Monthly Archives: март 2019

ДА

Често,ние оправдаваме грешките си с неща и събития, което не зависят от нас.Мрачното и дъждовно време е причина за  нашето лошото   настроение. Прекалено амбициозния конкурент в работата ни пречи да се изявим в пълния си блясък.Пречките по пътя ни причиняват нервността, дисбаланса, меланхолията,които ни обземат.Неразбирането на околните не ни позволява да развием напълно своите способности.Изобщо, виновни са всички,освен нас.Защото най-трудно е да се погледнеш в огледалото и си дадеш сметка за собствените успехи и неудачи.Може би, именно твоите грешни избори,неадекватно поведение,неразбиране на околния свят „причиняват“ несполуките в професионален и личен план.Обикновените хора и по-малките държави,като България и Румъния имат повече причини да търсят източника на своите неудачи, в по-силните личности или по-големите държави.                                                       
 download (1)Tristan Tzara/Тристан Цара//1896-1963/ е френски писател от румънски произход. Роден в Менещи /Румъния/. Актьор, журналист,драматург,критик.Цара е една от най- емблематичните и противоречиви личности в изкуството на 20 век.Той е един от създателите на влиятелното направление в изкуството и културата – дадаизъм.Движението известно и с абревиатурата „ДаДа“ се ражда по време на Първата световна война сред интелектуалните и артистични среди в Европа.То остро критикува всички традиционни форми на изкуството.Според дадаистите,те не са в състояние пълноценно да опишат истинските проблеми на човека и обществото в началото на 20 век.Движението издига в култ ирационалността, технологиите и има ярка анти-буржоазна насоченост.Именно то дава началото на развитието на кубизма,футуризма ,културата на бийт- поколението и отваря съзнанието за новите музикални форми,като рок-музиката и по този начин оформя мисленето на човека от миналия век.Неговия връх е публикуването на 7- те манифеста на дадаизма през 1924 год.
Самия Цара претърпява еволюция в своето мислене.Отдалечава се от дадаизма в полза на сюрреализма,с утопичната поема в този стил „Приблизителният човек“/1931/.Присъединява се към Комунистическата партия,за да скъса публично с нея след показните Сталински процеси.Поезията му, изпълнена със свобода  и изключително въображение се нарежда сред най- големите поетични образци на 20 то столетие.Животът и делото му изграждат модерните представи за интелектуалеца и неговата роля в културния и социален живот на държавата и обществото.
Творчеството на Цара доказва неизчерпаемия творчески потенциал на човека и способността му самостоятелно да разрешава екзистенциалните си проблеми.
Георги Караджов  

ИВЕЛИНА КАЗАКОВА

Ориенталските танци са за  хора, чиято душа има нужда от свобода и изразяване.

Снимка на Semira Bellydance.

В два поредни броя на вестник “Сяние”, Ви представяме  Семира Гамал/ Ивелина Казакова/.
Ивелина по професия е библиотекар, а в същото време са занимава с ориеналски танци.Когато я попиташ, как се  запалихте по ориенталските танци, тя обикновено отговаря: “Ориенталският танц има голяма сила. Той променя човека духовно и физически. За ориенталските танци отново си беше чиста случайност. Първо се занимавах като малка със спорт. По-късно баща ми ме записа на народни танци. Но някак си, те не ми даваха онова, което търсех. Докато се занимавах с народни танци, дойде предложение да изиграя две ориенталски хореографии по проект и така до ден днешен се занимавам с това танцово изкуство. Вземах уроци и по индийски танци. Обаче не съм ходила нито в Индия, нито някъде в арабския свят. Всичко, което знам, е от прочетеното в книгите и от общуването с различни хора у нас.
 В ориенталския танц, тя намира  уникалната сила,  човек да  се променя   в духовно, и във физическо отношение. Ивелина, по професия е библиотекар, а в същото време се занимавате с ориенталски танци.  Тя споделя:” Да стана библиотекар, си беше съдбоносен момент. Взех решение почти случайно, че това ще е моята професия. За ориенталските танци отново си беше чиста случайност. Първо се занимавах като малка със спорт. По-късно баща ми ме записа на народни танци. Но някак си, те не ми даваха онова, което търсех. Докато се занимавах с народни танци, дойде предложение да изиграя две ориенталски хореографии по проект и така до ден днешен се занимавам с това танцово изкуство. Вземах уроци и по индийски танци. Обаче не съм ходила нито в Индия, нито някъде в арабския свят. Всичко, което знам, е от прочетеното в книгите и от общуването с различни хора у нас.” Когато я запиташ какви бяха първите и стъпки в  танцовото изкуство, тя отговаря: В началото ходех само на семинари, защото много обичам източната музика. След това започнаха да идват други предложения с ориенталска хореография и така взех окончателното решение, че това е моето танцово изкуство, в което вече 11 години се развивам. Своите хореографии ги сътворявам, като уча уроци от интернет и после ги сглобявам. Обичам да представям хореографиите си в различни стилове, така смятам, че е най-правилно да се организира репертоарът на един ориенталски танцьор. Друго предизвикателство е изборът на костюм. Всеки стил има отделен костюм. Танцьорът е този, който си декорира и прави облеклото според своите виждания. При мен е най-трудно, когато ми се наложи да мисля костюмите за традиционните фолклорни хореографии, отколкото на сцената. Това танцово изкуство има уникалната сила да променя човека и в духовно, и във физическо отношение. Движенията в ориенталските танци събуждат в душите и телата най-дълбоки енергии в нас. Всяко движение е израз на дълбока емоция, която се предава и на публиката. Така, аз разказвам моята лична история и обрисувам моята биография в пространството.  Най- големите ми ми успехи в тази сфера са фестивалите. От две години ходя по фестивали  със състезателен характер.  Най-големия си успех отчитам, когато спечелих  титлата “Кралица на Ориента”, през месец март 2018 година на фестивала The land of the Rouss.Бях изненадана,  защото хореографията, с която се явих на конкурса, беше само на два месеца и е доста трудна за научаване. Изненадах се от себе си, че за такова кратко време, може да се получи толкова голям резултат. Едно от последните ми участия е във фестивала “Азия отблизо”, на който с помощта на две ориенталски танцьорки, за кратко време сформирахме трио и изиграхме заедно моя хореография. Преди това участвах в проект на преподаватели от различни университети.
Ивелина Казакова, както казахме  е библиотекар по образование. През 1985 г. за пръв път прекрачва прага на залата по художествена гимнастика. По-късно участва в ансамбъл “Балкания”, ансамбъла при читалище “Христо Ботев” в Нови Искър. Следват редица международни и телевизионни изяви и награди като “Сребърната пафта”. През есента на 2010 г. е присъединена от Капка Кумар в нейната група “Раджуника,” с арабска хореография. Артистичният  ми псевдоним е Семира Гамал. В момента се занимава самостоятелно със създаване на хореографии и менажиране на изявите си, където разкриват почти целия женски потенциал на Семира, като придават допълнителна женственост върху нейната физика.  Когато я попиташ, са какво я привлечат танците, тя отговаря: ” Емоцията е това, което ме привлече, и дълбочината на чувството. Начинът, по който се изразявам, всичко е  казано  чрез танците. Реших да се отдам на тях, защото с течение на времето ми позволиха да се свържа с дълбоките ми корени. Да кажем, че намерих своята същност чрез танца и по-конкретно с ориенталските танци. Всичко това, го показва непрекъснато. На фестивала “Седмица на изкуствата” в Боровец е спечелила трето място и бронзов медал. Още преди това участва на Балканската денс олимпиада и оттам имам спечелен златен медал.”  Как би искали да се развивате оттук нататък? В ориенталските танци – отговаря тя, развитието  е на техническо, визуално и емоционално-духовно ниво.  В него исам да достигна до такова ниво, че чрез ориенталските танци да лекувам хората – емоционално и физически.  Ориенталските танци са подходящи за всеки, който притежава дълбока душевност, която напира да излезе на повърхността на личността му. Те са за хора, чиято душа има нужда от свобода на изразяване. Скрита женска същност, която е в очакване на своето отприщване. В ориенталските танци няма възрастови ограничения. Практикуват се от хора от всякакви професии. Ориенталските танци са за всички, които ценят изяществото, красотата, женствеността и изкуството.  Играла съм пред всякакви хора, от всякакви националности В последните години се заговори много повече за  това изкуство и  набира все по- голяма популярност. Вече много жени, дори и мъже, танцуват белиденс и проявяват силен интерес към екзотичния танц.
 Евелина е получиха се още два златни медала  от Национален Танцов Шампионат, Организирано от МФИ “Утринна звезда”  
И от Mediana Grand Cup Music & Dance Olympiad / Nis 2019   Публично организиран от  Балкански Алианс- Сърбия.
52788313_3088184927874112_4817683735254138880_n (1)20190227_110330
Мария Герасова

Кръстьо Сарафов

  Понякога дори ставам нощно време и търся образа. Всяка нова роля за мене е родилна мъка

magnifisonz.com / 
„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – все тая ще е!“
„За ролите си полагам големи усилия и труд. Често пъти сънят ми е неспокоен. Понякога дори ставам нощно време и търся образа. Всяка нова роля за мене е родилна мъка. Но когато мъката премине, отново настъпва желание за ново раждане.“ Кръстьо Сарафов
Кръстьо Сарафов e български актьор, роден на 6 април 1876 г. Дебютира през 1899 г. в театър „Сълза и смях“ в Гоголевия „Ревизор“, но огромната част от ролите си след това изиграва на сцената на Народния театър. Сред най-впечатляващите му превъплъщения са Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов). Председател е на Съюза на артистите в България от 1924 до 1925 г., носител е на много държавни отличия, удостоен е със званието „народен артист“. Освен на големи български сцени, той играе в малки градове и села, навсякъде, където е канен. През 1951 г. по случай 75-годишния му юбилей Държавното висше театрално училище е наречено на негово име. Умира на 27 август 1952 г. в София.
Автор : Магдалена Гигова ; epicenter.bg
За мнозина Кръстьо Сарафов е просто името от табелката на НАТФИЗ. Той обаче е бил не само талантлив актьор и обаятелен чешит, ами се е женил четири пъти и умеел да омайва дамите. Момичета и попрезрели жети изпадали в екстаз при появата му на сцената на Народния театър.
Като истински македонец обаче Сарафов бил консервативен. Казвал, че жената не трябва да гради кариера, ами да бъде домошарка и да си гледа къщата. И… сам се опровергал – всичките му четири брака са с актриси.
Пътят му към сцената също не е лесен. Кръстьо е едва на 15 години, когато за първи път се качва на професионална сцена. Опиянен от щастие, се прибира вкъщи чак на другия ден. Но още от вратата дядо му го посреща с патерицата, пребива го до посиняване и го хвърля в пресъхналия кладенец в двора. Майка му изчаква да се стъмни,тайно го изважда, свестява го, дава му няколко гроша и го пуска да се спасява.
Кой знае как е щяло да свърши всичко, ако точно по това време семейство Сарафови не научава, че в Министерството на просвещението прави конкурс за 4 стипендии за актьорско майсторство в странство и че кандидатите са все сериозни люде.
Кръстьо се представя отлично и вече предвкусва следването в Париж, когато баща му решава, че трябва да отиде в Петербург. Там вече следват двамата по-големи братя на Кръстьо и ще държат „вятърничавия карагьозчия“ изкъсо.
С помощта на граф Игнатиев Сарафов постъпва в Императорското драматично училище. През 1899 г. завършва образованието си с отличие и се завръща в България.
На път за Русия обаче той среща голямата си любов и майката на тримата му синове- Донка Гюзелева.
Когато се виждат за първи път на софийската гара, Кръстьо е на 21 години, най-млад сред останалите стипендианти Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. А бъдещата му изгора е едва на 17 години и отива в Петербург да учи пиано и езици, да кара педагогически курсове. Тя е дъщеря на руския възпитаник и опълченец Иван Гюзелев, който по-късно става заместник-министър на народното просвeщение в правителството на Петко Каравелов.
От вълнение, че се разделя с близките си, Донка вдига на перона висока температура.Облегнало глава на рамото на баща си, през сълзи момичето вижда да се приближава висок, мургав младеж със зелени очи.
Красивият начинаещ актьор вече има доста почитателки в София. Братовчедка на Донка, която е сред изпращачите, разпознава Кръстьо и възкликва радостно, че Донка ще си има компания. Запознава я със Сарафов и той поема ангажимент да й кавалерства по пътя. Двамата пътуват в едно купе с Адриана Будевска и Виола Каравелова (дъщеря на Петко Каравелов и сестра на Яворовата Лора).
Кръстьо е душата на компанията. Той също харесва Донка и все се шегува с нея. Тя решава, че той е мъжът от мечтите й. Сякаш да потвърди убеждението й, Кръстьо „се жертва“ да лапне пред девойката един хинин, за да й покаже, че не е страшно да си изпие лекарството.
„Във всеки негов жест, в смешните му подражания и импровизации личеше бъдещият артист.Чувствах, че се увличам, че без да ща, го харесвам…“, споделя в спомените си Донка Гюзелева.
Преди да се качат на кораба за Русия, Кръстьо се разхожда с новата си приятелка по кея и й пее руски романси. Момичето се спъва и пада в неговите обятия. „Допирът с топлината на неговото тяло беше решаващ, за да го обикна за цял живот“, пише по-късно Донка.
Параходът„Ростов на Дон“ ги отвежда в Одеса, откъдето продължават към Петербург с влак.
Пътуването трае три денонощия. Двамата слизат на малката гара Барановичи да хапнат. Тук се целуват за първи път и изпускат влака. Влюбените отсядат в хотел „Дремучий лес“ край гарата. Донка се кълне, че той спал на канапето, а тя (облечена) на леглото. 
„В нея тъмна нощ видях в зелените му очи безкрая на морето и онази мъжка божествена красота, която ме привлече завинаги“, пише след време бъдещата г-жа Сарафова. На разсъмване тя и Кръстьо хващат влак до следващата гара, където настигат приятелите си.
Романтичното им пътешествие е към своя край. В Петербург и двамата слизат от влака обезумели от любов един към друг. Донка си забравя багажа в купето, тъй като се притеснява, че Кръстьо ще бъде много зает с учение и ще охладнее към нея. Тревогите й са напразни. Търсят се всеки ден, дори боледуват едновременно, ако не се видят известно време. През студентските си години са неразделни.
24 април 1898 г. е съдбовна за двамата дата. Младата дама свири на пианото в квартирата си. Склонен към драматизъм, Кръстьо й подава две свои снимки и я пита коя си избира. На гърба на едната има само негов подпис, а на другата – превод на любовно стихотворение от Пушкин. Донка се колебае коя да вземе и оставя избора на него.
„Тогава той ми подаде снимката със стихотворението. А аз започнах да плача…“, описва след много години романтичния им годеж Гюзелева. Същата вечер, паднал на едно коляно като в мелодраматична пиеса, бъдещият актьор й предлага да се оженят, след като се върнат в България. Тя казва „Да“ и се хвърля в обятията му.
Следването на Сарафов продължава три години, нейното е само две, но тя остава при него в Петербург. Родителите й не са във възторг от избора на дъщеря си. Те са очаквали зет с по-сериозна професия.
През1899 г. влюбените пътуват към България, след като старият поборник е изпратил гневна телеграма на щерка си да се връща. Планът им е да се представят пред родителите на Донка и да поискат благословията им. Иван Гюзелев обаче ги пресреща още на русенската гара.
Отрязва брачните мераци на Сарафов с думите „Цигулар къща не храни“ и му забранява да се вясва в дома му. Двамата влюбени се заклеват, че никой не може да ги раздели. Срещат се скришом, пишат си дълги любовни писма и се готвят за тайна венчавка.
Разлютеният баща изпраща непокорната си дъщеря във Виена при сестра й, да се „лекува от неразумната любов“. След два месеца родителите на Донка отиват в Австрия да я видят. Тя е заприличала на призрак. Не е излязла нито веднъж от стаята си, отказва да се храни, плаче денонощно.
Разтревожените родители пред ужаса да изгубят детето си избират по-малкото зло – зет артист. Донка се връща и разцъфтява. Двамата с Кръстьо вече са официални годеници, разхождат се „легално“ из Борисовата градина.
Една вечер бащата свиква семеен съвет и дава благословията си за брак. Преди това, обаче е изпратил съгледвачи в Македония да проучат соя на бъдещия зет.
Той научава с изненада, че ще се сроди със стара и много тачена фамилия, истински патриоти и революционери. Бащата на Кръстьо – Петър, и дядо му Кръстьо Карпузов, известен като архимандрит Харитон, заради просветителската си дейност са заточени от турците в Анадола.
Донка и Кръстьо се женят през 1899 г. и заживявят в бащиния й дом, на ъгъла на оживените софийски улици „Стефан Караджа“ и„Раковски“ (близо до днешния НАТФИЗ). Къщата е просторна и богато обзаведена. Всяка вечер след представление там се събират актьори.
Покрай тях у Донка започва да зрее убеждението, че и тя има талант за сцената. За десет години ражда на Сарафов трима синове, но това не й пречи да пътува на турнета с именития си съпруг. Кръстьо разучава ролите си до креватчетата на децата, а съпругата му се готви за артистичните си изяви в хола.
Г-жаСарафова обаче винаги остава в сянката на прочутия си и обожаван съпруг, което натрупва в душата й горчивина. Сценичните партньорки на Сарафов – Елена Снежина и Теодорина Стойчева, подкрепят младата майка и я съветват да оставя синовете си на бабите и да тръгне на самостоятелни турнета. Амбициите на Донка растат.
Мечтае за големи роли. Сарафов я моли да остане при децата, но тя е непреклонна в преследването на сценична кариера. По разкази на съвременници Донка има твърде посредствен талант, но съжителството със Сарафов й дава самочувствие.
Двамата създават „Свободен театър“ и кръстосват из България. Но през 1904 г. отново се връщат в Народния театър и разривът назрява. Там мъжът й не е собственик и директор и тя вече не може да получава ролите, които е убедена, че заслужава.
Това не й пречи да му натяква, че не подкрепя кариерата й. На Сарафовму писва и заминава за Виена, уж за да лекува гърлото си. Донка го последва след няколко месеца и вижда, че гласът му си е съвсем добре, без дори да се е отбивал в болница.
В замяна на това обикаля театрите и се усъвършенства. След бурен скандал, Кръстьо отсича, че в семейството един артист е достатъчен. Съпругата му обаче е убедена, че това трябва да е тя, а мъжът й просто я ревнува от сцената. Завръщат се заедно в София,но раздялата е само въпрос на време.
През1921 г. Донка се изнася с децата при родителите си, които са разорени. В театъра не й дават роли. Тя изживява няколко нервни срива и изпада в дълга депресия. Заминава първо за Чехия, а после и за Австрия, където мисли, че ще се излекува. Уви! И зад граница тя бленува само за мъжа си. Той обаче е отегчен от нервните й изблици. Готов е да се грижи дз децата и да запази добрите отношения с голямата си любов, но не и да живее с нея.
Сарафов блести в „Три сестри“ от Чехов и„Коварство и любов“ от Шилер, играе главни роли във всички пиеси на Шекспир- от „Ромео и Жулиета“ до „Хенри Четвърти“. По отношение на чувствата- също. Влюбва се като герой на Чехов и се разделя като в Шекспирова трагедия.
Въпреки несполуките в личния си живот Кръстьо Сарафов не спира да жъне успехи на сцената на Народния театър, където разгръща многостранния си талант. Той се превъплъщава в десетки драматични и комедийни роли. Четири години е главен режисьор на Народния и е един от основателите и първи директор на оперетния театър „Ренесанс“.
През цялото време влюбчивият актьор се забърква в авантюри и пикантни скандали, които клюкарската актьорска гилдия с наслаждение дискутира. Те неизбежно стигат до ушите на (все още) съпругата му Донка. А нещастията се сриват върху злощастната й глава.
Семейството й е принудено да продаде фамилната къща, защото баща й е починал разорен и потънал в дългове. Донка устройва на Кръстьо няколко зрелищни скандала, които развеселяват цяла София, и след 22 години брак подава молба за развод.
Донка е в постоянна депресия – останала е без средства. За издръжката си разчита единствено на благоволението на бившия си съпруг.
Внучката й Маргарита Хюнке, дъщеря на сина й Борис, която живее в Германия, разказва,че в края на живота си баба й била принудена да моли Сарафов за подслон и – преглътнала гордостта си – живеела с поредната му съпруга в неговия дом. На 67 години Донка е принудена да замине при сина си Борис в Германия, където умира.
Четири брака, трима синове
Кръстьо Сарафов няма други деца освен тримата синове от първата си жена – Кръстьо, Борис и Петър. Междувременно той застава пред олтара още три пъти. Първият път взема за жена студентката си Ирина.
Втория път се жени за известната актриса от Народния театър Марта Попова. Последната му съпруга е също е актриса, но от Пловдивския театър – Рада Сарафова.
Романтик
„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – често философствал Кръстьо Сарафов, – все тая ще е!“. Събеседниците му го контрирали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът бил: „Щото съм романтик.“
 https://magnifisonz.com/2017/04/06/%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC/

 

Споделяйте знанията си с други.

  По този начин ще достигнете безсмъртие – Далай Лама

14-ят Далай Лама (религиозно име: Тензин Гяцо, съкратено от Джетсун Джамфел Нгаванг Лобсанг Йеше Тензин Гяцо) e духовен водач, почитан от будистите в Тибет, Монголия, Калмикия, Бурятия, Тува и други будистки региони.
Роден е на 6 юли 1935 г. в малкото селце Такцер в Североизточен Тибет и е получил името Лхамо Дхондруб. През 1909 г. Далай Лама XIII посещава селцето Такцер и остава силно впечатлен от красотата на природата и изказва желание да се върне отново там някога. През 1937 г. след смъртта на Далай Лама XIII Тубтен Гяцо в селото пристига група лами, които търсят неговото превъплъщение. След съответен изпит двегодишният Ламо Дондруп е признат за въплъщение на своя предшественик.
На 22 февруари 1940 г. Далай Лама XIV е възкачен на трона в столицата на Тибет, Лхаса. След окупацията на Тибет от комунистически Китай през 1949-1950 година Далай Лама непрестанно предприема стъпки за мирното съжителство между двата народа, но бил принуден да напусне Лхаса на 17 март [[1959] г. и намира убежище в Индия.
От 1960 г. Далай Лама живее в Индия, град Дхарамсала („Малка Лхаса“) в щата Химачал Прадеш. Там е разположена щаб-квартирата на тибетското правителство в изгнание.
В периода 1959-1965 г. нееднократно Далай Лама XIV моли ООН за съдействие при решаване на тибетския проблем. Резултат на това са и трите резолюции на Общото събрание на ООН, призоваващи Китай да уважава правата на човека в Тибет.
През 1963 г. Негово Светейшество провъзгласява Демократична конституция, основана на будистки принципи и Всеобща декларация за правата на човека, като модел за бъдещо освобождаване на Тибет.
През 1987 г. на съвещание на Съвета на Конгреса на САЩ, Негово Светейшество представя „Мирен план от пет точки“. Първа точка от него била в Тибет да бъде създадена „зона на мира“.
На 15 юли 1988 г. в Страсбург Далай Лама внася разширен вариант на „План от пет точки“, като предлага демократично самоуправление в Тибет „в сътрудничество с Китайската Народна Република“.
На 10 декември 1989 г. Далай Лама XIV получава Нобелова награда за мир.
dalai-lama-2
Цитати :
1. Имайте предвид , че голямата  любов и големите постижения включват и  голям риск.
2. Когато  губите, не губете и  урока.
3. Спазвайте  правилата: Уважение  към себе си,  уважение  към  другите и отговорност за всички   действия.
4. Помнете, че когато не получавате това, което искате, понякога  е голям късмет.
5. Научете правилата, за да знаете как порядъчно  да ги нарушавате.
 
6. Не позволявайте малък спор да  руши голямо приятелство.
7. Когато осъзнаете, че сте направили грешка, предприемете действия  да я поправите.
8. Всеки ден  прекарвайте  известно  време сам със себе си.
9. Бъдете отворен за промени, но не се отказвайте  от ценностите, в които вярвате.
10. Помнете, че понякога  тишината е  най-добрият отговор.
11. Живейте добър, почтен  живот. Когато остареете и се върнете назад във времето, ще се насладите отново на преживяното.
12. Нека атмосферата на  любов в дома Ви  е  в основата на  Вашия живот.
13. В споровете с хората, които обичате, говорете само за  конкретната  ситуация. Не  намесвайте миналото.
14. Споделяйте знанията  си с други. По този начин ще  достигнете безсмъртие.
15. Бъдете внимателен със земята.
16. Веднъж в годината  посетете място, на което никога не сте били преди.
17. Помнете, че най-добрата връзка е тази, при която любовта Ви един  към друг е повече от нуждата  да сте заедно.
18. Съдете за Вашия успех по това, от което трябва да се откажете  при постигането му.
19. Приемайте любовта и  готвенето  безразсъдно.
dalai-lama-4
Далай Лама е високопоставен лама в будистката школа Гелуг или „Жълтите шапки“ на тибетския будизъм. Името е комбинация от китайско-монголската дума далай, което означава „океан“ и тибетската дума བླ་མ་ бла-ма (с тихо „б“), което значи „главен първосвещеник“.
dalai-lama-5
Учениците на Далай Лама вярват, че той е превъплъщение на дълга линия от тулку, които се считат за проявление на бодхисатвата на състраданието Авалокитешвара. Традиционно се смята, че Далай Лама e най-новото превъплъщение на поредица от духовни водачи, които са избрали да се преродят, за да просветят другите същества. Честа грешка е да се смята, че Далай Лама е официалния водач на будистката школа Гелуг, но тази роля принадлежи на Ганден Трипа. Това е временна позиция със 7-годишен мандат, която се получава след сложен йерархичен напредък и конкурс и утвърдена от Далай Лама, който на практика оказва голямо влияние. Линията на Далай Ламите започва като приемственост на духовни учители; 5-я Далай Лама поемa политическата власт над Тибет.
За определени периоди между 17-ти век и 1959 г., Далай лами понякога ръководели тибетското правителство, чиито административни части на Тибет са в Лхаса. 14-тия Далай Лама остава начело на държавата на Централната тибетска администрация („Тибетското правителство в изгнание“) до оттеглянето си на 14 март, 2011. Той посочва, че институцията на Далай Лама може да бъде премахната в бъдеще, а също така и че следващия Далай Лама може да се намира извън Тибет и може да е жена.
През 1578 владетеля Алтан хан дава титлата Далай Лама на Сонам Гяцо. По-късно титлата се прилага с обратна сила за двама от неговите предшественици по линията на преражданията, които са Гендун Друп и Гендун Гяцо. Гендун Гяцо е бил предшественик на Сонам Гяцо като игумен на манастира Дрепунг. Въпреки това, 14-тия Далай Лама твърди, че Алтан хан не възнамерявал да връчва титлата като такава и че ханът възнамерявал само да преведе името „Сонам Гяцо“ на монголски език.

… много писатели превеждат неправилно Далай Лама като „Океан от мъдрост“. Пълният превод на името от монголски е „чудесният Ваджрадхара, добър великолепен заслужаващия океан“ дадено от Алтан хан е преди всичко превод на тибетските думи Сонам Гяцо (Сонам е „заслуга“).

14-тия Далай Лама коментира:

Самото име на всеки Далай Лама от втората му година нататък Далай Лама има думата Гяцо[в себе си], което означава „океан“ на тибетски. Дори и сега аз съм Тенцин Гяцо, така че първото име не се променя, но втората част [думата „океан“] става част от името на всеки Далай Лама. Всички Далай лами след Вторият имат това име. Така че аз наистина не съм съгласен, че монголците всъщност дават тази титла. Тя беше просто превод.

Тибетците се обръщат към Далай Лама с Гялва Ринпоче („Скъпоценния Победител“), Кундун („Присъствие“), Йшин Норбу („Скъпоцеността, която сбъдва желания“) и така нататък.
През XIII век внукът на Чингис хан Хубилай дава на своя будиски учител Пагба лама от школата Сакя титлата държавен наставник (кит. го ши), а също и титлата Далай лама, като го прави управител на тибетските земи.
Петият Далай лама, получавайки подкрепата на владетеля на Монголия Гуши хан, успява през XVII век да обедини Тибет. Оттогава Далай ламите представляват духовната и светската власт в страната до инвазията на китайските войски през 1949 г. и пълното завладяване на Тибет през 1959 г.
Четиринадесетият Далай лама избягва в Индия. Скоро той обяви, че се отказва от трона на Тибет, излиза от правителството в изгнание и не изисква независимост на Тибет, но търси възможност за неговата автономия.
Правителството на Китай, независимо от липсата на какъвто и да било духовен статус, се опитва да изземе процедурата по избора на нова реинкарнация, опирайки се на прецедент по време на управлението на император Хунли от династията Цин, който приложил процедура по избора на Далай лама и Панчен лама с помощта на жребий: златна урна и топки с имената на участниците в жребия. Неотдавна китайските власти използваха такава процедура при назначаването на Панчен лама, който по традиция би трябвало да определи новия Далай лама. Такава възможност за избор по политически мотиви след смъртта на Далай лама предизвиква сериозни опасения сред тибетците.
14-тият Далай лама заявил, че новият Далай лама няма да се роди на территорията на Китайската народна република  и е напълно възможно да не бъде прероден. Въпреки това той подчертава, че е задължен да приключи започнатата работа и ако ситуацията в Тибет не се измени, то той все пак ще се прероди . Той подчертава, че институцията Далай лама вече е изпълнила своите цели и може да прекрати съществуването си..
Резиденцията на Далай ламите в Тибет (започвайки от петия) е дворецът Потала в Лхаса, а в летния период е дворецът Норбулинка. От 1959 г. Далай лама живее в резиденцията в Дхармасала в Северна Индия.
Последователните прераждания на Далай Лама
Гендюн Друп, 1-ви Далай лама, 1391–1475
Гендюн Гяцо, 2-ри Далай лама, 1475-1542
Сонам Гяцо, 3-ри Далай лама, 1543-1588
Йонтен Гяцо, 4-ти Далай лама, 1589-1616
Лосанг Гяцо, «Великия Пети» 1617-1682
Цанянг Гяцо, 6-ти Далай лама, 1683-1706
Келсанг Гяцо, 7-ми Далай лама, 1708-1757
Джампел Гяцо, 8-ми Далай лама, 1758-1804
Лунгтог Гяцо, 9-ти Далай лама, 1806-1815
Цюлтрим Гяцо, 10-ти Далай лама, 1816-1837
Кхедуб Гяцо, 11-ти Далай лама, 1838-1856
Тринле Гяцо, 12-ти Далай лама, 1856-1875
Тубтен Гяцо, 13-ти Далай лама, 1876-1933
Тенцин Гяцо, 14-ти Далай лама, 1935
 https://magnifisonz.com/2018/12/20/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%B9%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B8/

 

Марчело Мастрояни – Геният, който пренесе чувствителността и емоциите на италианската душа на екрана

  Геният, който пренесе чувствителността и емоциите на италианската душа на екрана

 – Геният, който пренесе чувствителността и емоциите на италианската душа на екрана

За Марчело Мастрояни е писано и говорено толкова много, че едва ли може с нещо да изненадаш многобройните му почитатели. Но навярно малцина знаят за еврейския му произход. Защото неговата майка Ида разкрива тази строго пазена тайна, която е била от жизнено значение за нея по времето на Мусолини и в годините на войната, едва преди смъртта си. Родена е през 1898 година в еврейско семейство в Минск, което скоро след това се изселва в Германия, а по-късно тя заминава за Италия, където се омъжва за Оторино Мастрояни – бащата на Марчело. Той бил дърводелец и едва смогвал да изхранва семейството си.
БЕДНОТО ДЕТСТВО
Марчело е роден на 28 септември 1924 година във Фонтана Лири, малко градче в централна Италия, но по-късно родителите му се преместват в Торино, а после и в Рим.
„Дълго време спях на едно легло с майка си, моите по-големи братя лягаха на пода, а баща ни – в коридора. Но аз не виждах в това нищо ужасно, защото и приятелите ми живееха в подобни условия”, спомня си актьорът след време. 

След завършването на техническо училище работи като строител, чертожник, счетоводител, общ работник. Към края на войната постъпва в строителния факултет на университета в Рим, макар че много искал да стане архитект. Там се запознава с Джулиета Мазина, бъдещата съпруга на Федерико Фелини. Заедно играят в самодейна студентска трупа, която по онова време е сред най-добрите в Рим. Забелязва го Лукино Висконти, който го привлича в своя театър „Елиза”. Впоследствие Марчело ще се чуди какво толкова е видял в него знаменитият режисьор, след като тогава произнасял с голяма мъка и най-обикновените реплики. 
Много му помага за израстването като актьор Виторио Гасман – един от бъдещите колоси на италианското кино и театър. Двамата имат голям успех в спектакъла по „Трамвай желание” на Тенеси Уилямс. Това именно подтиква Марчело да зареже следването и да се посвети изцяло на изявите си на сцената на театър „Елиза”, където играе до 1956 година.
КАРИЕРАТА В КИНОТО
Периодът на творческия разцвет и световната известност за Мастрояни започва от 1959-а година, когато Федерико Фелини му поверява главната роля в „Сладък живот” (1960). Много скоро галерията от образи на психологически изтънчени и вътрешно противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с превъзходни изпълнения във филми като „Нощта” (реж. М. Антониони) и особено в шедьовъра на Фелини „Осем и половина”.
Междувременно Марчело жъне огромен успех и с участието си във фарсово-ексцентрични комедии, като „Развод по-италиански”, „Вчера, днес, утре”, „Брак по италиански”, „Казанова-70”. Върхът в еволюцията на неговите екранни антигерои е превъплъщението му в „Чужденецът” (1967), екранизация по Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвета на италианското „политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери („Лиза”, „Голямото плюскане”, „Не докосвайте бялата жена”, „Сбогом, самецо”).
Под режисурата на братя Тавиани за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция във филма им „Алонзанфан” (1974) ), а в „Един особен ден” (1977) на Еторе Скола разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.  В друг негов филм, озаглавен „Сплендор” (1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-обаятелните си образи. Неговият герой е управител на киносалон, запален киноман, принуден заради намаляващия зрителски интерес да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия времената, когато хората редовно са пълнели залата, за да гледат истинско кино.
През 80-те години Мастрояни също играе в запомнящи се филми под режисурата на Фелини („Градът на жените”, „Джинджър и Фред”, „Интервюто”) и Скола („Новият свят”), в които виртуозно интерпретира темата на уморения от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му в „Очи чорние” (1986) на Никита Михалков , която му носи награда от кинофестивала в Кан и трета номинация за „Оскар” след „Развод по италиански” и „Един особен ден”.
През 90-те години преминава към изпълнението на драматични роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във „Всичко е наред” на Джузепе Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” и „Пчеларят” на Тео Ангелопулос, „Прет-а-порте” на Робърт Олтман.
В документалния филм-изповед „Спомням си, да, аз си спомням“ (Mi ricordo, si, io mi ricordo), сниман малко преди смъртта му, Марчело Мастрояни определя актьорската си философия по следния начин: „Аз съм много ленив, пасивен човек…По-скоро съм наблюдател, а не човек на действието. Ръководя се от италианската максима: отложи всичко за утре. Вечер са ми нужни само чиния спагети, бутилка вино и приятели…Във всичките си хубави филми играя персонажи, които не действат, а реагират. Чувствам се по-удобно в подобни роли…“
ОТНОШЕНИЯТА С ЖЕНИТЕ
Заради буйния му темперамент и многочислените романи с много от най-красивите жени на света Мастрояни е наричан „италиански женкар“ и „латински любовник„. Но въпреки тази си слава, се е женил само веднъж – през 1950 година – за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря и която остава негова законна съпруга чак до края на живота му, независимо от неговите многобройни изневери. Където и с която и да се е намирал през годините на техния 46-годишен брак, Марчело винаги намира време да се обажда на Флора по телефона и никога не пропуска да й изпраща рози по случай годишнините от тяхната венчавка.
Но с нарастването на известността се увеличава апетитът му към красивите жени, с които често си партнира на екрана. А това са повечето от най-ярките звезди на киното по онова време – Анита Екберг, Анук Еме, Урсула Андрес, Брижит Бардо, Жана Моро, Стефания Сандрели, Моника Витти, Клаудия Кардинале, София Лорен, Катрин Деньов, Шърли Маклейн, Джули Андрюс, Джесика Танди, Лучия Бозе и др. С много от тях той има интимни взаиомоотношения не само на екрана. Например с Урсула Андрес, Жаклин Бисе, Фей Дънауей, Настася Кински, Марта Келер и много други.
Никога не съм броил жените, които съм имал – а просто съм ги обичал”, признава веднъж той и уточнява, че може би им е дал значително по-малко, отколкото е взел от тях.
Във филма на Фелини „Интервюто” има епизод, в който американска журналистка пита Мастрояни кога за пръв път е забелязал, че е харесван от жените. А той отговаря, усмихвайки се: „Ами да кажем – тогава, когато забелязах, че самият аз ги харесвам”. 
РОМАНЪТ С КАТРИН ДЕНЬОВ
Най-продължителна и страстна е връзката му с френската актриса Катрин Деньов. Любовта им пламва, докато се снимат във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян).

Марчело Мастрояни и Катрин Деньов във филма „Това се случва само с другите” (1971).
Отначало италианският чаровник не е особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица“ – това е ироничната му оценка за 27-годишната французойка. Той още преживява скорошната си раздяла с американската звезда Фей Дънауей. Деньов също е потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо. Но скоро взаимоотношенията между Марчело и Катрин се задълбочават, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време италианският актьор снове като луд между Рим и Париж и многократно предлага на своята любима да заживеят заедно. Тя обаче остава непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972 година не променя нещата. Деньов продължава да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после изпросва от жена си обещание за развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, посраменият Марчело се завръща в италианското си семейство. 
Дъщеря му Киара днес също е прочута актриса. Малко преди смъртта на Марчело Мастрояни, баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт” (реж. Раул Руис).
Последните години от живота си великият актьор прекарва с французойката А. М. Тато. Но в ранното утро на 19 декември 1996 година, когато сърцето му спира да бие завинаги, край леглото в неговия парижки апартамент са скъпата му Катрин Деньов и Киара.
Книгата „Спомням си, да, аз си спомням“ (ИК Колибри) съдържа разказа на великия италиански артист от филма-изповед със същото заглавие, заснет месеци преди смъртта му. Мастрояни разказва с чувство за хумор, ирония и нежност за своя артистичен живот и за изкуството да живееш. В паузите по време на снимките на „Пътуване към началото на света“ в Португалия (1996), между планините и морето, Марчело застава пред камерата на Ана-Мария Тато и се отдава на спомените и размишленията. В смелото му плаване, продължило половин век, сред необятното съзвездие от творци, с които Мастрояни е работил, блестят звездите на Де Сика, на Висконти, на Фелини.
Спомням си едно голямо дърво мушмула.
Спомням си удивлението и очарованието, с които наблюдавах от „Парк Авеню“ небостъргачите на Ню Йорк при залез-слънце.
Спомням си алуминиевото тиганче с липсваща дръжка. Майка ми ни пържеше яйца.
Спомням си гласа на Рабаляти, излизащ от грамофонната плоча и пеещ: „И тик и так – какво ли бие: това часовникът е на сърцето“.
Спомням си Кларк Гейбъл много млад, в гръб, облечен в черно и бяло, а после се обръща и се усмихва – така. Един неустоимо привлекателен нехранимайко. Кой ли филм беше? Може би Това се случи една нощ?
Спомням си дърводелската работилница на дядо ми и баща ми. Дядо поправя стол. Спомням си мириса на дърво, мириса на дърво!
Спомням си униформите на германците. Спомням си евакуираните.
Спомням си, веднъж сънувах, че живея в дирижабъл. Или беше космически кораб?
 
Спомням си Х. Г. Уелс, Сименон, Рей Бредбъри.
Спомням си цветните илюстрации на „Кориере дела доменика“. Също и „Флаш Гордън“.
Спомням си, че Фелини ми казваше Снапорац.
Спомням си първия ми ученически лагер.
Спомням си Чехов: и по-точно капитан Сольоний, който в „Три сестри“ прави „Кът, кът, кът“.
Спомням си първия път, когато видях планините и снега, както и вълнението, което изпитах.
Спомням си музиката на „Stardust“. Беше преди войната. Танцувах с едно момиче, облечено с рокля на цветя.
Спомням си конете от старата реклама на бирата „Перони“.
Спомням си отлично вкуса и мириса на супата от нахут. И си спомням, че в нощта на Рождество играехме на томбола.
Спомням си ужасяващия грохот на „Liberators“, американските самолети от първата бомбардировка на Рим.
Спомням си елегантната лекота на Фред Астер.
Спомням си, когато в забавен кадър човек стъпи за пръв път на Луната. Но къде ли се намирах?
Спомням си, че видях първия си филм в Торино: Бен Хур, с Рамон Новаро. Бях шестгодишен.
Спомням си Париж по времето, когато се роди дъщеря ми Киара.
Спомням си оризовите супли. Но да ги купуваш всеки ден беше трудничко. Струваха четирийсет стотинки.
Спомням си първата ми мъжка шапка, беше модел „Саратога“.
Спомням си смешките на Шарло.
Спомням си за моя брат Руджеро.
Спомням си, че Цицерон е роден през 106 година преди Христа, 2122 години преди мен: но пък на две крачки от моя дом в Арпино. Дядо ми се гордееше: „Vitam regit fortuna, non sapientia“, казваше ми, цитирайки нашия съгражданин. После въздъхваше: „Е да, съдбата управлява живота, не мъдростта“.
Спомням си една лятна вечер с мирис на дъжд.
Спомням си приключенията на Одисей: „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“.
Спомням си Касиус Клей (наречен „Езикът“) в Ню Йорк срещу Фрейзър.
Спомням си красивата побеляла глава на архитект Ридолфи, професора ми по архитектурно проектиране.
Спомням си първите рисунки на дъщеря ми Барбара.
Спомням си моя проект да повдигна Тибър, прокарвайки път отдолу.
Спомням си Грета Гарбо, която ми гледа обувките, а после ми казва: „Italian shoes?“.
Спомням си първата ми изпушена цигара. Беше напълнена със свила от царевични кочани.
Спомням си ръцете на чичо ми Умберто: ръце силни като клещи, ръце на скулптор.
Спомням си тишината, която обгръщаше ресторанта „Chez Maxim’s“, когато Гари Купър се появяваше в бял смокинг.
Спомням си една малка гаричка и шума от влаковете. Спомням си касиерката от бара на гаричката. От касата се чуваше: „Длин-длин! Длин-длин!“ „Консумация!“
Спомням си Мерилин Монро.
Спомням си, че първият автомобил мое притежание беше един „Тополино Джардинета“.
Не знам защо си спомням тези глупави стихчета: „О, колко хубави дъщери, Мадам Дорè, о, колко хубави дъщери“.
Спомням си светулките, които вече изчезнаха.
Спомням си снега на Червения площад в Москва.
Спомням си един сън, в който някой ми казва да нося със себе си спомените от бащината ми къща.
Спомням си едно пътуване с влак по време на войната: влакът влиза в тунел, настъпва пълен мрак и тогава, без да каже дума, една непозната ме целува по устните.
Спомням си за кюрдите, струпани като в библейско преселение; спомням си, че не трябва да забравям насилието в толкова абсурдно жестоки картини.
Спомням си също и усещането за тишина и светлина, надвиснали върху Йерусалим като мистична мараня.
Спомням си копнежа да видя докъде ще стигне този свят, какво ще се случи в 2000 година, а аз да бъда свидетел и да си спомням всичко като някой стар слон, да, защото – спомням си – винаги съм бил любопитен, толкова любопитен!
И после си спомням, когато ходехме на лов за гущери – моята прашка!
Спомням си първата ми любовна нощ.
Спомням си, да, аз си спомням.
Превод Иво Йонков
https://youtu.be/1_kHbbbJe4E
 
 
 

КАК И ЗАЩО СЕ РАЖДА ИДЕЯТА ДА НОСИМ ПАНТАЛОНИ?

Ако сте се вглеждали в скулптури на древни гърци и римляни, може би ви е направило впечатление облеклото им.
Във филмите, пресъздаващи историческата действителност в Древна Гърция и Древен Рим, също облеклото прави впечатление.
В съзнанието на повечето от нас остава идеята, че в древността хората са увивали платове около тялото си, които са прикрепвали с колани и игли и така са се показвали в обществото.
Но след като в древността римляни и гърци, а и египтяните, които пък съвсем са се обличали леко и невинаги са носели обувки, са носели туники и тоги, как изведнъж хората започват да носят панталони?
През IV в. пр. Хр. представителите на елита в Рим
се изправят срещу една странна нова тенденция на улицата – панталоните. От римските граждани те били считани за варварско облекло.
По това време много готи и хуни са част от официалната римска армия и въпреки че те са приети добре в обществото, странният им навик да носят панталони дразнел римляните.
До 399 г. пр. Хр. в Рим са приети два закона, забраняващи носенето на панталони
и обувки, нарушаването на които подлежало на „наказание според законовия статут“.
На облечените в тоги римляни вероятно им е било по-удобно, отколкото на хуните и готите, въпреки че размерите на тогата с годините нарастват и тя достига до дължина от 6,5 м и ширина от 3,5 метра.
Омотаването ѝ около тялото и надиплянето се превръщат в дълга и трудоемка работа, извършвана от робите, а носителят й не извършвал резки движения и ходел бавно, с величествена осанка, за да не развали това сложно съоръжение.
Неслучайно с времето това облекло в Рим е изместено и неслучайно то е изместено от „варварските“ панталони, въведени от хуните.  
През 2014 г. в Западен Китай археолози откриват два скелета,
погребани преди между 3000 и 3300 г. Скелетите са на мъже на средна възраст, облечени в панталони, които се превръщат в най-старите панталони, откривани някога.
Въпреки че мумията на ледения човек Йоци, открит през 1991 г., за който се смята, че е живял преди над 5000 години, също е открита с панталони,  те са по-скоро клин от козя кожа.
Панталоните, открити през 2014 г. в Китай, се отличават с майсторство и напредничавост. Те са от вълна и са шити, образувайки един цял панталон, а не панталон от няколко съставни части.
Освен че са изключително „модерни“ за времето си, тези панталони са имали много важна роля – да топлят.
Другата причина да започнат да се носят панталони са конете
Или по точно – язденето на коне.
Много историци свързват разпространяването на панталоните по света със разпространяването на конете.
Скелетите на двамата мъже, открити в Северен Китай, потвърждават тази теория.
За разлика от останалите останки, открити в гробището, двамата мъже са погребани с дървени коне и приспособления за езда.
Техните панталони едва ли са първите, обличани на Земята, но пък са останали и до днес, за да хвърлят светлина върху въпроса – кога и как започваме да носим панталони.
https://www.vesti.bg/lyubopitno/kak-i-zashto-se-razhda-ideiata-da-nosim-pantaloni-6092616

РИМСКАТА КУЛТУРА

Древните римляни пиели свинска тор като енергийна напитка.Тя се приготвяла от изпечени свински изпражнения и оцет и се смята, че император Нерон много я харесвал.
Древните римляни пиели свинска тор като енергийна напитка.Тя се приготвяла от изпечени свински изпражнения и оцет и се смята, че император Нерон много я харесвал.
<ol><br /><br /><br />
 <li>Фалосът играел централна роля в изкуството в Древен Рим. Римляните носели амулети с пениси за късмет, в домовете си поставяли скулптури на пениси и покривали подовете и стените си с мозайки с фалоси.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Римляните използвали урина, за да избелват зъбите си. Амонякът в урината играел ролята на отстранител на петна.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Римляните използвали обществена гъба на пръчка, за да се почистват, след като ходели по голяма нужда в публични тоалетни.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Потта на много известни гладиатори се бутилирала и се продавала на жените като афродизиак.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Смята се, че редица римски императори се тровели умишлено всеки ден по малко, с идеята, че ще изградят имунитет срещу най-разпространените отрови и ще предотвратят опит за покушение.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Езикът от фламинго се считал за деликатес от римските императори. Често се сервирал в комбинация с мозък на фазан и вътрешности на риби.</li><br /><br /><br />
</ol>
<ol><br /><br /><br />
 <li>Около 67 г. сл. Хр. император Нерон се жени за момче на име Спорус, което кастрира и започва да третира като жена, наричайки го с името на починалата му съпруга Сабина. Смята се, че самият Нерон е причината за смъртта на бременната Сабина, ритайки я до смърт в изблик на ярост.</li><br /><br /><br />
</ol>
На римските арени тълпите от хора гледали как престъпници, завързани за люлка, биват изяждани от диви животни. Единият от престъпниците бил завързван ниско, при лъвовете, а другият по-високо.
<ol><br /><br /><br />
 <li>В Древен Рим всяка година се организирал празничен ден, в който слугите и господарите разменяли ролите си.</li><br /><br /><br />
</ol>
https://www.vesti.bg/galerii/foto/fakti-ot-dreven-rim-koito-ne-se-uchat-v-uchilishte-6849

Стартира седмицата на модата във френската столица Париж

 . Това е ревюто на модна къща “Ив Сен Лоран”.

Стартира седмицата на модата във френската столица Париж. Това е ревюто на модна къща "Ив Сен Лоран".

Дръзки и много секси – новите модни тенденции

Стартира седмицата на модата във френската столица Париж. Това е

Стартира седмицата на модата във френската столица Париж. Това е

 
 от интернет

Шинтоизъм и будизъм – или в какво вярват японците

Шинтоизъм и будизъм - или в какво вярват японците
Шинто е антична форма на поклонение пред природата, дълго предшестващо пристигането на будизма в Япония. Търсенето на хармонична връзка с природата лежи в основата на Шинто.
Шинтоизмът е традиционна японска религия, датираща от древността. Няма данни за конкретен основател, няма свещени книги, нито строга доктрина.
Шинтоизмът е толкова дълбоко вкоренен в японците и техните традиции, че няма място за излишна пропаганда.
Моралният му кодекс обикновено следва този на конфуцианството. Моралните ценности са фокусирани върху благоденствието на групата и това е коренът на впечатляващия японски колективизъм. Не случайно тази религия се възприема като път за обединение на обществото около общи ценности.
Самото име произхожда от китайските думи “шин тао” – път на боговете. 
Шинтоистката история за произхода на света разказва за боговете, наречени ками. Те са свещени духове, които могат да приемат формата на предмети или понятия за живота, като вятър, дъжд, дървета, реки, плодородие. Хората стават “ками” след като умрат и са почитани от техните семейства като родови “ками”.
Будизмът навлиза  в Япония от Кореа. Той има огромно влияние върху страната като я превежда през мъглявината на праисторията към нивото на информирано, просветлено общество. В този ранен период будизмът има религиозно и светско влияние.
С будизма навлизат и много изкуства и занаяти от Китай. Будистките храмове, издигнати в Япония сами по себе си били възхитителни архитектурни шедьоври, подслонили статуи от бронз, лак и дърво, религиозни рисунки и много други произведения на изкуството.
Будизма привлича не само неговото учение за морал, неговите начини за постигане на духовна трансцендентност и просветление, или възможностите за спасение. Привличането идва и с фигурите за поклонение, известни като буди и бодхисатви – състрадателни просветени същества, за които се смята, че могат да предоставят практическа помощ и подкрепа в живота. Именно тези фигури с предполагаемите им магически сили, може би се възприемат като по-силни от ками в традицията на Шинту, което е от основно значение за успешното влизане на будизма в Япония.
https://www.vesti.bg/lyubopitno/shintoizym-i-budizym-ili-v-kakvo-viarvat-iaponcite-6092607