Фройд си служи с легендата за Нарцис. Красив юноша от областта Беотия, намираща се в централна Гърция – син на речния бог Кефис и нимфата Лиропи, за него било предречено, че ще доживее старост само при положение, че никога не види отражението на лицето си. Бивайки особено привлекателен, Нарцис се радвал на силен женски интерес, но бил безразличен към всяка една обожателка. Веднъж, завръщайки се от лов, видял във водата своето собствено отражение и се влюбил в него. Понечил да го целуне, навел се над водата, паднал и се удавил.

Типично за древногръцките легенди, тази също носи в себе си доста наблюдаеми психологични факти. Нарцисизмът представлява инвестиция на либидото в своя собствен Аз. Фройд поделя либидото на Аз-ово либидо и обектно либидо. Азовото е насочено към самия себе си и е познато още като нарцисизъм. Обектното либидо от своя страна е насочено към външния свят към най-различни „психологични обекти“ – други хора, предмети, дейности, идеи, изкуство и тн. Според Фройд нарцистичното и обектното либидо са в икономическа връзка, тоест колкото повече либидо е инвестирано в собствения Аз, толкова по-малко остава за обектите на външния свят и обратно – колкото повече се инвестира в света, толкова по-малко в самия себе си. Това обяснява защо в легендата Нарцис е безразличен към обожателките си – за тях не остава либидо, което да се инвестира, защото той е инвестирал изцяло и само себе си.

Другият елемент от легендата – влюбването в своя образ и удавянето подсказват убийствената, себеунищожителна същност на нарцистичната инвестиция. По времето на Фройд се говори за така наречената нарцистична невроза – понятие, което днес е на път да отпадне от употреба в психиатрията и психоанализата. То се е използвало за описание на психична болест, при която либидото се оттгеля изцяло към Аза. Така то е противоположно на преносните (такива, които могат да формират пренос към психоаналитика по време на анализа) неврози, понеже там либидото се инвестира в терапевта. От нозографична гледна точка групата на нарцистичните неврози днес се покрива изцяло с функционалните психози (тези, при които симптомите не са резултат на соматично нарушение).  По-късно в своята работа Фройд ограничава идеята за нарцистична невроза само до страданията от меланхоличен тип, отговарящи днес на биполярното афективно разстойство, монополярната депресия и шизоафективното разстройство, въпреки, че при тях освен оттгеляне на либидото от света на обектите имаме и едно себеобезценяване и чувство на вина.

Нарцисизмът се приема от една страна като нормален етап от детството, който е част от развитието на човека, но отпада по-късно. Например сексуалността на малките деца е автоеротична и чак по-късно се насочва към външни обекти. Всеки човек е остава в някаква степен нарцистичен, това е нещо нормално – то служи за себесъхраняването, добрата самооценка и удовлетвореността от самия себе си. При психотичните състояния, обаче можем да забележим един краен нарцисизъм, на който личността е в такава степен подчинена, че се отрича реалността. Това е особено видно при манията за величие, при която болните приемат себе си за уникални, особено важни личности, от които зависи светът. Но нарцисизмът е налице и при параноидната шизофрения – например налудността, че си преследван или подслушван от тайните служби отново поставя болния в такава позиция – той е толкова важен и значим, че с него се занимава ЦРУ или КГБ.

Нарцистичната инвестиция дава обяснение и защо психотичните субекти рядко създават любовни взаимоотношения и семейство – няма база това да се случи, след като либидото е инвестирано изцяло в самия себе си и в своя собствен Аз.

При това положение е хубаво да се замислим за днешното общество, в което нарцисизма се поставя на пиедестал и се окуражава чрез едни медийни образи на красивите, богатите, известните, на които всички се възхищават и за които всички говорят. Появата на явлението self-и във фейсбук също е един симптом на нашия нарцисизъм, който проличава дори в самото наименование (myself – себе си). Да се надяваме, че тези социални тенденции няма да ни докарат в един момент до масова психоза.

Автор: Иван Алексиев

https://psychoplex.wordpress.com/

Езикът и речта са  основни съставки на човешките взаимоотношения. Въпреки голямото внимание, което някои съвременни автори отдават на паралингвистиката, езикът и речта са феномени, които коренно са променили начинът по който  общуваме и в никакъв случай не заслужават да бъдат пренебрегвани. Благодарение на тях, човек се е научил да контролира разрушителните си пориви и импулси, и да дава израз на емоционалното си състояние. Те са социални явления.  Двете понятия са тясно свързани помежду си и зависят едно от друго. Например без способността за реч, езикът става напълно безпредметен. Най-добре това може да се види при пациенти с афазия, при които способността за реч е напълно или частично загубена следствие на поражения върху централната нервна система. Пациентите с афазия имат беден речников фонд, като най-често са запазени  по няколко думи или израза, а при по-тежките случаи писмената реч става неразбираема. От друга страна без наличието на език, речта би представлявала просто съвкупност от нечленоразделни звуци. Езикът и речта са характерни единствено за човека, като дори и най-близките до него животни не разполагат с органи, които да обезпечавт речта. Този факт буди любопитсвото на редица учени от различни области на човекознанието, които търсят причините довели до появата на езика и речта.

Съществуват различни теории за появата речта, като основно те се разделят на два различни лагера.
Първата група учени защитават тезата, че езикът се е формирал като адаптационен механизъм към променящите се условия на средата. Развитието и усложнението на трудовият процес заедно с нарастващите социални норми, са довели до появата на  примитивни форми на реч, които с времето са еволюирали. Идеята е следната : Наш прадеда, ловец, вижда елен, който иска да улови. За да предупреди партнъора си за това, той издава звук, който го предупреждава, че наблизо има елен. Един ден по време на лов, приближава гръмотевична буря, която плаши елена. Следствие на това, нашият приятел остава гладен.  Ловецът забелязва това.  С течение на времето знаковата система между отделните ловци става по-добра  и те се научават да комуникират помежду си кога приближава буря, което означава, че трябва да побързат.

Другата основна тероия издигната от Ноам Чомски и Стивън Джей Гулд, разглежда езика като субпродукт на други еволюционни процеси. Според тази теория, езикът е бил формиран следствие на настъпили промени в мозъка и появата на нови структури които са благоприятствали развитието на езика. Перата на птиците например, са субпродукт на еволюцията, като в началото те са били адаптация към студеното време и едва по-късно са станали част от летенето.

Има и други теории според, които речта и езика са се появили след наложени социо-културни инхибиции, които са забранили определени неприемливи импулси и пориви. По този начин езикът се явява един своеобразен опит да бъдат превъзмогнати ограниченията наложени от културата. Да кажем например, че някой ваш приятел успее да ви изнерви до краен предел. За примитивният човек, има само едно възможно решение на проблема – да натупа т.нар. приятел. Това естествено е свързано с доста негативни последици както за агресора, така и за останалите членове на общността, поради което с  течение на времето са били издигнати различни морални и законови забрани, които ограничават подобно поведение. Уви, въпреки строгите забрани срещу подобен вид поведение, то продължава да е доста често срещано и в наши дни. За разлика от примитивният побойник, Вие имате различни възможности за реакция в тази ситуация, една от които е хуморът например. С една безобидна шега моментално бихте туширали напрежението и натрупаната агресия. Съществуват и други защитни механизми като потискане, изтласкване, сублимация, които също биха свършили работа в ситуацията.

Езикът и речта са уникални способности, които ни позволяват да се изразяваме по един неповторим начин, характерен единствено за нас, хората. Ако обърнем малко по-голямо внимание върху начинът по който го използваме, ще открием  неподозирани истини за себе си и за останалите.

Автор : Димитър Неделчев

 https://psychoplex.wordpress.com/2014/07/27/%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d1%81%d0%b5-%d0%b5-%d0%bf%d0%be%d1%8f%d0%b2%d0%b8%d0%bb-%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82/

Както знам от страна на майка ми, семейството на дядо ми имаше 6 члена, които дойдоха от Созопол в Гърция през 1925 г. и първо се установиха в Алистрати, област Серес в Централна Македония. След няколко години отидоха в Солун, но не всички. Някои роднини намериха, че е по-удобно да отидат до близкото село, наречено Йефира (Topsin). 

Моят прадядо, обратно в Созопол, работеше като обущар. Тъй като семейството дойде в Гърция, той продължи да работи отново със същата скорост. За съжаление нямам подробности за живота им в Созопол. Единственото нещо, което мога да знам, е, че преди да напуснат, те продадоха имот на някои от техните роднини, които решиха да останат в родното си място.
Обичаят на св. Трифон (1 февруари) се свързва с живота на гърците в Созопол. Те са били способни лозарски фермери, които произвеждат отлично вино и продукти, и всяка година празнуват обичая със специфични ритуали. За жителите Св. Трифон е покровител, който може да спаси лозята си от лошо време и болести. И така, този ден всяка година отиват в църквата за освещение. Така наречената “светена вода” не се считаше за пиене, а за да бъде хвърлена в култивираните лозя за добра реколта. След това те се събираха на централния площад на селото, за да имат фестивал за споделяне на храна (варено говеждо месо, вино и т.н.). Този ритуал се нарича “giomatari”, който продължава до днес от младите хора с ентусиазъм.

Снимка 1. Официален документ, издаден от смесената Комисия на Гърция-България за имигрантите (30 юли 1925 г.)

Снимка 2. Прабаба ми с дядо ми и брат му близнак

Снимка 3. Моят прадядо, моята прабаба и брат й

https://www.solunbg.org/bg/razkajete/gurcite-razkazvat/202-parthenopi-vergou.html

Теодораки Стефанов Теодоров е един от пионерите в българската журналистика след Освобождението.

Роден е около 1858г.в Жеравна в богато и известно семейство.Неговият баща Стефан(Стефанаки) Теодоров,както и братята му Димитър и Перикли са известни търговци,които по време на Кримската война се преселват в Тулча.Стефан и Димитър са сред най известните дарители в града(Църквата”Свети Георги”,мъжкото училище”Св.Методи”в Тулча,крепост на българщината)Димитър(Димитраки) Теодоров е баща на д-р Пантелей Минчов и дядо на Султана Рачо Петрова. 

Малкият Теодораки се учи първо у дома си от известния учител и просветител, Сава Добропродни.

Завършва Роберт колеж в Цариград с много добър успех.

По съвет на българския политик Тодор Икономов,роднина на майка му отива да следва в Париж в Ecole de sciences et politiqus.Университетът е открит през 1872г на левия бряг на река Сена с цел, там да се обучава бъдещия политически и икономически елит на Франция и френскоговорящите държави.Теодораки Теодоров е един от първите възпитаници на този известен днес университет.

Когато започва Руско-турската война той прекъсва следването си и става доброволец.Заедно с руските войски преминава р.Дунав при Свищов.Участва в боевете на Шипка.Награден е с Кръст за храброст”Свети Станислав”.

След войната се връща в Париж,за да довърши образованието си.

Баща му умира през 1883г.и той трябва да управлява наследството си.Теодораки,високо образован,владеещ чужди езици-английски,френски,немски,руски,турски и говоримо няколко славянски езика,мечтаещ да стане журналист е далеч от търговия,имоти и сметки.Той фалира.

Пристига в София през 1889г. и започва работа като ревизор в Санитарната инспекция,първо отговаря за Александровска болница,а после за болниците в Княжеството.

По късно започва работа в Министерството на външните работи като началник на Бюрото по печата. Командирован е като секретар в българското консулство в Одрин.Разбрал,че не иска да работи държавна работа ,напуска и се отдава на журналистиката.

В София започва да издава”Нов български печат”,вестник сходен с виенския”Neue Freie Presse”.При разговор на журналиста Георги Николов с г-жа Евдокия Т. Станчева,съпруга на Теодораки,тя споделя:”Вестникът излизаше четвъртък и петък,по 15 ст.броя с мои пари-2000лв.Отначало вървеше добре.Нашите хора обичат да четат без пари,и като приятели не плащат абонамент и вестника спря.Тогава Теодораки пак стана чиновник.”

След неуспешния опит да има свой вестник,мечта на всеки журналист,той сътрудничи на “Български търговски вестник”-излизащ на немски и български език,редактор на в-к”Отзив” и “Нов отзив”.

През 1901г.заедно с Ради В.Радев(бъдещ кмет на София,журналист)основават в-к”Новини”.Вестникът струва 5 ст.В първия брой след програмата е написано следното:”Недей бъди ленив-или чети,или пиши,или се моли,или мисли,или работи нещо полезно за Отечеството си.”Днес звучи наивно,но ни дава представа за морала на журналистите от поколението на Теодораки Теодоров и Ради В.Радев.”Новини”излиза до 20 януари 1904г.След спирането на вестника Теодораки сътрудничи за кратко в”Дневник”.

Той е кореспондент на френски,немски и маджарски вестници.Заедно с Г.Кантарджиев превежда романа”Воденичарска усойка”

Умира на 27 март 1905г. в София в бедност.Съдбата на Теодораки Теодоров,е една от причините,която кара негови приятели журналисти, да предприемат действия за създаване на Дружеството на столичните журналисти-така те смятат ,че могат да бъдат защитени техните интереси