ДВА 6-МЕТРОВИ КУПОЛА И 11-МЕТРОВА КУЛА
Leave a reply
Monthly Archives: юли 2020
Първоначалният анализ показва,бр.237
че скелетите от огромен египетски саркофаг са двама мъже, една жена
Трите скелета, открити в масивен гранитен саркофаг, открит в Александрия миналия месец, са анализирани и е установено, че е млада жена и двама мъже, казаха служители на египетските антики, а вътре в ковчега бяха открити и сложни златни пана.
Мостафа Вазири, генерален секретар на Върховния съвет по антики, каза на Ахрам Онлайн, че предварителните проучвания на останките са извършени от екип изследователи начело със Зейнаб Хашиш, директор на Департамента за изследвания на останките на скелета в Министерството на антиките, който определи пола и възрастта на скелетите, като разгледа анатомията на черепите, таза и надлъжните кости.
Експертите по древността изследват останки, открити вътре в гранитния саркофаг.
Той добави, че екипът е намерил и няколко квадратни сложно украсени панела, изработени от злато, с размери приблизително 5 см на 3 см. Вазири каза, че деликатните произведения на изкуството, изобразени на панелите, могат да се отнасят за военните звания.
Златни панели, открити вътре в гранитен саркофаг.
Надя Кейдер, ръководител на Централния отдел за антики на Долен Египет, каза, че според проучванията първият скелет е принадлежал на жена на възраст между 20 и 25 години, с височина около 160 до 164 см.
Първият скелет
Вторият е принадлежал на мъж на възраст между 35 и 39 години с височина от 160 до 165,5 см, докато третият скелет също е мъжки, на възраст между 40 и 44 години и с ръст от 179 до 184,5 см.
Вторият скелет, открит вътре в гранитния саркофаг.
Тя каза, че анализът на черепа на третия скелет показва кръгла кухина с широчина 17 см, която мъжът е поддържал значително време преди смъртта.
“Това означава, че кухината може да е резултат от трепанация”, каза Хашиш пред Ahram Online. Тя обясни, че трепанацията е изстъргването или пробиването на дупка в черепа и е най-старата хирургическа интервенция в историята, открита в праисторически човешки останки.
Тази форма на операция е била рядка в древен Египет и са открити няколко черепа с това нараняване. Музеят на болниците Qasr Al-Eini има някои примери, но някои черепи, намерени в гробницата на касиерката на Мая от 18-та династия и съпругата му Merit, също показват белези на трепет.
Вазири предположи, че най-вероятно процесите на погребване вътре в саркофага се извършват в две последователни фази, тъй като скелетите са открити един върху друг.
Айман Ашмави, ръководител на отдела за антични древности в Египет, каза, че изследователите са почистили всички останки, открити вътре в саркофага, и са археологически документирали всички кости и черепи, както и златните пана.
Експертите по древността изследват останки, открити вътре в гранитния саркофаг.
Той обясни, че странният цвят на течността, открита вътре в саркофага, вероятно е резултат от замърсяването от канализационната вода, което е довело до разпадане на останките от обвивките на скелета.
На вода се правят няколко анализа, за да се разкрие повече за неговите компоненти, каза Ашмауи.
Вазири каза, че се извършват още изследвания и изследвания, включително ДНК тестове и CT сканиране на костите, за да се разбере повече за скелетите и да се определи дали трите души са генетично свързани.
Саркофагът е открит в Александрийския квартал Сиди Габер по време на копаенето на основи за нова жилищна сграда.
Служители по-рано заявиха, че вероятно тя е от птолемейските (332–30 г. пр. Н. Е.) Или римските (30 г. пр.н.е. – 642 г. сл. Хр.) Епохи.
Първоначалното откриване на масивния ковчег от черен гранит предизвика вълнение; някои спекулираха, че може да съдържа отдавна изчезналите останки на Александър Велики, за чиято гробница се казва, че се намира в Александрия. Други изразиха опасения относно проклятие; според Би Би Си, Вазири възпира страховете, казвайки: „Ние го отворихме и, слава Богу, светът не е изпаднал в мрак.
Откриването на червената течност в саркофага при отварянето й също предизвика реакция; международна петиция с искане египетското правителство да остави хората да пият течността, събрала хиляди подписи.
http://english.ahram.org.eg/NewsContent/9/40/309896/Heritage/Ancient-Egypt/Initial-analysis-shows-skeletons-from-huge-Egyptia.aspx
Най-старото сирене, намерено в египетска гробница бр.237 бр.237
През 1885 г. край село Саккара (Египет) в некропола на Мемфис – столицата на Старото царство – е открита гробница на високопоставен благородник по време на управлението на 19-та династия Птахмес. Гробницата е издигната през 13 век пр.н.е. Смята се, че Птахмес би могъл да бъде съветник на съда на фараона Сети I и неговия наследник Рамзес II.
Първите разкопки на гробницата са извършени от „иманяри“ и за съжаление точното й местоположение не е известно, а повечето артефакти са заселени в музеи в Холандия, Италия и САЩ. Въпреки това късметът отново се усмихна на археолозите и през 2010 г. експедиция от университета в Кайро обяви повторното отваряне на гробницата.
Сред новите находки бяха няколко счупени съдове, които съдържаха известна побеляла втвърдена от време на време маса и останки от тъкан, вероятно предназначени за запазване на съдържанието. Анализ на древния продукт е направен от екип изследователи от Университета в Катания и Университета в Кайро, ръководен от Енрико Греко ( Enrico Greco ).
Учените изолират протеиновия компонент от пробите и се анализират чрез течна хроматография и мас-спектрометрия. Съставът на пептидите ясно показва, че белезникавата маса е продукт, произведен от краве и овче или козе мляко.
Подробният анализ на тъканта показа, че тя е подходяща за съхранение на твърди продукти и изобщо не е подходяща за течности. Изследователите са склонни да вярват, че мистериозният продукт не е бил нищо повече от твърдо сирене. И с възраст от около 3300 години, той с право се превръща в най-старото твърдо сирене в света (преди това заглавието се държеше от древния китайски артефакт ). Химиците обаче са намерили нещо друго.
Оказа се, че древният продукт е бил заразен с бактерии от вида Brucella melitensis . Тези микроорганизми се предават от животни на хора чрез непастьоризирани млечни продукти и причиняват потенциално животозастрашаващо заболяване от бруцелоза . Надяваме се, че никой от съвременниците на Птахмес не е имал време да опита този „благ“.
https://www.vesti.ru/doc.html?id=3049907&tid=107715
Християнският брак и семейство в православна перспектива бр.237
Днес психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите, така и на децата. Това е така, защото изначалният смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.
Психологията и социологията обаче, изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите и областите на изследване, не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.
Водена от спасителната си мисия в света, Църквата отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено „тайнство“, а тайнство по думите на св. Николай Кавàсила са вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на „регистрация“, а живо общение с Христос.
Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в Царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога: „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата“ (Еф. 5:20-33). Именно за това св. ап. Павел нарича брака тайна, имайки предвид, че бракът се запазва в Царството на вечността. Следователно в св. тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на Царството Божие в св. Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат от любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.
В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.
Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμία), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение на двама души един към друг.
Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена“, с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат“ (Бит 1:28), т. е. да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът“. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в ἀγάπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себе-принасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква“.[1] Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства-конкубинати[2] опорочават брака и не са „дори начало на брак“.[3]
За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ т. е. по подобието на кръстната и спасителна любов на Христос. Съпружеският живот изобразява съюза между Христос и Църквата.[4] В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.
Според православното предание целта на брака е самият брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство за да изживеят живота си във взаимна любов, т. е. в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.
Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в другиго с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва това – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.Днес обаче всеобща констатация е, че модерният човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешният човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафикът на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си. Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.
Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Разтрогването на брака се явява само по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта. Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законният брак е изгубил своята основа.[5]
Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.
Защо се стига до там, че двама души, обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние, православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Мат. 19:8), твърдо и неустойчиво смятаме, че разводът е възможен, въпреки че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, т. е. ние, християните, трябва да възпитаваме хората, при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.
А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това само по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото, към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой, започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин, няма право да говори, че човешкият живот е светиня, защото абортът е убийство.
Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на другиго, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде „образ и подобие Божие“.
Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете, и искаща да се отърве от него, не е нищо друго освен престъпление – предумишлено убийство. Жените, извършили аборт, не знаят какви ще са последствията от това – както психични, така и физиологични.[6]
Случва се обаче човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях трябва така или иначе да поправим този грях. Злото, което сме сторили другиму, може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек – било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност.
С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.
Както виждаме, пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото, и че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното Царство Божие. Това означава, че ние, православните, не можем да се съгласим, че бракът съществува само докато смъртта ни раздели, а вярваме във вечността му, тъй като това е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия, истинския Бог и истински Човек.
Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака човешката природа, без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дарът на новия живот в единството на мъжа и жената.
https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,118/catid,83/id,6887/view,article/
ДРЕВНИЯТ ОДЕСОС ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА БР.237
Теракота – глава от фигура на Великия бог на Одесос-Варна Дарзалас, (ІІІ–ІІ в. пр. Хр.)
Одесос (Οδησσος, Odessos, Odessus) е сред най-древните антични селища в България. Основан е във втората четвърт на VІ в пр. Хр. (около 585–550 г. пр. Хр.) от гръцки изселници от малоазийския град Милет, на мястото на населено от траки по-древно селище.
През целия период на съществуването на града, отношенията между двата етноса тук, както и с другите племена, населяващи вътрешността на страната били отлични. Административното му устройство, подобно на останалите древногръцки градове държави е демократично. Управлява се от Градски съвет (буле) и Народно събрание (демос). През първите два века от съществуването си, докъм средата на ІV в. пр. Хр. Одесос не е бил голямо селище, но е важно пристанище на западния бряг на Черно море. Жителите му търгували с редица градове и острови на Гърция и Мала Азия, откъдето били внасяни луксозни стоки: рисувана керамика, злато, мрамор, а също амфори с вино и дървено масло, и др. Част от тези стоки ползвали за свои нужди, а останалата разменяли с тракийските племена от вътрешността на региона. От тях купували и изнасяли зърнени и месни храни, дървен материал и различни суровини.
Около средата на ІV в. пр. Хр. Одесос е вече укрепен със солидна крепостна стена, която устояла обсадата на Филип ІІ Македонски през 339 г. пр. Хр. Неговия син Александър ІІІ Велики (336–323 г. пр. Хр.) обаче превзел града през 335 г. пр. Хр.
Тогава е големият разцвет на Одесос
Фитура на богинята Нике, Варна
В този период Одесос за известно време е изходен пункт на войските на Александровия наследник в Тракия – цар Лизимах (323–280 г. пр. Хр.). От това време в некрополите на града се откриват многобройни и красиви златни накити, скъпи дървени саркофази, украсени с теракотени фигури, бронзови и стъклени съдове и др. От втората половина на ІV в. пр. Хр. Одесос започва да сече собствени монети по гръцката монетна система – бронзови, сребърни и няколко емисии златни. Върху местните монети личат главните божества на града – Аполон и Великия бог Дарзалас. Почитани са също и Дионис, Самотракийските божества, Деметра и др.
Широко популярни са спортът и гладиаторските борби. На всеки пет години се провеждат останалите от елинистическтата епоха традиционни големи спортни и културни градски празненства – игри с различни състезания и конкурси. Отначало (в края на І в. пр. Хр.) те се наричали Хермаи – по името на бог Хермес, а по-късно – Дарзалеи, на местното тракийско божество Дарзалас, което през римската епоха се слива с Великия бог на града. През 242 г. Одесос е посетен от император Гордиан ІІІ (238–244 г.), в чиято чест са представени такива игри и са отсечени специални емисии бронзови монети.
Строят се големи обществени сгради, има театър, храмове, гимназион (училище за младежи). Поради увеличаването на тракийското население, през ІІ–І в. пр. Хр. е построено светилище на Тракийския бог конник, който носи тук местното име (епитет) Херос Карабазмос и светилище на Артемида Фосфорос.
През 15 г. сл. Хр. Одесос е включен в Римската империя,
в провинция Мизия (по-късно Долна Мизия) и става нейното главно пристанище. Запазва обаче относителна самостоятелност в управлението си – правото да сече собствени бронзови монети (до средата на ІІІ в.) и да няма римски гарнизон. Населението на града се увеличава. Заселват се и много жители от източните провинции. Построена е нова крепостна стена, която защитава много по-голяма площ. Построени са и редица красиви обществени и частни сгради. Сградата на театъра е преустроена и богато украсена. На 7000 кв. м. терен са издигнати огромни и богато украсени топли бани – четвъртите по големина в Европа. В града се строят кораби и се търгува със Сирия, Палестина, Малоазийското крайбрежие, Гърция, Италия и др.
|
|
В средата на ІІІ в (249–251 г.), през р. Дунав на Балканите многократно нахлуват готски племена и техни съюзници. Те опустошават провинциите Горна и Долна Мизия, и Тракия, разрушават редица градове, включително и основаният наблизо от император Траян голям град Марцианопол. Одесос остава почти незасегнат, но голямата разруха на селищата и икономиката в региона му причиняват силен упадък. |
От тези райони се внасят мрамор, злато и скъпоценни камъни за работилниците, стъклени и бронзови съдове, луксозна керамика, вино и др. Местните занаятчии изработват керамични, стъклени и бронзови съдове, лампи, златни и сребърни накити, архитектурни украси и др. Развива се изкуството – театър, музика, поезия. Издигат се бронзови и мраморни статуи. Появяват се нови култове – към императора, към здравеносните божества Асклепий и Хигия, към бог Митра и др
|
|
|
Глинен купел за светена вода с ажурна украса.Варна, кв. Галата (V в.). |
Златна гривна с перли и стъклена украса.Варна (VІ в.) |
В него има и епископска катедра. Тук и в околностите му се строят много украсени с многоцветни мозайки и стенописи раннохристиянски базилики. Развиват се силно търговията и занаятите. В Одесос се произвежда разнообразна керамика, стъклени и бронзови съдове, златни накити, мраморни архитектурни украси за църквите и др.
В края на VІ и началото на VІІ в. нашествия на авари и славяни отново опустошават и обезлюдяват земите между Хемус (Стара Планина) и река Дунав. Те постепенно са изоставени от Византия. Одесос, най-солидната опора на античната култура в региона се предава последен. В 614 г. е превзет и опустошен и за дълго време остава незаселен. В района възникват селища на славяни, а по-късно и на прабългари.
.
Можете да увеличавате илюстрациите
.
.
.
.
Източник: Официалният сайт на Регионалния Археологически музей – Варна
Автор: Ст.н.с. д-р Александър Минчев
Към Сведения на древни летописци за легендарната “Така наречената Варна”
.Към началната страница на творческия проект “Така наречената Варна”
Допълнение НУ:
Юстиниан I Велики (на латински: Iustinianus I) (483 – 565) е император на Източната римска империя Византия от 1 април 527 до 11 ноември 565 г. Според wikipedia по произход е трак с име Флавий Петър Сабатий
В източника pravoslavieto е назован с името Управда и утвърждава, че Юстиниан Велики е роден в село Ведряни около град Средец - България. Чичо му Юстин, роден в същото село, отишъл пеша в Константинопол, без да носи нищо със себе си, освен една кожена дреха. Благодарение на храбростта и дарованията си бързо се издигнал, а после на стари години дори станал император. Той довел в Константинопол жена си Лупкиня и сестра й Бегленица, майката на Управда. След смъртта на чичо си Юстин младият Управда заел византийския императорски престол под името Юстиниан. Заради заслугите си пред Църквата и заради своето благочестие, след смъртта си е причислен към лика на светиите
http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:463241
Здравейте, запетаи бр.237
Илияна Кунева
В последно време зачестяват въпросите къде да се пишат запетаи при кореспонденция. Става дума за обръщенията, с които неизменно започва всеки имейл или обикновено писмо. Прави впечатление, че много често след поздрава липсва запетая и сякаш това изглежда правилно, например Здравейте г-н Петров, … е същото като Уважаеми г-н Петров, … Но не е така: в първия случай изречението започва с поздрав Здравейте и обръщение г-н Петров, което се отделя със запетаи, и неправилно е изпусната запетаята пред обръщението, а във втория случай изречението започва направо с обръщение, което се състои от три думи Уважаеми г-н Петров. Когато не се схваща разликата между наличието и липсата на поздрав в началото на кореспонденция, се прави неправилен паралел между двете начални фрази и се създава грешното впечатление, че не е нужна запетая пред обръщението в Здравейте, г-н Петров.
По този начин, когато грешното изпускане на запетаята става често срещано, възниква и въпросът трябва ли да се спазва правилото и дори правилното поставяне на запетаята изглежда като неправилно. Всъщност опитът показва, че е много по-лесно да се запомни разликата между поздрав и обръщение, отколкото да се допускат изключения, които впоследствие разколебават писането на запетаи при обръщения в други конструкции, което в крайна сметка води до объркване.
Правилото е много просто и то е, че обръщенията винаги се ограждат със запетаи. Липсата на изключения прави това правило лесно за запомняне. Единствено е необходимо да се знае, че Здравейте и Добър ден са поздрави, а уважаеми и скъпи са думи, които са част от обръщението. Обръщенията се отделят със запетаи от останалите части на изречението, включително и от поздравите: Добър ден, г-н Петров, … и Здравейте, колеги, … се различават от Уважаеми г-н Петров, … и Скъпи колеги, …
в. „Аз Буки“ Бр. 42, 15-21. X. 2015
https://ibl.bas.bg/ezikovi_spravki/zdraveyte-zapetai/
Подтикът, който идва само от желанието, е робство,бр.235
докато подчинението на закона, който човек сам си предписва, е свобода.
Някой беше казал, че човекът се ражда свободен, но навсякъде е в окови. Но тези окови са необходими, за да може той да придобие всички нормални човешки характеристики.
Защото, ако за момент си представим, че той още при раждането си е напълно свободен и неограничаван, то светът не само щеше да се окаже в пълен хаос, но и самото човечество едва ли би се съхранило до днес.
Както казват, това е необходимото зло. Именно то превръща съществото, произлязло според Дарвин от маймуните, в човек – разсъждаващ, умен, деен и контролиращ се. Хората още преди много време осъзнават това и създават законите. Те им дават свобода, но поставят и граници.
И неслучайно Протагор е казал, че човекът е мяра за всички неща и именно тези граници са съобразени с хората, те са специално за тях. Но не само законите, на чието писане поставя началото преди много години хан Крум, а и тези, които никъде не можем да прочетем – моралните.
Те може би са и по – важните, защото ако крадецът се накаже с няколко месеца затвор, то вината от изречена лъжа би била по – трайна и по – тежка за виновния. Защото когато говорим за моралните закони, трябва да споменем съдника, божествения глас за Сократ – съвестта. А от нея нищо не може да бъде скрито.
И все пак фактът, че сам човек осъзнава нуждата от предписания, според които да живее, е израз на личната му свобода. А човекът, знаем, е осъден да бъде свободен. Т.е. човекът е роден, за да се подчинява на закони, които сам си предписва. Но докъде може да стигне тази свобода?
Не е ли възможно да станем нейни роби и, заслепени от вярата в правотата на ограниченията, да нарушим други свои права, да тръгнем срещу природата си, срещу себе си?
Нищо, което е в огромно количество, не е добро. Пренасищането с подобни ограничения е способно да превърне човек в страхлив, неуспяващ, неефективен, мързелив, наивен или дори зъл… Всичко друго, но не и разумен. И тогава, питам аз, какъв е смисълът на всички тези граници? Или може ли границите да имат граници? Тавтологията е очевидна, но истината е все още неясна.
За да си дадем отговор, имаме нужда от още въпроси. Какво означава робството? Да бъдем роби на кого: на себе си, на желанията си, на природата си? Това е може би по – трудният въпрос, тъй като за разлика от предшествениците си, ние не сме били под ничие робство, ако говорим за материалното. Понякога ни обвиняват, че сме първични, повърхностни, че действаме под влияние на нагона и т.н. Все неща, които ни принизяват до животните.
А те, знаем, нямат разум. Единствено при тях действа психиката, инстинктите, заложени у гените им и нищо повече. Ако се оставим под влияние на желанията си, то ще вършим единствено жизнените си функции, което ни превръща в истински роби на първичните си инстинкти. Ще сме без граници, без контрол.
Но желанията всъщност произтичат от нуждите ни. Ами, ако усетя нужда да убия, защото не съм го правила, просто така, за малко опит?!
Звучи нереално, но така би изглеждала ситуацията, ако в мен веднага не се появяваше червената лампичка, която забранява подобно деяние. Това са тези закони. Аз осъзнавам ползата от тях, сама съм си ги наложила и ги спазвам или поне се опитвам. А когато не съм успяла, ме мъчи чувството за вина. Така човек е една самостоятелна демокрация: със законодателна, изпълнителна и съдебна власт.
Тъй като законите са два вида, много често може да се получи несъответствие между тях. Ако моралните ни закони не отговарят на написаните, тогава на кои да се подчиним?
Естествено, за да не бъдем осъдени от съответните институции, на вторите. И в този момент ние губим своята свобода, тъй като нарушаваме моралните си, ставаме роби. И в този момент на объркани емоции и неясна мисъл, ни остава единствено да станем жертва на желанията си.
И ако ни се пие бира, отваряме бутилката, без да се тревожим, че ще напълнеем или ще ни боли на сутринта главата и отпиваме с жадни, тежки глътки. Ако това ни се струва съвсем невинен край на дилемата, то при редовно подчиняване и оковаване, ние ще се променим, ще слезем няколко стъпала надолу, вместо да се изкачим.
Дали да си доставим удоволствие и да бъдем първични, или да следваме установените норми, всеки сам избира. Но важното е да бъдем удовлетворени от избора си. Едно мнение по въпроса никога не ще има, а животът ни е само един. Ако предпочетем да се оковаваме допълнително, ще унищожим уникалността си, която ни дават разумът и инстинктите.
А най – добре е когато играем на сцената на живота и то различни роли, защото така не само успяваме да се справим с трудностите, но и развиваме самите себе си. А целта на човек е да си поставя граници и да ги преминава.
Мирослава Илиева – ХII а клас
http://zpg-sandanski.com/blog/2011/07/%d0%bf%d0%be%d0%b4%d1%82%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%be%d0%b9%d1%82%d0%be-%d0%b8%d0%b4%d0%b2%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be-%d0%be%d1%82-%d0%b6%d0%b5%d0%bb%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be/
ТЕХНИКИ ЗА РАБОТА С ТАЛАНТЛИВИ ДЕЦА БР.237
И УЧЕНИЦИ. ИЗГРАЖДАНЕ НА СОЦИАЛНА И ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ.
Програма одобрена със заповед № РД 09-171 / 02.02.2018 на Министъра на образованието и науката.
Обучение с присъждане на квалификационен кредит.
Обща продължителност: 16 часа
Обучението е насочено към подпомагане на педагозите при работата им с талантливи деца и ученици и методите за работа при изграждане на социална и емоционална интелигентност.
В обучението са внедрени съвременни техники за преподаване като програмата разглежда:
Модул 1: Техники за изграждане на динамична и позитивна среда, видове динамика и модели в институционална среда;
Модул 1: Оценка и анализ на среда, необходимости;
Модул 1: Видове динамика и ефективни техники за обезпечаване на положителни нагласи;
Модул 1: Оценка на рискови фактори;
Модул 1: Прилагане на иновативни техники за мотивация, изграждане на социална и емоционална интелигентност;
Модул 1: Идентификация на личностен потенциал;
Модул 1: Методи за въздействие в и извън училищната система;
Модул 1: Техники за справяне с негативни влияния.
Модул 1: Изграждане на умения спомагащи социално, емоционално и кариерно израстване.
Модул 1: Инструменти за оценка на напредъка.
Можете да заявите всеки един от модулите като отделно обучение, но то ще приключва с издаването на сертификат.
За кого е предназначено обучението
- Педагози;
- Комисия по качеството ( работна група); ;
- Управленски и административен състав на учебното заведение;
- Центрове за подкрепа на личностното развитие.
Заявка за обучението може да изтеглите от тук . След попълване, я изпратете на адрес: info@eduset.net или hristova@eduset.net
При изпращане на заявка, моля оставете Ваши координати за обратна връзка.
https://setmodels.net/obuchenie/tehniki-za-rabota-s-talantlivi-deca-i-uchenici-izgrazhdane-na-socialna-i-emocionalna
Сава Мирков бр.237
основоположникът на военната медицина в България
Паметна плоча на мястото на дома на д-р Сава Мирков на ул. „Аксаков“ 8 в София
Голечи са заслугите му за създаването на Българския червен кръст, както и за включването му в организацията на Международния червен кръст
Автор: Атанас Коев
На 15 юни се навършват 170 години от рождението на видния военен лекар и обществен деец в новоосвободеното Княжество България Сава Мирков. Той е един от основоположниците на военната медицина в страната, достигнал до високото званието медицински полковник от армията ни, допринесъл много за създаването на Червения кръст у нас.
Бъдещият лекар започва земния си път в еленското село Беброво на 15 юни 1850 г. Първоначално момчето учи в родното си село, а след това продължава образованието си в Еленското класно училище.
Когато се дипломира, заминава за Русия и постъпва в Киевската духовна семинария, завършвайки я с отличие. След това Сава Мирков се отправя за Москва, където се записва да следва медицина. Дипломира се като лекар през 1876 г. и веднага се включва като доброволец в избухналата Сръбско-турска война 1876 година, спасявайки стотици ранени български доброволци участващи във военните действия.
При избухването на Руско-турската война през пролетта на 1877 г. дипломираният медик постъпва като лекар в състава на сформираното току-що Българско опълчение. След като заедно с руските войски опълченците навлизат на българска територия, той организира и ръководи първата подвижна болница у нас.
След освобождението на България от османско иго д-р Мирков полага големи грижи за организирането на Българския червен кръст. Постепенно той става един от ръководните му дейци, като в периода 1914-1927 г. е избран за негов подпредседател.
Когато избухва Сръбско-българската война (1885 г.) е назначен за главен лекар на младата българска армия. Веднага се заема с всички сили и средства да организира подвижни лазарети в отделните военни части, като с тези свои действия допринася за спасяването на стотици ранени и болни наши войници и офицери по време на бойните действия.
След края на войната д-р Мирков съдейства активно за включването на страната ни в Международната организация на Червения кръст.
Той постепенно се включва в обществено-политическия живот на Княжество България и участва в провелите си през 1902 г. парламентарни избори за Дванадесето Обикновено народно събрание, в което е избран за народен представител. Сава Мирков е депутат от 1902 до 1903 г., като участва активно в подготовката на редица законопроекти, свързани с развитието на нашето здравеопазване.
Заради своята научна дейност в областта на медицината през 1898 г. изявеният наш лекар е избран за действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Заедно с И. Брадел той е основател и главен редактор на първото медицинско списание, което започва да излиза у нас – „Медицинска сбирка“.
Д-р Сава Мирков умира на 9 август 1927 г. в София, на 77-годишна възраст, като е погребан по подобаващ начин заради големите му заслуги за полагане основите на военната медицина в новоосвободеното българско княжество.
С дейността си като военен лекар той оставя трайна диря в армията ни, като впоследствие редица наши военни лекари следват неговите завети и указания. Същевременно червенокръстците ни тачат неговото име и заслугите му за създаването на Българския червен кръст, както му за включването й в организацията на Международния червен кръст.
http://www.desant.net/show-news/53340
Как олиото от Костинброд изтече в историята бр.237
А някога маслобойната е носела най-много валутни приходи в държавната хазн
Автор: Диана Славчева
Едно от най-квалитетните марки олио от времето на соца бе „Нива“. Продаваше се в тъмнозелени стъклени бутилки с елегантен силует, който нямаше как да се сбърка. Голяма мъка беше да се измие едно такова шише, но нямаше домакинство, което да не къта поне по няколко такива бутилки, които после се пълнеха с домашно винце или ракия. Някак си хората предпочитаха именно в тях да си затворят безценните еликсири.
