812 год. българската войска на хан Крум превзема града,но не за дълго.  .814 год. Византийския император Лъв V сключва мирен договор със сина на Крум /Омуртаг/, по силата на който Пловдив се дава на българите.По-късно Лъв отказва да предаде Пловдив на владетеля в Плиска заради неизпълнение на известни клаузи от страна на българите.

834 год. княз Маламир присъединява Пловдив и околностите му към България.

965 год. Руският княз Светослав превзема Пловдив от българите и според византийски летописци е заповядал да избият населението му.Някои историци пишат,че тогава били изклани 100 000 души.

По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“

1.Пчелата използва 22 мускула, за да те ужили.

2. Вирджинският бухал е единственото животно, което яде скунксове.

3. Перушината на гълъба е по-тежка от костите му.

4. Охлювът изминава 1 километър за 72 дни.

5. Котката няма вкусови рецептори за сладко.

6. Паяците имат прозрачна кръв.

7. Делфинът има по-голям мозък от човека.

8. Женските броненосци винаги раждат точно 4 бебета, като всички са един и същи пол.

9.  Кpокодилите гълтат камъни, за да се потапят по-надълбоко.

10. Бръмбарът може да живее 9 дни без глава. След това ще умре от глад.

11. Къртицата може за една нощ да прокопае тyнел дълъг 76 метpа.

12. Земните червеи имат 5 сърца.

13. Козината на бялата мечка има свойството да превръща в топлина 95% от падналите върху нея слънчеви лъчи.

14. Хрътките виждат по-добре от която и да е друга порода кучета.

15. Няма две зебри с еднакви шарки.

16. Най-тежкият слон е бил претеглен в Ангола през 1956 г. и е тежал 12 тона.

17. Гигантската сепия има най-големите очи на Земята.

18. Делфините спят с едно отворено око.

19. Шимпанзетата, делфините и хората са единствените същества, които се разпознават в огледалото.

20. Когато умират, обикновените домашни мухи, издават силен звук с висока честота, който не може да се улови от човешкото ухо, но кучетата го чуват.

 https://dama.bg/article/znaete-li-che-20-neveroiatni-fakta-za-zhivotnite/4999

Българските народни танци са вълнуващо изживяване както за тези, к

ито ги играят, така и за тези, които наблюдават. В наше време народните танци се изпълняват предимно на сцена. Там се вижда само външната страна – сложните стъпки, движения и фигури, които изпълняват танцьорите. Хората се практикуват и на големи празници, обичаи и събирания, когато хорото тръгва с народната музика. В миналото хорото е било неделима част от всеки празник. На големите празници са се организирали общоселски хора. Хорото е имало голяма притегателна сила за хората и всеки е бързал да се хване за него и да поиграе. Навремето хората са били съпроводени от специфичен регламент и традиции. Първи на хорото заиграват момите. След тях свое хоро изиграват ергените. В началото младите играят само под съпровода на песни. След тези първи игриви танци на момите и ергените, прииждат и омъжените жени. Накрая се появяват и мъжете, заедно с музиканти, които свирят на хорото. Мъжете подхващат своето хоро, водено от най-авторитетния мъж в селото. След като на селския мегдан се съберат всички, се заиграва общото хоро. В началото на хороводната редица се налавят мъжете – подредени по старшинство и по танцьорско майсторство. След тях се нареждат ергените. Към „мъжката“ половина на хорото се лови и женската – първо омъжените, след тях и девойките, а най-накрая – децата като последното е непременно момче. Освен веселба, голямото празнично хоро някога било място за изява и доказване на лични качества. На хорото най-почетно е мястото на водача. Който е пръв на хороводната редица, най-добре може да демонстрира своето майсторство и стил на танцуване пред всички. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява. Разбира се, възниквали и доста яростни спорове между най-напористите ергени. На хорото гласно и негласно участниците обменяли житейски опит, ергени задяват момите. Младите се събират по махали да поиграят в неделните следобеди. Дори в сезона на усилена земеделска работа, на младите било позволено да устройват своите веселия с танци, а там да продължават своите любовни приключения и да се подготвят за женитба наесен. България е разделена на няколко фолклорни области: северняшка, добруджанска, тракийска, шопска, пиринска и родопска. Във всяка от тези области танците имат свой собствен характер.• Типично за танците в Добруджанската фолклорна област е да играят тялото и раменете, както при жените, така и при мъжете. Добружанецът танцува приклекнал или приседнал. Стъпките наподобяват ежедневния труд и връзката на хòрата с плодородната земя. Популярни танци: ръченик, сборенка, ръка, тропанка, черкезката, данец, опас и др.• В Северняшката фолклорна област танците са смесица от останалите области. Типични хора̀ са: дунавско, ганкино, дайчово, еленино, свищовско, чичовото и др.• В тракийската фолклорна област танците са весели и жизнерадостни. Популярни хора в този район са трите пъти и касъмска ръченица, наречена още джидовската.• В Шопската фолклорна област изобилието е най-голямо. Шопите танцуват с високо вдигнати крака и с натрисане на ръцете. Точно това прави шопските танци най-трудни и едновременно красиви. Най-популярните хора са: граовско, петрунино, самоковско, циганско, четворно, шопска ръченица и др.• В Пиринската фолклорна област танците са разнообразни и се делят на мъжки и женски. Характерни за областта са македонското хоро, джангурица (айдарово), охридско, ширто и др.• Хората на родопчани са плавни, широки и подчертани твърди стъпки. Традиционни за Родопската област хора са: бачковско, енино, право родопско и др.

Библиотеката в тибетския манастир Сакя е открита през 2003 г. Гигантската библиотека съхранява над 84 хил. свитъци. Тя е зазидана в стена висока 60 м и дълга 60 м.

Повечето от свитъците са будистки, но има и литературни произведения, а също и такива, свързани с историята, астрономията, математиката и изкуството.  Смята се, че библиотеката е останала непокътната стотици години. С изследването й се занимава китайската тибетска академия на обществените науки. Много от томовете са изписани със златно мастилоПовечето от свитъците са будистки, но има и литературни произведения, а също и такива, свързани с историята, астрономията, математиката и изкуството.  Смята се, че библиотеката е останала непокътната стотици години. С изследването й се занимава китайската тибетска академия на обществените науки. Много от томовете са изписани със златно мастило.

Манастирът се намира в местността Сакя, на 130 км от Шигаце. Известен е с дългата си история и силното си влияние. Наричат го още „Вторият Дунхуан” заради безценните културни реликви, които се съхраняват там. Манастирът е център на будистката секта Сакя. Изграден е през 1073 г. от основателя на сектата Кончок Гелпо, пише mychinesenow.com. Най-известният възпитаник на манастира Сакя е монахът Пагпа. Toй е бил управник на Тибет през XIII век, повреме на монголската династия в Китай. През 1260 г император Кублай Кан назначил Пагпа за духовен водач на Тибет, по-късно – през 1265 и за държавен управник.

ОТ ИНТЕРНЕТ

 

Цар Константин Тих Асен и царица Ирина Ласкарина Асенина – стенопис от Боянската църква

Сядайки на българския престол, те започват да управляват в интерес на България

Автор: Милен Николов, директор РИМ – Бургас

На днешния ден – 9 септември, през 924 г. пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна. Паметната дата от историята на България е повод да разкажем за византийските принцеси, царували в нашите столици Велики Преслав и Тъново. Една от които е Мария Лакапина – внучката на император Роман. 

Тя е и първата византийка, коронована за българска царица. След смъртта на цар Симеон Велики престолът заема неговият син от втория му брак – Петър. По това време в Преславския двор има две групировки.

Едната била за мир с Византия, а другата настоявала за продължаване на агресивната Симеонова политика спрямо империята. Надделяла първата групировка и така бракът между Петър и Мария бил уговорен, като Византия признала на българския владетел титлата цар, а на българския архиепископ – титлата патриарх.

Бракосъчетанието се състояло много тържествено на 8 октомври 927 г. в църквата „Св. Богородица край Извора” в Константинопол. То е извършено от византийския патриарх Стефан. Празненствата продължили повече от три дни. В чест на мира, който траял повече от 35 години, царица Мария била наречена Ирина (думата е гръцка и буквално означава „мир”).

През Второто българско царство голяма част от българските царици са византийски принцеси. Но първата чужденка на престола на възобновеното ни царство не е византийка. Тя е неизвестна по име дъщеря на императора на Латинската империя Пиер дьо Куртене – внук на френския крал Луи VІ и първи братовчед на Филип ІІ Август.

Майката на тази принцеса е Йоланта Фландърска – сестра на константинополските императори Балдуин І и Анри І. През 1213 г. България и Латинската империя сключили мирен договор след дългогодишната война между двете държави, започната още при управлението на цар Калоян.

Мирът бил скрепен именно с брака между неизвестната по име принцеса и племенница на император Анри (който бил вече женен за дъщерята на Калоян) и българския цар Борил.

През 1218 г. цар Иван ІІ Асен прогонил чичо си Борил от престола. По това време той вече бил женен за първата си съпруга Ана. Впоследствие обаче тя изглежда била принудена да се замонаши, а царят се оженил повторно за Ана-Мария – унгарска принцеса, дъщеря на крал Андрей. Но тя починала през 1237 г. и Иван ІІ Асен се оженил отново – този път за византийската епирска принцеса Ирина, по-малка дъщеря на император Теодор Комнин Дука Ангел, който бил победен на бойното поле при Клокотница и прекарал доста време в български плен заедно със семейството си. Според хрониста Георги Акрополит българският владетел обичал третата си жена „не по-малко, отколкото Антоний обичал Клеопатра”.

Една от най-трагичните фигури на Българското Средновековие е безспорно тази на цар Константин Тих Асен (1257-1277 г.). Този владетел претърпява големи поражения както на бойното поле, така и в дипломацията.

Към края на управлението си той остава сакат вследствие на падане от кон по време на лов, а живота си завършва като е посечен от въстаника Ивайло. Но освен това той е единственият български цар през цялата ни средновековна история, който е женен не за една, а за две византийски принцеси. Първата жена на Константин Тих, чието име е неизвестно, през 1257 г. е изпратена като заложница в Никея.

Втората му съпруга е именно никейска принцеса – Ирина Ласкарина Асенина, дъщеря на императрица Елена Асенина (дъщеря на Иван ІІ Асен) и на никейския император Теодор ІІ Ласкарис.

През 1268 г. Ирина починала и затова Константин Тих се жени за трети път – сега за Мария Палеологина Кантакузина, племенница на император Михаил VІІІ Палеолог, дъщеря на сестра му Евдокия.

Това е един от най-ярките женски образи в Българското Средновековие. Според хрониста Георги Пахимер царица Мария била една от най-хитрите и коварни жени по това време, а самият император Михаил VІІІ се страхувал не от Константин Тих, а от жена му.

Причината за подобно противостоене между чичо и племенница е известна. Когато е сключен бракът между Мария и Константин Тих, Михаил VІІІ обещава като зестра да върне Месамбрия и Анхиало на България. Но това си остава само обещание, вследствие на което напрежението срещу новата владетелка нараства. Затова царица Мария открито започнала да съветва мъжа си да обяви война на империята и с бой да отвоюва градовете си. Така тя загърбила своите родови и национални пристрастия към Византия и се изявила като действително българска царица. Това била жена с много силен характер.

Когато Константин Тих се наранил от падането, тя де факто иззела неговата власт и започнала да управлява едва ли не еднолично. Царицата изобщо не се двоумяла да използва всякакви оръжия срещу враговете си. Един от тях бил мощният аристократ деспот Яков Светослав, който дори се величаел като „цар на българите”. За да го елиминира, Мария първо приспала бдителността му като го осиновила, а впоследствие го отровила.

След смъртта на Константин Тих, Михаил VІІІ решил да се справи по най-безболезнения начин с България. За целта оженил набързо Иван ІІІ Асен – сина на Мицо Асен (зет на Иван ІІ Асен), за дъщеря си Ирина и пратил делегация в Търново, агитирайки българите да ги приемат за владетели. Но той отново не оценил добре качествата на племенницата си.

Царица Мария се намирала пред две опасности – Ивайло и Михаил VІІІ. Но и Ивайло бил заплашен от византийския император и затова, ръководени от общи интереси, те намерили блестящ изход от положението – селският вожд и българската царица сключили брак.

Единственото условие било синът на Мария и Константин Тих – Михаил Асен, да бъде престолонаследник. Така Ивайло се легитимирал като български владетел, Мария запазила положението си и това на сина си, а Михаил VІІІ останал излъган. Едва през 1279 г., когато Ивайло претърпял поражение от татарите, византийска войска успяла да навлезе в България и да наложи Иван Асен ІІІ и Ирина на българския престол – за съвсем кратко време впрочем.

През 1292 г. цар Георги Тертер загубил доброто разположение на татарите, които тогава диктували съдбините на балканските държави, и загубил престола си. Български цар станал Смилец – един от големите български аристократи, чиято ориентация била провизантийска. Неговата съпруга била също от византийското императорско семейство – тя била племенница на Михаил VІІІ и братовчедка на новия император Андроник ІІ Палеолог.

Много бързо кризата в България от средата до края на ХІІІ в. била преодоляна от един от най-успешните, но и непознати за широкия кръг читатели български владетели – цар Тодор Светослав Тертер, синът на Георги Тертер. През 1300 г. той се завърнал от татарски плен и след няколко ловки дипломатически хода успял да издейства позицията си не на васал, а на съюзник на татарите. Същевременно той се разправил с вътрешната опозиция – един от враговете му изглежда бил самият търновски патриарх, който бил убит по заповед на царя. Византия с голямо безпокойство следяла засилването на България, но ходовете й били неуспешни.

Самият Тодор Светослав не се поколебал и започнал отвоюването на българските земи по Черноморието. Той успял да спечели битката при Скафида през 1304 г. и да възвърне земите до Ахтопол в пределите на държавата. Византия не могла да се защити, напротив – само след няколко години признала правата на българите спрямо Черноморието.

За сметка на това българският цар изпратил кораби с жито на гладуващото население на Константинопол и наложил на Византия поредния политически брак – през 1307 г. той се оженил за Теодора Палеолог, дъщеря на съимператора Константин ІХ и внучка на Андроник ІІ. Това била последната византийска принцеса, която станала българска царица. Важно е да отбележим, че тя сключила втори брак с Михаил ІІІ Шишман Асен, който приел българския престол след смъртта на Георги ІІ Тертер – сина на Тодор Светослав и самата Теодора.

Последната византийска принцеса, приета в българското царско семейство, била дъщерята на император Андроник ІІІ Палеолог – Мария-Ирина. Бракът между нея и първородния син и престолонаследник на цар Иван Александър – Михаил Асен, бил уговорен след голямата победа на българите при Русокастро през 1331 г. Той бил сключен през 1338 или 1339 г.

Но принцеса Мария-Ирина не станала българска царица – съпругът й Михаил Асен загинал в битка с турците през 1355 г., преди още да наследи българския трон. За разлика от царица Мария, жената на Константин Тих, тя обаче запазила близки връзки с баща си и дори съществуват данни, че му донасяла важни сведения от българския царски двор. За такова събитие се споменава през 1341 г. в едно писмо на Григорий Акиндин.

Според него Андроник ІІІ получил известие от дъщеря си с предупреждението, че българите мобилизират войската си. Така че тази вече българска принцеса останала все пак вярна на родовото си и национално чувство, поне в първите години на брака си. Имаме данни, че след смъртта на съпруга си Мария-Ирина Палеолог Асен се оттеглила в един от месамбрийските манастири. Днес притежаваме рисунка на нейния гроб в Несебър, направена през 1829-1830 г.

http://www.desant.net/show-news/26252

Марина Гърбева

 Можеш ли да ми обясниш какво значи съвършенство?

– Съвършенството е висока степен на натрупани знания и опитност.  Това значи висша степен на мъдрост, т. е. Висш Разум.

– Обясни ми по-дробно – какво значи съвършен човек?

– Съвършен човек значи човек с висша добродетел. Такъв човек знае и може всичко. За него няма невъзможни неща, които вие сте свикнали да казвате „не мога“. За търсещия и желаещия няма „не мога“. Опитът се натрупва чрез знанията, но не онези, елементарните,  а тези, които могат да ви научат на полезни неща.  Търсете хората, книгите и личните наблюдения, за да натрупате знания! Знания, опит и мъдрост, върха, до който трябва да стигнете!  Това е върхът на съвършенството. Това е върхът на гениалността.  Тогава ще влезете във Висшето царство – царството на Рая. А той може да бъде и на земята. Стига да постигнете всичко това. За да разберете дали сте стигнали до това, трябва да изпитате своя праг на интелигентност!  Но, ние говорим за духовна интелигентност. Дух значи ефирност. В тази сфера има само етерна прозрачност. А етерният човек е човекът на бъдещето Той е този, който ще може да излиза  от себе си по собствена воля и да лети трансцедентално, т.е. чрез мисълта. Тя е тази, на която трябва  да дадеш насоченост към даден обект и със скоростта на мигновението отиваш там.Ето защо трябва да работите много, за да стигнете духовната интелигентност. Тя съчетава в себе си всички качества на любовта. Тя е тази, която владее висшите енергии, а те са всички положителни качества в човека, овладял висшата добродетел. До е първата нота от музикалната стълбица. Тя е основата на градежа. А всяка всъщност гради себе си сама и своето б- бъдеще, чрез р- разума, с о- обич, д- своите действия, чрез е- единение, т- топлота, етика и любов.

– Може ли и аз да повторя? Началото до. Всеки гради своето бъдеще чрез разума, обичта, своите действия, чрез единение, топлота, етика и любов. Това значи Добродетел.

Изведнъж Светлината се свива, превръща се в искра и изчезва. Чувствам се олекотена, сякаш някой беше изхвърлил всичко ненужно от мен. Явно така става, когато излезеш от съприкосновението си с Нея! И ти се превръщаш в светлина, но съвсем малка, като част от Голямата. Идва ти да литнеш и повече да не се връщаш на земята.  Но не може и без нея. Тя е нашата Школа, която ни учи на много уроци. Така ние се усъвършенствуваме и ставаме по-добри.  Ще притежаваме една черта от добродетелта, а тя е състраданието. Състрадание значи съчувствие. Да съчувстваш на някого, значи да придобиеш още една черта на добродетелта –   обичта.  Към нея се приобщава топлината към другите същности. Така ние придобиваме една от най-съществените черти на добродетелта – Единната мисъл. Това ще рече, мисъл към всички същества, видими и невидими, във Физическата и Духовната Вселена.

 Тя е най-великата, висша черта на Космическата Любов.  Защо Космическа? Космосът обхваща всички Вселени. Вселена значи едно- единствено нещо. Докато Космосът е съвкупност  от всички неща.  В Космоса всичко е нещо. То няма име, а само звезден код, т.е. число.  Това ще рече числов знак. Дори и прашинката си има  числов знак.

– Вашите същности, влизайки в невидимото за вашите очи пространство, стават вече нищо. Те нямат свое име, а са част от Голямото Нещо – прекъсва ме малката жълта светлина, която се появява изневиделица.  Те стават членове на  Единното Космическо Братство, равенства, чийто основен двигател на Живота е Космическата Любов.

– Но не можем ли да я придобием още на земята? – прекъсвам я аз.

– Разбира се. Това става само чрез висша Добродетел. А тя, както знаете, се гради. Преминаваш през нотната стълбица. През седемте стъпала, осмото е върхът. До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до. До е началото на градежа и До – край на този градеж. С до започва, с до завършва. До, значи до тук. До тук е миналото, началото е до. Оттук-нататък е настоящето, което е до безкрая. До ента степен. От начало, до някакъв край и  пак от началото, и пак до някакъв край, и така до безкрая.

писателят Мария Герасова- Спасова

част от книгата   Срещи с Доброто и Любовта“