Monthly Archives: юли 2021

Чорбаджийството през Възраждането бр.249

 
Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като „шпионин”, „предател“, „изедник“ и „експлоататор на народа”, т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек. Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за „злото лице” на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.
Чорбаджийството е част от групата на финансово обезпечените българи, която ще изгради икономическата база, от която ще се зароди цялото движение (национално и духовно) срещу поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите промени, които настъпват в Османската империя след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източният феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски „деспотско-тиранска система”, които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и заможната прослойка сред българското население, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото „базата определя надстройката”.
Стабилната финансово прослойка се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните нейни степени и групи.
Върхът на социалната пирамида се заемала от висшето общество, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не са голяма част от социалната йерархия, но тяхното влияние не е никак малко, а от тях зависи до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се, не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за „съживяване” на Османската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време.
Следващата група в социалната стълбица е на средната класа, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, е една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Към тях се числят и чорбаджиите, за които ще говорим по-нататък. Третата част се състои от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че са мнозинство (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и „гърбът” на който се опира българското революционно движение.
И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно свързано с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век тази прослойка присъства в обществения строй и въздейства силно върху тогавашните отношения. През 1857 година се издава Закон за чорбаджиите в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност вършат в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, тъй като при такива условия е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса.
Още в първите векове на османското владичество, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между „потисници, грабители” и „трудещите се неуморно селски маси” е била удобна на властта преди 10 ноември 1989 г., за да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място.
Димитраки Хаджитошев
Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните „знатни” сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е крупен търговец, в продължение на 40 години е лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов е лихвар, търговец и фабрикант, който разгръща мащабна стопанска дейност в града. Със средствата си посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново е Хаджи Минчо Цачев. Той е влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамува от българското си потекло, не се отказва от народността си, не последва много богати българи от онова време, които се определят като гърци.
Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомага все повече засилващата се борба с гръц­ките фанариоти и става водач на българската „национална партия” в Търново. С негови сред­ства през 1849 г. отново е въздигнато запаленото от гърците и впоследствие изгоряло българското училище при църквата „Св. Никола“ в Търново, което Хаджи Минчо прави триетажно. Той се грижи и за църквите, като настоява там да се служи и пее само на български.
Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимава се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на църковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий. Той и цяла Враца желаят техния духовен пастир да бъде българин. Под влияние на гръцките владици обаче той е заловен и убит през 1827 г.
Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век създава една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Има фабрики в Габрово и Казанлък, а също така дейно търгува на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му и открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите чорбаджии в самото зараждане на тази прослойка.
От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събира данъка върху овцете и едрия рогат добитък в различни региони на българските земи, като стига чак до Албания. Редом с него застава Божил Чорбаджи от Котел, замогнал се финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач – Стойко Попович. Бащата на Георги Раковски създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработват 20 000 топа аба.
Вълко Чалъков и жена му Рада са изобразени като ктитори на стенопис в Рилския манастир.
В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявява и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков снабдява Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също поема този занаят и се издига в очите на обществото както със своята стопанска дейност, така и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища дори и извън Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.
Хаджи Станьо Врабевски, наричан още „Тетевенският Ротшилд”, е изключително богат (според Стоян Заимов имал „до десет хиляди лири), но и отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е гледан с уважение от турските власти и е има възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който изнася за Австро-Унгария и Влашко, той се замогва и се превръща във важна личност за съдбата на местните хора. Както мнозина, Врабевски е захласнат по българското национално-освободително движение. Познава се лично с Васил Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872 г.), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :
„ – Ами ти, бре, хаджи, защо…? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? …
 – Свобода на България ми трябва, ефенди.”
Хаджи Станьо Врабевски
Разбира се, може да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Желязна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груев (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия е и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.
Чорбаджийското явление има злощастната съдба да се появи на фона на прехода от феодализъм към капитализъм и то в Османската империя, където подобен ред не е познат. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите „експлоататори и грабители” са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители. Естествено, не всички имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих може да заключим, че хвърляйки „черното петно” върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много,за да подпомогнат народния просперитет.
Автор: Иван Станков
https://bulgarianhistory.org/chorbadzii/

„Защо ми е живот, когато нямам Отечество?“ бр.249

;

  – последната битка на подпоручик Георги Ангелов

След като Сърбия обявява война на България, на 2 и 3 ноември 1885 година предните отряди на българите се сражават с частите на сръбската Нишавска армия и забавят нейното настъпление. Трънският отряд на кап. Никола Генев трябва да удържи натиска на Моравската и Шумадийската дивизия при Трън и Врабча. Първата позиция е заета от дружините на кап. Стефан Тошев, втората – от частите на кап. Марин Маринов. Между тях в района на Ломница и Петачинци са разположени две чети доброволци под командването на кап. Цанко Кавалов и две роти от Плевенския и Дунавския полк. Общият резерв е при Секиричкия мост.
На 3 ноември българите удържат позициите след упорит бой при Трън, но малобройният отряд на кап. Марин Маринов при Врабча е принуден да отстъпи пред полковете на Шумадийската дивизия. Това дава началото на отстъплението на целия отряд към Сливница. Кап. Кавалов получава заповедта да се оттегли и го прави, но забравя да уведоми командирите на ротите Плевенци и Дунавци за това.
Кап. Марин Маринов
В утрото на 4 ноември двете роти при Петачинци – 4-а рота от Плевенския полк с командир подпор. Рашков и 16-а рота от Дунавския полк с командир подпор. Георги Ангелов от град Болград, Бесарабия, заемат позиции по височините северно от село Банкя. Известията за отстъплението на нашите отреди от Врабча и Трън не достигат до тях. Кап. Кавалов просто е забравил за съществуването им. Двамата командири виждат как сърбите заемат връх Плоча в техния тил и се досещат, че са обградени.
Офицерите приемат положението си хладнокръвно, още на 3 ноември вечерта при един разговор между двамата подпоручик Ангелов казва:
 
 
„ От тука не може да се отстъпи под никакъв предлог, защото откриваме фланга на цялата позиция (позициите при Врабча и Трън, б.а.).“
В 8:30 часа сутринта срещу двете роти настъпват 12-и полк от Шумадийската и 14-и полк от Моравската дивизия. С цел да разкъса обкръжението и да отиде в Трън подпор. Рашков повежда ротата си по билото към колиби Веслай. Когато погледите на българите се насочват към града се вижда, че той е зает от сърбите. Остава един-единствен път – през връх Чарчилат на юг. Там обаче сърбите ги посрещат с плътен огън. Българите се разколебават. С половината от ротата си подпор/ Рашков успява да си пробие път и ранен в крака успява да изведе 28 войници от обкръжението.
Останалите в обръча войници под командването на подпор. Георги Ангелов се сражават храбро. Най-смел от всички е подпоручик Ангелов. Той стои прав и не се крие от куршумите на сърбите. Войниците му го умоляват да залегне, тъй като е ранен в ръката.
– Аз съм български офицер  и срам ще е, ако се предам в ръцете на презрените сърбе! – отговаря офицерът.
Само час след изричането на тези думи много от войниците на подпоручика лежат мъртви или ранени. Самият Ангелов е ранен на три места.
Тогава двама от обкръжените българи решават да се предат. С точни изстрели на револвера си, офицерът ги поваля на земята с думите:
– Стадо без мърша не бива!
Скоро всички от шепата българи са ранени и прекратяват стрелбата. Сърбите се приближават и пленяват всички. Ранен на четири места, със смъртоносна рана в корема, на земята лежи подпоручик Ангелов. Той до последната минута командва войниците си. На въпроса на сръбските офицери какво иска, той гордо отговаря:
– Оставете ме спокойно да умра за Отечеството си!
Монумент на загиналите офицери и войници от 5-ти пехотен Дунавски полк при Врабча и Трън.
Сърбите отнасят ранения български офицер в болницата на Моравската дивизия. За срещата си с него сръбският дивизионен лекар доктор Маркович пише:
„Бедният Ангелов, беше млад и хубав мъж и едва му бяха прораснали мустаците. В ъглите на устните имаше засъхнала кръв. Като се приближих към него, казах му, че съм лекар, искам да го прегледам и да му помогна. Той махна с ръка и прошепна с тъжен, слаб, едва чут глас: Благодаря Ви, господине и брате. За мене не трябва никаква помощ. Когато Отечеството ми пропада, нека пропадна и аз с него. Защо ми е живот, когато нямам Отечество! Ако обичате, моля Ви, окажете помощ на оня младеж- и той посочи с ръка една постеля, в която лежеше един и от него по-млад подофицер.- Той ми е сестреник ( племенник, б.а.). На него би могло да се помогне. У мене има 40 наполеона и златен часовник. 20 наполеона са мои, 20 – държавни. Моля Ви, часовникът и моите пари изпратете на домашните ми, а с държавните пари правете каквото знаете.
Лукович и аз се спогледахме, изненадани от тоя патриотизъм на младия човек. Превързах Ангелов въпреки неговото желание, дадох му няколко глътки коняк от моята манерка, и тръгвайки от болницата, заповядах на доктор Моравац да обърне особено внимание и по възможност да изпълни всичките желания на този благороден и храбър български офицер.“
Подпоручик Ангелов съзнава, че му остава малко време. Само след няколко дни в болницата се чува, че българите настъпват към Трън, тогава българският офицер събира всичките си сили, опитва се да стане от леглото и казва последните си думи:
– Не бойте се, господа сърби, потрайте, нашите войски скоро ще пристигнат от Румелия и когато се уравнят силите, Вам тясна ще се види българската земя…
https://bulgarianhistory.org/georgi-angelov/

Петър Киров – професорът на тепиха бр.249

Спортна хроника: Петър Киров – професорът на тепиха | Българска история
Тазседмичният ни гост е една от най-значимите личности в българската борба – Петър Киров. Той е роден на 17 септември 1942 година в с. Калчево, Ямболско. Най-добрият ни представител в класическата борба в категория до 52 кг. през 60-те и 70-те години има в кариерата си 52 златни медали. Сред тях личат две олимпийски (Мексико’68 и Мюнхен‘72), три световни (Едмънтън’70, София’71, Катовице‘74) и 4 европейски титли (Минск’67, Берлин’70, Мадрид’74, Санкт Петербург‘76). 11 пъти е носител на златния пояс на турнира „Никола Петров“. Неизменен държавен шампион между 1965 и 1976 г. Двукратен спортист на годината на България (1970, 1971). След края на състезателната си кариера е старши треньор на националния отбор по класическа борба, заместник-председател на СД „Академик“ (София), председател на Българската федерация по борба и ръководител на катедра „Борба и джудо“ в НСА. Професор доктор.
Началото
Започнах спортната си кариера късно, на 21-годишна възраст, но няма как да пропусна началните ми стъпки. Благодарен съм на моите родители за това, че успяха да възпитат мен и братята ми. Интересът ми към спорта се зароди от традиционните селски панаири. До обяд имаше кушии, а след това се състояха състезанията по борба – пехливанските боеве. Няма да забравя как по време на един от тях победителя от най-високата категория получи като награда 200-килограмов бик, а загубилите обикаляха из публиката, за да събират пари. В казармата бях радиотелеграфист, а след като се уволних прочетох в ямболския вестник, че се организират курсове за стругар. Изкарах ги успешно и започнах работа в местната фабрика „Сила“.
Киров винаги е бил любимец на публиката.
Винаги съм казвал, че както юли е месец на Цезар, а август на император Октавиан Август, септември е месецът на Петър Киров. Именно тогава за пръв път стъпих в залата по борба. Първоначално няколко треньори ме отхвърлиха преди доверие да ми гласува Пантелей Боев. По това време Ямбол имаше и друг изявен боец – Байо Баев. Именно Боев реши, че за трябва да съм в класическия, а той в свободния стил, за да не си пречим. Бързо успях да стигна до националния отбор, където титул яр в категорията бе Ангел Керезов – сребърен медалист от Токио’64 и трябваше да се преборя с него за мястото си в тима.
Олимпийските триумфи
Периодът преди олимпийските игри в Мексико през 1968 г. съвпадна с приемането ми във ВИФ (б.р. понастоящем НСА) от втория опит. Въпреки че впоследствие интерес проявяваха и от други дружества (особено „Левски-Спартак“), аз останах верен на „Академик“. Мой треньор бе Димитър Добрев, който стана първи на игрите в Рим през 1960 г. Той стана първия златен медалист в българския спорт, успял на свой ред да подготви олимпийски шампион. Решаващо за попадането ми в отбора в Мексико бе спечелването на европейската титла в Минск през 1967 г. Тогава успях да надвия двукратния световен шампион Сергей Рибалко от СССР, наричан Аптекаря заради премерените си движения (б.р. в следващите години Съветския съюз ще смени близо 11 борци в категорията, но никой няма да е в състояние да надвие Петър Киров).
С треньора на националния отбор Филип Кривиралчев.
Подготовката ни за олимпийските игри бе в недостроената база Белмекен, поради което трябваше да се тренираме в нещо като палатки. Когато вече стигнахме в Мексико, треньорът Филип Кривиралчев неволно или не успя да ме засегне. Пусна ни записи на магнетофонна лента с пожелания от семействата и близките на всички в отбора… с изключение на мен. Впоследствие се оправда, че не успяли да намерят навреме никой в родното ми село, но горчивината остана. В крайна сметка положителните ми спомени са повече, тъй като станах олимпийски шампион. Когато се завърнах в България тогавашния ректор на ВИФ проф. Иван Стайков ми устрои тържествено посрещане на стадиона, намиращ се до днешното НДК, където бяха направили своеобразна трибуна. 4 години по-късно в Мюнхен вече се придържах към новата си стратегия. По време на тренировките си представях, че съм на официално състезание, а на големите форуми си внушавах, че само тренирам. Доколко успешна е тактиката ми показаха протоколите, според които в хода на олимпийския турнир не съм дал нито една точка на съперниците ми. Награди ме лично президентът на МОК Ейвъри Бръндейдж. 4 години по-късно в Мелбърн бях готов и за трето злато, но този път нещата не се развиха добре. Още в първата минута на първата ми схватка с румънеца Нику Джинга извадих рамо и нямаше как да продължа да се състезавам.
С поредния златен пояс на турнира „Никола Петров“.
Раждането на „Българи юнаци“
През 1971 г. София бе домакин на световното първенство по борба. Срещите се състояха на стадион „Васил Левски“. Първоначално нямахме кой знае каква подкрепа, но с всеки следващ ден публиката се увеличаваше и за финалните схватки вече бе пълен. Успях да защитя титлата си от Едмънтън, но това не стана никак лесно. Сблъсках се с поляка Ян Михалик, който бе като малогабаритно кранче и винаги ми създаваше затруднения, Сабиро Сугияма от Япония, а на финала победих Джордже Стоичу от Румъния. На самото първенство спечелихме най-много медали от всички – 14 (б.р. 4 златни, 4 сребърни и 6 бронзови медала). Още по-ценно от отличията бе любовта на публиката, която ни възнагради със скандирания „Българи юнаци“. Тогава те се чуха за първи път, а днес са неотменна част от всички спортни събития.
След края на състезателната кариера
Райко Петров твърдеше, че от добрия състезател не може да стане добър треньор, но смятам, че го опровергах. Моите възпитаници спечелиха медали от световни и европейски първенства и смятам, че се справих добре. Имам възможност да работя в НСА и постоянно да съм в контакт с млади хора. Обичам да казвам, че на катедрата съм професор, но на тепиха съм академик. Цялата ми кариера премина именно в този клуб.
https://bulgarianhistory.org/petar-kirov/

Найден Геров и първият проект за демократично образование бр.249е

Найден Геров е сред тези личности, които повечето хора са чували, но е трудно да асоциират с нещо конкретно. Настоящата статия има за цел да разкрие ролята на видния възрожденец в историята на българското образование.
Първоначално си образование Найден Геров получава в килийното училище в Копривщица при баща си – учителят хаджи Геро Добревич Мушек, прототип на хаджи Генчо от Каравеловата повест „Българи от старо време“. На 11 години заминава за Пловдив и учи в гръцкото училище. След това става ученик на едни от ключовите възрожденски просветители – Неофит Рилски. През 1839 година той го препоръчва като отличен възпитаник и е приет в Ришьолевски лицей в Одеса, където се сформира афинитетът му към филологични занимания.
Завършва камерния отдел на лицея с дисертация върху приготвянето на различните видове стъкло. Като студент по административни, финансови и стопански науки Геров е убеден в полезността и потребността да се натрупа повече печатна книжнина като естествен път за демократизирането на знанието, утвърждаването на българския език и полагането на основите на новобългарското светско образование. По време на студентските си години той започва да събира материали и да работи върху най-значимото си книжовно дело – внушителния „Речник на блъгарский язик с тълкувание речити на блъгарский и на руски“. В продължение на пет десетилетия (1845–1895) възрожденецът полага усилия за написването, попълването и издаването на петтомния тълковен речник.
Геро Добрович-Мушек, баща на Найден Геров
След завършването си на Ришельовския лицей Геров създава в Копривщица първото българско двукласно училище (1846). По това време съставя и първия български учебник по физика (1849), въвеждайки непозната досега физическа терминология. Въпреки че представлява обемист завършен труд, обещаната втора част на „Извод от физика“ остава само в ръкопис (НБКМ БИА. Ф. 22, оп. I, а. е. 612, 1–283). През 1850 година става учител в Епархийското училище в Пловдив, наречено по негова инициатива „Св. св. Кирил и Методий“. Геров има заслуга за първото отпразнуване в България на 11 май (дн. 24 май) като ден на славянската писменост. Големият брой новооткрити училища и църкви, наименувани на двамата равноапостоли, документира масовото поддържане на възрожденския култ като ясно застъпена тенденция в българското съзнание.
Заниманията с ръкописното наследство на Геров потвърждават водещата роля на учителя и просветителя за развитието на училищното дело чрез въвеждането на демократичния принцип в образователната система и на някои нови светски дисциплини. Историята на Пловдивското класно училище „Св. св. Кирил и Методий“ като един от центровете на новобългарското образование през XIX век е красноречив пример за това как разнообразната учебна програма съответства на непубликуваните записки на учителя и директор Найден Геров. Неслучайно основните училищни предмети застъпват неговите учебници – „Българска словесност“, „Всеобща история“, „Българска история“, „Физика“, „Търговски познания“, „Геометрия“, „Църковна история“, „Счетоводство“, „Образци за водене на кореспонденция“, „Турска граматика“, „Стихотворения и басни“, „Логика“, „Френски език“, „Анатомия“ и др.
Племенникът на Геров и редактор на последните издания на „Речник на блъгарский язик“ Тодор Панчев споменава за една ръкописна българска граматика на своя вуйчо, която е използвана от Геровия ученик и впоследствие колега Йоаким Груев за издаването на своя учебник „Основа на българска граматика“ (Белград, 1858). Неиздаденият учебник обаче намира своето приложение дори извън класната стая – един от Геровите съвременници Константин Моравенов споделя, че започва да учи родния си език едва на 45-годишна възраст „без учител, водим само от г-н Н. Геровата граматика“ (Стоянов, Кодов 1971: 145).
Интересен факт е, че повечето ръкописни учебници на Найден Геров съответстват на публикуваните от Йоаким Груев учебници – география, аритметика, логика, църковна, българска и всеобща история, физика, българска словесност и граматика. Учебниците на Геров и Груев всъщност са повод да се засегне една по-широка тема – темата за разнородния характер на училищните програми през Възраждането.
Българската образователна система преди два века съвместява по парадоксален начин два главни нейни принципа – „класически функции“ с „некласическа структура“, като по този начин предлага един алтернативен модел на преподаване – „мрежа вместо пирамида“ (Лилова 2003: 91). Една от трудностите пред възрожденския елит е именно в това да се уеднаквят учебните програми. Те от своя страна се съставят в зависимост от външни културно-обществени фактори като образованието на учителя – в кои културни центрове завършва (български или чуждестранни: Гърция, Европа, Русия); от кои школи е повлиян и кои учебници изучава; кои книги успява да си набави за училищните цели и др.
Откъс от учебната програма на гимназията „ Св. св. Кирил и Методий“, публикувана в „Цариградски вестник“.
Възгледите на Найден Геров и усилията му за организиране на българското училищно дело несъмнено са съществена крачка към стандартизирането на възрожденските програми, синхронизацията на учебния процес и въвеждането на демократичен принцип в образователната система. Възрожденското училище трябва да бъде безплатно и общодостъпно за всички ученици.
В българските и руските исторически архиви се съхраняват ценни документи, свързани с просветителския проект на Найден Геров и с основните принципи на новобългарското образование и култура. Двата ценни източника са:
  1. Училищен правилник на Епархийското пловдивско училище „Св. св. Кирил и Методий“, намиращ се в Български исторически архив на Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ (Ф. 22, оп. I, a. e. 596, л. 2–11).
  2. „Программа преподавания в предполагаемом Центральном училище“, съхраняващ се в Руския национален исторически архив в Санкт Петербург (Ф. 651, оп. 1, Д. 434, л. 1–14).
Училищният правилник е изготвен от Найден Геров през 1846 година и е един от най-старите правилници през Възраждането. В него изчерпателно са изредени постановления и положения, които в другите български училища са въведени едва след Освобождението. Идеята на руския вицеконсул Геров с учебната програма, наскоро обнародвана у нас (Иванов 2018: 214–234), е да се привлече вниманието на високопоставени представители на руската общественост (различни ведомства, Азиатския департаменти при Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството на народното просвещение, Московския славянски благотворителен комитет) с цел финансиране на Пловдивското училище и превръщането му в „образец на останалите училища“.
В желанието си да „премести“ българското училищно дело на нов етап, съвместяващ родната традиция с тогавашните съвременни модели в развитите европейски страни, Найден Геров води непрекъснато кореспонденция с различни представители на културата и политиката у нас и в чужбина. Тъкмо търсенето на спомоществователи за развитието на Епархийското училище и на новобългарското светско образование е причината, по която Найден Геров в края на 1856 година в Одеса се обръща и към княз Виктор Иларионович Василчиков:
„Имам честта да доложа на Ваше сиятелство, че училищното дело ще има успех. Настоятелите на училище „Св. св. Кирил и Методий“ във Филипопол се радват, че получават възможност да поставят тази институция на такава нога, каквато е била предвидена при нейното основаване, т.е. да могат да се образоват учители и свещеници. Сега ги няма тези пречки за това, които се срещаха преди“ (РБНОД, 1987, I, 1, № 38: 100).
Картичка с изглед от Пловдив, на която е показана гимназията „Св. св. Кирил и Методий“
Намерението на руския вицеконсул да превърне Пловдивското училище във водещ научно-образователен и национален център, в който да се използват нови преподавателски методи, проличава най-вече от добре обмислената модерна програма. Заложената в нея учебна литература е насочена както навън – усвояване на чуждестранни нови предмети (природни и хуманитарни), изучаване на чужди езици и въвеждането на чужди автори, така и към засилване на българските дисциплини – език, история, култура.
Главната цел на Геровата национално-просвещенска програма е да подготви български кадри (учители и свещеници), които не просто да покриват определен минимум от знания и компетенции, но и да бъдат оценени високо и да изместят гръцките представители, заемащи водещи позиции във възрожденските църкви и училища.
Една от иновациите, които прави Найден Геров за новобългарското учебно дело, е въвеждането на гимнастиката (физкултурата) като задължителен предмет. Тази инициатива изостря неодобрението на турските власти, които свързват предмета с подготовката за революционни действия. Още една иновативна стъпка в създаването на модерна образователна система е заслугата на Геров относно оценяването на знанията и уменията на учениците.
Той въвежда за първи път в българските училища вписването на оценки от проведените в края на годината изпити. Освен традиционното поставяне на оценки в йерархия от най-слаба оценка (2) до най-висока (6), възрожденският интелектуалец вписва в тогавашния училищен дневник постигнатото ниво на знания и придобитите компетентности по следния начин: никакъв, слаб, посреда, добре, твърде добре, най-добре, изрядно, превъзходно. Допълнителните нюанси при оценките издават една по-специфична емоционална реторика, характерна за възрожденския човек – на крайно отрицателния и крайно положителния емоционален отзив (никакъв и превъзходен).
Бюст на Найден Геров пред родния му дом в Копривщица.
Найден Геров поставя началото на природо-математическия предмет „Физика“ в преподаването през Възраждането, използвайки термини, напълно актуални със световните образователни тенденции. Възрожденските познания за физическите явления спомагат за развитието на просвещенската мисъл и за едно ново отношение към света и човека – рационалното и позитивистичното отношение. В автобиографичния-етнографски мемоар „От Копривщица до Пловдив“ известният публицист Любен Каравелов критично осмива традиционно-патриархалното отношение към нововъведения от Геров предмет, напълно демонизиран и отречен:
„Слушай, синко! Ако ти послушаш дяда си и ако се погрижиш да изпълниш съветите ми, то след време ще да ми кажеш „сполай ти“. Не слушай баща си: той иска да направи от тебе дявол знае какво! Не учи се там ония глупости, които учеше преди две години момчетата хаджи Геровият син. Тебе не трябат никакви пизики-мизики. Ти и без тия физики ще да се научиш да мериш сиренето и да спрягаш воловете. Аз те съветувам да научиш различни божествени неща и да изпедепцаш турският език“ (Каравелов 1874).
Сами по себе си разгледаните два документа, програмата и правилникът, показват амбициозния образователен проект на Найден Геров за единство и демократичност, за ефикасно училищно управление и за пълноценни взаимоотношения между учителите, учениците и техните родители. Тази система, предварително съобразена спрямо утилитарните потребности за доброто функциониране на учебния процес и взаимен диалог между учителя и ученика, с основание може да се каже, че би послужила на днешната образователна система, която може да почерпи идеи за допълването и усъвършенстването си.
https://bulgarianhistory.org/nayden-gerov/

За Тракия с песен и танц бр.249

За Тракия с песен и танц | Българска история

Обширна е Тракия, а още по-обширен е смисълът, който тя носи. Това не е само плодородна земя и история. Тракия е и емоция, която е достигнала до нас благодарение на незабравимите тракийски песни и танци. Много от тях са живи и до днес. Изпълняват се от млади и стари, като обогатяват не само българската, но и световната култура.
Тракия е област, чиито политически и географски граници не съвпадат. Днес тя е поделена между три държави – България, Гърция и Турция. Тракийци се наричат всички хора, населяващи земите ѝ, независимо от етноса, към който принадлежат. В чисто географски смисъл северните ѝ граници достигат Стара планина, а западните – Шоплука, Рила и Пирин. Южните и източните ѝ брегове се мият от водите на три морета – Егейско, Мраморно и Черно. Климатът е благоприятен, а почвата е плодородна. Областта е богата на история и хора, които са преживели не една или две трагедии. Нека да насочим вниманието си към Беломорска Тракия. През 1913 година вследствие на Междусъюзническата война турци и гърци извършват едно от най-големите престъпления на XX век. Само за няколко месеца от родните им места със сила са прогонени над 300 000 българи, от които близо 60 000, предимно жени, деца и старци, са избити по най-жесток начин. Живите са принудени да бягат към България. Макар скоро масово да се завръщат по домовете си или каквото е останало от тях, десетина години по-късно трябва окончателно да ги напуснат. Малцина са онези, които в периода 1941-1944 година, когато тази област е под българско управление, са в родната си земя.
Въпреки всички мъчения и тегоби, тракийци успяват да се съхранят. Запазват едни от най-ценните си качества – човечността и трудолюбието. Успешно се реализират в обществено-политическия живот на България, като никога не забравят откъде са дошли. Пазят своята култура, която се изразява в множество песни, хора и обичаи. Имат късмета душевността им да попадне в ръцете на истински професионалисти, които успешно я разпространяват по света и у нас.
Любомир Милетич
В беломорския фолклор има нещо много специално, което го отличава от фолклора на останалите области. Това е характерното за редица села слядно хоро. Свързва се най-вече с Черничево. То е село в Южна България. Намира се в община Крумовград, област Кърджали. В миналото е носело името Дутли. С него е вписано в книгата на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”
КНИГАТА НА ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ „РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 Г.”
Негов източник за случилото се там през кървавото лято на 1913 година е управителят на Земеделската банка в Ортакьой (днешен Ивайловград) Костадин Нефтянов. Той посочва, че са избити близо 90 мъже и жени. Виновниците са не само турци, но и местни помаци. Едно от най-големите им зверства е към българките в селото. Освен че ги обезчестяват дълго време, те пъхат в очите им запалени свещи. Трагедията е неописуема. Дори пет години след нея царяла всеобща тъга. Академик Милетич пише: „Сега там песен се не чува, гайда не свири, сватбите минават тъжно, защото нямало жена необезчестена. Играели един особен жален танц, нещо много старовремско. Този танц преди се играел само веднъж в годината.” Именно това е слядното хоро.
Може би никой от нас не си и помисля, че някъде се играят хора в деня, на който е разпънат Иисус Христос. Но в Черничево не е точно така. Всяка година на Разпети петък се е изпълнявало вече посоченото слядно хоро. То не е като другите – при него няма отсечени стъпки, краката се влачат по земята. Участниците се нареждат един след друг сякаш са вързани с робска верига. Мъжете застават отпред, като дясната им ръка е поставена на рамото на човека пред тях, а лявата стои на кръста им. Жените са след тях, като всяка държи с дясната си ръка лявата на стоящата пред нея. Има и специални песни, които съпровождат самото хоро. Едната от тях е „Илю пуд смоква сидеше”:
 Илю пуд смоква сидеше,
пуд смоква сянка дебела,
разпусна Илю, разпусна
негуву стаду голяму
пу куржалийски сънърье
пу евренкивски кърове.
Меймет ми грозен айдутин
той си на Иле думаше:
— Илю льо найдар кеая,
вати ми овца дебела.
Илю Мейметю румонье:
— Кък да ти ватя, Меймете,
я га с стаду сипкаву.
Пумъкна Меймет, пумъкна
бялу черянье ножеве,
тъй си Иля кайдиса
ав лявата срана ав сърцету.
Илю се виком провикна:
— Калояне ле, малашинине,
пусни ми силни аберье,
ду Батур млада кеая,
че ми са Иля ранили
куржалийските копуци.
Дорде ми Илю отдеме
той се ас душа раздели.
*смоква – смокиня, Курджали и Евренкьой  – села в Гюмюрджинско, сънър – синор, найдар кеая   –  пръв овчар, овца дебела   –  угоена овца, румоне  –  говори, сипкаво  – шаркаво, кайдиса  – заколи, малашинине  – чирак, аберь – сьобщение, копуци  –  нехранимайковци, отдеме  –  съвземе се.
Слядното хоро не остава само в Черничево и останалите села на Беломорска Тракия. Благодарение на един от най-големите професионалисти в българското фолклорно изкуство то е известно на целия свят. Този човек е Филип Кутев. За него може да се каже много, но в момента ще се спрем на това, което е свързано с нашата тема.
Филип Кутев с част от ръководения от него ансамбъл.
Филип Кутев е роден в Айтос през 1903 година. Именно там, за пръв път, той се среща със заселилите се в региона бежанци от Беломорска Тракия. Много бързо техните мелодии стават едни от най-любимите му. Контактът му с тях оставя отпечатък върху делото му.
С течение на времето се научава да свири на цигулка, впоследствие става композитор и диригент. Създава сюити на фолклорна основа, пише музика за филми като „Под игото“ (1952), „Героите на Шипка“ (1955), „Хитър Петър“ (1960). Връх в неговото дело е основаването на Държавния ансамбъл за народни песни и танци (ДАНПТ) през 1951 година. Той е негов главен художествен ръководител повече от тридесет години. За това немалко време  утвърждава високото му професионално ниво и световната му популярност, създава уникални музикални композиции, като безспорен е талантът му при обработката и адаптацията на народни песни. Хореограф на танцьорите е друго голямо име в нашия фолклор – Маргарита Дикова. Двамата успяват да създадат множество танцови постановки, които се изпълняват и до днес. Една от тях е „Българи глава вдигнали”. В нея за основа на един от мъжките танци Филип Кутев използва вече споменатото слядно хоро. Благодарение на него то придобива известност и не остава затворено само в Беломорието, а се разпространява навсякъде, където ансамбълът има изява.
Богата е Тракия, а още по-богат и необятен е фолклорът ѝ. В него има и радост, и тъга, и спомен, и мечта. Единственото, което му липсва, са интересуващи се хора. Никога обаче не е късно за връщане към корена. Може би сега е точното време – нито миг по-рано или по-късно.
https://bulgarianhistory.org/slyadno-horo/

Боженишки Урвич бр.249

един от последните стожери на Втората българска държава

Крепостта Боженишки Урвич съчетава могъщата природа на Балкана и героичното минало на страната ни. Създадена в първите столетия на новото хилядолетия, тя просъществува до самия край на българската средновековна държава. Векове наред пази спомен за епилога на една жестока и неравна битка при нашествието на османските турци по времето на цар Иван Шишман.
Крепостта се намира само на 80 километра от София и на 20 километра от Ботевград. Пътят е лесен и достъпен – карате по автомагистрала Хемус, отклонявате се по пътя за Ботевград и след Скравена завивате надясно към село Новачене. Оттам има още 10 километра до Боженица. В селото има поставени табели, по които лесно ще се ориентирате.
Пътят от село Боженица до крепостта започва с малък мост, построен над река Бебреш, за която се разказва, че навремето е била толкова пълноводна, че в нея са плували огромни сомове. Днес тя е плитка и може да спрете за кратко, за да се разхладите. От това място има още четири километра асфалтов път, по който се стига до изцяло обновения парк. В него ще откриете големи беседки и студена чешма, които са чудесно място за пикник и почивка. От парка започва и самата екопътека, която води до единствения вход на твърдината. На места тя е леко стръмна, но пък затова  може да спрете под сянката на вековните дървета.
Любопитна е историята за откриването на крепостта. През 1918 г. силна буря събаря вековно дърво на планински хълм, където хората пасели добитъка си. След като бурята преминала, овчарят Недялко Менковски решил да изкара животните си на паша и в корените на същото дърво се натъкнал на разкривени и непонятни букви, изсечени върху скала. Той бързо информирал властите за откритото и през 1922 година в селото пристигнал историкът Петър Мутафчиев, току-що завършил образованието си в чужбина. Той забелязал, че буквите са с различни размери – на места с големина 22 сантиметра, другаде два пъти по-малки и не са съобразени с плоскостта. Все пак бъдещият академик успял да разчете написаното: „Аз Драгомир писах. Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя.”
Руините на крепостните стени и сгради. Източник: www.drumivdumi.com
Това е един от малкото достигнали до нас надписи от времето на нахлуването на османските турци на Балканите. Макар и кратък, той свидетелства за кървавите битки на народа със завоевателите. Това, че севаст Огнян е поддържал вярата на царя потвърждава разединението на българската аристокрация в един от най-съдбовните моменти в историята ни, което за съжаление е довело до нейното унищожаване. Сега надписът се пази от метална решетка, за да бъде запазен за идните поколения, каквато със сигурност е била първоначалната цел и на автора.
Още през 1966 г. крепостта е обявена за обект с национална значение. Първата археологическа експедиция на местността започва през 1971 г. Заради непристъпността на мястото, на учените им били нужни цели осем години, за да разкрият тайните ѝ. Проучванията показват, че хълмът се е обитавал още от четвъртото хилядолетие преди новата ера. Първите крепостни съоръжения – две от външните крепостни стени, са от V век, когато крепостта е била част от охранителната система на Византия по северната граница и целта ѝ е била да пази пределите на империята от нахлуващите варварски племена и да приютява хората от околността. Това твърдение се подкрепя от множеството открити ранновизантийски монети – на императорите Валентиан, Юстин I и Юстиниан, както и предмети от византийско стъкло и керамика. Открит е и стар римски път, който макар и обрасъл в растителност още личи. По него археолозите са открили надписи, които възхваляват римляните Валентиян и Грациян. По всичко личи, че в градът е кипял оживен културен, търговски и обществен живот.
По време на Първото българско царство няма никакви запазени данни за укреплението. Свидетелства за нея се появяват чак през XIII век, вече в пределите на Второто българско царство, когато е изграден и третият крепостен пояс, който прегражда единствения вход от северната страна. Своят разцвет Боженишки Урвич преживява през XIV век, когато за севаст на цялата област е провъзгласен Огнян, кефалия на българския цар. Близо до мястото, където е била портата на твърдината, са открити над 1300 сребърни монети с образа на последния български владетел, орязани по краищата, вероятно с цел да се спести метал. До портите на крепостта са открити множество върхове на оръжия – копия и стрели, скелета на бойници и бойни топки, които показват, че съпротивата е била самоотвержена и героична.
Надписът на севаст Огнян. Източник: www.balkanec.bg
Размерите на крепостта са внушителни. Общата площ на укреплението е 1600 квадратни метра. Външната стена е имала височина четири, на места до шест метра. Вътрешната крепостна стена е с дължина 200 метра, а на места е с широка почти три метра. Както повечето крепости, така и тази е построена на високо, естествено защитено място. Самият хълм е с форма на пресечен конус и от три страни се извисяват урви и отвесни скали, които правят крепостта непристъпна. От най-високата точка на хълма, наричана Войводов камък, е била разположена наблюдателната площадка, откъдето жителите са наблюдавали пътищата и проходите в околността. От кулата в югозападната част на крепостта е поддържана връзка с други укрепления от старопланинската система. В случай на нужда там е имало таен тунел, дълъг над 7 метра и е разполагал със скривалище за осем души.
Във вътрешността на крепостта изобилстват скалните ниши и тунели. В североизточната част, до наблюдателна кула е издълбана църква, която може да се види и днес. До нея се стига по обновени дървени стълби, а по-смелите могат да се качат отгоре и да се насладят на панорамната гледка, която се открива. В църквата някога е имало икона, нарисувана върху самата скала на Свети Георги Победоносец, но за съжаление през годините, в които мястото не е било поддържано, тя е била остъргана и днес вече е изцяло заличена.
Легенда разказва как през 80-те години на миналия век иманяри са намерили несметно богатство. През 90-те години археолозите откриват друг тунел, започващ от щерна за вода, намираща се до входа на крепостта. Тунелът е свързвал Боженишки Урвич с Чекотинския манастир и по всяка вероятност е бил още един път за бягство при опасност. Археолозите разкопават около три километра от него, но разклоненията му в скалите са многобройни и все още остават неизследвани. Учените го затрупват отново, за да не стане и той обект на иманярство, както иконата на Свети Георги в Скалната църква.
https://bulgarianhistory.org/bozhenishki-urvich/
Някога на територията на крепостта е имало друга църква, но днес личат само основите ѝ. Оцелели са малко парчета от стенописите ѝ, по които историците съдят, че по блясък и майсторство църквата се е конкурирала с Боянската църква. Освен останките на църквата са оцелели и основите на няколко жилищни сгради, построени точно до крепостната стена. Днес може да видите част от реставрираните крепостни стени, но голяма площ от укреплението остава неизследвана и тепърва ще разкрива тайните си. В комплекса под крепостта е открит и некропол с четиридесет и осем гроба, съдържащи останки на жителите на града. Според учените по Войводовия камък лежи и самият Огнян – храбрият бранител на една от последните български твърдини.
https://bulgarianhistory.org/bozhenishki-urvich/

Мини-хеликоптерът на Марс с първи доклад за състояние бр.249то си

Мини-хеликоптерът “Инджинюъти” на Марс изпрати първия доклад за състоянието си, който показва, че и той, и базовата му станция работят, както е планирано, съобщи сайтът Физ.орг.
“Инджинюъти” кацна на Марс, прикрепен към долната част на роувъра “Пърсивиърънс” на 18 февруари. Той ще остане така от 30 до 60 дни.
Инженерите от наземния контрол в Лабораторията за реактивни двигатели на НАСА се интересуват предимно дали батериите му се зареждат и дали работи добре базовата станция, която съхранява и препраща съобщенията между него и Земята и поддържа отоплението на хеликоптера.
https://www.radiovox.bg/the-mini-helicopter-on-mars-with-the-first-report-on-its-condition/2021/02/22/

СРЕДНОВЕКОВИЕ 4

1194 год. Иванко,след като убива Асен I, избягва при византийците и е награден за предателството си с длъжността управител на Пловдивска област.Пет години по-късно той обаче се съюзява с Калоян и разширява пловдивските си „владения“ до Бяло море.Заради тази дързост император Алекси Ангел с огромна войска се появява от Константинопол пред крепостта на Пловдив и я превзема.Иванко е заловен и убит по-късно.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“
 

Теснолинейката – железният път през планината бр.249

На разстояние от 760 мм една от друга, или с други думи по-малко от три педи, отстоят релсите на трансродопската железницата. Толкова са тесни, че тази особеност е отбелязана и в името на железницата – теснолинейка.
Идеята за високопланински тесен железен път е представена през 1916 година, т. е. по време на Първата световна война, а шестият последен етап от строителството е завършен в края на 1945, непосредствено след края на Втората. Въпреки драматичния период между двете световни войни, белязан от национална катастрофа, преврати, икономически трудности, политически убийства и обществен антагонизъм, България все пак намира сили да реализира този високопланински транспортен проект, било то и в продължение на над две десетилетия.
Мотивите на държавата да предприеме този сложен и скъп строеж са най-вече два – свързването на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) с основните жп линии в страната, който остава неизпълнен и до днес. Друга основна полза от линията осигурява ефективната експлоатация на горските ресурси в недостъпните рило-родопски гори. За да се случи това обаче трябва още много работа.
Локомотив 506-76, строен в SCHWARTZKOPFF- Berlin през 1931 г.
Първият етап от осъществяването на проекта свързва 20 километра между Септември – част от Хиршовата железница и Лъджене – днес квартал на Велинград. Първият влак преминава през тесните релси на трасето на 1 август 1926 година. Истински сложната част от строежа тепърва предстои да бъде изградена, а тогавашният печат не пропуска да обобщи възторжено речта на Негово Величество при откриването на най-трудния участък Чепино – Якоруда – Белица през 1939 година под заглавие „С цар Борис … от Марица през Родопите към Пирин и Места“:

ОСВЕТЕНАТА ДНЕС ЛИНИЯ, КОЯТО ПРОПЛЪЗВА РОДОПИТЕ И СВЪРЗВА ДОЛИНАТА НА МАРИЦА С ДОЛИНАТА НА МЕСТА МИНАВА ПРЕЗ ЕДНИ ОТ НАЙ-КРАСИВИТЕ МЕСТА НА НАШАТА РОДИНА И ПРЕДСТАВЛЯВА, ПО ТРУДНОСТИТЕ, КОИТО СА ПРЕОДОЛЕНИ ПРИ НЕЙНАТА ПОСТРОЙКА ЕДНО ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ПОСТИЖЕНИЯ НА НАШАТА МЛАДА ТЕХНИКА И НА БЪЛГАРСКИЯ ТРУД.

Царят дори подкарва парния локомотив по време на церемонията, напомняйки за страстта си към железниците. Социалната функция на пътя е също толкова важна за местното население, както и днес: „железопътната линия Чепино – Якоруда – Белица ще даде удобна и бърза връзка на трудолюбивото население от тоя край с главните центрове на страната. Тя ще повдигне поминака му, ще улесни разумното и рационалното използване на горските богатства, на нашите три планини, три сестри, величествената Рила, легендарния Пирин и китните Родопи.“
Гара Сарамбей (Септември), преди 1934 г.
От думите на царя лъха обоснована гордост. От Септември дотук стойността на проекта възлиза на около 200 милиона лева. По трасето има изградени 35 тунела, някои от които са част от няколко сложни специални съоръжения, с помощта на които да бъдат преодолявани стръмните баири и острите завои. Наречени „шестици“ и „осмици“, те представляват пресичания на линията на няколко нива, които в единия или другия случай напомнят съответната цифра.
Тези нестандартни инженерни решения представляват единствената алтернатива, за да може железницата да преодолее пресечения терен, който при гара Аврамово достига до цели 1237 метра над морското равнище, с което се извисява по-високо от всеки друг влак на Балканския полуостров. Освен природна граница между Рила и Родопите до Балканската война през Аврамовата седловина минава и държавната граница. Около гара Аврамово е и най-стръмният участък от трасето със сериозна денивелация и най-дългия тунел на цялата линия, минаващ под едноименната седловина.
Трипедовите релси на фона на красивите родопски гори и величествените пирински върхове правят 4-вагонната композиция да излгежда като влакче за джуджета от някоя приказка за божествена и недостъпна за хората планина. В действителност железницата има далеч по-практическа функция и макар за голяма част от пътниците в нея пътуването да е туристическа атракция, то главното ѝ предназначение е да свързва градчетата и селата в региона едно с друго. Дълги години транспортът на стоки и животни и пощенските услуги са съпътствали придвижването на хора. В много участъци от 124 километровото трасе теснолинейката е единственото обществено превозно средство, което местното население може да използва, а за някои села тя е единствената транспортна връзка със света.
Пейзажът е толкова разнообразен, че близо петте часа минават в зяпане през прозореца и в непрестанни снимки. Не по-малко интересно става, когато погледът се насочи навътре във вагона. Местните редовни пътници в голямата си част са мюсюлмани, които пътуват на близко разстояние между селата или до близкия град. Техният облик е коренно различен от този, който сме свикнали да виждаме в големия град. Със своя автентичен външен вид и шареното помашко облекло пътниците превръщат железницата в един своеобразен етнографски музей на колела.
Първата сграда на гара Лъджене (Велинград), 20-те години на XX век.
Неповторимото културно преживяване във вагоните на малкото влакче предразполага туристите да отпуснат душата си. Можем само да гадаем колко пътници са намерили любовта в задушевните вагони, обградени от вечните родопски, рилски и пирински простори. А спомените, които продължават да бъдат създавани вече близо век в тях, са неизброими, запечатани само от вековните гори, които ежедневно наблюдават пъпленето на влакчето.
Предпоследната връзка от строежа – между Белица и Банско е открита навръх 3-и март 1943 година. Банско и Добринище не са включени в първоначалното трасе, което е трябвало да се спуска по долината на Места към Неврокоп от спирка Генерал Ковачев, но заобикаля, за да не изключи тези населени места от благата на новата транспортна връзка. Последният участък от линията между Банско и Добринище е завършен на 9-и декември 1945. По този начин днешните студенти, които се отправят към Банско за своя празник все по-често се възползват от възможността да изберат този релаксиращ, екологичен и нетрадиционен транспорт, приобщавайки и самия път към празника.
Ако първоначалният план на трасето беше осъществен докрай, днес нямаше да наричаме теснолинейката само родопска, но със сигурност от влакчето щяхме да се наслаждаваме на още 43 километра безмерна красота по поречието на Места. До преди 15 години съществува и клон на линията, който свързва Пазарджик и Варвара, но за жалост той е безвъзвратно закрит и демонтиран.
Със закриването на теснолинейката Червен бряг – Оряхово през същата 2002 година, Септември – Добринище остава единстверната теснопътна линия на територията на България. До преди няколко години се прокрадваха гласове и цялото трасе да бъде закрито поради нерентабилност, но здравият разум надделя те останаха само в сферата на намеренията.
Към днешна дата самобитната линия предизвиква все по-голям интерес, който прекрачва и границите на България, така че можем да кажем, че с дружни усилия българското общество спаси тази българска ценност. През тази година беше и възстановен и пуснат в движение след 30-годишна почивка и еталонния пътнически влак „Родопи“. А в доскоро изоставената сграда на гара Цепина вече се помещава музей, който разказва историята на тази забележителна железница по-добре от всеки текст.
https://bulgarianhistory.org/istoria-na-tesnolineikata/

БИТКАТА В ЖИВОТА БР.249

Битките в живота Един цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота. – Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота – казал младежът. – Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът. Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб. Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СВЕТА” – Точно това смятах да направя – рекъл си младежът. Истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми. И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял. Минали години. Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал: – Какво научи по Пътя? – Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи. – Хубаво – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си. И изчезнал. Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело: „ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ” – Това си и мислех – си рекъл той. Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина. И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка. Минали години. Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал: – Какво научи по Пътя? – Научих, – отвърнал принцът, – че другите не са причината, нито на извора на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия. – Имаш право – съгласил се мъдрецът. С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си. Казал старецът тези думи и изчезнал. След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ” – Да – помислил принцът. Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя. И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал. Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос: – Какво научи по пътя? – Научих, – отвърнал принцът, – че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим. – Добре – казал старият мъдрец. – Да – продължил принцът, но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна! – Точно това е следващата ти цел – съобщил му мъдрецът. Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път. Казал това и изчезнал. Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял: „ПРИЕМИ СЕБЕ СИ” Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано. – Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той. Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава. Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос: – Какво научи по Пътя? – Научих, – отвърнал принцът, – че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно. – Добре – казал мъдрецът. Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата. – Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел: „ПРИЕМИ ДРУГИТЕ” Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени. Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал: – Какво научи по Пътя? – Научих, – отговорил принцът, – че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.- Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата. От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело: „ПРИЕМИ СВЕТА” – Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът. Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед? – Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща. – Научих – отвърнал принцът, че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.- Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света. Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината. – Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, – този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината. И старецът изчезнал….
  предоставя Людмил Петров