През 1928 год. на ул.“Иван Вазов“ е монтирано електрическо осветление,което прави улицата първата улица с модерни лампи в Пловдив.През 1972 год. на улицата започва изграждането на нова сграда Народната библиотека „Иван Вазов“.
На 1.01.1912 год. с пищно новогодишно тържество на ул. „Княз Александър“№39 в Пловдив отваря вратите си хотел „Молле“.Новопостроената сграда е дело на италианския архитект Марко Пернигони,проектирал още ректората на Пловдивския университет -днешната Семинария и Централна гара.
Димитър Молле от албанския град Корча,опитен в хотелския занаят човек я наема от собствениците- жените на състоятелните пловдивчани-доктор Гребенаров и търговеца Андон Станев с дългосрочен договор и я превръща в хотел с невероятен за времето си ресторант.
Класата на хотела и ресторанта били толкова високи и толкова различниот останалото ниво,че дори държавни мъже от София често идвали,за да се почувстват значими и самоуважаващи се в това пространство.Нещо повече-тънещия приживе в слава и почести Иван Вазов приема поздравленията за 70 -ия си юбилей в ресторант „Молле“ в Пловдив- 7.11.1020.Сградата по своето обзавеждане държи и няколко отделни приза.
По книгата на Николай Илчевски – „Пловдив най най най най най“
Евразия е географското,териториално и политическо пространство,което свързва два от най-важните континента на земята-Европа и Азия.Тук са възниквали и изчезвали държави,водили са се кървави военни конфликти,създавали са се големи произведения на изкуството и културата.На това място дълго е съществувала една от най-важните държави,създавана от българите-Волжка България.И до днес, района има политическо,геополитическо,културно,стратегическо значение. .Основите на евразизма или евразийството,както често го наричат, са поставени от сина на един от най-великите учени и философи на 20 век руснака Владимир Вернандский- Георгий Вернадский /1887-1973/.
Роден в Санкт Петербург,той завършва Историко-философския факултет на Московския университет.В университета на Петербург защитава докторската си дисертация- „Руското масонство и царуването на Екатерина II.1918-20 година е професор в Таврическия университет на Симферопол /Крим/.Приема предложението на белия барон Врангел и става ръководител на отдела по печата на Гражданското управление на Крим.Заедно с армията му се евакуира в Константинопол.Става професор в Руския юридически факултет на Карловия университет в /Прага/.
Точно в Прага, започва да разработва теорията си за евразийството.През 1927 година се присъединява към прочутия Йелски университет в /САЩ/,където е професор по руска история /1946-52/.
Еднотомният учебник по руска история на Вернадский /1929/ се считал за най-качествения учебник на Запад, за историята на Русия между двете световни войни и до края на Втората световна война.Той разглежда историята на Русия от най-дълбока древност.Според него, древния Киев е създаден,като хазарска погранична крепост.Казаците също взимат своето наименование от хазарите.Значението на името е-„свободни хора ,които се занимават с разнообразни занаяти,имат различни езици,вяра и произход“.Счита, че са предци на руснаците, украинците, татарите ,казахите и узбеките.На тези основи, той развива и своето разбиране за руската култура. В нея синтезира в себе си славянски,византийски и влияния на номадските народи.През 1943 година публикува 6 томна история на Русия, в която нейното историческо развитие е представено като последователност от империи скитски, сарматски ,готски, хунски. Генералният му извод е, че Русия по-скоро е азиатска,отколкото европейска държава и тя не трябва да подражава на запада.Както забелязваме в евразизма отсъства българското влияние и присъствие.Това е Георгий Вернадский-бащата на евразийството.
Неразделната любов на двама от най-големите ни български поети
Божествено е да обичаш. Извън тази земя е да успееш да увековечиш любовта си в поезия. Защото поезията е любов. Да, революция, гняв, мъка, ужас… но най-вече любов. А обичта? Тя е длъжна да бъде безкористна. Искрена, чиста… велика. Когато говорим за литература, вечното клише е поетът все някога да намери музата на живота си. Да страдат един за друг и да се желаят до ръба на смъртта, та чак да се провесват през него, за да тестват страстта си. Но щом пред нас стои нещо неопорочено, тогава клишето на литературната любов се разбива. Как се казва тази божествена обич? Тя носи две имена. Пенчо Славейков и Мара Белчева. И е истински сън за щастие.
Огорчена вдовица и жлъчен интелектуалец. Пресечните точки не изглеждат много, но всъщност са цял рояк. В една майска вечер две души се намират, за да станат неразделни. Големият ум на времето си – Пенчо Славейков, влиза като гост в дома на обаятелната Мара Белчева. От гост обаче поетът бързо се превръща в постоянно присъствие в живота на любимката на Фердинанд. Така огорчението и жлъчността остават само за пред другите
ПОМЕЖДУ СИ ДВАМАТА СА САМО ЛЮБОВ
Един за друг са с най-голямата си муза. Пенчо Славейков посвещава едни от най-фините миниатюри, които светът е заслужил да прочете, на Мара Белчева – „Сън за щастие“. За него именно тя е сбъднатата усмивка на живота, която той така и не успява да изпита в душата си. Красавицата остава и единственият човек, който успява да се провре зад стените на сърцето му и го обича защото… защото просто може да го обича. Мрачен, винаги саркастичен и болезнено искрен – Славейков остава недолюбван от „съмишлениците си“ не само заради характера си, а и защото на гениалните никога не се прощава собственото им величие. В съществото му е гравирано само едно име – Мара Белчева. В нейното също няма място за други, щом в сънищата ѝ се е скрил Пенчо Славейков.
Желана от Фердинанд, ухажвана от българския елит, Мара Белчева остава докрай вярна и искада избяга от всяка капка суета на тогавашната аристокрация. Славейков пък е като типичен лош Омиров герой – недъгав, смръщен и за капак на всичко често е унижаван от силните на деня. Любовта им е хулена и отричана, неразбирана, но това не ги спира да останат заедно въпреки парите, които в дома им понякога остават мираж. Именно тези житейски драми им помагат да възкръснат от пепелта на хорската злоба като феникс и да пребъдат като едно цяло.
ЗАРАДИ ТОВА ВРЪЗКАТА ИМ СЕ ПРЕВРЪЩА В БЛЕНУВАНИЯ СЪН ЗА ЩАСТИЕ, КОЙТО ФИНИТЕ ИМ ДУШИ ТЪРСЯТ В ЦИНИЧНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.
Връзката им е изключително плодотворна и за двамата, а писмата им са един от най-ярките примери за едновременно интелектуална и емоционална свързаност между приятели, любовници и човеци.
Любовта и щастието за силните умове се раждат тогава, когато намериш човек, който може да гъделичка съзнанието ти. Всичко останало е просто преживяване на битието. Пенчо Славейков е българският автор, който е бил на прага на Нобеловата награда за литература, като гениалността му е оценена далеч извън границите на България. Мара Белчева пък е жената, която се наема да преведе самия Ницше, а талантът ѝ на преводач набира голяма популярност в Европа по онова време. Заедно те са бутали бистрите си умове напред, за да светят един до друг в мрака на обществото. Такава любов лесно се ражда, но споменът от съня за нея никога не умира. Но уви – човекът рано или късно стига до смъртта.
След като официално е унижен максимално от противниците си, тъй като му отнемат и минималните постове, които има, Пенчо Славейков напуска родината, заедно с Мара Белчева. Тя продава всичко, което може, за да свържат двата края и е неотлъчно до поета до смъртта му. Изстраданият живот на Славейков приключва, след като той умира в Италия след боледуване. И тук сънят за щастие свършва. За Мара Белчева житието след него се превръща в тих траур. След като пренасят тялото на поета в София, тя ходи на гроба му всеки ден последния си дъх, за да намери смисъл в настъпилото нещастие в живота си.
„СПОМЕНЪТ ЗА ПЧО Е ДУШАТА НА ЖИВОТА МИ.“
Това са думите на Мара Белчева, след като най-хубавият сън в живота ѝ е отнет от съдбата. По „Неразделни“ обаче знаем, че „За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла“. Когато обичаш едновременно със сърцето и с ума си, любовта се усмихва, защото знае, че е намерила най-уютния дом. Пенчо Славейков и Мара Белчева се пример за безкористното обичане, което вече наричаме с леката дума „наивност“. Там, където душите се свързват, няма място за суета. Там има място за любов. Защото това е най-близкото нещо до божествено, което човек може да изпита. Това е сънят за щастие, от който никой не иска да се буди.
Чарлз Дарвин /Darwin//1809-1882/ е създателя на теориите за еволюцията на видовете и естествения подбор.Той е известен и на хората,които никога не са се занимавали сериозно с наука.По-малко се знае за основните стимули на неговите открития.Най-голямо влияние върху научния му светоглед, оказва големия английски астроном и мислител сър Джон Хершел /1792-1871/ от прочутата фамилия Хершел. За него-„за да достигнем до законите на природата,трябва чрез индуктивно мислене да намерим единствено основополагащо обяснение на определения феномен“.Ирония на съдбата е, че точно той, не приема теорията на естествения подбор на Дарвин.А отправна точка за интереса му към растителния и животински свят е участието му в околосветското плаване на английския кораб „Бийгъл“.Днес, много от положенията на теорията на еволюцията са подложени на дискусии,съмнения,някои дори са отхвърлени, но няма спор, че Дарвин е един от най-големите мислители на нашето време.
Тук бихме влезли в дискусия, дали научните трудове са най-голямото му постижение,защото той е „създал“ и своя син- големия астроном и
математик сър Джордж Хауърд Дарвин /Darwin/1845-1912/.Завършва на едно от първите места математика в Тринити колидж в Кембридж.Полага изпити и става адвокат,но се завръща в лоното на науката.За разлика от баща си и насочва своите интереси към геологията.Той е първият учен,който прилага динамичен подход към проблемите на космологията и геологията.Предлага първата научно обоснована теория за образуването на Луната,която доминира науката до най-новите астрономически и физически открития, които са свързани с образуването на спътника на нашата планета.Дарвин-младши е и пионер на прилагането на хармоничния анализ за изучаване и предсказване на океанските приливи.Става член на Лондонското кралско дружество /1879/,професор по астрономия и експериментална философия на университета на Кембридж.Носител на най-голямата научна награда на Великобритания- „Копли“ на Лондонското кралско дружество/1911/.
Бурният 21 век изобилства с нови възможности и предизвикателства.Появяват се сфери на дейност и предприемачество немислими допреди няколко десетилетия.Нови думи и понятия нахлуват в съзнанието ни и остават там.На върха на информационната вълна, днес са тъй-наречените старт ъпи.Наименованието идва от английския израз стартирам-start up.То дефинира нововъзникнали компании без бизнес история.Предприемчиви млади хора-обикновено студенти или просто иноватори желаят да реализират своите новаторски идеи.Те презентират продукти си пред тъй-наречените рискови инвеститори,които са готови да инвестират в нови начинания с неясни изгледи за успех.Ако успеят, набират достатъчно стартов капитал,регистрират фирма и започват своето бизнес развитие.Много от най-големите компании на нашето време са стартирали,като старт ъпи.
Може би най-известната жена инвеститор в стар ъпи в света днес, е Esther Dyson /1951/.Дъщерята на великия физик и „магьосник“, Фриймън Дайсън /1923-2020/ е инвеститор,журналист,автор,бизнес дама,анализатор,фи- лантроп и една от ренесансовите личности на нашето време.Завършва със степен по икономика от прочутия Харвардски университет,след което е репортер в списанието на богатите- „Форбс“.От1977 година се включва в бизнеса на старт ъпите.Голяма известност придобива,като „ангелски инвеститор“- предприемач,който осигурява капитал за стартиращи компании срещу придобиване на дялово участие,акции или поемане на дългове на компаниите.Трудно е да се изброят успешните бизнес-начинания,на които Естер Дайсън буквално е дала път в живота.Достатъчно е да споменем, че днес е една от най-богатите и влиятелни жени в световен мащаб.Тя е един истински свободен човек. През1997 година,когато е 46 годиш пише-„така се случи,че никога не съм гласувала“.Днес е член на управителните съвети и активен инвеститор в старт ъпи в области,като онлайн услугите ,медицинското застраховане,космическите пътувания През.2008 година плаща,за да се подготви,като космонавт за космическа мисия до Международната космическа станция.Факт,който научих наскоро. Била е член на Консултативния съвет на президента на България от 2002 до 2012 година.Член е на управителните тела на много неправителствени организации по света.Неотдавна дори дарява част от своя геном за нуждите на международната инициатива- Индивидуален геномен проект.
Това е Естер Дайсън- истински носител на новаторското съзнание.
През 1870 год. по време на изграждането на Пловдивската гара /Станцията/ е проектирана улица,която да свързва жп. гарата с новия градски център.
Проектирана е по европейски образец от западни архитекти на служба на Османската империя.Затова по своята ширина била улица на улиците.Гарата се открива през лятото на 1873 год. и трасето до града става известно,като улица „Станционна“.По нея първо се движели файтони,които докарвали състоятелните пътници до гарата от града.А по-обикновените граждани вървели по трасето пеш с багажите си.
Първата къща на улица „Станционна“ /сега „Иван Вазов“/ е вдигната към 1874 год. от италианския търговец Дамазо Такела.След нея се строят резиденция на пашата и сграда на управителя на жп гарата.
По-късно застрояването става бързо. На самата „Станционна“ и в нейни пресечки скоростно се вдигат консулствата на Холандия, Белгия ,Испания,Великобритания и Франция.През 1899 год. в пряка на улицата е построен Френския девически пансион „Св.Йосиф“.На самата улица са построени Немското училище /известно,като „Дойче шуле“/ и Италианската кралска гимназия „Виторио Алфиери“.
Макар и „родена“ заради строящата се железопътна линия от Цариград до Белово „Станционна“ е Първата Модерна Улица в Пловдив.През 1910 год. тя е залесена с чинари,които днес са едни от най-старите дървета в града.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най “
Той е роден на 22 юни 1862 година в Свищов в семейство на образован търговец, за когото бъдещият професор си спомня, че е влял у него „океан от любов към Отечеството“. Под негово влияние от малък той проявява силна любознателност и любов към народното творчество. Унгарският пътешественик Феликс Каниц е впечатлен от 14-годишното дете и му урежда стипендия за Педагогическо училище във Виена.
В столицата на Австро-Унгария Иван престоява 6 години (1876-1882), а след това се връща като учител в родния Свищов. Там поддържа приятелски отношения с Алеко Константинов и Цветан Радославов – авторът на „Мила Родино“. През 1884 година спечелва стипендия и продължава образованието си в Западна Европа, последователно следвайки философия и литература в Йена и Женева.
В чужбина той ходи с калпак, за да покаже, че е българин, като в същото време се сприятелява с бъдещия литературен критик д-р Кръстьо Кръстев. По време на престоя си в Швейцария се запознава с известния украински историк и фолклорист Михайло Драгоманов, чиято дъщеря става негова съпруга.
Когато избухва Сръбско-българската война (1885), Шишманов пише пламен апел до българските студенти да се върнат доброволци и сам прави това. След войната той е служител в Министерството на народното просвещение и един от основателите на Висшето училище (1888 г.), в което става професор по сравнителна литературна история.
Шишманов създава през 1889 година „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“, който се превръща в трибуна за младата българска хуманитаристика, но и място за обнародване на фолклорни материали и негов редактор.
Със Сборника Шишманов допринася за публикуването (1889 г.) и дори завършването на романа „Под игото“. Той пуска първата част на романа, а нейният успех окриля Иван Вазов да го довърши.
В края на ХІХ век Шишманов се утвърждава като учен с голям размах. Изследванията му са посветени на проблеми от различни области, а тези върху Българското възраждане и българския фолклор и до днес са едни от най-добрите.
Не го влече политиката и само под много силен натиск се съгласява през 1903 година да стане министър на просветата и то с изричното условие, че ще има свобода да извършва реформи. Тъй като той влиза в правителството по личното настояване на княз Фердинанд, финансовият министър не смее да му откаже средства, а с тях Шишманов строи училища и детски градини, подпомага музеи, читалища и библиотеки, изпраща художници, артисти, музиканти и учени „да видят отблизо“ културните ценности на Европа. Защитава Елин Пелин, чиито първи разкази не са добре посрещнати, и, за да го спаси от нищетата, го назначава на работа.
При Шишманов Висшето училище става Университет (1904 г.), а през 1905 година тържествено е открит Народният музей. Министърът води тежки битки с депутатите за бюджетите на училищата, понякога за заплатата на всеки учител. Той казва: „Един народ, който дължи своето Възраждане и своята свобода на училищата и даскалите, такъв народ трябва винаги да цени високо просветата, защото няма истинска свобода без просвета.“
Може би най-забележителното дело на министър Шишманов е построяването на Народния театър. Но при откриването му през януари 1907 година студентите освиркват княз Фердинанд. Професорът си подава оставката в знак на протест срещу решението на правителството да затвори Университета.
Шишманов се стреми към запазване самобитността на българската култура, но и за нейното „отваряне“ към световната култура. Вярва, че естественото място на България е в една мирна и единна Европа. Той е един от инициаторите на идеята за „Европейски съединени щати“ и се бори срещу „зоологическия патриотизъм“, както го нарича.
Професорът е пръв председател на българския ПЕН клуб (клуб на поети, есеисти и новелисти), част от световната организация на писателите. Именно на нейн конгрес в Осло на 22 юни 1928 година Иван Шишманов внезапно умира след апоплектичен удар.
Със силен български дух, по убеждение привърженик на „Паневропа“, той доказва, че човек може да бъде вдъхновен европеец и да остане ярък българин. Неговите думи са показателни за тогавашната епоха: „Аз твърдя, че българският народ се показа достоен за великите жертви… че е достоен за свободата. Аз съм убеден, че да се събудеха днес един Левски, един Раковски, един Ботев, биха сметнали днешната действителност, при всички наши пороци, за един мираж – толкова прогресът, направен в 25 години е значителен.“
Магьосниците имат ореола на необяснимото и мистичното в човешкото съзнание.От древността, те предизвикват човешките възприятия, разтърсват нашите представи за света,нарушават делничния и монотонен човешки ритъм на живот.Науката има противоречиво отношение към техните способности и творения.Според изключителния математик и комуникатор Марк Кас /герой на предишния ми материал/, гениите се делят на „обикновени“ и магьосници.За разлика от големия Ханс Бете,чийто мисловен процес може да бъде проследен, легендарният Фриймън Дайсън /Freemon Duson/1923-2020/ принадлежи на магьосниците. Съвременниците му са били поразени от „неведомите“ пътища на неговата мисъл.
От малък Дайсън е закърмен в мистиката на музиката.Баща му е известен и успешен композитор.Едва 19 годишен е привлечен в отдел „Операционен анализ“ на Кралските военновъздушни сили на Англи.- Това е времето на Втората световна война.Защитава докторат по физика под ръководството на „обикновения“ гений Ханс Бете, в университета на Корнел /САЩ/.
През 1949 година прави това,което великия Ервин Шрьодингер през 1926 година,Шрьодингер доказва еквивалентността на матричната механика на Хайзенберг и неговата вълнова механика.Дайсън разкрива идентичността на двете формулировки на квантовата електродинамика- тази на Файнман и на Швингер и Томонага.Квантовата механика обяснява процесите в ядрената физика и физиката на елементарните частици,квантовата електродинамика взаимодействието на електроните с материята.Поканен е лично от „бащата на атомната бомба“-Робърт Опенхаймер в прочутия Институт за перспективни изследвания-Принстън.Там става член на групата на прочутия Едуард Телър-„бащата на водородната бомба“,която създава малък ядрен реактор,използван в болници и университети на целия свят за производство на медицински изотопи.Дайсън остроумно обяснява защо няма да получи Нобелова награда за своите постижения-„За да имаш шанс трябва дълго, упорито и задълбочено да се занимаваш с един важен проблем-поне 10 години.Това не е моят стил-споделя Дайсън.“
Стилът му е друг.Дървото на Дайсън е разработен от него хипотетичен завод за генетично инженерство на космически обект-комета.Област,която днес е в авангарда на изследването на космоса и космическото пространство.Сферата на Дайсън е мисловен експеримент,който разглежда как високо развита цивилизация на космическо тяло различно от земята може да задоволи огромните си енергийни потребности,като организира по оптимален начин тяхното използване.
Словото и мисълта на Дайсън „омагьосват“ материалния ни свят със своята оригиналност и неповторимост.Не случайно, го наричат еретика на науката на 20 век.
Някогашната Първа мъжка гимназия в Пловдив е първото учреждение изобщо в славянския свят,което приема името на солунските апостоли. Училището е основано от Найден Геров на 1.09.1850 год.,който преди това учителства в Копривщица.Избрана е много стара сграда,в която впоследствие се мести девическата гимназия.
Найден Геров убеждава своя ученик Йоаким Груев,който по това време е главен учител в Копривщенското класно училище,да оглави пловдивското школо.Йоаким Груев пристига месец по-късно и то отваря през октомври с едва 7 ученици.По време на учебната година се събират първо трийсет деца,а после още.Първият випуск завършват 70 деца- основно момчета от всички краища на България.
Статут на гимназия училището получава през 1868 год. така за пръв път подобно школо се появява на територията на България.За много кратко време то се превръща в учебно заведение от европейски тип.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най „