Беше лятото на 1988 година. Пътувах с влака от София за Варна – връщах се от среща с приятели-аскерлии. Направи ми впечатление, че съседните две купета бяха заети от едно многолюдно семейство. Докато моите спътници в купето през цялото време мълчаха като темерути, в коридора и в съседното купе цареше гласовита суматоха. От твърде високата октава на гласовете се разбираше, че голямото семейство е или с чуждестранен произход, или наполовина българско, понеже всички говореха с акцент нашия език. Тъй като денят беше горещ и често излизахме в коридора, да подишаме по свеж въздух, сприятелихме се. Оказа се, че голямото семейство, от румънец и българка, има седем деца: две близначки, двама близнаци и останалите от 6 до 16 години! Такова плодовитост от едни и същи родители не бях виждал, макар, че доста свят съм обходил.
По едно време бащата им изкомандва, полу шеговито, полу сериозно, като строг командир, всички да се строят по височина в една редица в коридора. Дали за да се укротят малко, или да ни се похвали, че децата му са плътно свързани с нашата българска история – не можах да разбера. Разбрахме само, че този баща-чужденец беше строил деца- та си, за да ни изнесе един импровизиран урок по родолюбие, отдавна заучен в семейството. Започна с най-малкия, шестгодишният, който с доста смешен, българо-румънски език, издекламира всички куплети на стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Останалите продължиха, в същия приповдигнат, рецитаторски патос, да говорят за българските царе и ханове, за паметни исторически дати и битки, за географски и туристически забележителности; за световноизвестни български поети и писатели, певци и спортисти… Абе, спирачка нямаха тия деца, напълниха коридора с любопитни слушатели! Докато най-големият син рецитираше доста поносимо „Жив е той, жив е…” на Христо Ботев, аз с интерес разглеждах бащата, застанал в стойка „мирно”, изопнат по войнишки, с черна брада, високо чело и огнен поглед. Удивителна прилика с образа на Войводата.
В непринудения разговор после ми стана известно, че многолюдното семейство живеело в Румъния, че децата от малки били възпитавани в български дух. Дошли в България с единствена це,л да разгледат нашите забележителностите. Сега пътували за Горна Оряховица, от там щели да отидат във Велико Търново. Преди гара Горна Оряховица бащата им казал да се приготвят за слизане. В същия ред – по височина. Когато децата отново застанаха в прав ред, с раничките си на гърба, мъжът с весела усмивка и вдигната високо ръка даде тон и децата изпяха първия куплет на химна на България – за останалите нямаше време, влакът със скърцащи спирачки спираше пред гарата…
Ако не бях видял тази случка с очите си, трудно бих повярвал, че има някъде по родната земя точно такова семейство. Защото наистина, от всеки страничен поглед, тая рецитираща и пееща детска редичка, би изглеждала доста необичайна, дори малко театрална. Но аз и двадесетината случайни пътници я видяхме в един най-обикновен влаков коридор! Не беше улица, естрада или театрална сцена! И ви я предадох, както съм я запомнил, за да ви кажа още веднъж, че за патриотичното възпитание не са нужни само патриотични слова, че родолюбието оформя своите цветчета и бъдещи плодове в първите десетина години в семейството.
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Преди няколко години, в една късна есен, замръкнах аварийно в подбалканското градче К. Фирменият автобус, с който пътувах за Варна се повреди, и лека-полека на първа скорост пропълзяхме до центъра. Другите пътници останаха по местата си или по столовете на близката механа да чакат нов автобус за продължение на пътуването, пък аз реших да погостувам на Момчил – набор и приятел от казармата, с когото не бях се виждал от десетина години. И не бях го чувал от онова кратко и тъжно обаждане по Джиесема преди четири години, когато от вълнение не можа да довърши съобщението, че спешно се върнал от Гърция, за да погребе жена си Гергана. Доста се двоумих, дали да му отида на гости, има ли смисъл със спомени да възкресявам мъката му, но все пак старото приятелство се оказа по-силно и със свито сърце се запътих към дома му…
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Изненадата му от неочакваната среща беше голяма, прегръдката ни – бурна и продължителна, радостта му – видима. Само дето очите му не можаха да удържат сълзите, че и моите очи се просълзиха. Може би защото нямаше как да не се разстроим от печалния факт, че двуетажната къща беше някак си далечна и празна без Гергана. Красивата, откритата, чернооката Гергана, която беше духовната връ- зка между нас, по-силна от тригодишното войнишко приятелство…
След обичайната почерпка за „Добре дошъл, наборе!” и разговорката за текущото ни житие-битие, докато в един момент вдигах чашката и погледа си към отсрещната стена, сякаш токов удар ме порази и едва не разлях първака, с който стопанинът ме черпеше. Стъписах се, защото от книжната етажерка, от една сувенирна чаша, ме гледаха в упор светлите, големите черни очи на стопанката и сякаш ми се усмихваха, както е било при всяка наша среща.
- Ти какво така!? – забеляза учудването ми Момчил, после тъжно добави: – Може да е сантиментално и шантаво, но тези две големи черни, гръцки маслини… сложил съм ги в спирт, повдигнати към средата на чашата… те ме гледат с очите на Гергана… тъй като са събрали в себе си последните две години от моето… пусто да опустее гурбетчийство!
Задави се от вълнение, избърса с пръст първата натежала сълза, преглътна втората и започна да разказва кое, как и къде се е случило…Това е всъщност една съкровена, лична, мъжка изповед, която вече се превръща в тъжна легенда за част от принудителното ни гурбетчийство и нашето Ново време…
… Залюбили се Момчил и Гергана, любили се две години, на третата се взели – с вяра, обич и труд свой дом и семе- йство да градят. Още в моминството си Гергана била болнава, но това не попречило на Момчил още повече да я обикне и да се грижи за нея, както майка и баща й не са се грижили. Когато в първите години на Промените половината здрав и читав град хукнал към далечната чужбина, я от любопитство, я от мизерия пари да печели, друг живот да живее, Момчил и Гергана останали в града. Къща на два ката на гол терен да строят, деца да отглеждат, с беднотията и болести да се борят. В първите семейни години, болестта сякаш се изплашила от мъжката сила на бащата, пожалила хубостта на майката и невинността на децата, побягнала от недостроената къща, някъде далече-далече към горите Тилилейски.
Минали няколко години в мир и сговор, в труден, но ща- стлив семеен живот. Нов вятър задухал и в подбалканското градче. За едни носел реституционно бащино имане, къщи, дюкяни и ниви, за други – заповеди за уволнение, безработица, тревоги за насъщния. Този вятър донесъл заповедта за уволнение на Гергана „заради честите отсъствия поради болест и майчинство”. Съкратен бил и Момчил от Пътното строителство, за да стане за цяла година почетен клиент на „Социалните грижи”. С допълнителна работа на частно, тук-там в града и съседните села, Момчил все пак връзвал оскъдния семеен бюджет. Но дошло и още по-лошото: оня вятър откъм голямата равнина върнал и коварната болест на Гергана.
Чудел се и маял Момчил какво да прави, как да спаси от убийствената мизерия децата, как да търси пари за скъпите лекарства, на кой господ да се моли, в кой лъскав офис на новите чорбаджии да си изплаче мъката, макар че бил горд и корав балканджия. Съветвали го някои близки да замине с някоя циганска група към Германия или Испания, но той тревожно мълчал и само на ум си повтарял: „А как да оставя тая болна жена, тези две малки деца…тая недостроена къща?” Жената като че ли чувала тези неизречени мисли и веднъж го изненадала до просълзяване:
- Ами…щом няма друг начин… Не ме мисли, скъпи, виждаш…аз съм вече на доизживяване…От тая болест няма отърване, има само излишни харчове… Иди и ти в Гърция, чувам нова група сбирали за бране на маслини… Не мисли за мене – гледай за децата…
Противил се известно време той, не бил съгласен, но все пак… склонил. Заради децата, заради нея, заради къщата. Работил в Гърция близо две години – бране на маслини. Дълъг и тежък бил работният му ден, с много трудности и лишения, незаписани в договора, но какво да се прави, търпял. А в малкото си свободни часове не бил като другите: отлъчвал се, затварял се в стаята и в себе си. А след всяко обаждане по Джиесема от родния дом – предавал се на гурбетчийската си мъка и отивал да я дави с узо или критско червено вино. В най близката таверна и все на една и съща крайна маса сядал. Винаги с порция маслини и бутилка с един и същ етикет. И винаги само на север гледал! А когато по невнимание разливал чашата си – и узото, и виното все към северна посока потичали… С никого не говорел, гледал замислен големите черни маслини, за да не се отлъчва и в мисълта си от големите черни очи на Гергана. Бил глух за гърмящата музика, сляп бил и за сиртакито, което се вихрело на танцовата площадка.
Всяко следващо посещение се повтаряло едно към едно. До оная вечер, когато македонката, певицата на заведението, която му била хвърлила око отдавна, по своя инициатива обявила, че посвещава следващата си песен „Йовано, Йованке” на „върло харния муж из бугарско, зовещ се Мо-мчил”.
И замлъкнала цялата таверна. Замлъкнали даже среднощните дежурни гларуси на покрива. Събрал Момчил върху себе си всички любопитни и пиянски погледи, смутил се от този неочакван интерес, не знаел накъде да си дене погледа и ръцете… И точно когато, гласът на певицата, подсилен от техниката, достигнал чак до брега, мобилният телефон на Момчил позвънял продължително. Вдигнал го той с тревожно предчувствие към ухото си, за да чуе плачливия, разпокъсан глас на балдъзата си, която му съобщавала, че Гергана е починала…
- Разбираш ли сега, скъпи мой приятелю – каза след дългата финална пауза домакинът, – защо съм спиртосал тия две маслини в чашата?
- Разбирам… – едва-едва промълвих, все още хипнотизиран от разказа му.
– Н не, не само, за да ми напомнят големите, черни очи на Гергана! –допълни оживено домакинът. – За мене те са нещо като черния талисман, като черната мъка на това наше ново гурбетчийство, разбираш ли?
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Преди няколко години, в една късна есен, замръкнах аварийно в подбалканското градче К. Фирменият автобус, с който пътувах за Варна се повреди, и лека-полека на първа скорост пропълзяхме до центъра. Другите пътници останаха по местата си или по столовете на близката механа да чакат нов автобус за продължение на пътуването, пък аз реших да погостувам на Момчил – набор и приятел от казармата, с когото не бях се виждал от десетина години. И не бях го чувал от онова кратко и тъжно обаждане по Джиесема преди четири години, когато от вълнение не можа да довърши съобщението, че спешно се върнал от Гърция, за да погребе жена си Гергана. Доста се двоумих, дали да му отида на гости, има ли смисъл със спомени да възкресявам мъката му, но все пак старото приятелство се оказа по-силно и със свито сърце се запътих към дома му…
Изненадата му от неочакваната среща беше голяма, прегръдката ни – бурна и продължителна, радостта му – видима. Само дето очите му не можаха да удържат сълзите, че и моите очи се просълзиха. Може би защото нямаше как да не се разстроим от печалния факт, че двуетажната къща беше някак си далечна и празна без Гергана. Красивата, откритата, чернооката Гергана, която беше духовната връ- зка между нас, по-силна от тригодишното войнишко приятелство…
След обичайната почерпка за „Добре дошъл, наборе!” и разговорката за текущото ни житие-битие, докато в един момент вдигах чашката и погледа си към отсрещната стена, сякаш токов удар ме порази и едва не разлях първака, с който стопанинът ме черпеше. Стъписах се, защото от книжната етажерка, от една сувенирна чаша, ме гледаха в упор светлите, големите черни очи на стопанката и сякаш ми се усмихваха, както е било при всяка наша среща.
– Ти какво така!? – забеляза учудването ми Момчил, после тъжно добави: – Може да е сантиментално и шантаво, но тези две големи черни, гръцки маслини… сложил съм ги в спирт, повдигнати към средата на чашата… те ме гледат с очите на Гергана… тъй като са събрали в себе си последните две години от моето… пусто да опустее гурбетчийство!
Задави се от вълнение, избърса с пръст първата натежала сълза, преглътна втората и започна да разказва кое, как и къде се е случило…Това е всъщност една съкровена, лична, мъжка изповед, която вече се превръща в тъжна легенда за част от принудителното ни гурбетчийство и нашето Ново време…
… Залюбили се Момчил и Гергана, любили се две години, на третата се взели – с вяра, обич и труд свой дом и семейство да градят. Още в моминството си Гергана била болнава, но това не попречило на Момчил още повече да я обикне и да се грижи за нея, както майка и баща й не са се грижили. Когато в първите години на Промените половината здрав и читав град хукнал към далечната чужбина, я от любопитство, я от мизерия пари да печели, друг живот да живее, Момчил и Гергана останали в града. Къща на два ката на гол терен да строят, деца да отглеждат, с беднотията и болести да се борят. В първите семейни години, болестта сякаш се изплашила от мъжката сила на бащата, пожалила хубостта на майката и невинността на децата, побягнала от недостроената къща, някъде далече-далече към горите Тилилейски.
Минали няколко години в мир и сговор, в труден, но щастлив семеен живот. Нов вятър задухал и в подбалканското градче. За едни носел реституционно бащино имане, къщи, дюкяни и ниви, за други – заповеди за уволнение, безработица, тревоги за насъщния. Този вятър донесъл заповедта за уволнение на Гергана „заради честите отсъствия поради болест и майчинство”. Съкратен бил и Момчил от Пътното строителство, за да стане за цяла година почетен клиент на „Социалните грижи”. С допълнителна работа на частно, тук-там в града и съседните села, Момчил все пак връзвал оскъдния семеен бюджет. Но дошло и още по-лошото: оня вятър откъм голямата равнина върнал и коварната болест на Гергана.
Чудел се и маял Момчил какво да прави, как да спаси от убийствената мизерия децата, как да търси пари за скъпите лекарства, на кой господ да се моли, в кой лъскав офис на новите чорбаджии да си изплаче мъката, макар че бил горд и корав балканджия. Съветвали го някои близки да замине с някоя циганска група към Германия или Испания, но той тревожно мълчал и само на ум си повтарял: „А как да оставя тая болна жена, тези две малки деца…тая недостроена къща?” Жената като че ли чувала тези неизречени мисли и веднъж го изненадала до просълзяване:
– Ами…щом няма друг начин… Не ме мисли, скъпи, виждаш…аз съм вече на доизживяване…От тая болест няма отърване, има само излишни харчове… Иди и ти в Гърция, чувам нова група сбирали за бране на маслини… Не мисли за мене – гледай за децата…
Противил се известно време той, не бил съгласен, но все пак… склонил. Заради децата, заради нея, заради къщата. Работил в Гърция близо две години – бране на маслини. Дълъг и тежък бил работният му ден, с много трудности и лишения, незаписани в договора, но какво да се прави, търпял. А в малкото си свободни часове не бил като другите: отлъчвал се, затварял се в стаята и в себе си. А след всяко обаждане по Джиесема от родния дом – предавал се на гурбетчийската си мъка и отивал да я дави с узо или критско червено вино. В най близката таверна и все на една и съща крайна маса сядал. Винаги с порция маслини и бутилка с един и същ етикет. И винаги само на север гледал! А когато по невнимание разливал чашата си – и узото, и виното все към северна посока потичали… С никого не говорел, гледал замислен големите черни маслини, за да не се отлъчва и в мисълта си от големите черни очи на Гергана. Бил глух за гърмящата музика, сляп бил и за сиртакито, което се вихрело на танцовата площадка.
Всяко следващо посещение се повтаряло едно към едно. До оная вечер, когато македонката, певицата на заведението, която му била хвърлила око отдавна, по своя инициатива обявила, че посвещава следващата си песен „Йовано, Йованке” на „върло харния муж из бугарско, зовещ се Мо-мчил”.
И замлъкнала цялата таверна. Замлъкнали даже среднощните дежурни гларуси на покрива. Събрал Момчил върху себе си всички любопитни и пиянски погледи, смутил се от този неочакван интерес, не знаел накъде да си дене погледа и ръцете… И точно когато, гласът на певицата, подсилен от техниката, достигнал чак до брега, мобилният телефон на Момчил позвънял продължително. Вдигнал го той с тревожно предчувствие към ухото си, за да чуе плачливия, разпокъсан глас на балдъзата си, която му съобщавала, че Гергана е починала…
– Разбираш ли сега, скъпи мой приятелю – каза след дългата финална пауза домакинът, – защо съм спиртосал тия две маслини в чашата?
- Разбирам… – едва-едва промълвих, все още хипнотизиран от разказа му.
- Но не, не само, за да ми напомнят големите, черни очи на Гергана! –допълни оживено домакинът. – За мене те са нещо като черния талисман, като черната мъка на това наше ново гурбетчийство, разбираш ли?
Много неща отклоняват вниманието ни днес.За минути можем да стигнем до информация,която в предишни исторически периоди би ни струвала дни, дори месеци.Отвсякъде ни заливат интересни факти за хора,държави,събития…Различните социални мрежи се надпреварват да ни предлагат все по-атрактивни начини за прекарване на времето си в информационното пространство.Традиционните медии ги следват,принудени от необходимостта да имат достатъчно високи рейтинги и съответно по-големи приходи от реклама.Ако не се опитаме да си „починем“ от тази непрекъсната атака на нашите възприятия има опасност да се „изгубим“ в буквален и преносен смисъл.
В информационния океан ни са необходими ориентири,предварителна информация,достатъчно култура,за да зададем правилните въпроси и получим полезните за нас отговори.Личните отношения не се отличават особено от другите социални връзки.Често те са хаотични,неорганизирани,нефокусирани с всички,произтичащи от това последствия.Медиацията дава възможност на страните,които спорят да се съсредоточат върху важен проблем и се абстрахират от заобикалящата среда.Медиаторът им създава необходимото спокойствие и сигурност.
Преди да започнеш да решаваш важна задача или преодолееш сериозен проблем трябва да концентрираш цялото си внимание върху тях. Необходимо е да се „освободиш“ от напрежението и предубежденията към отсрещната страна и да видиш спора и през нейните очи, да разбереш неговата гледна точка.Такъв подход е невъзможен в съдебната зала,където адвокатите,страните,съдебния състав са обвързани от такива процедурни правила и ограничения,които по-скоро „разсейват“ спорещите.Немаловажен фактор е и времето.Всяко съдебно заседание има начало и край.Някои от процесуалните действия не могат да бъдат повторени,след като вече са направени.
Медиацията няма тези проблеми.Страните избират времето на стартиране на процедурата и нейната продължителност.Те имат възможност да я спрат ако се чувстват неподготвени и я подновят,когато обстоятелствата се променят, без да има последици за тях.Във всеки етап от нея медиатора им разяснява постигнатото и се уверява че те са го разбрали.Дори,когато се стигне до споразумение страните имат достатъчно време да се запознаят с него и да преценят дали да го подпишат- отново без последици за тях.
Така фокуса постоянно се поддържа върху основното и главното.
По най- важните въпроси концентрацията е от решаващо значение.
Всеки човек има собствена индивидуалност.Някои ни поразяват с усмивката си,други ни заразяват със своята меланхолия, а има и такива,които подминаваме без да им обърнем внимание.Това, което различава хората помежду им „индивидуализира“ и самите нас по отношение на заобикалящия свят.В същото време правим сериозни усилия да се впишем в своята среда.Готови сме да направим компромис с някои черти на характера си,само за да се харесаме на другите.Като социални животни сме неразделна част от „човешкия“ колектив.И тук проличава таланта ни или липсата на такъв да сменяме подходите, мислите, дори чувствата си в зависимост от целите и стремежите,които желаем да постигнем в живота.Представяме се пред света в поредица от свои превъплъщения,за да го привлечем на своя страна или просто да останем незабелязани от него.Многообразието не се цени особено в нашия все по-унифициран век.Днес е много по-лесно да се пуснеш по течението и масовия вкус,за да влезеш в медиите или в хорските уста.
Klaus Maria Brandauer/Брандауер//1943/е австрийски режисьор и актьор. Професор в семинара „Макс Райнхард“ във Виена.Театралният му дебют е през 1962 година,а филмовия през 1972 година.Получава световна известност с филмите „Мефистофел“ /1981/,“Никога не казвай никога“/1983/,“Извън Африка“/1985/.Владее пет езика немски,италиански, унгарски,английски и френски.Той е една от най-големите звезди на световното кино и театър днес. Неговата запазена марка са ролите на силни и независими личности, които са принудени от времето,заобикалящата среда,обстоятелствата да правят компромиси с принципите и съвестта си,за да се задържат на повърхността. Изключителното му изпълнение в „Мефистофел“ на големия режисьор Ищван Сабо /Оскар за чуждоезичен филм/ разкрива тежките дилеми,които трябва да решава истинския творец в сблъсъка му с властта.Получава номинация за „Златен глобус“ и Оскар за играта си в „Отвъд Африка“ редом с големите Робърт Редфорд и Мерил Стрийп.Самият филм печели няколко Оскара,включително за най-добър филм.В „Полковник Редл“ рисува портрета на действителна личност- последния шеф на разузнаването на Австро-Унгарската империя. Полковникът слага край на живота си,след като империята на чиято защита посвещава живота си рухва след Първата световна война.В „Ханусен“, той е също действителна личност- личния астролог на нацисткия режим.
Това е Клаус Бранадауер „многоликия Янус“ на съвременното кино.
Навуходоносор II е владетел на династията на българи- худони.Той оставя надпис, който съобщава, че боговете Набу и Мардух са го избрали за велик покровител на Вавилон. Той украсява главния свещен път за религиозните процесии и възстановява прочутия храм на Есхел – т.е. храма със заложени седем стъпала- цифра свещена на българите- худони, хурити и траки и за асирийските конни племена. Храмът се нарича Дом на основаване на небето и земятА, според космологията, която е основата на светогледа.Това обяснява защо и гробницата на царица Бастет край Малко Търново е построена по астрономически и земен архитектурен стил.
Създателите на астрономическия и архитектурен план са имали уникалани познания в областта на космогонията.А тези уникални познания стоят в основата на най- древния , непознат за светогледа на човек.Това, което не знаем, е кодирано в в правоъгълниците в разгънатия астрономически архитектурен план.
Един от триъгълниците, който заедно с останалите три образува чашата на “мъдростта”, “познанието” и”ладията на живота”, в която се намира “безсмъртното питие на живота”. В центъра на тази чаша има един правоъгълник, в който е кодирана фигурата на Бастет, богиня на Луната и символ на “светлината и мрака” в египетската митология.
След неговото дешифроване, образът на Богинята се появява както в оригинал, така и в огледално отражение. След дешифрирането на следващите два правоъгълника ще узнаем в кое “помещение” богинята е “вечна ” и “съвършена” и в кое е съществувала в огледално отражение в пространството, разположено в “помещението” на “камерата”, богинята Бастет се намира в огледалното отражение.Една трета от правоъгълника, който се намира е в долната част на чертежа. След неговото дешифроване се появява фигурата двойник-копие на богинята Бастет.
Несъмнено, преминаването на богинята от едно в друго “помещение” на различни нива в метагалактиката стои в основата на нейното видоизменение,т. е. промяната на нейната форма.И това вероятно се дължи на обстоятелството, че в пространството на трите “помещения” съществуват съвсем различни условия на живот. А това означава, че различните условия на живот предопределят и формите на реално същестутания общовселенски свят.
Христовото учение е запазено най- добре в Източно- православната църква, каквато е и българската църква.Тя държи вярата такава, каквато е била преди времето на апостолите, първите членове на Христовата църква.
В символа на вярата (член 9) е казано: ” Вярвам в една свята, вселенска и апостолска Църква.Тая Църква е Източно- православната.Тя е свята, защото е свят нейния основател- Иисус Христос. Тя е вселенска, защото обединява всички вярваще, гдето и да се намира тя, защото за най- висока власт признава вселенските събори.Нарича се апостолска, защото е разпространена по света от светите апостоли и пази тяхното учение.
Всички вярващи са длъжни да се придържат строго в учението на православната църква и да избягват всяко учение, което не е съгласно с нейното.
*Изпърво учението за вярата, Божия закон, тайнствените обреди се предават устно от род на род, от прадеди на потомци.Тоя начин на разпростанение на божествените истини между вярващите люде се нарича Свещено предание. Макар и да са предавали устно, божествените истини се запазили цели и непокътнати тъй, както били предадени от Бога и Неговите избраници Свещеното предание е останало и днес неизменно, защото негов пазител е църквата.
Когато се появило Свещеното писание, Преданието не изгубило предишната си важност, а запазило еднакво значението в него.
На 14 ноември 2018 година от 11 часа, в клуба на Регионална организация на слепите- регион Пловдив, се проведе среща между представители на “Съюз Духовно възраждане- България”, с председател г-жа Мария Герасова, секретаря на Съюза г-н Георги Караджов, Велик Атанасов- председател на регионалната организация и Георги Генов- председател на териториална организация на слепите “Пулпудева- пиар на организацията. Г-жа Мария Герасова предложи да бъде създаден съвместен проект между двете организации, за да се подпомага разрешаването на наболелите проблеми на незрящете. Беше поставен и въпрса относно големия капак на канализацията пред жилищен комплекс на първи блок, защото той създава проблем на незрящите и опасността да се спънат в него и да паднат.Освен това беше поставен и въпроса относно състоянието на стаите за живеене. Г-н Атанасов отговори, че някой от тях нямат хигиенни навици и по тази причина, стаите им са в невъзможен нехигиеничен вид. Той подчерта, че в момента са отпуснати 300 000 лева за ремонта на стаите на първи блок,където живеят незрящи, които плащат наем от 11 лева. В другите блокове, жилищата са закупени и в някой от тях живеят зрящи и роднини. Накрая се реши да се проведе среща с г-н Стефан Данчев- директор на Националния център по рехабилитация, за да се обсъди възможността за съвместни проекти между двете организации, за облекчаване положението на хората с увреждане.
Езикът ни е средството,с което се изразяваме и достигаме до съзнанието на другите хора.Той трансформира мислите ни в определени фрази,които формират изречения, а те на свой ред изграждат нашето послание към заобикалящия свят.
Казваме че езика е нашият медиатор при взаимоотношенията ни с хората около нас.За да бъдем правилно разбрани е необходимо добре да владеем този инструмент и да имаме доверие в него.
Медиатора в процедурата по медиация изпълнява сходни функции.Той запознава страните със същността на медиаторния процес.Уверява се че е правилно разбран и дава възможност на участниците в определена от тях последователност да изразят своите гледни точки.Негово е задължението да осигури еднакво време на страните да изложат становищата си.В качеството си на трета страна в процедурата трябва да следи за коректността,уважението и разбирането между спорещите,което е важно условие за изясняване на проблема помежду им.
Медиацията преминава през няколко етапа.На границата на всеки един от тях медиатора трябва да обобщава постигнатия напредък от страните,като се увери че неговото разбиране за напредъка на участниците съвпада с тяхното.
Много е важно гледните точки да се „хармонизират“ по начин,който да не оставя съмнение у спорещите в постигнатото разбирателство между тях.Изобщо доверието играе огромна роля, а медиатора е основната фигура,която го изгражда.То е двустранен процес- спорещите също трябва да имат пълно доверие в „третата“ страна.
При нормално развитие на процеса той трябва да завърши с писмено споразумение между участниците, подписано от тях и медиатора.То има правна стойност и третира всички въпроси и проблеми,по които е достигнато съгласие.Задължително е да не противоречи на законодателството на съответната държава- в случая България.
Присъствието на медиатора е „незримо“,но важно.С такт,уважение към страните,съблюдаване на процедурата,точно изясняване на спорните моменти и мотивиране на спорещите към постигане на споразумение „третата“ страна трябва да убеди страните в справедливостта и взаимноприемливостта на решението,до което ще стигнат.
Основната цел- постигане на трайно разрешаване на конфликта на минимално възможната за страните цена.
Да бъдеш медиатор не е най- лесната професия на света!
ЦЕНА
Всяко наше физическо,психическо или интелектуално усилие има своята цена.Тя не се изразява само в материален смисъл-пари.Физическото изтощение,психическите проблеми,интелектуалните блокажи също са част от нея.
„За лудо работи , за лудо не стой“ е една от най- известните български поговорки.Ако се замислим не особено обоснована от логична гледна точка.Все пак труда би трябвало да е добре организиран,предварително премислен и насочен към определена цел.Какъв е смисълът да работиш, само защото не трябва да стоиш.С такъв подход огромни нерви и усилия отиват в произвеждането на никакъв или скромен резултат.
Така стоят нещата и със защитата на собствените ни права.Готови сме да хвърлим огромни материални и човешки ресурси в продължителни и скъпи съдебни дела без гаранция за сериозен и траен успех.Дори не се замисляме какво може да ни коства това.Парични загуби,здравословни проблеми,непрекъснати сблъсъци и напрежение са само малка част от проблемите,които ще се стоварят върху нас при такъв подход.
Медиацията има много по-малка „цена“ в сравнение със съдебната процедура.Първо тя е много по-евтина от нея.Второ при минимално ниво на разбирателства на участващите страни е по-бърза.Трето щади нервите на участниците,като им дава свободата и спокойствието да изложат своите позиции.Четвърто позволява ако не се постигне споразумение още на първата среща да се насрочи нова без санкция за страните.Пето при успех споразумението може да бъде предоставено в съда или пред друга институция,като значително улеснява разрешаването на проблема на страните пред тях.Шесто във всеки един момент може да бъде стартирана отново,за да се разреши друг възникнал между страните спор.Седмо не участниците се съобразяват с процедурата, а тя с тях.
Предимствата не спират до тук,но дори само гореизброените дават възможност за преценка на предимствата на медиацията пред останалите способи за разрешаване на спорове.
Цената- материална,физическа,умствена,психическа е от изключително значение за хората,които си поставят високи цели и искат да ги постигнат.Едва или има нещо по-болезнено от това да осъзнаеш че желанията ти са на една ръка разстояние, но вече си изразходвал толкова усилия,че нямаш възможност да ги достигнеш.
Умният човек внимателно разпределя човешките си ресурси и планира своите действия по начин,който да му позволи в максимална степен да постигне това,което е замислил.
Преценете сами кой е по-ефективният начин за разрешаване на нашите проблеми- медиацията или съда.
ИСТИНА
Казват, че днес е по-лесно да повярваш на лъжата,отколкото на истината.Истината е дефицитна стока в нашия свят.Публичните фигури обещават много неща,но когато са натоварени с отговорността да ги осъществят сякаш забравят за тях.
Не е лесно да си на страната на истината.Защото първо трябва да започнеш със себе си.Да осъзнаеш своите силни и слаби страни и избереш подходи, с които да засилиш първите и преодолееш вторите.Едва след това можеш да се обърнеш навън към другите хора и да се опиташ да им помогнеш.
Такъв е и случаят с медиацията.Първо е осъзнаването че сблъсъците и съдебните битки не водят до трайно разрешаване на конфликтите.Дори най- добрите съдии и адвокати не са в състояние да преодолеят недоверието,дори омразата между спорещите страни.Защото избора да протегнеш ръка към другия е индивидуален за всеки човек.Би трябвало да поискаш постигане на доверие и съгласие преди да предложиш на насрещната страна да се споразумеете.
Има още един,дори по-важен въпрос.Какъв е действителния проблем,който ви разделя в спора.Съдебната битка е съсредоточена върху юридическите основания на конфликта и не се занимава толкова с неговите действителни източници и причини.
Такова изясняване е възможно,когато двете страни седнат на една маса,изложат гледните си точки и очертаят действителния обект на спора.Точно това осигурява медиатора,като трета,равно отдалечена от страните фигура.Той дава възможност без да се намесва да бъдат изслушани максимален брой гледни точки,за да се стигне до истинския въпрос за решаване.Едва тогава започва и търсенето на взаимно приемливо решение.
Защото ако не идентифицираме истинското положение, ние не можем да намерим адекватната рецепта.Това е като да дадеш лекарство въз основа на грешна диагноза.
Медиаторната процедура е достатъчно отворена и позволява на страните свободно и без принуда да изложат и защитят своите позиции и не е обвързана с множеството формални изисквания на гражданския и наказателния процес.
Тя обаче има законова регламентация и споразуменията,които се подписват при нея имат правна валидност и могат да бъдат представени в съда или пред други институции.
Необходимо ни е доверие и търпение,за да стигнем до истината,която ще ни позволи реалното разрешаване на възникналия проблем.
ДОВЕРИЕ
Често казват че вярата постига чудеса.Не малко примери го доказват.Въпреки това 21 век не се слави с голямо „доверие“ в ближния.Сякаш колкото повече са модерните средства за комуникация,толкова по-малко се „доверяваме“ на тях.
А доверието е от ключово значение.Не случайно един от най- големите мислители на нашето време Франсис Фукуяма посвещава голям труд на тази тема.
Защото,за да се проведе дадена реформа е необходимо критична маса от хора да приемат нейните цели, подкрепят действията по прилагането й и изтърпят отрицателните й последици.
Такова е и положението с медиацията.Процедурата протича извън съда.Тя се основава на доверието на страните в нея и в човека,който я „управлява“-медиатора.Не на последно място,необходимо е съгласието на спорещите да седнат на една маса и обсъдят спокойно проблемите,които ги вълнуват и начините на тяхното решаване.Тоест необходимо е и минимално ниво на доверие между самите тях.
Факта че този способ за разрешаване на спорове е толкова слабо популярен в България, показва и сериозната липса на истинско доверие в българското общество.Но за да се отлепим от дъното ние трябва първо да променим своето мислене.Трябва да погледнем на другия не само като на бъдещ противник,но и като на потенциален партньор или даже приятел.
Защото ако нещо доказва историята,то е че дори най-големите и могъщите не могат сами да се справят в сложни ситуации.
Доверието се изгражда трудно, а се губи лесно.Затова е желателно да се започне с малки стъпки,които да го засилят и да доведат до по-сериозни споразумения.
Това е и целта на медиацията.Първо медиатора убеждава страните,че е в техен интерес да се опитат да изложат пред трета,неутрална страна своя казус.В хода на процедурата те очертават истинските проблеми помежду си и чак накрая стигат до обсъждането на взаимноприемливи решения.
Върху тях не се упражнява принуда,те във всеки един момент могат да напуснат без да има последствия за тях.
Медиацията може да се провежда дори и да текат дела между страните за споровете помежду им.
За да „победи“ доверието е необходима не просто воля от страна на хората,но и действия,които да позволят неговата поява и укрепване.
Така се случват нещата в най- богатите и силни държави.Ако искаме да ги настигнем би трябвало да следваме техния опит.
ИЗВЪН СЪДА
Споровете съпътстват целия ни живот.Те имат своето място във всяка област на човешка дейност- икономика, право, лични, семейни ,имуществени, договорни отношения…
Не си даваме сметка колко голяма част от човешката енергия се изхабява в тяхното разрешаване.
Свикнали сме че неразбирателствата следва да се разрешават в съда.В България съществува парадокс- има ниско ниво на доверие в съдебната система и въпреки това огромната част от противоречията между хората се отнасят към нея.Същевременно правосъдието става все по-скъпо- съдебните такси растат, хонорарите на адвокатите също.Има и още един проблем-времето,на който ние българите не сме свикнали да обръщаме внимание.Понякога делата продължават десетилетия без да удовлетворят страните по тях.
Вместо да се огледаме около нас и потърсим други способи за разрешаване на нашите проблеми, продължаваме да се вкопчваме в съда,като последна и единствена инстанция.
А други възможности съществуват и по българското законодателство. В развитите държави те намират все по-широко приложение и постигат ефективни резултати.Искаме да се сравняваме с най-развитите и най- богатите,но за да ги достигнем е необходимо да се поучим от тях и използваме челния им опит.
В САЩ,например, медиацията има широко приложение.След последната финансова криза на Уолстрийт голяма част от отношенията,свързани с държавно финансиране на закъсали банки и институции бяха решени чрез нея.
Медиацията е способ за извънсъдебно решаване на спорове.Той има изключително широко приложение- като се започне от личните и семейни отношения и се стигне дори до разрешаване на казуси в наказателното право.
Защо се използва широко в развитите държави? Тя е по-бърза,по-евтина от съдебната процедура и дава възможност на страните свободно да изкажат своите проблеми и да потърсят и намерят взаимно приемливо решение.
Защо няма такава популярност в България?.Това е процедура на основата на доверието, а както знаем доверието е една от най-дефицитните стоки в нашата държава.
Родопа планина носи своята необяснима енергия, която се предава на всеки, посетил я. Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да се чувстваш у дома, още щом стъпиш в пределите ѝ. Песните на Родопите обаче носят в себе си една тъга, тежест, която няма как да не бъде усетена.
Безспорно песента, прославила планината, е „Излел е Дельо хайдутин”, но онази, която е определяна за неин химн е съвсем друга.
Корените на легендата за произхода на „Бела съм, бела, юначе” откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, за да изхранват семействата си. В онези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени.
Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами. Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наблизо имало башибузуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят жените. За щастие, една възрастна и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора и щели да бъдат предпазени от заплахата, която била надвиснала над домовете им.
По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, били отблъснати от техните вид и мирис. Всички побягнали от дивите жени с изключение на един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разделени. В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе
Бела съм, бела, юначе, цела съм светан йогрела. Един бе Карлък останал и той не щеше остана, /2/ ам беше в могла потънал. В моглона нищо немаше, сал едно вакло овчарче. /2/ и едно бело момиче.
Традиционната българска носия присъства неотменно в живота на българина – в ежедневния и в празничния бит. Тя е преди всичко дело на домашното производство – на женския усет и творчество. Още в най-ранна детска възраст, малкото момиче започва се учи да шие, преде и тъче, за да подготви сама чеиза за сватбата си.
В България има обособени 7 фолклорни области, като в тях се преплита цялото културно многообразие на страната. Всяка от тези области има свои специфични песни, танци, обичаи, нрави и дори облекла. В настоящия материал сме поместили 5 впечатляващи фотографии на моми, пременени в традиционни за техния регион народни носии. Автор на снимките е Пламен Петков.
Klaus Maria Brandauer/Брандауер//1943/е австрийски режисьор и актьор. Професор в семинара „Макс Райнхард“ във Виена.Театралният му дебют е през 1962 година,а филмовия през 1972 година.Получава световна известност с филмите „Мефистофел“ /1981/,“Никога не казвай никога“/1983/,“Извън Африка“/1985/.Владее пет езика немски,италиански, унгарски,английски и френски.Той е една от най-големите звезди на световното кино и театър днес. Неговата запазена марка са ролите на силни и независими личности, които са принудени от времето,заобикалящата среда,обстоятелствата да правят компромиси с принципите и съвестта си,за да се задържат на повърхността. Изключителното му изпълнение в „Мефистофел“ на големия режисьор Ищван Сабо /Оскар за чуждоезичен филм/ разкрива тежките дилеми,които трябва да решава истинския творец в сблъсъка му с властта.Получава номинация за „Златен глобус“ и Оскар за играта си в „Отвъд Африка“ редом с големите Робърт Редфорд и Мерил Стрийп.Самият филм печели няколко Оскара,включително за най-добър филм.В „Полковник Редл“ рисува портрета на действителна личност- последния шеф на разузнаването на Австро-Унгарската империя. Полковникът слага край на живота си,след като империята на чиято защита посвещава живота си рухва след Първата световна война.В „Ханусен“, той е също действителна личност- личния астролог на нацисткия режим.
