1206 год. Калоян е повикан от павликяните /жители на Пловдив/ и с тяхно съдействие превзема отново града.В продължение на три дни традън е оставен на гнева на царя,който е предизвикан от конфликтите между българското и друго население.
Съвременникът Ville Hardouin пише по този повод „Беше разрушен целият град,кулите и стените, а дворците и богатите къщи- изгорени и срутени.“Резултатът според хрониста е „Така беше разрушен блестящия град Пловдив,който беше един от трите най-големи градове в Цариградската империя.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“
Встъпването в брак е център на жизнения цикъл в традиционното българско общество. Според народните представи „човек, който не се е родил, той няма да умре, който не се е оженил няма да е приет и на оня свят“. Нежененият човек не се ползва с уважение. Дори на преклонна възраст някъде го наричат „дете“, а когато умре извършват обредно „сватба-погребение“, за да го погребат.
Сватбата е празник, който утвърждава едно ново семейство, и изпълнява функциите на социален регулатор (между съпрузите, между двете семейно-родствени групи и селската общност).
Сватбените обичаи и обреди са призвани да осигурят здраве, щастие, материално благополучие, както на младата двойка, така и на целия селски колектив.
Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момичетата това е участието им в пролетните момински обичаи (лазаруване, кумичене и др.), докато за момчетата това е коледуването. Щом момичето премине през тези обичаи и обреди то започва да сплита косата си, да носи предимно мънистени накити.
Момчетата, достигнали брачна възраст, започват да вършат самостоятелно мъжка работа.
Традицията позволява сравнително свободен избор на брачен партньор, при което момчето има активна роля. Контактите между младите са строго регламентирани и се осъществяват на седенки, на празници, на неделни хора или на чешмата, където момите ходят за вода.
Когато младите са се харесали, родителите на момчето изпращат сватовници. Обикновено това е бащата или близък родственик (чичо, вуйчо), придружен от уважавани възрастни мъже. При влизане в дома на момичето те разравят огъня в огнището. Чрез иносказателен диалог се разкрива целта на посещението: „У вас е пораснала соколица, та сме дошли да я хванем за нашия сокол“, или „Чули сме, че имате юница. Обадил се търговец за нея. За даване ли ви е или не?“. Родителите на момичето отговарят: „Ние не я крием. Тя, като е взела да хвърчи нашироко, вече не е наша.“ или „Юницата ни е за даване, само търговеца да видим.“ При отказ родителите на момата казват, че е още малка, че не е приготвила още чеиза си.
Когато предложението на сватовниците е прието, родителите питат и момичето дали е съгласно. Веднага слагат трапеза, на която канят още гости. Така двете семейства обявяват публично съгласието си да се сродят.
Следващата стъпка към същинската сватба е годежът. Той е начало на прехода за двамата млади в нова социална категория – тази на семейните.
-Петре, Петре бре. Не ти ли е срам, бре човек?. Виж са на какво мязаш? По цел ден скиташ, работа не хващаш. Чуждите люде одумваш и себе си не видиш. Гледам те, аз издалеко и ти се наслаждавам на гламавата глава. Дигнал си я значи, като че всичко ти е наред. А не се видиш колко си затънал до гуша ,брат. Превърнал си се в парцаливко. Гол, бос, мръзнеш от студ, но хич не ти пука. Думаш, че господарите ти са виновни. Трупали си паричките, а за людете не се сещали.
И аз мисля тъй, Петре. Щото народа гладува, а те нали си имат парички , коли , пък и грамадни къщи. Цели палати. Цял симфоничен оркестър да се побере в тях. Мислят се за царе, значи. Другите да работят за тях, а те да живеят с многото пари. Онзи ден видях на земята паднала старица. Цялата трепери от студ, Познах я. Баба Ванчи. Живееше доскоро на третия етаж, до нас. Но остана сам самичка горката. С пенсия от 115 лева. Не можеше да си плаща задълженията за месеца, а да не говорим за храната Гледам я, горката , кожа и кости е станала. Изритаха я на улицата. Взеха и всичко.
Имаме трима милионери в блока, но никой не се сеща да и помогне. Така ще си умре по улиците, горката. Отгоре на всичко , гледам онзи. Васко, дебелото шкембе, така му викат. Минава си значи покрай нея и тропа с крак.
-Ставай ма, дърто! Кво си са проснала тук!
А тя, горката го поглежда със сълзи в очите и нещо фъфли със беззъбата си уста. Той я рита грубо с крака и тръгва.
Да, ама времето си тече. Нали го знаете, Пепито? За голям ербап се пишеше, завалията. И какво стана! Крал, крал, ама накрая краденото излезе на бял свят. Взеха му всичко. Легна болен на легло. Заохка, запъшка. Хвана го ракът и си отиде. Отиде си, както майка го беше родила. Гол, голеничък. Да не стане това и с Васко… Като е милионер, дали е човек, с главно Ч? Щото природата не търпи малките човеци с многото пари.
А нашият Петър ще си остане такъв, докато не разбере, че трябва да работи. А когато работи, човек, ще има парички за всичко. Само господарите трябва да разберат, че вече е време да се грижат за хората си. Нали така?
Необходими съставки:
2 патладжана
4-5 зелени чушки
3-4 скилидки чесън
1/2 връзка пресен магданоз
сол, зехтин, оцет на вкус
Приготвяне:
Чушките и патладжаните се изпичат, след което се задушават в плик и се обелват. Нарязват се на ситно и се слагат в голяма купа. Към тях се добавят стритият чесън, магданозът, който трябва да е по-едро нарязан, сол, зехтин, оцет. Всичко се разбърква добре.
Лятна селска манджа
Продукти:
4 моркова
4 тиквички3 патладжана
1 връзка лук
1 връзка чесън
7 червени чушки
7 зелени чушки
1 кг доматиняколко стръка магданоз
150 г сиренесол, черен пипер
4-5 яйца50 мл олио
Приготвяне:
Зеленчуците се нарязват и се задушават в малко мазнина. Когато са почти готови се слагат в тавичка.
Върху тях се чуква по едно яйце и се запичат в предварително загрята фурна на 180 градуса за около 15 минути. При сервирането поръсваме всяка порция с малко сирене.
Тя е родена на 21.01.1969 година. Магистър по математика, физика и астрономия, но поет и бард по душа. Стиховете ѝ са награждавани в национални и международни конкурси, публикувани в български и международни сборници. Има издадени няколко стихосбирки:“Багрите на моята душа“ 2008 „ Божетвено докосване“ 2010 година и „ До кръв и след пепел“ 2021. Подготвя за печат още няколко книги с поезия и проза. Председател на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица, представител на ЛК “ Вдъхновение“, при НЧ“ Напредък 1870“, град Лясковец и на новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, при НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
СЛЕД ДЪЛГОТО СКИТАНЕ
/Трета награда във Втория конкурс за проза и поезия “Човекът на новото време”. , Пловдив 2021г./
Именно през очите на Ханс Холбейн Младши виждаме много от фигурите на съда на Хенри VIII. Подобно на Ван Дайк през следващия век, той е известен до голяма степен като документатор на фигурите на Кралския двор в Лондон. И все пак творбите на Холбейн са много по-разнообразни от това. Роден в Аугсбург през 1497 г. и обучен от бащата на своя художник Ханс Холбейн Старши, неговите творби включват религиозни картини, митологични сцени и дърворезби за използване в печатни текстове. Нека да разгледаме някои от най-добрите му парчета.
(c) Художествена галерия ErgsArt – от ErgSap
Тялото на Христос в гробницата, 1520-22
Ранната работа на Холбейн е извършена в Базел в Швейцария. Градът е бил център за разпространение на хуманистични и по-късно протестантски идеи. Тялото на Христос в гробницата е много хуманистично видение за Христос, изложено след Разпятието, сякаш гледаме от страната на ковчег. Христос е изморен и костелив, раните му са чисти, очите все още са отворени, а устата са зяпнали. Това е Христос мъртъв и жив наведнъж, със силата да говори с човека и да предложи спасение. Това гротескно качество е характерно за Северен Ренесанс и следва метода на Матиас Грюневалд. Смята се, че Холбейн е използвал труп, извлечен от Рейн като модел.
Холбейн чрез Wikimedia Commons
Портрет на Еразъм от Ротердам, 1523г
Еразъм беше големият учен на хуманистичната епоха. Работил е в Базел от 1521 г., където сигурно се е сблъсквал с Холбейн. Имаше нужда от образи на себе си, които да изпрати на учените последователи в Европа, така че се обърна към Холбейн за портрет. Общо Холбейн рисува Еразъм три пъти, но това е най-сложното с издълбания пиластър на заден план и козината, сложно изобразена върху палтото на учения. Около него са инструментите на търговията му – книгата в ръцете му е преводът му от гръцки на латински от Новия завет, а на рафта над него обем с латински надпис, казващ: „Аз съм Йоханес Холбейн, когото е по-лесно да се отхвърли, отколкото имитират’.
Художествена галерия ErgsArt – от ErgSap
Noli Me Tangere, c.1524-8
Не е ясно къде е нарисувано това: може би в Англия, Базел или във Франция, където Холбейн посещава през 1524 г., за да търси работа при двора на Франсис I. Заглавието на картината озвучава думите на Христос към Мария Магдалина, когато тя го разпознава следвайки Възкресение – „Не ме докосвайте“, казва той. Тициан и Фра Анжелико също рисуваха сцени, вдъхновени от библейския пасаж. Виждаме как Христос отблъсква Мария, гробницата, пазена от ангели на една страна, а на заден план Св. Йоан и Петър се втурват към Йерусалим, за да разпространят новината. Предисторията и лицата на основните фигури са наречени Леонардо-еске. Холбейн е пътувал до Италия около 1517 г. и може би се е сблъсквал с творбите на Леонардо във Франция или тези на неговите последователи. Строгото спазване на сцената на Новия Завет може да е кимване на лутеранството.
Художествена галерия ErgsArt – от ErgSap
Лаис от Коринт, 1526г
Тези елементи на Леонардо са по-ясни в тази работа, произведена в Базел. На него се вижда Лаис, куртизанка от Древна Гърция, за която се казва, че е била най-красивата жена на нейната възраст. Лицето й показва използването на sfumato, опушен или мъглив, призрачен, а не свеж изобразяване на функции. Това озвучава творбите на Леонардо – най-вече „Мона Лиза“ и илюстрира разпространението на техниката от север на юг през Ренесанса. Две години по-рано Холбейн рисува Венера и Амор, първата му митична сцена, която много прилича на Лаис от Коринт. Той използва същия модел (смяташе го за любовница Магдалена Офенбург) същите цветове и техники и същия жест с ръката на фигурата, протегната към зрителя.
Холбейн чрез Wikimedia Commons
Портрет на сър Томас Море, 1527г
Еразъм беше ключова фигура в кариерата на Холбейн. Той даде на художника писмо за запознаване със сър Томас Море в Лондон. Той се отправи там през 1526 г. и най-вероятно живееше с Море до завръщането си в Базел през 1528 г., като работи върху портрети на своя учен кръг – мъже като архиепископа на Кентърбъри Уилям Уоръм, на когото вероятно е изпратен портретът на Еразъм. Още беше философ, юрист, автор, говорител на общините и бъдещ католик мъченик. Холбейн го показва пред гръцка кърпа, безупречните му одежди, украсени с козина, и кадифените ръкави, изобразени с изключителна достоверност. Около врата му е есетата яка, белег за служенето му на краля. Холбейн също рисува групово произведение на семейството на Море, въпреки че това е загубено.
Художествена галерия ErgsArt – от ErgSap
Портрет на Томас Кромуел, 1532г
Холбейн се завръща в Англия през 1532 г. в нова политическа среда. Той се дистанцира от Море, който вече е противник на религиозната политика на краля и намери покровители в боленците и новия главен министър Томас Кромуел. Смята се, че той е рисувал Ан Болейн, но това произведение е унищожено, а също така е създал антиклерикални дърворезби за Кромуел. Съществуват три версии на този портрет, за които се смята, че са копия на изгубен оригинал. В него виждаме страхотния шеметен Макиавели от съда: студено, безрадостно лице с тежко изражение и малки свинеподобни очи под бръмчещото си чело – лицето на Иаго. Пред него виждаме правни документи, текст на преданието, перука и ножица.
Холбейн чрез Wikimedia Commons
Посланиците, 1533г
Един от най-известните образи на западното изкуство. Мъжът вляво е Жан де Динтвил; вдясно е Жорж де Селве, епископ на Лаваур. И двамата бяха френски дипломати при двора на Хенри VIII. Грандиозната картина е поръчана от Dinteville, въпреки че пълната й символика остава загадъчна. На рафтовете между тях има елементи на небесно измерване, след това спуснете земно кълбо и лютня със счупена струна – изображение на раздора – и лутерански химнал. Това може да е основание за хармония в кризисна Европа. Тогава е отпред странният анаморфен череп, който може да се види само от определен ъгъл, и разпятието наднича в горната лява част, което предполага, че за всичките призраци на двамата мъже в крайна сметка идва само смъртта и възможността за спасение чрез Христос.
Холбейн чрез Wikimedia Commons
Алегория на Стария и Новия Завет, 1533-35
Холбейн остава в Англия през 1530-те. Кой е поръчал това произведение, не е известно, но те трябва да са абонат на лутеранската религия, тъй като тя показва истинността на ключовия лутерански принцип за спасение само чрез вярата. В центъра е човек, съблечен гол и белязан с термина „Homo“. От едната страна е старозаветният свят – Мойсей получава заповедите, там е Змията, има Грехът и има Смъртта. От друга е Новият Завет, към който Исая и Йоан Кръстител сочат. Там откриваме Агнеца Божий, апостолите и Възкръсналия Христос, който тържествува над смъртта във вечния живот на небето. Поставете вярата си в Христа, казва, а не на дискредитираните начини на старата католическа църква.
Холбейн чрез Wikimedia Commons
Портрет на Хенри VIII, 1536г
Има ирония, че въпреки че Холбейн е вечно свързан с Хенри VIII, най-известният му образ на краля е известен само чрез по-късни копия. Неговият портрет в размер на Хенри, рисуван през 1537 г., е унищожен от пожар. Единственият оцелял образ на Хенри от ръката на Холбейн е тази по-ранна творба, може би подготвително парче за по-пълния портрет. През 1536 г. Холбейн се превръща в кралския художник на краля, в качеството си на който също рисува пеленачето Едуард VI през 1538 г. В това изобразяване на Хенри имаме класическия образ на монарха на средна възраст – истински облечен със скъпоценности, но с намек за заплаха в онази малка, жестока уста – мъж, който изпрати две от жените си в блока на палача, за да загубят главите си.
Отдревни времена България е дом на най-големите майстори ювелири. Днес, няколко хилядолетия по-късно, ние се удивляваме на техните произведения. Прочути сме с най-старото технологично обработено злато, открито в Европа, както и с уникалните съкровища на траките. Макар и не толкова известно, но също толкова изящно и прекрасно, е най-голямото съкровище от Първото българско царство, а именно Преславското златно съкровище. Макар и забулено в тайни, то е една от най-скъпоценните находки от българското Средновековие.
Както повечето намерени съкровища, така и това е било открито съвсем случайно. През есента на 1977 година земеделско поле в местността Кастана, на три километра от втората българска столица, е било разорано от трактори. На следващата година работнички от тогавашно ТКЗС отишли, за да засадят лозе там. При земеделските дейности, на няколко сантиметра под повърхността, предмети от жълт метал смаяли жените. Работничките се натъкнали на голяма огърлица, множество накити и монети. Всяка от тях занесла намереното у дома, но мълвата за това бързо се разнесла и скоро местни археолози, заедно с тогавашната милиция, тръгнали по домовете, за да съберат предметите и да ги разпитат.
Щом разбрали за мястото на откритието селскостопанските дейности били спрени и започнали археологически проучвания от екип на проф. Тотю Тотев. Площта за претърсване била около 400 квадратни метра. Разкопките разкрили, че там е съществувало бедно селище, най-вероятно предградие на Велики Преслав, което било изоставено или опожарено. Това дава основание укриването му да се отнесе към Х в., най-вероятно при превземането на Преслав от войските на Светослав през 969 година или византийските през 971 година. При теренните разкопки става ясно, че предметите са са сложени в ковчеже или торбичка в каменната печка на една бедна, полувкопана в земята землянка. Тракторите унищожават жилището и повреждат голяма част от преметите. Тъй като тогава металните детектори още не съществуват, пръстта е пресявана на ръка. Открити са над 120 златни и позлатени украшения – бижута, медальони и накити. Намерени са още посуда, принадлежности за дрехи, скъпоценни камъни и монети, като най-късните от тях са византийски – на император Роман II. Това го прави най-голямото средновековно съкровище, открито по нашите земи.
Медальони – злато, перли, аметисти, изумруди.
Освен голямото количество на премети, Преславското съкровището е уникално със своята обработка. Повечето украшения са от 14 и 22 каратово злато. Използвани са различни начини на изработка, като вграждане на перли и други скъпоценни камъни, гранулиране и специфичната ювелирна техника на клетъчен емайл, която е много скъпа и луксозна, а притежаването на такива бижута е изключително престижно. Няма данни тя да е практикувана в столицата Велики Преслав, но е широко разпространена в императорския двор, което дава основание историците да предполагат, че повечето от златните премети са произведени именно там.
Един от най-загадъчните предмети е пръстен-печат, изработен от злато и планински кристал. От горната му страна, е изобразено едно от най-почитаните събития в християнството – Благовещение. Сред откритията има няколко типа апликации с растителни елементи, както и златни висулки. Открити са значителен брой наушници – украшения, които се закачат на диадемите на жените, изработени от злато и украсени с изумруди и перли, също и фино изработени медальони и скъпоценни камъни.
За връх на средновековното златарство се смята двустранната огърлица от Преславското въковище, датирана от X век. Тя тежи 227 грама и се състои от седем нанизани двулицеви плочки, върху които има изображения с трапецовидна форма. Те са свързани от фино изплетени от златни плетеници. В долния край на всяка плочка са запоени халки, от които се спускат нежни верижки, завършващи с капковидни медальони, които също са общо седем. Всяка плочка е украсена с различно изображение.
Огърлица
Отделно от тях, на други халки се спускат други верижки, завършващи с бисери. На плочките и медальоните, посредством разноцветен емайл са изобразени различни рисунки. Крайните плочки в двата края на огърлицата са с растителни орнаменти. След тях следват плочки със силно стилизирани птици, които в човките си държат клонка. Следващите две плочки изобразяват палмети. В Древния Изток композицията от птици и палмети образуват двете страни от дървото на живота. На централната плочка е образът на „Молещата се Богородица” или „Богородица Оранта”, която е с вдигнати ръце нагоре, а от двете ѝ страни има по един кръст. Изображенията по медальоните са същите, но с различна конфигурация. По средата отново е „Богородица Оранта”, но от двете ѝ страни следват два медальона, с изобразени птици на тях, а последните плочки от всяка страна са с палмети.
Най-важната находка е откритата диадема или по-точно няколко части от нея. Става дума за пет от общо девет предполагаемите плочки, които тя е съставлявала. Дори и не цяла, нейната художествена стойност я издига сред паметниците на културното ни наследство на световно ниво. Както при огърлицата, така и тук на всяка има различно изображение. От петте запазени на две от тях е изобразен грифони – митични създания между лъв и орел. На други две от плочките също са изобразени подобни животни, само че сенмуври – кучета-птици. Двете митични същества са подредени в ход наляво и надясно. На петата плочка, за която се предполага, че е била централна е изобразена една от най-разпространените средновековни сцени – „Възнесението” или наричана още „Полетът на Александър Македонски”. На нея Александър е изобразен на колесница, която също е теглена от митичните същества грифони. В Средновековието образът на Александър Велики е показвал власт.
Централна плочка на диадемата – Възнесението на Александър Велики.
Големият въпрос е чии са тези съкровища. Повечето историци предполагат, че колекцията е била подарък за сватбата на българския цар Петър I и византийската принцеса Мария-Ирина, състояла се през 927 година. Първо, техниката с клетъчния емайл е била присъща за византийския императорски двор и вероятно бижута с такава изработка са били присъщи само на царски особи. Тъй като в Средновековието диадемите са били владетелски инсигнии за глава, тоест предмети, които символизират властта се смята, че диадемата от Преславското съкровище е била носена от самата царица Мария. Това се подкрепя и от изображението на Александър Велики, символ на властта, в средата на диадемата. Оспорва се принадлежността на двустранната огърлица. Повечето се обединяват около тезата, че такова изящно бижу е било подходящо само за жена с фини размери като принцеса Мария. Други смятат, че тя е била носена от съпругата на цар Симеон и свързват находката със Златния век.
Може би никога няма да научим произхода и съдбата на това средновековно българско съкровище. Вяроятно някои от царския дворец успява да избяга от опустошаването на града с най-ценните предмети в двора и ги скрива с надеждата, че ще се върне за тях по-късно, но така и не е успява. Днес тези находки се пазят в Историческия музей на град Велики Преслав. Там можете да се насладите от близо на майсторството на средновековните ювелири и да видите на живо част от единствената корона на български владетел, достигнала до нас.
Според Берт Хелингер и неговият теоретичен модел на семейните констелации, психическото страдание се разглежда като породено от нарушаването на законите, които управляват семейството, а именно:
Всеки един член на дадено семейство би следвало да изпитва принадлежност към него, към начина, по който си взаимодейства с останалите членове, както и поради това, че семейството подсигурява усещането на сигурност на своите членове, а също така и подпомага за създаването на усещане за собствен свят, в който се разграничават основните закони и правила, според създадените такива от самите членове.
Принадлежността е един от основните стремежи на хората, като по този начин те знаят своето място, както и съумяват да развият взаимодействие на различни нива с членовете на своите семейства и също така да сформират микросвят, който описва атмосферата в семейството, от която всеки един от членовете може да се ползва.
Закон в семейството е принадлежността, като по този начин всеки един от членовете на семейството може да се отъждестви със самото семейство и с устоите, които следват.
Закона за реда е свързан с начина, по който дадено семейство съумява да установи ред и контрол на всички свои членове, като не потъпква едни за сметка на други, а съумява да даде равни права на всеки един от тях. Редът е за това, за да се спазва, като семейството само създава свои рутини, които да изпълнява или имат своите собствени обичаи и начини за справяне в определени ситуации. Редът представлява възможност всеки един от членовете на семейството да знае във всеки един момент какво може и не може да прави, а също така и както да избягва, за да не пречи или нарани по този начин чувствата или разбиранията на някой от останалите членове на семейството.
Закона за баланса е свързан с това, че всяка едно семейство трябва ясно да съумява да балансира своите взаимоотношения, чувства и вземайки дадено решение да не пренебрегва, чрез него желанията или чувствата на останалите членове на семейството.
Баланса се постига трудно, имайки предвид разликите в разбиранията и желанията на членовете на семейството, но именно тук най – важна роля играе редът, по който се извършват дейностите и се вземат решенията в дадените семейства.
Чрез усещането за принадлежност, ред и баланс, всяко едно семейство има своите методи на действия, взаимоотношения и разбирания, като по този начин семействата се различават, като приемано за нормално при едни, може да не бъде така прието от други семейства.
Микро света на семействата е това, което ги различава едни от други, като членовете на семейството и най – вече родителите са тези, които поставят основите на развитието на семейството като цяло, както и на възможността за спазване на ред и поддържането на баланс в него.
Именно тук идва основната разлика, която се наблюдава при дисфункционалните семейства, като по този начин те срещат трудности с усещането за принадлежност, въдворяването на ред или установяването на баланс във всяка една от своите дейности или взаимодействие, поставяйки по този начин основните семейни ценности под въпрос и функционирайки по съвсем различен начин, който не може да бъде сравнен с функционалните такива, тъй като няма почти нищо общо.
Алтайският марал е уникално застрашено животно. В планинските райони на Алтай има красив елен – алтайски елен. Това са много едри животни, теглото на мъжките може да достигне 350 кг, а височината в холката е 160 cm.
Но въпреки размерите си, тези същества са в състояние да се движат по стръмни склонове с невероятна лекота, като същевременно демонстрират изключителна грация и украсяват планински пейзажи.
Външният вид на този елен е изискан и уникален. Най-забележителната украса на мъжкия (както можете да видите, като погледнете снимка на Алтайски марал) са великолепните му разклонени рога, които се разминават от време на време на всеки прът чрез пет или повече процеси, но всяка пролет те отново нарастват, достигайки впоследствие впечатляващи размери до 108 cm.
Женските не са надарени с такова богатство. В допълнение, външно те лесно се различават от по-силните и по-големите мъжки. Цветът на тези животни варира в зависимост от времето на годината.
През летните месеци той е кафеникаво-кафяв или червеникав, а през зимата към тази гама се добавят сивкави тонове. Забележителна особеност на оцветяването на елените е също черно оцветено, жълтеникаво огледало, отчасти настроено на крупата.
В района на Алтай от марал се срещат най-често. Обхватът им се простира и на територията на Красноярската територия, до Тиен шан и Киргизстан, където могат да бъдат намерени в широколистни и иглолистни гори, покриващи планински райони. Такива елени живеят и в Нова Зеландия.
Видове елени
Това са животни от Червената книга. Някога местообитанието на алтайския елен беше много по-обширно. Въпреки това, поради много причини, такива великолепни същества постепенно, но неумолимо изчезват и все още не са успели да променят това състояние на нещата. За отглеждането и защитата на тези елени се създават ферми за елени.
Първата информация за такъв уникален представител на земната фауна е получена през XVIII век от произведенията на Палас. Биолозите изучават подобни живи същества отдавна, но най-изчерпателната информация за тях е получена едва през 30-те години на миналия век от служители на резервата Алтай.
Алтайски марал Той е записан като независим вид през 1873 г., но век по-късно този вид животни е причислен само към броя на подвида на елен: сибирската група, която днес се счита за част от елените. Освен нея все още има групи от Западна и Централна Азия.
Характер и начин на живот
Такива животни са били ловувани от незапомнени времена. Ценни са мазнините и Алтайско месокакто и страхотна кожа. Но това не свършва дотук, защото описаните елени са невероятни и уникални създания на природата. Кръв от алтайски марал Той отдавна се използва от човека като лекарство и все още се цени в целия свят и няма аналози.
Почти приказните качества на тези същества не само послужиха като повод за създаването на митове, но и се превърнаха в обекти на търговия, докато, за съжаление, не винаги в съответствие с чувството за пропорция, служейки като обект на необуздана печалба. Това състояние на нещата несъмнено беше основната причина за безскрупулното изтребване на животни.
Това се отрази в съдбата на елените по отрицателен начин и на някакъв етап доведе до почти пълното унищожаване на уникалния вид. В допълнение към бракониерството, природните фактори също повлияха на спада: сурови зими и липса на подходяща храна.
Закостенялите рога на алтайския марал се използва за производството на бижута, скъпи занаяти и сувенири. Но подобен детайл от външния вид, който служи не само като украса, но и използван от животните като средство за борба и защита, притежава други ценни качества за хората.
Пролетта за марали става период на растеж на рога. Така наречените неокостени млади рога на алтайски марали, Този безценен материал, използван от човека в много области на фармакологията.
От древни времена лечебните свойства на рога са били използвани в ориенталската медицина, били известни и особено ценени в Китай. Ето защо жителите на Средното царство купиха такъв уникален продукт за много пари. Векове преди имоти рога на алтайския марал започна да се използва в Русия.
Ловът на елени с времето изчезна на заден план и създаването на разсадници, където тези животни се отглеждаха, беше доходоносен бизнес. В наши дни отглеждането на северни елени е развито доста широко, а най-ценният материал е доставен успешно в чужбина.
Мравките започват да се отрязват при марал от двегодишна възраст. Те често достигат тегло до 10 кг, а такава ценна костна тъкан е много по-скъпа от рогата на други елени.
Младите рога обикновено се отрязват преди края на растежа им. След това роговете се събират по специален начин: изсушават се, варят се, консервират се или се използват за производството на лекарства.
Алтайска храна
сибирски елени - животнояде изключително растителни храни, но диетата му е разнообразна и зависи от времето на годината. През зимните месеци, за да се хранят, слизат в подножието на планината.
Често се случва този труден маршрут да трае до 100 км. И животните минават през многобройни препятствия, пресичайки бурните планински реки.
Те плуват красиво. През студения сезон елените нямат друг избор, освен да се задоволят с жълъди и листа, понякога игли или да ядат лишеи.
В такъв период тялото им се нуждае изключително много от минерали. За да изпълнят тази нужда, животните дъвчат земята, облизват сол в солонези и алчно пият планинска минерална вода от източници.
С настъпването на пролетта хранителните проблеми изчезват сами. В такова време на годината планинските гори и степите са покрити с млада сочна висока трева. И сред растенията, дарени от щедра природа, има много лекарствени, например червени и златни корени, левзея, които могат да излекуват всякакви неразположения. Малко по-късно се появяват гъби, горски плодове, ядки, което прави диетата на елените разнообразна и питателна.
Възпроизвеждане и дълголетие
сибирски елени се отнася до този тип живи същества, които зреят, за да имат потомство, достатъчно късно. Те придобиват способност за чифтосване на възраст малко повече от година, но женските раждат елени едва след като навършат тригодишна възраст. Мъжките индивиди придобиват способността да оплождат напълно едва на петгодишна възраст.
Извън сезона на размножаване мъжките предпочитат да се скитат сред планините сами. Техните приятели и младежи прекарват живота си в обединения в малки стада, които включват от 3 до 6 членове, а основният в тази група винаги е опитна женска.
Всемогъщите инстинкти при тези животни се проявяват по-близо до падането. В този момент биковете тръгват в търсене на места, където женските пасат, привличайки вниманието си с силен, нисък и продължителен рев, звуците от който се носят в продължение на много километри.
В сезона на чифтосване животните практически не ядат храна, но аз пия изключително много. Ожесточени схватки за правото да оставят потомство в този момент – най-честото нещо за елените. Последствията от битките често са тежки наранявания. Но до края на есента страстите отшумяват, като се подновяват едва през следващата година.
За появата на потомство биковете създават особени семейства, които са хареми на две или три, по-рядко пет женски. Собствениците им с изключителна ревност защитават женските си от посегателства на съперници.
Младият елен може да има петна, но само до първото разтопяване
Но жените получават пълна свобода на избор. Обикновено избират най-силния мъж с големи рога. Но ако искат да напуснат покровителството на отегчен водач и да намерят друг, бившите им съпрузи изобщо не се стремят да се намесват в приятелите си.
Кубчетата се раждат едва в началото на следващото лято. По време на периода на чифтосване женските са спокойни и целият им плам се губи, за да защити новопоявилото се потомство.
Втурнали се в защита на потомството, тези големи и смели животни са в състояние да се бият дори с такива кръвожадни хищници като рисове и вълци, излизащи победители и превръщащи нарушителите в бягство.
Обитавани в дивата природа, елените живеят много кратък живот, който продължава не повече от 14 години. Но в животновъдните стопанства елените често живеят до 30 години