Автор: Стефан Тенев

Обработката на кожи е характерна за бита на всички народи, при които преобладава скотовъдството. Прабългарите, които идват на Балканския полуостров, донасят със себе си изкуството за обработването на кожата. Всичко в техния бит е било подчинено на изделията, които се правят от кожа.Жилищата им, съдовете, в които са съхранявали течности и хранителни продукти, облеклото им и всичко останало, което е касаело техния бит, е било от кожа. В Тетевенско и до наши дни е достигнало названието за фино обработена кожа както усмени кожи. В Шестоднева на Йоан Екзарх, който датира от девети век, се споменава осмари, които са приготвяли съответните кожи – осум.Когато се заселват трайно на Балканския полуостров, прабългарите предават културата и технологията на славянския етнос, който вече трайно се е бил установил по тези земи. Близостта до Византия и наследството на Траките оказват своето влияние върху изкуството за обработка на кожа, като най-вече тяхнато влияние се усеща в естетизирането на продуктите, създадени от кожа.До нас са достигнали няколко метода за обработка на кожа, които условно могат да се разделят на груба (примитивна) обработка, която е свързана с производството на обувки, духала, торби и гайди и фина обработка на кожите, която касае прозводството на кожуси, шапки, кожени яки от дребни животни със скъпа и ценна кожа.Грубата обработка се е използвала предимно за кожи на едър добитък – вол, кон и др. За обувки и цървули се е предпочитала дебелата кожа от свиня, която е издържала най-дълго. Този процес започва с изсушаването кожата на одраното животно на сянка, като в някои краища на страната тя се дообработва с пепел от огнището или със сол, след което се е остъргвала на сухо и се подстригва четината.За производствот на кожуси, кожата се подлага на щавене. Това е процес, който минава през следните етапи. Най-напред кожата се кисне в чиста вода в продължение на едно денонощие, за да се опуснат тлъстините и мускулните остатъци, които след това се лешат, т.е. остъргват със специален нож – косица. Когато се цели да се запази косъмът, кожата се изпира във вода, в която има пчелна хума. Обезлешените кожи се насоляват с трици или брашно и след това се потопяват в солена вода, където престояват около шест дни.. В някои случаи към сместа се прибавя и хлебен квас, както се оставя да ферментира. Ощавените кожи се теглят на теглич, който представлява метална плоча, закрепена върху дървен триножник. По този начин кожата се разпъва до първоначалните си размери. За да се предпази косъмът от сплъстяване, изсушената вече и изтеглена кожа се вчесва с обикновен метален гребен и отново се пристъргва с косица. От тези кожи се правят предимно връхни дрехи – фини мъжки и женски кожуси, мъжки и детски калпаци, ръкавици.По-скъпите кожи от диви животни (лисичи, вълчи, заешки), на които космите биха се развалили от мократа щава, се подлагат на сухо щавене, като след изпирането от хумната баня и първото изстъргване, се намазват с ръка откъм опаката страна с каша от сол, брашно и квас и така престояват три-четри дни.Приложението на обработените кожи е свързано с наличието и развитието на няколко занаята. Кожухарство, свързан с производството на връхни кожени облекла; сарачество – производство на седла, ремъци, конска сбруя, юлари, хамути; чехларство (папукчийство) – производство на обувки и цървули; калпакчийство – свързано с производството на калапаци, женски и мъжки шапки от овча кожа или от кожа на дивеч.

http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=27752.0

 таг: кожарство

Creative Commons

Има ли живот след смъртта? Поне веднъж в живота практически всеки от нас си е задавал този въпрос. И макар учените все още да нямат доказателства, че съществува отвъден живот, вярата, че такъв има, е достатъчно голяма.

Поредното изследване в тази област е на учените от NYU Langone School of Medicine. Сам Парниа (Sam Parnia) и колегите му са изучили историите на почти 2000 пациенти, преживели клинична смърт след инфаркт. 330 от тях оцелели, като 140 души от тях отбелязали, че си спомнят какво се е случило, след като сърцето им спряло да бие.

Учените разговаряли с пациентите, оцелели след клинична смърт, както и с лекарите и сестрите, които са ги реанимирали. Някои пациенти практически дословно успели да възпроизведат разговорите, които са чули по време на клиничната смърт, или да опишат действията на медицинския персонал. Един от пациентите, чието сърце било спряло за три минути, подробно описал какво се е случило в реанимацията през това време, отделно отбелязал звуците, издавани от апаратите, намиращи се в помещението.

Всеки пети пациент разказал, че „отвъд“ е изпитвал умиротворение, а около 30% заявили, че всичко наоколо е протичало като на забавен каданс. Пациентите също споменали ярка светлина и примигване, излизане от собственото си тяло, а също, че са наблюдавали реанимацията отгоре. Учените са на мнение, че подобни усещания изпитват много повече хора, преживели клинична смърт, но поради действието на седативните препарати са забравили за това.

Получените от авторите данни косвено сочат, че мозъкът продължава да работи, а съзнанието се съхранява дори след като сърцето престане да бие. Ако това наистина е така, то умиращият пациент може да чуе констатацията за собствената си смърт.

Изследователите поясняват, че активността на главния мозък след спирането на сърцето зависи от количеството кислород. Учените се готвят да продължат изследванията в областта на посмъртния опит и граничните състояния, за да разберат колко кислород е необходим, за да заработи отново мозъкът след клинична смърт, а също и по какъв начин посмъртният опит влияе върху активността на мозъка.

Това ще помогне в разбирането какво се случва със съзнанието и тялото след смъртта, може ли да се усъвършенстват реанимационните процеси и какво всъщност се намира от другата страна на живота.

http://drevnite.com/na-zhivo-sled-smartta-razbirat-li-horata-che-sa-otvad/

живот, смърт, хората

    ХАЙКУ 

                    Красива жена
                       под цъфналата липа.
                       Майско слънце.
                                   *
                       Влюбена девойка
                       сред лехи от рози.
                       дъждовен е денят.  
                               *
                    На клон изсъхнал
                       настръхнали са птици.
                        След силна буря.       
                               *      
                    Облачно утро
                       в росата се събуди –
                       роза разцъфтя. 
                                *
                    Под слънчевото небе
                    до кости мокър
                    ще те чакам влюбен.
                                *
                    Песен се лее
                       в сърцето влюбено.
                       Щастлив е денят
                                     *
                        Облачно утро      
                       в очите се разтвори
                        в дъжд от сълзи.

представи Мария Герасова

                     

Един от изчезналите кораби – холандският лек крайцер HNLMS De Ruyter преди потъването през 1942 година. © Netherlands Institute of Military History

Шест кораба от времето на Втората световна война са изчезнали от дъното на Яванско море. Властите на Холандия и Британия са започнали разследване на произшествието. Според тях корабите са продадени за скрап, но индонезийският флот не споделя тази гледна точка.

През 1942 година, по време на Втората световна война, в Яванско море се случва сражение между японската флота и флотите Нидерландия, САЩ, Британия и Австралия. То завършва с решителна победа на Япония, а три от холандските кораби, шест британски и американска подводница се отправят към морското дъно, където се намирали доскоро.

През 2002 година водолази любители открили отломките от холандските кораби, станали последен пристан за две хиляди загинали войници.

Преди няколко дни властите на Нидерландия започнали подготовка за 75-ата годишнина от битката. Водолази се спуснали на морското дъно, за да заснемат останките от корабите, но не успели да сторят това. Два от крайцерите и значителна част от още един кораб били изчезнали.

Във вторник тази седмица холандският министър на отбраната Жанин Хенис-Пласшерт съобщи за липсата. „Битката на Яванско море е част от нашата колективна памет – заяви тя. – Отломките носят в себе си мълчаливо свидетелство за трагичните събития и служат като фон за множество истории за ужасите от войната и приятелството между членовете на екипажа. Започнахме разследване, за да разберем какво се е случило с отломките. Оскверняването на военен гроб е сериозно престъпление.“

Изчезването на корабите много натъжило 82-годишния Тео Дорман, син на холандския контраадмирал Корел Дорман, който командвал крайцера „Де Ройтер“, загинал заедно с екипажа, а по-късно признат за национален герой.

„Разстроен съм – разказва Дорман, – но не съм озлобен. Озлоблението няма да доведе до нищо. Векове наред е обичай да не се сквернят гробовете на моряците. Но именно това се е случило.“

Ден по-късно министерството на отбраната на Великобритания съобщи, че и техни кораби са изчезнали – крайцерът „Ексетър“ и разрушителят „Екаунтър“. От стометровия разрушител „Електра“ останал само фрагмент. Изчезнала и американската подводница „Пърч“.

От корабите останали само дупки, различими със сонари.

Отбранителното министерство съобщи, че британското правителство се е свързало с индонезийските власти и е изразило сериозно безпокойство от случилото се, като настояло да започне разследване и да се „вземат съответните мерки, за да се защитят тези места от бъдещи посегателства“.

„Тази битка е отнела много животи и ние очакваме тези места да бъдат уважавани и да останат недокоснати“, коментират ситуацията в министерството. На дъното на морето близо до Индонезия, Сингапур и Малайзия се намират повече от сто кораба и подводници от времето на Втората световна война. Те привличат нелегалните търсачи на скрап и трофеи от потъналите кораби. Стойността например на витлата е повече от $2500 на тон, като теглото на едно витло може да превишава десет тона.

„Използват взривове, за да отделят парчетата метал един от друг – разказва археологът Анди Брокман, който се занимава с разследването на изчезването. – Само в едно машинно отделение има множество цветни метали, мед и месинг, които се ценят високо на пазара.“ За да не привличат излишно внимание към себе си, мародерите често се маскират като рибари.

Това предизвиква и възмущението на ветераните от войната, историците, правителството и всички тези, които биха желали да се съхрани последният пристан на загиналите моряци.

Често може да се чуе за случаи на кражба на останки от потъналите кораби в Яванско море. Миналата година например малайзийските военни хванали на местопрестъплението виетнамци, които раздробявали и вадили от водата отломки на един от корабите от времето на Втората световна.

Но не всички са съгласни, че този път корабите, намиращи се на дълбочина до 70 метра, просто са откраднати. Пол Кооле от холандската транспортна компания Mammoet, която се занимава с изваждане на потънали кораби, твърди:

„Практически е невъзможно да се извадят, там е прекалено дълбоко.“

С него са съгласни и представителите на военноморските сили на Индонезия. Те твърдят, че изваждането на останките отнема много време, освен това се необходими големи кранове, а това означава, че такава дейност би била забелязана със сигурност.

„Да се говори, че отломките са изчезнали внезапно, е безсмислица – коментира ситуацията Гиг Сипасулта, полковник от Индонезийския флот. – Това е подводна дейност, която отнема месеци, че и години.“ Алтернативни версии за изчезването на корабите засега няма.

http://drevnite.com/potanali-korabi-izchezvat-kraj-ostrov-yava/

 тагове: потънали, кораби, остров Ява

pодният Рокфелеp откупува Южна Бългаpия в Ньой. Истински родолюбец и благодетел 

Пенчо Семов цял живот строил сиропиталища, болници и старчески домове. Договорил се с Чърчил да не бомбардира Габрово                                              

Дарение от 300 000 златни лева, платени от родолюбив българин на двама католически свещеници, за да лобират в наша полза, става причина България да не бъде разпокъсана след края на Първата световна война.

Тази заслуга се приписва на габровеца Пенчо Семов, необикновена личност, който заради огромната си благотворителна дейност си спечелва прозвището българския Рокфелер.                                                                                          След края на Първата световна война, през злокобната за народа ни 1919 година, се подготвя подписването на мирен договор.                                                               

Слабостта на победена България се използва безмилостно от нейните съседи.

Претенциите им са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на българската държава.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата във френската столица.

В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България. Така бихме загубили

обща площ над 13 000 кв. км, която включва градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич, и население от половин милион души.

В крайна сметка на 27 ноември е подписан Ньойският договор, който безмилостно разпокъсва българското етническо землище. Въпреки че представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, никой не ги чува. България завинаги губи беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Стотици хиляди българи бягат в пределите на свободна България, но все пак старите граници от преди Балканските войни остават непокътнати. Голяма заслуга за това има предприемачът Пенчо Семов.

Документална книга за живота му е написала Красимира Чолакова, директор на историческия музей в Габрово. Книгата “Пенчо Семов – Успехът” има две издания, които са напълно изчерпани.

“Парите са дадени от Семов на Жерве Кенар, директор на колежа “Св. Августин” в Пловдив, и на Херман Гислер, който е преподавал там. Бащата на Гислер е бил влиятелен политик в Италия, а средствата, подарени от индустриалеца, са били

използвани за разноските на двамата католически свещеници

при пътуванията им из Европа в защита на българската кауза – обяснява Чолакова пред “168 часа”. – Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната заедно с градове като Пловдив, Стара Загора и Горна Джумая, са щели да станат гръцки. Заради тяхната успешна работа в полза на българските интереси цар Борис ІІІ след години ги нарича “забравените защитници на България”.

Известно е, че католиците съдействат за смекчаването на клаузите на Ньойския диктат спрямо България. Директорът на колежа “Св. Августин” Жерве Кенар започва мощна пробългарска кампания

в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор. Тя изиграва решаваща роля и за намаляването на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка. “Въпреки че днес не е достатъчно отразена в историческата наука, тази заслуга на директора на колежа “Св. Августин” навремето е била призната от българската общественост и многократно е изнасяна по страниците на печата”, пише в своя труд “Католиците в България” историкът проф. Светлозар Елдъров.

Но кой е Пенчо Семов? Модерен предприемач, благодетел, патриот са само част от характеристиките на този не само с пари богат човек.

“Пенчо Семов е един от най-големите благодетели на България и затова заслужено го наричат Българския Рокфелер – разказва роденият в Габрово писател Христо Стоянов. – През 1919 г., преди подписването на Ньойския договор, именно той дава на двама католически свещеници 300 000 златни лева, за да лобират за целостта на България, да не се откъсват парчета от територията ни.

Постъпката му е невероятна, а и самият той е бил невероятен човек. Настръхвам, като говоря за него, защото такива хора в наши дни просто няма.

Дядо ми е работил като майстор в една от неговите фабрики.

Този човек, като че ли е работил само за другите.

Прави дори почивни станции за работниците си – нещо много рядко за онези години.

Малцина знаят и за една много показателна случка. Веднъж един негов работник, младоженец, отишъл при него и го помолил да му даде пари назаем, да си построи къща. “След две години ще върна парите”, казал. Дал му и къщата била построена. След две години работникът отишъл пак при него: “Господин Семов, много ви благодаря, ето ви парите, които взех назаем.” Пенчо Семов взема парите, преброил ги и му ги върнал с думите: “На мене ми стига, че си честен. Сега ти трябват пари за обзавеждане – задръж ги”.

Радвам се, че наскоро все пак му направиха паметник в Габрово. В продължение на много години той беше забравен, дори бих казал забранен, и само възрастни хора си спомняха за него.”

“Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях социален, без да бях социалист.

Богат съм, без да съм егоист.

Работих вдъхновено, без да бях поет.” Това е оценката, която дава сам за себе си габровският фабрикант.

Той е роден на 8 октомври 1873 г. в габровското село Цвятковци. Първороден син е на Иван и Бона Семови. До 11-годишна възраст живее в родното си село. За първи път идва в Габрово през 1882 г. Имал интерес към изучаване на езици и говорел турски, руски и френски. През 1898 г. се венчава с Аница Гъдева Талева, а след смъртта й се жени през 1902 г. за Радка Николова Патева.

От 1903 г. започва да се занимава с производството на прежди, гайтани, аби, платове, фланели, пояси и др. През 1905 г. с помощта на баща си и брат си основава фабрика за производство на прежди и плетива “Иван Семов и синове”. Създава си авторитет в деловите среди и става инициатор и акционер в 28 акционерни дружества в цяла България – от София през Габрово до Варна. Изключително инициативен, особено далновиден, той се издига до един от най-големите индустриалци в страната. От 1917 г. е председател на управителния съвет на вълненотекстилната фабрика “Успех” в Габрово. Синдик и акционер е и на памукотекстилната фабрика “Принц Кирил”, негова собственост са фабриките “Вилата” и “Иван Семов” в Габрово. От 2 април 1933 г. до 11 януари 1935 г. е председател на Българското търговско параходно дружество във Варна. За да остави следа в това си участие и да сбъдне детската си мечта да има кораб, поръчва на арх. Никола Гръблев да построи в околността на Габрово

сграда във формата на параход едно от “чудесата” на града.

Твърде щедър в благотворителната си дейност, полага всички усилия Габрово да стане модерен във всяко отношение град.

Поставил огромни средства под свое ръководство – сумата на крайните активи по баланси на акционерните дружества, в които участва, е 1 082 582 000 лева, Пенчо Семов не е роб на капитала, за него богатството не е самоцел. Парите за него са средство, чрез което може да бъде полезен на държавата и обществото.

Благотворителната му дейност е пословична.

Построява училище в родното си село Цвятковци. Купува казиното “Бузлуджа” и го превръща в дом на женското дружество “Майчина грижа”. Открива в него кино, създава стопанско училище “Хаджи Радка Пенчо Семова”. През 1928 г. създава собствена фондация “Пенчо Семов”, на която прехвърля част от имотите си. Разгръща широка благотворителна дейност – създаването на санаториуми, старопиталища, училища и дарения в парични средства.

Волята на Пенчо Семов е в “Парахода” да се помещава девически пансион и средно училище за децата на негови работници. Със свои средства построява край Габрово и голяма четириетажна вила с разкошен парк и езеро, предвидена според завещанието му за старопиталище на негови възрастни работници, журналисти и писатели.

“Габрово е известен с това, че има паметник в реката и кораб в гората – казва писателят Христо Стоянов. В наши дни сградата кораб е туберкулозен диспансер, а родната ми къща, в която съм израсъл, се намираше срещу нея. Интересна е историята на построяването и. Пенчо Семов е бил председател на параходното дружество във Варна. Спречкал се нещо с ръководството и се зарекъл: “Аз ще си направя кораб в гората. Връща се в Габрово и построява сграда досущ като кораб. В наше време боровете са прораснали и скриват зданието, но като дете си спомням, че последният етаж беше точно като параход – с комини, с палуби и сякаш плуваше в гората наоколо.”

Оказва се, че съгражданите на благодетеля помнят и други негови заслуги.

“В Габрово се носи слух, но няма запазени документи, с които да се удостовери, че дори по време на Втората световна война Пенчо Семов е влязъл в лични преговори с Чърчил градът да не бъде бомбардиран. Разбира се, той е имал фабрики, а оттам и личен интерес, но не е само заради това, той просто е бил такъв човек.” Според изследователите на живота на Семов личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията му са за над 200 милиона лева. За социално-благотворителната си дейност през 1936 г. Пенчо Семов е наречен в централния печат Българския Рокфелер, а професор Дмитрие Антич от Белградския университет го определя като най-социалния индустриалец на Балканите.

В средата на 30-те години фондацията на индустриалеца, наречена на негово име, дарява 300 000 долара за сградите на Аграрния факултет към Софийския университет и за Института по заразни и паразитни болести в София. С лични средства Семов основава и фонд за борба с туберкулозата. Днес на негово име е наречена болницата за белодробни заболявания в Габрово.

През 1936 г. Семов дарява на Съюза на журналистите в България своята вила и част от чифлика си във Варна. Двата имота са оценени на 450 000 златни лева. През същата година той и предприемачът Иван хаджи Беров изграждат в Габрово първите в България кортове за тенис и пързалки за кънки.

В първото си завещание от 1928 г. Семов завещава средства за построяването на сграда на Съюза на индустриалците в Габрово. С негови пари е купена сградата на женското благотворително дружество “Майчина грижа” и е построено Стопанското училище в Габрово. В София Семов строи и дълго време материално поддържа първия в България приют за бездомни. Издържа и безплатни трапезарии за ученици в Габрово, Варна и Казанлък. Индустриалецът спонсорира обучението на много ученици и деца на работниците в неговите фабрики,като сумата за това възлиза на над 3 милиона лева. Дарява средства за католическия колеж “Свети Августин” в Пловдив, за Априловската гимназия в Габрово, за училища във Варна и други градове.

От 2008 г. габровската гимназия по туризъм носи името на Пенчо Семов.

“Самият той няма деца, но има осиновен син. Умира през 1945 г. и завещава всичко на фондацията, която носи неговото име. За него се говори, че богатството му тръгнало оттам, че намерил някакво имане със злато. Според мен тази легенда е измислица, защото той е бил страшно инициативен човек, както казват в Габрово, “мукаетлия”. Показателно е например, че когато си е внасял машините от Австрия, му казали, че няма начин да се доставят до фабриките му. Но той не се отчаял, намерил и наел множество волски каруци и с тях ги докарва от пристанщата в Свищов и Русе до Габрово.

Изумителна личност е и заслужава да бъде честван като национален герой. Но за съжаление у нас националните герои си ги избираме по това дали могат да станат олимпийски шампиони”, казва в заключение писателят Христо Стоянов.

Източник: 168chasa

 https://opoznaybulgaria.com/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81-300-000-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0-p%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%BA%D1%84%D0%B5%D0%BB%D0%B5p-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%83%D0%BF%D1%83/12332/

тагове: Пенчо Семов

  „Балкан 1200”. Чували ли сте за него? Вижте как е изглеждал

На снимката – прототип на български лекотоварен автомобил Балкан 1200 от 1960 г. Намира се в музея на завод Балкан в Ловеч.

На вярно по-младите наши приятели не знаят, но и в България сме имали автомобилостроене, макар за кратко и в не особенно големи мащаби, за съжаление. А знаете ли кой е първият български автомобил? Знаете ли как е изглеждал?

 

Той е сглобен през 1960 г. в завод „Балкан” в Ловеч. За макет е използван лек автомобил VW. Изработено е работещо копие на напълно действащ, доставен оригинален мотор.

Цялата схема е разчертана върху една много голяма маса в мащаб 1:1 – колкото е бил автомобилът в действителност, толкова са били големи чертежите на всички негови части и детайли. От тях се копират всички размери за изработването на шаблон, а след това се изготвя дървен макет.

Последната фаза от процеса е свързана с разрязването на дървения модел на отделни части. На тях се отливат метални щампи за външните форми на каросерията. Изковаването на отделните компоненти на каросерията от тънколистна ламарина се е извършвало изцяло ръчно – с помощта на дървени чукове върху кожени възглавници, пълни с пясък.

Оригинална снимка на Балкан 1200 от 1960 г.

Първите ни авто-строители не са разполагали с почти никаква професионална техника, с която да произвеждат серийно подобни автомобили, но са се опитали да вършат всичко на ръка и са успели, защото „Балкан”-ът е бил в движение и гордост за всеки българин!

 https://opoznaybulgaria.com/%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%85%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-1/7045/

тагове: първият, български, автомобил, Балкан 1200

  Който не обича самотата – той не обича и свободата

Древни гърци, художници от епохата на Възраждането, астрономи от XVII век и архитекти от XXI век са обединявани от това, че всички те са използвали Златното сечение, известно също като Златната пропорция.

  за добри взаимоотношения от Робин Шарма

1.Бъдете първият, който поздравява, когато срещнете друг човек. С други думи, бъдете първият, който проявява любезност. Това изисква кураж, защото всички се страхуваме, че може да ни отблъснат.

2.Усмихвайте се по-често. Това е един от най-добрите начини да предразположите човека към себе си. Не забравяйте, че впечатлението, което създадем през първите няколко минути от срещата ни с някого е най-важно.

3.Обръщайте се към хората по име. Това е много важно правило, което показва, че се интересувате от тях и е знак на уважение.

4.Гледайте хората в очите, когато разговаряте с тях

5.Станете слушател от световна класа. Научете се да правите това и ще си спечелите титлата „суперзвезда“ в човешките взаимоотношения..

6.Правете искрени комплименти – похвалата не струва пари. Никога не пропускайте възможността да поласкаете и одобрите друг човек, независимо дали е на работното място или вкъщи. Ще осъществите връзка в най-доброто в него. А после той ще ви даде най-доброто от себе си. Накарайте го да се чувства по-добре, когато се разделяте, отколкото когато сте се срещнали.

7.Отнасяйте се към всеки така, сякаш е кралска особа. Дръжте се така, сякаш се виждате с този човек за последен път.

Както виждате посочените седем идеи са изключително прости, но същевременно за изключително важни. Усвоете тези основни принципи и ще стигнете до своя планински връх много по-бързо, отколкото предполагате.

http://evolife.bg/7-principa-na-dobrite-vzaimootnosheniq/

тагове: добри, взаимоотношения, Робин Шарма