Интервю на ИРИНА КИРИЛОВА
На масата – бутилка коняк и кутия с цигари. Българският режисьор Крикор Азарян ме посреща прав, взема палтото ми и сядаме на дивана в стаята на санаториума, където е на почивка. Извинява се, че стаята е задимена, поглежда ме и аз откривам в погледа му онази дълбочина, която имат само духовно извисените и благородни хора.
– Ако сега ви поканят от няколко места да излезете, къде бихте предпочели да отидете?
– Всичко зависи от конкретния случай, от конкретния ден, от конкретното настроение. Специално днес, ако ме поканят, бих се върнал при семейството си в София, за да споделя заедно със стотици хора на площада пред храм- паметник „Александър Невски” радостта от най- доброто решение, което вчера, благодарение на Президента и благодарение на тактичността и разума на политическите лидери, се постигна..
– А ако няма този политически момент?
– Ако няма такива мощни политически мотивации, бих предпочел да пийна едно кафе. Ще се разходя из пустите, но говорещи за миналата си история паркове на Хисаря. Много ми допадна Хисаря. Не бях идвал повече от четиридесет години. Цялата тази атмосфера прави човека мек, мечтателен, поетичен. Докато се разхождаш, забравяш тежките дни, които преживява нашият народ, но до известна степен. Защото достатъчно е да влезеш в един магазин, за да бъдеш върнат към действителността. Така че този човек, който ми предложи една разходка или някакво заведениие – сега пусти, но затова още по- прелестни, бих отишъл на едно кафе. Ако трябва да бъда напълно откровен, бих предпочел да бъда сам.
– Защо?
– Моята професия е много публична. Свързана е с общуването, с контактуването винаги с други и когато ми се отдаде възможност да имам малки прозорци, в които бих могъл да бъда по- анонимен, бих предпочел да бъда сам.
– Самотата израз на ограничаване на пространството около вас ли е, или опит за криене от нещо?
– Мисля, че самотата е възможност човек да съзерцава, защото непрекъснатото общуване е разход на енергия, разход на резерви. В самотата постепенно се изпразваш от натрупванията в себе си. Това, че можеш да се разхождаш сам, да наблюдаваш, вместо да бъдеш наблюдаван, да съзерцаваш, това винаги зарежда нещо в тебе. Особено на места, където си емоционално свързан, както родния ми град Пловдив. В това отношение Пловдив за мен е незаменим. Аз винаги, когато съм тук, дори и за кратко, имам усещането, че съм се обновил и пак съм се заредил.
– Къде се кръстите в Пловдив? Във вашата арменска черква ли?
– Да. В „Свети Кеворк”. Всъщност цялото ми детство мина в този малък периметър – училището, църквата и театралния салон в читалището. Те са на около пет- шест крачки едно от друго и за мен това е едно свято енергийно поле. Там има някакъв особен магнетизъм.
– Защо всеки обича да се върща към детството си?
– Това са естествени неща. Всеки човек, особено с напредване на годините, разбира, че няма нищо по- хубаво от детството. Няма нищо по- хубаво от времето, когато е гледал и възприемал света, хората, яленията, когато е откривал полета на птицата и топлината на камъка лятно време горе на тепето. Лежахме там, гледахме облаците,които плуваха. Достатъчно беше малко повече въображение, за да се превърнат на кораби, на разни митологични същества… Ако си чел „Илиада” веднага там, на небето, имаш възможност да възпроизведеш Троянската война и отпътуването на Одисей към Итака.
– От вичко, което говорите, разбирам, че сте романтичен човек.
– Сигурно съм романтичен, защото човек не може да бъде художник, не може да бъде човек на творчеството и да не бъде емоционален, да не е възбудим, летлив..
– Романтичните хора бързо се влюбват. Вашите влюбвания много ли са?
– Влюбвания? Имам три- четири сигурно, от които две бих отделил като най- силни. Аз съм се чувствал добре с жените, независимо от това доколко са се задълбочавали отношенията ни, независимо от това дали е имало интимност между нас. Мисля, че жените са по- добрата част от човечеството. Някога в библейските години не е било така. Струва ми се, че женската половина е по- израснала и някак си повече е проявила способност да се адаптира към перипетиите в живота. Дори и в работата ми много пъти съм имал възможност да се убедя, че работя по- леко с актрисите. Те са по – всеотдайни, по- малко капризни, по- фриволни в артистичния смисъл на думата. Може би това се дължи на обстоятелството, че мъжете по- лесно постигат нещата.
– Жените ли са ви оказали по- голямо въздействие за осъществяването ви като творческа личност?
– Да. До голяма степен това, което съм, го дължа на жените. Дължа на майка ми, на сетра ми, на първата и на втората ми съпруга, на дъщеря ми. Не ги деля на интимна половина и на други. Просто те са ми давали много.
– С кого сядате да пиете от това питие, което е на масата? С жена или с добър приятел?
– Обикновено, когато се прибера вкъщи, с жена ми и с детето пия една ракия и говорим. Не съм човек, който обича да пие, но за съжаление пуша.
– Засякох ви на изложба на Вълчан Петров в София и в Пловдив. Пловдив ли ви свързва с художника?
– Да. Животът ми така е протекъл, че съм имал много приятели между художниците. Приятел от детството ми е Георги Божилов Слона. Заедно сме учили в гимназията, в една махала живеехме, много близки сме били и много го обичам. Покрай него съм бил близък с други художници. С Вълчан се познавам покрай жена му…
– …Която е актриса.
– Когато за първи път отидох в ателието му, един много мощен, много колоритен свят ме блъсна, още като влязох, и много се радвам на успехите му и му се възхищавам.
– Отваряте ли си душата пред някого, когато трябва да пророните сълза, или плачете сам?
– Да ви призная, отдавна не съм плакал. Често ме стяга гърлото, но може би през годините човек от сдържане загубва и способността да плаче. Това никак не е хубаво. Господ, когато е създал човека, е създал нещо изключително съвършено. То и затова се казва „по свой образ и подобие”. Човек е точно бог, само че не е безсмъртен, в което може би е шансът му. Защото като знае, че ще умре, ще знае, че малко му е времето да се усъвършенства.
– Вие как се отдалечавате от смъртта?
– От смъртта въобще не може да се отдалечи човек.
– Но има начин да не се убива всеки ден по малко!
– Той просто може да притъпи сетивата си в гоненето на някои безсмислени цели или в лекомислието си….Вижте, смъртта в приказките се описва като нещо страшно. Страшното е в неизвестността, както Шекспир е казал. Иначе никой не би търпял несгодите, несправедливостите, униженията, оскърбленията. Всеки би потърсил спасение в смъртта, ако знаеше какво е оттатък, какво го чака там. Аз с годините си създадох една своя философия, че след като човекът е толкова съвършен, създаден с толкова невероятни възможности, значи това нещо няма начин да не е сътворено от някой. Той е създаден, а не се е получил. И мисля, че има нещо оттатък и вярвам в това, че в зависимост от това, как си живял тука, ще бъде и съществуването ти оттатък.
– Малко страшничко звучи. Всички допускаме толкова много грешки. Вашата най- голяма грешка в живота?
– Трудно ми е да кажа. Нямам чувство за някаква голяма грешка, но имам грешки. Затова сме и на земята, а не там, където първоначално са ни сложили.
– Да се приземим със следващия въпрос! Чувала съм, че арменските мъже умеят да правят всякакви гозби.
– Аз, освен да изпържа яйца, нищо друго не мога.
– Колко пъти празнувате Великден и Коледа?
– На нас, арменците, това ни е привилегията. И Великден и Коледа по два пъти празнуваме.
– Коя трапеза предпочитате – българската или арменската?
– Жена ми е българка и трябва да ви кажа, че двете Коледи си приличат. Много е хубаво да има повече празници, особено Коледа и Великден. Целият живот е под знака на очакването.
– С кого бихте танцували на един празник?
– Аз съм малко тромав. Бих танцувал с дъщеря ми, с жена ми, ако не ми откаже, защото тя не обича да танцува.
– Веднъж казахте, че умеете да поправяте обувки. Това занимание от къде дойде?
– След като се върнах от казармата, където бях трудовак през 1955 – 1956 година, постъпих на работа в обувния завод в Пловдив. Най- напред бях в обувния цех на шпиц- машина, след това бях в цеха за чанти и куфари. Минал съм през най- различни манипулации. Работихме на смени. С много любов си спомням за тези години. Имах възможност да опозная живота, да опозная най- различни хора, а за моята професия това е много важно. Това бяха „моите университети”, както и казармата. В завода общувах с най- различни хора. Между тях имаше природно- интелигентни хора. На конвейра сме говорили за автори, за книги, за театър.
– В театъра дойдоха млади режисьори, които правят постановки и излизат извън рамките на трдиционното. Как вие, големият режисьор, приемате това?
– Положително. Това е просто животът..Винаги младите идват, за да не хорeсат това, което са правили преди тях и да разширяват териториите на театъра, да внасят нови изразни средства. Нещата не се движат в спирала, за съжаление, а се въртим в кръг. Много от нещата, които са правени, се правят, но това създава движение. Въобще както в живота, така и в изкуството най- важното нещо е движението, да не останеш на едно място. За нас, творците от театъра от по- старото поколение, младите действат стимулиращо.
– Вие сте режисьор, който работи в различни театри и с различни актьори. Това обогатява ли ви?
– Моят живот протече така, че минах през много театри. Даже по едно време изпитвах неудобство, защото при онази система, която преди съществуваше, обикновено един режисьор започва в един театър. Аз минах почти през всички театри в София и това беше много полезно за мен. Това ми даде възможност да се срещна с най- добрите ни артисти. Просто няма значителен актьор от средното и по- възрастното поколение, с които аз да не съм реализирал творческа среща. Дугото хубаво беше, че всеки път, като отидеш в нов театър, ти отново трябва да се доказваш.
– Талантливи ли са българските артисти?
– Българският актьор е много талантлив. Аз съм имал възможност да работя и с чужди артисти и трябва да ви кажа, че българският актьор е един от най- талантливите. Той просто е роден артист. Ние имаме артисти от европейска и от световна величина. В затворената ни система те не са имали възможност да получат широко европейско признание. Не бих споменал имена, защото сигурно ще изпусна мнозиа, пък и не са малко актьорите, с които искам отново да се срещна. Но бих отговорил по принцип: обичам актьори, които са възбудими, които са заразителни, които бързо се включват в идеите, в предложенията, актьори, които имат бърз демараж, за да постигнат високи скорости. Като говоря за българския актьор, който е много талантлив, именно талантът му го е направил лекомислен и до известна степен немарлив към израстването си. Затова той лесно постига добрите резултати и се задоволява с това. Докато европейските актьори, които не са толкова надарени и с такава емоционална възбудимост и способност да те заредят емоционално, залагат много на дисциплината, много на професионализма. Така че ние имаме много талантливи артисти, но лоши професионалисти.
– Какво бихте поставили на сцената на Пловдивския театър?
– Много пиеси бих поставил. Те не са различни от тези, за които мисля през последните месеци. Например „Смъртта на Тарелкин.”
– Държите ли Пловдив скътан в душата си?
– Да, имам един чудесен приятел – Начо Културата. Винаги, когато имам възможност, аз прескачам до Пловдив, отивам при Начо и това за мен е Аркадия. Там всичко те зарежда позитивно. Светът започва да изглежда по- хармоничен, по- красив. Много е важно как виждаш нещата. Едни и същи неща могат да бъдат видени различно.
– И след като ги видиш, да ги почувстваш.
– Да. Така е. В Пловдив аз имам възможност да виждам красотата. Това е най- великото нещо.
– В какво е вашата вяра и вашата надежда?
– Това са много фундаментални въпроси. Вижте, всеки трябва да копае градинката си.
– И ако в тая градинка има рози, добре. Но ако има тръни?
– Винаги до розата има и тръни. Това е животът. Целият проблем е да съумееш тези притивоположности да ги поставиш в хармония. Ако човек не копае, винаги тръните стават повече. Това имах предвид като казах, че човек трябва да си копае градинката.
Крикор Азарян ми подава палтото, благодари ми за вниманието и аз тръгвам из красивия парк. Вървя и благодаря на бога, че ми даде възможност за тази среща.
Хисаря 1997 година