Хари Спасов е роден на 07. 11.1967 година в град Берковица, обл. Монтана. През 1995 година е завършил  ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“- специалност „История“ .Негови произведения са публикувани в Алманасите на Издателство „Буквите“  (2018, 2019 и 2020 ) , а  също така са включени в литературни сборници в Италия (2020) .От международния фестивал на поезията„Духовност без граници”, Пловдив (2019), авторът е включен със стихотворението му „Селската чешма“   в алманаха „ Цветя от ангели”,  а със стихотворението му „Върба“ е в включен в алманаха за литература, изкуство и култура „Огоста”,онтана (2019).

От втория национален конкурс за авторска приказка , гр. Стара Загора (2019)  , Хари Спасов е отличен с „Грамота за добро авторско постижение” за  „ Любознайко“ , която приказка е включена и в книгата „Огненият змей, металните чудовища и човекът разум”, издателство „Палмира”(2019).

За късометражен филм „Твоят живот е твоят живот“  (2019) е удостоен е с медал за III награда в конкурса за написване на сценарий.

От международния литературен конкурс „Изящното перо”, Чикаго (2019) –­(Салонa за българска култура и духовност – Чикаго) в  категория „Патриотична тематика” е отличен с първа награда за стихотворението „Вълшебният покрив”, а от международния конкурс „Иван Бързаков”(2020) е отличен с втора международна награда за разказа „Тъжният ферибот”.

Хари Спасов  живее и работи в град Пловдив.

Тъжният ферибот

   – Хайде, Горанке! Побързай! Тук е Гърция, не ти е училището в България, където по цял ден се  мотаеш. Ще закъснеем.

 Всеки ден от пристанище Игуменица тръгва ферибот за Бари. Това е най-използваната връзка от Гърция до Италия, която превозва пътниците и транспортните средства през Средиземно море.

 В горещото лято на 2004  година тук се бяха събрали група жени. Суетяха се около няколко автобуса. Сваляха чанти, подреждаха куфари и багаж. Отговора им личеше, че са от българските северозападни земи. Повечето бяха като излезли от калъп-нисички, набити и над средна възраст. Имаше и пенсионерки.

След многото разправии, всички се качиха на ферибота. Подгонени от бедност и недоимък, отиваха на гурбет в Италия, за да припечелят пари и да ги изпратят на семействата си в България. В странство щяха да се грижат за стари и болни хора.

Фериботът бавно се откъсна от скалистите и стръмни брегове. Нощта приличаше на приказка. В морските вълни се отразяваше голямата луна. Водите си играеха с отблясъците на светлините, идващи от къщите, накацали по склона, сякаш палитра на художник. Пътуващите жени не забелязаха тази поетична картина. Те бяха заети да си намерят места в претъпкания ферибот. След като се настаниха на столове, наредени като в кино, се поотпуснаха малко. Дългият път по гористата гръцка магистрала гибеше изморил до смърт.

По радиоредбата съобщиха, че е ресторантът е отворен. Жените тръгнаха, изгладнели и се настаниха на една дълга дървена маса. Никоя не поръча от скъпите ястия. Извадиха чантите и торбите, откъдето се появиха баници, тиквеници, сарми, парчета сирене, пълнени чушки с боб, питки и други нашенски вкусотии, увити с вестници и найлони. Наредиха всичко на масата и тя заприлича на чудна китка – истински северозападен кулинарен букет. От съседните маси туристите се спогледаха. Не бяха виждали такова чудо. Докато се хранеха жените говореха помежду си оживено. Най-възрастната от тях, която се казваше Мария попита непознатите си спътнички:

      – Извинете ме за любопитството дами, Вие за първи път ли пътувате за Италия или имате уговорена работа там?   

    – Аз бях за три месеца в Италия миналата година. Обадиха ми се отново да се върна в същото село, но при друго семейство  – отговори една от жените.  – Казвам се Цветана и съм от град Монтана. При нас е голям глад и мизерия. Навсякъде е безработица. Младите избягаха в София и чужбина. На стари години чужд език да учим и да сме слуги по света! С какво съгрешихме пред Господ?

  – Не сме съгрешили ние, а управниците ни са такива. Вижте как италианците са си подредили живота и държавата. Как помагат на възрастните и болните хора техните социални служби! – каза Мария. – Интересно ми е вие как си намерихте работа за първи път в Италия? Моята история направо е за написване на роман.

Жената, която седеше срещу Мария я погледна тъжно и каза:

  – Мен ме излъгаха, че ще работя на полето в околността на град Авецано. На сто километра е от столицата Рим. Като пристигнах започнах работа. Сутрин от шест часа, вечер до тъмно събирахме картофи и товарихме големите чували на камиони. Работехме наравно с тъмнокожите мъже от Африка. Така мина един месец под жаркото италианско слънце. Когато трябваше да ни платят уговорената заплата, нашите началници казаха да работим още един месец и тогава ще видим пари. Този месец бил пробен и не се плащал. Не спах през цялата нощ и не знаех какво да правя. Не говорех езика и нямах пари дори да се върна в Мездра. Тогава стана чудо. Рано сутринта телефонът ми звънна и чух в слушалката български глас, който ме попита: “Вие ли сте Илиана от Мездра? Хубава ли сте? Търси се жена за гледане на едно възрастно семейство близо до Авецано.“. Обади ми се една българка от Берковица, която работеше в съседно село и беше комшийка с жена, с която пътувах към Италия.

Дойдоха с кола и ме спасиха от мъките на полето. Много съм им благодарна на тези българки…€

    -Ти си била късметлийка, Илианче! Мен какво чудо ме пати за първи път, когато дойдох в Италия! – възкликна Мария. –От Видин ме взеха с един стар бус. Пристигнах на другият ден късно през нощта в Рим. Ни жива-ни умряла от умора. Настаниха ме в една квартира,  държана от българка. Заварих още седем жени, всички натъпкани в две стаи. Спеше се на дюшеци, на пода. Там чух разкази за какви ли не патила. Не мигнах цялата нощ притеснена от неизвестното, което ме очакваше. Хазайката, която беше българка, намираше работа в цяла Италия. На север от Милано, на юг до остров Сицилия. За тази „услуга“ тя прибираше първата месечна заплата от страданията и мъките на незнаещите още и дума от италианският език, български жени. Мен ме изпрати сама с влака във Флоренция. Имах късмет, че попаднах в бившата италианска столица, в централната част на Италия, през която минават много пътища, а не бях запратена по горите. Попаднах на болни, но добри възрасни хора.

    – Може да се каже, че си извадила късмет – каза една дребна жена с побеляла коса. – Аз попаднах в Рим при моята сестра, която работеше там. Тя ме покани да дойда и отседна при нея, след като беше попитала своите италиански работодатели. Цяла седмица питахме за работа нейните комшии и познати, но без успех. Тогава се обади една нейна приятелка българка. Каза, че ще ни чака в неделя, в 9 часа на гара Термини. Там се събирали българките в един бар с име “Мока“.  Да сме питали тях за работа. Със сестра ми отидохме на гара Термини, която е в близост до църквата „Санта Мария Маджоре“. Влязохме в папската базилика и се помолихме за здраве. Там официално Папата е признал славянският език, като богослужебен. Когато отидохме пред гарата, видяхме много бусове с регистрационни номера от всички краища на България. Шофьорите продаваха български вестници, вафли, банички и още какво ли не.

Заговорихме се с непознатите жени и те ми дадоха италиански телефонен номер. Веднага се обадих и същата вечер отидох в дома на 90 годишна италианка. Тя живееше сама в най-богатия квартал. Храната беше оскъдна. Направо припадах от глад. Хладилникът беше заключен с катинар. Такова чудо в България не бях виждала. За един месец се стопих с десет килограма. Взех си парите и си тръгнах веднага за България. Сега отново съм тръгнала на нова работа. Дано този път ми провърви и да попадна на добри хора. Подгони ме гладът в България.

    – Защо не съм чула някой да се похвали, че е успял в тази Италия? Колко съм пътувала с автобуси и самолети! Всички се оплакват, но така е, защото сме тръгнали да слугуваме по чужди къщи. Те не са дошли в нашите домове, а ние сме в техните. Пуста-опустяла тази наша емигрантска орисия. –включи се в разговора едно младо момиче. – Казвам се Пенка и съм от град Вършец. Не ме гледайте, че съм млада. От пет години ходя и се връщам от Италия. Последният път бях в едно малко селце в областКалабрия, в Южна Италия. Гледах един стар и болен бивш началник на затвор. Той страдаше душевно и физически. Заключваше входната врата и я отключваше, само за да изхвърля боклука. Нареждаше ми да пера дрехите със студена вода, на ръка. Храна нямаше. Само супи и постни макарони. Пестеше от всичко, дори и от сапуна. Нямах почивка събота или неделя. Работех, а той казваше, че съм като един от неговите затворници. За заплата дори да не мисля.

Горанка, която за първи път отиваше на работа в Италия, слушаше със свито сърце разказите на тези изстрадали жени. Държеше своята глава и мислеше: „Боже,накъде съм тръгнала!“

 Като се нахраниха, жените се върнаха в салона.

Фериботът неспирно пореше морската шир. Моторите му монотонно бръмчаха. В тъмната нощ това вселяваше на тези човешки същества някаква тайна обреченост.

     – Мари жени, той и Вапцаров е плавал като нас по море. Този, дето е написал за луната над Фамигиста. – се опита да разведри обстановката една от жените.

   – Написал е за „едрите звезди над Фамагуста”, а не за луната над Фамигиста! – уточни Горанка. – Някога бях учителка по литература и музика. Бях…

Като каза това, тя свали своите очила и избърса сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

 След това всички се умълчаха и се вглъбиха в своите мисли за своите близки, оставащи така далече след бялата диря на ферибота. Накрая се умориха и заспаха, ей така – на столовете, наметнати с елечета и жилетки, плетени някога от самите тях. Господ ги съгледа от небето и печално поклати глава:„ Дали знаете накъде ви води вашият неспокоен дух, майки, съпруги, сестри?”

Призори на другия ден фериботът наближи италианското пристанище наБари. Отново настана суматоха. Фериботът отвори огромната си паст и от там заизлизаха коли, бусове, мотоциклети.

Предстоеше митническа проверка. Българките мълчаливо се скупчиха на големия асфалтов паркинг. След няколко минути всяка от тях щеше да поеме в различна посока на Италия.

     – Мари Горанке, я запей, че да му тропнем едно хоро на изпроводяк пък да става каквото ще!-предложи една от жените.

Горанка запя една от най-хубавите български песни.„Боряно, Борянке, сал ти ли си мома…!” Другите започнаха да ѝ пригласПод чуждото небе, хванати за ръце, те играеха българско хоро. Отначало плачеха тихичко, а после все по-сио хлипаха.

Италианските митничари ги гледаха, недоумявайки. 

Фериботът, който многократно извозваше мигранти, знаеше, че тези жени ще се скитат немили-недраги в чуждата страна. При потеглянето му обратно към Гърция, той изсвири жално, оставяйки ги на пристанището в Бари, с най-съкровеното кътче в сърцето – Родината.

Родена е през 1962г. в Ловеч. Автор е на няколко поетични книги. През 2015г. излиза от печат стихосбирката „Казах на Слънцето”, с която авторката става лауреат на националната награда на СНБП „Йосиф Петров”. Носителка е и на редица други национални отличия: трета награда от националния конкурс, посветен на Г.Свежин, наградата на читалището от Третия национален конкурс на името на П.Славейков, трета награда от националния конкурс на името на П. Славейков, първа награда от Седмия национален конкурс за поезия „Пролет моя”, втора награда от Седмия национален конкурс „Мила родино”, дилпом и плакет, както и „Ловешки меч” – персонална награда в раздел „Ловешки творци”. Публикувана е в национални и местни сборници, алманаси и др. издания. През 2016г. нейно стихотворение влиза в сборника на 70 български автори от три континента „Часовниковата кула”, издание на редакционния екип на www.EuroChicago.com. През 2017г. е класирана за участие в националния сборник „На изповед пред Дякона”, издание на Фондация „Буквите”. През същата година получава втора награда от Шестия международен конкурс “Лирични гласове”.
Член е на СНБП.

КОГАТО

По Д. Дамянов

Когато си на дъното на ада
и целият посърнал си от скомина,
цеди, превръщай в цветна лимонада

отровата от гнилите лимони.
Когато Шарл Бодлер с цветя закичи
душата ти, с венец от трънни листи,
иди и целуни едно кокиче,
то Слънцето във тебе ще разлисти.
Когато и “добрият” ти приятел
заспи между кавичките бодливи,
смири се. На библейския предател
целувката е гибелна и жива…
А срещнеш ли по пътя си Моканина,
продумай, прегърни го с чиста нежност.
И нека звънне бялата камбана
в сърцето на последната надежда!
Когато се прекърши по средата
и читавата стълба на Дамянов,
не се страхувай, майка е земята,
а ти – дете с обелено коляно.
Когато си удавник – сам в сълзата,
не се отказвай! – моля ти се, дишай!
Добър е Ной, ще ти изпрати вятър
и изгревни платна, тъкани свише.

КОЛЕДО

Била съм малка, може би на пет,
а Коледата – приказна и чиста.
Досущ била съм палаво звънче,
небето ми – феерия с мъниста.
Не помня вече точното ти име,
но зная как лудуваха в очите ти,
със шалчета и ръкавички зимни,
Снежанки и вихрушки. А сълзите ти –
кристални, мълчаливи откровения
сребрееха по клепките на детството,
затрупваха мъгливото съмнение,
че фокус е светът, а не вълшебство…
Повярвай ми, не искам и да знам
за този стих и времето прелистено.
Ти беше снежен ангел – Дядо Мраз.
И първата лъжа – перфектна, истинска.
Поглъщах цветове, любов, вселени,
усмивки, светлини, а моят свят
бе татко и шейната ми зелена,
и мама… оня чайник с липов цвят.
Била съм малка колкото снежинка,
сега подпирам с рамене лавини.
И нека да ти кажа под сурдинка –
не я долюбвам бялата ти зима.
И сякаш съм на Северния полюс.
Или пък той е някъде във мен…
Все още вярвам в теб! – и ти се моля
за Слънце в окъселия ми ден.

СЕПТЕМВРИЙСКО

„Когато над Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи,
отново в полетата бойни
пожара на бунта гори”
Хр. Кърпачев

Когато над Осъма, вития, мръкне
и сънни скалите когато заспят –
пепел в огнищата, огън нестъкнат.
Бавно в душите ни плъзва димът.
Пламъкът спи и сънува пожари
в лилаво-алено, в тъмно и синьо.
Десни и леви, и цветни кошмари –
всички под флага ти дишат, Родино.
Лесно зад тебе заставаха вкупом –
уж да те бранят, въздигат и жалят.
Рухна без време на вярата куполът.
И да се вдигне, не вярвам, едва ли.
Когато над Осъма, вития, мръкне
и сънни скалите когато заспят,
тръгваш, поете, но лирата глъхне,
скиташ до съмнало в тихия град.
Крачи прегърбен до теб Диоген,
грее с ръждясало, старо фенерче.
Свят е пребродил, сега, уморен,
пак ще разлисти и твойто тефтерче.
Виждаш, рисувам във щрихи и в черно,
схващаш ли стигмата, бедни поете?
Търсиш в душите ни – тесноизмерни,
свежо листенце от дъхаво цвете,
нотичка само от песен хайдушка.
Схващаш ли, твоят народ е поробен.
Ботев и Левски? – отвя ги вихрушка…
А от завета няма и помен.

Миловидно слонче, появило се на бял свят навръх Нова година, е най-новата атракция на берлинската зоологическа градина.

Появата на слончето не е била очаквана по това време, ето защо раждането му сварило неподготвени служителите в зоопарка. Бременната слоница Кева дала живот на бебето три месеца по-рано от предвиденото, точно в разгара на новогодишните празненства.

Раждането на мъничето не е било следено от ветеринари и служители в зооцентъра, но въпреки това според първоначалната информация бебето и майката са в добро здраве. Новогодишното слонче е четвъртата рожба на Кева. Сега то прави своите първи стъпки пред посетителите.

И докато зоопаркът в Берлин предизвиква интерес с малко слонче, аквариум в Иркутск удивлява своите посетители с уникална атракция. Байкалски тюлени, които живеят в центъра, оставят без думи публиката, свирейки, рисувайки и танцувайки

https://miau.bg/n40-66930-%D0%91%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%82%D1%8E%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8_%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82,_%D1%81%D0%B2%D0%B8%D1%80%D1%8F%D1%82_%D0%B8_%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%86%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82

 от Джулия Маргарет Камерън

Джулия Маргарет Камерън е родена в Калкута през 1815 г., прекарва детството си и младежите там, се жени, и след това се премества в Лондон. На 48-годишна възраст Маргарет получи неочакван подарък от дъщеря си – фотоапаратът – и с радостен ентусиазъм се потопи в все още новото изкуство на фотографията..

Първите герои на снимките й бяха членове на семейството, съседи и слуги. Маргарет Камерън е присъща на уникален стил, снимките й се отличават със смайващи сенки, неформални и замислени погледи и дори леко замъгляване. По време на кратката си кариера като фотограф (12-годишна), тя е взела около 900 снимки, улавяйки титаните от времето си и викторианската интелигенция – от поета Алфред Тенисън до Чарлз Дарвин. Често тези, които тя фотографира, се появяват като религиозни или мистични фигури. 

Писател Томас Карлил.

Писател Джеймс Спендън.

Писател Антъни Тролоп, 1864 г..

Съпругът на Джулия Маргарет Камерън, адвокат Чарлз Камерън, като мъдър старец, 1870 г..

Астроном и физик Джон Хершел.

Драматург и поет Хенри Тейлър, 1864 г..

Поет Алфред Тенисън, 1885 г..

Чарлз Дарвин, 1870г.

Портрет на Джулия Джаксън, племенницата на Джули Маргарет. По-късно Джулия Джаксън ще има дъщеря Вирджиния Улф.

Джулия Джаксън, майка на Вирджиния Улф.

Астроном и физик Джон Хершел.

Адолф Лидъл, 1867 г..

Портрет на племенницата на фотографа под формата на стара жена.

Млад работник на плантацията, Цейлон, около 1875 г..

Портрет на млад италиански, вероятно Алесандро Колороси. Само фотографията на Камерън за професионален модел.

Снимката е създадена въз основа на петата книга на Алфред Тенисън – The King’s Idyll (1859). На снимката Камерън пресъздава момента, в който Мерлин (съпругът й Чарлз) замества магията на магьосника Вивиен (Agnes Mangles). По-късно Манглас пише, че Чарлс просто не може да застане на театрална позиция, без да се усмихва в същото време със смях, като по този начин разваля много негативи.

https://bg.legaltechnique.org/articles/evropa/portreti-geniev-viktorianskoj-epohi-ot-dzhulii-margaret-kameron-bull-novosti-v-fotografiyah.html

  в скалния параклис в Трън

Светицата се укривала през XI век в пещерата, докато била преследвана, тъй като лекувала хората и била смятана за магьосница

Автор: Диана Славчева

Несъмнено света Петка е най-популярната българска светица. Из цяла България има църкви и манастири, носещи нейното име, но в Трънския край те са особено много. 

Може би най-голямата забележителност в Трън е скалният параклис, където, както твърди легендата, за известно време прeз XI век е живяла светицата. Тъй като помагала и лекувала хората, тя била преследвана с обвинения, че е магьосница. Затова се укрила в старата пещера, която някога била древно езическо светилище.

Един ден замесила питка и я турила да се опече, но предледвачите й видяли дима и разбрали къде се крие. Св. Петка се измъкнала през таен отвор в скалата и им избягала. 

Когато неверниците нахлули в пещерата и видябе току-що опечената питка, посегнали да си отчупят залък от нея, но, ком я докоснали, и тя се вкаменила. Тогава разбрали, че преследват свята жена…

При бягството й, в скалата останали следи от стъпалото й и ръката, с която се подпряла на земята. Смята се, че ако се докоснат от вярващи, желанията им ще се сбъднат. Жените трябва да сложат лявата си ръка върху отпечатъка от дланта на светицата, докато си пожелават нещо добро, а мъжете – да поставят дясната си ръка върху следата от крака на св. Петка.

От тавана на пещерата се стича вода, за която се вярва, че е лековита.

Идващите в параклиса често оставят дарове – дрехи, хавлии, чорапи, детски терлички… Всеки може да си вземе от тях това, което му е нужно.

Дарявят се и много икони – цялата пещера е отрупана с тях. 

Святото място, обявено е за паметник на културата с местно значение, е разположено над трънския квартал „Баринци”. Намира се непосредствено край шосето, малко преди изхода от града в посока сръбската граница.

На малкото площадче пред него се намират няколко сергии, които предлагат сувенири.

До близкия паркинг се намира старинна църква, която също се нарича „Св. Петка”. 

След 1946 г. параклисът е бил ограбен и занемарен. Възстановен е през 90-те години на миналия век. Може да бъде посетен в дните без понеделник и вторник. На върха на скалата над него е издигнат голям християнски кръст. 

На отсрещния хълм пък е мястото, където на 27 май 1555 г. е посечен местният светец св. Терапонт Трънски, наричан също и Софийски. За него Паисий Хилендарски споменава в своята история, че е бил свещеник в Трън. Там, където турците са го посекли, израсъл дъб. Молитвата при него водела до изцеление. Днес дънер от дървото се пази като свещена реликва в старинната столична църква „Света Петка”. А на лобното му място сега е издигнат скромен параклис. 

http://www.desant.net/show-news/54121