(Матей 27; 31- 36 Марко 15; 20- 30; Лука 23;28- 49; Иоан 19; 16- 37;)

На път за Голгота. Войниците съблекли червената одежда от Иисус и Го облекли в неговите одежди. Възложили на плещите Му кръста и потеглили за Голгота. Изнемощял от мъки и страдания, Христос едвам носил  кръста Си. Тогава, войниците накарали  някой си Симон  от гр. Киринея, който се връщал от нивата си, да носи кръста. Тежкото шествие пак потерлило за Голгота.

Подир Иисус вървяло голямо множество народи жени, които плачели, като го гледали, как се мъчи.

- Дъщери иерусалимски- казал Иисус- не плачете за Мен, а плачете за себе си и за децата си! Защото ще настанат такива грозни и усилни времена за вас, че ще викате на планините да паднат и да ви затрупат, а на хълмовете- да ви заровят! С тия думи, Иисус предсказал  бъдещите бедствия, които щели да сполетят Иерусалим и жителите му.

Когато стигнали на Голгота, дали на Иисус да пие вино, размесено с течност, горчива като жлъчка, та да не усеща болка, когато го разпъват. Той само вкусил, но отказал да пие, защото искал да страда в пълно съзнание. 

На кръста, след това Му съблекли дрехите и Го приковали на кръста. А Иисус се молил за враговете Си:” Отче, прости им, те не знаят що правят.”

За да направят смъртта на Спасителя по. позорна,разпънали от двете Му страни двама разбойника: единият от дясно, а другият от ляво. По заповед на Пилат, на Иисусовия кръст приковали дъсчица с надпис: “Иисус Назарянин, цар Иудейски” Тя била написана на три езика: еврейски, гръцки и латински.

Като привършили работата си, палачите седнали настрана и си поделили горните дрехи на Иисус,а долната Му дреха, хитона, не искали да късат.  Той бил цял, без шев. Сама, пречистената Му майка била тъкала. За него хвърлили жребия. И тъй се изпълнило пророчеството на Давида: “Разделиха дрехите Му и за одеждите Му хвърлиха жребия.”

До кръста на Иисуса, стояла майка Му и някои други жени, заедно с апостол Иоана, най- обичния ученик на Господа.  Майката Господня тихо плачела и въздишала. Христос ги съгледал и казал на майка си: “Жено, ето твоят син!” После  се обърнал към Иоана и казал: “Ето, майка ти!” Обичният ученик след тези думи взел пречистата майка Господня под своя закрила.

 предоставя Мария Герасова

:

Времето е едно от най- важните понятие на днешния свят….Работното време определя продължителността на работния ни ден.В науката определя периода,в който се случват физичните или химични събития.В литературата условно определя съществуването на литературните герои и събития.Във философията придобива по-абстрактен смисъл,като величина,строго индивидуална,която трудно може да бъде разбрана и дефинирана.В историята говорим за историческо време- епохи в човешкото развитие,които бележат значими промени на нашата планета.

Един от най-важните въпроси,свързани с този феномен е проблемът за неговото измерване.Подходите могат да са различни с оглед разбиранията за времето в различните области на познанието.Защото дори човешкия живот се измерва и във времеви величини.Толкова по-важно е да изработим обективни критерии и процедури,които да позволят максимално обективното измерване на феномена време.

Martin Klaproth /Мартин Клапрот/1743-1817/ е германски химик.Открива урана /1789/,циркония/1789/ и церия/1803/.От 1810 година е един от първите професори след създаването на Берлинския университет.

Има забележителни приноси в аналитичната химия и минералогията,които систематизира и поставя на научни основи.Той е един от първите международно признати германски учени.През 1795 година става член на Лондонското кралско дружество. Записва името си със златни букви в историята на науката с първите изследвания в областта на археометрията- науката за приложение на научни техники при датирането на археологически находки.Днес тя намира широко приложение в областта на археологията и историята на изкуството.

Сина му Юлиус Клапрот /1783-1835/ е германски лингвист,историк,етнограф,автор,ориенталист и изследовател.Основоположник на науките за изучаване на Източна Азия.Владее китайски,манджу,арабски,персийски,кавказки.

Пионер в индивидуалното разглеждане на различните азиатски държави в контекста на континента Азия за разлика от акцента върху тясната специализация на науката през 21 век.

Баща и син Клапрот разкриват богатството и комлексността на понятието време и дават решителен принос в процеса на неговото измерване.

Автор:     Георги Караджов      

 

 

 

Meu nome é Cristina Johnson Miller, sou descendente de portugueses e vivo em Nova York nos Estados Unidos. 

След реализираните на три национални конкурса за детска рисунка “Носията”, Съюз “Духовно възраждане- България” реши да постави началото на Международният детско- юношески конкурс за рисунка ” Нашите традиции и обичаи”.
Целта на конкурса е да обединим децата по света, да изградим любов към традициите и обичаите и да знаят за тях.

РЕГЛАМЕНТ
1.Размер на рисунката- не по-малко от 35/50 см.
2.Материал и бои по избор.
3.Техника- живописни,графични,смесени и авторски техники.
4.Критерии на журирането:
а.оригиналност на идеята и техниката
б.творческа интерпретация с оглед спецификата на избраните теми
в.пресъздаване на националните народни празници и обичаи,чрез свободно избрана композиция
г.възрастови групи- 
първа – от 9-11
втора- от 12-15
трета- от 16-19

Четвърти член от Символа на вярата. Иисус бил Син Божий и нямал никакъв грях. Всред греховния свят, един Той бил безгрешен. През живота Си правел само добрини на човеците. Между думите и делата Му имало пълно съгласие.

Водачите на еврейския народ вървели из лош път.За тях нямало нищо свято. Те били слуги на тъмнината и злото, и затова не могли да търпят  светлината на Христовото учение. Спасителят постоянно откривал нечистите им  дела и явно ги изобличавал, преди народа. Затова Го намразили, наклеветили Го като бунтовник и Го осъдили на смърт.

Иисус Христос, като Бог, имал възможност да избегне  страданията и смъртта, но Той доброволно поискал да пострада,за да спаси със смъртта Си всички люде. Това станало през времето, когато римския управител на Иудея бил Пилат.

Учението на църквата за страданието и смъртта на Спасителя е разкрито в четвърти член от Символа на вярата, който се чете тъй: 

” И биде разпитан за нас при Понтия Пилата, и страда, и биде погребан.”

Девета Божия заповед:За да осъдят Иисуса,книжниците и фарисеите довели в съда лъжливи свидетели. Техните неверни показания дали основание на Канафа да обвини Спасителя  в богохулство  и да иска смъртта Му. 

Лъжесвидетелството е тежък грях. В девета Божия заповед е казано: “Не лъжесвидетелствай против ближния си.” С тая заповед, Бог ни забранява да лъжесвидетелстваме и да клеветим когото и да било. Особено важно е свидетелството ни пред съдилището, когато сме повикани да изповядаме тържествено истината и да възстановим правдата. Голям грях е, ако излъжем и вкараме заблуда съдиите. Чрез лъжливо свидетелстване можем да погуби невинен човек, та да върши нови престъпления. Тая заповед иска от нас да бъдем честни, да държим на думите си и да говорим само истината.

предостави Мария Герасова- Спасова

Понятието тип има широко приложение в нашата съвременност- от типа облекло,което носим до типовете филми театри, хора, които гледаме или познаваме….Типологията в днешното общество е разнообразна,често противоречива, а понякога неразбираема.Дори специалистите трудно сe ориентират в нея.Необходими са ясни и прозрачни критерии за оценка и диференциация на „типологичните“ особености на съвременното общество.Някъдеq в тази зона се появява понятието архетип.Нещо като тип,но със свои неповторими особености.Едно от значенията му е прототип.

За да се създаде ново изделие или произведение на изкуството, създаваме негов модел,който да съдържа основните елементи на бъдещото ни творение.Въз основа на него, започваме да добавяме останалите щрихи,за да получим един завършен образ.В психологията,това понятие придобива още по-широко значение.То се разглежда като идеален образец или фигура- част от колективното несъзнателно начало на човешката психика. Архетипът не може да се контролира от човешкото съзнание и нахлува в него чрез сънищата, фантазиите, халюцинациите.

Carl Friedrich von Weizsacker /Карл Фридрих фон Вайцзекер/1912-2007/ е германски физик и философ.Той е син на дипломат,по-голям брат на бивш президент на Германия.Доведен баща на бивш генерален секретар на Световния съвет на църквите.Правнук на министър председателя на провинция Баден-Вюртенберг.

През 1929-1933 година следва физика,математика и астрономия в Берлин,Гьотинген и Лайпциг.Ученик е на великия физик и философ Вернер Хайзенберг.

 През 1937-39 година с Ханс Бете открива един от двата основни процеса на синтез,които протичат в и дават енергия на звездите.Формулата на Бете-Вайцзекер обяснява връзката между свързващата енергия на ядрото,атомната маса и другите ядрени свойства на веществото.

През 1938 година развива теория за образуването на Слънчевата система.Според нея,  слънцето и планетите произлизат от газов облак съставен от 99% водород,хелий и 1% по-тежки елементи.Тази теория е общоприета в съвременната астрономия и астрофизика.

Той е един от най- важните участници в германския ядрен проект, оглавен от учителя му Хайзенберг.По- късно пише „Ако искахме Германия да спечели войната, то този проект щеше да бъде успешен“.От 1957 до 1969 година е професор по философия в университета на Хамбург /Германия/.Основава изследователска фондация,която работи върху връзката между западните науки и източната мъдрост.Развива теорията на архетипните обекти- аксиоматично конструиране на  квантовата механика от различията между емпирично наблюдаеми двоични алтернативи.

Последните му изследвания са основата на дигиталната физика.Тръгнал от физиката, Вайцзекер навлиза във философията,за да разкрие „комплексните архетипни,” основи на човешката мисъл.

Автор:Георги Караджов      

 

 

Христина Хранова е родена в средата на XIX в голямо патриархално семейство. Нейният живот и делото ѝ я определят като родолюбива българка, сподвижница на Васил Левски, родоначалничка на българското акушерство и водното спасяване у нас. За съжаление нейното име и живот са известни само на шепа историци и родолюбиви българи и тънат в забвение. Цел на настоящата статия е да си спомним за нея и да отдадем дължимото уважение на тази мъченица на България. През целия си живот тя поставя Родината над собствените си интереси. За съжаление през последните години от героичния си живот, тя е болна, немощна и забравена от „синовете на България”  (членове на Народното събрание), достойната българка е подложена на глад и нищета. Намират се благодарни и родолюбиви българи, които ѝ помагат. Едва в 1918 г., няколко години преди нейната кончина, ѝ е отпусната пенсия от 60 лв. (толкова е струвал един метър хасе). Тя умира забравена, през ноемврийската есен (14.11.) на 1922 г. Погребват я стари бойни другари, в гроб без паметник, гроб отдавна „заличен”…, който днес никой не знае.

Според някои автори Христина Хранова Ценкова е родена в далечната 1852 г. в Клисура, а според други – една година по-рано, през 1851 г. Спорове има и за родното ѝ място. Изброени са Клисура, Самоков и София. Според нас в бъдеще това може да стане обект на нови проучвания, но не е чак толкова важно. По-важното е да възкресим делото и да запазим жива паметта за тази велика жена – една от мъчениците на България.

Бягайки от робските безчинства в селото си и с надежда за по-добра прехрана, семейството ѝ събира покъщнината и напуска родното място. Заселва се и заживява в югоизточните покрайнини на София, някъде около днешната черква “Св. Седмочисленици”. По това време тя е около 12-годишна.

Баща ѝ, Храно Овчаря, се радва на голямо семейство – 18 деца,от които 12 сина и 6 дъщери. Христина е най-малката и кат очели е наследила най-много качествата на баща си – решителна, любознателна, буйна, свободолюбива.Учила четмо и писмо в училището на Йорданка Филаретова, тя е будна и съобразителна девойка. В училище е добра ученичка, но когато случаят я изправя пред възможността да бъде помощничка на Левски, тя изобщо не се колебае, защото пази жив спомена за зверствата на турския башибозук в родното ѝ село, където по чудо оцелява.

Преоблечена като мъж, тя снове от София до Ловеч и обратно, разнасяйки пощата на Четвъртия таен революционен комитет със седалище в Панагюрище. След време тя пише в спомените си: „Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловченски комитет по заповед и указания на великияЛ евски (през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и в лошо време).

Не минава много време и до Хранови достига грозната вест, че опасният за турската власт баш комита Васил Левски е заловен и осъден на смърт. Христина без колебание се решава да отиде на обесването. Преоблича се като овчарка, намята ямурлук, взима гега в ръка и отива близо до мястото на екзекуцията, за да види Апостола за последен път и да се прости с него. Когато той увисва на бесилото, още по-гореща ярост закипява у нея да отмъсти на турците за скъпата жертва.

Идва пролетта на 1876 г. и Христина активно се включва в подготовката на въоръженото априлско въстание. Заминава за историческото село Батак, за да вземе участие в бунта. С пушка в ръка се сражава срещу многобройните и озверени турски аскери. Развихря се страшното варварско клане. По чудо оцеляват няколко жени, между които е и тя. „В деня на грозното Баташко клане аз се намирах в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих по едно чудо.”

Още несъвзело се от ужасите на потушаването на Априлското въстание, до семейството на Храно Ценков достига радостната вест, че Сърбия е обявила война на Турция. Повечето от братята ѝ са сред доброволците в дружините на българските войводи и заминават за Сърбия да помагат във войната. Четирима от тях не се завръщат в бащиния дом.

Не минава и година, и Русия обявява война на Турция. Тогава останалите живи братя на Христина заедно с нея потеглят от София за да се присъединят към българските опълченци. Храбро се сражават при Шипка, Шейново и Стара Загора. Хр. Хранова пише: „Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, наред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора…”.Там някъде, незнайно къде, загиват нейните шест братя.Десет стават жертвите, дадени от семейството на Храно Ценков пред олтара на отечеството.Всички с една надежда: да помогнат на България.

В руската армия има много лекари и фелдшери мъже, но сестрите и самарянките са съвсем малко и трудно смогват да прибират пострадалите сред сражения и да се погрижат за тях. Веднъж един фронтови лекар познава, че под войнишката униформа, с която е облечена Христина, се крие жена и я повиква да му помага при превързването на ранените и обслужването на болните. От руските лекари тя е научила, че в Киев има акушерски институт, а те я уговарят да го завърши, защото в новоосвободената държава ще има нужда от много дипломирани акушерки, каквито дотогава са липсвали.

„След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжете да помогне на родината си, аз заминах да се уча…”.

Като даровита ученичка ѝ отпускат стипендия и тя заминава за Русия. Ученолюбивата девойка избира това, с което ще бъде полезна за „родните си сестри”, т. е. – учи за акушерка. През 1881 г. успешно завършва курса на „Повивалний институт” (Акушерския институт) при Имперския университет „Св. Владимир” в Киев и получава диплома.

По това време (1879 г.), докато тя учи, от Русия се завръща друга голяма българска патриотка – знаменоската на въстаниците в Панагюрище – Райна Княгиня, която също е завършила акушерство. Но тя се захваща с тази професия години по-късно.

Христина се завръща в България и на 15.X.1881 г. започва акушерската си практика, когато е назначена от столичната община и започва работа на новото си поприще – става първата дипломирана акушерка в България – родоначалничка на българското акушерство.„Аз станах акушерка, пише в спомените си Христина, и като такава  в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3 462 живота…”

Трябва човек да знае как се е гледало на „учените” акушерки някога, за да разбере за какъв подвиг става дума. Повечето жени предпочитали т. нар.баби – неуки, но с опит. Хората са казвали: избабила детето. Защото все още бабите, както през турско време са помагали на родилките. А дълга е била и съпротивата на непросветените семейства, недоверието им в младите акушерки! Трудни са първите стъпки в работата ѝ. Тя ходи по домовете на родилките, за да им помага при раждането, но – само, ако я повикат. А това в началото се случва много рядко. Тогава започва сама да издирва бременни жени и да им предлага своята помощ. Първоначално се установява на работа в София, после отива в Лом, където не остава дълго. През 1884 г. се премества в Силистра.

Хр. Хранова често е прекъсвала работата си, защото е смятала съдбата на страната ни и за своя съдба. Когато по време на Сръбско-българската война сръбските войски нападат в гръб България от западната ѝ граница след Съединението през 1885 г., тя грабва пушката, която си пази от сраженията при Шипка, Шейново и Стара Загора, и отново е на бойната линия заедно с мъжете. Ранена е в лявото коляно. „Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка (в отряда на полковник Николаев, по-късно – генерал) взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците (фелдшерките) на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали …”  Не ѝ е било удобно да добави, че не е знаела сън и почивка – ту като храбър боец, ту като прославена медицинска сестра. Наричали са я „майка на героите”.

След края на войната тя отново се отдава на акушерското си призвание. Голяма част от парите, с които ѝ се отблагодаряват по-заможните съпрузи, тя раздава на бедните родилки, от които изобщо не взема възнаграждение.

Към 1900 г. е на работа във Варна и покрай акушерството полага и основите на българското водно спасяване. Възхищава хората със своята „състрадателна душа”, с рядката си смелост.

Може би, защото е обичала морето, тя е била отлична „плавачка”- да припомним, че жените по това време се топят в морето или в реката (ако им се позволи от родителите им или от съпруга им) само до глезените, при това – с дрехите.

По онова време в Морските бани на града не е имало спасители, пък във водата са ставали нещастия. И тя се изявява като първа българска „морска” спасителка „неканена и редовна”. След време ще „отчете” в дневника си: „Спасих през тия години, между другото, не по-малко от 54 давещи се от явна смърт… По непредпазливост или по случайност… из вълните на Черно море… през разни сезони на морските къпания …”

Спасява „мъже, жени и деца”. През всичките осем години, когато е в морския град, тя спасява от удавяне 54 души. За истинското ѝ самопожертвование – варненци са ѝ дълбоко признателни и по тяхно предложение, през 1907 г.  тя е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга” и парична премия от 50 наполеона.

Навярно тя е и първата неофициална българска състезателка по плуване, за нея се разказва: при облози за дълго надплуване  (въпреки своите 50 години) е побеждавала млади моряци. Твърди се, че е участвала в плувния маратон Варна – Галата. Обичала е и да се шегува, веднъж маскирана в женската баня, като „черно чудовище”, внезапно се появила откъм морето, при мъжката баня и какво – стотината изплашени мъже набързо се разбягали …

Някога издатели и книжари са отпечатвали пощенски картички за заслужили българи, които днес оценяваме като документи с рядка историческа стойност. През 1911 г. е издадена пощенска картичка и за Христина Хранова, по повод празнувания двоен юбилей-30 години „непрекъсната” акушерска работа и 60 години от рождението ѝ. Тя е в опълченската си парадна униформа – достолепна, побеляла, трогателно сериозна. Една от мъчениците на България.

При избухването на Междусъюзническата война патриотизмът на Хранова отново закипява. За пореден и последен път, тя ще тръгне с пушката си да брани свободата и независимостта на родината, въпреки, че по това време (1913 г.), навярно е била малко над шейсет годиншна.  „…и аз отново наденах войнишкия си шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз  почувствах за пръв път, че силите започват да ми изневеряват.  Стари недъзи ме заставиха да оставя милата си пушка в ъгъла…”

За участията си във войните на България и за всеотдайния ѝ труд тя е наградена и с военни, и с граждански отличия. Информацията за тези награди също е оскъдна. Според документите тя е наградена с „Орден за граждански заслуги” – сребърен и Почетния знак на Червения кръст за участието ѝ във Сръбско-българската война (1885 г.).

На една от снимките, които се съхраняват в Музея по история на медицината във Варна, тя е с 6 ордена и медали. Те са трудно различими върху старата черно-бяла снимка, но отчитайки начина, по който са подредени, вида на формата и лентите им,  Стоянова  изказва предположение за отличията, с които е награждавана:

Войнишки знак на Ордена за храброст IV степен с мечове;

Орден за гражданска заслуга VI степен сребърен без корона;

Възпоменателен кръст за независимостта;

Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) сребърен – (той е бил връчван на лица, взели пряко участие в военните действия);

Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) бронзов (oсвен на военни е бил връчван на служители на Червения кръст – лекари, милосърдни сестри и граждански лица със заслуги към армията);

Почетен знак „Червен кръст” с лента, начална емисия, който според „Свидетелство от БДЧК” ѝ се дава за войната от 1885 г. и за заслуги към болни и ранени.

Кога точно е била награждавана с тези отличия също е трудно да се каже, но на снимките до 1906 г. тя е само с две от тях – Възпоменателния медал за Сръбско-българската война 1885 г. и Почетния знак „Червен кръст” с лента. Според повечето автори през 1907 г. е наградена с „Орден за граждански заслуги”- сребърен, за големите ѝ заслуги към България. Възпоменателният кръст за независимостта е учреден през 1909 г., връчван на бивши поборници, опълченци и доброволци във войните за Освобождение и Обединение на България. Тогава  с него е удостоена и Хр. Хранова. Тя присъства в списъка на наградените под номер 11477 като доброволец – участник в Сръбско-българската война (1885 г.) от София.

Малко радост изпитва Христина в личния си живот. Завинаги остава самотна и не успява да се задоми.Сигурно самочувствието ѝ респектира мъжете – какъв съпруг при жена, която държи в спалнята си пушка!

Макар войнишката ѝ куртка да е украсена с отличия, оттук нататък я чакат теглила.Тиха, някак незабележима, а здравето ѝ непрекъснато отслабва – „и ето ме днес – руина”. Натиска я „крайна беднотия”.

Тъй като невинаги е била на държавна работа, не успява да получи държавна пенсия, а няма семейство и близки, при които да се подслони, временно я приютяват милостиви познати хора, които още не са забравили добрините ѝ, затова и толкова често сменя квартирите си в София (където се завръща за да доживее старините си).

Приемали са я като „народна жена”.  Благодетелка не само с професията си ами и с всичките си средства, винаги покровителка на най-бедните. За себе си сякаш не е мислила. „От друга страна, понеже работих повече от хуманни подбуждения, а не за лични материални облаги, аз не можах да спестя средства за преживяване…”

Не се надява на могъщи покровители, а сама пише писма до Народното събрание: „Стара, немощна, недъгава – аз несъм в състояние да изкарвам прехраната си и медлено се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когатосъмпринуденадагладувам; зъзна от студ… Никой няма да склопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта ми. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Аз не искам много. Помогнете, колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на майка България!…”.

Какво ли е коствало на тази велика жена да напише тези редове? Тя, която с пушка в ръка се е борила за тази власт, тя която е извоювала победи на бойното поле, помагала е на бедни и нуждаещи се, да се моли на колене пред новопоявилите се политици и държавници.

Дълго не се трогват сърцата на „синовете на България”. Най-после в началото на март 1918 г. (10 г. след подадената от нея молба)  Народното събрание ѝ отпуска „пожизнена народна пенсия” от 60 лева месечно, като горе-долу толкова е струвал един метър плат хасе. Или с пенсийката си тя е могла да си купи килограм сирене, килограм захар, един сапун за пране, както и всеки ден по един черен хляб… Около четири години не е гладувала. Умира  през ноемврийската есен (14.11.) на 1922 г. Както пише неин биограф: погребват я „стари бойни другари, гроб без паметник, гроб отдавна „заличен”…, който днес никой не знае.

При произнасяне името на Христина Хранова у нас се надига гордост, сподавена от чувство на тъга. Гордост защото тя е била винаги там където е имало нужда от нея-на бойното поле и в различни градове от страната. Работи безотказно повече от 30 години като акушерка – най-напред в София, после в Лом, в Силистра и най-дълго – във Варна, цели 17 години.Тъга, защото въпреки че отдава младостта и живота си за България, на старини, както и мнозина други родолюбиви българи, тя е изоставена от царското правителство да доживява дните си в мизерия. Макар че през 1911 г. е било организирано тържествено честване на тридесетгодишнината от нейната дейност като акушерка и е била наречена „Майка на героите“, като е била издадена и юбилейна пощенска картичка с лика ѝ, „понеже не била работила на държавна работа, а само на общинска и на частна практика“, не ѝ е отпусната никаква пенсия. 10 години по-късно през 1918 г., четири години преди нейната кончина тя получава мизерна пенсия от 60 лв.

За съжаление тя е забравена още приживе и затова днес трябва да поправим тази несправедливост. Дали ще успеем? Това зависи от нас, настоящото и бъдещите поколения, които могат и трябва да запазят жив спомена за тази велика жена и мъченица на България.

https://nauka.bg/hristina-hranova-edna-ot-mchenitsite-na-blgariya/