Биографията на нацисткия лидер Адолф Хитлер, подпалил Втората световна война и отговорен за смъртта на милиони, е пълна с категорични факти и доказателства. А за митовете и легендите за живота му – на това е посветено новото видео от поредицата “Портреть” във Vbox7.com
По думите на авторите на клипа има много доказателства от хора, които са живели, работили или интервюирали Хитлер, които достатъчно убeдително говорят, че не всичко, което знаем сега, е цялата истина.Той е личност, която и до днес крие много загадки.Вече знаем достатъчно неща, за да можем съвсем спокойно да кажем, че е брилянтен актьор, който и до днес продължава да ни подвежда – благодарение на митовете, изтъкани от самия него.
Източник: Getty Images/Guliver
Например – това, че е бил от бедно семейство не отговаря на истината – родителите му са били по-скоро заможни хора.Широко разпространено е и убеждението, че като фюрер и канцлер Хитлер водел самотен живот и почти не се интересувал от материалните неща.Всъщност костюмите на Хитлер са били шити по поръчка, обичал е скъпите лимузини, а приходите от “Майн Кампф” са възлизали на милиони.С особено голям успех се ползва твърдението на Хитлер, че изобщо нямал личен живот, тъй като влагал всичките си жизнени сили в името на германския народ, новсъщност животът му е много по-богат и разнообразен, отколкото са можели да си представят някои негови съвременници, а по-късно и историците.Редовно се е събирал с приятели и политически съмишленици, а с тях често гледал филми. Интересен подарък му прави Гьобелс през 1937 г. – подарява му сбирка от 18 филма за Мики Маус, които Хитлер много харесвал.Много са важни риторичните и артистичните дарби на Хитлер. В сферата на политиката той е истински талант, бил е изключително тактичен, със светкавична бързина е разпознавал ситуациите, от които е можел да се възползва. Бил е далеч по-напред от конкурентите си в политиката.
Източник: ЕПА/БГНЕС
В този смисъл погледът към личността на Хитлер действително би могъл да помогне да бъде обяснено неговото издигане.Той е разполагал с невероятната способност да привлича на своя страна хора с най-различни позиции, като всеки път – точно като актьор – е влизал умело в ролята, отговаряща на съответната ситуация.Когато се е налагало да излъчва симпатия, е правел точно това. Даже е можел при нужда и сълзи да пророни. Така е успявал да се хареса на целия народ – от ветераните от войните до благородните дами. И макар на външен вид да не е бил нищо особено, на политическата сцена той се превръщал в демагог, какъвто не само германската, ами световната история не е виждала до тогава.Хитлер е бил блестящ оратор и даровит политически актьор. Но има едно нещо, което никога не е прикривал радикализма си.Това се откроява най-вече във фанатичния му антисемитизъм. Диктаторът може и да е бил изключително талантлив политик, но той никога не се е опитвал да завоалира посланията си. В това отношение Хитлер винаги е бил автентичен.
Източник: ThinkStock
Звучи абсурдно, но той всяка сутрин упорито е тренирал мускулите на ръцете си – за да е в състояние да стои продължително време с изпъната ръка, докато приветства дефилиращите военни части.Друг интересен факт е, че без неговото знание, през най-критичната част от неговото управление е бил дрогиран от неговия лекар. Всъщност това не е истина. Точно обратното.Хитлер се вманиачава в наркотиците от момента, в който Теодор Морел става негов личен лекар и му изписва лекарство наречено Мутафлор.Има информация, че Хитлер е злоупотребявал с най-различни субстанции – от хероин до амфетамини, което до голяма степен обяснява и поведението му.https://www.vesti.bg/mitovete-za-zhivota-na-adolf-hitler-video-6052179
Те могат да изпитват болка и да чувстват страх. Дърветата обичат да стоят близо едно до друго и да се сгушват. Обичат компанията и обичат нещата да се случват бавно“ – това са само част от откритията на Петер Волебен, който е посветил живота си на изучаването на дърветата.
„Между дърветата всъщност има приятелство. – казва Волебен – Те могат да създават връзка помежду си като възрастна двойка, в която всеки се грижи за другия. Дърветата имат чувства.“
Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
– Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не ù давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не ù давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата ù пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
– Обещайте ми, че никога няма да ù казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
– Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма – проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук“.
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.
На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
– Хайде – викна той, – ставайте да вървим на нивата!
– Какво ще правим там? – потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
– Ще копаем царевица.
– С мотики ли? – попита мамината дъщеричка.
– То се знае, че с мотики – обади се свекървата.
– Аз няма да дойда.
– Защо? – запита младоженецът.
– Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
– Остави я – рече бащата. – Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
– Нищо не ми оставили, забравили са ме – протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. – Ах, че хубави цветя! – викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
– Тези пък защо ли са се разбързали? – рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.
Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
– Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си.
– А на невестата? – обърна се към него свекървата.
– Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
– Слънцето пече много – рече тя, – ще почернея.
Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
– Защо не даваш хляб на невестата? – попита свекървата.
– Защото, който не работи, не бива да яде! – отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
– Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.
Училищата се отдалечават от естествената среда на учене
Образователната ни система не работи добре, въпреки че в нея отиват милиарди левове. Страната ни заема все по-ниски места в международни класации като PISA, а много млади хора излизат от училище с недостатъчна научна грамотност или подготовка за пазара на труда.
Макар и тук да има много фактори, според професора по биология Дейвид Слоун Уилсън един от основните проблеми на съвременните училища е, че се отдалечават значително от естествената за нас среда, в която сме еволюирали.
В своя статия за The Evolution Institute, той представя десет “прости истини” за образованието при децата от еволюционна перспектива.
1. Ученето се направлява от детето
й
Основен факт за образованието в общностите на ловците-събирачи и много други традиционни общности е, че то в края на краищата е отговорност на самите деца. Възрастните не се месят в образованието на децата, освен когато не им отговарят на въпросите или не им дават помощ, която те са поискали за нещо. Те се стараят да предпазят децата от опасности, но избягват да ги контролират в ученето. Приема се, че младите хора ще се сдобият с необходимото им знание чрез самонасочвана игра и изследване на околната среда и следователно се оставя на децата, а дори на тийнейджърите, много свободно време за такива дейности.
2. Децата са биологически подготвени да се учат
Удълженият период на детството при хората е сам по себе си еволюционно адаптивен. Нуждите и склонностите, описващи децата навсякъде, са въведени от естествения отбор, за да помогнат на децата да оцелеят през детството и да ги подготвят за зрелостта. Най-значими за образованието са тяхното силно любопитство, желанието за игра, общуване и капацитетът да упражняват продължително уменията, ценени в непосредственото им социално обкръжение.
Децата изследват всевъзможни страни на света около тях и се упражняват и използват в играта не само уменията, имащи значение за хората навсякъде, но също така и тези, отличаващи тяхната собствена култура. Децата от общностите на ловците-събирачи се упражняват и прилагат в игрите си такива умения като ловуване, събирачество, построяване на колиба, използвайки същите инструменти и техники като по-възрастните и умели членове на общността. Те прекарват дълги часове в извършването на такива дейности, докато играта им постепенно не се превърне в продуктивно приложение на уменията им. Те разказват и преразказват историите, които са чули от по-възрастните; репетират ритуали, танци, художествени форми и други елементи, ценени от тяхната култура. И правят всичко това с радост, по собствена инициатива; би било трудно да бъдат спряни.
3. Класната стая е общността
Децата на ловците-събирачи и други традиционни общности са потопени в живота на цялата общност. Стават преки свидетели на осъществяването на прехраната. Слушат от първа ръка историите, разговорите и споровете на възрастните и вземат участие, заедно с тях, в танците, игрите и церемониите на съответната култура. Тъй като са изложени на всички аспекти на културата си, те интегрират значимите за нея умения в игрите и заниманията си. Могат да видят не само действията на останалите, но и последствията от тези действия, като наблюденията им са наситени с ценностни преценки. Децата се учат какво не бива да правят, ставайки свидетели на провалите на другите, както и какво трябва да правят, забелязвайки техните успехи. Стремят се да подражават на най-успешните членове на тяхната култура — онези, които най-ефективно се справят с изпитанията на средата и на които другите най-много се възхищават, а от друга страна, да избягват стратегиите на по-неуспешните членове.
4. Ученето трябва да има моментни ползи
Образованието има безспорни дългосрочни ползи, но те са по-скоро недостатъчни, за да мотивират учещите се на ранна възраст. Всички видове, включително човешкият, намират за трудно, ако не и невъзможно, да се учиш, когато недостатъците на ученето са близо във времето, а ползите са размити или отложени далеч в бъдещето. На езика на бихейвиористите, ученето изисква “подсилващи” стимули — непосредствени, задоволителни последици. При самонасочваните изследвания и игри подсилващи стимули са направените открития, внезапното констатиране на напредък в някакво умение, удоволствието от дейностите сами по себе си и обратната връзка от социалната среда (която може да е нещо толкова просто като усмивката на някое другарче). Всичко това допринася към радостта от ученето. В днешно време езиковите и математическите умения носят много дългосрочни ползи, но децата по-лесно се ангажират с развиването им, ако преживяват непосредствени ползи.
5. Ученето се случва най-добре в групи със смесена възраст
Преди измислянето на класните училища, децата рядко били разделяни по възраст. Възрастовите различия са основен елемент от ученето при ловците-събирачи и други традиционни общности. Децата имат повече какво да научат от по-големите или по-малките от тях, отколкото от връстниците си. По-малките се стремят да подражават на по-големите, които са по-влиятелни ролеви модели от възрастните, защото уменията и познанията им са по-близки и по-лесно постижими. При игрите със смесена възраст малките деца се захващат и се учат на дейности, които биха били твърде сложни за тях да ги извършват сами или само с връстници. Големите, докато помагат на малките, на свой ред, затвърждават и усъвършенстват собствените си умения. Както всеки учител знае, ние често научаваме повече, когато преподаваме, отколкото когато ни преподават на нас — особено ако учениците ни предизвикват свободно. По-възрастните деца също така упражняват уменията за полагане на грижи и лидерство при взаимодействията си с по-малките.
6. Ефективната среда на учене се възползва от индивидуалните различия
Членовете на даден биологичен вид не са еднообразни. Те често се различават драстично един от друг и успяват да се справят с едно и също предизвикателство по разнообразни пътища. Някои от разликите до голяма степен са генетично детерминирани, други проявяват гъвкавост в развитието си рано в живота, но после стават относително стабилни, а трети остават променливи през целия живот. Това важи дори с по-голяма сила при хората, отколкото при останалите видове. Някои деца например са по-устойчиви на сурови условия, тенденция с частично генетичен принос. В Швеция ги наричат “деца глухарчета”. Някои пък са по-малко устойчиви — повече като орхидеи. Те страдат и се потискат в сурови условия, но може да се справят дори значително по-добре от “глухарчетата”, ако разполагат с подкрепа и насърчение.
Еволюционни анализи показват, че и двата типа индивиди може да се съхранят в определена популация, в зависимост от съответните ползи и недостатъци. Освен за устойчивостта, това важи и за много други личностни черти. Някои деца са по-храбри от други, повече или по-малко общителни, отдадени на действията или на размислите. Подобни различия са ценни не само за отделните хора, но и за културата като цяло поради многобройните приноси, до които разнообразието на умения и интереси може да доведе. Когато процесът на ученето е “движен” от самото дете и предлага достатъчно голям избор, всеки може да открие образователната ниша, която чувства, че подхожда най-добре на личността му.
7. Ученето се потиска от страха и тревожността
Когато индивидите от който и да е вид бъдат поставени в заплашителни ситуации, те насочват ресурсите си към непосредственото си самосъхранение. За свободното изследване на околната действителност е необходима безопасност. Доколкото средата на образование предизвиква страх, тя насочва ученето към бягството или преодоляването на източника на тревожност. Чести източници на страх и тревожност в училищата са тормозът и подигравките от другите ученици, стереотипи, класифициращи учениците като неспособни, тревожността от тестовете и оценяванията и суровите критики или заплахи от провал. В най-добрия случай тези форми на страх и тревожност насочват ученето към някаква строго определена задача, като например преповтарянето на материал преди изпит. В най-лошия случай те парализират желанието за учене напълно (бел. авт. темата има връзка и с изследванията за развиването на външна и вътрешна мотивация в психологическата литература).
8. Ученето се улеснява от избора и се потиска от принудата
Много хора ценят личната си свобода, като се стремят да вземат самостоятелни решения и не приемат с лека ръка опитите за контрол или принуда върху тях. Например според някои изследвания в трудовата психология работниците предпочитат като цяло длъжности с повече автономия, отколкото такива със сляпо следване на заповеди. През еволюционната ни история решенията, налагани ни от другите, е било много по-вероятно да са в полза на налагащите ги, отколкото на подчиняващите се на тях. Един начин, по който предците ни станали толкова различни от другите примати, е, че те открили как да се съпротивляват на доминацията в групите им, създавайки форма на превантивен егалитаризъм в подкрепа на сътрудничеството и работата в екип. Дълбоко в себе си сме демократичен вид. Децата не се различават от възрастните в това отношение; те се съпротивляват на опитите да им се казва какво да правят. Което не означава, че трябва да им се позволи да се държат неприлично. По-скоро това предполага, че трябва да им се позволи да участват в процесите по вземането на решения. С оглед на доказателствата, че основаното на участие управление е полезно за организациите, е изненадващо колко малко проучвания има за ефектите на участието при учениците.
9. Отдалечаването от средата на предците ни може да създаде неочаквани проблеми
Видовете са адаптирани към средата, която са населявали дълго време в миналото, но не и непременно към настоящата си среда. Поставени в нова среда, понякога древните адаптации може да доведат до много проблеми. Напрмер диетата на много деца днес включва значително по-високо съотношение на омега-6 и омега-3 мастни киселини, отколкото диетата на предците им, което може да навреди на неврологичното и когнитивното им развитие. Други примери са физическата активност и докосването. Децата в училище често са задължавани да седят на едно място за дълги периоди от време и докосването понякога е забранено като превенция срещу сексуалните посегателства. Тези практики имат своята логика в съвременното ни общество, но пренебрегват обстоятелството, че физическото движение и докосването между доверени лица са били неизменна част от средата на нашите предци. При децата, лишавани от движение или физически досег, се отчитат високи нива на стресови хормони, което може да навреди на способността за усвояване на материала. Много от проблемите, с които училищата и децата се сблъскват днес, е вероятно да са неволни последици от прекомерното отдалечаване на образователната среда от естествената за тях.
10. Някои умения се усвояват по-малко спонтанно от други и изискват продължителни усилия
Някои умения — като ходенето и говоренето, са били важни за вида ни в продължение на толкова много поколения, че сме станали генетично подготвени да ги развием на ранна възраст. Почти всички деца се упражняват в тези умения по естествен път в ежедневието си, повече или по-малко автоматично. От друга страна, някои умения са специфични за културата ни на принадлежност и те обикновено изискват повече съзнателни усилия. Всяка култура, включително тези на ловците-събирачи, има такива специални умения. Например различните общности на ловците-събирачи разполагат с разнообразни и впечатляващо сложни начини за проследяване и ловуване на животни, в зависимост от терена и животното. Те също така използват разнообразни инструменти и оръжия — тръбички, лъкове, стрели или капани, изискващи прецизна изработка и много добри умения, за да се борави с тях.
Литературата и математиката са примери за съвременни и културно ценени умения, към чието усвояване конкретно не сме генетично адаптирани. Децата по естествен път ще се почувстват мотивирани да ги развият у себе си, доколкото ги наблюдават в успешни модели за подражание или им намерят непосредствено и носещо радост приложение. Дори тогава, известно количество не спонтанна практика или експлицитни инструкции може да се окажат необходими за развиването им.
Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.
В някои исторически документи намираме следните пасажи:
- В “Летописец руских царей”:
“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”
- В “Родословец на руските князе” :
“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”
Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.
След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.
Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.
По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.
След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.
Човекът, който запознава Йордан Йовков с Елисавета Белчева, е Георги Райчев. В 1897 – 1898 година Йовков постъпил в пети клас на Първа софийска гимназия, а през 1900 година получава свидетелство за зрелост с подписите на знаменитите учители Цветан Радославов – автор на „Мила родино”, Йордан Иванов – бъдещ професор, най- големия учен изследовател на старата българска литература и култура. Това е времето, когато Йовков е бил студент по право в Софийския университет един семестър и чак през лятото на същата година е заминал за Добруджа, за да стане учител.
Една вечер привлекателната студентка, нейната приятелка и Йовков тръгват на разходка, а Елисавета подхвърля, че е чела негови разкази. Йовков се оживява и на раздяла й казва: „Ако всички тези неща ви интересуват, мога много да ви разказвам”.
Много по-късно, в 1937 година, Елисавета Белчева ще напише: „Спомен от първата ни среща остана тази особена, блага усмивка, тихият топъл глас и мекият, малко пеещ, приличен на нашия сливенски говор”.
Разходките продължават – кога само двамата, кога с приятели. Йовков разказва случки от войната или от учителстването си.
„Разказваше много хубаво, просто, естествено, равно, но така картинно, с подробности, така увлекателно, като че ли четеше написаното пред себе си. С унесен поглед, полуусмихнат. Когато разказваше нещо смешно, разсмиваше се и сам на глас.”
Всъщност Йовков бил потиснат и нямал пари дори за цигари. Много се смели веднъж, когато един ден той разказал как за първи път ял сладолед с вафла в Морската градина на Варна. „Не знам какво е, тесто ли е, хартия ли е, яде ли се, не се ли яде – изреждал той, а компанията се смяла със сълзи.
През 1915 година дружбата между Йордан Йовков и Елисавета Белчева – Багряна се превръща в истинско дълбоко приятелство. Той е мил и сърдечен с нея. Виждат се всеки ден. Ако отмине един ден, тя получава писмо. Веднъж не се виждат десет дни и тя получава мрачно писмо от 24 страници – цяла повест. В него пише: „Десет дни прекарах в мълчание. Истинско мълчание. Не продумах нито дума никому”.
Изглежда, тези срещи са му давали импулс, защото тя първа изслушвала белетристичните му произведения. Тогава Йовков е на 35 години, а тя – на 22. Той е стеснителен и свит, не изказва чувствата си и срещите им се превръщат в творческо приятелство.
Когато го вика професор Шишманов, за да го поздрави за разказа „Балкан”, писателят обяснява на Багряна, че професорът му казал: „Бе гениално, бе психология, бе Достоевски!”. В този ден Лиза не отива на лекции. Дълго се разхождат и говорят за това как разказът е отхвърлен от списание „Отечество” на Александър Кипров. „Разкази” на Кипров и „Старопланински легенди” на Йовков излизат в 1927 година. Докато разказите на Кипров са забравени от всички, „Староспланински легенди” ще ни възхищават винаги.
„Никога не е изявил външно чувствата си. Мълчеше – казва Багряна. – Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиго не доверяваше. Той ми разказваше още неписани разкази – равно, спокойно, сякаш чете. И после те излизаха почти така, както вече ги бях чула.”
Това свидетелство на Багряна е особено важно, защото хвърля светлина върху своеобразието на Йовковия разказвачески дар.
Една вечер Йовков изпраща Елисавета Белчева след разходка. Тя била в бяла рокля и широкопола шапка. Вечерта била лунна. Тя се качва по стълбите, натиска звънеца, обръща се да кимне, а той й казва:
- Постойте така да ви погледам!
Йордан Йовков е мнителен, с мрачен характер. Всичко преживява дълбоко, трагично. Веднъж Багряна излиза с приятелки, състудентки от университета. Той в това време минал на другия тротоар, но тя не го видяла. „Много се засегнал. Десетина дни се затворил вкъщи. После се разхождахме дълго по Лозенец. Не мога да го убедя, че наистина не съм го видяла, че не съм имала намерение да го пренебрегна” – казва Багряна.
След повече от половин век Людмил Стоянов си спомня: „Йовков беше влюбен. Не открито, но се виждаше, че човекът страда, и то много страда. Той беше особен характер, заключен в себе си. Веднъж станах неволен свидетел на една безмълвна сцена. Йовков седи в сладкарница „Цар освободител” и очите му все навън. Заел бе място до прозореца, както обикновено. Все поглеждаше навън, явно очакваше. Мина много време, може би часове. Най-после той я видя, че минава с някакъв приятел. Мина край сладкарницата и замина. Йовков се измени на лице и след десетина минути стана и излезе. Не отиде след тях, а в противоположната посока”.
Идва времето, когато Йордан Йовков заминава за фронта. Оттам пише на Багряна или няколко реда, или дълги поетични писма. „Сега при нас цъфтят наровете. И всички тези многобройни, ярко алени цветове, аз обричам на вас” – пише й той в едно от тях.
През 1918 година Йовков е на работа в София. Учителката Лиза Белчева също си идва през ваканциите. Йовков познава сестрата на Лиза и нейния годеник Цветко Петков. Разхождайки се заедно, те предлагат на Багряна и Йовков да им станат кумове. Йовков прежълтява и си тръгва. „Не знам защо, но след тази неприятна случка със сестра ми и бъдещия ми зет нашите отношения с Йовков охладняха” – спомня си Багряна.
Дълго време след това тя получава пликове с изсушени цветя. Някой път в тях има стихове на български или на френски език. А Йовков намира сили да не продължи приятелството. Защото писателят, създал в първата четвърт на двадесети век задушевни романтични разкази, носи в себе си и духа на миналото столетие. Така, като четем, ние усещаме чезнещия аромат, неговия морал и неговия песенен, заглъхващ ритъм.
Последната среща на Багряна с Йордан Йовков е в 1936 година.”Влизам сама в старото кафене „България”, на ъгъла срещу военното министерство, и се отправям към масата на Владимир Василев и още неколцина. Бях в черна рокля с една пафта на нея. Йовков седеше на една маса с професор Мутафчиев. На излизане се спрях при тях, а Йовков ме погледна продължително и каза: ”Помислих, че това украшение може да ви е от някой махараджа”.
„А то беше от един магазин в Берлин. Единствен от мъжете Йовков ме е изненадвал, че след много, много години си спомня точно тоалета ми на младини, и го описа най-подробно. Той беше наблюдателен, всичко забелязваше и го запечатваше в паметта си завинаги.”
През всичките години на познанството им Елисавета Багряна и Йордан Йовков си говорят само на „вие”.
В 1937 година, когато цялата страна е разтърсена от смъртта на Йовков, тя написва спомени за него и му посвещава едно стихотворение.
Обтягат нивите зеленото ветрило
в разтворената длан на пътищата бели,
и пак се мяркат вихрени коне, чергило,
отекват звучно колелетата запели…
Над всяка педя пръст и зърно слънце грее
и свети куполът безкраен и бездънен,
полята пак ще раснат и цъфтят, и зреят,
но техният жътвар не ще ги вече жъне.
В потайна мисъл и мълчание обгърнат,
загледан някъде възбог и вдън сърцата,
замина той от тук и няма да се върне:
на свойта гръд го взе любимата – земята.
А тя, безгрижно сееща и смърт, и радост,
изправена сама, усмихната сред мрака,
прекрасната жена – стихия, кръв и младост
възторжения свой певец не ще дочака.
Така Елисавета Белчева – Багряна се отблагодарява на Йордан Йовков, който никога не й е казал, че я обича, но винаги е носил любовта в
Така Елисавета Белчева – Багряна се отблагодарява на Йордан Йовков, който никога не й е казал, че я обича, но винаги е носил любовта в сърцето си.
*Материалът е написан по спомени на Багряна и съвременници, отразени в книгата „Младостта на Багряна” от Блага Димитрова и Йордан Василев.
В пасищата на пустинята в Южна Африка се откриват поредици от голи петна по земята. Тези кръгове са разположени на разстояние 2 и 15 метра. Обектите не са проучвани обстойно, тъй като най-близкото населено място е на 180 км. Местните разказват, че кръговете са дело на дракон, живееш под земната кора, чийто огнен дъх предизвиква мехурчета по повърхността, които изгарят растителността в почти идеални =
Структурата Рихат
Структурата Рихат
Астронавтите наблюдават структурата Рихат – известна още като “окото на Сахара”. Погледнат от Международната космическа станция, 30-километровият вихър наподобява око на бик или черупка на охлюв. Някога геоложкото чудо е смятано за кратер, причинен от метеорит, но сега учените твърдят, че е ерозирал купол.
Магнитният хълм
Магнитният хълм е канадски квартал в северозападната част на Монктон, Ню Брънсуик. Ако се движите с автомобил по хълма и го освободите от скорост, той сам ще се изкачва нагоре.
Дервезе
Това е зееща, огнена пропаст, която разкъсва Земята. Газовият кратер „Дарваза“ или „Вратата на ада“ се появява през 1971 г. Инженерите пробиват находище на природен газ в пустинята на Северен Туркменистан, но авария предизвиква теч на газ. За да предотвратят разпространението на газове, работниците предизвикват пожар, който все още гори десетилетия по-късно.
Лалибела
Построен е от цар Лалибела с цел да бъде новият Йерусалим след завземането му от мюсюлманите през 12 век. По тази причина част от историческите сгради използват имената и облика на някои йерусалимски сгради. Скалните църкви са запазени и до днес. Тяхната архитектура е продължение на аксумския стил.
Голяма синя дупка, Белиз
Синя дупка е голяма морска пещера или карстова фуния, чиято повърхност е отворена.. Сините дупки обикновено съдържат вода, повлияна от приливите и отливите, със сладък, солен или смесен състав. Те се простират под морското равнище и може да водят до подводни пещери или проходи.
Божиите очи, пещерата Проходна
Легендите разказват, че по време на Римската империя и на турското робство, много владетели и варварски нашественици криели златото си в кухините на пещерата.
Традиционният карнавал Бушо, бележи края на зимата и датира от 16 век.
Според местната легенда, членове на етническа южнославянска група, живееща в Мохач по онова време, обличали подобни костюми и носели дървени маски, за да плашат османските нашественици, които са ги приели за демони.
Мохачкият карнавал има своите аналогии с редица европейски предпролетни игри с маскирани персонажи, изпълнявани по Сирни заговезни (на Балканите), Покладе (у сърби и хървати); Фаршанг/Farsang (при католиците).
Съвременният формат на мохачкия карнавал е съчетание от традиционни елементи и новосъздадена тенденция, свързана с карнавала и предназначена за туристите.
В него едновременно съществуват два карнавални типа: по-традиционен, и – свързан с градската среда.
Мохачкият карнавал е знаменателен с това, че в течение на времето от ритуална практика на една местна етническа общност – тази, на шокаците-хървати, днес маскарадната игра е превърната във важна част от съвременната градска култура.
През 2009 г. движението за съхраняване на нематериалното наследство към ЮНЕСКО, го определя като представително явление за унгарската национална традиция.
Тайните на шотландския остров Айнхалоу и създанията Финфолк.
Разположен сред скалистите острови Оркни (Orkney Islands), край северното крайбрежие на Шотландия, малкият остров Айнхалоу е бил известен на древните скандинавци. Наричали го „Светия остров“ (Eyin Helga). (HiddenTruth.site)
На пръв поглед островът е незабележим. Това е просто равна земя, едва издигната над водата, покриваща само 75 хектара. От средата на 19-ти век, островът е необитаем и сега е убежище за птици. Атракцията на острова са само останките на църква, построена през 12 век.
Въпреки това, от древни времена, тази малка част от земята е била известна като магическо място, изпълнено с необичайни същества и магьосничество. Древните скандинавци не го наричали просто „свято място“. По тяхно мнение, тук има зли духове, които могат да атакуват всеки, който живее на острова.
Като доказателство за това са цитирани многобройни случаи на пълни изчезвания.
Повечето легенди разказват за живеещи тук морски създания, които в местния фолклор се наричат Финфолк (Finfolk). Те са разумна подводна хуманоидна раса, подобна на русалките. В същото време, Финфолк са много ядосани на хората. В легендите се твърди, че именно те отвличат хора, за да ги принудят да работят за тях, като роби, в подводните им дворци.
Финфолк може да се превърне в други морски животни, като големи риби или тюлени, а също така да изглежда като самотен рибар или просто голяма купчина водорасли в близост до брега. Те правят всичко това, само за да привличат хора по-близо до тях.
Веднага, след като жертвата е достатъчно близо, Финфолк придобива истинската си същност, втурва се към човека и го завлича под водата.
Характерът на агресията на Финфолк към хората понякога се обяснява с факта, че на остров Айнхалоу има скрито убежище на тези същества, и че те идват редовно през лятото, за да отдадат почит на своите божества. Те го правят в невидима форма, недостъпна за човешкото око. Хората от Финфолк се считат за нарушители и нашественици.
Според една легенда, веднъж Финфолк видели жената на един фермер и я отвлекли, за да я заведат на остров Айнхалоу. Въпреки това, земеделският производител не се предал. Заедно със синовете си, се въоръжили се със специални амулети и тръгнали за острова. Когато отишли там, прочели специално заклинание, което нарушило магията на Финфолк. След това Финфолк избягали от острова, оставяйки жената на фермера.
Предполага се, че това е било през 12 век. След този инцидент, първите хора дошли на Айнхалоу, построили църква и къщите си. Обаче Финфолк все още живеели наблизо и хората редовно се натъквали на тях, и чували странни шепотни гласове.
Историте знаят много малко за това как хората са живели тук през вековете. От източниците, те имат само един странен текст от ръкопис от 1529 г., който казва, че е имало забрана за излизане и прибиране на реколтата след залез слънце. Било казано, че е невъзможно да се прибира пшеницата в тъмното. В противен случай ще се случи нещо много лошо.
В този ръкопис също е посочено, че конете трябва да бъдат внимателно и здраво завързани за през нощта. В противен случай, те със сигурност ще избягат и ще им се случи нещо ужасно.
Към 1851 г., само 26 души са живели на острова и според слуховете, там върлувала ужасна болест, която убила почти всички местни жители. Поради тази епидемия, останалите хора скоро напуснали острова, оставяйки всичките си притежания. Сега тук само птици летят и гнездят.
По времето, когато археолозите се заинтересували от острова, намерили само каменни останки от църквата и едва забележими основи от колибите. Останалата част от човешко присъствие на острова е разрушена.
Фериботите не ходят до острова. Само, от време на време, авантюристи плават там с частни лодки.
