Месечни архиви: септември 2020
Коджакафалията има седем сгради в Бургас, а живее в таван а на едната бр.239
„>
Навършват се 107 години от смъртта на благодетеля на морския град
Автор: Диана Славчева
„Каквото са братята Георгиеви за Софийския университет, това е Александър Георгиев за Бургас”, казваше преди време покойният вече виден бургаски историк Иван Карайотов. Преди нето Антон Страшимиров определя легендарния благодетел като „бургаски Харпагон, който имаше седем кевгир сгради в Бургас и живееше в тавана на едната като стар ерген и грешен аскет”…
Трудно и практически невъзможно е да се представи накратко живота и делото на едина такава колосална личност като Александър Георгиев – Коджакафалията, наречен още приживе Бащата на Бургас.
Той се ражда към 1830 г. в с. Дюргерлий (дн. Зидарово). Едва десетинагодишен Александър остава без баща и заедно с братовчед си Янчо Добрев отива в Созопол при свои роднини. Там двамата братовчеди, които остават неразделни близо 50 години, чак до смъртта на Янчо, се цанят като чирачета при сродниците си.
По-късно двамата идват в Бургас и 2-3 години се занимават с абаджийство. По това време абаджийниците представлявали малки дюкянчета, разположени по ул. „Александровска”. Още 2-3 години са калфи при общия си сродник Андон Домусчиев, който имал кръчма и бакалия на ул. „Граф Игнатиев”. На същата тази улица двамата братовчеди в съдружие отварят дюкян срещу сегашното Архиерейско наместничество. Това било стара, но доста голяма постройка, чийто първи етаж се заемал от кръчма, гостилница и бакалия, а на втория предприемчивите българи държали хотел, наречен „Румели”.
В годините между 1850 и 1860 г. все още нямало изградено пристанище и в Бургаския залив се отбивали малко параходи. Магазинът на двамата съдружници станал единствен и главен доставчик на чуждите кораби, които се отбивали тук. От общуването си с чужденците Александър понаучил италиански, английски и френски езици. И тъй като Бургас по това време имал смесено население, той говорил още и гръцки, и турски, а по време на Руско-турската война научил и руски език.
Работата на двамата братовчеди в магазина се сочи като начало на тяхното забогатяване. Това били години на трескава и плодоносна търговия. Покрай нея, предприемчивия ум на Александър открил нов източник на приход – купували стари и скъсани въжета от корабите, разнищвали ги и правили от тях нови…
След като търговията им се разрастнала, съдружниците отворили втори магазин, като в него се преместил Янчо Добрев, а по-късно и трети – в началото на ул. „Фердинандова”. В него долу бил дюкянът, а горе се настанил със семейството си Янчо Добрев.
В дъното на дюкяна имало една издигната и заградена площадка, която Александър Георгиев одобрил за свое жилище. Размерите й били – забележете – 2 м. дължина, 1.5 м. ширина и 1.5 м. височина! С едрото си телосложение той не е могъл да се изправи вътре, но въпреки това човекът, построил десетки големи и масивни сгради с общо около 50 стаи и с обща площ приблизително 2 200 кв. м. и раздал дворни места за подслоняване на повече от 600 семейства, прекарва в нея близо 40 години от живота си!
Междувременно с братовчед си построяват още един магазин с хан към него, а след смъртта на братовчед си, Александър Георгиев се заема със строежа на още един нов голям магазин на ъгъла на ул. „Фердинандова” и „Ивайло”. За времето си това става една от най-големите сгради в Бургас.
Въпреки богатството си, Александър Георгиев до края на живота си запазва своята скромност. Той никога не приемал обръщението „чорбаджи”, а държал да го наричат „бай Александри”. В спомените си съвременниците му разказват, че когато си купувал нови обувки, първо ходил из двора и из яхърите, та да се поопрашат, че да не изглеждат като нови.
Същото се случвало и с новите му врътовръзки, които първо добре омачквал в ръцете си преди да ги сложи. Облеклото му било шаечно и го носил дълги години, а менюто му се изчерпвало с маслини, хляб, солена рибка, домати или праз. И трябва да се отбележи, че това скромно ядене не е било продиктувано от някакво скъперничество, тъй като за работниците и калфите в магазините си винаги заръчвал да се приготви хубаво и обилно ядене с достатъчно месо. Не било рядкост да се заколи и по някое агне за тях.
Прословутата му щедрост не се ограничава само до благородни жестове спрямо подчинените му. До наши дни е запазено неговото Заявление до Бургаския общински съвет от 13 август 1911 г., в което той пише:
„На почитаемия общински съвет е известно, че в желанието си да облекча положението на някои от бедните хора в гр. Бургас, а особено на ония, които нямат свои къщи, нямат средства да плащат наем, имат по-многочленни семейства и пр., аз искам да им дам места, за да си построят къщя.
От лежащата зад гробищата моя нива, а именно оная част от нея, върху която се простира чертата на града, според плана му, аз подарих на около 45 семейства места… Обаче при раздаването на тия места се явиха и други още около 350 бедни бездомни и безимотни семейства и молят да им дам места – разбира се даром. Аз и това реших да сторя… Сега остава Почитаемия съвет да даде решението и да допустне, щото тази парцелирана част от нивата ми да влезе в чертите на града, за да раздам местата…”
С протокол от 16 август 1911 г. Общинският съвет моли Министерството на благоустройството да включи в чертите на града нивата на Александър Георгиев, състояща се от 280 дка. Всъщност цялата нива е била 330 дка, като 50 дка от нея той парцелирал и раздал по-рано. От цялата тази площ за улици и площади са се използвали 77 дка, които Коджакафалията отстъпил безвъзмездно на общината.
Освен това щедрият дарител определил и девет парцела за общественополезни цели като изграждане на основно училище, забавачница с детска градина, църква, пощенски участък, сиропиталище и три места за градски парк-градина.
В цитирания по-горе протокол на Общинския съвет е записано: „Всичко това, както и частните дарения, които той ще направи, налага на Общинския съвет длъжността от признателност да се занимае в бъдеще с начина, по който да се увековечи паметта на тоя свой гражданин”!!!
Той умира в дома си на 15 юли 1913 г. Още приживе той лично посочва къде да бъде надгробният му паметник и как да изглежда монумента, като предвижда в завещанието си пари за изграждането му и упълномощава двама души да се погрижат за това след неговата смърт.
По-късно комунистическите бургаски управници причисляват Коджакафалията към чорбаджиите изедници и експлоататори на пролетариата и паметникът му е разрушен, а тленните му останки са пренесени в общите гробища на Бургас и седят там незаровени, без надгробен надпис близо 8 години.
След демократичните промени е внесено предложение за възстановяване на паметника му, а също и за изграждане на нов мемориал, посветен на него. Но засега тази идея все още не е реализирана.
Понасоящем паметник на бургаския благодетел, върху чиито земи днес са разположени две трети от централната градска част на Бургас, почти целият Приморски парк, комплексите „Братя Миладинови“, „Лазур“, „Зорница“, както и близо 90 на сто от сградите в Северната промишлена зона, които са строени след национализацията, има издигнат само в родното му село Зидарово, както и в двора на новото иновативно прогимназиално училище в центъра на морския град, чийто патрон е Коджакафалията.
http://www.desant.net/show-news/53595
Печатарят на Ботевата „Дума на българските емигранти“ умира в мизерия бр.239
На 5 февруари се навършиха 110 години от смъртта на калоферският книжар и издател Димитър Паничков
Автор: Атанас Коев
Димитър Паничков е виден български родолюбец, книжар и издател от периода на нашето Възраждане и първите години на свободна България. Преди освобождението ни от турско робство той открива книжарница в Румъния, която се превръща в голямо културно средище на емиграцията ни, намираща се по това време там.
Изявеният наш книгоиздател е роден в китното подбалканско градче Калофер през 1810 г. Първоначално образование момчето получава в килийното училище на родния си град. След това за известно време е чирак в Карлово, а впоследствие учи абаджийство при баща си, като заедно с него често пътува до турската столица Цариград. През март 1858 г. Димитър окончателно се установява там.
Димитър Паничков
Обрат в живота на видния калоферец настъпва през 1859 г., когато постъпва на работа в печатницата на Драган Цанков, където прилежно усвоява печатарския занаят. След това купува от него печатницата на изплащане и от юли 1861 г. поема отпечатването на списание „Български книжици“, като това продължава до юни 1862 г.
Димитър Паничков се включва активно в борбата на народа ни за църковно-национална независимост. Заради тази му дейност през 1863 г. е арестуван и изпратен на заточение в Мусул, Мала Азия. Още на следващата година той успява да избяга и след редица митарства и перипетии се добира до Влашко, установявайки се в румънския град Браила.
Тук българският родолюбец открива кръчма, където започват да се събират нашите революционери, намиращи се там по това време. Скоро това става достояние на румънските власти и той е изгонен от Браила, като е интерниран в Бесарабия.
С поръчителството на д-р Иван Селимински Паничков е освободен и се завръща от заточение на предишното си място. През 1867 г. започва да печата в Браила българския вестник „Дунавска зора“. Той работи като издател заедно с редица наши просветни и революционни дейци, подвизаващи се по това време във Влашко, като сред тях са Добри Войников, Христо Ботев, Светослав Миларов, Стоян Заимов и др.
През този период от неговата печатница излизат българските вестници „Хъш“, „Кукуригу“, „Хитър Петър“, „Михал“, „Възраждане“. От 1871 г. Димитър Паничков започва да печата Ботевия вестник „Дума на българските емигранти“, а на следващата година редактира вестник „Клепало“. Към печатницата си той открива книгопродавница (книжарница), която постепенно започва да се посещава от голям брой българи живеещи по това време във Влашко.
Още по темата в: „Дума на българските емигранти“ се ражда в печатницата на Паничков.
През 1877 г. се установява да живее в румънския град Плоещ, където печата вестника на видния български възрожденец Иван Кършовски „Independenta nationala“. След освобождението на България от турско робство Паничков пренася своята печатница в Свищов, където продължава с активната си книгоиздателска дейност.
Изявеният наш печатар и издател се занимава, макар и в ограничени мащаби, и с публицистика. Първоначално той помества две полемични бележки във вестник „България“ през октомври и ноември 1860 г., а през 1861 г. издава „Календарче на 1862 година“. На следващата година се появяват книгите му „Евангелие за второто Воскресение….“ и „Буквар за децата“, отпечатани в турската столица. По-късно, през 70-те години на XIX век, вече във Влашко, отпечатва творбите си „Служба за светих славяних и равноапостолних господним отцем нашим Кирила и Методия…“.
Димитър Паничков доживява до дълбока старост, като старините си прекарва в мизерия, тъй като не му е отпусната пенсия. Забравен от мнозина от тези, които в продължение на дълги години е издавал през Възраждането, той умира в дунавския град на 5 февруари 1909 г.
http://www.desant.net/show-news/48531
Шипченската епопея в цифри – колко са убитите и ранените бр.239
Загубите на османците са два пъти по-големи от тези на българите и руснаците
Автор: Диана Славчева
В края на август се водят решаващите боеве за Шипченския проход, останали в историяката като величествената Шипченска епопея.
В бр. 148 от септември 1930 г. на в. „Казанлъшка искра“ може да се намери рекапитулацията на загубите на двете воюващи страни след края на 6-дневните боеве.
И така, от българските и руските части загиват 13 офицера, а 101 са ранени; от долните чинове загиналите са 832, а ранените – 2628.
В същото време в турската орда жертвите сред офицерския състав са 63, а ранените – 171. От обикновените войници са загинали 1541 човека, а са ранени 4970.
Очевидно е, че загубите на турскските войски са двойно по-големи.
След края на Шипченските боеве, и двете воюващи страни минават в отбрана.
До края на август военната част на Сюлейман паша е усилена с нови 20 табора, при което числеността на турците достига 30 000. Оръдията им наброяват 60.
Респективно, руснаците и българите са 22 хиляди човека, а оръдията им – общо 31 броя.
http://www.desant.net/show-news/54043
Пушкин пише повест, посветена на Индже войвода бр.239
Пушкин пише повест, посветена на Индже войвода
Именитият руски поет озаглавява творбата си „Кърджалия“
Автор: Диана Славчева
Кой не знае Индже войвода, кой не е чувал за него?! Съкровищницата с българско народно творчество изобилства от песни, легенди и предания за този легендарен наш национален герой. В художествената ни литература също има множество разкази, романи и поеми, посветени на него. Ала малцина знаят, че е герой и на пушкинова творба.
Александър Пушкин публикува през декември 1834 г. в сп. „Библиотека за четене“ („Библиотека для чтения“) своята повест „Кърджалия“. Тя започва така: „Кирджалията бил българин. Кърджалия на турски език значи рицар, храбрец. Истинското му име не зная“.
В повестта си именитият руски поет разказва кък Кърджалията бил хвърлил в ужас цяла Молдова и завързва сюжета около един от подвизите му по време на сражението с турците на 17 юни 1821 г. в битката при Скулени на река Прут.
Ръкописът на тази творба така и не е запазен до наши дни. Като материал за написването й са послужили събраните от Пушкин сведения за хода на въстанието на генерал-майора от Руската императорска армия и ръководител на гръцката националноосвободителна организация „Филики етерия“ Александър Ипсиланти и живота на участниците в неговото въстание, заселили се в Кишинев.
В повестта си Пушкин пише, че когато Ипсиланти започнал да събира войска, Кърджалията завел при него няколко стари свои другари.
За Кърджалията Пушкин чул за първи път, докато живеел в Кишинев през 1823 г. За славния бунтовник му разказва Михаил Иванович Лекс – руски сенатор и таен съветник, с който поетът служи заедно в канцеларията на генерал Иван Инзов, председател на Попечителния комитет за чуждестранните колонисти в Южна Русия.
Първоначално Пушкин възнамерява да използва образа на Кърджалията в недовършеното си епично стихотворение „Чиновник и поет“, но когато Лекс му разказва историята на българина, решава да напише повест за него.

Илюстрация към едно от изданията на пушкиновата повест „Кърджалия“
В някои от изданията на неговата творба, посветена на Индже войвода, е обяснено под линия, че турската дума „кърджалия“ произлиза от област в Адрианополския вилает и води началото си от турския военен вожд от XIV в. Кърджа Али.
В същия регион, но вече през ХVIII в., се появяват разбойнически шайки, които започват да наричат „кърджалии“. Действията на тези отряди никога не са ивали политически характер и във времената на народни вълнения кърджалиите са заставали на страната на онеправданите селяни.
От популярната биография на Индже, чието истинско име е Стоян, е известно, че той получава прякора си от турското ince, т.е. тънък, и това най-вероятно става по времето, когато е кърджалийски главатар на дружина в Стара планина, по време на безредиците в Османската империя от края на XVIII в. По-късно се разделя с кърджалийството и става войвода на хайдушка дружина.
http://www.desant.net/show-news/53824
Омар също страда … във вряща вода усеща болка бр.239
Когато ракообразните са потопени във вряща вода, те изпитват болка, страдат: това твърдение идва от проучване, публикувано в Journal of Experimental Biology.
Изследователи, които са работили по този тип изследвания, са показали, че тези ракообразни (както и раци и други видове ракообразни) реагират на болезнени стимули, които не се генерират от прости автоматични рефлекторни движения. Докато реакцията на болката е съзнателен рефлекс, автоматичният рефлекс всъщност е нещо като автоматизъм, генериран от периферните нервни окончания.
Тези изследователи, след като нанесоха токови удари, забелязаха, че омарите се опитват да се скрият след първото разреждане.
Изследователи от Университета на Куинс в Белфаст също анализират поведението на някои раци, които са изоставили скривалище, след като са получили токов удар. За да избегнат болката, раците били склонни да напуснат скривалището и следователно да се поставят в опасно състояние, което да ги изложи на атаки от потенциални хищници.
Според зоолога Джарън Хорсли, „омарът няма автономна нервна система, която го поставя в състояние на шок при удара. Шансовете са, че чувства, че го разрязват на две. Вярвам, че той страда много и че изпитва болка, докато нервната му система бъде напълно разрушена по време на кипене ”.
Кипенето в тенджера в Science е наречено „безполезно мъчение“ (Gordon Gunter).
авторизиран превод Мария Герасова
ПИСАТЕЛЯТ МАРИЯ ГЕРАСОВА БР.239
С*Т*И*Х*О*В*Е
МАЙКО МИЛА
Българиьо, ти си мойта сила,
ти си моя Рай.
В теб съм се родила,
в теб ще съм докрай.
Където и да ида,
все през мен си ти.
Моя ,мила , родна Майко,
вечна ще си ти.
Но сега си във окови
и е нужен дух.
Туй е нашето спасение,
туй е истината знай!
ЛЮБОВЕН ЗОВ
Любов, ти приказна царице,
Любов тъй дъхава и нежна.
Една звезда в мрака черен,
проблесна и превърна се във огън.
Огън, който диво лумва,
огън който ме изгаря.
И сърцето заиграва,
танц неземен и омаен.
Ей, сърце поспри за малко,
ритъма си буен и неспирен!
С обръч стягаш ми гърдите,
все туптиш, туптиш не спираш.
Аз я срещах, не очаквах,
тихо тя дойде при мене.
С усмивка ме погледна
и ми каза,ти повярвай!
ЛЮБОВТА ДА БЪДЕ СЛЪНЦЕ
Пламна памък във гърдите,
разгоря се, в огън див.
Този огън изгори ме
и превърна ме във жар.
Жар, която е нетленна,
жар, като една звезда.
Таз звезда, която свети,
пътя ми да освети…
Мрак се спуска над земята,
непрогледен тъмен мрак.
Моят огън ще разпръсне,
мрака черен и незрим.
Моля те звездице мила,
слез при хората, слезни!
Да разпръснеш от сърцата,
мракът в техните души!
И светът да се усмихне,
за да станем по- добри!
Любовта да бъде слънце,
и да свети с хиляди искри…