Бърши прах само, когато се налага! бр.235
Leave a reply
Monthly Archives: май 2020
Влияние на музиката на Моцарт върху човека бр.235
Учудващо е, но уникалният ритъм на музиката на Моцарт съвпада с ритъма на нашата нервна система.
Активната концертна кариера на младия гений започнала от ранна възраст. Бащата на момчето бил много строг към него, но именно тази «закалка» изиграла решаваща роля за успеха на Волганг Моцарт, така той станал известен композитор.
Не му било лесно на младия виртуоз. Още от пет годишна възраст той свирел пред отбрана публика и много пътешествувал. Независимо от всички трудности, които се налагало да понася, Моцарт винаги оставал положителен човек и обичал да прекарва весело времето си. Своята положителна нагласа композиторът отразявал и в музиката. Затова за неговата музика е характерна високата честота, което дарява на слушателя усещането за топлината на пролетта и сиянието на слънцето.
За първи път въздействието на музиката на Моцарт било изследвано върху мишки. Както се оказало, животните, слушащи музиката на композитора по-продължително време, били много по-пъргави и по-умни от останалите.
Интересен факт, доказан от учените е, че само музиката на Моцарт активизира цялата кора на главния мозък на слушателя, докато всяка друга музика активира само част от нея. Уникалността на музиката се заключава в нейния ритъм. Честотните характеристики на музиката на композитора съвпада с честотите на нашата нервна система. Тя е рядко срещано съчетаване на вълните в интервал от 20 – 30 секунди. Изучавайки влиянието върху човека на музиката на другите класически композитори, учените стигнали до извода, че само музиката на Моцарт притежава този уникален ритъм.
Превод Т.Темелков
https://russpil.ru/vliyanie-muzyki-motsarta-na-cheloveka-l/
Теккето в Оброчище бр.235
Теккето в Оброчище – скрито пред очите ни
Неслучайно баба Ванга, когато са ходили хора от нашия край при нея, е казвала, че не трябва да минават 600 километра до Рупите, когато имат такова силно място, като Оброчище. Място свещено за 5 култури, от времената преди новата ера, защото това място е било населено преди повече от 3000 години.
Винаги съм искала да разкажа тази история. Историята на теккето в с. Оброчище. Останах свързана с това място, след като го посетих преди повече от 10 години. Дойдох тук случайно /или пък не…/ и това, което усетих, и спокойствието, което ме обзе, ме накараха да идвам тук и пак, и пак и да искам хората да знаят какво има наблизо и, когато следващия път минават покрай мястото, да спрат, да разгледат и да чуят!
Тук е бил и домът на Лечителя на лечителите. Винаги с вълнение и любопитство съм идвала, но когато на такива места срещнеш и правилните хора, които могат да допълнят и обогатят впечатлението ти – посещението ти се превръща в приключение. Този път приключението беше, благодарение на д.и.н. Янислав Тачев – доктор на историческите науки и уредник на манастира, който ме посрещна и ме върна в миналото, разказвайки ми невероятната история за един лечител, за дервишите от този манастир и техния мистичен ритуал „сема“, за силата на вярата и магията на мястото.
Местността е наречена Текке. “Важно е – ми казва д-р Тачев – като пишеш думата “текке” да е с две “к”, защото тогава означава култoво място, манастир, а с едно “к” означава пръч и грешката е доста неприятна“. Това място е било свещено за пет култури – тракийската, гръцката, римската, византийската и за шиитския ислям.
Тук през 1515 година, заедно с група свои ученици, се заселва Акязълъ баба. Това не е истинското му име, а псевдоним, който буквално означава „бялопишещия баща“.
Завършил е медицина в Персия (дн. Иран). Той е бивш военен лекар на османската войска в Ромелия и като такъв се пенсионира след 25 години служба. Наред с многото заплати, които получава, има право и на 50 декара земя. И той избира да получи земята тук, на това място в местността Геранея. Заселва се тук с учениците си. Те са суфии, а той притежава най-високото звание в ордена на суфите – наричали са го лечител на лечителите втори полюс – човек, стремящ се към физическо и духовно съвършенство.
Идват тук и върху руините на византийски манастир си построяват къщичка с 6 килии за персонала и започват да приемат болни и нуждаещи се. Благодарение на авторитета на техния водач, варненския кадия /съдия/, който е изпълнявал ролята на областен управител, им дава разрешение да се заселят, както и обработваема земя, с която да се издържат. Остават по тези места и когато се позамогват построяват по-голяма сграда – имарет /гостилница/ със седем стени. Виждали сте я, когато пътувате от Балчик към Албена, а онова, което отдалеч прилича на минаре, всъщност е седемстенния комин на тази уникална сграда.
Всяка сутрин, в началото на 17 век, оттук са тръгвали около стотина дервиши със секира на рамо и торбичка, закачена на нея. Обикалят от къща на къща и събират милостиня. Понякога били доста нахални и докато не им напълнят торбичката не си тръгвали, но това е била тяхната мисия. Това и означава дервиш – монах, който проси за манастира.
Винаги влизам в имарета със затаен дъх. И този път е така. Сядам на пейка в средата на седемстенното помещение, притварям очи и си представям картината, която д-р Тачев рисува с гласа си… Виждам застлания с мрамор под и огромния полюлей, който виси от тавана. На него светят 300 кандила, не свещи, а 300 маслени лампи. Всяка вечер с макари полюлеят е бил свалян, за да се запалят лампите. Таванът сам по себе си е уникален. Построен е без опорна колона. Поддържа се само с въжета.
В средата на помещението има фонтан. Навсякъде по пода са насядали хора. Само около фонтана е свободно. Там дервишите изпълняват лечебния ритуал “сема”. С една ръка вдигната към Бога, от когото да измолят живот и здраве за болните, а с другата – насочена към земята, за да предадат тази енергия. Ритуалният танц има четири части – към Бог, в Бог, със Бог и от Бог към хората. Чувам музиката, усещам движението на въздуха от танца на дервишите и чувствам надеждата, на хората… Огнището в помещението също е седемстенно.
На него, разказва Евлия Челеби, пътешественик, минал оттук в средата на седемнайсети век и оставил пълно описание на култовото място, всяка вечер се е готвело за 200 души. През деня са се колели по 6 овце или по една крава, за да се нахранят всички, дошли тук да търсят помощ и лечение. На специална греда, украсена с лалета, е стоял черпакът, а в шкафовете, вградени в стените, е имало книги. Приемали са болни, без значение кои са и каква вяра изповядват. Всеки нуждаещ се е имал право да остане тук 3 дни. След това, управителят на имарета, обръщал обувките му с носовете навън – знак , че трябва да си ходи. Сградата е и единствената, която в късното средновековие, е имала стенно парно отопление. През керамични тръби, които са вътре в каменните стени, топлият въздух от огнището минавал и е отоплявал помещението.
През 60-те години на миналия век тук са били затворени прасетата на стопанския двор на селото, но от тук минава турският културен аташе, вижда в какво състояние е мястото и става дипломатически скандал. От турското посолство пишат нота до нашето Външно министерство, възмутени, че се осквернява сградата. Кметът на селото пуска прасетата навън и издейства пари за възстановяването на имарета и за построяването на беседката, която е край пътя и всички, пътували по пътя Балчик – Албена, са виждали. Строежът на беседката е започнал на 8 март 1957 година и работниците, като се почерпили подобаващо, по случай празника решили, че ще я направят с 8 колони, че по лесно се смята… И затова тя, за разлика от другите две сгради, е с 8 колони, но пак е красива – спазен е стилът, имало е фонтан в средата и това не е помрачило славата на място, като единствения комплекс от 7-стенни сгради.
Следващата сграда, която ще посетите, след като дойдете тук, е мавзолея на лечителя.
Той умира на около 90-годишна възраст, през 1560 г. и е погребан тук и канонизиран за светец, според законите на суфите. Тази сграда, за разлика от имарета, никога не е била събаряна и е запазена такава, каквато е построена. Била е разбивана, обстрелвана, осквернявана, но се запазила такава, каквато е била. С красивия мрамор, донесен от Мала Азия с кораби до Одесос и от там до тук с волски каруци. С варовика, добиван там, където сега е мидената ферма на Дълбока, с прекрасните персийски рози по стените и невероятното усещане, че сте някъде извън времето. Тук прагът се прекрачва винаги с десния крак. Розовият мрамор от двете страни на входа към мавзолея пази спомена за хилядите ръце, които за пет века и половина са минали от тук и са се опрели в тях, за да се поклонят на мощите на светеца, които, за наш късмет, са си все още там и можем да им отдадем нашата почит.
Това е най-големият мавзолей на Балканския полуостров, посветен на лечител. Отваряйки вратата му, ми казва д-р Тачев, отваряте врата към здравето и щастието.
Вътре е гробът на Лечителя. Лекувал е с ръце, с билки и с хирургически инструменти. Работници, при залесяване на отсрещния хълм преди петдесет години, намерили сандъче с бронзови, хирургически инструменти. Вътре, наред с обичайните инструменти, е имало и уред за трепанация. Това е първата половина на XVI век, а тук са се правили мозъчни операции, правели са се зъбни протези – златни или сребърни и ги завързвали с тел за другите зъби. Този човек за онези времена е бил почти вълшебник. За него и неговите лечителски способности са се носели легенди.
И храмът е седемстенен със седем прозореца и невероятна акустика. Височината на тавана е 15 метра и от него се е спускал огромен полюлей, както и две пълни щраусови яйца в обков, с които да се пропъждат паяците.
Храмът е изграден така, че да респектира с вида и мащабите си. Гробът също е голям и не защото светецът е бил великан, а защото, според суфите, големината на гроба зависи от интелигентността на починалия.
Температурата вътре целогодишно е една и съща – около 10-15 градуса. В спойката на камъните от които е построена сградата има олово. Разтопявали са олово и са го изливали върху камъка. Затова и вътре не може да достигне никаква радиация. За оловото в зида са знаели и местните хора. Те редовно изстъргвали спойката от външната стена на сградата, за да си правят тежести за въдиците.
Фактите сочат, че след изтеглянето на черкезите от селото и оттеглянето им в пределите на Османската империя, на тяхно място се заселват бежанци от Одринска Тракия и първите 10-15 години са нямали храм и са ползвали мюсюлманския. Поставили в него християнски символи и пренесли от родното си място почитта си към Свети Атанасий, който е голям православен светец и създател на триединството в християнството – Бог Отец, Бог Син и Светия дух. Те пренасят култа към него тук и избират 2 май – деня на неговата смърт или летния Атанасовден за празник на селото. Така е и до днес.
Затова тук се е практикувал утраквизъм – изповядването на две религии в един храм. Това много ми харесва. Намирам го за много нормално и трябва да дава пример за единност и днес.
Първо са влизали мюсюлманите и извършавали своите ритуали, след тях християните, за да палят свещи и четат молитви. И така до 1948 година, докогато тук е било действащ храм.
Все още се спазва традицията, която е на 559 години – да се оставят дрехи и предмети върху гроба. В историческите извори е записано, че предметите които се оставят тук, трябва да са чисто нови т.е. да не съдържат никаква енергия, оставят се да се заредят с положителна такава от мощите на светеца за минимум 24 часа и после се обличат от човека, който има нужда. Евлия Челеби пръв описва чудесата, които са се случвали на това място.
Когато на 11 март 1652 година той минава през теккето на път за Сердика е бил силно настинал и останал да преспи до мощите на светеца. На сутринта се събудил и се чувствал здрав и в кондиция. Останал на това място три дни и през това време записал чудесата, разказани от хората, които заварил да се молят. Описва и мраморна колона, останала от римския храм, във формата на фалос, на която са слагали да сядат жените, които искат да заченат.
Трябвало е да седят върху нея няколко минути за по-лесно прихващане. Колоната и сега може да се види.
Описва и ритуала, който хората изпълняват – три пъти обикалят гроба на светеца в посока, обратна на часовниковата стрелка, за да се прочисти тялото от натрупаната отрицателна енергия. След това се сяда откъм главата на светеца и се пъха лявата ръка в дупката на гроба. Докато е вътре ръката, в историческите извори буквално е записано, че човек може да си пожелае толкова желания, колкото са пръстите на лявата му ръка т. е. пет.
Пъхала съм си ръката няколко пъти и всеки път съм леко притеснена, защото знам че вътре има скелет. Реших този проблем, като си представям, че вътре грее светлина и е пълно с надежда, от която мога да си взема…
На стената има и лист, на който са записани някои от принципите на суфите, валидни и до днес, макар че основният от тях го няма. Но той е и най-труден за спазване, ми казва д-р Тачев: “Бъди господар на ума, сърцето и слабините си!”, защото изкушенията са много.
С това място е свързан и друг, също много интересен факт. Подобно текке, макар и по-малко, има и в Исперих. Светецът погребан там е Демир баба. Той е бил ученик на тукашния лечител Акязълъ баба. Бащата на Демир (“баба” е почетна титла, като “дядо” в православието и му е дадена по-късно) го води тук, когато той е на 17 години и Демир остава 20 години да се учи от големия лекар. Малко преди да почине, лечителят му казва, че оставя той да води хората. Демир, заедно с една групичка от дервишите, отива на Сборяново, където основават свой храм. Но, за разлика от теккето в Оброчище, там гробът на светеца е празен. През 1927 година, ми казва д-р Тачев, костите на Демир баба са извадени, за да бъдат изследвани в БАН и повече не се връщат. Докато в Оброчище скелетът е запазен цял. По време на временното руско управление, братя Шкорпил, отварят официално гроба, защото и тогава поляците са си мислели, че тук е гробът на Владислав Варненчик. След отварянето става ясно, че човекът погребан в него, е с глава и е дребен на ръст, а всички знаят че Владислав Варненчик е бил висок 2 метра и е бил обезглавен. Освен това е имал по 6 пръста на краката, което е било родов белег на рода Ягело. Затова и султанът, когато му занасят главата на Варненчик в Бурса, потопена в тенекия с мед за съхранение, поискал и тялото за да се увери, че пръстите на краката са по 6.
Първия път, когато дойдох тук, беше заради дървото в двора. Тогава още имарета не беше възстановен, а храмът се отключваше само с предварителна уговорка. Бях чувала за него. Дойдох, вързах един конец на дървото, традиция която не бях виждала дотогава, и седнах на пейка под него. В такива моменти си мисля, че, ако имаш нужда да се свържеш с Бога, няма значение дали си в храм или си под дърво. А, и това е не какво да е дърво. Това е черница на над 400 години, която все още ражда плодове и е описана още от Евлия Челеби през XVII век, като място, където хората са идвали и връзвали конци, дрехи, забрадки.
Традицията продължава и днес и хората все още го правят. Но пътешественикът Челеби казва, че е достатъчно да го докоснеш или прегърнеш. И сега идват хора тук, само заради дървото. Просто, да го прегърнат и да постоят на пейката под него, да си напълнят вода от чешмата, която е хванала водата от близкото аязмо.
Някои идват, за да сключат брак. Има такава възможност за изнесен сватбен ритуал в имарета. Вълшебната атмосфера и невероятната акустика правят събитието още по-тържествено и дават възможност за една по-различна сватба.
Ето такива и още много други невероятни факти за това място ще научите. Ще видите и усетите и ще разберете защо е било свещено за 5 култури и защо баба Ванга го е смятала за по-силно от Рупите. Защо наблизо, зад хълма в село Николаевка, се е родил Петър Дънов. Ако се интересувате от история, тук е мястото и д-р Тачев е човекът, с когото можете да обсъдите, да поговорите и да научите повече за историята и археологията. А, можете просто да дойдете, да влезете в храма или да поседнете на пейката и да се помолите.
Текст и снимки Диана Стефанова, FB
https://web.facebook.com/profile.php?id=100000336324197
Общ изглед
На входа
д.и.н. Янислав Тачев
Беседката с осемте колони
400-годишната черница, която още ражда плодове
Седемстенния комин на имарета, който отдалеч прилича на минаре
Вратата, която пази спомена за хилядите ръце опрели се в нея. Сводът е от бял и розов мрамор. Между отделните части няма спойка. Напаснати са перфектно!
Входът на храма е от бял и розов мрамор, донесен от Мала Азия.
Залата на имарета, където са танцували дервишите. Тогава подът е бил мраморен и в центъра, под полюлея, е имало фонтан около който са танцували. Сега мястото се ползва за концерти.
Огнището на имарета. В ляво се вижда мястото, където е стоял черпакът.
Тук се вижда от къде са минавали тръбите за отоплението.
Уникалния таван, който се придържа само с въжета.
Някои от законите на суфите
Гробът на светеца
Дупката, където всеки пъха ръката си и си пожелава 5 желания – колкото са пръстите на ръцете му
В храма
Колоната, на която са сядали жените, които искат да заченат
В храма има и християнски, и мюсюлмански символи.
Част от християнските символи в мюсюлманския храм
http://www.spiralata.net/kratce/index.php/istoriya/2096-tekketo-v-obrochishte
Древна пирамида бр.235
и други загадъчни структури, намерени на Луната
Тези необичайни находки са открити от канадския уфолог Пакито Доминик от Монреал в началото на тази година, но интригуващата информация току-що се разпространи в World Wide Web с помощта на известни колеги изследователи. (HiddenTruth.site)
Пакито споделя, че е попаднал на снимки от Луната, заснети преди няколко години от междупланетна станция Lunar Reconnaissance Orbiter и пуснати в официалния уебсайт на НАСА.
След проучване на снимките ,неочаквано открива много странни аномалии на повърхността на Луната, подозрително наподобяващи различни изкуствени структури. Според канадеца имаме надеждни доказателства за присъствието на извънземен интелигентен живот (в миналото или дори в настоящето).
Специално внимание на уфолога е привлечено от обект с гладка пирамидална форма, извисяващ се в един от големите кратери. Според теорията на Доминик, представители на някаква извънземна цивилизация издигнали на Луната пирамиди преди хиляди или дори милиони години, а след това посетили Земята и построили подобни пирамиди в древен Египет, които оттогава са станали легендарни находки за хората.
Въпреки това, някои потребители смятат, че такива сгради като пирамидите на Земята и Луната могат да бъдат построени паралелно. Между другото, те се откриват и на снимки от Марс . И все още не разбираме целта на тези великолепни сгради, които доказват само едно:
На нашата планета, както е очевидно и в цялата Слънчева система, извънземните са били и остават истинските владетели. И на наземната цивилизация ще отнеме много време, за да разбере тяхната роля и да установи контакт с тях …
http://hiddentruth.site/%d0%b4%d1%80%d0%b5%d0%b2%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bc%d0%b8%d0%b4%d0%b0-%d0%b8-%d0%b4%d1%80%d1%83%d0%b3%d0%b8-%d0%b7%d0%b0%d0%b3%d0%b0%d0%b4%d1%8a%d1%87%d0%bd%d0%b8-%d1%81%d1%82%d1%80/
Точки на тялото, които ще облекчат болката от всякакъв произход бр.235
Дори в древен Китай е установена връзка между различните части на тялото и вътрешните органи. Мъдрите китайци са открили, че чрез стимулиране на някои точки е възможно да се премахне болка – стоматологична, стомашна или главоболие, да се лекуват болести и да се стимулират вътрешните органи.
Ако нещо ви боли – просто намерете правилната точка и я масажирайте за няколко минути!
Предлагаме ви да видите коя точка за кой орган отговаря.
http://hiddentruth.site/%d1%82%d0%be%d1%87%d0%ba%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d1%8f%d0%bb%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%ba%d0%be%d0%b8%d1%82%d0%be-%d1%89%d0%b5-%d0%be%d0%b1%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%87%d0%b0%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%bb%d0%ba/
Полет 513 изчезва през 1954 г. и се появява отново през 1989 г.бр.325
Полет Сантяго 513 (Flight 513) е едно от най-мистериозните и най-странни събития, свързани с изчезването на самолети (HiddenTruth.site).
На 4 септември 1953 г., Полет Сантяго 513 излита от Аахен (Aachen) с дестинация Чили, Южна Америка. На самолета има 88 пътници и 4 човека екипаж на борда.
Около 7 часа след излитането се случва нещо странно. Докато самолетът летял над Атлантическия океан, машината просто изчезнала. Самолетът изчезнал от радарите и всички контакти престанали.
Експертите стигат до заключението, че самолетът се е разбил в океана. Всички пътници официално са обявени за мъртви.
През годините се появяват много теории за този мистериозен инцидент.
Това извънземно отвличане ли е било? Или е явление подобно на Бермудския триъгълник? Дали наистина се е разбил? Можело е само да се спекулира.
Но, без значение какво се е случило, шокиращият е фактът, че целият екипаж отново се появява в Бразилия през октомври 1989 г …
На 12 октомври 1989 г. над летището на Порто Алегре започва да кръжи неидентифициран самолет. С него не може да се установи радиовръзка. Не след дълго той каца на една от празните писти.
Този самолет е именно онзи изчезнал през 1953 г. Служители от летището влезли в него и останали шокирани. В самолета имало 92 скелета – на пасажерите и екипажа. Костите на всички били по местата си. Проверката на самолета потвърждава – това е Полет Сантяго 513.
Властите отказват да дадат обяснения и за жалост случаят е скоростно потулен. Всички очевидци променят историите си, а строго контролираните медии в онези години са заставени да мълчат. Само една вестникарска статия разказва за този инцидент.
Засекретените разследвания относно случаят продължават и до днес. Полет Сантяго 513 може би е доказателството, че порталите между измеренията съществуват. Никой обаче не може да обясни едно – как се е приземил самолет, управляван от скелет …?
Все повече хора настояват правителството да разсекрети случая, а от много години насам конспиративни теоретици изискват бразилското правителството да разкрие информация за мистериозния инцидент.
Ако този самолет е навлязъл във времева дупка, то трябва да бъде оповестено. Това ще промени както начина, по който гледаме на света, така и науката – такава, каквато я познаваме днес.
Този самолет е именно онзи изчезнал през 1953 г. Служители от летището влезли в него и останали шокирани. В самолета имало 92 скелета – на пасажерите и екипажа. Костите на всички били по местата си. Проверката на самолета потвърждава – това е Полет Сантяго 513.
Властите отказват да дадат обяснения и за жалост случаят е скоростно потулен. Всички очевидци променят историите си, а строго контролираните медии в онези години са заставени да мълчат. Само една вестникарска статия разказва за този инцидент.
Засекретените разследвания относно случаят продължават и до днес. Полет Сантяго 513 може би е доказателството, че порталите между измеренията съществуват. Никой обаче не може да обясни едно – как се е приземил самолет, управляван от скелет …?
Все повече хора настояват правителството да разсекрети случая, а от много години насам конспиративни теоретици изискват бразилското правителството да разкрие информация за мистериозния инцидент.
Ако този самолет е навлязъл във времева дупка, то трябва да бъде оповестено. Това ще промени както начина, по който гледаме на света, така и науката – такава, каквато я познаваме днес.
http://hiddentruth.site/%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82-513-%d0%b8%d0%b7%d1%87%d0%b5%d0%b7%d0%b2%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b7-1954-%d0%b3-%d0%b8-%d1%81%d0%b5-%d0%bf%d0%be%d1%8f%d0%b2%d1%8f%d0%b2%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%bd/
ГАЩИРИЗОНИ БР.235
подбра Мария Герасова
Желязната корона: бр.235
един от най-важните и значими златарски изделия в цялата история на Запада.
Това е най-важният символ между вярата и мита за християнския Запад, който короняса италианските крале. Силата и очарованието се забелязват и днес.
По чудо запазен и до днес Желязната корона се пази в олтара на параклиса Теодолинда, един от най-важните и значими златарски изделия в цялата история на Запада.
Към 324 г. от името на сина си Елена, майка на император Константин I, той откри целия район на Голгота. Този район е бил погребан от император Адриан, за да създаде голям насип в новия град Аелия Капитолина, построена върху руините на Йерусалим след еврейските бунтове от втория век; така покритата област ясно обозначаваше местата на Страстта.
По време на тези изкопни работи, които също доведоха до изграждането на Константиновата базилика и Анастасис, според християнската традиция бяха намерени инструментите на страстите на Исус, включително това, което беше идентифицирано като “истинския кръст”, с ноктите все още остана. Елена остави кръста в Йерусалим, вместо да донесе ноктите със себе си: върна се в Рим, с един от тях тя създаде ухапване от кон и имаше друг монтиран на шлема на Константин, така че императорът и конят му бяха защитени в битка.
Историческата Валериана Масперо смята, че короната е била диадемата, монтирана на шлема на Константин, където вече е присъствал свещеният пирон. Шлемът и ухапването, заедно с другите имперски знаци, бяха донесени в Милано от Теодосий I, който пребивава там: Амброгио ги описва в своята погребална орация de obitu Teodosii . След падането на Западната Римска империя шлемът е пренесен в Константинопол, но по-късно е заявен от готическия, Теодорих Велики, цар на Италия, който имал лятната си резиденция в Монца. Византийците му изпращат диадемата, която държи шапката на шлема. „Сакро Морсо“ остана в Милано: днес се пази в катедралата на града.
В короната желязо или короната на желязо е древна и скъпоценни корона, която е била използвана от Средновековието до деветнадесети век за коронацията на крал на Италия. Дълго време императорите на Свещената Римска империя също получавали тази коронация,
Вътре в короната има кръгъл метален лист: традицията гласи, че той е бил изкован с желязото на един от гвоздеите, служел на разпятието на Исус.
Поради тази причина короната също е почитана като реликва и се съхранява в Катедралата Монца в параклиса Теодолинда.
Всъщност последните проучвания потвърдиха, че фолиото е сребро.
Нокътът вместо това представляваше две железни арки, за да фиксира короната към шлема на императора за неговата божествена защита. Желязото преминава през дупки, все още присъстващи в коронните плочи и чието химично-физическо изследване разкрива наличието на ръжда. Нещо повече, Константиновите монети показват императора, украсен с короната с лъкове.
Две от оригиналните плочи са извадени (вероятно от кражба във Франция), за които се твърди, че са били в 1200-1300. Първоначално короната е била съставена от 8 плочи, шарнирно съединени, вместо 6 от сегашната, която всъщност се оказва твърде малък диаметър, за да бъде корона. Всъщност историческите събития на короната са я виждали донесена на различни места и в най-много ситуации; дори предмет на залог, както и при съхранение в папския двор в Авиньон, той със сигурност е бил подправен, както се вижда от несъответствията, открити между шарнирите за закрепване на текущите плочи.
Скъпоценните паметници са в сребърна и златна сплав около 80% и са съставени от шест плаки, свързани заедно с вертикални панти; има диаметър 15 см и височина 5,5 см; теглото е 535 грама. Тя е украсена с двадесет и шест релефни златни рози, двадесет и две скъпоценни камъни с различни цветове и двадесет и четири флорални клонирани емайлирани плаки. Червените скъпоценни камъни са гранат, виолетовите са аметисти, сапфирите са тъмносини. Други декорации са в стъкловидна паста. Кръглата плоча, която традиционно се идентифицира със Свещения нокът, се движи по вътрешната страна на шестте плочи. Короната е твърде малка, за да обгради главата на човек: затова се смята, че първоначално е била съставена от осем плочи, вместо от шест. Короната се съхранява в сейф, защитен от две врати. От 1885 г. се пази в ковчега по завещание на Умберто I.
Според реконструкцията на Валериана Масперо първоначално златните плаки са имали само централния скъпоценен камък, както се вижда на някои монети, изобразяващи Константин с шлем на главата му. Две корони, намерени през осемнадесети век в Казан, Русия, са доста подобни; вероятно дори желязната корона е дело на ориенталски златотърсачи.
Плочите, оцветени с останалите камъни, вероятно се добавяха от Теодорик, който сглоби диадемата на друг шлем, замествайки този, държан от византийците. След това Карл Велики замени някои от плочите, които са били повредени. Тестът за въглерод-14, проведен върху две парчета лепенка, всъщност датира едно от тях около 500, а другото около 800. Появата на короната след възстановяването на Карл Велики е засвидетелствана от документите за коронацията на Федерико Барбароса: тя вече не е била монтирана на шлем, а само носела железен лък на върха. Все още имаше подходящ размер, който да се носи на главата.
Двете липсващи плаки вероятно са били откраднати, докато короната е била в залог на Умилиати, които са я съхранявали в метоха си Сант’Агата (в сегашната Пиаца Карробиоло в Монца). Всъщност документите след 1300 г. я описват като „малка“. През 1345 г. тя е поверена за второ възстановяване на златаря Антеллото Брачифорте, който му придава сегашния си вид.
Историкът от Монца Бартоломео Цучи, който пише около 1600 г., преброи 34 коронации, които се състояха до това време. Не всички от тези коронации обаче са доказани от исторически записи.
Сред безопасните, в допълнение към ломбардските, помним:
-
Карл Велики (800)
-
Ардуино д’Иврея (1002)
-
Коррадо II (1024)
-
Коррадо III (1128)
-
Федерико Барбароса (1155)
-
Хенри VI (1186 г., по случай сватбата с Костанца д’Алтавила)
-
Анри VII от Люксембург (1311)
-
Карл IV (1355, настоящ Франческо Петрарка)
-
Шарл V от Хабсбург (1530 г. в Болоня. За да избегне плъзгането на короната, той използвал специално конусообразно шапка)
-
Наполеон I (1805 г.)
-
Фердинанд I Австрийски (1838 г.), който използва друга корона, за да го държи, свързан с вериги, за да не го плъзне)
СЕКРИРАНИЯТ Гвоздей - Идентифицирането на металния лист, вкаран в короната, с гвоздея на страстта на Христос, изглежда датира от 16 век. Сан Карло Борромео, който възобнови почитането на Светото ухапване, съхранявано в катедралата на Милано, също посети няколко пъти Желязната корона и се помоли пред нея. През 1602 г. Бартоломео Цучи потвърди със сигурност, че короната е диадемата на Константин и че там е свещеният пирон. Век по-късно обаче Лудовико Антонио Муратори изрази противоположно мнение; той отбеляза наред с други неща, че в сравнение с размера на римски пирон за разпъване, острието е твърде малко.
Междувременно църковните власти също проучиха проблема: най-накрая през 1717 г. папата постанови, че дори при липса на сигурност относно действителното наличие на нокътя в короната, е позволено почитането като реликва въз основа на вече вековната традиция в това отношение.
През 1993 г. короната е подложена на научен анализ, а присъдата е, че плочата няма да е желязна, а сребърна. Според някои учени той е бил поставен от Bracciforte през 1345 г. за укрепване на короната, която е била повредена от кражбата на две плаки; авторите на шестнадесети век загубиха спомена за тази намеса и като разбраха от молитвата на свети Амвросий, че свещеният пирон е вкаран в короната, заключиха, че това трябва да е била лаймата,
Други смятат, че короната всъщност е диадемата на Константин и че две кръстосани лъкове са били изковани със свещения гвоздей, които са били използвани за закрепване на диадемата към шлема (а не кръга, който днес се намира във вътрешната част на короната) , Когато византийците пуснали диадемата, за да я дадат на Теодорих, те също запазили арките. Шлемът остана изложен в църквата Санта София в Константинопол, окачен над олтара, до венецианското уволнение от 1204 г., след което съдбата му се игнорира. Във всеки случай Църквата продължава да разрешава почитането на реликвата, което би било, според хипотезата на носа на шлема, реликва от втори тип, тоест, която дължи сакралност да контактува с реликва от първи тип (обект пряко свързан към почитана фигура),
Има една трета от предполагаемите гвоздеи на Кръста, в допълнение към короната и тази на Миланската катедрала, запазена в базиликата Санта Кроче в Герусалем в Рим, и четвърта, с по-съмнителна традиция, в катедралата Коле Вал д ‘ Елза в провинция Сиена.
авторизиран превод Мария Герасова
ПРОЛЕНИ РОКЛИ БР.235
подбра Мария Герасова
Мануел Гарсия (баща) бр.235
Мануѐл дел По̀пуло Висѐнте Родрѝгес Гарсѝя (Manuel del Pópulo Vicente Rodriguez García) е един от най-талантливите испански музиканти от 19 век, известен тенор, за когото Росини пише партията на граф Алмавива в операта си „Севилският бръснар“.
Освен това е много добър композитор, педагог и импресарио, който успява да изгради певческата кариера на собствените си три деца и на много от учениците си. Той е баща и музикален педагог на известните оперни изпълнители Мануел Патрисио Гарсия, Мария Малибран и Полин Виардо.
Ранни години
Мануел е роден в бедно семейство на обущар в Севиля на 21 януари 1775 г. Малко се знае за детството и музикалното му обучение. Има данни, че е бил хорист в катедралата на родния си град. Предполага се, че е учил пеене и музика при капелмайстора на катедралата Антонио Рипа, а също и при виолончелиста Хуан Алмарча в църквата „Сан Салвадор“.
В началото на 1790-те Гарсия живее в Кадис, където се присъединява към театралната музикална трупа на Жозе Моралес. Влюбва се в дъщерята на Моралес, Мануела, успешна певица, актриса и танцьорка. Въпреки несъгласието на родителите си, младата двойка се оженва тайно на 8 май 1797 г.
Ранни години
Мануел е роден в бедно семейство на обущар в Севиля на 21 януари 1775 г. Малко се знае за детството и музикалното му обучение. Има данни, че е бил хорист в катедралата на родния си град. Предполага се, че е учил пеене и музика при капелмайстора на катедралата Антонио Рипа, а също и при виолончелиста Хуан Алмарча в църквата „Сан Салвадор“
Тенор Композитор Италия
от Уикипедия,
| Мануел дел Популо Висенте Родригес Гарсия
|
|
|---|---|
 Мануел Гарсия в ролята на Отело, 1821 г., Париж
|
|
| Информация | |
| Роден |
Мануел дел Популо Висенте Родригес Гарсия
21 януари 1775
гр. Севиля, Италия
|
| Починал |
10 юни 1832 Париж
|
| Стил | опера |
| Глас | баритенор |
| Активност | 1798 – 1830 |
| Мануел дел Популо Висенте Родригес Гарсия в Общомедия | |
Мануѐл дел По̀пуло Висѐнте Родрѝгес Гарсѝя (Manuel del Pópulo Vicente Rodriguez García) е един от най-талантливите испански музиканти от 19 век, известен тенор, за когото Росини пише партията на граф Алмавива в операта си „Севилският бръснар“.
Освен това е много добър композитор, педагог и импресарио, който успява да изгради певческата кариера на собствените си три деца и на много от учениците си. Той е баща и музикален педагог на известните оперни изпълнители Мануел Патрисио Гарсия, Мария Малибран и Полин Виардо.
Ранни години
Мануел е роден в бедно семейство на обущар в Севиля на 21 януари 1775 г. Малко се знае за детството и музикалното му обучение. Има данни, че е бил хорист в катедралата на родния си град. Предполага се, че е учил пеене и музика при капелмайстора на катедралата Антонио Рипа, а също и при виолончелиста Хуан Алмарча в църквата „Сан Салвадор“.
ко Гарсия Лорка включва мелодията в историческата си пиеса „Мариана Пинеда“.[1]
Париж (1807 – 1810)
През 1807 г. Гарсия кандидатства за паспорт, за да пътуват до Франция и Италия за проучване на оперните сцени. Той никога повече не се завръща в Испания. Една от причините за това е, че напуска съпругата си Мануела и създава ново семейство със своя колежка, мецосопран и комична актриса. Това е Хоакина Брионес, с която често е пял на сцената на Мадридската опера. Няма данни, че бракът с Мануела Моралес някога е бил законно прекратен. В тази твърде скандална за времето си ситуация не е било възможно, а дори и опасно, двамата да останат да живеят в Мадрид. Още повече, че през 1805 г. се ражда първото дете на Хоакина и Мануел – малкият Мануел.
Гарсия е перфекционист, изключително енергична личност, която често се поддава на импулсите си и неговата непредвидимост и оригиналност го съпътстват през целия му живот. Те са проникнали както в действията му, така и в музиката, която композира. Характерът му оказва голямо влияние върху развитието и на неговите деца.
Мануел и Хоакина имат три деца – Мануел (р. 1805), Мария (р. 1808) и Полин (р. 1821). Бащата изключително упорито, безкомпромисно и понякога дори тиранично преподава на по-големите си деца пеене и композиция, но към малката си дъщеря е много внимателен.Синът му Мануел Патрисио Гарсия става оперен певец, баритон и един от най-търсените музикални педагози, преподавател в Парижката консерватория и Кралската академия в Лондон. През 1854 г. изобретява прототип на ларингоскопа. Мария Малибран, мецосопран, е една от най-вълнуващите и известни примадони от началото на 19 век, постигнала изключителна популярност. Полин Виардо, също мецосопран, става известна певица, композитор и педагог. И трите му деца създават собствени музикални композиции.
Новото семейство се установява в Париж и след известно недоволство от страна на местните тенори, на 11 февруари 1808 г. Гарсия прави своя дебют в операта „Гризелда“ на Фердинандо Паер. Певецът е добре приет както от обществеността, така и от специалистите, въпреки че е критикуван заради склонността му към многобройните музикални украшения. По това време той вече композира леки опери. Истинският му успех, обаче, идва с премиерата в Париж на неговата „El Poeta calculista“ в театър „Одеон“ на 15 март 1809 г. Операта е приета и аплодирана с голям ентусиазъм.
Портрет на Мануел Гарсия, син от американския портретист Джон Сърджънт
Портрет на Мария Малибран от Алфонс-Леон Ноел
Портрет на Полин Виард
Италия (1811 – 1816)
През 1811 г. семейството заминава за Италия, където Гарсия усъвършенства техниката си на пеене под ръководството на известния тенор Джовани Анцани. При него той добива умения, които му дават възможност да се справя по блестящ начин с партиите в оперите на Росини. Прави своя дебют в театър „Сан Карло“ в Неапол на 6 януари 1812 г. в операта на Маркос Антонио Португал „Любовта не може да се купи със злато“. Изпълнява партията на Алберто ди Москабианка с известното мецосопрано Изабела Колбран, бъдеща съпруга на Росини.[1]премиерата на новата му опера „Багдадският халиф“ по либрето на Андреа Тотола, която остава една от най-успешните произведения на Гарсия.[1] На 4 ноември 1814 г. в театъра се състои и премиерата на друга негова опера – „La donzella di Raab“, в която той изпълнява главната тенорова партия.
В театър „Сан Карло“ в Неапол участва в поредица от оперни представления – Капитанът в „La donna soldato” на Фердинандо Орланди, Ахил в “Ифигения в Авлида“ на Кристоф Глук, „I Manli“ на Джузепе Николини, отново Ахил, но този път в триактната опера-серия „Хекуба“ на Никола Антонио Манфроче, Пармене в „Ритуалите на Ефес“ на известния певец-кастрат Джузепе Фаринели, Егей в „Медея в Коринт“ на немския композитор Йохан Симон Майер, „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт и много други.
На 4 октомври 1815 г. участва в ролята на Норфолк в премиерата на операта на Росини „Елизабет, кралица английска“ под диригентството на Никола Феста. На 20 февруари 1816 г. в Рим пее в премиерата на „Севилският бръснар“ с първоначално заглавие „Алмавива, или напразна предпазливост“. Изпълнява ролята на граф Алмавива, чиято партия е написана от Росини специално за него.
На 13 януари 1816 г. пее в римския „Театър Вале“ като Линдоро в двуактната опера „Италианката в Алжир“ на Росини. Месец след това участва отново в Рим в театър „Аржентина“ в „Севилският бръснар“.
Лондон и Париж (1816 – 1825)
В началото на 1816 г. Гарсия заминава за Лондон, където участва в няколко спектакъла.[4] Към края на годината семейството се завръща в Париж за участието на Гарсия в „Тайният брак“ на Доменико Чимароза. Следващите години носят на Мануел най-големите му успехи, както като тенор, така и като композитор. През този период той открива училища по пеене в Лондон и Париж и пише „Упражнения и методи за пеене“ (1824). Една от най-вълнуващите му роли е тази на Отело от едноименната опера на Росини, която изпълнява многократно през живота си. Странно е, че ролята, която наистина възпламенява Париж е баритоновата партия на Дон Жуан, която Мануел изпълнява с впечатляваща артистичност.[1]
Парижката премиера на операта му „Багдадският халиф“ е на 22 май 1817 г. и е посрещната добре от музикалната критика. Немският критик Georg Ludwig Peter Sievers пише, че композицията е толкова блестяща, че прави чест на класическата музика, като едновременно е ерудирана и в същото време изчистена и доставяща голямо удоволствие на слушателите. Според критика, дори и най-взискателните ценители не биха могли да желаят нищо повече. (Allgemeine Musikalische Zeitung (16 юли 1817 г.).
На 18 юли 1821 г. Хоакина ражда третото им дете – Полин. Мануел, който е много строг с Мария и брат ѝ Мануел, е особено мек с най-малката си дъщеря. Преподава ѝ уроци по пеене и композиция с много търпение и внимание и започва да я подготвя за концертиращ пианист. След смъртта на Мария Малибран обаче, на младото момиче му се налага да замени пианото с кариерата на оперна певица. През 1825 г. Гарсия е е ангажиран от богати търговци на вино, за да постави опера в „Park Theatre“ в Ню Йорк.[7] Това е един изключително важен момент в историята на музиката в Съединените щати, тъй като постановката е една от първите истински професионални спектакли в страната, а музикантите представляват първата италианска трупа, посетила САЩ. Гарсия използва възможността да представи младата си и много талантлива дъщеря Мария и да ѝ даде шанса да получи безценен опит за бъдещата си кариера. За няколко дни Мануел събира оперна трупа, в която включва и цялото си семейство. Сезонът се открива на 29 ноември със „Севилският бръснар“ от Росини. Гарсия изпълнява партията на граф Алмавива, Хоакина е като Берта, Мануел младши играе Фигаро, а Мария – Розина. През следващите няколко месеца целият американски елит се стича в театъра за да чуе трупата на Гарсия.
Освен „Севилският бръснар“, в Ню Йорк Гарсия поставя и изпълнява с трупата си и други опери на Росини – „Отело“, „Танкред“, „Турчин в Италия“ и „Пепеляшка“. Мануел написва 2 опери, в които включва арии специално за да подчертае големия диапазон на гласа на Мария. На 17 декември 1825 г. е премиерата на операта „Умният любовник“ (L’amante astuto), а на 25 април следващата година представя и другата – „Дъщерята на въздуха“ (La figlia dell’aria).
Едно от най-важните събития за сезона, обаче, е премиерата на операта на Моцарт „Дон Жуан“, показана на 23 май 1826 г., когато в публиката присъства Лоренцо Да Понте, либретистът на тази опера. Гарсия пее главната роля, Хоакина изпълнява ролята на Дона Елвира, Мария е Церлина, а Мануел младши поема партията на Лепорело. Трупата изпълнява и популярната тогава опера на Николо Цингарели „Ромео и Жулиета“. Отзиви за тези спектакли дават Жозеф Бонапарт (брат на Наполеон Бонапарт и бивш крал на Испания), Джеймс Фенимор Купър (автор на „Последният мохикан“), Fitz-Greene Halleck (американски поет) и Лоренцо Да Понте.
Сред най-силните опери на Гарсия е „Дон Кихот“, чието композиране вероятно започва в Ню Йорк. Това е двуактна опера-буфа, написана на италиански по романа на Сервантес, но с отклонения от неговата фабула. В нея се забелязват както влиянието на Росини и Моцарт, така и типично испанска музика, каквато е арията на Доротея „Nato al modo“ или секстета от второ действие „Qual ardire!“. Операта е трудна за изпълнение поради големия гласов диапазон, необходим за ариите, предвидени за Мария и за самия Мануел. Предполага се, че премиерата и е била през 1827 г. в „Park Theatre“ на Ню Йорк. На 12 ноември 2005 г., по случай 400-годишнината на Дон Кихот, операта е поставена в град Томелосо от испанския диригент Juan de Udaeta, който работи по оценка на фонотеката на град Мадрид. Любопитен факт е, че фонотеката притежава уникална колекция от творби с тема „Дон Кихот“, съдържаща повече от сто произведения.
В Ню Йорк Мария бързо се превръща в любимка на нюйоркското общество. Тук се омъжва за френския банкер и търговец на вино Франсоа Еужен Малибран, приема фамилията му и остава в града. Въпреки че този брак не трае дълго, тя остава известна като Ла Малибран до края на краткия си живот. Отношенията между Мануел и Мария след брака ѝ силно се обтягат и в продължение на няколко години двамата не се срещат.
Мексико (1827 – 1829 г.)
След Ню Йорк, през 1827 г., цялото семейство, но без Мария, заминава за Мексико, където отново представят висококачествени изпълнения на оперите на Росини, Моцарт и собствени произведения на Гарсия. Тук протичат и премиерите на 2 от новите му опери. Премиерата на „El Abufar, ossia La famiglia araba“ е на 13 юли 1827 г. в „Teatro de los Gallos“ в Мексико сити. В същия театър, но на 8 май следващата година е представена и втората му опера „Семирамида“
Семейството решава да се засели в Мексико завинаги, но политическата ситуация в страната им попречва. На 20 декември 1827 г. е провъзгласен прословутият указ за експулсиране на испанските граждани от Мексико. Въпреки че има изключения за хора, „полезни за републиката“ (включително и музиканти), ситуацията е твърде опасна и през октомври 1828 г. Гарсия, заедно със семейството си, е закаран под конвой до пристанищния град Веракрус.[1]
Посещението в Мексико им донася добри финансови успехи, но във Веракрус са нападнати и ограбени от бандити. Семейството загубва 6000 щатски долара в злато, но всички остават живи и без никакви наранявания, само със спомените за изпитания страх.[9] Според легендата, след като ги ограбват, негодниците принуждават Гарсия да пее. Той пее толкова добре, че силно ги впечатлява и те му връщат част от ограбеното.
В Мексико Гарсия продължава да композира, но тъй като има протести срещу изпълненията на италиански, той се връща към писането на испански опери. В резултат се появяват оперите „Семирамида“ и „Xaira“, която е завършена, но никога не се изпълнява в Мексико. Семейство Гарсия отплава за Бордо на 22 януари 1829 г. Предполага се, че по време на това пътуване той завършва своята последна и най-голяма опера „El Gitano Por Amor“, която е започнал да композира още в Мексико. В Париж са публикувани някои откъси от нея, но самата опера никога не е изпълнявана на сцена.
Последни години, Париж (1829 – 1832 г.)
Мануел Гарсия на сцената
Завръщат се в Париж, където меломаните с нетърпение очакват и приветстват Мануел Гарсия. Появява се пред парижката публика в „Театър италиен“ в ролята на граф Алмавива на 24 септември 1829 г. Гласът му обаче вече е загубил блестящите си качества и е в сериозен упадък. Следващото му представяне, на 23 декември 1829 г. в „Дон Жуан“, е почти катастрофално и по време на спектакъла е заменен от Карло Дзукели.
В парижкия „Театър италиен“ се случва така, че Мануел и дъщеря му Мария трябва да пеят заедно – той като Отело, а тя като Дездемона. Дълго време те не са се виждали и бащата е отказвал всякакви опити за помирение и помощ от Мария, въпреки че вече живее в сериозни финансови затруднения. Двамата изпълняват ролите си с вдъхновение и изключителна артистичност и тяхното помиряване става под аплодисментите на публиката.
Гарсия продължава да пее в „Театър италиен“ до март 1830 г. След това се оттегля и се отдава на преподавателска дейност и композиране. От време на време се включва в някои концерти и изпълнения със свои студенти. Последното му появяване на сцената става в театър „Тиволи“ на 4 август 1831 г. в студентска опера от граф Beramendi.
Гарсия умира след кратко боледуване от белодробно възпаление на 10 юни 1832 г. Погребан е в Париж в гробището Пер Лашез.[1] След неговата смърт семейството се разделя. Синът му остава като музикален педагог и действащ баритон в Париж, а жена му и 11-годишната му дъщеря Полин заживяват при Мария, която се е установила с новия си съпруг в Белгия
Мануел Гарсия оставя сериозна следа в развитието на музиката като изключителен изпълнител и прекрасен преподавател. Можем само да си представим качествата на гласа му, съдейки за тях по партиите, които включва за себе си в оперите, композирани от него.Независимо от испанския си произход, той се превръща в образец на италианския теноров стил на пеене от началото на 19 век. Типът на гласа му в Италия се нарича баритенор, тъй като характеристиката му е малко по-ниска от теноровата. Партиите, написани за него от Росини са малко по-високи от тези, написани за други баритенори като Андрея Ноцари и Доменико Донцели. Според Paolo Scudo Гарсия е този, който пръв успява да изпълни „C от гърдите“, а не Gilbert-Louis Duprez. Той може да се справя и с чисто баритонови партии. Техниката му е фина и му позволява изключително виртуозно, плавно и бързо изпълнение на впечатляващо силни трели. В състояние е също да овладее фалцетното си вокално изпълнение до такава степен, че в една от своите тонадилии изпълнява и тенорови и сопранови части.[10]За преподавателските качества на Гарсия съдим по постиженията на учениците му, на трите му деца и по композираните от него музикални упражнения. Огромната и блестяща преподавателска дейност на сина му е построена върху работата и опита на бъщата и е пряко тяхно продължение.[1] Негови ученици са такива имена като Адолф Нури, Джени Линд, Катрин Хайес, Мариан Бранд, Нели Мелба, Ема Иймс, Ема Калве, Чарлс Сентли, Anton von Rooy, Маргарет Симс, Фелия Литвин и Йоахим Тартков. Този списък, съдържащ имена на ученици от различни националности, сам говори за голямата популярност на Гарсия като педагог. Неговият метод на преподаване и днес все още е актуален, а необикновените постижения на децата му не са избледнели с времето.[3]Значението на Гарсия като композитор, написал около 50 оперни произведения, не е уточнено и подлежи на проучване.[8] Но големият брой негови партитури в архивите във Франция, Испания, Италия и САЩ говорят за сериозен творчески път на композитор, който вероятно е много по-важен от неговите изяви като певец и педагог. Необходими са години работа, за да се проучат, анализират и тестват всичките му произведения. Особена трудност за съживяването на оперите му представлява намирането на певци, които могат да изпълнят изискванията на изключително трудното белканто в стила на Гарсия. Някои от последните експерименти и проучвания са обещаващи и разкриват факта, че Гарсия не е просто още един имитатор на Росини, а уникален музикален гений с огромно разбиране за глас, стил и драма – всичко, което е необходимо за един успешен оперен композитор.[1]Фигурите на Мануел Гарсия и неговите деца са обект на все по-голямо внимание от страна на музиколози, изпълнители и публика в Испания. Музиката му е все по-често присъства в оперните сезони и на концертните подиуми в страната, а произведенията му се проучват и възстановяват. През ноември 2004 г. в Кадис се провежда семинар на тема „Музиката и театърът по време на Мануел Гарсия“, организиран от Центъра за музикална документация в Андалусия и Университета на Кадис.[11]Съвременният италиански тенор Ернесто Палачио и испанското мецосопрано Тереза Берганца правят записи с песни на Гарсия, които имат голям успех. Марк Тъкър също прави запис – на едно много добро представяне на операта „El poeta calculista“. Двуактната опера-буфа „Дон Кихот“ има премиера в Севиля на 7 април 2007 г. На 3 януари 2008 г. отново в Севиля е изпълнена в концертна версия операта му „La Mort Du Тасе“, чието звучене е много „по-френско“. На 7 април 2005 г. в Wake Forest University в Северна Каролина е представена премиерно операта на Гарсия „Необитаемият остров“ (L’isola disabitata), писана през 1831 г. за неговите ученици. Произведението е посрещнато изключително добре и с нестихващи аплодисменти. Драматичното действие и музиката са признати за достойни да влязат в оперните репертоари през 21 век
Характерни роли и участия в някои премиери
| Роля | Заглавие на произведението | вид | Авторът | дата | премиера | Театър | Град |
|---|---|---|---|---|---|---|---|
| Ахил | Ифигения в Аулида | оперна поредица | Кристоф Глюк | 15 август 1812 | премиера за града | Сан Карло | Неапол |
| Ахил | Xekuʙa | оперна поредица | Никола Антонио Манфрош | 13 декември 1812 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Ендимион | Данаи и Ендимион | кофата | Мануел Гарсия | 9 февруари 1813 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Oitone | Gaulo и Oitone | оперна поредица | Пиетро Дженерали | 9 март 1813 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Халиф Исаун | Багдадски халиф | опера пуф | Мануел Гарсия | 8 ноември 1813 | премиера за града | Сан Карло | Неапол |
| Egey | Медея в Коринт | оперна поредица | Йохан Симон Майер | 28 ноември 1813 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Hurn | Partenope | опера | Джузепе Фаринели | 15 август 1814г | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Дон Родриго | Жена Каритея, кралица на Испания | оперна поредица | Джузепе Фаринели | 16 септември 1814 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Dalaton | Момичето на Рахаб | оперна поредица | Мануел Гарсия | 4 ноември 1814 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Хенри V | Младостта на Хенри V | опера | Фердинанд Еролд | 5 януари 1815 | премиера | Фонд Театър | Неапол |
| Ataliba | Кора | оперна поредица | Йохан Симон Майер | 27 март 1815 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Дон Базилио | Сватбата на Фигаро | опера пуф | Волфганг Амадей Моцарт | 11 май 1815 | премиера за града | Сан Карло | Неапол |
| Norfolk | Елизабет, кралица английска | оперна поредица | Хоакино Росини | 4 октомври 1815 | премиера | Сан Карло | Неапол |
| Граф Алмавива | Севилският бръснар | опера пуф | Хоакино Росини | 20 февруари 1816 | премиера | Teatro della Torre Аржентина | Рим |
| му | Отело (първа версия) | оперна поредица | Хоакино Росини | 18 януари 1817 | премиера за града | Сан Карло | Неапол |
| Lindoro | Италианката в Алжир | опера пуф | Хоакино Росини | 1 февруари 1817 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Халиф Исаун | Багдадски халиф | опера пуф | Мануел Гарсия | 22 май 1817 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Torvaldo | Торвалдо и Дорлиска | опера | Хоакино Росини | 21 ноември 1820 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Джокондо | Пробният камък | опера пуф | Хоакино Росини | 5 април 1821 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Отело | Отело | оперна поредица | Хоакино Росини | 5 юни 1821 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Norfolk | Елизабет, кралица английска | оперна поредица | Хоакино Росини | 10 март 1822 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Флорестан | Флорестан и съветът на десетте | опера | Мануел Гарсия | 26 юни 1822 | премиера | Театър италиен | Париж |
| Арон | Мойсей в Египет (трета версия) | оперна поредица | Хоакино Росини | 20 октомври 1822 | премиера за града | Театър италиен | Париж |
| Ило | Зелмира (втора версия) | оперна поредица | Хоакино Росини | 24 януари 1824 | премиера за града | Кралският театър | Лондон |
| Агоранте | Ричардо и Зораида (първа версия) | оперна поредица | Хоакино Росини | 24 март 1824 | премиера за града | Кралският театър | Лондон |
| Идрено | Семирамида | оперна поредица | Хоакино Росини | 15 юли 1824 | премиера за града | Кралският театър | Лондон |
| Граф Алмавива | Севилският бръснар | опера пуф | Хоакино Росини | 29 ноември 1825 | премиера за града | Парк тиътър | Ню Йорк |
| Отело | Отело (първа версия) | оперна поредица | Хоакино Росини | 7 февруари 1826 | премиера за града | Парк тиътър | Ню Йорк |
| Нарцис | Турчин в Италия (втора версия) | опера пуф | Хоакино Росини | 14 март 1826 | премиера за града | Парк тиътър | Ню Йорк |
| Дон Жуан | Дон Жуан | опера пуф | Волфганг Амадей Моцарт | 23 май 1826 | премиера за града | Парк тиътър | Ню Йорк |
| Рамиро | Пепеляшка | оперна поредица | Хоакино Росини | 27 юни 1827 | премиера за града | Парк тиътър | Ню Йорк |