Люти подправки морят бактериите в храната бр.238
Leave a reply
Monthly Archives: август 2020
CT сканирането разкрива историята бр.238
зад “мумията на крещящата жена” от Royal Cachette на Дейр Ел-Бахари
Египетската принцеса почина от инфаркт преди 3 000 години, разкриват сканирането.
Изследване, проведено от известния египтолог Захи Хавас и Сахар Салеем, професор по радиология в Кайрския университет, който е специализиран в сканиране на мумии, е разгадал мистерията на „мумията на крещящата жена” от Кралската кашета в Дейр Ел-Бахари.
Hawass каза на Ahram Online, че CT изследването и анализът, проведени върху мумията, разкриват, че тежката атеросклероза на коронарните артерии е довела до внезапна смърт на египетската принцеса от инфаркт.
Той каза, че древноегипетският процес на балсамиране е запазил позата на принцесата в момента на смъртта.
Хавас обяснява, че историята започва през 1881 г., когато в Луксор е открита Кралската кашета на Дейр Ел-Бахари.
Мястото е мястото, където свещениците от 21-ва и 22-ра династия крият кралски членове от предишни династии, за да ги предпазят от грабители на гробове.
Кралската кашета съдържаше „мумията на крещящия човек“. Последните проучвания, използващи CT сканиране и ДНК, направени от научния екип на Проекта за египетска мама, доказаха, че мумията е тази на Пентавера, син на крал Рамзес III, който беше принуден да се самоубие чрез обесване като наказание за участието си в убийство на баща си, в това, което е известно като Харемска конспирация.
Убийственият син е наказан с това, че не е бил балсамиран; тялото му беше увито в овча кожа, което показва, че той е смятан за „нечист“ и че съдбата му трябва да бъде наказана в отвъдния живот.
Други мумии бяха увити в бяло бельо и внимателно мумифицирани.
Същият кралски кашет в Дейр Ел-Бахари също съдържаше мумия на жена, показваща признаци на ужас, болка и отворена уста, сякаш крещи, оттук известна като „мумията на крещящата жена“.
Кралската кашета съдържаше „мумията на крещящия човек“. Последните проучвания, използващи CT сканиране и ДНК, направени от научния екип на Проекта за египетска мама, доказаха, че мумията е тази на Пентавера, син на крал Рамзес III, който беше принуден да се самоубие чрез обесване като наказание за участието си в убийство на баща си, в това, което е известно като Харемска конспирация.
Убийственият син е наказан с това, че не е бил балсамиран; тялото му беше увито в овча кожа, което показва, че той е смятан за „нечист“ и че съдбата му трябва да бъде наказана в отвъдния живот.
Други мумии бяха увити в бяло бельо и внимателно мумифицирани.
Същият кралски кашет в Дейр Ел-Бахари също съдържаше мумия на жена, показваща признаци на ужас, болка и отворена уста, сякаш крещи, оттук известна като „мумията на крещящата жена“.
За да разрешат тази мистерия, Хавас и Салем проведоха проучване и разгледаха мумията с компютърна томография, разположена в Египетския музей.
Писанията на древния йератичен египетски език върху ленените обвивки на мумията гласи: “Кралската дъщеря, кралската сестра на Мерет Амон.”
Мумията обаче се считала за неизвестна и затова била определена за „мумията на непознатата жена А“, тъй като имало много принцеси със същото име, например Мерет Амун, дъщеря на крал Секененре от края на седемнадесетата династия (1558-1553 г.) Пр. Н. Е., А също и Мерет Амун, дъщеря на цар Рамзес II (1279-1213 г. пр. Н. Е.) От ХIХ-та династия.
Резултатите от КТ показват, че „мумията на крещящата жена“ е жена, починала в шестото си десетилетие.
За разлика от Pentawere, тялото на жената получи добро лечение за мумификация. Следователно очевидно е, че обстоятелствата на нейната смърт са различни.
Хавас каза, че резултатите от КТ показват, че мумията страда от тежка степен на атеросклероза, която засяга много артерии на тялото.
Той обяснява, че атеросклерозата е дегенеративно заболяване, което прогресивно засяга артериалната стена, което води до стесняване на кухината и запушване на съда.
CT-то показа, че страда от атеросклероза на дясната и лявата коронарна артерия, шийните артерии, коремната аорта и илиачните артерии, както и артериите на долните крайници.
Сърдечните заболявания, особено коронарната артерия, са водещата причина за внезапна смърт при възрастни в съвременния период.
Изглежда, че „крещящата жена“ умря внезапно, докато е в сегашната си поза на тялото, с огънати кръстосани крака. След смъртта главата й беше наклонена на дясната страна и челюстта й падна.
“Предполагаме, че мъртвото тяло на” крещящата жена “може да не е било открито чак по-късно, достатъчно, за да се развие строгостните мъртви”, каза Ховас.
„Предполагаме, че балсамерите вероятно мумифицират договореното тяло на„ крещящата жена “, преди то да се разпадне или отпусне. По този начин балсамерите не успяха да затворят устата си затворена или да поставят договореното тяло в състояние на легналост, както беше обикновено при другите мумии, като по този начин запазиха изражението на лицето и стойката й по време на смъртта “, каза той.
авторизиран превод Мария Герасова
Първата опера в Кайро си спомни бр.238
Ahram Online помни откриването на първата опера в Египет през 19 век
На 1 ноември 1869 г. в Азбакия в централния Кайро бе открита опера “Хедивиал” в присъствието на европейско благородство и други сановници от цялото земно кълбо.
Проектиран от италианския архитект Пиетро Авоскани, оперната къща е подражавала на театъра „Ла Скала“ в архитектурния си дизайн. Но местоположението му в хаусманския градоустройствен план на Кайро придаваше безпогрешен френски градски привкус. Подобно на парижката опера Гарние, до Хедивиалната опера лесно се достига през няколко основни артерии в града. Но тъй като никоя от тях не е била перпендикулярна на Хедивиалната опера, Кайро никога не е имало Rue de l’Opera, както е в Париж.
Като пряк резултат от правилното градоустройствено планиране, самият квартал на Операта е замислен да подобри културата, а не да я ограничи в стените на помещенията на операта. Проектиран от френския озеленител Barillet Deschamps, паркът Azbakiya се намира точно от другата страна на улицата от Хедивиалната опера. В допълнение към разнообразните си плантации и лагуни имаше и няколко павилиона, където се изпълняваше музика, понякога синхронизирана с паради.
Докато ресторантът и казиното Санти бяха атракция, то скоро беше засенчено от Театър Ал-Азбакия, който, интересното, не се състезаваше с Кедивиалната опера, а по-скоро я допълваше, представяйки предимно арабски изпълнения. По-рано в кариерата си пее Ум Калтум в парка Азбакия.
Хедивиалната опера е обърната с конната статуя на Ибрахим Пача. Това имаше символика, която почти не съвпадаше с културното място. Това, което изглеждаше като намерението на Хедив Исмаил да почете баща си, вероятно беше послание на властта и напомняне за многобройните победи, постигнати от Ибрахим Пача през първата част на XIX век.
По-ранните фотографии и пощенски картички на операта показват два несъществуващи резервационни павилиона от двете страни на фасадата. Точната дата на събарянето им не е известна.
Снимки от тази епоха разкриват също, че автомобилите са имали право да паркират пред фасадата.
Операта беше дом както на високото изкуство, като Риголето при откриването му, така и на дългоочаквано изпълнение на „Аида“ на Верди през декември 1871 г., както и на по-езотерично изпълнение, като през 60-те години на миналия век, когато индийски магьосник изпълнява.
Името се променя с времето, за да се превърне в Кралската опера през 30-те години на миналия век, а след това, след като крал Фарук е свален през 1952 г., той става просто Операта.
През периода от 1938 до 1954 г. е режисиран от художника и актьор Солиман Нагуиб. Именно в този период операта започва да се появява в египетското кино, участвайки в романтични филми като Лан ал-Вафаа с участието на Хюсеин Риад и Абдел-Халим Хафез и Хикаит Хъб, с участието на Хафез и Мариам Фахър Ел-Дин.
Въпреки че е моделиран на театъра La Scala от Милано, Khedivial Opera House не беше толкова здрав. Тя е била предимно от дърво и е била набързо изградена през последните няколко месеца преди встъпителните тържества на Суецкия канал.
Дървената конструкция се оказа уязвима и на сутринта на 28 октомври 1971 г. тя изплува в пламъци.
Наред със сградата, огънят претендира за костюми, аксесоари, бижута, скриптове, документи, архиви и исторически предмети от цял век. Само една от двете бронзови статуи на входа оцеля след пожара и сега е на показ в градините на сегашната Опера в Гезира.
Мястото на бившата опера е построено над, заменено от клекнал многоетажен паркинг. Историята му остава на показ в малка музейна стая в сегашния комплекс на Операта.
Днес, почти половин век след изгарянето на операта, бившият й сайт все още е известен като площад Опера и ако помолите таксиметров шофьор да ви заведе в операта, има вероятност той да ви отведе до Азбакия, а не до сегашната Каирска опера в Замалек.
Снимки любезно предоставени от Ola R. Seif
авторизиран правод Мария Герасова
ИСЛЯМЪТ БР.238
Вяра в Съдния ден
Мюсюлманите, както и християните, вярват, че този кратък земен живот, с всичките си изпитания, ни подготвя за отвъдния живот, който е вечен. Според ислямските вярвания реалността на нашия материален свят приключва с настъпването на Съдния ден. В него Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. Според Корана никой освен Аллах не знае кога ще настъпи Съдният ден. „Часът – скривам го докрай – непременно ще дойде, за да се въздаде на всеки според делата му“ (20:15). На този ден хората ще бъдат възкресени във физическите си тела, но със сетива и характеристики, непознати за нашите земни разбирания. „Ние отредихме смъртта за вас и не ще бъдем възпрени да променим такива като вас и да ви пресъздадем в нещо, което не ви е познато“ (56:60 – 61). Аллах уверява тези, които се съмняват, че ще бъдат възкресени: „Нима човек смята, че Ние не ще съберем костите му? Наистина Ние можем да възстановим и върховете на пръстите му“ (75:3 – 4). За разлика от живота на Земята, където хората имат свободна воля да вярват или да не вярват в Бог, да вършат добро или зло, със започването на Съдния ден хората ще бъдат лишени от този избор.[41] Всеки човек ще бъде съден според добрите и лошите дела, които е извършил на земята. В сура Залзала (Земетръсът), Аллах казва:
„ |
Който извърши добро, дори с тежест на прашинка, ще го види. И който извърши зло, дори с тежест на прашинка, ще го види. |
“ |
— 99:7 – 8 |
||
Ужасът, който ще обхване хората в Деня, ще бъде толкова силен, че роднинските връзки няма да имат значение – всеки човек ще бъде погълнат от мисълта за собственото си спасение. На този ден никой не ще може да помогне на ближния си.
| „ | Денят, в който близък не ще избави близък с нищо. И не ще им се помогне, освен когото Аллах пощади. Той е Всемогъщият, Милосърдният. |
“ |
— 44:41 – 42 |
||
„Съдният ден“ е само едно от наименованията на края на съществуването на нашия материален свят. В Корана са записани още множество имена, които описват това събитие. Някои от тях са:
Сетният ден (2:8), Денят на възкресението (2:85), Денят, за който няма съмнение (3:9), Тежкият ден (11:77), Денят, за който хората ще бъдат насъбрани (11:103), Знаменателният ден (11:103), Денят, в който не ще има нито откуп, нито приятелство (14:31), Денят на знайното време (15:38), Денят на горестта (19:39), Неизбежният ден (30:43), Денят на отсъждането (32:29), Денят на разграничението (37:21), Денят на равносметката (38:16), Денят на срещата (40:15), Наближаващият ден (40:18), Денят на призива (40:32), Денят на сбора (42:7), Денят на обещанието (50:20), Денят на вечността (50:34), Денят на истината (78:39), Обещаният ден (85:2), Всепокриващият ден (88:1), Часът (6:31), Събитието (56:1), Неизбежното (69:1), Бедствието (69:4), Голямото прииждане (79:34), Грохотът (80:33).
Съдният ден представлява последните моменти от съществуването на материалния свят. От описанието на Съдния ден в Свещения Коран става ясно, че бедствията, на които хората ще станат свидетели, надминават всички наши представи за разрушителните природни явления от миналото и настоящето на Земята. „Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение“ (44:11); Когато земята се разтърси в трус и планините се разломят на отломки, и станат разпиляна прах [...]” (56:4 – 6).
Предопределение
Едно от основните вярвания в исляма е вярата в кадар, което на арабски означава „предопределение“, „съдба“. Мюсюлманите вярват, че Аллах е създателят и абсолютният владетел на Вселената, следователно всички процеси и явления в миналото, настоящето и бъдещето се случват с неговото позволение и с неговото вечно и неизмеримо знание.[43] Хората са част от Вселената, следователно Аллах знае какъв ще бъде всеки техен избор и неговите последствия. Но това, че Аллах знае действията на всеки човек и последиците от тях, не оказва влияние на свободата на този човек да избира. Човекът е дарен със свободна воля и ще бъде съден както за своите постъпки, така и за своите намерения и подбуди.
Етика
Всеки мюсюлманин има пет основни религиозни задължения.
-
Да изповядва истинската вяра, която се състои във вероизповедната формула Шахада: Свидетелстване, че няма друг бог освен Аллах и че Мохамед е пратеник на Аллах.
-
Молитвата – Намаз, която се извършва пет пъти дневно.
-
Постът – Саум в свещения за мюсюлманите месец Рамазан.
-
Даването на милостиня – Зекят и изобщо извършването на добри дела.
-
Поклоничеството – Хадж в свещения град Мека.
Извън тези предписания мюсюлманинът е призван да бъде търпелив, разбиращ и внимателен спрямо своите единоверци, а и спрямо останалите хора. По-особените традиции, възприети в някои мюсюлмански общества, особено в отношенията в семейството и между половете, се коренят не толкова в религията, колкото в националните традиции на тези общества.
Тези религиозни задължения са съответни на шестте основи на вярата, които всеки мюсюлманин трябва да приема. Те са следните:
Първа основа: Вяра в Аллах
Втора основа: Вяра в меляйкетата (ангелите)
Трета основа: Вяра в книгите (писанията)
Четвърта основа: Вяра в пратениците
Пета основа: Вяра в Съдния ден
Шеста основа: Вяра в съдбата
Шериат[редактиране | редактиране на кода]
Шериатът (от арабски: شريعة – правилен път) е съвкупността от предписания, стоящи в основата на религиозния, моралния и обществения живот на мюсюлманите.
Джихад
Джихадът, (от арабски: جهاد – усилие) е задължение за всеки вярващ мюсюлманин. В ранните години на исляма се възприема буквално – като война срещу неверниците. Но още преди 9 век, т.е. преди религиозните войни, свързани с кръстоносните походи, Голямото медресе (в Кайро) препоръчва (становището е именно препоръчително, а не задължително) „свещена война, която вярващият води вътре в себе си“. Второто значение е война в буквалния смисъл. Тя се води по строго определени правила, включително щадене на невинните, жените и децата. В по-широк смисъл свещената борба (джихад) включва защитаване на честта, на имуществото, на родината, както и борбата с корупцията, подтисничеството и невежеството.
Всъщност Големият Джихад е борбата с вътрешното ти „аз“, с душата, която често е в ръцете на шейтана (дявола); от голямо значение за човека е да не позволява на дявола да го води.
от Уикипедия
Жени от Древен Египет: “Както никой друг в света”бр.238
Равенството дойде естествено“
„Древният Египет вярвал, че равенството между мъжете и жените идва естествено, защото вярата идва от изучаването на природата и географски погледнато, Нил наводнява земята с просперитет, следователно богът е бил добър бог. И така, какъвто бог е създал, е свят и има специфичен роля в природата, а оттам и равенството между мъжете и жените в един и същи вид “, обясни Мустафа пред Ahram Online.
“Уахауи яахави Еяха ”
Древният Египет вярвал, че една жена е богинята на творението още от първата династия; тя също беше кралица, пазителка на трона, като кралица Мери-нет от първата династия, Собик-нет, Хатшепсут и кралица Ия Хотеп, чието име все още се пее в народни песни, свързани с луната и празничността, винаги в свещения месец Рамадан: Wahawi ya Wahawi, Eiaha. “
Ия Хотеп беше кралица, чийто съпруг и син бяха измъчени и тя ръководеше страната, докато другият й син, цар Ахмис се биеше срещу хиксовците. Като похвала за нейната смелост и мъдрост, нейният син, победителят, й връчи медала за храброст и гравира стенопис в храма Ал-Карнак. Известни цитати, документиращи нейните заслуги, бяха следните:
„Хвалете дамата на египтяните, известна във всички чужди страни, тази, която планира хората, съпругата на крал, дъщерята на крал и майката на крал, благородницата, онази с дълбоки познания, която пази египтяните, този, който отново събра армията, под нейния суверенитет, който върна имигрантите, хвана онези, които избягаха, успокои юга, неговите революционери, вечността е нейна “, кралица Ия Хотеб, майка на Ахмис.
Първата жена лекар в историята, съдия и бизнесмени
Бийсет е първата жена лекар в историята; тя беше ръководител на лекари, специализирани в гинекологията, както е писано в медицинското училище на Саис, в Западната делта, 2400 BC.
В паралелна бележка, по време на управлението на крал Пипи, лейди Мерит беше съдия, министър и беше обявена за „дясната ръка на краля“.
Междувременно ерата на Средното царство стана свидетел на лейди Цхат, ръководител на отдела за печати. „Емирет Кетмет“, а от него думата khetm (печат на арабски) намери своя път към арабския език. Що се отнася до лейди Нинфер, тя беше бизнесдама, която беше собственик на търговията с внос и износ по време на управлението на Тухотмус III, 1500 г. пр.н.е.
Жените свещеници и художници също са били разпространени в Древен Египет. В храма имаше определени постове, посветени на жените: пречиствателите, музикалните плейъри, танцьорите, надзирателите и най-висшият свещеник.
авторизиащ певод Мария Герасова
Още веднъж за паронимите бр.238
и неправилната им употреба
Мария Китанова
В предаването „Дневникът на Венета“ по TV7 при разговор със своя гостенка водещата зададе въпрос: „Вие правили ли сте постъпления пред някои органи?“… Гостенката ѝ отговори: „Да, правила съм постъпления.“
Явно журналистката искаше да каже постъпки.
В Български тълковен речник от 1973 г. думата постъпление е включена със значение ‘пари, доходи, постъпили, влезли нейде’, а думата постъпка – със значение ‘извършено от някого действие’. Регистриран е също глаголът постъпвам/постъпя със следните значения:
1. Извършвам някаква постъпка, действам. Постъпвам правилно.
2. Влизам.
Думите постъпка и постъпление имат сходен звуков строеж, но са с различни значения. Такива думи се наричат пароними. Те обикновено имат общ корен, но са с различен етимологичен произход и са от една и съща част на речта. Думата пароним произлиза от гръцките думи para със значение ‘покрай, редом’ и onoma ‘име’. Подобни на постъпка и постъпление са думите компания и кампания. Първата е регистрирана със следните значения: 1. Дружина, другарско общество. Ние сме весела компания. 2. Съдружие, сдружение. Чужди компании са експлоатирали нашите природни богатства. Съществителното кампания пък има значения: 1. Война. 2. Особена форма на обществено-политическа борба. Изборна кампания. 3. Усилена стопанска дейност през определено годишно време. Посевната кампания тази пролет завърши с успех.
Често в речта се бъркат още: стенография – сценография, превързан – привързан, натурален – нотариален, преспивам – приспивам и др. Тези грешки са резултат от недостатъчно познаване на речниковия състав на българския език.
в. „Аз Буки“ Бр. 43, 22-28. X. 2015
https://ibl.bas.bg/ezikovi_spravki/oshte-vednazh-za-paronimite-i-nepravilnata-im-upotreba/
22 велики мисли за прошката бр.239
“Прошката е добродетел на смелите”, казва Индира Ганди.
Прошката – тази красива дума и още по-красив жест. Тя е духовност, емоционалност, смиреност, свобода. Свобода, защото да дадеш прошка е пълно освобождаване от чувството на гняв, насочено към друг човек, но и към себе си.
Не една или две изявени личности са оставили вечни фрази под формата на мъдри мисли, посветени на прошката. Нека се вдъхновим заедно от тях:
“Най-красивият подарък е прошката” - Майка Тереза
“Не трябва да се прощава на онези, които не умеят да прощават“ - Фридрих Ницше
“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните. Принципът “Око за око” може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят” - Махтма Ганди
„Не е достатъчно само да прощаваме обидите и злините; трябва да умеем и да ги забравяме” - Ан дьо Стал
“Готовността да си простиш е необходимата стъпка към постигането на хармония с всички принципи на Вселената” - Уейн Дайър
“Да грешиш – човешко, да прощаваш – божествено” - Александър Поуп
“Какво е любовта – да прощаваш на някого повече, отколкото заслужава” - Йохан фон Гьоте
“Много по-лесно е да простиш на хората за това, че те не са прави, от колкото за правотата им” - Джоан Роулинг
“Моля ви, грижете се един за друг, обичайте се и прощавайте на всички. Животът е хубав, радвайте му се” - Джим Хенсън
“По-просто е да поискате прошка, отколкото да получите разрешение” - Грейс Хопър
“Приемай само тогава в ръцете си власт, когато се научиш да прощаваш” - Солон
“Приятел: човек, който всичко отбелязва и всичко ни прощава – даже нашите достойнства” - Адриан Декурсел
“Прошката е добродетел на смелите” - Индира Ганди
“Прошката е израз на любовта към себе си” - Уейн Дайър
“Прошката е най-голямото постижение на човека, защото представлява истинското просветление в действие. Тя показва връзката на човека с енергията на любовта” - Уейн Дайър
“Прошката е творение на сърцето” - Уейн Дайър
“Прошката е умението да реагираш с любов при най-трудни обстоятелства” - Уейн Дайър
“Само силните умеят да прощават” - Елиза Ожешкова
“Не можеш да простиш на някого, ако първо не си простил на себе си“ - Алберт Швайцер
“Винаги трябва да се прощава: на разкаялия се – заради самия него; на неразкаялия се – заради самия себе си” - Мария фон Ебнер-Ешенбах
“Прошката е уханието, което виолетката оставя върху петата, която я е стъпкала” - Марк Твен
“Прошката също е власт. Да се умолява за нея е власт, да се отказва, да се подарява – пак е власт; може би най-голямата.“ - Маргарет Атууд, из романа „Разказът на прислужницата“
https://www.vesti.bg/razvlechenia/lyubopitno/22-veliki-misli-za-proshkata.-i-edno-video-6046952
Свещеният закон бр.238
Разумността, проявена в устройството на организмите
Живата природа в своята целокупност е проявление на разумни сили от разни градации, които сили живеят в пълна хармония, общение и единение. Всичките те имат една висша цел, която ние наричаме Бог — т. е. безграничното, безначалното, в което всичко се движи, съществува и се развива. Животът в сегашното си проявление тоже спада към същата категория — разбира се, не земният живот, облечен в своите земни желания и .стремежи, а животът на духовния човек, в душата на когото блика нещо божествено и велико. Че у човека съществува великото, за това говорят всички поети, философи и писатели. Тия поети и философи съзнават, че зад сегашното видимо се простира нещо разумно, закономерно, в което всички действия са точно измерени, без никакви изключения. Противоречията в света съществуват само за невежествените хора. А качествата на невежествените хора са: тяхната ограниченост, жестокост и насилие. Те не знаят, че не може да се изнасили водата, защото колкото и да я биете, да я наказвате и каквито мерки да приложите върху нея, тя всякога устоява, неизменяема по своята същина: като намери изход, тя всякога излиза. Значи, водата не се нуждае от изменения, а от употребление. От въжето не може да искате да бъде право, да не се криви, а може да искате само качествата да бъде яко и гъвкаво: това са качествата на въжето; от скалата не може да искате да бъде мека и подвижна, а — да бъде устойчива. Следователно, когато ние говорим за човешкия живот, трябва да го сравняваме с водата: животът трябва да се употребява разумно, а не да се ограничава или да се изменя неговото естество. Туй е. което ние разбираме в висшата наука, живот. Никоя от миналите култури, колкото и да е била напреднала, не е била в състояние да измени естеството на живота: последният в всички епохи се е проявявал все по един и същ начин. Разликата е била само в степента на разумността.
Разумността, която влиза сега в живота, го изменя в неговата добра насока. Онова философско схващане, че в живота има нещо лошо и зло, е едно криво схващане на самия живот, едно неразбиране. То произтича от малкото светлина, която имат хората, защото всяко зло се върши само в тъмнина. Туй, обаче, което е зло в живота, то е примес отвън. Доказателство за това служи факта, че свирепите животни обичат тъмните места и бягат от светлината. Животът изисква постепенно изчистване, филтриране, понеже в своето развитие той не може да избегне примесите отвън, в които губи своята преснота и яснота. Но както водата е едно необходимо условие за живота на земята, така и животът е едно необходимо условие за всички разумни същества; както водата можем да превърнем в течно и парообразно състояние, така и тия разумни същества, по същия закон, могат да трансформират живота от едно състояние в друго. Следователно, и съвременните общества, които желаят да имат един порядъчен обществен строй и разумно държавно управление, трябва да изучват законите на тия разумни същества, които направляват всичко в природата. Тъй се обяснява и фактът, че още преди няколко хиляди години Мойсей, видният държавник и законодател на евреите, е казал на своя на- род закона: „да възлюбиш Господа Бога твоето с всичкото си сърце“, а преди две хиляди години Христос е казал: „да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила“.
Разумността в живата природа ясно се очертава навсякъде. Да вземем който и да е организъм, което и да е растение или животно, а най-после и човека. Като поучаваме тяхното устройство, ние забелязваме тая разумна проява и закономерност в устройството и в функциите на живите организми. Разбира се, за тая цел се изисква отличен ум, прозорлив интелект, силни способности и наблюдения, за да се схванат тънкостите на разумното, което се проявява в природата. За пример, вземете дихателната система на човека и нейното устройство: процесите, които стават в нея, имат за цел пречистването на човешката кръв; вземете храносмилателната система — стомаха с неговото устройство, и ще видите, че той изпълнява своята работа тъй разумно, тъй щателно и отлично, както и най-добрият химик не би могъл да я извърши; вземете пред вид кръвообращението на човека, с неговата артериална и венозна система; вземете устройството на неговото око, на неговото ухо, устройството на неговия език; най-после, вземете човешкия мозък в неговата отлична организация, тъй идеална и практична. От всичко това човек все- кога се замисля за онова, разумното, което седи скрито зад проявеното, зад видимото. Всички ония органи, центрове и сетива, необходими за проявление на разумното, са вложени в човешкия мозък, разпределени и наредени по неговата повърхност, в разните области, наречени от съвременната анатомия и физиология „лобове“, в неговото дясно и ляво полушарие, в предната и задната част на мозъка, в страничните му области и в коронката част на главата. Всички тия области са снабдени с ред жички, които излизат от центъра на мозъка и чрез които се предава двигателната и разумна сила на клетките, които се занимават с функциите на висшия разумен живот на човека. Даже с математическа точност можем да определим с каква енергия е снабдена всяка от тия области за своята временна служба.
От малкия размер, в който се проявява разумността, не трябва да заключаваме, че тя не съществува. Ако вземете една философска книга, произведение на най-отличния философ на човечеството, написана най-щателно, то питаме: самата разумност вътре в книгата ли е? Разбира се, не: тя е извън това съчинение. В последното са вложени само символите, образите, характерите, чрез които можем да се домогнем до онази велика истина, която е извън книгата. И ако вие заличите тия символи, образи и характери вътре в книгата, какво ще остане в самата нея? Мислите ли, че тя ще изгуби от своето тегло? Действително, претеглена с едни везни, с които се теглят всички божествени неща, ние ще намерим загуба на една хиляда-милионна част от милиграма, но туй ще покаже липсата не на действителността, а на символите, образите и характерите. Следователно, по същата аналогия ние считаме човека като една жива книга или като една жива вселена, в която разумното се проявява в един малък мащаб. Когато организмът направи някаква малка грешка, охлузи например своята кожа, той ще почувства една малка болка, която е признак на езика на живата природа и показва, че организмът е сгрешил и се отклонил от правия път на природата. Тя ни най-малко не спъва тоя организъм, като го тури в някой затвор, или изпрати някои свои служители да му четат морал, или да го налагат с бой, или да го убиват, защото се отклонил от правия път, но тя му казва само: спри се и тръгни в противоположни посока. А, при това, на повреденото място тя изпраща всички най-добри работници, които започват да поправят сторените повреди и, може би, след един час, един два дни или една година всичко е в ред и порядък: живият организъм продължава своята работа безспир. Разумността, следователно, макар и да се проявява в едва забележим размер, управлява целесъобразно живота на тоя организъм.
Тази висша разумност е самият Бог, който действа. Ако вземем устройството на човешкия мозък, в състава на който влизат 3 билиона и 600 милиона клетки, тия последните се различават по степента на своята интелигентност. За пример, клетките, които образуват органите за наблюдение, схващане на формите, величините, тежестите, числеността и реда, имат способността да наблюдават, отбелязват и хроникират всички отношения, които съществуват между нещата на външния свят. Според степента на развитието си, те се намират в предната част на мозъка и са в най- низша степен на интелигентна проява. Над тях се намира друг ред клетки, които стоят на по-висока степен на интелигентност: те отбелязват звуковете, цветовете и продължителността на времето — способности, които всички одушевени същества имат. Над тях се намира друга една група от клетки, още по-интелигентни, които разсъждават, сравняват и заключа- ват за причините и последиците от фактите, които стават, и доставят знанието за тия факти на човешкия ум. Над тях се намира още една група от клетки, най-интелигентните, които се занимават с отвлечените и невидимите неща в природата: те хроникират явления, мисли и чувства, които обикновеният човешки ум не може да схване, и ги предават на човешката душа. Всичко това се определя от съвременната наука с думата интуиция, която произлиза от представката ин, което значи вътре, и корена тао — корен от, един стар език — което значи Бог, висше разумение, висша хармония, която работи в човешката душа. Интао значи божественото в душата на човека.
Трудно е да се предаде на съвременните хора действителността на тази висша разумност, по причина че те още живеят в един свят, дето прониква малко светлина. Затова тия области се представляват за тях като далечни мъглявости или тъмни петна. И наистина, толкова мъчно е да се предаде на съвременните хора тази велика действителности, колкото е мъчно да се предаде на една културна мравя разумността на човешкия живот в всичките му прояви. Причината на това е, че у мравята няма ония органи, с помощта на които тя да се домогне до същата висша истина, чрез която човек схваща нещата. За нея, мравята, човек съществува като една отделеност, съставена от хиляди частици: ако тя се движи по него, всяка частица от тялото му, даже всеки косъм, тя счита като отделен предмет. И ако мравята би изследвала човека, тя би го изследвала така, както човек изследва сега земята!
На това може някой да ни възрази: що ни интересува това отвлечено знание, което няма никаква връзка с настоящето. Там е най-голямата погрешка. Разумното в света е вечното настояще, което прониква нещата, живите организми и съществата и напълно контролира живота им. Ако ние запитаме някой съвременен културен човек, защо трябва да яде, той ще ни отговори: „за да живея“. Но ние казваме, че животът е едно условие за проявата на разумното в света, и тогава ние задаваме втория въпрос: защо човек трябва да живее? На тоя въпрос мнозина си повдигат рамената и отговарят: „трябва да се живее, но не знаем защо“. А ние отиваме по-нататък и казваме: трябва да се живее, за да се прояви разумното, божественото в нас. А божественото е, което осмисля живота, то носи висшето благо, в което се намира постоянното доволство за душата.
Следователно, от това гледище, ние трябва да дадем на съвременния живот една разумна насока. От същото гледище, ние обясняваме съвременното общество като един съсъд, в който трябва да се вложи живота, а з тоя живот да се вложи разумното, което ще осмисли самото общество. Или, казано на обикновен език, всеки един съсъд добива своята ценност от съдържанието, което е вложено в него. Туй съдържание е разумният живот.
Още един въпрос, накрай, може да се зададе: как мислят съвременните общества да подобрят своето положение? Мислят ли те, че чрез отричане на гореизложената велика истина животът може да се осмисли? Те ни проповядват култура, но коя? — културата на насилието, убийствата, затворите и другите ограничения; те ни проповядват религия, но коя религия? — оная на формите и заблужденията. Ако религиите са основани на великия, разумния принцип, то защо да не се приложи той като едно упътване на душата към великото, божествено благо, за да извършва човек волята Божия? А волята Божия е: да проявява човек любов към Бога и любов към ближния си. Нам ни казват, че в всяко общество трябва да има ред, порядък и власт, и че всяка власт е от Бога. Но власт съществува само в разумното, а вън от него, тя е насилие. Насилието, което отрича разумното, само по себе-си е осъдено на смърт.
Преди хиляди години е казано в една от най-старите свещени книги, че в онзи ден, в който престъпиш разумния закон на любовта, мъдростта и истината, непременно ще умреш. И съвременните хора и общества умират, по причина че всичките те престъпват този свещен закон. Не е ли време за съвременните общества да се обърнат и потърсят висшето, разумното, да потърсят Бога, който се проявява в живота? Да, време е, крайно време е, защото Бог е любов, мъдрост и истина, а любовта внася живот, мъдростта носи светлина, истината — свобода и простор за човешката душа. Вън от тия условия, душата не може да живее.
Прочее, разумните сили в живата природа или проявеният Бог, това са: любовта, мъдростта и истината.
https://petardanov.com/topic/33619-%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81-%D0%B3%D0%BE%D0%B4-3-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-03/#comment-42528
Алхимията и модерната наука бр.238
Няма нищо ново под слънцето“. При все това, алхимията, между другите учения, е била етикетирана, по общо съгласие, като едно старо суеверие, което, макар и да е било твърдо вярвано от хората на онова време, не може да устои на светлината на новата наука. В същото време туй, което обикновено днес е известно под името „Нова мисъл“ и „Ново богословие“, се предявява от мнозина само като съживление на най-старите окултни учения, преподавани от гърците, индусите и дори от древните египтяни. Ето защо предмет на тази статия е да изучи възможността или невъзможността за помиряване на алхимията с модерната наука.
Нашата задача е сложна, тъй като още от самото начало е очевидно, че за да разясним напълно нашия предмет, ще бъде необходимо да се обърнем от една сфера на мисълта в друга, от съвсем различно естество. Причината на това е очевидна. Практически, модерната химия е отхвърлила ал
химията като физическа невъзможност; ето защо би изглеждало, че ще бъдем принудени да търсим нашето решение в областите на още неизследваната наука или пък дори в областта на психическата наука.
Алхимията може грубо да се определи като учение, според което всичката материя в вселената може да се сведе към един основен елемент, а вследствие на това, никоя особена форма на материята не остава неизменна. От тук следва теорията за превръщането на субстанциите, сир. обръщането на желязото в злато и т. н. Туй включва теорията, че човешкото тяло би могло да се обърне в най-съвършената форма на живота или, с други думи, да стане безсмъртно.
Едно нещастие за нашата цял е, че науката днес се намира на такава точка, когато трябва да претърпи една революция, тъй че всеки опит да постигнем нашата цел ни принуждава да разгледаме научни теории, които се намират още в ембрионалната (зародишна) стадия. Тук би могло да бъде уместно да проследим най-новото развитие на атомичната теория. Според теорията на Исак Нютон, атомът е бил смятан като една мъничка частичка от един даден елемент, тъй малка, че не може по-нататък да се дели, и тъй твърда, че не може да се чупи и разрушава (Coodeve’s Manual of Mechanics). Понеже съществуват много различни елементи, трябва да има и съответно разнообразие от атоми, и ето защо, според тази теория, не би могло да има една, обща на всички елементи, субстанция.
Туй изглежда като една ми го правилна дефиниция на атомичната теория, както тя е била разбирана към края на деветнадесетото столетие, теория преодоляна по-сетне от въртежната теория на Хелмхолц и на покойния Лордм Келвин, който описва атома като една мъничка вихрушка или въртеж на етера, при което разните свойства на материята се дължат на размера и скоростта на въртежа. По-новите теории приемат, че материята е образувана от многобройни положително и отрицателно наелектризирани частички, чието взаимодействие произвежда всичките нейни разнообразни свойства, при което атомът е равносилен на сбор от малки отрицателни и големи положителни частички (Lectures on „The Properties of Matter“ by Professor Sir J. Thomson, F. R S. biven before the Royal Institution in 1909). Като се има предвид тази последна теория, става съвсем ясно, че от нея е трябвало да се развие най-новата хипотеза, която приема, че материята е само една форма на енергията.
Ако тези последни теории са правилни, а ние имаме най-компетентния научен авторитет, за да подкрепим нашето вярване, — изглежда, че няма никакво възражение против приемането, от наша страна, на първо място, че първичната или „първа материя“ на алхимика, сиреч, основният елемент, за който са претендира, че е общ на всяка материя, не е, в случая на въртежната теория, никой друг освен етерът. В тоя случай следва, че, ако има някоя сила, която може да промени размера или скоростта на атомите от един даден материал, тъй че да превърне тоя материал от една форма на материята в друга, съвсем различна, форма, както запример, от желязо в злато, би изглеждало, че нашата алхимическа задача би била разрешена. Но тук именно лежи мъчнотията. Математическите съображения, върху които почива въртежната теория, сочат по един достоен за забелязване начин, на факта, че обемът и скоростта на атома, когато са веднъж установени, са постоянни и не може да се променят. Може би е добре, че е така, защото инак нещата биха се превръщали сами, по свое собствено желание, за голямо наше недоумение, при най-слабо предизвикване отвън. В случая на сър Джозеф-томсъновата теория за електроните ни се казва, че отрицателните частички, излъчвани от сгорещени тела, са едни и същи, каквото и да е естеството на субстанцията, от която тя произлизал, и по този начин образуват част от атомите на всички елементи. Положителните частички се различават по обем и тегло. Вън от факта, че тези телца са наелектризирани положително или отрицателно, никой не може каза, от какво те се състоят. В всеки случай, теорията, че електричеството, подобно на светлината, си служи с етера като посредник, за да се проявява на материалното поле, се гледа благоприятно в научните кръгове. Ето защо изглежда много вероятно, че етерът е първичната материя на алхимика. Сър Дж. Томсъновата теория за електроните сочи също на стабилността на атома против всяко опитване да се промени неговата природа. Във всеки случай науката взима в внимание само физически фактори: всеки друг фактор се намира извън сферата на учените хора.
Дотук ние се постарахме да се държим в съчувствие към оная класа учени, които се отвращават от твърдения, не почиващи на най-здравия авторитет. Обаче, трябва да вземем във внимание, че науката е стигнала сега до един такъв стадий, при който осезателните реалности изглеждат да се претопяват в отвлеченото, а видимите явления не допущат физическо обяснение. Запример, законът на еволюцията се основава на научни издирвания; при все това, тайна си остава, как органическият живот би могъл да еволюира от неорганическата материя. Пък и физиолози са открили, че известни физически разстройства в тялото може да се проследят, че имат умствен произход. Изглежда, че Мърчисън и сър Джордж Пейджет са открили случаи от болестта „рак“, произлезли от продължително безпокойствие. Професор Елмер Гейтс от Вашингтон е намерил чрез опити, че зложелателни (неблагосклонни) и обезсърчителни чувства пораждат в човешкия организъм вредителни съединения, някои от които са крайно отровни. От друга страна, доброжелателни (благосклонни) чувства докарват здрави промени в клетките на тялото. Човекът на строгата физическа наука не може да обясни тези явления върху строго физическа почва.
Трябва да се признае прочее, че ние сме стигнали до такава точка, дето физическата наука се прелива в едно далеч не тъй осезаемо поле на действие, защото инак не бихме видели високоучени хора, като сър Оливър Лодж или сър Уйлиам Крукс, да посвещават своето време на такива неща, като спиритуализма, почти с риск на своята репутация. Ето защо ние се чувстваме оправдани да вземем отново нишката на нашето разсъждение, макар и да намираме, че тя води отвъд царството на видимите явления, дори ако бъдем обвинени, че се отдаваме на спекулации или предположения. Твърде често спекулацията става предтеча на едно действително откритие
Ясно е, че ако атомът се състои от една субстанция, която се намира в движение — а модерната наука потвърждава това нещо — туй се дължи на два принципа, а именно, материята и енергията, а силните молекулярни комбинации, които стават, когато две или повече химически вещества от различно естество бъдат поставени едно до друго, сочат на факта, че атомите имат способност за спонтанна (самопроизволна) работа или, с други думи, те притежават потенциална енергия. Извънредната издръжливост на някои химически вещества, когато бъдат доведени в контакт едно с друго, е подсказвало често мисълта за едно съзнателно или своеволно усилие от страна на индивидуалните атоми, или за съществуването на един трети принцип в тяхното устройство, именно умът. Опитвания са били правени да обяснят, че това действие било автоматично и се дължало на отношението, което трептенията на едни редици от атоми имат спрямо редици от други атоми. Но откъде произлиза първичният импулс, който причинява трептението на атомите? На първо място, невъобразимо е, как правилни и методични явления в природата биха могли да бъдат резултат на един безжизнен и автоматичен импулс. Това противоречи на закона за причината и следствието. Второ, невъзможно изглежда, че една такава удивителна способност за работа, каквато съществува в вселената, да бъде държана под строг контрол през толкова дълго време без действието на интелигентност или ум. И, най-сетне, ако материята е една форма на енергията, какво доказателство имаме, че самата енергия не произлиза от някой още по-префинен и по-тънък принцип, запример духът? Знае се, че духът и енергията в известни случаи са неразделни едно от друго, както ще се види по-после.
Преди да отидем по-далеч, добре ще бъде да определим тези три принципа. Първо, материя е туй, което заема пространство и се възприема чрез физически сетива. Енергия е туй, което е съществено и лежи в основата на всички прояви на работа. Умът е способността, чрез която човек мисли: разбиране, съзнание, избиране, намерение и т. н. т. Умът не би трябвало да се разглежда като приставка на мозъчната материя, но като един независим принцип, поради причини, които ще бъдат дадени по-после. Умът си служи с материята като с проводник, чрез който той се проявява на материалното поле, но туй не подразбира бездруго, че умът е едно свойство на материята. Атома бихме могли да определим като троица от материя, енергия и ум. Енергията е импулсът, който дава движение на атома, чрез който един атом се съединява с други. Умът е съзнанието или мисълта, която насочва и контролира енергията. Нервът или мозъчната тъкан е един идеален пример за троицата от материя, енергия и ум. Той не е само орган на ума и посредник за предаване на мисли, но дава импулс (потик, побуждение) на мускулите, който ги прави способни за работа. Тук умът и енергията са тъй тясно свързани помежду си, че почти невъзможно е да се различат един от други. Какво е онова нещо, което тече от мозъка в мускула, и което дава на мускула потик да се движи? Е ли то мисловно послание или пък ток от енергия? Така, в тоя случай умът и енергията като че ли са едно и също нещо. Ние можем да отпуснем и разхлабим всичките мускули на тялото си, когато решаваме някоя дълбока проблема с нашия мозък. Тук имаме един случай, дето мозъкът работи, истински работи и иждивява енергия, макар и да не се проявява видимо движение, но — както ще засвидетелства физиологът — мозъчна тъкан е била изхабена и храна е била извлачена от кръвта да замести тая тъкан. Ала, очевидно, умът е преобладаващият фактор, тъй като без мислене това явление е невъзможно. Право ли е, тогава, да се казва, че умът е едно свойство на материята, съществуването на което зависи от материята, когато в действителност умът е господар, а материята — роб? Вярно е, че, доколкото можем да ги възприемаме, умът, енергията и материята са неразделни едно от друго; но все пак, понеже умът е, явно, преобладаващият, управляващ и контролиращ принцип, основателно е да се претендира, че той е съществувал преди материята, а сега съществува в материята чрез инволюция, отколкото обратното. По-нататъшни разсъждения за човешкия организъм ще потвърдят тази идея.
Науката почва да разглежда материята като една форма на енергията, а нашите наблюдения върху човешкия ум, в мисловните импулси, дават доказателство в полза на твърдението, че енергията е една форма на ума. По тоя начин би изглеждало, че материята е произлязла косвено от ума. Има някой, които не могат да си представят ума отделно от мозъка. Между това, по-низши форми от живота показват явно, че в тях има първично съзнание, и все пак те нямат никакъв мозък или нервна система. Амебата, запример, и растенията нямат никаква диря от мозък и нерви, и при все това, както амебата, тъй и растенията, показват признаци от съзнание, макар и примитивно. Само след като това съзнание се развие в по-висши форми на ума в стълбата на еволюцията, се явяват нерви с възел или нервен център, което показва, как вътрешни наредби се нагаждат към външни изисквания. Туй наумява за Хърберт Спенсъровото твърдение, че функцията (службата) предхожда устройството; сиреч умът се проявява най-напред, после му се придава мозъкът, за да се нагажда той чрез него. За ония, които мъчно могат да схванат, как тъй може да има ум без мозък, бихме си послужили с следната илюстрация. Факт, добре познат на електрици и физици, е, че динамото не произвежда електричество, но че електричеството се намира навсякъде и функцията на динамото е да го концентрира и да го насочва в изискваните канали. По същия начин ние бихме могли да си представим, че умственият принцип се намира навсякъде, подобно на една префинена, крайно тънка форма на енергията, и че мозъкът действа подобно на едно динамо в концентриране и насочване този умствен принцип в формата на умствени токове или мисли. А сигурно, умът е съществувал, преди да се яви в формата на човешки ум. За пример, най-способният учен човек не е могъл да създаде най-скромната форма растителен живот, да не говорим никак за животинския живот, а все пак както животинският, тъй и растителният живот са съществували преди човека. Всеки, който е изучвал, под микроскоп, дори най-скромната форма на живота, не може да не приеме, че тя е дело на интелигентност, действаща под план, и че най-способният инженер с всичката своя интелигентност е неспособен да измисли една такава съвършена и непогрешима машина, каквато е животинският организъм, а такива неща са съществували дълго време преди човека. И тогава, сигурно е, че умът лежи в основата на цялата природа и дирижира цялото нейно дивно и сложно творение тъкмо тъй, както той лежи в основата на работата на човешкото тяло, в всичките негови най-дребни частички.
Аналогията на човешкото същество и окръжаващата го вселена е една от фазите на алхимията. Древните алхимици са претендирали, че човешкото същество е една миниатюра на окръжаващата го вселена, поради която причина човек е бил наречен микрокосмос, когато пък вселената е била наречена макрокосмос. Причината на това е очевидна. Не само че всеки елемент във вселената се съдържа в човешкото тяло, но и всяка частичка от материя в тялото има да извършва известна служба, а всяка служба от своя страна се управлява от централния ум тъкмо тъй, както в големия свят вън от нас. Ние казваме, че всички елементи в света се съдържат в човешкото тяло, и това е досущ понятно, защото не циркулират ли елементите непрестанно между тялото и света извън него? Всека мисъл и всяко движение на човешкото същество, колкото слаби и да са те, изхабяват тъкан, а тази изхабена тъкан трябва, както да се изхвърля на вън, тъй и да се замества. Тя се замества от храната, която извличаме от туй, което ядем, и се изхвърля на вън чрез издишането, изпотяването и урината. Последните се състоят главно от въглероден двуокис и амоняк, газове, които са съществени за растителния живот, и, след като са били изхвърлени от човешкото тяло, те отиват да хранят растенията, било направо, било косвено. Тези растения ги ядат хората или животните, последните от които биват изядени от човека; по този начин елементите, изхвърлени от човешкото тяло, се връщат в него пак, само след като са завършили кръгообращението, за да бъдат наново изхвърлени. Така, ние заемаме нашето материално тяло от света, който ни заобикаля, а материята безспирно циркулира през нашето тяло и се връща пак назад във външния свят. Как, тогава, ние можем да наречем наше това тяло? Учени хора ни казват, че нашето тяло се подновява, всецяло, всеки седем години. Това може да бъде или да не бъде вярно; обаче, достоверно е, че, додето всяка частичка материя в тялото се изхабява, изхвърля и замества, цялото тяло от главата до петите трябва всецяло да се подновява след известно време, дължината на което не.ма значение за сегашната наша цел, понеже очевидно е, че такова подновяване трябва да става в един живот много повече, отколкото един път само. Как, тогава, може да се идентифицира (отъждествява) човек? Сигурно не с неговото тяло, защото то не принадлежи нему повече, отколкото въздухът, който той вдиша. Тялото не е едно и също през всеки две години. При все това ние можем да познаем един свой приятел и го наричаме по име, след като не сме го виждали цели десет или двайсет години; значи, ние знаем, че той си е същият и все пак той не е същият, колкото се отнася до физическия човек, защото дори и мозъкът се подлага на същия процес на промяна; и все пак паметта ни е запазила сцени и звукове, възпроизвежда представи (идеи) и спомени, които може да са били забравени цели двайсет или повече години, тъй живо, като че ли те да са минали през ума само един ден по-рано. Ние можем да имаме едно непрекъснато съзнание за нашата идентичност през целия наш живот. Къде се корени това съзнание? Сигурно не в мозъка, понеже и мозъкът не е останал неизменен. Ако ние запазваме нашата идентичност въпреки постоянната промяна, която става във физическия човек, каква причина имаме да вярваме, че преставаме да съществуваме, когато тялото умре и почне да се разлага?
Ние току що видяхме, че човешкото същество е като един кораб, плаващ в един океан от материя, и че през този кораб материята тече в непрекъсната струя. Ние видяхме, че материята се състои от мириади атоми, които не са нищо друго освен гънки в един океан от етер, одушевявани от енергия и управлявани от една Върховна Интелигентност. Ние видяхме, че тези частички от материя, щом влязат в човешкия кораб, се управляват и контролират от ума, който управлява тоя кораб. Физическата наука не може да отрече това, тъй като тя претендира, че всяка частичка в човешкото тяло се подчинява на контрола на мозъка и нервната система, които сами по себе не са нищо друго освен материя, одушевявана от ума. Материалистите, обаче, буйно отричат, че този умствен принцип може да премине отвъд границите на тази нищожна материална нервна система в океана на окръжаващата я материя и при все това има явни признаци за съществуването на ум в всеки стрък трева, в цветето, което се обръща към слънцето, в слабото измършавяло растение, което е хванало корен в някой зимник и по тайнствени начини си пробива път към дневната светлина. Ум се проявява, очевидно, дори в химическия афинитет на елементите, от които са съставени мъртвите минерали. При все това умствено ограниченият тъй наречен учен, който е схванал само един атом от безкрайното знание за вселената, не ще да допусне, че мисловни послания, които не са нищо друго освен ум движение, могат да проникнат отвъд границите на нервната тъкан в окръжаващата я материя, могат да проникват, фактически, от материя в материя. Едно време по една аналогичен начин е било поддържано, че електрически токове не би могло да се предават отвъд границите на телеграфния тел, но сега е доказано, че телеграфически послания може да се предават през въздуха. Като стареем, ние ставаме по-мъдри. Основателно ли е да се казва, че елементите, които окръжават човешкото тяло, са действително отделени от него? Няма ли кислород в тялото, както във въздуха извън и в земята под него? Човешкото тяло не е нищо друго освен един водовъртеж в океана на материята, различен от него и все пак част от него. Ние видяхме, че елементите влизат в човешкото тяло и там се превръщат от ума, който контролира тялото. Месото, хлябът, плодовете и водата се обръщат на кости, мускули, мека гладка бяла кожа, слаби, деликатни нервни жици, уши, нос и онзи прекрасен и дивен инструмент, който се казва око. И при все това, по един произволен закон на учения по физическите науки, щом стигнем до границите на човешкото тяло, един глас извиква; „До тук само ще вървиш, по-далеч не!“ и превръщането на материята, която ни окръжава, макар и да сме част от нея, става една физическа невъзможност.
Вярно е, че това превръщане вътре в нас е един несъзнателен процес. Ние, обаче, видяхме, че то може да става и несъзнателно, макар, наглед, несвоеволно. Ние дадохме доказателството на високо учени хора, че болестта „рак“ може да се яви от продължително безпокойствие, че отрови се създават чрез подхранване на лоши мисли, а също, че здрава тъкан се създава от добра, благосклонна и здрава мисъл. От друга страна, се твърди, че болезнените разстройства на едно нездраво тяло могат да управляват ума. Истина е, че диспептикът страда от лошо настроение и е обсебен от болезнен страх, ала типично ли е това? Ще приемеш ли ти, читателю, че трябва да се управляваш от мрачните образи и мисли на едно нездраво телосложение?
Човек се намира в непрестанна борба между своите най-високи и най- низки импулси (побуждения), между волята на Егото (азът) и болезнените отражения на тялото, между духовните и земните стремежи. Но идеален човек е онзи, който контролира своя ум, а чрез ума контролира тялото. Няма съмнение, че умът може да се контролира от онази индивидуална воля, която се намира зад ума и превъзходства ума. Ние можем да съсредоточим ума си върху една работа, която се намира пред нас, въпреки всички стремежи, които искат да ни разсеят. Има хора, които могат, когато поискат да престанат да мислят, да направят от ума си, тъй да се каже, една tabula rasa. И какво остава тогава? Какво е онова нещо, което е отделно и стои по-горе от ума и тялото? Ние можем да наречем това нещо Личност (индивидуалност), Ето (аз) или Дух. Ние видехме също, че умът контролира промените в тялото. Ето защо човек, който може да контролира, както тялото си, тъй и ума си, е направил първата стъпка към контролиране елементите около него, които, макар и, наглед, отделни от него, са в действителност разширение на самия него. До тогава, до когато умът и тялото са изправени като една преграда между Егото (азът) и вселената вън от него, не може да бъдат извършени велики неща, обаче, когато Егото (азът) стане пълен господар на ума и на тялото, тогава, и само тогава, то е в състояние да контролира елементите, които се намират извън него. Много вярно казва Писанието, че „който е бавен в гнева, е по-добър от силния, и който управлява своя дух, е по-добър от оногова, който превзема един град“ (Притчи — XVI: 32).
Сега ние влизаме в областта на чистата спекулация, което сме принудени да сторим пред вид на това, че науката се намира още в своите пелени. Ние се осмелихме да изкажем твърдението, че атомът състои от троицата: материя, енергия и ум. Туй не е наша оригинална мисъл. Ернест Хекъл е изказал същото твърдение, както са направили това мнозина други. Ние изказахме също твърдението, че умът- господар, човешкият ум, утвърдява своята власт върху подчинения ум на атома, за да докара атомични промени в човешкото тяло. По-нататък, ние изтъкнахме, че могъщото Его, което е постигнало господството над своя ум, а чрез ума господства умствената част на атома, като контролира по тоя начин атомиччите промени вътре в себе си, може също да контролира атомичните промени извън себе си, понеже отделеността не е действителна. Защо, наистина, такова едно могъщо Его да не може да затвърди своето господство над умствения принцип в атомите, за да измени степента на трептението, като при това промени техните основни свойства? Ние изказахме твърдението, че материята е една форма на енергията, а също, че енергията и човешкият ум са тъй тясно свързани помежду си, че неможе да се различават едно от друго. Ето защо материята произлиза от ума, и от туй следва, че материята може да се възроди от един ум, който е господар на себе си. Ако това нещо е възможно, тогава блянът на алхимика е съществен. Ние четем за великия Учител, който бе така затвърдил своята власт над своето тяло, че е постил четиридесет деня, и когато измъченото тяло се отразило върху ума, като му е внушило мисълта, че камъните би могли да се обърнат на хляб, Учителят е отговорил, че недостойно е за един Учител, който се управлява само от Върховната Интелигентност, която управлява вселената, да се подчинява на земната материя. След като е спечелил тази възвишена победа на духа върху материята, Учителят е бил по-после видян да превръща атомите на водата в атоми на вино; също тъй онзи, който е бил винаги в състояние да покорява бурните страсти вътре в себе си, е бил чут да казва на бурните стихии извън: „Млъкни, умири се! „ и те е трябвало по необходимост да му се покорят. Не сме ли чели още за същия Учител, че е наблягал върху безсмъртието на душата? И не е ли учил Той, че тези неща не се били Ограничавали само в Него, но че били позволени на всички, които имат достатъчна вяра да ги приложат на практика? Алхимиците не са могли да не признаят една духовна фаза в своето учение, нито пък да отрекат Върховния Творец на вселената като най-възвишен свой идеал. Наистина, няма нищо ново под слънцето.
(Из английското списание The Occult Review).