Месечни архиви: ноември 2019

Да се усмихваш със стил и на 70 години бр.229

Вашият коментар
Да се усмихваш със стил и на 70 години
Да имаш фигура като на 20-годишно момиче, да знаеш кои дрехи ти стоят най-добре и да се усмихваш уверено, сякаш възрастта не съществува. Това изглежда като недостижима цел и точно поради тази причина рядко някой си я поставя. За щастие има жени, които не влизат в рамките, не следват установените стереотипи и не се оставят на мрачните мисли за старостта да ги обземат.
Точно такава е Линда Райт (Linda V Wright), която тази година навършва 70 години, а изглежда сякаш времето не я интересува. Линда е родена в Тексас, но още през 1978 година Париж грабва сърцето й и тя остава да живее там. В града на модата тя отваря малък бутик на име „Crimson“, където продава главно дрехи от кашмир – любима нейна материя. Линда непрекъснато качва свои снимки в Instagram (@lindavwright) и модни съвети в блога си (http://www.lindavwright.com), придобити от личния й опит. Бивш модел, тя за кратко време се превръща в модна икона за жените над 50 години.
Един от ключовете й за „вечна младост“ е, че никога не носи грим. Един балсам за хидратиране на устните, според нея е напълно достатъчен, за да се чувства и изглежда свежа. И още нещо много важно – за нея красивата дреха е онази, в която се чувства удобно и свободна да бъде себе си.
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
Линда Райт (Linda V Wright)
https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d0%b5-%d1%83%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%85%d0%b2%d0%b0%d1%88-%d1%81%d1%8a%d1%81-%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bb-%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-70-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b8/

Красотата и величието на Мелнишките пирамиди бр.230

Вашият коментар
 Цветелина Петкова 
Красотата и величието на Мелнишките пирамиди
Перла в короната на най-малкия български град
Мелник е симпатичен град, сгушен в полите на Южен Пирин. Известен като най-малкият град в България, той впечатлява с богато архитектурно наследство, но най-вече с екзотичната атмосфера и невероятните природни красоти. С благоприятното си местоположение Мелнишкият регион е привличал заселници от дълбока древност. Макар да не се смята за толкова популярна туристическа дестинация (което е голяма грешка), всеки любител на разходките сред природата заслужава да посети това градче поне веднъж в живота си, най-малкото, за да се порадва на величествените пирамиди, които невидимата ръка на майката природа е извайвала в продължение на векове.
Мелнишките пирамиди – природна забележителност от 1960 г.
Мелнишките пирамиди са удивителни пясъчно-скални формации, обхващащи площ от близо 50 квадратни километра. Намират се в околностите на Мелник и силно напомнят на Стобските пирамиди в западните склонове на Рила, с тази разлика, че ги превъзхождат по големина. От птичи поглед, Мелнишките пирамиди могат да се оприличат на внушаващи с размерите си титани, обгърнали в нежна прегръдка намиращите се в непосредствена близост населените райони: селата Рожен, Сугарево, Златолист. Кърланово, Горна Сушица и, разбира се, град Мелник.
Мелнишките пирамиди са разположени в югозападните поли на Пирин планина, на около 180 км южно от София. Образувани са от 40 до 120 метра дебели, старокватернерни, червеникави и светлокафяви наслагвания и заемат площ от 17 кв. км. Надморската височина варира (в зависимост от мястото) между 350 и 850 метра. От декември 1960 г. Мелнишките пирамиди се ползват със статут на природна забележителност, а от ноември 1993 г. са обявени за защитен природен обект с международно значение.
Любопитно е, че същият този район от далечни времена се слави с живописните форми, които е добил релефът, резултат от наслагване на слабоспоени, сиво-бели пясъци и глинести пластове. На определени места пясъчно-скалните блокове достигат впечатляващи размери. По върховете средиземноморският климат е създал благоприятна среда за израстване на различни видове широколистни дървета, треви и храсти. Пясъчните склонове са още една забележителна черта на Мелнишките пирамиди. На някои места те стават изцяло отвесни. Хипнотизиращата гледка, откриваща се от високите части, позволява с един поглед да се обхване цялата Роженска седловина. До пирамидите край село Рожен се стига по еко пътека, която свързва Мелник с Роженския манастир. Името на селото, съответно и на манастира, всъщност води своя произход именно от тези образувания. „Рожен“ от славянски език означава „острие“, „връх“, „пирамида“. Ако се заприказвате с по-възрастен местен жител, може да го чуете да използва думата „мелове“ когато назовава пирамидите. Наричат ги Мелнишки мелове, защото отдалече приличат на тебешири. По всяка вероятност от там произлиза и името на град Мелник. Народно поверие гласи, че нощем минаващите се страхуват да погледнат към пирамидите, защото изглеждат зловещи, а през деня не могат да свалят взор от тях, запленени от величието им.
Образуване на Мелнишките пирамиди
По мненията на специалисти формирането на Мелнишките пирамиди е дълъг процес във времето, в който участват различни геоложки и климатични фактори. По-съществена роля имат седиментните скали, ерозията от водата, ветровете, топлината и студа. Паралелно с тях влияние оказват свлачищата. Когато релефът се разкъсва, големи парчета се отчупват от билата и стигат до речните легла.
В основата на образуването е слабата спойка между разнородните по минерален състав частици, намиращи се в седиментните наслаги. Това улеснява рушенето на скалите, а ерозията на почвата там създава своеобразни условия за образуването на земни пирамидообразни формации.
Разнообразните форми, които преобладават в Мелнишките пирамиди, създават уникален колорит. Някои скални блокове имат форма на гъба, други на мечове, а някои на чадър. Хората с по-богато въображение могат да си направят десетки интересни асоциации.
Когато пирамидата започва да става съвсем тънка в горната си част, укреплението на каменния блок отслабва. Тогава тя навлиза в т.нар. „стадий на зрялост“. В района на юг от село Рожен може да се натъкнете на много „зрели“ пирамиди. Постепенно короната става твърде тежка за изтъняващата „шия“; пясъкът трудно я удържа и в определен момент тя се накланя и пада в пропастта.
„Бейби“ пирамиди
При Мелнишките пирамиди се наблюдава един изключително любопитен момент. Той спокойно може да се нарече феномен. В подножието растат нови пирамиди! Те са все още млади и далеч не така впечатляващи, но с течение на времето се очаква да придобият по-величествени размери, което ще засили още повече очарованието и неповторимостта на това природно чудо. Може да видите тези „бейби“ пирамиди по пътя от Мелник към село Рожен.
Районът, в който са разположени Мелнишките пирамиди има голям принос за биологичното разнообразие, което го прави изключително ценен и следователно трябва да бъде пазен от човека. Богатото разнообразие на флора и фауна е наистина впечатляващо. Благоприятните условия поддържани от средиземноморския климат са спомогнали за израстване на тучни пасища, ливади и храсти. Днес те са постоянен хабитат за над 30 вида птици. Не се надявайте на почивни станции. Все пак мястото е защитен природен обект с идеята тези природни богатства да се запазят колкото може по-дълго във времето.
Когато се отправяте на разходка в търсене на живописни гледки и опознаване на Мелнишките пирамиди, не оставяйте боклук след себе си. Уважавайте природата! Пазете я чиста! Тя е най-истинското и най-ценното, което имаме!
 https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%ba%d1%80%d0%b0%d1%81%d0%be%d1%82%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8-%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%88%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf/

Семейни констелации – влияние на родовата памет върху личния живот

Вашият коментар
Семейни констелации – влияние на родовата памет върху личния живот
Свикнали сме, когато преживяваме психологически срив и не можем да се справим с трудна житейска ситуация или конфликтите ни с близки и приятели зачестяват, да обвиняваме себе си, другите, съдбата, разположението на звездите и т.н. Всеки има свои вярвания и търси причините за неуспеха си на всевъзможни места.
 
Самообвинението е характерно за интровертите, които по начало чувстват неувереност в себе си и трудно се вписват в света. Склонни към самоанализиране и вглъбяване в проблемите, тези хора сами си насаждат вина, която ги дълбае отвътре и създава от един проблем множество съпътстващи, а това само усложнява нещата, вместо да предложи разрешение. Екстравертите са на обратния принцип – за тях светът е основен катализатор на личното нещастие, другите са пречка пред достигане на целите или просто им липсва късмет.
Но какво, ако проблемите ни всъщност не идват от нас самите, нито от хората около нас, и не са плод на извършеното в сегашното ни битие? Този въпрос си поставят учените, занимаващи се с изследване на родовата памет и как събития, случили се на нашите прадеди, могат да окажат пряко влияние на нас – родените поколения след тях и не познаващи съдбите им.
След откритията на Карл Густав Юнг, за колективното несъзнавано и теорията за квантовата физика, подобни въпроси не би трябвало да звучат изненадващо и нелогично. Енергията се поглъща и отделя във вид на малки кванти, които корелират едни с други. Ние самите сме съставени от енергия. Тоест, всичко в природата е взаимносвързано и човекът не прави изключение. И ако сме част от едно общо поле, от което черпим информация и енергия (нещо като виртуалното пространство) и нашите мозъци са включени в един голям компютър, то съвсем нормално е „кабелите ни“ да са по-плътно свързани с хора от рода ни, с които делим една кръв (един ток).

 от живота

Представата за времето в различните страни

Представата за времето в различните страни

ново, от живота

Научно погледнато, времето тече във всички точки на планетата по еднакъв начин. Но както е казано…

 бюлетин

Човекът, който най-напред разработва метода „Семейни Констелации“, е немският психолог Берт Хелингер. Според него, всеки един от нас е вплетен в своята фамилия, а с определени членове има пряка психологическа връзка, дори и да не ги е познавал лично. Трудно е да се наблюдава динамиката на взаимоотношенията в рода, но изследването на личната история на всеки един човек от семейството е ключова в разбирането на собствените ни проблеми. Несъзнателно ние носим част от нерешените конфликти на прадедите ни, заключени в родовата памет, нещастни случаи, хора починали млади, самоубийства, аборт, имигриране, тежка семейна тайна.
Точно както физическите болести се унаследяват, така и психологическите блокажи остават в родовата памет и се предават през поколенията. И всичко това оказва своето негативно влияние и затормозява подсъзнанието ни, което твърде често води до телесни заболявания, психични нарушения, депресия, повтарящи се неуспехи и др. Тези невидими и неосъзнати двигатели на нашата дейност ни карат да изпитваме безпричинен страх и съмнение, а корените им се крият далеч преди нашето детство.
Семейните констелации ни помагат да осъзнаем всичко това, да осветим тъмните кътчета на родовата памет и да разрешим нерешените проблеми на нашите предци, за да можем да продължим на чисто, без страхове и без да носим чуждите провали на гърба си. Методът е близък до психотерапевтичната работа, но е много по-индивидуален, въпреки че съдържа ключови моменти от психодрамата. За да бъде максимално ефективен, добре е човек да заяви конкретен проблем, който да се разгледа в работата и да се търсят причините за възникването му. Но дори и да не можете сами да определите откъде идват вашите трудности и неуспехи, констелациите ще се погрижат тези неща да изкристализират чрез разиграване на ситуации и нишките на вплитанията в семейната история да се разплетат.
Как протичат констелациите?
Клиентът сяда от дясно на медиатора (ключова фигура в процеса и негов водещ). Формулира се проблема, чрез провеждане на разговор, който може да отнеме до час и половина. Медиаторът избира кои членове на фамилията са пряко свързани с проблема, за да бъдат поставени „на сцената“ в следващия етап на работата. Клиентът избира кои от присъстващите (специализирани лица) да представят членовете на фамилията и в каква ситуация. Той ги нарежда едни спрямо други, а те се оставят да бъдат водени, като се концентрират върху усещанията, пораждащи се в тях по време на процедурата. След това клиентът сяда до медиатора и наблюдава. Поставените лица трябва да усетят в собственото тяло опита или преживяното от членовете на семейството на клиента и да намерят конкретно решение на зададения проблем. Това е въздействие на енергийно ниво. Не е само процес на осъзнаване на проблема, а подобно на квантите, повлиява на енергийно ниво върху нерешения конфликт.
Ползи от констелациите:
Констелациите успешно помагат за решаването на семейни конфликти, физически или психологически проблеми, трудности във взаимоотношенията, проблеми между родители и деца, професионални проблеми. Методът се използва също и в предприятия и фирми за: вземане на решения, определяне на стратегия и цели, като инструмент за диагностика, стимулиране и мотивация, междуличностни взаимоотношения и др.
В България вече успешно се практикува този метод и помага на доста хора да разрешат своите несъзнавани проблеми. Но дори и да не се решите на такава стъпка, винаги би било от полза да изследвате своето родословно дърво, да се запознаете с живота и душевността на прадедите ви. Може да откриете лична връзка с някой от тях и решението на вашия проблем да се появи пред очите ви. Това е изключително важно днес, когато все повече семейства живеят разделени, децата заминават за друг континент и оставят цялото минало на рода си в родината.
Все по-малко знаем и все по-малко се интересуваме от живота на своите роднини, а това може да е ключът към разбиране на собствения живот и собствената ни съдба. Защото всичко е свързано, енергията на рода тече във вените ни и остава в нашата памет. И може би е време да закрепим връзките със семейството, да го разберем по-добре и да се опитаме да трансформираме негативната енергия в любов. За да вървим смело напред, без никакви енергийни блокажи и несъзнателни психологически спънки, трябва да разчистим проблемите, останали от предците ни.
https://www.bulgarkamagazine.com/%d1%81%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d0%b9%d0%bd%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%b8-%d0%b2%d0%bb%d0%b8%d1%8f%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%be/

Как Гершуин създава „Рапсодия в синьо“бр.229

Вашият коментар
Как Гершуин създава „Рапсодия в синьо“
„Рапсодия в синьо“ е може би една от най-известните творби на Гершуин. Всъщност малко хора знаят, че дори великият композитор не е подозирал, че работи по нещо ново и значимо, докато не го разбрал от вестниците. Може да звучи странно, но това е самата истина.
В късната нощ на 3-ти януари 1942 г. Джордж Гершуин (George Gershwin), заедно с брат си Айра (Ira Gershwin), и лиристът Бъди Де Силва (Buddy DeSylva) играели билярд на 52-ра улица на Бродуей, когато статия във вестника привлякла вниманието му. Ставало въпрос за концерт на известния по онова време диригент Пол Уитмен (Paul Whitman) и оркестърът му „Palais Royal“, които щели да изнесат концерт по случай 12-ти февруари, когато бил рожденият ден на Ейбрахам Линкълн. Авторът на статията, посочвал, че лично великият Гершуин щял да композира за пръв път джаз концерт.
Всъщност Гершуин трябвало да представи нова музикална комедия, озаглавена „Сладък малък дявол“, само след 3 седмици, а сега изведнъж научава от пресата, че трябва и да композира джаз концерт, което било пълно безумие.
Пол Уитмен, който за времето си бил един от най-известните диригенти и носител на титлата „Кралят на джаза“, пуснал тази информация във вестниците. Той разгласил имена на свои колеги, които обаче никога не са давали съгласието си за участие в негови проекти.
В разговор по телефона с Уитмен, Гершуин съзрял възможност за професионално развитие. Според уговорката между двамата, талантливият композитор трябвало само да напише соло за пиано, а брилянтният Фред Гроув (Fred Grove) щял да са заеме с аранжиментите и адаптацията на музиката.
Още във влака, докато пътувал за репетиция до Бостън, Гершуин започва да пише новото си произведение. Денят е 7-ми януари. През следващите няколко дни геният успял напълно да завърши клавира за две пиана. До официалната му премиерата – на 24-ти януари, успял да нанесе нужните редакции. Всъщност това, което Гершуин продуцира, не било „джаз концерт“, а рапсодия за „пиано и джаз група“. Тя включва в себе си смесица от европейска симфонична музика и американски джаз.
Името на произведението се получава случайно. След като, заедно с брат си Айра, посещават изложбата на американския художник Джеймс Уистлър, те виждат една от картините му със заглавие „Ноктюрно в синьо и зелено“. Според Айра това име идеално би паснало на творбата, тъй като в нея се долавя смесица от американско и европейско влияние.
Идеята му помогнала да промени произведението и вече новосъздадената рапсодия била представена пред отбрана публика. Сред гостите личали имената на известни личности, като композитора Сергей Рахманинов (Sergei Rachmaninoff), цигуларят Фриц Крейслер (Fritz Kreisler) и диригента Леополд Стоковски (Leopold Stokowski).
И макар за онова време Гершуин да не е създавал много произведения за пиано, тази рапсодия му донася невероятен успех и множество признания. Днес произведението „Рапсодия в синьо“ е еталон за уникалност и шедьовър в американската джаз музика.
https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%b3%d0%b5%d1%80%d1%88%d1%83%d0%b8%d0%bd-%d1%81%d1%8a%d0%b7%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%bf%d1%81%d0%be%d0%b4%d0%b8%d1%8f-%d0%b2-%d1%81%d0%b8%d0%bd%d1%8c%d0%be/

„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало бр.229(Бордало II)

Вашият коментар
„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало (Бордало II)
Темата за проблема с боклука е доста широко дискутирана навсякъде по света. Проблемът с последващото замърсяване на околната среда и водата се отразява на всички нива в обществото. А няколко акции по почистването на природата, веднъж или няколко пъти в годината, не решават този проблем. Микропластмасата, която „наводнява“ буквално океана, а после се пренася на трапезата, чрез рибните продукти, е подценяван проблем.
 
Артистът Артур Бордало, известен в арт средите като Бордало II, от Лисабон – Португалия, е намерил приложение на този отпадък. Чрез изкуството от боклук той иска да обърне вниманието на обществото, към това как тези отпадъци влияят на симбиозата между човек и природа. Родният му град е „Меката“ на уличното изкуство, като множество невероятни картини красят стени и сгради навсякъде из града.
 

Артур Бордало II

Като човек на изкуството, Бордало II се вдъхновява също и от домашната обстановка. Създава невероятни скулптури, използвайки каквото намери от боклука в изоставени фабрики или от сметищата. Самият той е достатъчно проницателен и вижда в този боклук средство за изкуство, а не просто поредния скрап.

 

Чрез „изкуството на боклука“ се опитва да „събуди“ гражданската съвест на обществото и да ни предупреди за глобалната екокатастрофа, която обаче е само и единствено по вина на хората. Колкото по-осведомено е обществото за проблемите със замърсяването и боклука, толкова повече хората ще осъзнаят, че нещата са сериозни. Трябва да се вземат крайни мерки, за да защитим планетата си! Трябва и да научим следващите поколения, че запазването на природата е едно от най-важните неща, защото всичко в природата има своя естествен ритъм и кръговрат!

За съжаление обществото вече е повече консуматор и експлоататор на природните ресурси. То издига на преден план материализма, забравяйки за връзката си с природата и хармонията, която тя дава на човека. Заедно със свръхпроизводството на продукти и бързината, с която човечеството употребява наличните ресурси, произвежда и същото количество боклук.
Не бива да забравяме поговорката, че това, което е боклук за един човек, в очите на друг може да е съкровище. Той се надява, че чрез материалите, от който са направени скулптурите, хората ще се замислят какво причиняват тези материали на околната среда и животните.
Миналата година, по покана от легендарния брайтънски музикант Норман Кук, известен повече като Fatboy Slim, Бордало II пресъздава с помощта на боклука своите скулптури в „Big Beach Cafe“, в Hove Lagoon – Brighton. Като логичен избор били легендарните чайки, символ на града, както и на едноименния футболен отбор, носещ същото прозвище. В града е творил и легендарният Банкси, както и много други графити артисти.
 
След идването на Бордало II хората се надяват градът да стане притегателно място за много международни художници и темата за боклука да получи огромен отзив докато не е станало твърде късно. 
https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d1%83%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%be%d0%ba%d0%bb%d1%83%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b7-%d0%be%d1%87%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd/

Град Дряново в българската историческа памет бр.230

Вашият коментар
Град Дряново в българската историческа памет
В близост до Дряново се намират римските крепости Дискодуратера, Стринава и Боруна, използвани и през епохата на Второто българско царство (XII-XIV в.), като част от предната укрепителна система на столичния Търновград. Местни легенди разказват, че околните твърдини са били родовите имения на Асеневци. Петър Чолов предполага, че тези крепости от древни времена са строени и поправяни от дряновци. Именно затова местните хора са владеели отлично строителното изкуство и са предавали от род на род уменията в дюлгерския занаят.Свидетелствата за разпространението на дюлгерството в Дряново наистина датират много назад във времето. През 1784 г. в църковна книга „рефет дюгерски“ (дюлгерският еснаф) се нарежда на второ място след „рефет урашки“ (орачите) в Дряново. Така Дряново затвърждава позицията си на един от дюлгерските центрове в българските земи.През епохата на османското владичество Дряново се развива по твърде специфичен начин, който оставя своя белег и във времето след 1878 г. В XV век Дряново е част от вакъфа (свободна от данъци собственост) на Касъм паша, румелийския бейлербей. През 80-те обаче, султан Махмуд II конфискува вакъфските имения, така Дряново става част от спахилък и се причислява към тимара на великотърновския кадия. При Баязид II (края на XV – началото на XVI в.) 60 домакинства от дряновската рая са освободени от някои данъчни задължения, в замяна на което участват в охраната на проходите, като дервенджии. Дряново и Дряновският край се разрастват сравнително бързо и в останалите векове до Освобождението, а през XVI и XVII век дори в селището се настаняват пришълци – християни, вероятно търсещи убежище от гонения в равнината. През 1869 г. на селището е признат градски статут, като Дряново става административен център на околия.Най-величавото събитие от историята на Дряново безспорно е битката за Дряновския манастир по време на Априлското въстание. В продължение на цели 9 дни (29-ти април – 7-ми май 1876 г.) българските въстаници, начело с Бачо Киро Петров и поп Харитон, се сражават самоотвержено с десетки пъти превъзхождаща ги редовна турска войска плюс башибозук.
Дряновски манастирИгуменът на Дряновския манастир от онова време, йеромонах Пахомий, бил активен революционен деятел. Манастирът е служил за подслон на Васил Левски и на Матей Миткалото. Двестатината храбри въстаници всъщност идвали там само за да се снабдят с провизии и муниции, след което да продължат пътя си. Плановете им обаче пропаднали, когато се оказали обградени зад манастирските стени от над 5000 османлии. Разразила се неравна бран (битка).На третия ден от битката предводителят на въстаниците, поп Харитон Халачев, ослепява след инцидент, докато приготвяли барут за фишеци заедно с игумена Пахомий. Въпреки нещастието войводата не паднал духом. За неговия висок морал можем да съдим по думите му на прощаване с четниците, пред горящите останки от манастира:„Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“ И там, при входа на манастира, в битката намира смъртта си слепият, но безстрашен войвода поп Харитон.Истина е, че въстаниците знаели каква участ ги очаквала пред лицето на многобройния враг, но въпреки това не пожелали да се предадат. В последния ден от сражението, пред угрозата „манастирът да бъде превърнат на прах и пепел”, те отвърнали на предупреждението на османския предводител Фазлъ паша с думите:„И ако мислите, че като ни избиете, унищожите, ще можете да ни смирите, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце – ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.“Символ на жертвоготовността на бойците в Дряновския манастир обаче останал прочутият Бачо Киро (Киро Петров Занев). Оцелял в неравната битка, той известно време се укрива, след което е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Бил осъден на смърт чрез обесване, но му подшушнали, че трябва да се престори на луд, защото тогава нямало да влезе в сила присъдата. Очаквало се именно това, когато Бачо Киро ненадейно се изправил пред османлиите и гордо им издекламирал на турски следните стихове:
Аз един Бачо Киро съм,без страх от турчин комита съм.Пушка на рамо турих,Дряновски манастир намерих.Правдата си да диря излязох,въжето си на врата сам метнах!Последвало изпълнение на смъртната присъда.
В първите години след Освобождението, Дряново е предимно занаятчийски град. Другите по-видни еснафи (занаятчийски сдружения) в него след дюлгерския са: мутафчийският (изработване на изделия от козина) и чехларският. До Освобождението за отбелязване е функционирането на 8 бояджийници. Свои еснафи имат местните златари, халачи, терзии, ковачи и др. Пътешественикът Феликс Каниц съобщава, че оживеното търговско развитие на Дряново е възпрепятствано от близостта на околийския град:„Поради това дряновците, между които в 1871 г. живееха и 20 турски семейства, са повечето селски стопани, бубари, производители на коноп и лозари, отколкото търговци“.Каниц преброява в града 512 къщи, „покрити почти изключително с невероятно дебели и големи лискови плочи.“Архитектурата на местните къщи е толкова оригинална и впечатляваща, че както съобщава П. Робов, втората съпруга на княз Фердинанд, царица Елеонора, когато за пръв път е посетила Дряново, е останала възхитена и е поръчала да се запазят тия ценности на града. По образец на този тип къщи е бил построен и българския павилион в Лиежката всемирна изложба в 1905 г. От гледна точка на архитектурното решение, сред дряновските къщи съществува известно разнообразие, но най-общо те могат да се причислят, според М. Маймарева-Василева, към средностаропланинския тип. Представляват интерес запазилите се и до днес в града бъчварска и мутафчийска работилници, датирани в средата XVIII в.След Освобождението много от градските занаятчии се разоряват заради насищането на пазара с фабрични стоки: кожухари, терзии, бояджии и др. В града остават да работят талантливи обущари. На Пловдивското изложение през 1892 г. братята Минчо и Станчо Тананови от Дряново печелят сребърен медал, а на световното изложение в Лиеж – бронзов медал за продукцията си. Броят на дюлгерите продължава да бъде висок – няколкостотин души. Шивачите са близо 20, има още абаджии, воденичари, бакърджии и пр.Населението на града започва значително да намалява след Освобождението, особено от 90-те години нататък, когато занаятите са в упадък на национално ниво. От 1892 г. до 1920 г. жителите на Дряново спадат от 3258 на 2670 души, което е намаление с малко над 18 %. Дряновци търсят препитание в Русе, Варна и София, каквато между другото тенденция съществува по това време и сред жителите на Търново. П. Чолов пише, че Дряновската колония в Русе достига с годините до цели 6000 души.До 1895 г. Дряново е втори по тютюнопроизводство в Търновския окръг, след Горна Оряховица, където има 5 фабрики, произвеждащи около 40 тона тютюн годишно. Трите дряновски фабрики произвеждат около 29 тона годишно. В Дряново към 1895 г., е и втората по големина тютюнева фабрика в региона – на братя Шишкови, с 11 тона произведено количество годишно.Най-много работна ръка ангажира строежът на Презбалканската жп. линия, в отсечката Дряново – Кръстец през 1906 г., на която заети годишно са около 3000 души. Колкото и да е чудно, това построено трасе още повече подсилва стопанския упадък на града. Чрез него още по-лесно и евтино се доставят фабрични изделия. Дряново през целия период 1879-1919 г. е с преобладаващо занаятчийско производство, тъй като не успява да развие нито интензивно земеделие, нито банково дело, нито едра промишленост. Така че градът няма практическа изгода от създалата се силна конкуренция посредством новите транспортни връзки.В туристическия наръчник за чужденци „Bulgarie“, Дряново се характеризира като град с процъфтяващи през време на турското владичество занаяти, в който особено впечатляваща е жилищната архитектура. Днес Дряново е китно планинско градче, което впечатлява гостите си с природни красоти, архитектура и с богатия си културен календар
Спас Спасов
Град Дряново в българската историческа памет
В близост до Дряново се намират римските крепости Дискодуратера, Стринава и Боруна, използвани и през епохата на Второто българско царство (XII-XIV в.), като част от предната укрепителна система на столичния Търновград. Местни легенди разказват, че околните твърдини са били родовите имения на Асеневци. Петър Чолов предполага, че тези крепости от древни времена са строени и поправяни от дряновци. Именно затова местните хора са владеели отлично строителното изкуство и са предавали от род на род уменията в дюлгерския занаят.Свидетелствата за разпространението на дюлгерството в Дряново наистина датират много назад във времето. През 1784 г. в църковна книга „рефет дюгерски“ (дюлгерският еснаф) се нарежда на второ място след „рефет урашки“ (орачите) в Дряново. Така Дряново затвърждава позицията си на един от дюлгерските центрове в българските земи.През епохата на османското владичество Дряново се развива по твърде специфичен начин, който оставя своя белег и във времето след 1878 г. В XV век Дряново е част от вакъфа (свободна от данъци собственост) на Касъм паша, румелийския бейлербей. През 80-те обаче, султан Махмуд II конфискува вакъфските имения, така Дряново става част от спахилък и се причислява към тимара на великотърновския кадия. При Баязид II (края на XV – началото на XVI в.) 60 домакинства от дряновската рая са освободени от някои данъчни задължения, в замяна на което участват в охраната на проходите, като дервенджии. Дряново и Дряновският край се разрастват сравнително бързо и в останалите векове до Освобождението, а през XVI и XVII век дори в селището се настаняват пришълци – християни, вероятно търсещи убежище от гонения в равнината. През 1869 г. на селището е признат градски статут, като Дряново става административен център на околия.Най-величавото събитие от историята на Дряново безспорно е битката за Дряновския манастир по време на Априлското въстание. В продължение на цели 9 дни (29-ти април – 7-ми май 1876 г.) българските въстаници, начело с Бачо Киро Петров и поп Харитон, се сражават самоотвержено с десетки пъти превъзхождаща ги редовна турска войска плюс башибозук.Дряновски манастирДряновски манастирИгуменът на Дряновския манастир от онова време, йеромонах Пахомий, бил активен революционен деятел. Манастирът е служил за подслон на Васил Левски и на Матей Миткалото. Двестатината храбри въстаници всъщност идвали там само за да се снабдят с провизии и муниции, след което да продължат пътя си. Плановете им обаче пропаднали, когато се оказали обградени зад манастирските стени от над 5000 османлии. Разразила се неравна бран (битка).На третия ден от битката предводителят на въстаниците, поп Харитон Халачев, ослепява след инцидент, докато приготвяли барут за фишеци заедно с игумена Пахомий. Въпреки нещастието войводата не паднал духом. За неговия висок морал можем да съдим по думите му на прощаване с четниците, пред горящите останки от манастира:„Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“ И там, при входа на манастира, в битката намира смъртта си слепият, но безстрашен войвода поп Харитон.Истина е, че въстаниците знаели каква участ ги очаквала пред лицето на многобройния враг, но въпреки това не пожелали да се предадат. В последния ден от сражението, пред угрозата „манастирът да бъде превърнат на прах и пепел”, те отвърнали на предупреждението на османския предводител Фазлъ паша с думите:„И ако мислите, че като ни избиете, унищожите, ще можете да ни смирите, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце – ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.“Символ на жертвоготовността на бойците в Дряновския манастир обаче останал прочутият Бачо Киро (Киро Петров Занев). Оцелял в неравната битка, той известно време се укрива, след което е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Бил осъден на смърт чрез обесване, но му подшушнали, че трябва да се престори на луд, защото тогава нямало да влезе в сила присъдата. Очаквало се именно това, когато Бачо Киро ненадейно се изправил пред османлиите и гордо им издекламирал на турски следните стихове:
Аз един Бачо Киро съм,без страх от турчин комита съм.Пушка на рамо турих,Дряновски манастир намерих.Правдата си да диря излязох,въжето си на врата сам метнах!Последвало изпълнение на смъртната присъда.
В първите години след Освобождението, Дряново е предимно занаятчийски град. Другите по-видни еснафи (занаятчийски сдружения) в него след дюлгерския са: мутафчийският (изработване на изделия от козина) и чехларският. До Освобождението за отбелязване е функционирането на 8 бояджийници. Свои еснафи имат местните златари, халачи, терзии, ковачи и др. Пътешественикът Феликс Каниц съобщава, че оживеното търговско развитие на Дряново е възпрепятствано от близостта на околийския град:„Поради това дряновците, между които в 1871 г. живееха и 20 турски семейства, са повечето селски стопани, бубари, производители на коноп и лозари, отколкото търговци“.Каниц преброява в града 512 къщи, „покрити почти изключително с невероятно дебели и големи лискови плочи.“Архитектурата на местните къщи е толкова оригинална и впечатляваща, че както съобщава П. Робов, втората съпруга на княз Фердинанд, царица Елеонора, когато за пръв път е посетила Дряново, е останала възхитена и е поръчала да се запазят тия ценности на града. По образец на този тип къщи е бил построен и българския павилион в Лиежката всемирна изложба в 1905 г. От гледна точка на архитектурното решение, сред дряновските къщи съществува известно разнообразие, но най-общо те могат да се причислят, според М. Маймарева-Василева, към средностаропланинския тип. Представляват интерес запазилите се и до днес в града бъчварска и мутафчийска работилници, датирани в средата XVIII в.След Освобождението много от градските занаятчии се разоряват заради насищането на пазара с фабрични стоки: кожухари, терзии, бояджии и др. В града остават да работят талантливи обущари. На Пловдивското изложение през 1892 г. братята Минчо и Станчо Тананови от Дряново печелят сребърен медал, а на световното изложение в Лиеж – бронзов медал за продукцията си. Броят на дюлгерите продължава да бъде висок – няколкостотин души. Шивачите са близо 20, има още абаджии, воденичари, бакърджии и пр.Населението на града започва значително да намалява след Освобождението, особено от 90-те години нататък, когато занаятите са в упадък на национално ниво. От 1892 г. до 1920 г. жителите на Дряново спадат от 3258 на 2670 души, което е намаление с малко над 18 %. Дряновци търсят препитание в Русе, Варна и София, каквато между другото тенденция съществува по това време и сред жителите на Търново. П. Чолов пише, че Дряновската колония в Русе достига с годините до цели 6000 души.До 1895 г. Дряново е втори по тютюнопроизводство в Търновския окръг, след Горна Оряховица, където има 5 фабрики, произвеждащи около 40 тона тютюн годишно. Трите дряновски фабрики произвеждат около 29 тона годишно. В Дряново към 1895 г., е и втората по големина тютюнева фабрика в региона – на братя Шишкови, с 11 тона произведено количество годишно.Най-много работна ръка ангажира строежът на Презбалканската жп. линия, в отсечката Дряново – Кръстец през 1906 г., на която заети годишно са около 3000 души. Колкото и да е чудно, това построено трасе още повече подсилва стопанския упадък на града. Чрез него още по-лесно и евтино се доставят фабрични изделия. Дряново през целия период 1879-1919 г. е с преобладаващо занаятчийско производство, тъй като не успява да развие нито интензивно земеделие, нито банково дело, нито едра промишленост. Така че градът няма практическа изгода от създалата се силна конкуренция посредством новите транспортни връзки.В туристическия наръчник за чужденци „Bulgarie“, Дряново се характеризира като град с процъфтяващи през време на турското владичество занаяти, в който особено впечатляваща е жилищната архитектура. Днес Дряново е китно планинско градче, което впечатлява гостите си с природни красоти, архитектура и с богатия си културен календар.
https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4-%d0%b4%d1%80%d1%8f%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%be-%d0%b2-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81/

Наемниците на Първото българско царство бр.229

Вашият коментар
Въпросът за наемничеството в средновековната българска история остава слабо проучена тема от родната историография. Въпреки множеството податки в изворите за това, че нашите владетели са използвали често и в голям мащаб наемнически сили, тяхната роля остава недобре проучена. Подобно на въпросът за търговията с роби, темата за присъствието на чуждестранни контингенти в българските войски остава задълго на заден план, най-вече по политически, а не по научни причини. Въпреки това, изминалите тридесет години не донесоха особена промяна в публичния дебат по темата за наемниците в нашата история.
Когато след 665 г. Аспарух пренася центъра на българската държавност в Бесарабия, той влиза в тесни взаимоотношения със славянските племена, населяващи земите на днешна Южна и Източна Румъния, които до тогава се намират под суверенитета на Аварския хаганат. В рамките на около 15 години България успява да отблъсне аварското влияние и на свой ред заема ролята на върховна военна и политическа инстанция в земите по долното течение на Дунав. Вследствие на новата си роля на сюзерен, българите започват да привличат племенни подразделения като допълващи контингенти към своите войски. Природата на тези взаимоотношения остава спорна. Дали може да се говори за някаква форма, сходна с федератите в състава на късноримските войски или пък за ползване на контингенти в замяна на дял от плячката (своего рода форма на наемничество) – въпросът все още остава нерешен.
Това, което е неоспорим факт е, че в случаите, когато се използват, славянските отряди не се считат за интегрална част от армията, а действат като един вид помощни войски по подобие на римските auxilia, повечето от които били наемници.
Както стана дума в текста, посветен на средновековния флот, българите несъмнено използват славяните и в ролята им на речни части, поддържащи връзката между българските основни части в Бесарабия, и аванпостовете, разположени южно от дунавската делта след 675 г. В хода на Аспаруховото завоевание на Мизия (680-81г.), изворите ясно подчертават ролята на славяните като подчинено, васално население, чието съществуване в рамките на държавата е тясно обвързано с ангажиментите им на погранична стража, в замяна на което те получавали определени дивиденти от централната власт. Така, северите били поставени да бранят границите с Византия, а Седемте племена – земите по протежение на рубежа с Аварския хаганат.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Наемниците на Второто българско царство
При управлението на Тервел самите българи влизат в ролята на наемници. Според нашата историография Юстиниан II си купува услугите на отряд от 15 000 души, ръководен лично от владетеля, който му осигурява възвръщане на константинополския престол през 705 г. В замяна на своята наемна услуга, Тервел е удостоен с титлата кесар – най-високото византийско дворцово отличие, давано на наш владетел, а успоредно с това му е дадена територия (т.нар. област Загоре), злато и скъпи стоки. През 711 г. и отново през 719 г., български контингенти получават средства от претенденти за византийската корона, за да действат в тяхна полза.
В периода на политическа криза между 735 и 777 г. българските владетели неколкократно използват услугите на славяните като допълващи части, особено с оглед честите византийски кампании от времето на Константин V. При едно от сраженията обаче, славянският контингент преминава на византийска страна, което поставя под въпрос същината на връзката между племенните вождове и владетелят в Плиска. Дали в случая може да се говори за измяна на васална клетва или за нарушаване на спогодба за определена военна услуга? Напълно възможно е с оглед развоя на кампанията, ромеите да са предложили по-добри условия на славянските водачи, което да е довело до смяната на страните.
Първата настолна стратегическа игра, базирана на българската история, ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Следващият сигурен случай на употреба на наемници идва през 811 г. След разгрома на основните български войски през юни/юли, Крум вкарва в действие славянски и аварски контингенти, които вика специално за кампанията срещу Никифор I Геник. Наемниците изиграват своята ключова роля в битката при Върбишкия проход, а впоследствие и по време на българските офанзиви в Тракия през 812 и 813 г. През 814 г., покрай готвената обсада на Константинопол, Крум отново свиква наемнически части за да допълни своята многочислена полева армия.
Наследникът на Крум – Омуртаг, също се възползва от наемането на чужденци. През 827 г., владетелят се договаря с няколко от вождовете на пристигналите в Бесарабия маджари за съвместни действия срещу въстаналите византийски военнопленници, отведени отвъд Дунав по времето на Крум. През следващите няколко десетилетия, част от маджарските кланове остават в пряката орбита на България и владетелите Маламир и Персиян вероятно също са си служели с техни контингенти по време на кампаниите в Тракия и Македония.
Битката при Ахелой, изобразена в хрониката на Йоан Скилица.
В края на IX век, в резултат на малката дипломатическа революция, предизвикана от Симеон и неговата „Търговска война“, маджарите преминават в лагера на Византия. За да им противостои, Симеон привлича наемници от новодошлия степен съюз на печенегите – войнствен народ, който заселва днешна Източна Украйна и земите между Волга и Дон някъде в средата на века. През 899 г., малка българска войска, подкрепена от значителен печенежки контингент, нанася съкрушително поражение на маджарите при р. Буг, в следствие на което цялата маджарска конфедерация е разгромена и изтласкана към Панония, където техните потомци живеят и до днес. Само 18 години по-късно, ролите се разменят. Печенегите стават византийски наемници, а маджарите са привлечени в състава на Симеоновата армия по време на битката при Ахелой.
Краят на Първото българско царство също е свързан с наемничеството. През 968 г., Византия инвестира огромна сума, за да наеме варяжският княз Свейналд Ингварсон (по-популярен у нас като Светослав I). Редом с основната си скандинавска дружина, той довежда наемнически контингенти източни славяни, маджари и печенези (последните впрочем са почти постоянен враг на варягите, но в крайна сметка, парите не миришат). Силната наемна войска, наброяваща около 11 000 души атакува България, превзема столицата Преслав и дава картбланш на византийския император Йоан Цимисхий да завладее Мизия след блестяща победа над варягите при Аркадиопол през 970 г.
Интересен и непроучен остава въпросът за употребата на наемници по времето на Роман и Самуил. С оглед отчаяната борба срещу византийците, Самуил едва ли е подбирал силите, които вкарва в битка. В този смисъл, тесните отношения със сръбските княжества Рашка и Дукля вероятно са били свързани и с наличието на техни контингенти в българската войска. Друг възможен източник на наемна сила са албанските планински канове, които започват да се превръщат във важен политически фактор именно на границата между X и XI век.
Археологията и историографията у нас имат пред себе си нелеката, но наложителна задача да повдигнат воала на историята и да разкрият повече за ролята на чуждестранните „войници на съдбата“ в историята на двете средновековни царства. Дори от спорадичните изворови данни става ясно, че наемниците имат далеч по-важна роля за съдбата на българската държава, отколкото се е смятало до този момент.
https://bulgarianhistory.org/naemnici-purvo-carstvo/

ЧАСТИ НА РЕЧТА И ИЗРЕЧЕНИЕТО БР229

Вашият коментар
Части на речта:
Изменяеми части
1. Съществително име – дърво
2. Прилагателно име – красив
3. Местоимение – замества име или именно словосъчетание
4. Числително име – назовава число, брой или поредност
5. Глагол -тичам
Неизменяеми части
6. Наречие – назовава обстоятелствата, при които протича действието
7. Предлог – изразява смислови отношения в изречението
8. Съюз – свързва еднородни части в изречението или различни видове изречения
9. Частица – допълва или уточнява смисъла на изречението
10. Междуметие – изразява чувства, настроения и емоции

Части на изречението

Главни части: Подлог и сказуемо
Подлог – вършителят на действието; открива се с въпросите: Кой?, Коя?, Кое?, Кои?; подчертава се с една права линия.
Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак чрез сказуемото. С него се означава вършителят на действието. Открива се с въпросите Кой?, Коя?, Кое?, Кои?. Прието е да се подчертава с права линия. Той може да бъде представен чрез:
Сказуемо – означава действие или състояние; открива се с въпросите: Какво прави? и Какво върши?; подчертава се с две прави линии.
Сказуемото е главна зависима част на изречението, което приписва предикативен признак на подлога. Означава действие или състояние. Обикновено се изразява чрез глагол. Открива се с въпросите: „Какво прави?“ и „Какво върши?“ Прието е да се подчертава с двойна права линия.
Видове сказуемо:
  • просто глаголно сказуемо
  • съставно глаголно сказуемо
  • съставно именно сказуемо.
Второстепенни части:
Определение (бива съгласувано и несъгласувано) – открива се с въпросите: Какъв?, Каква?, Какво?, Какви? Чий?, Чия?, Чие?, Чии?; подчертава се с една вълнообразна линия
Допълнение (бива пряко и непряко) – открива се с въпросите: Какво?, Каква?, Що?, Кого?; подчертава се с две прави линии и една пресечена какво/каква/какви/кого/на кого? Пряко допълнение – какво/кого + думата сказуемо + подлог Непряко допълнение – предлог + какво/кого + думата сказуемо + подлог
Обстоятелствено пояснение (бива за място, за време, за начин, за количество и степен, за причина) – открива се с въпросите: Къде? (за място), как? (за начин), кога? (за време) и колко? (за количество); подчератва се с две прави линии и две пресечени.
За място – къде? За време – кога? За начин – как? За количество – колко? За причина — защо?
Приложение – пояснява само съществителното име, като уточнява значението или дава друго название; подчертава се с две вълнообразни линии
Сказуемно определение – открива се с въпрос за определение, зададен чрез сказуемото за подлога (какъв/каква/какво + е + подлог?, какви + са + подлог?); подчертава се с една права и една вълнообразна линия.
от уикихедия

КВАНТОВАТА МЕХАНИКА ЗА ЖИВОТА СЛЕД СМЪРТ БР.229ТА

Вашият коментар

душа

За истинските привърженици на телепатия, телепортация, ясновидство, живот след смъртта и други „паранормалности“ професор Роджър Пенроуз е почти икона.
От една страна, знаменитият физик-теоретик оглавява катедрата по математика на Оксфордския университет, явява се почетен професор на много университети и академии. Той е награждаван с престижни награди, включително с награда Алберт Айнщайн, Волф, медал на Кралското общество.
През 1994 г. за заслугите му в развитието на науката кралицата на Англия му присъжда рицарско звание.

 

Но от друга страна, този голям учен дава шанс на различни „феномени“ и паранормални явления. Като капитан на науката, как може да е доплувал до такова пристанище? Обяснението е в една удивителна работа на учения.
Той е създал квантова теория на съзнанието. Как е стигнал до нея, е друг разговор, разбираем само за тесни специалисти в областта на теоретичната физика. Мнозина се учудват, че отправна точка са му принципните противоречия между теорията на относителността на Айнщайн и някои положения от квантовата физика.
В резултат от сложни умозаключения този конфликт на двете велики постижения в историята на науката навел учения на… принципи на работата на мозъка. И в края на краищата – на неговата квантова природа.
Не, Пенроуз никога не е споменавал нито за телепатия, нито за това що е душа, нито за висш разум, нито за живот след смъртта. За него това са направили други, по-конкретно съратникът му Стюарт Хамероф – професор по анестезиология и психология в Аризонския университет, а също директор на Центъра за изучаване на съзнанието.
Може да се каже, че Хамероф по свой начин е развил идеите на Пенроуз. Той казва, че човешкият мозък е природен квантов компютър, нашето съзнание е софтуер, а душата – информация, натрупана на квантово ниво.
И накрая, апотеозът на неговите откровения: квантовата информация не може да бъде унищожена. И ако е така, то след смъртта на тялото информацията се слива с Вселената, където може да съществува безкрайно дълго. „Тази информация е душата – твърди Хамероф. – Смятам, че съзнанието или това, което го е предшествало, винаги е съществувало във Вселената. Възможно от времената на Големия взрив.“
Феноменът „живот след смъртта“ според Хамероф е съвсем обясним от гледна точка на науката. Ако пациентът възкръсне, то душата му се връща от Космоса със съответните спомени. И оживелият човек разказва за тунел, ярка светлина и за това как е излязъл от своето тяло.
Как се отнася към такива откровения самият Роджър Пенроуз, не е известно. Но в същото време е очевидно, че тези учени са се открили един друг.
В теорията на Пенроуз не достигал един важен детайл – носител на квантовото съзнание. Онова, което трябва да бъде основа на квантовия компютър. А Хамероф е подсказал отговора – това са разположени в невроните белтъчни микротръбички.
Още през 1987 г. в една от своите книги той казва, че микротръбичките явно са недооценени от науката. Че не невроните, а именно те в мозъка натрупват и обработват информацията. Професорът убедил Пенроуз в това и сега ученият дует твърди: микротръбичките по своята структура най-много подхождат да бъдат носители на квантовите свойства в мозъка, тоест работят като квантови компютри.
Квантовият компютър, микротръбичките, квантовото съзнание отдавна са станали коз на най-издигнатите апологети на „паранауката“. Те твърдят, че техните „феноменални“ способности са научно обосновани в работите на световноизвестни учени. А това означава, че по този повод не може да има никакви съмнения.
Знае ли самият Пенроуз, че се е сдобил с армия фенове? Които едва ли разбират нещо от неговите идеи, но нелошо си живеят си под тяхна сянка.
Колкото до научната общественост, то повечето учени възприемат скептично идеите на Пенроуз.
Какво е съзнанието? Днес науката смята, че то възниква от множество изчисления, които прави мозъкът. А значи мозъкът също е компютър. Пенроуз категорично не е съгласен с това. Той доказва, че има определени сфери, задачи, въпроси, с които никога не може да се справи нито един от най-мощните суперкомпютри. Те са по силата на мозъка. Самият Пенроуз нарича това удивително качество неизчислителна активност на мозъка.
После ученият си задава въпроса в какво е причината за този феномен? И започва да прехвърля различни области на физиката.
Става ясно, че и класическата, и квантовата механика са просто чисто изчислителни сфери. Тъй като мозъкът се явява не класически, а суперквантов компютър, чиито закони на строеж науката предстои да открие.
Тоест за обяснение на феномена мозък е необходима все още неизвестна физика. Тя трябва да замени квантовата механика, както някога тя e сменила класическата.
Къде да се търси обаче тази наука, Пенроуз не посочва.
http://svetovnizagadki.com/kvantovata-mehanika-za-jivota-sled-smurtta/

ТАЙНИТЕ НА ТЕЛЕПАТИЯТА БР.229

Вашият коментар

телепатия

За телепатията днес се знае, че е като симптом на интуицията. Представлява възможността да предаваме и приемаме мисли и чувства без намесата на основните пет сетива: слух, зрение, обоняние, вкус и осезание.
Идва от древногръцки и се превежда като „теле” – далече и „патос” – път, насока. Когато се говори за четене на мисли се има предвид умствена телепатия. А науката, занимаваща се с телепатията е парапсихологията.
Навярно всеки може да си спомни случай от живота си, в който е имал усещането за телепатия. Нещо те кара да погледнеш към таблета си точно в момент, в който получаваш имейл или съобщение, сякаш някой иска точно в този момент да го забележиш. И много подобни необясними усещания.

 

Съществуването на това явление – телепатията се потвърждава от редица научни изследвания. Изненада за учените е бил резултат от експеримент, в който неопитни лица могат да усещат, когато някой е насочил поглед към тях отстрани, макар те да са със завързани очи! А при друго голямо изследване е проучена възможността за наблюдаване на обект от голямо разстояние. Неслучайно ЦРУ е вложило в тази насока милиони долари за един и същ експеримент и то безброй много пъти, а именно: „приемник” е трябвало да опише подробно ситуация, картина, случка, които на разстояние от стотици и хиляди километри, е видял друг човек – „наблюдателят”.
Сравнена с другите форми на интуицията, процесът телепатия е най-активната форма. Всичките ви чувства и мисли влияят на заобикалящия ви свят, дори и да сте сами у дома. Телепатията не се контролира само от съзнанието. Например не можете да принудите някой насила да мисли за вас или пък да ви се обади по телефона. Но с помощта на всички сетива може и да успеете: първо почувствайте мисълта си, представете си я, чуйте я даже, влезте напълно в кожата на отсрещния с метода на второто „аз”.
Телепатията е едно от най-успешно документираните явления. В „Института за крайни области на психологията” е проведен следния опит: получател и изпращач са били настанени в различни стаи. Първият участник наблюдава видео, докато за другия видеото е заглушено с червена светлина и шум. Получателят трябвало да свърже „виденията” си с един от 4 клипа. В експеримента взели участие 82 студента, като вероятността за случайни съвпадения е 26% и за доказателство може да се разглежда резултат над 31%. Резултатът бил 33%.
Много обширно е документирана и телепатията между животни и хора. Например при кучетата, които чувстват, когато стопанинът им се прибира вкъщи много преди той да е отворил входната врата.
Все още не е изяснено как работи телепатията, макар мнозина да опитват да я обяснят с ефекта на морфологичните полета. Тази теория се развива от британеца Р. Шелдрейк, който твърди, че неживата материя и живите същества имат достъп до всякаква предишна информация и опит. Установено е, че е възможна комуникацията с други същества, но ясен, отчетлив разговор, както при среща очи в очи е невъзможен.
инфо: http://www.chudesa.net/