв е животът. На губене и  намиране, на падение и възкачване  и така до безкрай. Както  е, което гледа нагоре. Това е вечността. В небесната шир, където човешките  съдби се преплитат, както хилядите нишки на живота. Мария така беше се замислила, че  не  усети,  как   клепачите и  се спускат. Стрелките на часовника показваха 10 вечерта. Приготви си леглото и за първи път след прекарания тъй натоварен ден си легна. Възглавниците така приятно я обгърнаха и тя притвори очи. Пред нея беше майка и, усмихната, галеше косите  й.Сякаш чу гласа и: „Мимо, аз съм винаги до теб. И ще бъда винаги, докато се слеем в духовна прегръдка. Но още не ти е времето. Сега ти помагам, за да се справяш   в живота. Ти не си сама. Аз съм до теб.” Милата ми майка. Все още  ме обича. А колко много страда на земята.  Единадесет години беше с тежък инсулт. Левостранна  пареза на крак и ръка.Трудно се движеше. Почина   в ръцете ми. Не искам да се връщам в миналото. Сега ми показа, че е добре, че се притеснява за мен. Изведнъж сънят се спусна в очите на Мария и вече  се намираше в друго време и пространство. Сънува баща си, Никола. Но не, този, който помнеше преди да си замини от земята, а един млад човек, който се приближи до нея. Целуна я по челото и каза: „Миме, не ме ли позна? Аз съм татко ти. Вече не съм същият. Тук всички души са млади. Няма куци и сакати. Тук никой не боледува. Не чувстваме болка. Имаме само емоционални чувства, на радост, на скръб, на щастие и всички останали. При нас щастието се нарича екстаз. Това е нашият живот. Ние живеем чрез вас. Тук, аз изучавам духовни знания и ги предавам на другите. В църквата се моля на Бог, да помага на всички.

   На сутринта, Мария се събуди някак си по- различна от друг път. Беше сънувала най- обичният си човек. Своят любим баща.Сънят за нея беше една голяма загадка. „Дали и там е така?”- помисли си тя. Може би там е така, като  съня. А може би, тук на земята, ние градим  бъдещият си, духовният живот?

   Мислите й сякаш се настроиха на  мисловна вълна и понесоха там, откъдето бяха дошли. А може би, сега се сляха с мислите на нейният обичан баща.  Учените отдавна установяват, че няма смърт. Дори създадоха апаратура и контактуват с душите от отвъдното. Дали е правилно да използваме думата, „ той умря” или е по- правилно ”той си почива”. Щом като няма смърт, в такъв случай,  душата  отива там, в пространството, невидимо за нашите очи, за да си почине и отново да се върне, за да работи за своето усъвършенстване.Може би затова ни се дарява живота на земята? Да работим, защото за да работим, ни трябват физически ръце и ум. А духът  навярно е само интуиция, която   може да се усъвършенства.  Беше ясно, че баща  й се яви в съня , защото иска да  й каже нещо важно , за нея. ”Там, душите нямат възраст”- така и каза той. Интересно, много интересно. „Татенце, мило татенце, много те обичам и съм ти много благодарна, че сподели всичко това с мен”. Не за първи път го чувам. Беше се събудила и стана от леглото. Хайде, сега да си пийнем кафенцето и на работа! Нали майка  ми каза, че била непрекъснато до мен. Значи, не съм сама. Ще пием кафе заедно с нея. Но дали ще почувства аромата му? Скоро, една позната, която контактува с душите от другото пространство, сподели нещо интересно. В дома и имала едно приятелче, духче, което пиело от нейното кафенце. Наливала го в чашата си и кафето намалявало пред очите  й. Значи, те са при нас, както каза майка ми. Майчице, мога да ти бъда само благодарна, че си винаги до мен. Понякога чувствам твоето присъствие, като полъх над главата ми и около мен.Но и на това съм благодарна. Така си мислеше Мария, пиейки на глътки сутрешното си кафе.Беше свикнала да не закусва. Само си хапваше по някакъв плод и това я насищаше. Превърши с кафето, изми чашката и си пусна сутришна музика. Заслуша се. Това и помогна да се релаксира. Леко се унесе. Имаше нужда от  отпускане. Това я зареждаше с енергия за целия ден. Трябваше да свърши домакинска работа. И после да седне до компютъра. Да  отвори пощата. Да разгледа писмата си и пак отначало. Да продължи да пише книгата си.Това беше нейното ежедневие. Освен ако нямаше някаква работа да  излезе.От пет години издаваше и вестник Сияние в интернет. Беше щастлива, че e вестник на знанията и хората  от цял свят го четяха. Особено радостна беше, когато  имаше положителни отзиви от читателите. Пусна тиха музика и се отпусна на дивана- нейният, любимият. Почувства се някак си олекотена. Сякаш литна в пространството и кацна там, където беше любимият и съпруг. Там, някъде, където отлична като прелетна птичка  в топлите страни, за да се слее с птичето ято и да свие ново гнездо.  Така се чувстваше Мария в този миг на опиянение, което я принесе за миг там, в онова пространство, където душите се сливат. Как искаше, как силно желаеше да бъде една птица от това ято  и да лети заедно с него, за да му  каже, колко много го обича. Но това беше една илюзия, илюзията, в която живееше. Отвори широко очи и разтърси глава. Една къдрица от косата   падна върху лицето й и я погали така нежно, както я галеше той. И сякаш го видя за миг. Сините му очи  я погледнаха толкова нежно, че нещо в сърцето подскочи  като лястовичка. Но мигът изчезна и тя пак е сама  в  стаята, сред звуците на тихата музика. В душата  й витаеше някаква пустота, пустота от времето, в което беше останала сама. Разтърси глава и   като пружина скочи  от дивана. Обиколи няколко пъти стаята и наново седна. . Времето напредваше  и трябваше наново да е пред компютъра, който даваше храна на душата й. Там бяха виртуалните и приятели, с които разговаряше и отнемаха част от нейното сиво ежедневие. Там беше вестникът, с който радваше своите читатели и накрая в него беше всичко, книгите  – нейния живот .Пръстите и заиграха по клавиатурата. Отвори писмата си. В тях нямаше нищо интересно. И пак това скучно еднообразие. Отвори фейсбук и там  нямаше нещо съществено. А сега остана да започне да пише новата си книга. И за миг, спомените заиграха пред големите и кафяви очи. В тях все още искряха пламъчета от онова минало, което никога нямаше за забрави. Такъв беше животът- минало, настояще и бъдеще. Един кръговрат от спомени, отминали и останали завинаги в нейното съзнание. Беше се родила по един невероятен начин. Спомни си когато майка й и разказа .  „Роди се с ризка, момичето ми на 12 декември.Когато започна раждането, нямаше акушерка. До мен беше моята свекърва Минка. Детето започна да излиза. Но о, чудо. Ти не се виждаше. Беше само един мехур, запълнен с някакво съдържание. – Късай ризката! 0, гласът ми излезе от гърлото с някакъв писък- Късай ризката!- повторих, аз на свекърва си. Тя разкъса ризката и ти със своето нежно гласче наруши тишината в стаята.”

Такова е било моето раждане. Казват, че който се роди с ризка, ще стане известен човек. Може би са прави. Аз наистина станах известна. След като съм писател.

Така си мислеше Мария. И пак се върна  в спомена за майка си. Знаеше, че е зачената на фронта, някъде в Унгария, в село Бобоча. Майка  й, доброволка-боец  в Отечествената война. – втората фаза на Драва. Рамо до рамо с баща  й Никола, била в първите редици, наред с мъжете.  Двамата воювали с другарите си от двадесет и трети пехотен шипченски полк.  Командирът й Чочоуло  често и казвал: „Кера, ако се роди детето, ще бъде като руските бебета”.  Българските  войски стигнали до Унгария и така майка й  и баща  й тръгнали за България. Била  наградена с орден за храброст. Тя сподели с Мария един интересен  момент, който ще ти стане малко смешно, но и ще ти се плачи. Когато се връщали от фронта, във влака било много студено. Студ сковавал ръцете й. Сгънала юмруци , пъхнала ръце в пазвата си и после хоп право в устата. Оле, Боже, какво е това? Ръцете й били  пълни с въшки. Силно и се пригадило, но гърлото и  било  засъхнало от лютата смрад на въшките. След война я поканили да работи в милицията, но тя отказала. До кроя на живота си казваше: „Аз никога не ще стана партиен член”.  Остана вярна на думите си.Това предаде и на Мария, която до този момент беше под бялото знаме. Тя не измени на истината в доброто и любовта. Това поставяше на първо място.

   Мойта мила майчица. Колко много я обичам- въздъхна Мария.   Благодаря ти, мамо, че съм твоя дъщеря и ме възпита да стана такъв силен и истинен човек, като теб!

    Спомени, спомени, спомени… Изпълнени с болка и радости. За нещо изживяно и останало във времето. Но те наново се върнаха в съзнанието   на Мария. Тя живееше с настоящето, но миналото никога нямаше да забрави. Това беше част от нейния живот. Всичко започна с едно начало. Началото на  нейното раждане. Родена в Казанлък, след завръщането на майка й и баща  й от фронта.  Ако не била щастливата случайност, може би сега нямаше да е жива. Ето, какво беше се случило тогава. Била на девет месеца. Майка й Кера била във волска кол и прегърнала здраво малкото пакетче, увито в пелени.Изведнъж,  тя го изпуснала и детето паднало на земята. Воловете  направили  кръг около него и всичко затихнало. Майка  й слязла от колата, пребледняла, дишайки тежко. Сълзи се стичали от очите й.  Затичала се, грабнала детето и го притиснала  до  гърдите си. Доближила уши до гърдите му    и се заслушала.  То дишало равномерно. „ Живичко е.- произнесла, тя на глас. Господи, благодаря ти, че го спаси!”

    Това се случило с мен, тогава- замисли  се Мария.   Това беше споделила майка й с нея. Не й беше писано да си отиде от този свят, а да остане, за да   изпрати  най- милите си хора,  след тяхната кончина. Баща й си отиде завинаги на 5 юни 1991 година, майка  й  на 8 август 1996 година, а съпругът й  Георги, на 14 март 1998 година. Мария беше щастлива, че се грижи за тях до сетният им час  Преди да си отиде, баща и се мъчи един месец. Изведнъж падна на ръба на леглото и повече не стана. Тогава Мария живееше отделно от тях. През това време майка  й беше получила инсулт с левостранна пареза на ръка и крайник.  До мига, в който се случи всичко с баща й, той се грижеше за нея.   Но животът на земята  е такъв. Всяко начало започва с край, докато човек се срещне с непознатото и заживее в   едно друго пространство. Но оставаше  следа след себе си. Генетичният код, беше закодиран в останалите след него. Кодът на неговото семейство. Настъпиха трудни времена за Мария. Съпругът й Георги  и той получи инфаркт и трябваше да лежи в болница, след  което се прибра.  Заживяха всички заедно- дъщеря й Елена, зет   й , двамата и внука Йордан и Георги. А тя, работеше без почивка, за да изхранва всички.  Никой от тях не работеше. През деня в офиса, връщаше се в къщи и наново започваше грижата за дома.Тя беше създала и организация с идеална цел- Съюз”Духовно възраждане- България”. С парите от фирмата          „Маги Герасов и- сие“ спонсорираше и организацията. Провеждаше научни конференции, симпозиуми, срещи, изложби, издаваше и вестник „Сияние”. Имаше кабинет по нетрадиционна медицина. Създаде школа по психоанализа радиестезия и комплиментарна медици към Института по приложна физика към БАН, към която имаше лаборатория за изследване  на  енерго- информационен обмен с природата. Беше и член на Съюза на учените в България.

 Преди много години изживя клинична смърт на операционната маса.  От тогава придоби нови способности и трансформация на съзнанието. Описанието  на смъртта е в книгата  й „Истините за живота”, в три части. Беше призована от един Висш разум да създаде Асоциация за духовно усъвършенстване, която нарече Орфей и Евридика”. „ Мария- така и каза Той.- Орфей слезе в Ада,  а Ада е земята, за да търси Евридика. Евридика е Истината, но не я намери”. След клиничната смърт, животът й се промени. През месец януари 1991 година създаде фирма „Маги и сие, а по- късно по закона получи името „Маги Герасов  и- сие”, а през месец февруари 1992 година  Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика”, с национално движение „Духовното пречистване- път за спасение на човека”.Животът  й се изпълни с много работа. А в кабинетът, който беше създала към фирмата идваха много страдащи хора, за да потърсят нейните лечебни ръце ( така беше казала една страдаща жена за нея). Почти нямаше почивка за Мария. Само вечер, но и тогава сънят и беше неспокоен.

   Споменът й пак я върна в детството.Живееха в Казанлък на улица „Цвятко Радойнов” 13, под наем в отделна пристройка към къщата на хазаите. Около нея имаше овощна градина. Мария обичаше често  за се качва по крушевото дърво. Веднъж, се случи нещо, което можеше да и коства живота. В съседство строяха къща. Не беше още довършена, когато с група деца си играеха на криеница. Стаите бяха още на греди. И когато подскачаше от греда на греда, не усети как политна и се намери в мазето. Наново се беше случило чудо с нея. Без никакви рани, когато се осъзна изскочи от къщата и се прибра в къщи. Никой не беше разбрал за това. Дори майка й  и баща й. Друг път, когато  си играха на криеница, тя се скри в празната кочина на прасето.  На излиза, коляното й се закачи на един пирон на стената и висеше  във въздуха. Без да заплаче, силно го дръпна  и кракът й се намери наново на земята. Кръв струеше от мястото, където се виждаше голяма  дупка. Коляното й цялото беше обляно в кръв.  Коленете й  бяха вечно с охлузвания и с рани. До трето отделение живееха в Казанлък. В училище имаше две много добри приятелки.- Красимира и Капка. Бащата  на Капка беше писател.  Винаги бяха заедно. Мария  често ходеше при Капка, за  да учат заедно. Беше много превързана към нея и много я обичаше.

Тогава баща й беше бригадир на изкопчийска бригада в язовир „Георги Димитров”( Копринка). В четвърто отделение се преместиха на нов строителен обект- язовир „ Студен кладенец”.  Живееха в дъсчена барака. Училището и беше в село Студен кладенец- на четири километра от мястото, където живееше със своите родители Кера и Никола.  За да отиде на училище, трябваше да върви пеша 4 километра на отиване и четири на връщане. Класовете бяха смесени- българчета и турчета.

Въпреки тежките условия, в които живееше , тя беше отличничка   в класа и отряден председател. Децата я обичаха, защото помагаше на всички. Дните се нижеха един след друг. Дни изпълнение с големи изпитание за малкото дете. Но това я каляваше. Помагаше  й да се справя с неблагоприятните условия.

В този момент, някой позвъня на външната врата.Това изведе Мария от унеса. Стана от дивана и се затича към вратата.

-Кой е?- леко повиши глас.

- Аз съм, Миме. Славина.

- Момент, Славена! И тя отвори широко вратата  на  апартамента.

- Влизай де, влизай- подкани Мария.

- Случайно минавах  във вашия квартал, за един случай и затова реших да ти се обадя.

- Е… Не се притеснявай. Случват се непредвидени неща. Сядай, сядай! Ще ти направя едно кафенце. Ето дистанционното. Пусни си телевизия,  докато направя кафето!

-Благодаря ти, мила. Не  се притеснявай за мен! Разполагам с малко време и ще се намери място да си поговорим.

   Мария се затича към кухнята. Приготви кафето в кафеничето  и го сложи на котлона да заври. Изчака, докато стане готово.Дъхът на кафето се разпръсна наоколо и приятният му мирис раздразни обонянието  й. Тя взе две чашки и го  разсипа.  Предната вечер беше направила кекс и сега ще поднесе  от него на Славена.  Нареди две парчета  в чиния и постави в табличка чашите с кафето и чинията с кекса. Забърза  към хола.

Славено беше пуснала телевизора и цялото и внимание беше погълнато. Даваха новините.

-Големи  наводнение и природни бедствия в България, Мария.

- Тъй е ,Славена. И природата вече ни може да ни търпи. Какво остана от нас. Изядохме се и в най- скоро време няма да остане нищо от нас. Но кой ти мисли затова?

- Нали знаеш, Миме? Човек за човека е вълк. Ако махне вълчата си кожа и  облече агнешка, тогава ще е друго.

- Славена. Хайде пийни си кафенце, пък и си хапни от кексчето!

- Благодаря ти, Миме. Когато идвам при теб, ми е  много хубаво.  Винаги ме посрещаш с цялото си сърце и душа. Просто си един добър човек.

- Трогваш ме, Славена. Да се надявам, че е така. Дай Боже до края на живота си да си остана такава.

- Човек е такъв, какъвто сам си е изградил живота. А и продължава да си го изгражда. Нали знаеш? Желанието си е само наше и ние сами си избираме накъде да вървим, какво да правим, с кого да се срещаме. Така градим живота си.

- Съгласна съм с теб. Но Бог ни е дал Разум, за да мислим и действаме. Ако го нямахме, не знам как щяхме да живеем.

- Такъв е живота. Имаме си всичко, но не използваме правилно разума си. Все гледаме в паницата на другите. А за нас забравяме, че няма с какво да се нахраним.

- Настанаха тежки времена. И то знаеш ли защо? Защото не влагаме разум в нещата. Мисълта ни хвърчи не там, където трябва. Създаваме и рушим.

- Така е, Мария

- Повече рушим, отколкото създаваме. Колко свети неща унищожихме. Унищожихме нашата историческа памет.Забравихме дедите си. Забравихме хората, които се бореха, животът ни да стане по- добър.

- Миналото си е минало. Но трябва да го помним и да отворим очите на  нашите деца, за  да знаят това минало. Ние не можем да избягаме от него. То е винаги с нас, макар, че някой иска да ни втълпи, че не това  е нашето минало.

-Много ми е болно за това. Но трябва да съхраняваме спомена за  нашето минало и да не допускаме, никой да ни го отнеме.

- Да обичаме своя народ и родина. Да се гордеем, че сме българи.

- Ти си голяма родолюбка, Миме?

- Така е. Обичам всичко, което е българско. Но не забравям, че  съм член на света. И съм част от него.

 - Милата ми приятелка. Радвам се, че те имам.

- И аз се радвам, че те има, Славена. Че имам с кого да си споделя това, което ме вълнува.

- Времето напредна, мила и ще тръгвам. Трябва да  ходя в  офиса. Имам още една среща с клиенти.

-  Много ми се искаше още малко да си поговорим. Но щом е така. Тръгвай!  Изяш си моля те, кексчето! Щото старите хора казват:” Дойде ли гост, почерпи го. И да се изяде всичко, щото къщата ти ще е пълна”.

- Това не го знаех. Но ще го запомня и ще го казвам на приятелите си.

- Благодаря ти, Славена.

- А сега ще тръгвам. Остани си със здраве.

 И тя отиде към антрето, обу се и тръгва. Мария я изпрати до вратата.

- Довиждане и успех, Славена.

Славена излезе и махна с ръка за довиждане.

   Мария пак е сама.Обядва и  легна да си почине малко. Беше задрямала на дивана. В просъница и се яви образът на милият й съпруг. Бяха заедно. Тя изведнъж се стресна. Той беше непрекъснато в мисълта й. Все още  го обичаше. Не можеше да забрави времето, когато сключиха брак. Споменът оживя пред нея. С родителите си бяха  на язовир „Антон Ивановци”. С Гошо бяха се разделили още от язовир „Медет”. Той замина за Велинград, а те се преместиха. Но връзката им не приключи до тук. Пишеха си, чуваха се по телефона. Докато един ден, Гошо и изпрати телеграма, че идва при нея. Мария очакваше денят,  в който  наново  ще се видят. И той дойде. Остана за няколко дни в дома й на Орехова поляна.  С него  й  беше толкова хубаво, че искаше да бъдат завинаги заедно. Тогава баща й Никола правеше  великолепно малиново вино. И до ден днешен , Мария си спомняше за сладкия вкус на малиновото вино.

 След три   дни, Георги трябваше да се прибере във Велинград. Там го очакваше майка му Елена, която беше останала вдовица от дълги години. Тя била от София, учителка . Съпругът  й бил  бил руснак, от Воронеж.  Но дошъл в България и заживял с майка му Елена в Разлог. Той бил изключително интелигентен  човек и  имал доста професии. Поправял най- вече часовници. Там се родил и синът им Георги.  По- късно се преместили във Велинград. Тогава, майка му Елена останала вдовица.

 Георги си тръгна, а и Мария, за да го изпрати.  Но вместо в Кричим, Георги трябваше да хване влака от Стамболийски. С автобус пътуваха до  Стамболийски и отидоха  на гарата, за да чакат влака. Влакът дойде и Георги трябваше да се качи. Но Мария нямаше никакви пари, за да се прибере  на язовира. Влакът вече щеше да потегли и Георги се обърна към Мария: Имаш ли пари ? Тя замълча. А искаш ли  да дойдеш с мен?. И тя тихо каза”Да”. Двамата се  качиха  в последния момент, когато влака току що беше потеглил. Слязоха на гара Септември. Там живееше сестрата  на Георги- Мария със съпруга си Кирчо и двете и с деца Николай и Андрей. Тя беше учителка и преподаваше в местното училище. Мария и Георги   забързаха  към апартамента на сестра му. Той  беше близо до гарата. Качиха се по стълбите и звъннаха на звънеца.

 Мария беше много развълнувана. Как щеше да я посрещне сестра му! Какво щеше да  й каже! Но изненадата  й беше голяма.

На вратата се показа  сестра му и ги посрещна с усмивка.Вечеряха  всички заедно и останаха да преспят у тях. Сестра му Мария се обади във Велинград на майка му, за  да ги чака,  че брат й  води снаха.

   На другата сутрин потеглиха с мотрисата за Велинград.Майката на Георги живееше под наем точно на център на града, срещу киното в Лъджене.

 Посрещна ги на външната врата с менче с вода и китка здравец. Плисна им вода , за  да им върви по вода.   Тръгнаха по   тясната пътека в двора и влязоха в не голяма стая.  Разговаряха цялата вечер и на другия ден, решиха да се обадят на майката и бащата на Мария. Тя беше много притеснена за тях.

   И така. На другия ден изпратиха телеграма, че са заедно и след  няколко дни ще отидат при тях. Мария и Георги по- късно научиха, че родителите й преди телеграмата толкова много се притеснили, да не се е случило нещо лошо с дъщеря им.Но телеграмата ги  успокоила. Приготвили вино и ракия. Почерпили който срещнели, затова, че дъщеря им ще става булка. А Орехова поляна е мястото, където работниците живееха в дървени бараки Не бяха много хората. Всички се познаваха и много си помагаха.

Мълвата за случилото се стигнала до всички хора. И последвали честитки за много здраве и любов за младите .

 Майката на Мария много плакала. Но стореното е сторено. Нищо вече не можело да се върне назад.

   Мария разтърси глава. Беше на дивана в апартамента си. В компания  с тишината на стаята. Стана, направи си следобедно кафе. Обели си една ябълка и си хапна от нея. Обичаше плодовете повече от всичко. Седна до компютъра и продължи да пише книгата си . Беше щастлива да пише. Това и помагаше да излиза от сивото ежедневие . Да  стане част от събитията, които свързваха героите. А в тази книга, тя беше главният герой. В нея пишеше за своя живот. Спомените  сами идваха и подскачаха по  клавишите на компютъра. И пак се  връщаше в детството си.

 Спомените и  подскачаха в главата и като палави хлапета тичаха  във времето. Спомни си  сватбата. Беше облечена в бяло. Една птичка, която излетя от майчиното си гнездо. Бяха във Велинград. Сключиха граждански брак в кметството  на 7 ноември 1964 година. Някоя приятелка беше и казала, че трябва да настъпи младоженика, за да е тя ръководеща единица в брака. Да, така и стана. След това отново се върнаха в язовир „Антон Ивановци”, на „Орехова поляна”. Дадоха им отделно малко жилище в дървена барака и така заживяха. На шест месеца детето, което растеше в утробата и излезе на бял свят преждевременно и не беше живо. След това още два спонтанни аборта на три и четири месеца. И настъпи тежък живот за младите. Мария не можеше да забременее. Сълзите в очите и станаха нейно ежедневие.  А толкова много и се искаше да държи в ръцете си едно малко създание от любовта на двамата. Един ден и Мария не можеше да разбере, някъде дълбоко в съзнанието си чу глас, който и каза: Ще имаш дете, но трябва да го кръстиш Христослав”. Тя наново забременя и когато дойде дългоочакваният ден на раждането, съпругът и Георги беше на лов. Болките започнаха в шест сутринта. Тя реши, че първо ще закуси.  Накара майка си Кера да  й приготви макарони. Нахрани се и повикаха линейката, за да я закара в Пловдив. Беше неделя. В три часа и петнадесет минути следобед се роди момиченце, който кръстиха на свекърва и- Елена. Майка й се прибра на Орехова поляна и новината бързо  стигна до съпруга и Георги и баща  й  Никола. Всички я очакваха.   Тръгнаха за Пловдив, за да я  видят. Радостта беше голяма.

 Мария разтърси глава и се върна в действителността. Сля се с тишината  в стаята. Очите и се притвориха и тя се унесе в следобедна дрямка. Пак и се яви, той. Нейният обичан и любим съпруг. Беше усмихнат и държеше високо в ръцете си малката Елена. Но всичко се разтопи и той изчезна. Мария се стресна и отвори очи. Не, Гошо вече го нямаше. Може би това беше неговият дух, който вече лети в незнайното пространство и искаше да и припомни мига на голямата радост. Мигът, в който той беше най- много щастлив. Мария стана от дивана. Направи си следобедно кафе и пусна радиото на касетофона.  В момента  й трябваше  музика, която да я разтърси. Да я накара да забрави макар и за миг онова щастие, което беше оставило спомен в душата  й, но никога вече нямаше да се върне. И  наново потъна в дъното на мислите си.Пак си спомни първите срещи с любимия. Голямата любов. Как щеше да изпусне последният изпит по физика, защото с Георги се любиха в горичката в град Пирдоп. Учителите чакаха само нея. Но всичко мина благополучно. След това   тя кандидатства  медицина. Беше приета, но любовта спря пътя, който беше поела. Да стане лекар- хирург. Тогава имаше и още едно момче, което имаше чувства към нея.  Казваше ес Иван и беше от София. Родителите му бяха инженери и работеха на язовир Медет. Също много харесваха Мария. Но тя обичаше само Гошо. Момъкът със сините очи, като небето. Така го запомни завинаги. Русокос. Тя искаше да има съпруг с руси коси и сини очи. И сега, милият му образ изплува пред нея и я гледаше така нежно, и сякаш я приветстваше от небитието.Мария все още помнеше думите му: „Ти си първата и последна жена, която съм обичал”. Три дена преди своята кончина той   й ги каза за последно. 

 Едра сълза замъгли очите  й  и се търкулна по лицето й. Голямата   любов към Гошо никога не можеше да бъде заличена. Казваха, че  винаги трябва да обичаме и мислим за близките си, които  вече не са сред нас. Има една невидима нишка, която ни свърза с тях. Чрез нея, те знаят всичко за нас. Радват се и страдат с нас. Една жена беше казала на Мария: „Не трябва да плачете за починалите, защото им причинявате голяма болка. Не трябва да носите черно, защото не могат да ви виждат.”

   Мария разтърси глава и се върна пак в миналото.  Виждаше се онази ученичка, с тъмносинята манта, бялата якичка и черната баретка на главата. С двете кестенява плитки. От язовир Студен кладенец,  всички се преместиха на язовир Кърджалии.Там, Мария стана девойка. Всеки ден, ходеше пеш пет километра, за да отиде на училище в града. Пътят минаваше  река Арда през понтонен мост. Много обичаше града и гимназията. Тук, тя за първи път се влюби в едно момче, на име Веселин. Бяха заедно в един клас. Но го обичаше тайно и до края не сподели тези чувства с него. Осми, девети и десети клас до половината, бяха на язовир Кърджалии. Живееха в дървена барака, както всички останали. В село Прилепци  имаше едно момче, което се казваше Тошо и тя също беше влюбена в него. И пак никога не успя да изяви чувствата си.  Много обичаше това място- язовир Кърджалии. Но обекта завърши и  наново трябваше да се местят.  На язовир Медет. Мястото, където срещна голямата си любов- Гошо. Преди да го срещне, ходеше на училище последен единадесети гимназиален  клас, в град Пирдоп. Пътят беше кален и труден за пътуване. Но Мария, заедно с баща си и колелото, което нарекоха „Марийка” всяка сутрин, в пек и мраз вървяха пеша цели девет километра на отиване и същите девет на връщане.Всяка сутрин закъсняваше с 15 минути на училище. Но класната  й Георгиева поради тази причина, ги извиняваше. На матурата по  литература, на писмения изпит  написа най- добрата тема.  По- биология изкара  отлична оценка.  Явно още тогава, нещо е подсказало, че ще дойде време и тя  ще започне да пише, макар, че  нейното желание беше да следва медицина. Затова много обичаше биологията.

   Но тук всичко се промени. Влюби се в  Гошо.  За да се виждат двамата, трябваше да се крият от майка  й. Тя беше много строга към Мария. Дори до единадесети клас я наказваше. Баща й, Никола поддържаше връзката на двамата влюбени. Затова, Мария много го обичаше, защото единствено, той я разбираше.Тя приличаше на  него. По благия му характер. По  добротата. По взаимопомощта към хората.Той обичаше природата и животните. На язовирите, които се местеха, правеше градинки и отглеждаше зеленчуци. Всяка Нова година колеха прасе, което той отглеждаше. А имаше и агънца и козички.  И тя също   като него обикна животните. И до ден днешен остана тази любов в нея.

 Мария така беше се унесла в спомените си, че не чу , когато някой звънеше на външната врата. Тя разтърси глава и екота от звъненето прозвуча в главата й. Скочи за бързо и се затича към вратата. Отвори я и вторачи любопитен поглед. Пред  нея стоеше около 12 годишно момиченце, което  я изгледа изненадано.  Гласът му отекна като ехо  и  се разнесе из коридора.

- Лелче, тук ли живее кака Катя?

-  Тук не живее Катя.  Тя е на по- долния етаж. Апартамент – втория в ляво.- отговори Мария. Ти май не си идвала друг път тука? Не съм те виждала.

- Да. Живея в Гагарин. А с кака Катя се уговорихме да дойда да я взема  и да отидем на гости в една наша приятелка. Тя живее тук, наблизо.

- Добре, мила. Слез по- добре по стълбището и ще си право там.

- Добре, лелче. Бяхте  много мила. 

- Хайде, ще те заведа до кака ти Катя.

    Двете заслизаха по стълбите и спряха пред вратата на Катини. Позвъниха и на вратата се показа едно русоляво, възпълничко момиче.

- Здравей, Катя. Хайде, че Дидито вече ни чака!- подкани момичето.

   Мария  Махна за  довиждане и  забърза към апартамента. Влезе и седна на дивана. Взе дистанционното и пусна телевизора. „ Стига с тези екшъни! Все престрелки и убийства. Няма ли  да дават филм за любовта.” Затвори телевизора и се отпусна удобно върху дивана.  Спомни си, когато изпращаше дъщеря си Елена на училище. А тя беше палаво и будно дете. Беше доста непослушна. Върна се назад с годините. Живееха с Гошо на Орехова поляна- язовир Антон Ивановци. Мария силно желаеше да стане акушерка, след спонтанните аборти, които направи. Елена стана на четири години. А с колко голяма любов я отгледа до тази възраст. И реши, да кандидатства акушерство в Пловдив. Подаде документи, а също и в Смолян в Педагогическия, със специалност български и руски. Но щастието и се усмихна Приеха я акушерство и затова не се яви на кандидатстудентските изпити в Смолян. Беше много щастлива, че мечтата и се сбъдва. Започна през 1967 година. Пътуваше всеки ден от Орехова поляна, Кричим и Пловдив. Ставаше сутрин в пет часа. По- късно отиде на квартира в Пловдив. Забременя  и като стажант акушерка роди второто си дете- Красимира. На държавните изпити при нея дойдоха съпругът  и майка й. В едната ръка държеше детето, кърмеше го, а до него беше и дъщеря  Елена. Нямаше време да се подготвя за изпитите. Разчиташе на знанията, които беше усвоила през годините. И за нейна голяма изненада, взе диплома с много добър 5. Наново всички се завърнаха на Орехова поляна. Бяха много щастливи. Малката Елена беше при баба Кера и дядо Колю, а Мария,Гошо  и Красимира живееха в друга барака. И така, докато един ден, Красимира вдигна висока температура. Беше на три месеца. Температурата не спадаше. Започна и да кашля. Една вечер потърсиха шофьора на линейката, за да тръгнат за Пловдив. Но той го нямаше. По- късно го намериха и с Красимира потеглиха за Пловдив. Приеха ги в детско отделение на Държавна болница. Но въпреки усилията на лекарите, детето не издържа. Почина в  ръцете на Мария  Очите и се пълнеха със сълзи. Гърдите й се раздираха от болка. Гошо я прибра от болницата и наново се върнаха на Орехова поляна.Тя не можеше да си намери място от силната болка, която изпитваше. Но времето течеше и тя трябваше да отиде по разпределение в село Лясково. Вече се отваряше една  нова страница в живота на Мария. Трябваше да тръгне без съпруга си Георги. Това беше един много труден момент за нея. Как щеше да живее сама! Как щеше да се справи и то в едно непознато село!

   Четвърти април 1970 година беше една паметна дата. Тя отваряше нова страница в живота на Мария. Със съпруга си Георги станаха рано и потеглиха с автобус за село Лясково. Пътят беше продължителен Слязоха в село Михалково. Михалково беше малко село, прочуто със своята минерална вода. Към обяд пристигна и автобуса за село Лясково. Потеглиха по пътя, който води  за град  Девин. На километри от Михалково автобусът отклони и тръгна по прашен, не широк  път. В сърцето на Мария бушуваше буря. Очите и леко натежаха. Но прекрасната гледка, зеленината на  бориките я разведриха. Пред погледа й се показаха първите къщи, не типични  за града. Къщите бяха изградени от камък. Не се виждаха дворове. Правеше  й впечатление, че бяха една в друга. Обърна се към съпруга си и  леко се усмихна. Облегна глава на раменете му, за да почувства неговото присъствие. Стана и леко на сърцето. Автобусът спря на центъра на селото. Мария хвана Гошо под ръка и двамата слязоха. Наоколо имаше доста селяни. Те бяха вторачили любопитни погледи. Едни от тях се престраши и  ги доближи.

- Къде е Здравната в  служба?- запита Мария. Аз съм новата акушерка.

Човекът посочи, че трябва да се върнат назад. И двамата с Георги тръгнаха. Пътят беше кален, коларски. Отдалече зърнаха сградата, на която пишеше „Здравна служба”. Посрещна ги як българин, облечен в бяла престилка. Той подаде ръка на Мария и се представи:

- Аз съм  фелдшерът на селото. Приятно ми е Асен. А сега ще ви покажа, къде ще е вашата стая. Ще живеете тук.

   Стаята беше в задната част на сградата. Едно легло, маса и шкаф. Това беше всичко.

   На другата сутрин, съпругът и се тръгна за Орехова поляна. Там бяха майка й Кера, баща й Никола и малката й дъщеричка Елена. Мария остана сама. След като изпрати Георги, се отправи към амбулаторията.Това беше вече нейното работно място. Санитарката и даде бяла манта. И от  този ден започваше нов живот. Фелдшерът напусна  завинаги работата  си в Здравната служба. Медицинската сестра беше в майчинство. Мария остана сам сама. Не можеше да повярва. Съвсем млада още неопитна акушерка, трябваше да бъде лекар, сестра и акушерка. Занизаха се дни на работа и напрежение. Здравната служба беше на два километра от центъра на селото. Нямаше родилен дом. Родилките превозваха с линейка до град Девин. Няколко дни след  идването й в Лясково, се случи едно преждевременно раждане в седмия месец. И трябваше да го разроди в линейката  по път към Девин. Раждането мина. Детето се роди  живо и здравичко и беше кръстено с имено Ирина. След първото и бойно кръщаване, дните минаваха изпълнени с много работа и отговорност. Научи се да шие рани. Много чести бяха случаите, когато я викаха в полунощ. Пияни мъже, сбили се и тя трябваше да им помага. Трябваше да поставя диагноза при кризисни случаи и да ги изпраща с линейката в Девин.Имаше един тежък случай, на остър апендицит. Диагнозата и беше точна. Пристигнаха с линейката в Девин и приеха човека в болницата. Тя беше щастлива, че отиде навреме , защото още малко, апендицитът бил пред спукване. Това беше един от тежките й случаи.

   Всеки ден трябваше да посещава домовете на новородените, на бременните. Да провежда консултации в Здравната служба. Да преглежда болни. И много скоро се случи също едно събитие, което премина благополучно. Караха родилка от Лясково за Девин с линейката. Жена с нормално износена бременност. По пътя, болките зачестиха и започнаха напъни. Линейката беше от онези, старите, чийто таван отзад беше нисък. Мария трябваше да разроди жената. Раждането  беше мъчително, а и за бебето   рисковано. Главичката задържаше и не можеше все още да се покаже. И  Мария реши, че ще се помоли на шофьора да помогне при раждането.Трябва да се използва метода Кристилер, това значи,   две ръце  да се поставят на фундуса на матката, т. е най- горната част на корема и с изтласкващи движения към долната част, за да се подпомогне на плода да излезе по- бързо.  Мария обясни на шофьор какво трябва да прави и разраждането продължи. За миг, главичката  на детето се показа. Тя я подхвана и лека полека детето излезе навън. Чу се  пискливото му гласче.  Младата акушерка го зави в наличните пелени, които беше приготвила предварително. Тя беше щастлива. Роди се здраво момиченце, по- късно когато го притеглиха в родилния дом в Девен беше 4,200 кг. И нямаше никакво разкъсване при раждането. Това беше един голям успех за Мария. Прибраха се в Лясково и наново започна нейното изпълнено с големи натоварвания и напрежение в работата. Всеки ден извървяваше в дъжд и  сняг, в студ и пек най- малко четири километра, като изключваше ходенето по домовете на децата, бременните и родилките. Измина време и тя се премести да живее на квартира в центъра на селото. Но нищо не се промени. Животът в селото я научи да цепи дърва, да пали печка. Научи за традициите и обичаите на помаците. Как биеха млякото  в специално направени  дълбоки  каци  направени от дърво и сами си правеха маслото. Как  правеха  кисело, което се приготвяше от нарязани диви круши, като  ги слагаха в дълбоки дървени  каци,   и така престояваха, докато се газират. Това беше едно великолепно безалкохолно питие.

   Не беше лек живота на жените от това помашко село. Мъжете бяха в кръчмата, а жените  вършеха и  домашната и мъжката  работа. Отглеждаха предимно картофи. Товареха, разтоварваха, цепеха дърва за печката и всичко, което беше нужно за семейството.

    А ежедневието на Мария беше запълнено и имаше много малко време за почивка. Само вечер, когато не я викаха по спешност.Едни ден се случи нещо, което разтърси цялото и същество. Една жена беше направила криминален аборт. Извикаха я по спешност. Жената със силни болки и висока температура. Беше отказала да отиде в Девин. Как ли не я увещава Мария. Но жената и близките и бяха категорични. Ще остане в къщи и никъде няма да ходи. Мария трябваше да реши. И започна масивна антибиотична терапия – с инжекции пеницилин. След изкарано едно денонощие, кървенето започна да спира, температурата спадна и жената  се върна в нормалното си състояние. Но този случай, младата акушерка още дълго време не можеше да забрави. След години, когато си спомняше за него, нещо жегваше сърцето й. Ако жената беше умряла. Кой щеше да бъде отговорен. Пак тя. Благодаря на Бог, че помогна и на жената и на нея.

   Беше съвсем сама в това село. Раздаваше цялата си любов на тези малко странни и простовати , но яки и здрави балканджии, които я обикнаха.

   Но сега, тя  лежеше  на дивана в своя дом. Беше пуснала тиха музика и се връщаше в спомените  си. Пак  беше  в Лясково. Така беше обикнала селото и хората, и се сля с техният живот и традиции. Записа се в местната група за народни песни. Научи доста от тях. Дори ходи с тях на Рожен, на събора на надпяване.

Спомни си и нещо много тежко, което беше се случило с дъщеря й Елена, на Орехова поляна. Но това го научи, когато   се прибра за два дни. През това време медицинската сестра  в Лясково   я замести.Селото не можеше да остави без медицинско обслужване. Това, което научих силно я притесни. Както се вървяла, малката  Елена покрай бараката, където бяха баба й и дядо й, точно на ъгъла, изведнъж пръста започнала да се свлича и повлякла след себе си камъни. Изведнъж, детето изчезнало под пръста и един голям камък над нея. Съпругът й Георги видял отдалече и с всички сили се затичал. Не можел да използва нито лопата, нито  нищо друго и започнал да рови със всички сили. Големият камък бил надвиснал над главичката му, по някакво чудо не я затиснал. Георги извадил детето. Мария   много плака,когато научи, но  се  успокои, че детето й останало живичко.След това, тя наново се върна в Лясково и заживя с хората и техните проблеми. С техните радости и болки. Грижеше се за здравето на хората. А сега, това време беше отминало. Тя беше сама. Баща й майка й и съпругът и Георги си бяха заминали за винаги  от този свят и живееха в  едно  друго пространство, което беше невидимо за нея. Лежеше  върху дивана и изведнъж, като че ли чу гласа на най- обичания, на най- милия, най- нежния.  В просъница, някъде дълбоко в съзнанието си чу гласа му: „ Мим, аз съм винаги с теб. Обичам те както те обичах,  когато бях до теб. Не тъжи, аз съм жив и живея чрез теб.” Мария разтърси глава. Отвори широко очи и сякаш, той беше пред нея. Онзи Гошо, когато бяха още много млади. Колко много се обичаха. На всяка крачка се прегръщаха и целуваха. Бяха щастливи,че са заедно. Такава любов беше неземна. Една едра сълза се търкулна по бузата й. Тя стана от дивана и пусна по- силно музиката. Не трябваше да плаче.Животът е такъв. Все някога, единият си отива. Нищо не може да се върне.  Много пъти, той й казваше:           ” Мим, искам да си отида от този свят преди теб, защото няма да мога да понеса раздялата.” А един път  сподели с нея, че сънувал сън, в който се явил баща му Андрей. Казал му, да се стяга и да си приготви учебниците, че там ще учи медицина.  Сякаш починалите се явяват на живите и ги предупреждават за много. неща.

Мария си приготви следобедно кафе и продължи да слуша музика. Изпи си го и реши да отвори компютъра, за да продължи да пише книгата си. В момента пишеше две книги. Едната „Смехът на времето” и другата „Моят живот, мое верую”. Ето,  това беше станало нейното ежедневие- книгите, вестника, обществената работа.  Още от малка се сблъска с трудностите на живота. Още като живееха в Казанлък, баща й работеше на язовир Георги Димитров ( Копринка). След като свърши този обект, всички извървяха не лекият път по строителните обекти на България- язовирите  „Студен кладенец”, „ Кърджалии” „Медет” и „Антон Ивановци”.  Баща й работеше в строителството, а майка й на бетоново стопанство. Трудният и изпълнен с много изпитания път на строителните обекти приключи в момента, когато, тя завърши акушерство. Година и половина работи в село Лясково. Беше освободена от разпределение по семейни причини. През това време,  майка й и баща й  получиха от Хидростой  апартамент в Пловдив.

   Изведнъж разтърси глава. Така беше се увлякла в спомените си, че забрави, че съществува. Реши да отвори компютъра. Миналото така беше я завладяло. Мъка стягаше гърдите й. Замисли се. Пак се върна назад, в годините, когато беше ученичка в Пирдоп. Появи се образа й, облечена в  тъмно- синята манта,  бялата якичка и баретката на главата. Реши, да потърси сайта на гимназията в Пирдоп. Отвори Гугъл и написа. Пред очите й се появи очакваният сайт. Остана изненадана. СОУ „Саво Ц. Савов”. Това беше гимназията, в която завърши. И още една изненада: „НАГРАДА НА ИМЕТО НА ВЕСА ГЕОРГИЕВА – УЧИТЕЛ”. 

 Та това беше нейната класна ръководителка, другарката  Георгиева.  Класна на 11- а клас. Преподаваше литература. Мария много я обичаше, защото беше `незаменима учителка. Разбираше нейните болки. Нали всеки ден закъсняваше  за училище. Тогава беше на язовир „Медет” и вървеше по 9 километра пеша, за да отиде на училище. А другарката Георгиева и извиняваше всичките отсъствия. Мария много обичаше своята учителка. И сега, когато разбра, че вече не е между живите, сърцето и се сви от болка. В сайта имаше снимки на училището. И тя си спомни, когато беше пред стълбите с група от своите ученици. Сълзи напираха в очите й. Но времето така я беше променило, че се научи да издържа на големите натоварвания, които се изпречваха на пътя й. Научи се сама да се справя със всичко. И сега, когато пенсията й е толкова малка, вземаше по 150 лева, които й стигаха само  да изплати месечните си задължения. А за храната… Това беше нейното ежедневие. Затвори сайта и започна да пише книгата си. Изведнъж на вратата някой чукаше. Звънецът не работеше. По- точно се чуваше съвсем слабо. Стана от дивана и се забърза към външната врата. Отвори я и на прага се показа Славена. В ръката си държеше някаква папка  и чанта през рамо.

-Здравей Миме. Да се надявам, че не те притеснявам.

- Какво говориш Славена. Дори се радвам да те видя. Толкова съм самотна. Все сама и на компютъра. Ако не е той, писането на книгата и вестника, не се виждам…

- Знам какво е…

- Хайде, влизай де! Няма да те изям.

- Пък и се шегуваш!

- Да шегата, но разумната, те зарежда с енергия. Хайде, сядай! Настани се удобно на дивана! А сега, ще затворя компютъра.

- Да се надявам, че не те притеснявам?

- Как ще ме притеснява? Разказвай! Има ли нещо интересно около теб?

- Нищо интересно. Все едно и също. Работа, в къщи и пак работа и пак в къщи. Сякаш някаква машина ме е програмирала и изпълнявам  определена програма.

- Славена, нали знаеш, че всички сме програмирани. Живеем и се  завъртаме на различни обороти. Както часовник, който тик така и отброява минутите. Минутите, които са ни определени на Земята.

- Да, права си Миме. Какво стана с твоя приятел, с който се запозна?

- А ми добре. Наистина станахме добри приятели. Доста време измина, а ние сме в хармония с него. Интересно е, че виждаме почти по еднакъв начин нещата. Нямаме никакво спречкване с него. Дори не сме си повишили тон. Не сме се обидили нито веднъж.

- Колко е хубаво да имаш такъв приятел, който да те разбира.

- Да, Славена. Приятно ми е когато съм с него.Винаги има какво да си кажем. Какво да обсъдим. Какво да си споделим. Той също пише във вестника. Води две рубрики. Вече е и в редколегията.

- Така ли? Виж, това е добре, че имате еднакви разбирания.

- Да. Той е на високо интелектуално ниво. Има голям арсенал от знания. Просто, един човек с високи етични качества.

- Браво на него. Това се казва късмет. Да срещнеш такъв човек.

- Да. Просто един изключителен приятел.

- Вече не се срещат такива мъже. Виждаш ги?

- Така е. Когато съм с  него, става ми радостно на душата.Винаги има какво да си кажем.

- А ти? Не си ли срещнала някой, с който да си споделяш радостите и болките?

- Не, Миме. С много мъже контактувам. Знаеш, такава ми е работата .

- Ами, хайде де! Без любов трудно се живее. Без приятел, също.

-   Ох и много  ох. Ако е рекъл Бог , може да го срещна.

- Не губи кураж, до следващия тираж. Нали така казват хората?

-  Ех, много ми е приятно когато съм с теб. Ти ми даваш кураж да живея.

- Трябва да гледаме мъдро на живота. Той ни се дава веднъж на земята. Знаеш, обичам да казвам „живей за мига”. Всичко е миг. За миг се раждаме, за миг умираме. И какво остава от нас?

- С годините мъдростта, Миме.

- Да, Славена. Аз отдавна помъдрях. В  миналото имаха една приятелка, която беше  натрупала годинките. Знаеш ли какво ми казваше?

- Естествено, че не знам. Казвай де?

- Казваше ми така: „ Много си млада, Мария, а си толкова мъдра”. А с годините още повече помъдрях.

- Така е. Човек е такъв, какъвто се ражда.

- Знаеш,че си  права. Преди малко гледах сайта във интернет на моето училище в град Пирдоп.

   Ето, така съм изглеждала. На снимката не съм аз, но бях такава с баретата,  тъмно-синята мантичка и бялата якичка. Времената тогава бяха други. Униформите ни красяха. Имаше ученически час. Вечер до 20 часа. Който не го спазваше биваше наказан. И сега трябва така да бъде.

- Съгласна съм с теб.

- Виждаш ги учениците? Разхайтиха се. Пушат пред учителите. Възразяват. Дори има случаи, когато посягат на тях.

- Ами често ги виждам да правят секс по пейките. Държат се неприлично. Аругантни, груби и агресивни.

-  В  къщи стават  непоносими. Възразяват на родителите си.Държат се неприлично с тях. А не са редки случаите, когато ги бият, защото трябва да им дадат пари. А те , т. е. родителите ако нямат да им дадат, ги бият понякога до безразсъдство.

- Знаеш ли, Миме. Една позната ми се оплака от сина си. Тя остана вдовица и паричните и възможности са слаби. Синът и непрекъснато й искал пари. А тя, горката с тези възможности, как да му даде. И той така я биел. Удрял и главата с юмруци, а по някога в стената. Затварял и устата с ръка и силно я стискал. Просто, децата се изродиха.

- Славена, косата ми настръхва. Не дай си Боже, да имаш такова дете. Моля те, нека да не говори за това!

-  Добре, Миме. Нека да не говорим!

 - Благодаря, Славена. Нека да говорим за нещо по- весело!

- Знаеш ли? Утре съм на курс по шофиране. Колата откакто почина съпругът ми стои в гаража и няма кой да я кара. Само и плащам данъка.

- Защо не я продадеш?

- Защо да я продавам, като мога да я карам. Омръзна ми все да гоня автобуси.

- Е, права си, Славена. Ти постоянно пътуваш, пък и билетите за автобус не са евтини. Едно време те струваха  15 стотинки. Е хей, няма го вече това време…

- Така е Миме.  Да се връщаме назад,  няма смисъл. Тогава, времената бяха други.

- Съгласна съм с теб. Както сме се забъбрили  така? Забравих, че ти може да имаш работа.

- Да, да. Май е време да си тръгвам, че  не знам дали някой не ме чака пред офиса. Преди да дойда при теб, ми се обади някакъв мъж. Каза ми, че иска да разговаряме. Че разговорът не бил за отлагане.

- Щом е така, няма да те задържам.

- Хайде сега да ставам, че не искам да се притеснява човекът. Може би вече ме чака пред офиса.  Хайде, остани си със здраве и до нови срещи, Миме.

- До нови срещи, Славена.

   Славена си тръгна и Мария отново остана сама.  Отиде до кухнята и си приготви обяда. Днес беше решила да си похапне по- леко ядене. Наряза си домати, поръси го със сирене и заля с олио. Нищо други не й се искаше. Взе си една филийка от хляба и седна до масата. Нахрани се сладко, сладко. Беше време да седне наново на компютъра и да продължи да пише книгата си. Това е създаваше най- голямото удоволствие сред дните й на самота. Това беше книгата за нейния живот. Спомените сами прииждаха и си отиваха. Те бяха като една кинолента, които бяха се запечатали завинаги. Върна се във времето, когато си тръгна от село Лясково. Изпитваше голяма мъка. Беше обикнала хората и те също  й отвръщаха със своята любов. Но, тя имаше семейство- съпруг и дъщеря, които я чакаха. Те имаха нужда от нея. А в селото беше сама. Една млада жена не трябваше да изоставя своето семейство, защото то имаше нужда от нея и нейната любов. Управлението на здравеопазването беше в Смолян. Изпрати молба до директора и след  дълго чакане пристигна писмо, че вече е освободена. Връчиха и заповед за напускане и тя се приготви. На уреченият ден, съпругът й Георги дойде, за да я вземе. Все пак, Мария изпитваше болка с раздялата на тези малко простовати и добри  родопчани. А беше слушала в миналото  различни неща за помаците.  Сега, тя ще се раздели завинаги с тях. През 1971 година наново се завърна при семейството си на Орехова поляна. А вече имаха апартамент в Пловдив. Време беше да решат със съпруга си Георги да се установят  там и да започне работа като акушерка.   След   разговор с родителите й взеха решение да отидат двамата с Георги в Пловдив. Апартаментът беше на улица Ако Доросиев 19. Точно срещу Младежкият хълм. Един божи ден събраха багажа си и тръгнаха за Пловдив. Майка й Кера и баща й Никола, заедно с малката Елена останаха на Орехова поляна. Мария и Георги заживяха в Пловдив. Но тя трябваше да си намери работа. А това беше много трудно за нея. Въпреки всичко, един ден научи, че търсят акушерки за новата клиника на Патологична бременност. Тя се намираше на центъра на града, близо до ресторант хотел „Тримонциум”. Подаде документите си за кандидатстване в клиниката. Щяха да приемат само  шест акушерки. Мина време и й съобщиха, че е приета на работа. Това беше един щастлив момент за двамата. И след няколко дни започна новото начало.  Първият работен ден беше един трепетен момента. Мария беше много притеснена. Попадаше на едно място, където не познаваше никой. Завеждаш клиниката беше   д-р Андрай Танев и още двама лекари д- р Кръшков и д-р Итко Танев. Началото започна с почистване на клиниката. И после, всичко   от началото.  Мария  работеше на смени,  даваше съботни ,неделни и целодневни дежурства. В процеса на работата даде една добра идея. Бяха въведени картончета за всяка болна, където пишеше какви лекарства да получава. Нареждаха ги в табличка и така нагледно  се виждаше всяка болна какви лекарства ще получава.     Споменът за това време се върна и  в очите на Мария се появиха сълзи. Акушерската професия за  нея беше най- голямата й любов. И с тази любов, тя отиваше всеки ден в клиниката.

-А сега  седеше  на дивана и беше се сляла с отминалото време.  Стана и си  направи кафенце, за да разсее споменът и болката, когато работеше в Патологична бременност. Тези години за нея бяха най- щастливите. Пък със  съпругът си Георги много се обичаха. Любовта между двамата беше много силна и изпълнена с много нежност. Спомни си дните, когато бяха навън. Вървяха непрекъснато прегърнати. Спомни си многото целувки. Това беше за нея приказен свят, в който живееше и дишаше от въздуха на любовта. Кафенцето я ободри  и тя пусна телевизията. Даваха интересен филм.  Обичаше да гледа филми изпълнени  с мъдрост, философия и любов. Изведнъж, в съзнанието й се появи     мъжът, който толкова много обичаше. Откакто почина Гошо, животът й стана скучен и монотонен. Това са цели  деветнадесет години без него. Нямаше го при нея. Липсваше й синият му поглед, усмивката и чувството за хумор. Когато се омъжи за него, тя беше едно свенливо момиче. От най- малкото плачеше. Първите години бяха мъчителни за нея. Майка му и сестра му непрекъснато се обаждаха да  отиде при тях. А тя оставаше сама и  все плачеше. Майка му Елена и сестра му Мария, казваха, че е много странна. А тя знаеше, че не е така.Просто  е мълчалива и срамежлива. Така беше възпитана. А тя имаше родители, които сега почти не се срещата. Майка й Кера силна по дух жена борческа и изключителна чистница. Просто, голяма майка и домакиня. Тя движеше всичко в семейството. Баща и обратно-изключително добър, всеотдаен. Обичаше природата и често излизаше сред нея. Почти всяка неделя ходеше на манастира „Свети врачове Козма и Дамян” над село Куклен.Мария приличаше на него. Израсна като добър и всеотдаен човек. Също като него обичаше природата. По характер беше силна, като майка си. Наследи от нея качествата й като домакиня и майка. И сега, когато остана сама, тя се справяше с всичко. Беше мъжът и жената. 

   В този момент някой я изведе от спомените. Джи ес ема звънеше. Беше някаква жена, която искаше да се срещне с нея. Искала да се запознае с нея. Да вземе новата й книга. Определиха си среща на главната, за следващия ден. Непозната й благодари и Мария затвори телефона, с обещанието   да се срещнат.

Пусна си радио 1 и заслуша приятна музика. Обичаше това радио, защото имаше  от време на време класика, която, тя много обичаше.  Замисли се за човекът, който среща и заинтригува нейното съзнание. Беше благодарна на Бога за тази среща. Той беше един великолепен човек. Мъж, който може да има само една истинска жена, защото и той беше истински. Той я върна наново в живота. Срещна го в момент, когато беше загубила желанието си  да живее. Превърна се  в човек, който се движеше като някакъв механизъм, без мисъл. Всичко й беше еднообразно и безразлично. Тя беше благодарна на Бог, че й го изпрати в момента, когато вече почти си отиваше от този свят. Какво значи да срещнеш истинския човек, който може да те върне наново в живота. Реши да му се обади, за да се видят на кафе. И така ден след ден. Срещаха се разговаряха. Пък имаше за какво. Интелектуалното и духовното им ниво се допълваха. Срещите й с него бяха изпълнени с много емоция. Дори, когато тя беше сериозна, той намираше с какво да я накара да се усмихне.  Искаше да я вижда винаги усмихната. Дори я караше да намигне с дясното око. Отначало  й беше малко трудно. Никога не беше използвала този жест. Когато се чуваха по телефона, той й напомняше да намигне, докато тя свикна с това и  по телефона го караше и той да намигне. Сякаш бяха две деца, които си играеха на играта  „ намигане”. Да, Мария беше запазила детското в себе си и непрекъснато беше усмихната. Той върна и усмивката й. Толкова много му беше благодарна за всичко. Сега, тя  стана друг човек. Съпругът й Георги сякаш  внедри в ней чувството й за хумор.  Изведнъж, образът  му се появи пред нея. Като че ли изникна като цвете, което  цъфна пред очите й изпълни хола с много светлина. Синият му поглед заблестя и сякаш искаше да я обгърне с този блясък. Тя почувства някакъв полъх, който докосна тялото й и  изпадна в някакво опиянение от него. „ Да, той я обича и все още мисли от това необятно пространство и  й изпраща онази ласка, която помнеше, когато той беше още жив. Но от тогава бяха изминали цели  деветнадесет години.  Как можеше да го забрави! Да забрави онзи ласкав поглед, онази лъчезарна усмивка и да  й каже „ Ти беше първата и последна жена, която съм обичал“. Това не беше ли онова, голямото щастие, което се докосваше до нейното сърце и я караше да се усмихне пред мисълта, че все още мисли за нея и все още  я обича. Тази любов беше неземна.Изпадна в някакво униние и се върна наново, когато  започнала работа в Пловдив, в Патологична бременност. През погледа й беше онази акушерка, която не можеше да забрави.  Между първите шест, между първите в клиниката.Тогава плахо прекрачи прага на клиниката и сърцето й  удряше в гърдите й и още малко да  изскочи от гърдите й. В Лясково беше научила езика на помаците. Той беше  малко трудно разбираем  и това я притесняваше. Тя беше свикнала да работи сама и независимо, и това също я притесняваше. Не беше свикнала някой да бъде над нея. Нe умееше да работи в екип. Мария обичаше своята професия. От ден на ден започна да свиква с работата в клиниката. Назначиха и други акушерки. С напредване на времето, персоналът се увеличи. А имаше и приятни дни, когато празнуваха. Долу, в подземната част на сградата имаше помещение, което беше напълно оборудвано.  Там празнуваха  по различни поводи. Мария си спомни тези часове, когато се събираха там, всички и падаше такова веселие. А тя се занимаваше с културно- масовата работа. Организираше тържествата да стават по разнообразни и приятни. За нея това бяха толкова мили спомени. В очите и се появиха сълзи от умиление. Никога  вече няма да се върне това време. Годините бяха посребрили косите й.А сега беше сама. И на нова се върна във времето, когато напуснаха Орехова поляна. Майка и Кера и баща й Никола, заедно с малката Елена останаха още дълго време там. Те, двамата с Гошо заживяха в Пловдив, на улица „Яко Доросиев”№ 19, която по- късно беше получила нова име”Копривките”. Блока им беше срещу хълма на освободителите  ( Джендем тепе). Покрай блока минаваше  ж.п.линията за Подбалкана.  До нея имаше и шосе, което на  улица „Пещерска”  се разклоняваше. Наоколо беше доста шумно, едно от влакове, които минаваха, а другото от колите. Въпреки всичко, Мария и Гошо бяха щастливи. Живееха в любов и разбирателство. Обичаха да ходят на опера, на театър. Всяка събота ходеха в ресторант „Рибката”. Сервитьорът беше запомнил и менюто им- „панирана мерлуза” и аперативче- коняк с кола. Годините бяха изпълнени с щастие. На Нова година винаги ходиха в ресторант. А Георги беше прекрасен кавалер. Ще подаде палтото й, да го съблече, да го облече. В ресторанта издърпваше стола й да седне. А когато бяха до масата, винаги поръчваше от цветаря, който обикаляше  с кошничка цветя. Ще й подари я роза,  я карамфил. И всичко беше така красиво.С каква любов й ги подаряваше. А  тя го прегръщаше и нежно целуваше по бузата. Прибираха се с такси. А когато пътуваха с автобус, той първи слизаше и й подаваше ръка. По- късно, когато си купиха кола, той първи ще слезе, ще отвори вратата и ще й подаде ръка да слезе. А Мария, когато се качваше в нея, той първи ще отвори вратата и ще я покани да влезе в колата. Такъв си беше нейният любим съпруг, Гошо. Никога не може да го забрави.А голямата любов също не може да се забрави.

   Минаха три години и майка й  и баща и й се завърнаха от язовир Антон Ивановци.Тогава заживяха всички заедно, в двустаен апартамент на петия  етаж. Нямаше асансьор. Когато се прибираше от клиниката трудно се изкачваше по стълбите. Особено тежко й беше да се изкачва през изнурителните летни жеги. Но в крайна сметка на всичко се свиква.   Спомни  си един смешен случай. Този ден беше  целодневна. Съпругът й Гошо я взе от клиниката и отидоха на гости у едни приятели. Тя беше много уморена.  Приятелите я почерпиха малко ракийка и салата от домати. Не беше вечеряла.Тръгнаха си с колата. Но всичко и се въртеше. Слязоха пред блока. Тогава, Мария беше с дълга коса и я беше направила на кок. Започнаха да се качват по стълбите. И тогава се случи нещо невероятно. Фибата от кока й падна една стълба назад. Това сподели по- късно съпруга й Гошо. Тя се обърнала  назад към предната стълба и… Какво би станало ако не бил  той. Едно стъпало по- долу и фибата, която искала да вземе. Тази случка  я накара   да се усмихне, но със сълзи в очите. Всичко това бяха спомени, останали като печат върху нейното съзнание.

   След идването на родителите й, животът в дома се промени. Изпълни се с много сблъсъци между съпругът и майка й. Както се казва: „Два остри камъка,брашно не мелят”. Така и те, двамата. Непрекъснати неприятности и кавги. Животът  й стана някакъв ад. Силната любов между двамата  все още съществуваше. Обичаха се силно с Гошо, дори и съседите им завиждаха, въпреки големите неприятности. Мария живееше в един ад. Ад от кавги и крясъци. И най- неочакваното дойде. Не можеше да се размине. Здравето й се разклати. Получи язва, Ходеше на работа, но болките бяха почти непрекъснати. А тя ги търпеше, защото до нея беше обичният човек. Любовта му я крепеше. Имаха нужда да се отделят, за да живеят сами, без намесата на родителите й. Но възможностите им бяха малки. Внесоха малко пари в банката, за да могат да си купят жилище. Тогава, времената бяха други.  Животът си течеше и годините си минаваха. Постоянните болки, напрежението в работа и постоянните кавги в къщи започнаха да изтощават крехкото й тяло. И всичко търпеше, търпеше, търпеше… Всичко се трупаше, докато един ден получи перфорация на язвата и постъпи в болница, с непоносими болки. Изписаха я с подобрение и продължи  да работи.  Язвата продължаваше да я измъчва. Работата в клиниката не беше никак лека. Нощни, целодневни дневни смени и това беше нейният всекидневен живот. Здравето й започна да се влошава. Докато един ден, започна да повръща непрекъснато. Не можеше да поема нито храна, нито вода.Появи се един  видим грамаден тумор на стомаха. Наложи се да отиде при лекуващата си лекарка. А тя беше   категорична- операция. Мария беше толкова отслабнала, че само кръвта й се виждаше по вените. Въпреки критичното си състояние,  тя не желаеше да легне на операционната маса.  Съпругът й Георги почти  насила  я заведе в болницата.  Постъпи в ортопедия , където беше хирургията.  Сега там е Ной.  Въпреки непоносимите болки, Мария пак се усмихвала и си казвала: „Аз ще живея”. Вечерта, преди операцията, състоянието й се влоши. Болките бяха непоносими. Спомни си, количеството кръв, което повърна.Беше почти половин кофа. Свалиха я в ренгена, но той не показа промени в състоянието й.  Сутринта, някъде към осем, вече не можеше да издържа на непоносимите болки. С последни сили я качиха на количката и закараха в операционна. Екипът, който я оперира беше доктор Димитров и доктор Капон, които сега  вече не  са между живите. И всичко приключи до тук. Затвори се една страница от живота й. Не помнеше нищо. Събуди се с непоносими болки. По- късно научи, че животът й бил на косъм. Пълен дискомфорт на обмяната на веществата. Туморът бил отстранен. За малко да си отиде завинаги. В клиниката, в която работеше, лекарите и колежките й били силно безпокоени. Незабавно било изпратено хистологично изследване. От опериращия лекар разбрала, че коремният вагус ( най- големият нерва ) е отстранен , пилорът( края на стомаха )й  напълно органично затворен и  отстранен, и останала с една четвърт стомах. Един ден, доктор Капон отишъл до болничното й легло и усмихнат й казал: „Мария, няма нищо страшно. Две язви – едната на стомаха, другата на дванадесетопръстника.” Усмивка се появила на лицето й. Станало чудо. Силното й желание да живее, сякаш за нула време излекувало злокачествения процес. И така, в добро общо състояние я изписват от болницата. Сто и осемдесет дни, които й дават от ТЕЛК прекарва в къщи. Но болестта й не спира до тук. Три месеца след операцията, състоянието й се влошава. Получава постоянно главоболие, което по- късно научава, че кръвното й налягане е високо.Започва да й става лошо , получава колапси. Отива наново на лекар и се установява, че е получила Дънпинг синдром. Това ще рече, че храната пада директно в червата. Едно изключително тежко състояние. И лекарите са категорични, че трябва да се пенсионира по болест. А тя е само на тридесет години. Отказва и тогава я трудоустрояват. Преместват я на работа в поликлиниката. И от тук- натам, животът  й става още по- непоносим. Напрежение в работата. Влошеното здравословно състояние и кавгите в къщи. Необходима беше промяна. И един ден решават, че Гошо трябва да замине в чужбини, за да си закупят жилище. Съдбата беше в тяхна полза.От Хидрострой помогнаха и го изпратиха  в Либия. Дните за Мария се изпълниха с болка и страдание от липсата на милия човек. Той й изпращаше писма по приятели, които идваха в България. Не знаеше защо, но беше й измислил прякор. Наричаше я овца. Казваше се, че овцата е символ на доброта. А тя си беше такъв човек. Добър и търпелив. В клиниката често й казваха: „Акушерка Герасова, ти имаш ли нерви?” Тя ги имаше, но не се изявяваха външно. Бяха скрити дълбоко в сърцето й. И всичко търпеше, търпеше, търпеше…Съпруг й Георги изпращаше от Либия  мили писма, изпълнени с много любов. Когато получеше писмо, очите й се изпълваха със сълзи. Но нали, той беше заминал там, за добро…

Живееше заедно родителите си и малката дъщеричка Елена. Така бяха изпълнени дните й. Здравословни проблеми, работа , в къщи и всичко се въртеше в един кръг, от който нямаше излизане. Докато се случи нещо неочаквано в нейния живот. Беше легнала и в будно състояние, се намираше на Бачковския манастир. Вървеше пред колонада, докато стигна пред врата, през която трябваше да влезе вътре. Искаше да си запали свещичка. Вратата беше ниска и затворена. До нея стоеше монах. Врата сама се отвори и тя влезе вътре. О чудо. Нямаше олтар. Нямаше икони. Огромна бяла зала, с мраморен под. Тя тръгна и стъпките й ехтяха по мраморния под. Вървеше, вървеше и сякаш  не се виждаше края. Изведнъж пред очите й подиум и кафява врата. Пред нея се показа той. С бяла брада, дълга коса. С тъмна мантия и черни обувки, отпред закръглени. На лицето му сияеше усмивка. Възрастта му не можеше да се определи.  Може би около тридесетте. Мария падна пред Него. Изведнъж, Той бащински, с мил и нежен глас й каза:

- Стани ,  чедо !

- Господи, аз съм толкова грешна, че дори не мога да целуна   нозете ти.

- Стани, и кажи три свои желания!

- Но, аз имам много.                                                                                             - Кажи само три!

 И Мария се замисли. В книгата няма да ги сподели. Но Той и отговори:

- За първото ще купиш един химикал- и двамата тръгнаха обратно по коридора.

 Изведнъж, се появи катедра и в лявата страна чаша с вода. Той стоеше зад катедрата.

- За второто, ще вземеш пет литрова дамаджана и в нея ще сложиш един литър троянска ракия.

   Катедрата изчезна и те продължиха обратно по коридора. Наближиха вратата, през която Мария трябваше да излезе. В ръцете на стареца, ако може да се нарече така, държеше бял лист хартия и  започна да чете различни имена. Мария чу името на дъщеря си- Елена.

- А за третото желание…

 И пред тях се появи зелена  рокля, модел трапец, с тесни ръкави.Всичките неща трябва да ги донесеш тук, на Бачковския манастир и да ги оставиш на чудотворната икона  на Богородица. Изведнъж, Мария чува гласа на майка си:

- Мимо. Събуди се!

   Мария отваря очи и казва:

- Майко. Защо ме събуди? Не можах да изляза през вратата.

 И тя й разказа всичко, което се случи с нея. Беше будна, а  не можеше да си обясни какво беше станало с нея.

    Молбата на стареца трябваше да бъде изпълнена. Един ден двете тръгнаха да купят нещата, които й поръча стареца. Първо взеха химикал. Вместо с един, Мария взе с няколко цвята. Беше ред на плата. Влизаха от магазин в магазин, но никъде не намериха плата и цвета. Магазинът срещу централни хали- хиляда и една стока беше последната им  надежда.Тръгнаха  по отделно от щанд на щанд. И изведнъж, Мария махна на майка си с ръка. .Тя се приближи до нея.На лицето й се четеше усмивка.     

- Майко. Ето, това е плата. Ще купим толкова метра, колкото да ушиеш за мен рокля.

   Купиха плата и се прибраха в къщи.Майка й уши роклята, която се появи на Мария в Бачковския манастир. Но трябваше да намери троянска ракия. Къде ли не пита. Съпругът й Георги дойде един ден и каза:

 - Намерил съм ракия от троянския край, но не съм сигурен, че е тази, която търсиш.

- Не  се притеснявай! Ще се помоля  на стареца, който видях в манастира  да ми каже, дали ракията е същата.

   Вечерта, Мария сънува сън. В хола, на масата имаше стъклена, пет литрова дамаджана и в нея един литър червено вино. На сутринта, тя стана  с весло настроение.Беше доволно, че молбата й се сбъдна. Старецът беше  чул молбата й. Червеният цвят на виното говореше, че това е ракията, която търсеше. Когато всичко беше готово, приготвиха с майка си нещата и тръгнаха за Бачковския манастир. Когато стигнаха там, влязоха в храма, потърсиха игумен да освети нещата и ги поставиха до светената икона на Света Богородица, както беше заръчал старецът. Запалиха свещички пред  иконата и пред олтара, и си тръгнаха към Пловдив.

   Все още беше в болнични след операцията. Реши да отиде на балнеолечение в град Хисар, за да закрепи здравословното си състояние. Отидоха заедно с една нейна приятелка. Една вечер, някъде  към 22 часа и стана много лошо. Жените в стаята й казах, че лицето й е като лимон- жълто. И стана чудо. В някакво необяснимо за нея състояние, започна да казва различни неща на жените. На едната, съпругът й да се пази, за да не се случи нещо с него. На другата изрече датата и годината на раждането на сива й. А на нейната приятелка, да сложи на иконата на Света Богородица панделка, защото ще има дете. А приятелката й наистина нямаше дете. Имаше само едно осиновено. След време, наистина приятелката й забременя и се роди момче.

   След  изминалите определени болнични, Мария тръгна на работа. Старецът беше й казал, че на 37 години ще изпадне в клинична смърт. Но тя не можеше да повярва. Годините минаваха. Проблемите й с здравето не бяха отминали. Колапсите продължаваха. Все пак в съзнанието й оставаше едно съмнение: „Дали наистина ще се случи това, което й каза старецът?” И за всеки случай  нареди на съпруга си. Ако се случи всичко това, да знае, че не е мъртва, а да я обръща  на една и друга страна в леглото. Непрекъснато се молеше, това да не се случи в клиниката или по пътя. Вече беше на 37 години. Състоянието й не беше добро, въпреки, че ходеше на работа. Един ден, завеждащият на Първа хирургия на Държавна болница, доктор Зънзов, а по- късно професор,който вече не е между живите, а често идваше в клиниката, в която  работеше тя, да се оперира, за да се възстанови и да няма повече оплаквания. И тя се съгласи. Щеше да я оперира най- добрият лекар в България по гастроентерология- професор Добрев, който също не е между живите. Беше грипна епидемия. Мария помоли да дойде майка й, за да й помага след операцията.Направиха й нужните изследвания и я подготвиха за операция.  Попитаха я има ли чувствителност към някой лекарства. Да, отговори тя. Към атропин. Дойде денят. Закараха я с количката на операционната  маса. Сложиха й маската  и от тук натам сякаш вече не съществуваше. Изведнъж й стана много лошо. Сякаш започваше да полудява. Стана й много нервно. Чувстваше, че сякаш сърцето й се разкъсва. И започна да вика: „ Махнете каишите от ръцете ми!” Но никой не я чуваше.Изведнъж видя маса  до  която стоеше цивилен човек.” Какво става с мен? Какъв е този човек. Нали съм в операционната? Моля ви помогнете! Много ми е лошо. Умирам” Но човекът не я чуваше.И изведнъж, видя като в мъгла хора на тавана, а той беше остъклен. Това бяха студентите, които наблюдаваха операцията. Като просъница чу гласа на професора. И от тук нататък видя отворения си корем, целият в кръв и не можеше да издържа  Чувстваше отвращение  от вътрешностите си в корема. От тук натам, отвори очи. Намираше се в реанимация. Нямаше обяснение  на това, което й се случи. Но не мислеше за него. Бяха само нетърпимите до припадане болки. Беше разпъната на кръст. Система в едната ръка, сонда в носа и  адските болки. До нея стоеше майка й и я гледаше тъжно.               

- Майко, моля те извикай сестрата, да ми сложи инжекция. Повече не издържам.

   Непоносимите болки продължаваха. Мария чувстваше, че не може да издържи повече. Сложиха й лидол, но нямаше промяна в състоянието. Започна да чака да премине нощта, после деня и пак нощта и пак деня. Така до безкрайност. Болките продължаваха  да бъдат непоносими. Гласът й чезнеше някъде. Дори на четвъртият ден дойде доктор Бакърджиев от клиниката, където работеше, за да я види. Но нямаше глас. Не можеше да говори. Пети, шести ден, болките започнаха да стават по- слаби. Гласът й започна лека по лека да се възстановява. Но все още беше слаб. На тринадесетия ден я изписаха. Тогава докторът й каза, че въпреки   нейната чувствителност към атропин, се наложило да й сложат, защото сърцето й почти спряло. Два часа била на операционната маса. А по- късно научи от майка си, че тя била вън и чула когато докторите казали:” Не знам дали ще я бъди!” А тя, горката не знаела, че се отнася  за нейната дъщеря.      Ето това беше един много тъжен спомен за Мария. Клиничната смърт стана на операционната маса. Тогава,  Мария не подозираше всичко това. По- късно, когато прочете книгата на Реймонд Муди  „Живот след смъртта”, тогава разбра, че това беше клиничната смърт, за която й каза старецът.

180 дни беше в болнични и след това  наново започна работа. Сега състоянието й беше по- добро. Нямаше ги вече колапсите. Тя беше променена напълно. Коремният вагус беше отстранен, за да няма тази чувствителност. Двадесет и един сантиметър тънки черва бяха изведени пред стомаха, и  беше направена бримка, там където липсваше пилора ( края на стомаха), за да не пада директно храната  в червата. Това беше причината за колапсите, които правеше преди операцията.

Беше конструирана по нов начин с една четвърт стомах. Храненето й беше затруднено. Хранеше се по малко, но й  ставаше много тежко. И така, започна да се храни по малко, но често. Дори професорът й беше препоръчал да пие по една чаша червено вино, за да се закрепи. Дните започнаха да преминават един след друг. След първата операция и това, което се случи в Хисар, при разговор с приятели и познати, започна да казва за минали, настоящи и бъдещи събития. Един вътрешен глас, сякаш беше гласа на стареца й казваше, че трябва да започне да прави добро, защото ще й се вземе дарбата. А тя не  знаеш, каква дарба има. Докато един ден беше на балнеолечение в Банкя. Случайно беше в компания с хора от високите нива. Споменът остана завинаги в съзнанието й. На един от тези господа, тя каза: „Идва време, когато ще има две партии. Когато двете, ха ще паднат в пропастта, ще се появи нова, която ще поведе хората.” До тогава имаше само една партия БСП. И това, което  беше  казала се сбъдна. Появи се СДС. Хората гласуваха за нея. Но събитията започнаха  да се променят. Появиха се много партии. Народът  се раздели на партии, които сякаш разделиха България на  части. Тя не желаеше  да мисли  за това,  защото е човек, който няма партийна принадлежност. Винаги е  под бялото знаме- знамето на чистотата.

   Мария разтърси глава. Споменът беше жив пред  нея. След всичко, което й се случи, животът й тръгна в друга посока. Остана сама. Дъщеря  й Елена  живее в село Цалапица. Внукът й Йордан отиде в Ирландия , а с малкия внук Георги се случи нещо неочаквано, за което тя не искаше да сподели. Остана сама. След смъртта на съпруга си Георги продаде апартамент в ж.к. „Тракия”    и  купи нов- малка боксониера в квартал „Изгрев”. Но все пак не беше съвсем сама. Добрият човек, който срещна по пътя си в малка степен я извеждаше от този затворен живот. Срещна го тогава, когато беше на кръстопът. Нямаше желание повече да живее. Само вестник  и нейните приятели от фейсбук й даваха някаква искрица за живот.  И той я върна към живота. Неговата доброта и истинност  й даваха надежда и караха да живее.  И той беше Георги, както името на скъпият за нея човек- нейният съпруг, който беше останал за винаги в централни гробища на  93 гробно поле през 1998 година, а също й имайка й  на същото поле, през 1996 година Баща й на 91 гробно пол.Споменът за тях оставаше като  болка в сърцето й. Една едра сълза се търкулна по лицето й и се спря на брадичката. Като малка гостенка се настани там, разля се и капна на дивана, където  стоеше до компютъра.  Дълбока въздишка се отрони от гърдите й.„Ох съдба, моя съдба. Защо останах толкова рано сама.” Вече не можеше да плаче. Сълзите пресъхваха в очите й. А тази сълза, не знайно как се появи…Но такъв е живота, с възкачвания и падения. С радости и болки. Не можеше всичко да бъде едно и също. Ако ги нямаше тези редувания, животът щеше да бъде скучен. Нали по този начин, човек изгражда своя характер.Борбата и страданието го правят  силен. А със силата, става по- добър, т.е. изгражда състрадание и висша добродетел. Така си мислеше Мария и въздишка на облекчение се появи наново в гърдите й. Аз съм щастлива, че станах силен и добър човек. Научих се на търпение. А това е най- важно в живота на всеки човек. Благодаря ви майко и татко, че ме създадохте точно вие и направихте от мен такъв човек. Човекът, който умее на обича и да дава любов. А любовта е основната градивна единица. Да обичаш, значи да прощаваш. А да прощаваш, значи си истински човек.

   Навън се смрачаваше. Стана от дивана и отиде да си приготви вечеря. Наряза си на ситно домати, отгоре сложи сирене и поля с олио. Това беше  любимото й ядене. Нали доматите са много полезни за организма, а сиренето го зарежда с калций. А калция е полезен за костите. Не случайно лекарите препоръчваха повече калций. Замисли се. Някой звънеше по джи ес ема.

- Ало, кой е?

- Аз съм Мим, Гергана.

- О, Гери как си?

- Много съм притеснена. Намериха бактерии в урината на майка ми. Можеш ли да ме посъветваш какво да правим? Лекарите й назначиха антибиотик.

- Задължително направете посявка и антибиограма, за да се види на какъв антибиотик е чувствителна. Тогава проведете лечение.

- Добре, Мим. Още утре ще отидем при личния лекар и ще го помолим. Но нали ги знаеш? Не знам как ще реагира.

- Не се притеснявай! Преди да  започне лечение, лекарят трябва да ги направи. Иначе няма да има ефект.

- Добре. Ще отида и ще ти се обадя.

- Изследването ще стане след една седмица. Но това е задължително. Лека вечер Мим. До утре.- и тя затвори телефона.

   Мария пак е сама. Вечерите  й навяваха тъга. Самотата предизвикваше в нея болезнени спомени от миналото. Когато бяха цялото семейство. Разговаряха, смееха се. Беше весело Но сега в стаята е тихо. Нямаше  я онази гълчава. Усмивката и почти изчезна. Очите и гледаха замъглено. В душата й беше онази пустота, защото липсваше емоцията от щастливите моменти в миналото. Пусна телевизора и потърси интересен филм. Даваха „Двама мъже и половина”. Е, ще го погледа. Малко емоция и усмивка. Очите й натежаха. Време беше да се мушне под юргана в любимото си легло. Там, тя беше сама. Прииска й се той  да бъде до нея. Да я прегърне. А тя да го гали и целува и така да няма край. Но всичко беше само илюзия. Тя пак е сама с тишината на стаята. Затвори очи и пред погледа и се появи майка й Кера. Беше някак си загрижена. Сякаш й казваше: „Мимо, много съм притеснена за теб. Виждам, че страдаш. Знай, че аз съм винаги до теб и в твоите мисли. Въпреки всичко, никога не си останала гладна и жадна”.

    Да, така обичаше да казва майка й, още когато беше жива.Това бяха нейни любими думи. „ Майчице. Мила майчице. Много те обичам. Ти също толкова много си ме обичала. Виждах колко много се притесняваше за мен. Беше грижовна майка и великолепна домакиня. Благодарение на теб, аз наследих твоите  качества. След като завърших гимназия влязох в живота напълно подготвена. Това дължа на теб. На моята мила майчица. Обичам те майко. Обичам те с цялото си сърце и душа. Ти ме научи да бъда силна жена като теб. Прекланям се пред теб .”

   Образът изчезна и  Мария затвори очи.Сънят оказа своето въздействие. В полунощ се събуди.  Беше много топло в стаята.Отиде в банята. Направи си душ и наново легна. Заспа непробудно до сутринта.

 Дните започнаха да се нижат един след друг. Пак се върна назад във времето. Виждаше се с бялата манта и касинка. В клиниката на Патологична бременност. Тя се  в центъра на Пловдив.На улица  Петко Д. Петков. След тежката операция я трудоустроиха и слезе в поликлиниката. Обичаше работата си. Започна и да пише стихове. Стана член на литературния клуб на здравните работници. Попадна в една нова среда, в средата на пишещите. Започна да пише и сатира. Стана член на клуб „Весели пера”. Клубът, където се събираха хумористите и сатириците на Пловдив. Поканиха я и да сътрудничи  в радио Пловдив. Всяка сряда излизаше в ефир. И това беше една голяма закалка, като човек на словото. Ходеше на работа в клиниката и пишеше. Тогава нямаше компютри, а на машина. Един глас непрекъснато и говореше в душата ”Ако не даваш добро, ще ти вземем дарбата”. Тя не можеше да проумее, за каква дарба ставаше  въпрос. По някакъв необясним начин, започна да вижда минали и настоящи събития на своите близки. Започна да е замисля за думите. Може би това искаше да каже гласът. Да помага  на хората. Докато един ден  и попадна книгата на Джуна. Започна сама да експериментира върху себе си похватите от книгата.  Стана й интересно. Когато минаваше с насочени пръсти по протежение на долните крайници, чувстваше някакви тласъци и боцкания. Беше много учудена. Един ден санитарката, с която работеше в клиниката се оплака от силни болки в кръста. Мария беше да опита да й помогне. За първият сеанс насочи пръстите на двете си ръце към кръста от разстояние. Жената почувства затопляне и успокоение на болките. Така всеки ден, докато оплакванията отзвучаха.

   Имаше и още една санитарка, която се оплакваше от много силни болки в лявата половина на гръдния кош. Мария започна лечение и с нея. Болите отзвучаха. И това беше началото. Скоро я помолиха да помогне на един мъж, който лежи във Военна болница със уточнена диагноза- камък в бъбрека. Двадесет и пет ден не беше се хранил. Още след първи сеанс, мъжът започна да се храни и след три сеанса, камъкът се разруши. Доказателство бяха песъчинките в урината. Лекарите доказаха и се чудеха, как сам се е разрушил този камък. Но всичко беше ясно. Намесата на Мария и проведеното лечение помогна на този човек. След това я извикаха за един много  тежък случай. Дете с епилепсия, в тежко състояние. Наистина, диагнозата беше тежка, но родителите се надявах, че Мария ще им помогне. И за нейно голямо учудване, а и за неговите родители, състоянието се овладя. Детето беше напълно излекувано.

 Пътят на Мария беше предначертан. Да помага да хората. Да дава любов. Започнаха да се обръщат към нея много болни. Тя работеше в клиниката като акушерка и помагаше на хората. И един ден и направиха предложение да дава свободен прием в новооткритият лечебен център по нетрадиционна медицина на улица „Капитан Райчо”. Ходеше на работа в клиниката и след това в лечебният център.  Идваха при нея  много хора. И тя започна да изучава енергията, с която помагаше. Докато знанията потекоха изненадващо. Просто не можеше да си обясни. И така. За да започнеше да лекува нов случай, тя трябваше да бъде уверена, че ще му помогне. След като беше готова, започваше лечение. Експериментираше върху себе си. Изучаваше различните болки. Изучаваше анатомия и физиология на органите, нервни заболявания, симптоматика на заболяванията, инфекции, вътрешни болести, кръвоносна и нервна система, съчетани с източната медицина.Започна  да наблюдава световният опит в областта на окултните науки. Тя беше любознателен човек. Обичаше да наблюдава и да се интересува от това, което не знаеше. Чрез лечението придобиваше нови опитности. Чувстваше болките на другите. Обичаше хората и с цялото сърце и душа им помагаше, да възвърнат здравето си. И нейният живот от тук- нататък, се превърна в любов към хората. Медиите започнаха  да я търсят и искаха от нея да разказва за случаите, които лекуваше. Но тя ги отпращаше с думите ”Отидете при болните! Те по- добре ще ви разкажат”.  Един ден, шефът и каза:

- Мария, моля да увеличиш паричните средства от 10 лева на сеанс!

- Добре- отговори му тя. Но моля те, утре ще ти отговоря.

Мария се прибра в къщи и отправи молба към Силата. „Господи, моля те, кажи ми дали да увелича паричките от 10 лева?“ И сънува странен сън. Върви по пътека високо в планината. Срещу нея Иисус. В ръката си носи черна дамска чанта. Двамата спират. Тя е с чувството, че Иисус я е лекувал. Отваря чантата и вади 1 лев от портмонето си. Той я поглежда с недоволен поглед. Наново вади 10 лева. Той се усмихва и ги взема. И на другия ден казва на шефа си, че сумата от 10 лева ще си остане същата. 

Отказа се от акушерската си професия. Напусна клиниката „Патологична бременност в Пловдив, през месец ноември 1990 година. А и кабинетът на „Капитан Райчо, тъй като беше към фирма, мина време и го закриха. Оставаше Мария да реши. Създаде  фирма „Маги и сие” и Школа по  психоанализа,  радиестезия и комплементарна медицина към Иститута по приложна физика към БАН. А и лаборатория по Енерго- ивформационен обмен с природата.  Работеше съвместно с биофизика Люцканов.  Приз 1993 година защити своята научна разработка  „ Електромагнитните лъчение и тяхното въздействие върху човека и екосредата”, на международна научна конференция, която се проведе в Пловдив. Беше член на Съюза на учените в България. Работеше в кабинета по нетрадиционна медицина, към фирмата, която беше създала . през 1992 година  създаде Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика.” Провеждаше много научни срещи, симпозиуми, изложби, концертни програми. Работеше съвместно с училищата. Издаваше и вестник „Сияние.  Преди това, един ден на стената в спалнята видя три заглавия- „Сияние“, „Вечният светилник“ и „Пробуждане“ Чу глас:“Трябва  да започнеш да издаваш вестник.Избери едно от тези заглавия. Трудно й беше да избере името. И в едно предаване в радио Пловдив сподели на свой колега. И беше решено, че ще се нарича  „Сияние” Всяка буква от името означаваше: С - светлина, И - истина, Я - яснота, Н- нравственост, И-  искреност, Е- единение. През месец февруари  1992 година,вестник „Сияние започна да излиза в книжен формат. Главен редактор стана писателят Георги  Стоянов. Поради това, че материалните средства  започнаха да не  стигат за издаването на вестника, от месец януари 1993 година, Мария стана главен редактор на вестника.Тя беше коректор, оформяше вестника и редактираше.  Разпространението му стана много трудно. Тя го раздаваше почти безплатно. Хората не бяха подготвени за такъв вид знания. Беше време на пълен атеизъм. Хората не вярваха в нищо. И тя започна да разпространява знанията с големи борби. Събираше много хора на Джендем тепе. Медиите тогава много се интересуваха от тези ора, като нея и наблюдаваха нейната работа. Те бяха тези, които всъщност й помагаха. Така около нея се събраха много ученици. Започна да чете и лекции по програмата „Овладей себе си“. И така дните й и нощите й се изпълниха с много работа. Нямаше време за почивка. А трябваше да се грижи за болната си майка , баща и съпруг. Дъщеря й нейният зет и двете деца непрекъснато бяха при нея. Тя се грижеше за всички. Никой не работеше. Беше се превърнала в един автомат, който непрекъснато работеше на забързани обороти.

    Време беше, Асоциация за духовно усъвършенстване „Орфей и Евридика“ да се превърне в нещо ново. След обсъждане с приятели и по нейно мнение, а имаше впечатление, че някаква голяма сила се намества на 10 Х 1996 година, се превръща   Съюз „Духовно възраждан- България“. Една година преди това, във Военен клуб Пловдив   събира хора  с нейните възможности, за да поставят началото на сдружението. Преди това Мария  се двоумеше „Духовно възраждане- България“ да бъде партийна или неправителствена организация. И реши, че  ще бъде неправителствена организация с идеална цел. Първият проект, който реализира  ,а и по настоящем е „Запазване на българските традиции, обичаи и автентичен фолклор“ Постави началото на детско- юношески фолклорен конкурс „Тракийски славеи“, който по- късно преименува на „Славеи в Тракия“. Първият конкурс се състоя пред Централна поща- Пловдив на 30 май 1995 година.Втория и третия и другите Мария работеше заедно с Академията за музикално и танцово изкуство- Пловдив. Председател на журито беше доцент Милчо Василев, сега професор и ректор на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство-  Пловдив.  Така 11 по ред. А от години   конкурсът е спрян, поради липса на парични средства.

   През месец април 1996 година постави началото на нов проект на малцинствата в Пловдив- „Под един покрив, в един дом България, да си подадем ръце.“  Една културна програма. Проведоха се концертни програми,изложби на реликвени предмети на малцинствата , дегустации на техни ястия.Музикални програми с арменските и българските деца. Габровските деца идваха в Пловдив, и заедно с арменските изнесоха музикална програма.

    Спомени, спомени, спомени… Сега Мария беше се излегнала върху дивана и погледът  й блуждаеше  на някъде. Къде,  и тя самата не знаеше. Стана, взе дистанционото и пусна телевизора. Обичаше индийските филми. В тях, тя виждаше любовта към семейството, моралните принципи, ангажираността на всеки член на семейството към проблемите, техните ритуали . А как разрешаваха задружно проблемите, които се явяваха в ежедневието им. Обичаше Индия и хората на тази страна. Техният вкус към красотата. Особено жените, които винаги поддържат своята външност. Мария им се възхищаваше И сега с нетърпение очакваше следващата серия на „Светлината на моя живот” За любовта, за силата на жената, за уважението на мъжът към жената и това, че и помагаше да реализира своето желание. Да стане полицай. А тя беше всеотдайна в семейството и работата си като полицай. Това харесваше Мария. Силата, всеотдайността, истинската жена, любовта към съпруга и неговото семейство. И една мечта, която беше реализирана. А сега очакваше новата серия. Филмът беше ангажирал  нейното внимание.

   Изведнъж  споменът й се върна в годините, когато баща й Никола получи инфаркт. Работеше още в клиника. Със съпруга си Георги   все още живееха   с родителите й.  Баща й беше изключително търпелив човек. От него беше взела търпението. Дори и сега, през тези тежки за нея години, това търпение й помогна да се справя с трудностите и да не  се оплаква. Баща й много бързо се  възстанови, благодарение на силния дух, който притежаваше. Нямаше и следа от болестта. Ходеше   пеша из целия град. Сутрин ставаше и любимото му нещо беше да отиде до Сточна гара. Там имаше  една гостилница. Хапваше си топла чорбица и продължаваше разходките си. По-  късно стана помощник в църквата Св. Илия”. Той беше написал цяла тетрадка за живота на Иван Рилски. Мария случайно след  неговата смърт я откри и започна да  публикува във вестник Сияние житието на светеца. Незнайно как, тази тетрадка изчезна и тя не я намери повече. Мария разтърси глава и се видя легнала върху дивана. Телевизорът продължаваше да работи. Филмът беше свършил и даваха новините. Стана и започна да приготвя вечерята. В стаята властваше тишината, която я обгърна. Седна до масата, но не и беше сладък хляба.  Разчувства се и сълзи напираха в очите й. Прибра  набързо чинията и наново легна върху дивана. Нямаше желание за нищо. Стана й тъжно, че нямаше с кого да си продума. Оставаше само с тишината в стаята.

   Тази нощ сънува странен сън. Беше някъде високо в планината. Наблизо видя малко манастирче и влезе. До вратата стоеше Иисус и слагаше някакви печати на рамото на вярващите. Когато стигна до нея,  той сложи печат  на дясното й рамо. Тя излезе и тръгна наново по същия път. Когато се събуди, замисли са за съня. Беше слушала, че Иисус слага печат на дясното рамо на неговите хора, тоест вярващите и добрите, а на лошите и невярващите на лявото рамо. Очите й се озариха от светлина. „Да, значи Бог ме обича, щом като ми сложи печат на дясното рамо!” Почувства една приятна тръпка по цялото тяло. Тръпка от щастие.

   Това беше за нея само един спомен, останал запечатан в съзнанието й.  Време  е да направи кафето и закуската си.Това  се превърна в едно задължение, за нейното препитание. Не можеше да не се храни. Храната  я зареждаше с жизнена енергия. И така, дните се занизаха като броеница. Ден след ден, час след час и   все сама . И пак на дивана до компютъра. Добре, че издаваше вестник „Сияние“. Той запълваше цялото й време. Пък и книгите, които пишеше, бяха нейният смисъл в живота. Нямаше достатъчно средства да ги издаде, но поне бяха в интернет. Хората и така ги четяха.  Но щастието й се усмихна. На страницата на вестник Сияние написа, че търси хора, които могат да й помогнат да издаде книга.Чрез дарители излязох четири книги до този момент. Сбъдна  се на-  голямото желание. Стана член на Съюза на независимите български писатели. Ходеше на сбирките, които се провеждаха във Военния клуб.. Тъй като беше зачената на фронта, а и родителите й бяха фронтоваци, тя стана член на Съюза на родолюбивото  войнство и гражданства. Преди много години, божественият глас й каза :“Вестник „Сияние“ ще обиколи света„  На Мария не й се вярваше. Затова трябва много средства.Години назад  си купи  и се искаше да се анучи на компютър. Желанието й се сбъдна. Купи си компютър втора употреба и започна началото. Поне можеше да пише на пишеща машина.Започна да се обучава сама. Експериментираше. И така, до ден днешен. Създаде сайт и от месец август 2010 година издаде първият електронен брой на вестник „Сияние“. Пророчеството започна да ес сбъдва. Трябваше да положи много усилия, за да намери читатели на вестника. Стана и главен редактор на вестника.

 Беше и председател на Съюз „Духовно възраждане- България”. Толкова много неща бяха й се струпали. А един ден, когато беше в Държавен архив Пловдив, във връзка написването на книгата за един от пловдивските кметов- д-р Иван Кисяков, изненадата и беше голяма. Предложиха й всички нейни архиви да останат там. И Мария занесе всичко, което беше събрала до  този момент. Много снимки и документи във връзка с работата на Съюз „Духовно възраждане- България” Събития срещи. И сега наново продължаваше да работи и събира все нови и нови неща. Книгите, които издаде занесе в Народна библиотека „Иван Вазов“ и Държавен архив Пловдив.

 Продължаваше да работи, да пише нови книги. Особено много й се отдаваше  сатирата. Можеше да напише един хумористичен разказ до час с малка редакция. Лесно беше, защото като ги качи в интернет във файл и започва да пише. Грешките лесно се изтриват. Обичаше Чудомир. А нали и той е творил в нейния роден град- Казанлък. Обичаше да пише повече къси разкази. Обичаше и да казва: „С малко думи, човек трябва да умее да казва много неща”.

    И един ден се срещна с Георги, с който направиха нещо голямо. Сградата, в която започнаха да работят беше на неговите родители след рестетуция. Един паметник на културата. Тук е гостувал в миналото при своя приятел Димитър Димов и по това време пишел романа си „Тютюн“.

Мария Тя  написа един интересен материал за тази сграда.

 ЕДИН МАЛЪК ДВОРЕЦ. ЕДНО ДУХОВНО ОГНИЩЕ

 

   Дълбоко ме вълнуват паметници на нашето минало. Виждам как се   унищожават, за да се   строят жилищни блокове, офиси и какви ли не още наши “изобретения”, които след време няма да съществуват. Така, паметта на града ни къде ще остане?! Време е да  се замислим! Нека съхраним малкото, което ни е останало!

Разхождам се из моя любим Пловдив и погледът ми се насочва към сгради с олющени мазилки, – Тютюневият град. Дай Боже след време, да се превърне в един Международен културен и бизнес център.

Центърът по Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса се намира на улица “Иван Вазов” 25.  Един паметник на културата, съхранил своята история. Сграда на 150 години. Тук, големият ни писател Димитър Димов се вдъхновявал,когато написал романа “Тютюн”. Това не е ли голяма следа? Следа, която ще остане завинаги в историята  на Пловдив.  А не  ли  и за България? Възхищавам се на красивата фасада  и стабилните устои на сградата.

Когато се изкачим по каменните стълби, пред  нас се изправя великолепна дървена врата, цялата в бяло.С орнаменти и  дръжки, които нямат подражание.Те сякаш ни говорят   за една орнаментика, моделирана от ръцете на майстора без име, но оставил следа от себе си. Майстор от преди 150 години. Отворим ли вратата, ахваме от учудване. Подът паркет, наскоро лакиран и лъщи от чистота. Таваните, не можеш да им се нагледаш. Пак майсторът  и пак не известен  ги е изваял от дърво, а неоновата светлина ги обгръща в нежна прегръдка. Дъното на коридора спира погледа ни. Прекрасно пано от  разноцветни стъклени триъгълничета, квадратчета и още други красиви фигури играят своя неземен танц. Иде ни да затанцуваме заедно с тях  което в наши дни говори за едно велико минало, изпълнено с един оживен живот в Тютюневия град.  Това трябва да запомним, да се замислим, как да съхраним това минало.

Сградата на “Иван Вазов” 25 говори сама за себе си. Нашата цел е да върнем нейното минало и да допълним с нещо ново. Едно духовно, културно и бизнес средище за Пловдив, България и света. Да стане един Духовен дом на творците във всички области. Началото е на 30 октомври 2015 година. Аз наричам сградата един малък Дворец. Дворец на новата култура, като не забравяме и старите.

С нашите усилия и усилията на много хора, тя ще е жива и ще съществува во век. А тъй като Центърът е проект на Съюз “Духовно възраждане- България”, тя ще възроди дух, култура и бизнес.

   Мария живееше с времето. Както обичаше да казва: „Живей за мига”, защото миналото остава като спомен, а настоящето гради бъдещето. И това беше един кръговрат-минало, настояще и бъдеще и пак отначало в безкрая.

    Тук, след многократни дебати на Мария с Георги, беше създаден Център по Медиация и Иновация в Духа Културата и бизнеса към Съюз „Духовно възраждане- България”. Началото беше на  30 октомври 2013 година. След срещи и разговори, Община Пловдив подпомогна обзавеждането на целият Център.Съюз“Духовно възраждане- България“ имаше вече седалище. И започна работа  на пълни обороти. Двамата намериха общи допирни точки. Между тях съществуваше единомислие и разбирателство. Имено това им помагаше в работата. Високият интелект и знания бяха един фактор за тяхното разбирателство. Мария приобщи Георги в редакцията на вестник Сияние. А в Съюз „Духовно възраждане- България, той стана секретар. Всичко това им помагаше в работата. Създаваха контакти с  консулства, посолства, общини, читалища и най вече с много хора, които им бяха необходими в работата.Всичко отразяваха в интернет в сайта на фейсбук. Откриха страница на Центъра. Създадоха е Асоциация онлайн Световен център Възраждане.  Съществуваше и националното движение „Туй що е българска, се е наше”.

Всичко това ги зареждаше с енергия. Работеха безвъзмездно. Мария разчиташе само на минималната си пенсия. Нямаше никакви други  доходи. Беше й много трудно. Но продължаваше да работи. Работата я зареждаше с много енергия и й даваше смисъл в живота. Докато един ден,  тя предложи да бъде създадена   Балканска общност „Съвременни будител”. Хората, които работеха за новото възраждане на духа, културата и бизнеса. Това беше и основната цел на  Съюз „Духовно възраждане- България“ Да се обединят всички балкански народи и да работят заедно за доброто, любовта и мира на Балканите.

 А сега реализират третия национален конкурс за детска рисунка „Носията“ по програмата  „Децата и фолклора“ и „Вазстановка на идването на Иван Вазов в Пловдив. Тя е част от проекта „Улица „Иван Вазов Възраждане“, за втора година.

На 6 ноември 1820 година по покана на организационен комитет,  с председател  Недко Каблешков, по случай 50 годишната творческа дейност, поетът идва в Пловдив. Посрещнат е на Централна гара Пловдив , от военен духов оркестър, детски хор, и го качват на файтон. От там тръгват по улица „Станционна“ и спират пред Военен клуба. Площадът е изпълнен  с ученици, спортни клубове, военни, свещеници, патриотични клубове,запасни офицери хора от общинската организация кметът на Пловдив и  много граждани. Тук, Недко Каблешков приветства Иван Вазов с „Добре дошъл“ и обявява поета за почетен гражданин на Пловдив. От този момент, улица „Станционна“ става улица „Иван Вазов“.

 Това беше Мария. Един човек, журналист. Член на българските журналисти, писател- член  на Съюза  на независимите български писатели, член на  на Съюза на родолюбивото  войнство и гражданство, главен редактор на международен електронен вестник“Сияние“ и най- вече председател на Съюз „Духовно възраждане- България“. Една сдружение с идеална цел.

   Тя е една  жено, останала дълги години сама, но продължила да работи и твори. Пред нея е една голяма мечта. Да види България, обляна и сияеща цялата в светлина. Светлината на Новото време. Време, в което ще властва Доброто и Любовта.

КРАЙ.

България разполага със 125 вида проучени полезни изкопаеми: енергийни суровини, руди на черни, цветни и благородни метали, индустриални минерали и декоративни скали. Има запаси от всички видове въглища: антрацитни, черни, кафяви и лигнитни, като най-значителни са запасите на лигнитни и кафяви въглища. Нефтените и газовите находища са привързани към Мизийската плоча, Предбалкана и черноморския шелф, но добиваните количества са незначителни. Сравнително големи са залежите от мед, олово, цинк, манган. Средноголеми и малки са находищата на желязо, злато, сребро, уран, хром, никел, волфрам, молибден, антимон и др. Страната е богата с неметални полезни изкопаеми. Над 260 са находищата на индустриални минерали и строителни материали. Сред тях по-важни са тези на каолин, бентонит, глини, каменна сол, варовици, доломит, кварц, гипс, барит, флуорит, кварцити, зеолити, перлит, талк, фелдшпат, слюди и др. В България са установени разнообразни декоративни скали и скалнооблицовъчни материали: варовици, мрамори, пясъчници, гранитоиди, гнайси, риолити, туфи, брекчи и др.

Страната има добре развита речна мрежа от около 540 реки, повечето от тях – с изключение на река Дунав, са сравнително къси и с ниски водни нива.  Повечето реки преминават през планински райони. Най-дългата река намираща се изключително на българска територия, е Искър, с дължина 368 km. Други по-големи реки са Струма и река Марица на юг.

от Уикипедия

 тагове: България, богатства

Снимка: @likethefuture_Учените откриха стотици „каменни портали“ с неизвестно предназначение, съобщава Newsweek.

Всеки от нас може да се издигне над това, от което е бил завладян.

Има неща, които ни пречат да живеем. Не става дума за ниската заплата или за неслучилата се професионална кариера, нито за отново обострилата се язва, нито дори за съседите, които редовно правят боклук на общата площадка, а през нощта от апартамента им се извиват пиянски песни. Имам предвид това, което наистина ни пречи да живеем, – до такава степен, че вече и самият живот ни се струва, че не е живот, а някакво постоянно мъчение. Тъй че понякога се чудим за какво изобщо живеем.

Има неща, които ни причиняват болка, които тровят сърцата ни и не оставят душата да се изправи, а я превръщат в подобие на онази злочеста прегърбена жена в Евангелието, чиято глава се докосвала до коленете и която по думите на Господа е била свързана от сатаната – от нашия враг, врага на нашето спасение (виж Лука 13:16).

Някои от тези неща произлизат от детството ни. Или по-точно в действителност всички те произлизат от детството ни, въпреки че ние не винаги можем да проследим как са се появили те в нашия живот и как са започнали да господаруват над нас.

Когато младото дръвче едва покарва от земята, когато стъблото му е още меко и гъвкаво, всяко камъче, всеки корен, които стоят на пътя му, могат да го изкривят, да го деформират. Минават години, дървото израства, протяга клоните си към небето, но стъблото му така си остава изкривено някъде в основата – на това място то вече няма да може да се изправи.

Същото е и с душата на човека: в детството, когато още не сме се изградили и не сме улегнали, когато още не сме придобили онези убеждения, които изграждат личността и формират силен и самостоятелен характер, тогава всичко, което ни се случва, ни въздейства много по-силно, отколкото дори и най-страшните сътресения, които могат да сполетят зрелия, опитен човек. И обикновено в детството човек получава онези травми, които „изкривяват”, обезобразяват душата му. Също в детството той може да не успее да изгради това, което впоследствие ще му дава необходимите сили, издръжливост, твърдост и мъжество, когато без тези качества ще е невъзможно да се издържи и да се избегне вътрешната сломеност.

Кои са тези неща? Това може да е страх от нещо конкретно – страх от смъртта, от страданието, страх пред неизвестността или страх от собствената ни бедност, от предателството, от необходимостта да се взимат решения, от отговорността. Или пък – страх от живота като цяло. Също така това може да е някаква обида: спрямо родителите, или учителите; или към момчето, което е предпочело друга; или към годеницата, която те е изоставила, за да бъде с приятеля ти. И в резултат се получава обида към целия свят. Това може също да е някакво болезнено пристрастие – към алкохола, към наркотиците или към игрите, към красивите и скъпи аксесоари, към плътските удоволствия и изобщо към каквото и да било.

Няма значение какво конкретно е това, което ни пречи да живеем – важно е да разберем как да се избавим. Мнозина правят този избор: „просто” си живеем и се преструваме, че не съществува това, което ни измъчва, което ден след ден ни унищожава, все повече ни обезобразява и притиска душите ни надолу към земята. Но това дори не е избор. Да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление – това е по-скоро избягване на избора, отколкото избор като такъв. Но ако се върнем към казаното в началото, ще си дадем сметка, че това всъщност не би бил живот, а само негово подобие – съществуване, в което всяко нещо свидетелства на човека, че това не е норма, че е изопачаване на подобаващото, че от това измамно, противно на човешкото естество състояние е необходимо да се излезе по някакъв начин. Но как?
Това, което ни пречи, угнетява, обезобразява, не е нещо случайно. Защото то е прорасло, проникнало до самата глъбина на душите ни, победило е човека и напълно го е потиснало. Как да се освободим от това, което ни се струва, че неразривно се е сляло с нашата природа, как да се отървем от него?

Може би, преди всичко трябва да разберем, че това, което ни вреди, не може да бъде наше в пълния смисъл на думата; това не може да сме ние така, както не е част от тялото паразитът, който се е впил в тялото и се храни от него, но в същото време го отравя. Страхът, обидата, пристрастието, болезнената несигурност в себе си – всичко това не е наше и ни е чуждо. И е необходимо да го преодолеем или по-точно – да го надраснем.

Да го надраснем – ето го ключа към всичко. По-големият владее по-малкия, по-силният владее по-слабия. Понякога ние имаме чувството, че нашите страхове, обиди, пристрастия са по-големи и по-силни от нас и затова се отнасяме към тях обречено, бидейки сигурни, че властта им над нас е непреодолима и че за нас е невъзможно да им се противопоставим. Но това не е истина.

Господ създава човека изключително… голям – по-голям от всяка друга сътворена природа. Бог поставя човека да владее над цялото Негово видимо творение, възлага му грижата за него и дори му го подчинява до този момент, в който човек сам не се отказва от дадената му власт, от дареното му достойнство. Това е мигът, в който човек по своята лична воля се превръща от господар в роб – моментът на грехопадението, заради което човек става така трагически малък и безпомощен.

Но всеки, наистина всеки човек съхранява възможността да израсне отново в онази мяра, която му е била изначално определена от Бога. Христос идва в нашия свят и ни показва какви можем и какви трябва да бъдем. Господ ни показва и пътя към това, също и ни дава всички необходими средства. А те са Неговата любов и Неговата благодат.

Всеки човек може да се издигне над това, което го е владяло преди – не като се бори или съпротивлява, нито като се опитва да се отскубне от лепкавите му обятия. Пътят е: да станем дотолкова по-големи от това, от което преди сме били подчинени, че властта му над нас да изчезне.

Съвременните психолози и психотерапевти предлагат различни начини за решаване на вътрешните проблеми, различни „механизми” и „технологии”, но всички те имат частен характер и като избавят човека от една напаст, често пораждат много други. Те променят нещо в човека, но не променят същностно самия човек. Те не му дават възможност да стане такъв, какъвто е замислен, да израсне до пълната мяра на своята природа. Само Христос ни дава това.

Когато Бог стане най-важен за нас; когато за нас стане приоритет да бъдем такива, каквито Господ иска да ни вижда – именно тогава всичко се променя. Когато временно изчезва целият свят и само едно има значение: Христовият поглед, обърнат към нас, Неговата любов, Неговата прошка; когато плачем, мислейки само за това, дали Той ще ни прости, дали няма да ни отхвърли; когато чувстваме, че сме слаби и че нищо не можем без Бога – точно тогава ние ставаме наистина големи. Защо? Защото нашият „мащаб” се променя и вече мислим не за временното, а за вечното; и от наплашено изтормозено зверче се превръщаме в човек.

Защото и страховете, и обидите, и нашите пристрастия – всичко това е толкова дребно и незначително… Ние сме зависими от тях, докато самите ние сме дребни и незначителни. И стига само да се докоснем до истинското величие, да се устремим към него и те всички изведнъж ще останат в миналото и ние само ще се удивляваме, как те са имали власт над нас.

Може дори и да не си спомним за тях: просто да забравим всичко това, да го отърсим от себе си като паяжина, като натрапчив предутринен сън. И свободни да тръгнем напред. Към Христа. Ето това означава – да надраснем себе си. | 

Игумен Нектарий (Морозов)