Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като „шпионин”, „предател“, „изедник“ и „експлоататор на народа”, т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек. Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за „злото лице” на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.

Чорбаджийството е част от групата на финансово обезпечените българи, която ще изгради икономическата база, от която ще се зароди цялото движение (национално и духовно) срещу поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите промени, които настъпват в Османската империя след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източният феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски „деспотско-тиранска система”, които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и заможната прослойка сред българското население, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото „базата определя надстройката”.

Стабилната финансово прослойка се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните нейни степени и групи.

Върхът на социалната пирамида се заемала от висшето общество, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не са голяма част от социалната йерархия, но тяхното влияние не е никак малко, а от тях зависи до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се, не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за „съживяване” на Османската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време.

Следващата група в социалната стълбица е на средната класа, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, е една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Към тях се числят и чорбаджиите, за които ще говорим по-нататък. Третата част се състои от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че са мнозинство (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и „гърбът” на който се опира българското революционно движение.

И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно свързано с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век тази прослойка присъства в обществения строй и въздейства силно върху тогавашните отношения. През 1857 година се издава Закон за чорбаджиите в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност вършат в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, тъй като при такива условия е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса.

Още в първите векове на османското владичество, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между „потисници, грабители” и „трудещите се неуморно селски маси” е била удобна на властта преди 10 ноември 1989 г., за да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място.

Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните „знатни” сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е крупен търговец, в продължение на 40 години е лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов е лихвар, търговец и фабрикант, който разгръща мащабна стопанска дейност в града. Със средствата си посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново е Хаджи Минчо Цачев. Той е влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамува от българското си потекло, не се отказва от народността си, не последва много богати българи от онова време, които се определят като гърци.

Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомага все повече засилващата се борба с гръц­ките фанариоти и става водач на българската „национална партия” в Търново. С негови сред­ства през 1849 г. отново е въздигнато запаленото от гърците и впоследствие изгоряло българското училище при църквата „Св. Никола“ в Търново, което Хаджи Минчо прави триетажно. Той се грижи и за църквите, като настоява там да се служи и пее само на български.

Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимава се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на църковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий. Той и цяла Враца желаят техния духовен пастир да бъде българин. Под влияние на гръцките владици обаче той е заловен и убит през 1827 г.

Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век създава една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Има фабрики в Габрово и Казанлък, а също така дейно търгува на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му и открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите чорбаджии в самото зараждане на тази прослойка.

От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събира данъка върху овцете и едрия рогат добитък в различни региони на българските земи, като стига чак до Албания. Редом с него застава Божил Чорбаджи от Котел, замогнал се финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач – Стойко Попович. Бащата на Георги Раковски създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработват 20 000 топа аба.

В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявява и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков снабдява Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също поема този занаят и се издига в очите на обществото както със своята стопанска дейност, така и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища дори и извън Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.

Хаджи Станьо Врабевски, наричан още „Тетевенският Ротшилд”, е изключително богат (според Стоян Заимов имал „до десет хиляди лири”), но и отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е гледан с уважение от турските власти и е има възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който изнася за Австро-Унгария и Влашко, той се замогва и се превръща във важна личност за съдбата на местните хора. Както мнозина, Врабевски е захласнат по българското национално-освободително движение. Познава се лично с Васил Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872 г.), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :

„ – Ами ти, бре, хаджи, защо…? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? …

 – Свобода на България ми трябва, ефенди.”

Разбира се, може да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Желязна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груев (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия е и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.

Чорбаджийското явление има злощастната съдба да се появи на фона на прехода от феодализъм към капитализъм и то в Османската империя, където подобен ред не е познат. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите „експлоататори и грабители” са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители. Естествено, не всички имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих може да заключим, че хвърляйки „черното петно” върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много,за да подпомогнат народния просперитет.

Автор: Иван Станков

https://bulgarianhistory.org/chorbadzii/

Крепостта Боженишки Урвич съчетава могъщата природа на Балкана и героичното минало на страната ни. Създадена в първите столетия на новото хилядолетия, тя просъществува до самия край на българската средновековна държава. Векове наред пази спомен за епилога на една жестока и неравна битка при нашествието на османските турци по времето на цар Иван Шишман.

Крепостта се намира само на 80 километра от София и на 20 километра от Ботевград. Пътят е лесен и достъпен – карате по автомагистрала Хемус, отклонявате се по пътя за Ботевград и след Скравена завивате надясно към село Новачене. Оттам има още 10 километра до Боженица. В селото има поставени табели, по които лесно ще се ориентирате.

Пътят от село Боженица до крепостта започва с малък мост, построен над река Бебреш, за която се разказва, че навремето е била толкова пълноводна, че в нея са плували огромни сомове. Днес тя е плитка и може да спрете за кратко, за да се разхладите. От това място има още четири километра асфалтов път, по който се стига до изцяло обновения парк. В него ще откриете големи беседки и студена чешма, които са чудесно място за пикник и почивка. От парка започва и самата екопътека, която води до единствения вход на твърдината. На места тя е леко стръмна, но пък затова  може да спрете под сянката на вековните дървета.

Любопитна е историята за откриването на крепостта. През 1918 г. силна буря събаря вековно дърво на планински хълм, където хората пасели добитъка си. След като бурята преминала, овчарят Недялко Менковски решил да изкара животните си на паша и в корените на същото дърво се натъкнал на разкривени и непонятни букви, изсечени върху скала. Той бързо информирал властите за откритото и през 1922 година в селото пристигнал историкът Петър Мутафчиев, току-що завършил образованието си в чужбина. Той забелязал, че буквите са с различни размери – на места с големина 22 сантиметра, другаде два пъти по-малки и не са съобразени с плоскостта. Все пак бъдещият академик успял да разчете написаното: „Аз Драгомир писах. Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя.”

Това е един от малкото достигнали до нас надписи от времето на нахлуването на османските турци на Балканите. Макар и кратък, той свидетелства за кървавите битки на народа със завоевателите. Това, че севаст Огнян е поддържал вярата на царя потвърждава разединението на българската аристокрация в един от най-съдбовните моменти в историята ни, което за съжаление е довело до нейното унищожаване. Сега надписът се пази от метална решетка, за да бъде запазен за идните поколения, каквато със сигурност е била първоначалната цел и на автора.

Още през 1966 г. крепостта е обявена за обект с национална значение. Първата археологическа експедиция на местността започва през 1971 г. Заради непристъпността на мястото, на учените им били нужни цели осем години, за да разкрият тайните ѝ. Проучванията показват, че хълмът се е обитавал още от четвъртото хилядолетие преди новата ера. Първите крепостни съоръжения – две от външните крепостни стени, са от V век, когато крепостта е била част от охранителната система на Византия по северната граница и целта ѝ е била да пази пределите на империята от нахлуващите варварски племена и да приютява хората от околността. Това твърдение се подкрепя от множеството открити ранновизантийски монети – на императорите Валентиан, Юстин I и Юстиниан, както и предмети от византийско стъкло и керамика. Открит е и стар римски път, който макар и обрасъл в растителност още личи. По него археолозите са открили надписи, които възхваляват римляните Валентиян и Грациян. По всичко личи, че в градът е кипял оживен културен, търговски и обществен живот.

По време на Първото българско царство няма никакви запазени данни за укреплението. Свидетелства за нея се появяват чак през XIII век, вече в пределите на Второто българско царство, когато е изграден и третият крепостен пояс, който прегражда единствения вход от северната страна. Своят разцвет Боженишки Урвич преживява през XIV век, когато за севаст на цялата област е провъзгласен Огнян, кефалия на българския цар. Близо до мястото, където е била портата на твърдината, са открити над 1300 сребърни монети с образа на последния български владетел, орязани по краищата, вероятно с цел да се спести метал. До портите на крепостта са открити множество върхове на оръжия – копия и стрели, скелета на бойници и бойни топки, които показват, че съпротивата е била самоотвержена и героична.

Размерите на крепостта са внушителни. Общата площ на укреплението е 1600 квадратни метра. Външната стена е имала височина четири, на места до шест метра. Вътрешната крепостна стена е с дължина 200 метра, а на места е с широка почти три метра. Както повечето крепости, така и тази е построена на високо, естествено защитено място. Самият хълм е с форма на пресечен конус и от три страни се извисяват урви и отвесни скали, които правят крепостта непристъпна. От най-високата точка на хълма, наричана Войводов камък, е била разположена наблюдателната площадка, откъдето жителите са наблюдавали пътищата и проходите в околността. От кулата в югозападната част на крепостта е поддържана връзка с други укрепления от старопланинската система. В случай на нужда там е имало таен тунел, дълъг над 7 метра и е разполагал със скривалище за осем души.

Във вътрешността на крепостта изобилстват скалните ниши и тунели. В североизточната част, до наблюдателна кула е издълбана църква, която може да се види и днес. До нея се стига по обновени дървени стълби, а по-смелите могат да се качат отгоре и да се насладят на панорамната гледка, която се открива. В църквата някога е имало икона, нарисувана върху самата скала на Свети Георги Победоносец, но за съжаление през годините, в които мястото не е било поддържано, тя е била остъргана и днес вече е изцяло заличена.

Легенда разказва как през 80-те години на миналия век иманяри са намерили несметно богатство. През 90-те години археолозите откриват друг тунел, започващ от щерна за вода, намираща се до входа на крепостта. Тунелът е свързвал Боженишки Урвич с Чекотинския манастир и по всяка вероятност е бил още един път за бягство при опасност. Археолозите разкопават около три километра от него, но разклоненията му в скалите са многобройни и все още остават неизследвани. Учените го затрупват отново, за да не стане и той обект на иманярство, както иконата на Свети Георги в Скалната църква.

https://bulgarianhistory.org/bozhenishki-urvich/

Някога на територията на крепостта е имало друга църква, но днес личат само основите ѝ. Оцелели са малко парчета от стенописите ѝ, по които историците съдят, че по блясък и майсторство църквата се е конкурирала с Боянската църква. Освен останките на църквата са оцелели и основите на няколко жилищни сгради, построени точно до крепостната стена. Днес може да видите част от реставрираните крепостни стени, но голяма площ от укреплението остава неизследвана и тепърва ще разкрива тайните си. В комплекса под крепостта е открит и некропол с четиридесет и осем гроба, съдържащи останки на жителите на града. Според учените по Войводовия камък лежи и самият Огнян – храбрият бранител на една от последните български твърдини.

https://bulgarianhistory.org/bozhenishki-urvich/

На разстояние от 760 мм една от друга, или с други думи по-малко от три педи, отстоят релсите на трансродопската железницата. Толкова са тесни, че тази особеност е отбелязана и в името на железницата – теснолинейка.

Идеята за високопланински тесен железен път е представена през 1916 година, т. е. по време на Първата световна война, а шестият последен етап от строителството е завършен в края на 1945, непосредствено след края на Втората. Въпреки драматичния период между двете световни войни, белязан от национална катастрофа, преврати, икономически трудности, политически убийства и обществен антагонизъм, България все пак намира сили да реализира този високопланински транспортен проект, било то и в продължение на над две десетилетия.

Мотивите на държавата да предприеме този сложен и скъп строеж са най-вече два – свързването на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) с основните жп линии в страната, който остава неизпълнен и до днес. Друга основна полза от линията осигурява ефективната експлоатация на горските ресурси в недостъпните рило-родопски гори. За да се случи това обаче трябва още много работа.

Първият етап от осъществяването на проекта свързва 20 километра между Септември – част от Хиршовата железница и Лъджене – днес квартал на Велинград. Първият влак преминава през тесните релси на трасето на 1 август 1926 година. Истински сложната част от строежа тепърва предстои да бъде изградена, а тогавашният печат не пропуска да обобщи възторжено речта на Негово Величество при откриването на най-трудния участък Чепино – Якоруда – Белица през 1939 година под заглавие „С цар Борис … от Марица през Родопите към Пирин и Места“:

ОСВЕТЕНАТА ДНЕС ЛИНИЯ, КОЯТО ПРОПЛЪЗВА РОДОПИТЕ И СВЪРЗВА ДОЛИНАТА НА МАРИЦА С ДОЛИНАТА НА МЕСТА МИНАВА ПРЕЗ ЕДНИ ОТ НАЙ-КРАСИВИТЕ МЕСТА НА НАШАТА РОДИНА И ПРЕДСТАВЛЯВА, ПО ТРУДНОСТИТЕ, КОИТО СА ПРЕОДОЛЕНИ ПРИ НЕЙНАТА ПОСТРОЙКА ЕДНО ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ПОСТИЖЕНИЯ НА НАШАТА МЛАДА ТЕХНИКА И НА БЪЛГАРСКИЯ ТРУД.

Царят дори подкарва парния локомотив по време на церемонията, напомняйки за страстта си към железниците. Социалната функция на пътя е също толкова важна за местното население, както и днес: „железопътната линия Чепино – Якоруда – Белица ще даде удобна и бърза връзка на трудолюбивото население от тоя край с главните центрове на страната. Тя ще повдигне поминака му, ще улесни разумното и рационалното използване на горските богатства, на нашите три планини, три сестри, величествената Рила, легендарния Пирин и китните Родопи.“

От думите на царя лъха обоснована гордост. От Септември дотук стойността на проекта възлиза на около 200 милиона лева. По трасето има изградени 35 тунела, някои от които са част от няколко сложни специални съоръжения, с помощта на които да бъдат преодолявани стръмните баири и острите завои. Наречени „шестици“ и „осмици“, те представляват пресичания на линията на няколко нива, които в единия или другия случай напомнят съответната цифра.

Тези нестандартни инженерни решения представляват единствената алтернатива, за да може железницата да преодолее пресечения терен, който при гара Аврамово достига до цели 1237 метра над морското равнище, с което се извисява по-високо от всеки друг влак на Балканския полуостров. Освен природна граница между Рила и Родопите до Балканската война през Аврамовата седловина минава и държавната граница. Около гара Аврамово е и най-стръмният участък от трасето със сериозна денивелация и най-дългия тунел на цялата линия, минаващ под едноименната седловина.

Трипедовите релси на фона на красивите родопски гори и величествените пирински върхове правят 4-вагонната композиция да излгежда като влакче за джуджета от някоя приказка за божествена и недостъпна за хората планина. В действителност железницата има далеч по-практическа функция и макар за голяма част от пътниците в нея пътуването да е туристическа атракция, то главното ѝ предназначение е да свързва градчетата и селата в региона едно с друго. Дълги години транспортът на стоки и животни и пощенските услуги са съпътствали придвижването на хора. В много участъци от 124 километровото трасе теснолинейката е единственото обществено превозно средство, което местното население може да използва, а за някои села тя е единствената транспортна връзка със света.

Пейзажът е толкова разнообразен, че близо петте часа минават в зяпане през прозореца и в непрестанни снимки. Не по-малко интересно става, когато погледът се насочи навътре във вагона. Местните редовни пътници в голямата си част са мюсюлмани, които пътуват на близко разстояние между селата или до близкия град. Техният облик е коренно различен от този, който сме свикнали да виждаме в големия град. Със своя автентичен външен вид и шареното помашко облекло пътниците превръщат железницата в един своеобразен етнографски музей на колела.

Неповторимото културно преживяване във вагоните на малкото влакче предразполага туристите да отпуснат душата си. Можем само да гадаем колко пътници са намерили любовта в задушевните вагони, обградени от вечните родопски, рилски и пирински простори. А спомените, които продължават да бъдат създавани вече близо век в тях, са неизброими, запечатани само от вековните гори, които ежедневно наблюдават пъпленето на влакчето.

Предпоследната връзка от строежа – между Белица и Банско е открита навръх 3-и март 1943 година. Банско и Добринище не са включени в първоначалното трасе, което е трябвало да се спуска по долината на Места към Неврокоп от спирка Генерал Ковачев, но заобикаля, за да не изключи тези населени места от благата на новата транспортна връзка. Последният участък от линията между Банско и Добринище е завършен на 9-и декември 1945. По този начин днешните студенти, които се отправят към Банско за своя празник все по-често се възползват от възможността да изберат този релаксиращ, екологичен и нетрадиционен транспорт, приобщавайки и самия път към празника.

Ако първоначалният план на трасето беше осъществен докрай, днес нямаше да наричаме теснолинейката само родопска, но със сигурност от влакчето щяхме да се наслаждаваме на още 43 километра безмерна красота по поречието на Места. До преди 15 години съществува и клон на линията, който свързва Пазарджик и Варвара, но за жалост той е безвъзвратно закрит и демонтиран.

Със закриването на теснолинейката Червен бряг – Оряхово през същата 2002 година, Септември – Добринище остава единстверната теснопътна линия на територията на България. До преди няколко години се прокрадваха гласове и цялото трасе да бъде закрито поради нерентабилност, но здравият разум надделя те останаха само в сферата на намеренията.

Към днешна дата самобитната линия предизвиква все по-голям интерес, който прекрачва и границите на България, така че можем да кажем, че с дружни усилия българското общество спаси тази българска ценност. През тази година беше и възстановен и пуснат в движение след 30-годишна почивка и еталонния пътнически влак „Родопи“. А в доскоро изоставената сграда на гара Цепина вече се помещава музей, който разказва историята на тази забележителна железница по-добре от всеки текст.

https://bulgarianhistory.org/istoria-na-tesnolineikata/