Monthly Archives: октомври 2018

Древната земя и заклинанията на кукерите бр.215

 Венци Данкова

Древната земя и заклинанията на кукерите

Кукерството е традиционен български обичай, който се провежда в първите дни на Новата година и по време на Сирни Заговезни. Кукерските игри са част от нашето тракийско наследство. Значението на думата кукер е „високи, маскирани хора“, тъй като участващите в ритуала носят високи шапки, достигащи 2 метра.
КУКЕРИ

снимка: Българка

Кукерите са познати в отделни части на България – в Източна Тракия, на отделни места в Добруджа, Средногорието и в Родопите. Там те имат и различни имена – бабугери, песяци, мечкари, старци, кукове, сирвискари. Кукерският ритуал се изпълнява само от мъже, предимно ергени, облечени в специални костюми и маски. Единствено водачът на дружината задължително е женен мъж с първороден син или близнаци, а в Източна България групата се предвожда от двама мъже, облечени в традиционните костюми на булка и младоженец.
Чрез специални магически танци и чрез страшните си маски кукерите трябва да прогонят злите духове и орисници, като така осигуряват богата реколта през идната година. Повечето от маските са с дървена конструкция с налепени върху нея разноцветни конци, парчета плат, огледалца, лъскави пайети и други елементи. Голяма е символиката на цветовете при украсата. Преобладаващ е червеният цвят – символ на плодовитостта, на обновяващата се природа, на слънцето и огъня. Черният цвят олицетворява земята, а белият – водата и светлината. Някои маски имат две лица – на доброто и злото. От едната страна лицето е добродушно, а от другата – зловещо.
Движенията при този обичай са с богата заклинателна сила. Подскачането трябва да накара житото да расте високо, клатенето и повалянето – да тежи и да се люлее от изобилие житният клас. Търкалянето по земята – да се зареди човек със силата й, дрънченето на хлопките и звънците – да прогони злите духове и лошите сили.
Два са основните моменти при кукерството:
Първият е обхождането на всички домове с пожелания за здраве, благополучие и плодородие, при което се събират подаръци от стопаните (боб, брашно, яйца и други). Кукерите изпълняват различни битови и комични сцени, като целият ритуал се извършва през нощта, тъй като поверието гласи, че „Не трябва слънцето да ги свари по пътищата!“
Втори основен момент е обредното заораване и засяване. Кукерите играят буйни танци и силно раздрънкват окачените по тях медни и тучени (ляти, бронзови) звънци.
снимка: Българка

снимка: Българка

В отделните области на България има малки различия в изпълнението на кукерските игри, но навсякъде те са празник за берекет и здраве. И днес кукерството е любимо народно веселие, очаквано с усмивки и нетърпение от млади и стари.
Кукерите днес
снимка: mignews.info

снимка: mignews.info

снимка: свободнослово

Крушунските водопади бр.215

Венци Дянкова  

Крушунските водопади

Крушунските водопади са една от най-красивите и високи водни каскади в България. Тяхна изходна точка е с. Крушуна, откъдето тръгва основната пешеходна зона, водеща към подножието на водопада. От там започва пътека, която лъкатуши нагоре сред многобройните водоскоци, които падайки, образуват красиви карстови тераси и безброй малки скални прагове, покрити с гъст мъх. По протежение на екопътеката са изградени 15 дървени моста, благодарение на които виждаме водопадите в пълния им блясък. Водата, която се стича по скалите наоколо създава неповторима атмосфера на уют и спокойствие, зарежда душевно и физически.
снимка: Венци Дянкова

снимка: Венци Дянкова

Неслучайно в миналото красотата и уникалността на местността привличат монасите исихасти, които изграждат тук своята обител. Те основават манастир и килии за калугерите в скалите до водната каскада, вярвайки, че на това магическо място могат да се слеят с Бога.
В близост до Крушунските водопади, на територията на селото, са съществували и други два манастира. Единият се намирал в близост до исихастката обител, а другия бил построен по времето на Иван Асен II, като се смята, че и гробът му е някъде наоколо.
И до днес, твърдят старите хора, край Крушуна бродят души на монаси, които не могат да се откъснат от това прекрасно място.
снимка: Венци Дянкова

снимка: Венци Дянкова

Местният свещеник пък, въпреки ледено студената вода, вече няколко пъти кръщава новородени във вира под водопада. Така ги зарежда с божествена енергия и сила, силно осезаеми на Крушунските водопади.
снимка: Венци Дянкова

снимка: Венци Дянкова

Снимка: Венци Дянкова

„Златният“ кон на пустинята – Ахал-Теке бр.215

Стефан Пешев  

„Златният“ кон на пустинята – Ахал-Теке

Невероятната порода коне Ахал-Теке (Akhal-Teke) има близо 3000-годишна история и се считат за едни от най-древните. Така наречените „златни коне“ са адаптирани към суровите климатични условия на азиатските пустини и са известни със своята бързина и издръжливост на дълги преходи. Имала е много неуспехи по време на кръстоските с други породи, но въпреки това е изиграла значителна роля при други породи. Сега тази древна породи отново се завръща на сцената със своята издръжливост, бързина, гъвкавост и жажда за победа.
Породата се е появила първо в пустинята Кара Кум, Туркменистан, скалиста местност заобиколена от планини, която изиграла важна роля в опазване чистотата на породата. Курмейците от Туркменистан първи са използвали конете за конни нападение, а след това започнали да ги развъждат и да ги ценят, заради тяхната бързина и пъргавост. Историята на този кон се предава от уста на уста из туркменските племена и няма запазени писмени източници доказващи истинността й. Счита се, че конят на Александър Македонски, Буцефал, е бил от породата Ахал-Теке.
Породата получава името си от руския генерал Куропаткин, който се възхитил на конете по време на битката с туркменците и след войната ги нарекъл Ахал-Теке (Akhal-Teke), на името на племето Теке, населяващи оазиса Ахал – южната част на Арало-Каспийската долина. През 1943 г. руснаците започнали да отпечатват първите книги посветени на тази порода. За съжаление много от конете загинали по време на Великата отечествена война и в днешно време са се запазили едва 1250 коня.
Ахал-Теке
Историческите архиви доказват, че породата е повлияла върху много други породи коне и са били обект на честа търговия или давани като подарък на различни държавни глави. Смята се, че най-ранната порода туркменски жребци Байерли Тюрк (Byerley Turk), също може да е чистокръвна порода Ахал-Теке или Туркменски кон. Другите три известни жребци – „Lister Turk“, „White Turf“ и „Yellow Turk“, също се смятат за носители на този ген. Благодарение на кръстоската с други видове те са допринесли за пъстрата палитра в някой от днешните чистокръвни коне от породата „Thoroughbred“ (чистокръвен английски кон), като дори и те имат гена на Ахал-Теке (Akhal-Teke) и част от руските породи Дон, Будьони, Карабаир и Карабах.
Ахал-ТекеВ началото на 20-ти век се е извършала кръстоска между Thoroughbreds и Akhal-Teke, с цел да се създаде кон, способен да тича на дълги разстояния, но новосъздадената порода не била толкова устойчива, както Ахал-Теке (Akhal-Teke), и голяма част от конете загинали в суровите условия в Централна Азия. След проведеното състезание за издръжливост през 1935 г. (яздени 2500 мили от Ашхабад до Москва в продължение на 84 дни, като три денонощия през пустинята без вода) много от чистокръвните животни, за разлика от тези, които били кръстоска с породата Ахал-Теке, били в по-добро здравословно състояние.
Въпреки високата си издръжливост, красивият и златист нюанс, породата започнала да намалява, след като Съветският съюз започнал да я използва за консумация на месо и била подложена на често недохранване. Днес породата се развъжда главно в Москва и Туркменистан за участие в конни състезания. В днешно време са останали само 7000 представители от тази порода. Най-много са в Туркменистан – 700 коня, в Европа – са 1000 коня и само 40 коня в Англия. Породата има успехи на спортния подиум през 1960 г., когато Сергей Филатов, със своя черен жребец Абцент – порода Ахал-Теке, спечелил приз за обездка, на олимпийските игри в Рим и доказал, че тази рядка и красива порода може да постигне отлични резултати в спорта.
Ахал-Текинската порода е сред най-отличителните и необикновени породи в света. „Аристократът на пустинята“ има издължена и елегантна, но здрава конституция, може да издържи дълго време без прием на вода. Характерни качества, които притежават са издръжливост и скорост. Поради естествения си атлетизъм Ахал-Теке е отличен състезателен кон в изпълнения на дълги разстояния, в дисциплините обездка, прескачане с препятствия, всестранна езда и издръжливост
.https://www.bulgarkamagazine.com/%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BB-%D1%82/
таг: Ахал-Теке природа

 

Да възродим дирижаблите бр.215

   легендата на въздухоплаването и да ги превърнем в иновация за бъдещето!

Вероника Павлова 

Да възродим дирижаблите – легендата на въздухоплаването и да ги превърнем в иновация за бъдещето!

Живеейки в света на новите технологии и дотолкова свикнали с нещата около нас, че вече все по-рядко вдигаме поглед към синьото небе и не се впечатляваме от самолетите и стотиците летателни апарати, които вече считаме за даденост. Но за хората от началото на миналия век, преминаването на тези изумителни и причудливи човешки изобретения, във вид на метални птици, е било истинско събитие. Защо да не бъде така и в бъдещето и дирижаблите да не бъдат отново възродени? Те спокойно могат да бъдат сложени в категорията – съперници на самолетите. Но да започнем малко по-отдалеч и да си отговорим на въпроса, за незапознатите с темата:
Какво точно представлява дирижабълът? Той е вид летателен апарат, състоящ се от управляем балон посредством двигатели. Всъщност това е един вид доразработване на идеята за балона, защото той не е снабден с двигател и бива носен от вятъра, според своята посока. Като най-известният вид дирижабли в цял свят бил Цепелинът.
Първият цепелин, създаден някога, бил наречен с това прозвище поради името на своя изобретател – немския авиоконструктор граф Фердинанд фон Цепелин. Той излетял за първи път през юли 1900 г. край местността Фридрихсхафен, в Германия. Граф Цепелин бил запленен от идеята за дирижабъл, който да бъде огромен, за да има капацитета да превозва голям брой пътници или да пренася тежък товар от едно място на друго. Дирижаблите, които графът измислил, се отличавали с огромни размери и форма на пура. Те имали метален скелет, който бил обвит с плат. Под него била разположена гондола, в която се разполагал екипажът. Пътниците заемали своите места или в пространството на гондолата, или във вътрешността на дирижабъла. Издигането му на голяма височина се осъществява с помощта на водород, който бил прекаран и складиран в няколко помещения, наричани още газови клетки или камери, разположени от вътрешната страна на металния корпус на дирижабъла. Движещата сила идвала от моторите, които били закрепени към самия корпус. Тъй като граф Цепелин в началото просто експериментирал с дирижаблите, хората го смятали за безразсъден и странен човек, а дейностите по осъществяване на идеите му за направо налудничави. Скоро обаче се очаква да настъпи и неговият звезден миг и шанс за признателност на труда му, защото последвало конструирането и на други видове дирижабли.
Граф Цепелин смятал огромните си дирижабли за един вид подходящо средство Германия да достигне превъзходство над останалите страни по отношение на въздухоплаването. По време на Първата световна война немските въоръжени сили започнали да използват цепелините, с цел да шпионират вражеските територии и дори за бомбардиране. Но те често се използвали и за превоз на пътници. Пътуването с цепелин било много по-комфортно в сравнение със самолет, защото пасажерите разполагали с кабини, в които имало леглова база за настаняване. Също така можело човек спокойно да се разхожда в пространството на фоайето и дори да се отварят прозорците на гондолата.
Така с течение на времето, началото на 20-ти век се превърнало в ерата на гигантски въздушни кораби. Цепелините се съхранявали в огромни и приспособени за целта хангари, от които се извеждали за полет. Те привличали вниманието на световната общественост поради грандиозните си постижения, но станали известни и със също толкова зрелищни злополуки. Катастрофата на „Хинденбург“, в Лейкхърст, Ню Джърси (САЩ), през 1937 г., сложила внезапен край на епохата на въздушните кораби. Но тази епоха имала забележителна история.
Тези „летящи гиганти“ са преминавали и над България и то цели два пъти! Първият такъв полет е осъществен през 1915 г. месец октомври, когато цепелинът дори каца край Захарната фабрика в София. От втория полет скоро се навършиха 85 години, което се е случило през 1929 г. И за двете събития родната преса е разказвала подробно и свидетелства за огромния възторг на хората по онова време. Цепелинът бил оборудван с радиостанция, която се наричала още „безжичен телеграф“, като по нея от земята били изпращани многобройни поздравления до персонала на „летящия гигант“.
С течение на времето и с напредването на технологиите, дирижаблите почти спрели да бъдат използвани за превоз на пътници и товари, особено след като биват заменени от по-модерните видове самолети. Летящите балони останали да служат единствено за развлечение и в полза на научни и изследователски цели. Но от нас зависи дали ще променим това в бъдещето, защото тези гигантски машини притежават редица полезни перспективи и удобства! Ето и малко примери за някои от тях:
По-голяма комфортност – Най-важното и приятно нещо за пътниците представлява факта, че дирижаблите осигуряват повече комфортност по време на пътуване, защото кабината може да бъде с големина като тази на круизен кораб, снабдена с всички удобства.
По-голям капацитет и обхват на полета – Дирижаблите са в състояние да поберат много повече пътници, отколкото самолетите, както и огромно количество товар.
По-висока надеждност и безопасност по време на пътуване – Ако за гориво на дирижаблите се използва хелий, дори и в случаите на големи бедствия, анализи и проучвания показват по-висок процент и шанс за оцеляване на хората, в сравнение със самолетите.
По-голяма икономичност – Това означава значително по-малки разходи на гориво, в резултат на по-ниска цена на полета от изчисляването на пътник – километър или на единица тегло на пратката.
Възможност за неограничено време за пребиваване във въздуха, което при самолетите няма как да се получи, поради по-бързото изразходване на гориво.
Не се нуждае от летище и писта – Дирижабълът има свойството да се приземи и кацне на всяко свободно пространство от земната площ.
Предвижда се, че скоро може да се появи ново поколение дирижабли, при които ще се използват най-модерните технологии. Новите видове цепелини ще бъдат с по-малки и удобни размери, в сравнение с огромните си предшественици, и ще са предназначени за „един нов вид туризъм, който няма да застрашава околната среда от замърсяване“. Основен и много любопитен въпрос е, дали и те ще достигнат високите постижения на своите предци – забележителните „легенди на въздухоплаването“? Можем само да предполагаме, а и времето най-добре ще покаже, докъде може да стигнем и какво ще постигнем чрез своите модерни постижения.
А сега затворете очи и си представете за момент: – Едно магическо бъдеще от дирижабли! Няма ли да бъде по-хубаво, забавно, удобно, комфортно и екологично? Това наистина е един много добър начин да опазим своята природа и да се справим по-лесно с нейното замърсяване. Някои скептици обаче смятат, че дирижабълът притежава и много недостатъци, като например факта, че лети и се придвижва много бавно. Но това далеч не е вярно. В нашето време на голям технологичен напредък, е напълно възможно да се изобрети дирижабъл, който да има свойството да се изкачва на височина 20 – 30 км. (в долната част на стратосферата температурата почти не се променя) и да лети със скорост повече от хиляда километра в час.
Какво ще кажете за бъдещи екскурзии с цепелин? Във вътрешността му би могло да бъде изградена инфраструктурната и материална база на един луксозен хотел. И както днес огромните кораби плават на дълги круизи по вода, това може да се случи и във въздуха – само си го представете! Това наистина би било невероятно вълнуващо за човечеството и определено много полезно за развитието на туризма. От нас зависи да възродим дирижаблите – „легендата на въздухоплаването“ и да ги превърнем в иновация за бъдещето!
https://www.bulgarkamagazine.com/%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC-%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B6%D0%B0%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD/

СЪРЦЕ БР.215

sarce_anatomia
Сърцето представлява кух мускулест орган. Намира се в средостението върху сухожилния център на диафрагмата, като 2/3 от него са разположени на ляво от срединната равнина, а 1/3 – на дясно от нея. Има форма на неправилен конус, на който основата (basis cordis) е обърната нагоре, надясно и назад. Върхът(apex cordis) е насочен надолу, наляво и напред.
Големината на сърцето зависи от големината на индивида – обикновено съответства на големината на собствения юмрук. При мъжете то тежи средно 300g, а при жените 220g. Размерите на сърцето са надлъжно от 12-13 см, напречно от 9-10 см и предно-задно 6-7 см.
Кухината на сърцето се разделя на четири отделения – две предсърдия (atrium) и две камери (ventriculus). Двете предсърдия са разделени едно от друго посредством междупредсърдна преграда (septum interatriale), а двете камери – чрез междукамерна преграда (septum interventriculare). Сърцето се разделя на две половини – дясна или венозна и лява или артериална.
Венозната част е изградена от дясното предсърдие и дясната камера. Венозната кръв навлиза в дясното предсърдие от горната и долна празни вени, и коронарния синус. Между дясното предсърдие и дясната камера има отвърстие – ostium atrioventriculare decstrum, в което се разполага дясната предсърдно-камерна клапа – valva atriumventricularis dextra (tricuspidalis), която нормално пропуска кръв само от предсърдието към камерата. Попадналата кръв в дясната камера се изпомпва към белодробния ствол (truncus pulmonalis) през отвор – ostium trunci pulmonalis, в началото на който се разполага друга клапа – valva trunci pulmonalis, която не позволява кръвта да се върне обратно в дясната камера.
Лявото предсърдие – atrium sinistrum, и лявата камера – ventriculis sinister, образуват лявата или артериална половина на сърцето. Богата на кислород кръв постъпва в лявото предсърдие от белодробните вени и преминава в лявата камера през лявото предсърдно камерно отвърстие – ostium atrioventriculare sinistrum. Тук се разполага митралната клапа – valva atrioventricularis sinistra (valva mitralis s. bicuspidalis), която пропуска кръвта в посока от предсърдието към камерата. Кръвта напуска лявата камера през отвора на аортата – ostium aortae, в който се разполага аортната клапа (valva aortae), която пропуска кръвта само от лявата камера към аортата.
Работата на сърцето се осъществява от неговата стена, изградена от сърдечна мускулатура – миокард. Дебелината на миокарда е различна в различните отделения на сърцето. От вътрешната страна на миокарда се разполага ендокард, който изолира миокарда от кръвта, а от външната му страна заляга епикард, който облекчава триенето между сърцето и околосърдечната торбичка – перикард. Най-дебел и с най-голямо функционално значение е миокардът. Той е изграден от специфичен вид напречнонабраздени мускулни влакна, които се съкращават ритмично, независимо от волята. Дебелината на миокарда определя и дебелината на стената на сърцето. Стената на предсърдията е с дебелина 2-3 мм, на дясната камера – 5-8 мм, а на лявата – 8-10 мм.
Ендокардът – endocardium, представлява тънка ципа, покриваща вътрешната повърхност на мускулния слой. Образува платната на двете предсърдно-камерни клапи, които се явяват негови дубликатури, между двата листна, на които се разполага фиброзна пластинка от плътна колагенна тъкан. Има строеж, напомнящ на този на съдовата стена. Изграден е от един ред клетки – ендотел, под който се намира тънък слой от фини колагенни влакна – stratum subendotheliale. Под него заляга плътен слой от съединителна тъкан, съдържащ множество еластични влакна и гладкомускулни клетки – stratum myoelasticum. В отделните части на сърцето ендокардът има различна дебелина. В камерите той е тънък, докато в областта на предсърдията, особено в лявото, дебелината му е значително по-голяма, което придава белезникав вид на вътрешната им повърхност. През тънкия ендокард на камерите прозира богато кръвоснабдения мускулен слой.
Миокардът – myocardium, е изграден от сърдечномускулни влакна – myofibrae cardiacae. Сърдечните мускулни влакна са обградени от съединителна тъкан, в която е включена гъста мрежа от капиляри, ориентирани по дължина на миокардните влакна. Мускулатурата на предсърдията е напълно отделена и тази на камерите. Тази анатомична особеност дава възможността за неедновременното им съкращение – първоначално се съкращават предсърдията, последвани от камерна контракция. Двете отделни мускулни системи се прикрепят към фиброзния скелет на сърцето, разположен между предсърдията и камерите. Този скелет се състой от два фиброзни пръстена и два фиброзни триъгълника.
Мускулатурата на предсърдията се състой от два слоя – повърхностен и дълбок. Повърхностният слой е общ за двете предсърдия, докато дълбокият е отделен за всяко от тях. Микардът на камерите е изграден от три мускулни слоя, като външният е общ за лявата и дясна камера. Мускулните му снопчета започва от фиброзните пръстени и при върха на сърцето прехожда във вътрешен мускулен слой, който е отделен за двата вентрикула. Една част от снопчетата на вътрешния слой свършват направи във фиброзните пръстени, а друга част се продължават в папиларните мускули. Между външния и вътрешния слоеве се разполага средния мускулен слой, който е по-дебел при лявата и по-тънък в дясната камера.
Епикардът – epicardium, е тънка, гладка и прозрачна ципа. Прикрепва се към външната повърхност на миокарда посредством слой от хлабава съединителна тъкан – tela subepicardiaca, в която се намират съдове, нерви и се отлага различно количество мастна тъкан. При силно затлъстяване мастната тъкан прониква между снопчетата на миокарда.
Ритмичната дейност на сърцето и координираното съкращение на предсърдията и камерите се осъществява от неговата проводна система – systema conducens cordis. Проводната система на сърцето се състой от сино-атриален и атриовентрикуларен възел, снопче на Хис, което се разделя на дясно и ляво краче, и мрежа на Пуркиние.
Сино-атриалният възел – nodus sinuatrialis, се разполага при устието на горната празна вена, между синусната и собствено предсърдната част на предсърдието. Той има дължина 10-20 мм, ширина 3-5 мм и дебелина около 1 мм. Нормално от синусовия възел започват импулсите за сърдечните контракции, които чрез проводните влакна се предават на миокарада на дясно предсърдие, а оттам по обикновените миокардни влакна на повърхностния слой достигат миокарда на лявото предсърдие. Импулсите, произхождащи от сино-атриалня възел, се предават и на предсърдно-камерния възел.
Атрио-вентрикуларният възел се намира под ендокарда на дясно предсърдие, в междупредсърдната преграда, непосредствено над мястото на прикрепване на септалното платно на трикуспидалната клапа. От този възел започва снопче – fasciculus atrioventricularis, или снопче на Хис с дължина 10 мм. То преминава през специален отвор на фиброзния скелет, разположен между двата фиброзни пръстена, и навлиза в междукамерната преграда. В горната част на междукамерния септум снопчето се разделя на две крачета, които са разположени в субендокардния слой на двете камери. Дясното краче – crus dextrum, се насочва към предния папиларен мускул на дясна камера и дава разклонение в различните части на миокарда на тази камера. Лявото краче – crus sinistrum, достига областта на папиларните мускули на левия вентрикул и се разпада на тънка мрежа от влакна, които се разпространяват в мускулатурата на тази сърдечна кухина. Снопчето на Хис и всички негови разклонения са изградени от влакна на Пуркиние. В периферните части на проводната система тези влакна постепенно прехождат в обикновени миокардни клетки – кардиомиоцити. Последните предават получените импулси на други мускулни влакна, като по такъв начин възбудния процес обхваща цялата мускулатура на камерите. Поради тази причина миокардът се определя като функционален синцитиум.
Кръвоснабдяването на сърдечната стена се осъществява от две венечни артерии – лява (arteria coronaria sinistra) и дясна (arteria coronaria dextra). Те излизат от началото на аортата – bulbus aortae, като началните им отвори се локализират в областта на десния и левия синус на аортната клапа, под нивото на свободния ръб на съответните полулунни клапи. По своето протежение дясната венечна артерия отделя клончета, кръвоснаблдяващи дясна камера и дясно предсърдие, а чрез задния междукамерен клон – задната част на лява камера, задния й папиларен мускул и задната 1/3 на интервентрикуларния септум. Клоновете на лявата венечна артерия отделят клоночета, захранващи част от предната стена на дясна камера, предните 2/3 на интервентрикуларната преграда, ляво предсърдие и лява камера, с изключение на малка част от задната й стена.
Артериите изпращат клонове в миокарда, които разпадайки се на по-малки съдове оформят гъста мрежа от капиляри с капилярни бримки, разположени по посока на мускулните влакна. От съдовете на миокарда произхождат и съдовете на субендокарда и субепикарда. Кръвоносните съдове влизат в различна степен и в клапните платна.
Преминалата през капилярите на сърдечната стена кръв се оттича по венозни съдове, които се обединяват в три основни пътя: по вени от системата на коронарния синус (sinus coronarius), по предните вени на сърцето – vv. cardiacae anteriores, и по малките Тебезиеви вени – vv. carciacae minimae.
Лимфните съдове от стената на сърцето образуват две гъсти мрежи, разположени в субендокардната и субепикардна съединителна тъкан. Лимфните капиляри на миокарда са локализирани в междуснопчевата съединителна тъкан. Лимфните съдове на сърцето се събират в два колектора, които достигат лимфните възли на предното средостение, а също левите трахеални и трахео-бронхиални лимфни възли.
Нервите на сърцето биват симпатикови, парасимпатикови и сетивни. Симпатиковите нерви усилват и ускоряват сърдечната дейност, а парасимпатиковите я забавят и отслабват. Симпатиковите нерви изхождат от трите шийни и първите пет гръдни ганглии на truncus sympathicus. Това са nn. cardiacai cervicales и nn. cardiaci thoracici. Парасимпатиковите влакна, инервиращи сърцето, представляват клончета на n. vagus – rami cardiaci cervicales superiores et inferiores. Сетивните нервни влакна идват от n. vagus и от гръбначномозъчните ганглии – от I до IV гръден спинален ганглий.
Работата на сърцето се извършва чрез редуване в строга последователност на следните три състояния:
1. Съкращение на предсърдията – пресистола, при което камерите се допълват с кръв.
2. Съкращение на камерите – систола, при което клапите на предсърднокамерните отвърстия се затварят и се отварят клапите на белодробния ствол и аортата. Кръвта се изтласква от дясната камера към белодробния ствол и от лявата камера към аортата.
3. Отпускане на цялата мускулатура на сърцето – диастола, отварят се клапите на предсърднокамерните отвърстия и се затварят клапите на белодробния ствол и аортата. В тази фаза предсърдията и камерите се пълнят с кръв.
 https://medpedia.framar.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5

Загадката за хора с лунни очи бр.215

  от легендите на индианците чероки

В индианските легенди има разкази за хора със странни лунни очи (блестящи хора), с бледа кожа, за които се твърди, че са построили едни от най-старите структури в Америка.
Легенди за блестящи хора разказват, че те са ходили сред чероки племената, които са едни от най-старите индиански общества. По време на пристигането на европейците през 16 век, чероките населяват териториите на държавите от Алабама, Кентъки, Северна Каролина, Южна Каролина, Тенеси и Вирджиния в югоизточната част на САЩ.
Самият произход на племето чероки, винаги е бил под въпрос сред учените. Според една от хипотезите, езикът на чероки принадлежи към езиковата група Iroquois. А чероките пристигат в южните Апалачи (The Appalachian Mountains) от северните региони, където живеят други племена Iroquois. Според друга хипотеза, чероките живеят на тяхна територия в продължение на хиляди години.
Чероките от самото начало имали специални контакти с белите заселници и те били сред „петте цивилизовани племена„, които още в началото на XIX век приели много от обичаите и постиженията на белите заселници, и установили добри отношения със своите съседи.
Също така, те се смятали за особено мистериозни, заради техните легенди за бледожълтите и лунните очи, които някога са живели в Апалачи, а чероките ги изгонили от техните земи.
През 1797 г., в книгата си американският ботаник, лекар и натуралист Бенджамин Смит Бартън, описва легендите на чероките и предполага, че лунните очи се наричат ​​така, защото очите им са слабо адаптирани към дневната светлина, но те са добре ориентирани в тъмното. Освен това, те имат и други различия от индианските народи.
Тези необичайни статуи от Апалачи, вероятно изобразяват лунните очи
Бартън цитира известния полковник Леонард Марбъри, който казва, че когато чероките пристигнали в земята на лунните очи, те открили там хора, които трудно можели да виждат през деня. Възползвайки се от това, чероките бързо победили тези лукави същества и ги изгонили.
Легендите също разказват за тяхната много бледа кожа и, че те пристигнали тук в древни времена и са създали много сгради, от които сега са останали само руини. След атаката на чероките, хората с лунни очи тръгнали някъде на запад и изчезнали.
Друга книга, написана от етнографа Джеймс Мууни през 1902 г. описва мистериозните древни хора, предхождащи чероките в Апалачите.
Предполага се, че в Националния парк на Форт Маунтин (Джорджия) има нещо, което веднъж е било построено от лунните очи, а останалото сега е само шепа камъни, простиращи се на 270 метра. Но първоначално, вероятно е било голяма каменна стена. Сред камъните, все още може да се видят издълбаните стъпки.
Хората с лунни очи са свързвани от някои изследователи с най-големия индиански „мегаполис“ – Кахокия , наричайки ги – основатели. Сега, само група от 109 погребални могили, разположени близо до град Колинсвил в щата Илинойс, на брега на Мисисипи, са останали от Кахокия.
Смята се, че населението на Кахокия варира от 8 до 40 хиляди жители. Причините за изоставянето му са неизвестни, но Кахокия обезлюдява малко преди Колумб.
Според уфолозите, лунните очи са или извънземни, или хибриди на хора и извънземни. Също така има информация, че подобно име за „лунен поглед“ е имало при някои хора от Куна в Панама и те също по неизвестни причини, не са виждали през деня, а само през нощта.
Друга версия свързва лунните очи с легендите на уелските индианци. В ръкопис от 16-ти век, уелският принц Мадок говори за плаване от Уелс (Англия) през Атлантическия океан до място, което се тълкува като щат Алабама.
Плаването е през 1171 година. Възможно е, местните индианци да са се кръстосали с уелските хора и да са създали хората с лунички очи и бледа кожа.
Но как това ще обясни дневната слепота? Генетична мутация? Все още няма отговори. 
http://hiddentruth.site/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D1%81-%D0%BB%D1%83%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%87%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4/

Римски бокал доказва бр.215

  че в древността са познавали нанотехнологиите?

“Купата на Ликург” датира от 4 век н.е.
 РЕДАКТОР: ЕМИ МАРИЯНСКА      
Съхраняват я в Британския музей
В Британския музей се съхранява т.нар.”Купа на Ликург”, която има буквално магическо въздействие – гледана под светлина отпред е нефритено зелена, а отзад – кървавочервена.
Самата сцена върху бокала изобразява тракийския владетел Ликург. Оттам, и името. Ценният артефакт се съхранява в музея от 1958 г. насам.
През 1990 г. за пръв път фрагменти са подложени на съвременен анализ, който буквално втрещява учените – оказва се, че древните са познавали нанотехнологиите?… 
По-конкретно, те са познавали ефекта от облъчването със светлина на парченца метал – това, което днес учените наричат “вибрация на електроните”, и са използвали тези наночастици в приложното изкуство.
Доколкото купата е бокал, чаша, учените установили, че напълнена с течност, тя променя цвета на стъклото по същия начин, както от светлината. Благодарение на вибриращите електрони.
Най-любопитното е, че “Купата на Ликург” датира от 4 век н.е., а оптическите й свойства говорят, че майсторите й са имали завидни познания в областта на нанотехнологиите!
Купата е с размери: височина – 16.5 см,и диаметър – 13.2 см., а формата й е на диатретон – изработена е с двойни стени от метал и стъкло. Или в Рим, или в Александрия.
Скъп предмет, който е можело да притежават само богати хора.
Изобразява тракийския владетел Ликург
Как чашата попада в Британския музей? – За “Купата на Ликург” се знае, че е била притежание на римо-католическата църква. През 18-и век, незнайно как, попада в ръцете на парижки революционери.
През 1845 г. е закупена от банкера Ротшилд. 12 години по-късно я вижда в колекцията му един немски изкуствовед.
Поразен от красотата на бокала, той моли Ротшилд да я покаже на широката общественост.
През 1862 г. “Купата на Ликург” за пръв път е изложена в Музея на Виктория и Алберт в Лондон.
Изработена е от метални частици и стъкло с примес от метални окиси
След това отново е прибрана в частната колекция, където преседява още столетие. Благодарение на Виктор Ротшилд, чашата е дадена на учени за изследвания.
Именно така се разбира, че не е изцяло метална, а в стените й има и стъкло, примесено с метални окиси.
Тя променя цветовете си…
През 1958 г. Ротшилд продава купата на Британския музей.
 https://impressio.dir.bg/lyubopitno/rimski-bokal-dokazva-che-v-drevnostta-sa-poznavali-nanotehnologiite

Как да постигнете щастие чрез четири стъпки бр.215

Как да постигнете щастие чрез четири стъпки
Хората са склонни да мислят, че щастие означава да имаш слава, власт, богатство и сетивни удоволствия. Но ние знаем, че копнежът по тях може да донесе много страдание. Затова е необходимо да придобием съвсем различно разбиране за щастието. Ако култивираме мир в себе си, яснотата, състраданието и смелостта ще дойдат. Това е рецептата на рецептите според автора на „Покой на ума“ Тик Нят Хан. Единствено като култивираме осъзнатост на тялото и въплътен ум, можем да бъдем напълно живи, пише той.
 

Без да имате състрадание, не може да бъдете щастлив човек, смята Тик Нят Хан. Лишеният от състрадание е много самотен, защото не може да осъществи истински контакт с друго живо същество. Достатъчно състрадателният има смелостта да се освободи и да помогне и на други да се освободят. Това е истинско щастие, онова щастие, от което се нуждае всеки от нас.
Мир
Това е първото, което е необходимо – да направим дишането си по-спокойно и омиротворено…Това е основата за внасяне на покой в тялото, чувствата, ума ивъзприятията ни.
Яснота
Често се чувстваме съкрушени или объркани. Не мислим ясно. Речта и действията ни втакива моменти могат да предизвикат страдание не само за нас, но и за хората около нас. Когато в нас има повече мир, започваме да виждаме нещата по-ясно. Без мир яснотата е невъзможна. Яснотата спомага за отстраняване на неверните възприятия…Виждайки нещата по-ясно, започвате да изпитвате състрадание, а гневът и завистта отшумяват. Започвате да проявявате разбиране и вече нямате желание да обвинявате или наказватенито себе си, нито другите. Приемате се такива, каквито сте, приемате другите такива, каквито са, и гледате себе си и другите с очите на състраданието.
Състрадание
…Тя състраданиелото ни може да излъчва активно енергията на покоя и състраданието. Тялото ни не е само материя; то е енергия. Умът ни също е енергия. Има болнава и здрава енергия, а енергията на ума може да бъде мощна. Енергията на омразата, страха, гнева или отчаянието може да бъде много мощна. Когато седим или се движим осъзнато, ние не генерираме тези енергии. Вместо това генерираме енергията на осъзнатостта, покоя и състраданието.
Смелост
Когато сте изпълнени със състрадание, имате капацитета да действате смело. Иматедостатъчно смелост да се изправите лице в лице срещу навици като желания, гневливост и т.н. и да ги осветите със своето внимание. Без достатъчно състрадание към себе си и другите няма да имате необходимата смелост, за да премахнете от себе си бремето, което ви кара да страдате, пише Тик Нят Хан.
https://spisanie8.bg/%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%BE%D1%81/2018/0902/%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B8-%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%BA%D0%B8-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D1%89%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE.html

КОЛМАР бр.216

311-660x400

В Колмар живеят малко над 70 хил. човека. През Средновековието и Ренесанса започва да се развива с много бързи темпове.
Не случайно Колмар е вторият град в Елзас по-големина на културното наследство. Той се нарежда след градове като Страсбург и Селеста.Веднага ще усетите спокойствието и хубавата енергия, която се крие зад всяко ъгълче, малко прозорче и магазинче.
Във Франция това усещане се среща почти навсякъде, не малко са хората, които ще споделят мнението. В Колмар се намира къщата музей на Фредерик Огюст Бартолди, създател на Статуята на свободата в Ню Йорк. Наричат го и “малката Венеция на Франция”, но въпреки всички исторически и културни стойности на Венеция, в Колмар ще видите много цветове, усмивки и галантност. Господа, тук очите на дамите ви ще заблестят по друг начин.
.
В Колмар живеят малко над 70 хил. човека. През Средновековието и Ренесанса започва да се развива с много бързи темпове.
Не случайно Колмар е вторият град в Елзас по-големина на културното наследство. Той се нарежда след градове като Страсбург и Селеста.Веднага ще усетите спокойствието и хубавата енергия, която се крие зад всяко ъгълче, малко прозорче и магазинче.
Във Франция това усещане се среща почти навсякъде, не малко са хората, които ще споделят мнението. В Колмар се намира къщата музей на Фредерик Огюст Бартолди, създател на Статуята на свободата в Ню Йорк. Наричат го и “малката Венеция на Франция”, но въпреки всички исторически и културни стойности на Венеция, в Колмар ще видите много цветове, усмивки и галантност. Господа, тук очите на дамите ви ще заблестят по друг начин.

 от интернет.

Най-древната религия на земята бр.216

В момента по света има около двадесет хиляди различни религиозни течения и вярвания. А учените отдавна водят спорове за това коя религия е древна. Съвременна психология, религия предоставя следните видове религии: национални, световни и племенни. Известно е, че най-популярната религия в света е ислямът, християнството и будизма. И сред тях, най-древната религия – това е, без съмнение, будизъм. Ако обаче се вземе за основа на националните религии, тук се смята, че най-древната ни ще индуизма, който със своите произхода почива в ведическую култура.
Спорове за древната ни религия няма да умрат
Основните положения на будизма
Възниква това религиозно течение на VI век преди нашата ера в Индия. Я се счита за основоположник на принц Сидхарта Гаутама, който впоследствие прозвал себе си Буда, което означава «един просветен, будното». Според легендата принцът живял в лукс, а всичко лошо се крие от окото на собствения си баща. Така принцът живял живота си до 29-годишна възраст – той е израснал, омъжена за любимия и себе си стана баща на син. Но се случиха четири срещи, които са повлияли на избора на Гаутама се стане отшелник. По пътя си срещнал един стар дядо, човек с проказа, похоронная шествие и съвсем просяк човек, нищо не се нуждае от живот. На 35 години принц след своите лутане стане Буда, дошъл своето религиозно учение, на което е посветил на четиридесет и пет години.
Буда
Основните принципи на това религиозно учение са, както следва:
1) Животът е страдание, а най-виновен в този случай – човешки желания. За да не страдат, трябва да бъде отрешенным от различни светски желания. Следвайки пътя на спасението, който се предлага на Буда, това е лесно да се постигне.
2) да се откажат от земните страсти ще помогне на стремеж към нирвана (на покой, бесстрастию). Да го постигнат ще медитация и постоянен самоконтрол.
3) да Умира, всяко същество на земята е прероден в нов вид. Това, което ще се съживи, зависи от неговото лично поведение в предишния си живот. Влияе на това и това, как да се справиш «предшественици».
4) Тук не са идеи на Бога, който е всемогъщ създател на света и го управлява. Същността на будизма се свежда до това, че хората постоянно са в търсене на вътрешната свобода, като излиза напълно от оковите, които присъстват в живота.
Последователите на будизма
Тази е най-древната религия сред всички световни наброява не по-малко 800000000 последователи и е широко разпространена в централна, югоизточна и източна Азия, а още в Далечния Изток.
Основните положения на индуизма
Индуизмът е най-голямата национална религия в света. Я изявяват на повече от 1000000000 души, от тях 950000000 са жители на Индия и Непал. Ако се вземе предвид, че си от индуизма взема в ведическата религия, която датира от XVI-VII век преди нашата ера, а след това може да се каже, че тя е наистина най-древната от известните днес религии. Обаче индуизма в това му проявление се появява през III-II век преди нашата ера.
Индуизъм
В тази религия са обхванати много ритуали и вярвания. Може да се нарече уникална толерантност, с която последователите на индуизма се отнасят до различни религиозни учения. За разлика от други религии това не е от създателя, никакви църковни йерархии и е напълно децентрализирана. Индуистам склонни да вярват в две групи от същества, които са свръхестествени, богове, управляващи света, и демони, броят на които се калкулират в милиони. В крайна сметка, индуизъм представлява едно голямо разнообразие от религиозни течения, традиции, системи от вярвания, които се основават на различни принципи, взети от различни народи.
https://toplifehacker.com/interesno-v-sveta/11042.html