Симон Желязков

Сватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.

Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира.” Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.

Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.

Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.

В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.

След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за „стар ерген”.

Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.

През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.

По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за „демографска компенсация” от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.

Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен „Девойко мари хубава”, в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :

Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да правя, юначе,
и имам дари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам служба да служа, девойко. 
и имам коща да градя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко. 

Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: „Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство”. Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.

Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише:

„Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена”. Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.

В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е „здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост” .

В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като „засевки” или „меденик”. Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен.

До вземането на невестата се правят т.нар. „прощални вечери” или „вечерници”. Този обреден комплекс виждаме и в песните:

Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой баща, слънчице!
А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!

Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича „байрак”, „пряпор”, „огурлица” и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не „повторят” младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.

https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/

Висторическото минало на всеки един народ може да срещнем една особена категория хора, отличаващи се със склонността си да не се самоизтъкват, въпреки че заслугите и неуморната им работа в полза на родината са изключително значими. Един такъв представител на тази група е ген. Христофор Хесапчиев, чийто живот е изпълнен с чудновати случки и тежки отговорности.

Невероятните обстоятелства, свързани с битието на този човек започват още с раждането му. Това става в Йерусалим, през 1858 г., а причината е, че по това време неговите родителите са на поклонение към Божи гроб. Христофор прекарва детството си в Габрово, откъдето е неговото семейство, и завършва Априловската гимназия година преди Освобождението.

Хесапчиев се отдава на кариера в армията, завършвайки първия випуск на Военното училището в София с чин подпоручик през май 1878 г. Още тогава привлича вниманието със своята прилежност, интерес и познания към въпросите на военната история. Така той получава предложение от Управлението на императорския комисар да продължи образованието си в Русия, където завършва специалния курс на Константиновското военно училище, Кавалерийската офицерска школа и Академията на Генералния щаб в столицата Петербург. Резултатът от цялото учене е един от най-подготвените български офицери с познания по военните науки, широка обща култура, говорещ руски и френски език.

Много скоро получава възможност да покаже своите теоретични познания на практика, когато на 2 ноември 1885 г. избухва Сръско-българската война. Малкоизвестен факт е, че именно Хесапчиев, тогава помощник-началник към щаба на Действащата армия, е човекът, избрал Сливница за място на решителен отпор срещу врага, а самият той участва в сраженията при Алдомировци и Раяновци на 5 ноември. Успешните прояви по време на конфликта му носят орден „За Храброст“ – IV степен.

Две години след войната той става началник на Военното училище, което някога завършва, но остава само година на позицията, тъй като му е възложено да се заеме с издаването на първото военно списание у нас – „Военен журнал“. В продължение на 11 години Хесапчиев извършва редакторска дейност към списанието, превръщайки го в авторитетно и реномирано издание. Освен това е отговорен за появата и на други специализирани военни издания. В собствените си материали не се ограничава до родното военно дело, а прави сравнения и анализи на чуждестранни армии и военни трудове.

Като учен, неговата голямата любов е военната история. За него тя „е единственият богат, неизчерпаем източник за опитни и разумни знания по всички отрасли не само на военната наука, но главно на военното изкуство“, а също и че „тя е най-авторитетната учителница както в обществения, тъй и в частния живот на хората.“

Междувременно не изоставя някогашната си Алма матер и остава на преподавателска позиция, водейки курсове по военна история, тактика и топография. Отличава се като увлекателен лектор, способен да стимулира интереса към темите, които засяга. В тази връзка става и автор на множество научни трудове – учебници, студии, преводни материали и др. През 1890 г. се появява една от най-важните му книги – „Тактика“, където разглежда както общи въпроси като предметът на тактиката и нейното значение, така и конкретни теми като войсковите обози и влиянието на местността върху бойните действия.

Научните му заслуги не са пренебрегнати и през 1898 г. той е приет за действителен член на бъдещата Българска академия на науките, тогава Българско книжовно дружество. Преподавателската и научната работа изглежда са истинското призвание на Хесапчиев или както посочва той: „Един от първите учители – възпитатели по военното изкуство, един от първите създатели и сътрудници на българската военна книжнина, аз нямах друго желание, освен да продължавам със същото увлечение любимата си деятелност в полза на родната млада армия. Тази деятелност напълно задоволяваше моята амбиция и с нея мечтаех да завърша служебната си кариера“.

Но Фортуна има други намерения. През 1899 г. Христофор Хесапчиев вкусва от работата в дипломатическата сфера с назначението си за военен аташе в Белград (въпреки че не изгаря от желание да заеме поста, тъй като го отдалечава от любимите научни занимания), а още същата година е избран за втори български делегат на първата Хагска мирна конференция (първи делегат е Димитър Станчов, ръководител на представителството ни в Петербург). Българското участие на големия форум се превръща в една от поредните прояви на отхвърляне на васалния статут, наложен от Берлинския договор, макар и страната ни да е принудена да подпише финалния акт след делегатите на Османската империя, а не по азбучен ред, какъвто е редът за независимите държави.

От 1904 до 1905 г. Хесапчиев е дипломатически агент в сръбската столица (така се е наричал ръководителят на мисията по онова време). По време на престоя си в западната ни съседка той има голяма заслуга за сключването на българо-сръбския договор от 1905 г., в който страната ни не допуска възприемането на принципа за подялба на Македония. Работата му като дипломат също е забележителна, свидетелство за което е неговият подход към поверената позиция:

„При изпълнение на моята твърде деликатна и трудна мисия като военен агент, при най-натегнатите сръбско-български отношения аз се стараех да надникна в сръбската душа, да схвана по-добре културните и политически тежнения на сръбския народ и наличните възможности за тяхното осъществяване. За тази цел аз се стремях да поддържам редовни сношения и с членовете на дипломатическото тяло и със сръбските държавници, политици и изтъкнати общественици“.

Емпатията, разбирането на интересите на отсрещната страна са изключително важни качества за един дипломат и стремежът на Хесапчиев да прозре тяхната същност и да ги съчетае с постоянни контакти с най-важните хора в Сърбия са ключът към успеха в служебните ангажименти.

През следващите шест години ръководи дипломатическото представителство на България в Румъния първо като дипломатически агент, а след Независимостта като пълномощен министър. Поверяването на толкова важни постове, каквито са ръководствата на дипломатическите мисии в съседни на България страни е още една демонстрация за доверието в способностите на Хесапчиев.

През 1910 г. е произведен в чин генерал-майор, а през Балканската война го очаква нова отговорна задача като български представител в гръцката Главна квартира. На тази длъжност извършва не просто задачи от военностратегически характер, но се налага да влиза отново във функциите на дипломат при обсъждането на спорните въпроси с гърците. В тази връзка той не пропуска да съобщи на българското правителство за териториалните амбициите на Атина, макар по това време кабинетът да се е фокусирал върху добруджанския спор с Румъния.

През 1914 г. ген. Хесапчиев минава в запаса, но не отвръща поглед от обществения живот. След двете национални катастрофи той отново се отдава на книжовна дейност, като сътрудничи на различни печатни издания, коментира въпроси както от миналото, така и от настоящето политическо развитие, намира време и да напише спомените си, озаглавени „В служба на България. Военно-дипломатически спомени (1899-1914 г.)“.

Завесата се спуска върху живота на този усърден човек на 15 май 1938 г. Като истински родолюбец, съзнаващ значението на образователното дело за напредъка на една държава, в съвещанието си дарява 70 000 лева на Министерството на просвещението, с които да се образува фонд на негово име за подпомагане на бедни ученици от гимназията в Габрово, където самият той е израснал. Оставя още 100 000 лева за фонд на негово име при Славянското дружество, с който да бъдат награждавани славянски автори, чиито усилия спомагат за сближаването между славянските народи.

https://bulgarianhistory.org/hesapchiev-nauka-diplomacia/