Месечни архиви: март 2022

Стъпката на Богородица в местността Минерални бани БР.257

Стъпката на Богородица в местността Минерални бани - Patrioti Net

Стъпката на Богородица е християнизирано древно мегалитно светилище намиращо се в центъра на местност Минерални бани, (Област Стара Загора), в непосредствена близост до първия минерален извор в курортното селище
През лятото на 2013 година, екип с научен ръководител доц. Красимир Лещаков провежда археологически разкопки на обекта. Резултатите от разкопките показват използване на хълма и по-специално на скалния масив със сигурност през римската епоха. Отделни фрагменти обаче свидетелстват, че мястото е било посещавано и преди това – през ранната Желязна епоха, а вероятно и през късната Бронзова епоха. За времето и функцията на т.нар „стъпка“ не може да се каже много. Времето на изсичане е трудно за определяне.
Доц. Лещаков предполага, че то е било използвано поне от римската епоха насетне. Липсват категорични доводи, че е част от сепулкрален монумент. По-вероятно е басейнът да е бил тясно свързан с минералната вода и е много вероятно това използване да е било ритуално. В хода на разкопките през 2014 и 2015 година в заключение доц. Лещаков, изказва предположението, с достатъчно основание, че хълмът, разположен непосредствено до минералните извори, е бил използван интензивно от началото на I хил. пр. Хр.
Според него има и основания да се допусне и по-ранна дата, но те на този етап от археологическото проучване са недостатъчни. Линията на приемственост може да се проследи до края на късната Античност, когато тук са издигнати няколко масивни постройки. Датировката на скалния „басейн“ е най-общо в рамките на този хронологически отрязък и не е възможно да се прецизира.
„Стъпката“ е споменавана и от българския археолог Димитър Цончев през 1936 година, когато при каптирането на минералните извори в селището са разкрити останките от старите римски терми. Цончев определя обекта като „каменен саркофаг от римско време, като от Марково тепе в Пловдив“. Години по-късно Димчо Аладжов отделя внимание на стъпката в теренните си обходи и я определя като „скална гробница, с която в миналото са свързвани различни суеверия“
Краеведката Яна Манолова  посвещава отделна глава на Богородичната стъпка в изследването си „Древни хора по чуки и градища в североизточните Родопи“ и въз основа на информацията събрана от местното население и дългогодишните ѝ наблюдения и теренни проучвания на територията на Община Минерални бани изказва мнението, че „стъпката“ датира от времето, в което са изградени шарапаните и другите култови обекти по рида Мечковец, за които има информация, че са значително древни.
Според местната легенда стъпката е била направена от Богородица, която стъпила тук с единия си крак, а с другия чак при манастира „Света Петка“ край Асеновград. Местните хора свързват стъпката с лечебна сила и посещават мястото, за да измолят цяр за болките си. Някои оставят тук парцалче от дрехите си или конец, за да „остане лошото тука“. Съществува и поверието, че части от скалата могат да лекуват и хората понякога взимат малки камъчета, като вярват, че те имат силата да излекуват някой болен
Източник: wikipedia.org
http://patrioti.net/%d1%81%d1%82%d1%8a%d0%bf%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%be%d0%b3%d0%be%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%b8%d1%86%d0%b0-%d0%b2-%d1%81%d0%b5%d0%bb%d0%be-%d0%bc%d0%b8%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bb/

Факти за човешкото око, които вероятно не знаете бр.257

Човешкото око е поразителен орган. То е с диаметър около 2.5см и тежи едва 8гр., но ви предоставя милиони битове информация всяка секунда, които ви помагат да се ориентирате в ежедневието си. Очите ви са специализирани органи, които приемат визуална информация и я предават на мозъка. Като цяло тези органи са изградени от седем основни части: роговица, ирис, зеница, леща, ретина, макула и зрителния нерв. Всяка част има специфична функция и заедно с шестте екстраокуларни мускула, прикрепени към бялата част на очите ви (склерата), те ви позволяват да интерпретирате своят свят.
Повечето хора по света имат кафяви очи, но те се срещат и в още шест различни нюанса: синьо, кафяво, кехлибарено, сиво, зелено, лешниково и, изненадващо – червено. 
Колко специални и уникални са очите ви? Ето няколко очарователни неща, които трябва да знаете за тях.
Отнема 1/10 от секундата, за да видите нещо
Очите ви принадлежат към тип в природата, наречен „очи от тип камера “. Очите ви работят, когато роговицата ви фокусира светлината върху ретината ви, която е светлочувствителна мембрана. Всичко се случва много бързо. Според изследователи от Калифорнийския университет в Бъркли ви отнема само около една десета от секундата, за да „видите“ нещо. Първо очите ви възприемат образа, а след това на мозъка ви отнема известно време, за да ви каже какво виждате.
Удивително, мозъкът ви също прави прогнози. Когато бейзболен питчър хвърли топка, мозъкът на отбиващия автоматично предсказва пътя на движещата се топка. Това се случва, защото мозъкът ви не работи в реално време. Този процес се извършва в средната темпорална област на зрителната кора в мозъка ви.
Можем да видим около 10 милиона различни цвята
Различните видове всъщност могат да виждат различни видове светлина. 
Очите съдържат около 107 милиона светлочувствителни клетки .
Човешкият видим спектър попада някъде между ултравиолетовата и червената светлина и учените смятат, че можем да видим много повече от цветовете на дъгата. Когато светлината удари червен балон, тя поглъща другите цветове и отразява червеното. Тази светлина влиза в очите ви през роговицата, която огъва светлината към зениците ви. Вашите зеници решават колко светлина ще удари лещата на окото ви, която след това фокусира светлината върху ретината ви. Пръчиците и конусите в ретината ви изпращат сигнал покрай зрителния нерв към мозъка ви, с кодирана информация относно това, което току-що сте видели. След това мозъкът ви интерпретира тази информация, като ви казва, че пред вас има червен балон.
Очите ви остават със същия размер през целия ви живот (за разлика от ушите и носа)
Колкото и да е странно, някои от вашите органи като ушите и носа не остават със същия размер, след като достигнете пълния си ръст. Носът и ушите ви всъщност продължават да растат през целия ви живот. Това е така, защото тези части на тялото са направени от хрущял, който продължава да се развива с напредването на възрастта. Очите ви обаче винаги ще останат със същия размер, след като навършите около 19 години. 
Очите ви са най-бързите мускули в тялото ви
Когато се казваме, че нещо се е случило „ само за миг“, знаете, че е било наистина бързо. За това има научна причина: очите ви са толкова бързи, че ви отнемат само около 100 до 150 милисекунди, за да мигнете.
Очните мускули са най-активните мускули в тялото – по-активни дори от сърцето. Очните мускули се движат около 100 000 пъти на ден, като много от тези движения се случват по време на частта от съня с бързо движение на очите (REM).
Опасно ли е да събудите сомнамбул?
Ирисът има 256 уникални характеристики
Напоследък сканирането на ретината стана популярно като начин за идентифициране на човек. Има основателна причина за това. Вашият пръстов отпечатък има около 40 уникални характеристики, които ви помагат да го направите свой собствен, но ирисът в окото ви всъщност има 256 уникални атрибута. Това със сигурност затруднява да ви объркат с някой друг!
Мигате около 4 200 000 пъти годишно
Мигате с очи, за да ги смажете и да ги предпазите от неща като прах във въздуха и ярки светлини. Когато мигате, покривате очите си със специфична смес от масла и слуз. Седностатистическия човек мига около 15 до 20 пъти в минута, което означава, че мигате в продължение на около 10% от всичкото време, в което сте будни.
Очите ви са като камера, но виждате с мозъка си
Както беше обяснено по-горе, очите ви приемат изображения и ги предават на мозъка ви. Въпреки това мозъкът ви е този, който всъщност ви казва какво виждате. Очите ви действат като две камери на лицето ви, правейки постоянни снимки, които се предават на ума ви. Когато някой ослепее, понякога мускулите и функциите на очите спират да работят, а друг път, както е при някои неврологични проблеми като деменция, мозъкът всъщност спира да „ вижда “.
Вижте най-невероятните снимки правени с микроскоп
Всъщност виждате нещата с главата надолу
Чувствали ли сте някога, че вашият свят се обръща с главата надолу? Ако трябва да бъдем технически, всъщност е именно така, но може би не по начина, по който си мислите. Факт е, че лещата в окото ви хвърля изображение с главата надолу върху ретината ви. Мозъкът ви не обръща този образ, а използва нещо, наречено вестибуларна корекция, за да го оправи, така че да не виждате света наопаки, въпреки че може да изглежда така в лош ден. 
СССР, който тайно картографира целият свят
Всички са далтонисти при раждането
Когато човек е далтонист, той вижда зеленото и червеното като подобни, което може да доведе до различна степен на объркване на цветовете. Повече мъже, отколкото жени са далтонисти, но всички ние сме далтонисти, когато се родим. Бебетата започват да развиват цветно зрение само около седмица след раждането си. Когато навършат шест месеца, те могат да виждат толкова цветове, колкото възрастен. 
Очите ви са невероятни разработки на природата, които са се развивали в продължение на милиони години, за да ви служат по възможно най-добрият начин.
© 2021, На 1 Клик. Всички права запазени. При използване на текст от тази публикация е нужно да посочите източника
https://naedin.click/human-eye/

У НАС И ПО СВЕТА БР.257

България може да не е особено известна в останалата част на света, но почти няма чужденец, който да се е сблъсквал с българин и да не знае, че ние кимаме и размахваме глава за да и не по коренно различен начин от останалата част на света.

Междувременно, в останалата част от света, всяка страна има своя собствена странност, която е абсолютно нормална за местното население.

Една от най-нормалните гледки, които може да шокират всеки един друг гражданин на света е да видите бебешки колички оставени пред магазин или кафене, но не празни, а със спящите бебета в тях…

 Невероятни факта за Норвегия

Децата в детските ясли пък, дори при минусови температури, по същият начин се оставят да спят навън, в количките си.

  Междувременно в Дания

 

Ако до 25 годишна възраст не си сключил брак в Дания, на рожденият ти ден те изкарват на улицата, връзват те и те засипват с канела. Традициите не са това което бяха…

 Междувременно във Финландия

 

Финландците ценят своята свобода и лично пространство, много преди Covid-19.

Абсолютно нормална социална норма за тях е да не стоят близо до хора, които не познават. И да, тук не може да видите претъпкан с хора автобус, защото важи правилото за място през седалка и когато стане твърде „пренаселено“ просто се изчаква за следващият автобус. Преследването в магазина от персонала – лична обида!

 Междувременно в Япония

 

Изобщо не си и помисляйте за дюнер докато се разхождате по улицата! Храненето на улицата се счита за изключително неуважително. Дори възрастните редовно правят забележка на децата хапващи сладолед. Ако се качите във влак с кен освежаваща напитка и всички погледи са вперени във вас – не е случайно, дори рискувате да бъдете изгонени от влака, с поглед. В парковете може да се храните единствено ако сте седнали на тревата, но не и по алеите и общите части. Също така не си и помисляйте да си издухате носът на публично място!

  Междувременно във Франция

Французите имат една много известна фраза – “On ne coupe pas le pain, on le rompt” или иначе казано – не режеш хлябът, разчупваш го. Правилният начин да ядеш хляб е като го разчупиш с двете си ръце. Никога не си отхапвайте директно от него и не използвайте нож, освен ако не искате да си намажете нещо с него върху хлябът.

https://naedin.click/meanwhile-in/

Топ 5 дестинации за соло почивка бр.257

Макар че е чудесно да видите света с приятели и семейство, няма нищо подобно на самостоятелното пътуване, за да се потопите истински в това приключение. Без графици, които да спазвате с който и да било, без да правите компромиси, и само с бюджета си, който да вземете предвид, самостоятелните пътувания могат да направят напълно различно пътуването ви.
1. Исландия
Като една от най-безопасните държави в света, северно островната държава Исландия прави чудесно самостоятелното пътуване. С много места, предлагащи възможности да се срещнете с други соло пътници и евтини коли под наем, които ще ви позволят да се наслаждавате на страната със собственото си темпо, ще се влюбите в приветливата и безопасна природа на Исландия. Независимо дали се връщате обратно в синята лагуна или изживявате нощния живот на Рейкявик, в Исландия ще се почувствате като у дома си. 
2. Нова Зеландия
Благодарение на отличната си инфраструктура и подходящи самостоятелни дейности, Нова Зеландия е една от най-лесните страни за соло пътуване. Независимо дали обичате да правите нещо самостоятелно или искате да се смесите с други пътешественици, изборът на хостели или кемпинг е на конкурентни цени. Не забравяйте, че вие ​​създавате всички правила. С толкова много природа от север на юг от фиордиледници и диви животни, времето е нещо, което ще оцените тук. 
3. Панама
Ако искате да опитате от духа на Централна Америка, Панама е чудесен избор. Често считани за по-безопасни от Хондурас и Гватемала, ще можете да пиете сред красиви плажове, буйна зеленина и приятна култура без опасения за безопасността. Трябва да бъдете внимателни, когато пътувате самостоятелно през Централна и Южна Америка. Направете своето проучване и ще се насладите на безпроблемно пътуване. 
4. Канада
Ако приключението от западния до източния бряг е на вашия радар, Канада е идеалната страна, която да изберете за самостоятелно пътуване от този вид. Канада е дом на толкова много туристически пътеки, национални паркове и възможности за ски от световна класа. Така че, ако ви харесва идеята да обединявате чудесната природа с космополитните градове, Канада е страната за вас. От Йелоунайф до Ванкувър, от западния бряг до източния бряг има толкова много неща за гледане и правене, независимо дали сте сами или с приятели. 
5. Токио
Токио е наистина завладяващ град, предлагащ безкрайна японска култура. Благодарение на огромните железопътни мрежи и натоварените улици, това е фантастичен град за самостоятелно пътуване. За пътуващите жени Токио предлага влакови кабини само за жени и етажи в хотели само за жени. Токио винаги е в движение, с много неща, които ще ви насърчат да ги опитате. Със сигурност тук няма да ви липсват неща за вършене.
https://naedin.click/meanwhile-in/

Египетски археолози започват търсенето на Анхесенамон бр.257

/ ThinkStock/Getty Images
Захи Хавас, известният египетски археолог и бивш министър по въпросите за древността, обяви началото на разкопките в Долината на царете, които може да доведат до откриването на гробницата на Анхесенамон – дъщеря на Нефертити и съпруга на Тутанкамон.
 
„През януари тази година започнахме собствените си разкопки в т.нар. Долина на маймуните – западната част от Долината на царете. Към момента изследваме района около гробницата на фараон Аи, наследника на Тутанкамон, където радарът ни отчете вероятността за вход към гробницата му на дълбочина от около 5 м под земята“, съобщи археологът в личния си блог.

Фараонът Аменхотеп IV (по-късно Ехнатон), съпругата му Нефертити и синът му Тутанкамон са считани за един от най-ярките и най-интересни управници от епохата на Новото царство в Древен Египет.
 
Аменхотеп IV, например, е един от първите хора в световната история, които въвеждат религиозна реформа и е първият монотеистичен владетел на Египет. По време на управлението си той прави опит да замени класическите египетски богове и влиятелните жреци с култ към Слънцето.

Нефертити пък се счита за образец за красота на Бронзовата епоха, а Тутанкамон привлича от години вниманието на учените и обществеността заради мистериозната си смърт на 20-годишна възраст и непокътната си „прокълната“ гробница.

В допълнение към загадката около смъртта на Тутанкамон, археолози и египтолози водят и нестихващи спорове къде всъщност е погребана съпругата му и полусестра по бащина линия Анхесенамон.

 

ThinkStock/Getty Images
Досега в гробницата на фараона са били намерени няколко мумии на жени, една от които на дъщеря му. За другите две се предполага, че са съпругата му и другата му сестра, но това така и не е било доказано.
Анхесенамон надживява Тутанкамон с няколко години след смъртта му се омъжва за за бившия върховен съветник на фараона, Aи. Поради тази причина, много египтолози смятат, че царицата е погребана отделно от първия си съпруг, в друга гробница в Долината на царете. Но тъй като никога не е била намерена нейната мумия, спорът за нейното погребение продължава и до днес.
https://dariknews.bg/novini/liubopitno/egipetski-arheolozi-zapochvat-tyrseneto-na-anhesenamon-2073165

80 години любов: Най-възрастната съпружеска двойка в света бр.257

С обща възраст от 211 години, двойка в Остин, Тексас, е обявена за най-старата жива двойка в света от книгата за рекордите на Гинес, съобщава Си Ен Ен.
Джон Хендерсън е на 106, а съпругата му Шарлот е на 105 години.
Хендерсънови имат любовна история, която буквално е издържала на изпитанието на времето. На 15 декември те ще празнуват 80 години брак
Двамата се запознават в Тексаския университет през 1934 г. Шарлот учи за учител, докато Джон е защитник във футболния отбор.

Женят се през 1939 г. по време на Голямата депресия и харчат само 7 долара за хотелска стая по време на медения си месеца

Всъщност Джон е и най-възрастният жив бивш футболист. За последните 84 години той има традиция да посещава поне по един футболен мач всяка годин
И двамата все още са много здрави, а Джон прави упражнения всеки ден.
Преди десет години двамата се преместват в „Лонгорн Вилидж“ – общност за стари хора, свързана с възпитаници на университета в Тексас.

На въпрос каква е тайната на дългия живот и щастливия брак, Джон отговаря: „Живейте живот в умереност и бъдете сърдечни към своята половинка“.

https://dariknews.bg/novini/liubopitno/80-godini-liubov-naj-vyzrastnata-sypruzheska-dvojka-v-sveta-videosnimki-2202953

МУЗИКАТА И ТАНЦИТЕ НА ТРАКИТЕ БР.257

Тракийската музика е очаровала и омайвала всеки, който е имал щастието да чуе прекрасните гласове на Орфей, Линей, Тамирис, Музей, Филамон и Евмолп. В техните ръце китарата, лирата и флейтата са се превръщали в интрументи на магията. Не случайно някои от тези наши предци са обожествени след смъртта си, а спомена за тях не е изчезнал дори и след 3500 години.
Омир, Павзаний, Еврипид, Плиний, Страбон, Аполодор и др.свидетелстват за невероятните умения на тракийските певци и музиканти. Смята се, че тракиецът Филамон създава хоровото пеене, под неговото ръководство млади момичета са пеели химни за Латона ( Лада) и Аполон ( Белен). Тамирис пък повлиява до голяма степен дорийската музика и танци. За дедите ни е било известно, че не могат без песни и веселби. Конон определя траки и македонци като народите най-силно обичащи музиката, а Страбон свидетелства, че дори и бедните траки ( дарданите в Западна България)  живеещи в землянки били изкусни майстори на струнни и духови инструменти.
Гласът на Орфей е считан за вълшебен и в състояние да покори хора и животни. Впечатлението на гърците от способностите на великия тракийски музикант е толкова силно, че в легендите си те споменават как реките спирали да послушат младия тракиец и дори планининте се премествали, за да го чуят. Твърдяло се е също, че славеите в близост до гроба на Орфей пеят по-сладко от всички останали. Дарбата на митичния музикант ще да е била невероятна затова и не е учудващо, че на траките се приписва изобретяването и разпространението на лирата, флейтата, кимбалите и други инструменти. Естествено щом траки са създателите им, то и имената ще са тракийски.
Плиний твърди, че седемструнната китара от неговото време първоначално е била само с четири струни. Явно от там идва и името й. Думата китара е свързана с тракийското кетри, което е архаичния вариант на българското четри, четири. На гръцки четири е тетарес, тесарес, писурес.
Флейтата (или по-точно кавала ) е наричана по орфеево време аул(ос). Понеже южните ни съседи са “гълтали” началната веларна съгласна на някои български ( тракийски) думи, то кавал бива преиначено на аулос. Страбон споменава, че аула (кавала ) е наричан берекинтски и фригийски, а от Херодот знаем, че най- старите селища на фригите и берекинтите ( те са фригийско племе) са били в Юго-Западна Тракия и Македония. Съществувал е и двоен аул ( кавал), който има паралел в българския музикален инструмент двоянка.
Кимбалът е всъщност купа направена от бронз. Когато две такива са били удряни една в друга се е получавал силен камбанен звън. Древното название на кимбала е кумбалос, което е точно съотвествие на диалектната ни дума кумба- яма, окоп. Точно това е купата- нещо кухо, изкопано. В някои пловдивски диалекти не се казва вдлъбнат, кух , а укупан. Друга сродна на кимбал дума е камбана. Кимбалите са се използвали първоначално в култа на тракийската богиня -майка. На нейните поклонници се приписва създаването и на тимпана. Този ударен инструмент е и нашия тъпан. В древността тимпан се е произнасяло тумпан, а тази дума у свързана с българските тупам, тъпча, тонпание-биене. За да произведе звук тъпана се бие (тупа).
 
Сирингът е духов инструмент използван от тракийските сатири. Неговото име е просто архаичен вариант на старобългарската дума свирелъ – свирка, флейта. Сиринг е свързано с нашите думи свиря, свирене, свирач. Другото име на белия бъз – сирчогин също показва връзка със сиринг. Сирчогинът има куха дървесина и е подходящ за направа на прости духови инструменти.
 
Бринкос е название на тракийски струнен инструмент, чието име Дуриданов свързва с украинската дум бряк – звън, звук. Сродна на бринкос е и българската брънкам – звъня, бръмча, да не забравяме и старобългарската бренцание- звън.
 
Тракийския магадис е споменат от Страбон, но описание не е дадено. Според мен магадис е алтернативно название на гайдата. Магадис отговаря на нашата дума мях- основната част на гайдата. Този инструмент е много древен. Има изображения още от първото хилядолетие преди Христа. Става дума за камените фризове на Кара тепе, Анатолия. Там са изобразени хетски музиканти свирещи на гайда, но трябва да се поясни, че в хетската империя са влизали  тракийски племена като мизи и дардани, така че древните гайдари от Кара тепе са най-вероятно траки. Където и да са ходили те са носили със себе си и музикалните си инструменти. В постинга “Тракийското присъствие в Галия и Британия” бе обяснено, че името на астурите в Испания отговаря на тракийския етноним асти, и мизийския топоним Астур. Точно в испанска Астурия гайдата носи дори до днес името гайта. Траките са обитавали и Британските острови. На кимришки гайда е пип-год, а на гейлик дудук е дудак. Едва ли е случаност.
 
Не само имената на древните тракийски музикални инструменти показват, че създателите им са говорели българско наречие. Старите летописци са документирали и названия на различни тракийски песни. Херодот и Страбон споменават една много интересна дума – пейан, която те превеждат като пеене и е доста странно, че нашите траколози не са забелязали това. Алтернативното име на Аполон е Пейан. То означава лекуващия с песен. На плочици с Линеарни Б знаци (от XV-ти  век преди Христа ) е документиран друг подобен вариант на името на бог Аполон – ПА-Я-ВО  отговарящ на българската дума певец. На дедите ни е било известно, че тяло и душа са свързани и, за да се излекува тялото първо душата трябва да се възвърне в  старата си хармония. Това е правено с помощта на песни и заклинания. Нашата дума баене е също свързана с пейян. Баенето е лекуване със заклинания.
 
За названието на друга тракийска песен научаваме от Хезихий. Става дума за погребалната песен – тореле. И отново траколозите ни не са в състояние да видят в нея българската дума трела – песен на птица. Трелите на птиците са както весели, така и тъжни. Няма как човек да не изпита възхищение към това прекрасно сравнение на прощалната погребална песен с омайващия глас на птиците. За това, че траките са обичали силно близките си знаем от Илиада. Омир описва оплакването на убитият от Одисей тракийски цар Резос. Дори и суровите, калени във битки бойци изпращат със сълзи господаря си в небитието.
 
Важен елемент от тракийската култура са танците. Днес така наречения Пиров боен танц е считан за гръцки по произход, макар историческите извори да определят Пир (синът на Ахил) за създател, а също и корибантите- поклонници на тракийската богиня майка. Пир не е бил грък, а мирмидон. Според Ван Виндекенс мирмидоните са палеобалкански народ- пеласги, а Йоан Малала свидетелства, че хуните ( българите) от неговото време са същия народ както и водените от Ахил мирмидони. Да не забравяме, че гърците са известни предимно като изкусни търговци, а траките като боговете на войната. В книга XXXVI от “История на Рим” Тит Ливий е споменал, че траки, илири и македонци са най-войнствените народи, докато сирийците и азиатските гърци не стават за бойци, а са родени за роби.
 
Ксенофон описва друг тракийски боен танц. Гъркът остава силно впечатлен от мълниеносните движения на тракийските войни и способноста им да владеят оръжието си до съвършенство. Възможно e виденият от Ксенофон танц да е споменатия от В. Георгиев колаврисмос – колаврос. Нашият лингвист тълкува  името като копие-въртеж. Кол отговаря на българската дума кол. Реално погледнато най-ранните копия са били заострени колове. Думата врос е просто гърцизираната форма на въртеж.
Нашите предци траките са били войствен народ, не случайно гърците наричат богът на войната Арес- нашественик от север. На военното дело траките са гледали като на важен аспект от живота и поради тази причина дори в танците си включват оръжия. Римската, гръцка и турска окупация слагат край на тази древна традиция. Нашествениците са осъзнавали много добре, че траките трябва да бъдат лишени от войнствения си дух, затова и всичко свързвано с бойните изкуства е било жестоко подтискано.
 
О. Хаас споменава за сикинис – комичен танц посветен на Дионис. Сикинис отговаря на нашия глагол чекна се-( извършвам комични движения. Тъй като гърците нямат звук и буква Ч, то те предават чекна се като сикинис. Дионисовия танц е бил изпълняван от сатирите, които са предшественици на българските кукери.
 
Необяснимо за мен е защо нашите траколози не са успели да видят, че названията ръченица и нестинар са тракийски думи. Ръченицата е бърз танц, точно това означава и името й – бърза. Ръченица идва от тракийската дума  ринк – бърз. Колкото до нестинар, то значението й е обяснимо с тракийския глагол нес –нося се ( движа се) и анар – мъж. Старобългарските паралели са нести – нося се и ныръ – танцьор.
 
 
Виждаме, че българската музика, танци и инструменти водят началото си от Орфей, Тамир, Линей и Евмолп. Това показва недвусмислено, че сме местен народ, а не потомци на теснооки азиатци. Ако траките бяха изчезнали, или поне бяха романизирани, или гърцизирани как тогава тяхната култура се е запазила у нас?  Народната музика и танци са душата  на един народ. Песента на българските гайда и кавал са уникални. Неповторими са и кръшните хора и бързите ръченици, а магията на българските гласове покорява милиони души по цял свят. Докато имаме тези неща, докато пазим старите обичаи и носии няма да се загубим, няма да изчезнем без следа, а ще пребъднем. Нека бъдем българи и да се върнем към корените си! Към добротата, честността и простосърдечието. Към смелостта и противопоставянето на злото във всичките му лица. Да бъдем достойни наследници на дедите си траките – създателите на благородни идеали!
https://sparotok.blog.bg/politika/2009/11/24/muzikata-i-tancite-na-trakite.442356

Пет неразгадани мистерии на Древен Египет бр.257

Древен Египет е обект на интерес от учени, археолози, историци. Тази древна цивилизация обаче крие все още тайни, които не са разкрити напълно. Ето 5 неразгадани мистерии: Скрити стаи в Голямата пирамида в Гиза През 1993 г. роботът Upuaut 2 откри малка врата в южната шахта на пирамидата, зад която по-късно е открито празно пространство и още една врата.През 2010 г. модернизирания робот Djedi прави снимки зад първата врата, на които се виждат медни дръжки и рисунки с червена охра. Въпреки че никой не е влизал в шахтата в продължение на 9 години, по стените и тавана са се появили нови драскотини. Каква е истинската възраст на Голямата пирамида Хеопсовата пирамида, наричана още Голямата пирамида и Пирамидата на Хуфу, е най-старата и най-голямата от пирамидите в Гиза. Според каменен надпис, открит в Гиза през 19 век, Хуфу поръчал Сфинксът да бъде възстановен, а не изграден. Това, заедно с браздите по тялото му, които са резултат от ерозия в продължение на над 8 000 години, поставя съмнение за възрастта на Голямата пирамида. Някои учени смятат, че Сфинксът е построен след нея.

Голямата пирамида
iStock/Getty Images

Инфрачервените термографски изследвания от 2016 г. показват необясними кухини под Голямата пирамида, както и в близост до върха ѝ. Предполага се, че долните кухини са или някаква неоткрита досега камера, или подземен проход. Египетското министерство на антиките още не е дало коментари.
Технологията за построяването на пирамидите
Химикът Джоузеф Давидовиц твърди, че блоковете са излети директно един върху друг от своеобразен варовиков бетон и това може да обясни тяхното тегло и липсата на пролуки между тях. Въпреки това геолози и палеонтолози смятат, че блоковете са обработени седиментни скали, оспорвайки теорията на Давидовиц. Учените засега не могат да се спрат само на една хипотеза.
Проклятието на гробницата на Тутанкамон
Когато изучава гробницата през 1922 г. Хауърд Картър и колегите му откриват текст, разказващ за тежко наказание, което щяло да последва отварянето на запечатаната гробница. Самият Картър не вярвал, но в периода до 1930 г. били докладвани 22 смъртни случая сред присъствалите при отваряне на гробницата и техните семейства.

Все още няма потвърдено обяснение за „проклятието“. Единствената теория е, че стените на гробницата и по саркофага са били покрити с отрова. 

гробница Тутанкамон

iStock/Getty Imageshttps://dariknews.bg/novini/liubopitno/pet-nerazgadani-misterii-na-dreven-egipet-video-2167005

Българите в Мала Азия от древността до наши дни бр.257

От стари времена нашите деди – древните българи – обитават не само Балканите, а и земи в Мала Азия. Днес в България живеят хиляди потомци на малоазианските българи, които са напуснали земите си след Междусъюзническата война (1914 г).
Последната българска държава в Мала Азия е покорена от турците през 1516 г., когато султан Селим І разбива войската на българската кралица Катерина.
През 1391 българите при Булгардаг разгромяват Баязид.
Днес наши историци ни убеждават, че прадедите ни са отишли там късно – едва преди 3-4 века и ние знаем, че някои от дедите ни са помнели местата в България от които са се изселили към Мала Азия и са се върнали отново по същите села, но българи живеят там много по-рано. Тяхната култура не прилича на емигрантска – напротив – от нея прозира ясното съзнание за собствена земя и за роден край – там на стотици и хиляди километри от България. Пълноценна местна култура не се създава за няколко поколения. Другата характерна черта на малоазианските българи е, че по нищо не се отличаваме от останалите българи – едни и същи са фолклора, обичаите ни, диалектите ни – за разлика например от бесарабските българи, които имат свои особености. Това показва, че никога не сме прекъсвали връзките с България. Преселници от България наистина непрекъснато са се заселвали в българските области в Мала Азия, но много данни сочат, че още от древността това са български земи. 
-Авторът на житието, Охридският архиепископ Димитрий Хоматиян свидетелства в началото на XIII век, че българи са живяли в Мала Азия  – Бурса и малоазийската планина Олимп – още преди времето на Александър Велики, и че именно от тези българи е родом Св. Климент Охридски:“1. Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи*, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия. 
2. Преподобният мъж водел произхода си оттам.“
*Византийските автори често наричат българите „мизи“, а България – „Мизия“. Това народностно име се предпочита от тях след падането на България под византийско иго. В Мала Азия има област Мизия и затова авторът е смесил Мизия от Мала Азия с областта между Дунав и Стара планина.
Българи живеят на компактни маси в продължение на векове в сърцето на Османската империя.
 В Караманското шахнаме (царственик) се говори за две български държави в Южен Анадол в полите на Булгар-даг (Българска планина), разклонение на веригата Торос. За държава в Мала Азия с името Булгар се споменава още в летописна бележка на Санджар, а в повествованието „Сказание за Малик Данишменд“ също се говори за българската държава в Булгар-даг с център Ерменак. Едната е просъществувала до разбиването на българските войски /водени от българската кралица Катерина/ от войските на османския султан Селим I преди похода му до Египет и Арабия през 1516 г., а другата Булгар до 1518 г. , разбита пак от Селим І , след похода му.
В летописа на Абу Мансур ал Хазини се споменават „славянските страни Сувар, Булгар и Анкара…“. „Историята на Караман“ хвърля обилна светлина върху българите във и около Българската планина и техните военни действия в Мала Азия от началото на XIII в. до началото на XVI в. Има сведения, че периодично са идвали през вековете още българи от Кавказ, Балканите, Приазовието, Средна Волга, Долна Кама.
Когато караманците идват в Южен Анадол около 1217 г. влизат във войни с България от Тороските планини. След едногодишна война те заживяват в съюз до разбиването им от Селим І. В не малко източници се споменават средновековните държави Версак, Сувар, Булгар, Анкара, като български.
Граници на Българската държава в Мала Азия със столица Ерменак при владетеля Яхша ІІ 
– книга за българите в Мала Азия от Петър Коледаров, 1940 г.
Моменти от книгата
българската столица в Мала АзияСпоред Караманския царственик крепостта Ерменак (днешния турски град Ерменек – в областта на известния курортен град Анталия) била столица на българската държава в Мала Азия при планината Булгар даг – част от голямата Тороска верига (според други Булгардаг обхваща целите Тороски планини).Турско-българските воЕто как българската столица в Мала Азия била временно превзета от турците през 13 век, според караманската хроника:Арменците, караманците и турците постоянно се оплаквали на селджукския (турския) султан Аяделин, че българите ги тормозели. Той наредил на своя васал Нуредин бей да тръгне на поход срещу българите.
 
 
„С помощта на всички огузки, тюркменски и кюрдски бейове и главно благодарение на хитростта „за очудване на всички“ той успял да овладее Ерменак, заедно с големите съкровища що намерили вътре и в околността. След 40-дневно сражение превзели Мод, Гюлнари, а после и Маре в Булгардаг.“  
(Всички имена и титли са дадени в караманския царственик според караманските писатели и турските преводачи и преписвачи, а какви са били в действителност няма други данни.) 
 Войните с българите продължили няколко години. Накрая българския владетел Яхша хан загинал в битка и неговият син Айдън станал васал на Нуредин бе
„с желзни гащи“. В голямо сражение при Гюргес те били поразявани от прашките на „българите, които с всеки камък унищожаваха главите им. Самият Айдън уби на бойното поле 24 души…“ Град Селевке (под контрола на кръстоносците) се предал и „българския княз Айдън бе оставен със 7 000 войници за пазител“
Българските князе продължават да водят своя политика в Мала Азия. Те се месят в междуособиците на селджуците (турците) и накрая минават на страната на караманците срещу турците. 
През 1343 г. заедно с караманския владетел Алаедин Карамански, 10 000 българи се били срещу Ерменак (вероятно за да си го върнат). За тази година „френците“ писали че, била „решително неблагоприятна“.
Разширение на българската държава до Средиземно море. Вони мдбългарите и караманците
 
 
 
 
 
 
 
 
 
През 1354 г. потомъкът на Айдън – Яхша ІІ решил да отхвърли зависимостта си от Алаедин Карамански. В началото не успял да възстанови пълната свобода на българската държава, каквато тя имала при дядо му Яхша І. Бил разбит, българите се оттеглили по непристъпните чуки на Булгар даг и Алаедин Карамански се отказал да ги преследва и простил на Яхша ІІ.  
Алаедин Карамански се опитал да привлече на своя страна и Асен – вероятно (но недоказано) потомък на търновските Асеневци.Последният търновски Асеновец – Иван Асен ІІІ – имал сложна съдба. Първо избягал с държавното съкровище от България при татарите през 1270 г. После татарския хан Ногай се опитал да го убие и той отново избягал – този път при дядо си в Цариград и Андроник ІІ му дал през 1284 г. да управлява областта Троада. Най-сетне последните асеневци, според Иречек, изчезнали в Мала Азия. Ето че след 70 години те се появяват може би пак.
 Родственикът на Асен – Асеноглу (вероятно негов син) през това време заедно с варсаци се отправил за град Тарос, където бил Яхша ІІ хан и го убедил отново да въстане срещу караманците. 
Варсаците
(берсилците) са съюзници на малоазийските българи. Те са народност от български произход, която от древността живее на две места – в Македония и в Кавказ, но се разселва и към Мала Азия:
 „Племето Березити, населяващо района около Охрид и Битоля е известно още и като варсаци или барсаци. Точно с такива названия (варсаци, барсаци) са известни и берсилите, родствено на прабългарите племе от Североизточен Кавказ, древната Берсилия.“  
Ханът изявил желание да стане „султан“ и с развято знаме начело на 20 хиляди войници се отправил към град Мут и го превзел. Там бил провъзгласен за шах (вероятно цар), а Асен и Садедин (вероятно водач на варсаците) били назначени за везири. Българският шах Яхша ІІ превзел град Гюлнари и всички места до Карадаг и Аляйе. 
При Ларенда, където воювал с караманите, пристигнал срещу него и Алаедин Карамански. Яхша не могъл да удържи и отстъпил в Паяс (Пияс), където местният управител минал на негова страна.
 
 По-късно начело на 20 хилядна войска шах Яхша превзел град Никде (Нийде) и Акъ Сарай. Там обаче бил обсаден от Алаедин. Той успял да внесе разцепление сред българите. „Най-после Алаедин опростил Асен, който взел всичкото си имане и дружината си и излязъл. Отпосле името му не се чуло вече.“ – пише царственика. Тук вероятно е края на Яхша ІІ, който разширил българската държава в Мала Азия до Средиземно море – от залива Александрета до залива Адалия.
Алаедин победил, но оттам нататък караманците и българите трябвало да се защитават от турците.
Войни с турците. Българите разбиват Баязид
След битката на Косово поле (1380 г.), султан Баязид (бъдещия поробител на Търновска България)  се видял подсигурен в Европа и решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия и да се справи със своя зет султан Алаедин ІІ, емира на караманците. Алаедин ІІ и българите от Булгардаг и Тюркмени се събрали на съвещание. Сблъсъкът с Баязид бил неизбежен. Водачът на българите от Тюркмени Айдъноглу с 10 000 „българи каменохвъргачи“ и 6 000 гюлнарци връхлетял върху войските на турския стратег Демир Таш. В боя се хвърлил и султан Баязид, но се намерил в опасност и се принудил да сключи мир – през 1391 г.
Баязид презема Търново /с еврейска помощ/ и води още две войни с караманците и малоазианските българи, които все се подновяват, тъй като не успява да ги подчини.
Тамерлан и българите
През 1402 г. монголския хан Тамерлан напада Баязид и му нанася пълно поражение. Накрая поробителят на България на свой ред е пленен от Тамерлан. Малоазианските българи останали неутрални и се прибрали в своята непристъпна област. Заради това им благосклонно поведение, Тамерлан останал доволен от тях и „върнал на българите всичко, що било българско“.
 
Кралица Катерина  
Царственика съобщава за още една българска държавица – в непристъпната планина Еренкелов (Еренколоф – вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м, която се намира на северо-изток от Бейшехир). Там в края на 14 и началото на 15 в. царувала българската кралица Катерина. Турския проф. Асъм бей (изследовател на караманския царственик) разказва: „Понеже била умна, тя станала много богата. Тя не ходила на плячка, а войската си използвала за обработване на земята. В една хубава местност тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтън сарай, т.е „златен“, защото стените му отвън били със златни покривки. Водата за него била хваната отдалеч и доведена с водопровод.“
По нейно време, изтощени от вековните войни с турците, караманците се били оттеглили при българите в Булгардаг и цялото население от границите на Коня до границите на Бейшехир останало под властта на кралица Катерина.
 
 През това време султан Селим водел войни в Египет, но понеже тила му бил постоянно смущаван от караманците и 10 000 българи от Ерменак, той решил веднъж за винаги да се разправи с тях. За тази цел изпратил своя пълководец Абдулах Кемал паша срещу Катерина. Тя обаче отлично се защитавала с въоръжените си с прашки войници и оръдия, разположени по височините около двореца й. Имала успех – Кемал паша паднал убит в сражението, а войските му се върнали в Кония. 
 Но по-късно султан Селим обградил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина се отдръпнала в планината и поставила в пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците и те с големи жертви овладели прохода. Там успели да поставят артилерия, която довършила българите. Кралицата, войската и част от населението загинали, а остатъка се разбягали.
 
 
Според надписа на гроба на Кемал паша, тези битки се водили около 1413-14 г.  
Каква е била по-нататъшната съдба на българите от двете български държави не е известно.  
По-късно малоазианските българи разказват предание за някаква Маненска крепост на „Мано, български войвода“ и твърдят, че караманците са потурчени българи. Обаче караманците са християни, говорят турски, а пишат на гръцки. Има много покараманчени българи.Останали са „много старини“ от крепостта Ерменак, но до тях не можело да се иде, а развалините на двореца на кралица Катерина стояли до 19 век, според преписвача на шахнамето Ибрахим Аджизи. Те образували могила, която местните наричали Хатун сарай – „Женски дворец“. 
Българите и от двете държави са християни. 
През цялото Средновековие и до 20 в. в Мала Азия се заселват българи – заточени там от византийци и турци или доброволни преселници, които бягат от турски размирици в балканските български земи.
През 7 век император Юстиниан заселил 30 хиляди пленени българи от Македония в Киликия за борба срещу арабите. 208 хиляди български бежанци по време на Телец са заселени от византийците във Витиния (Брусенско). 
През 50-те години на 9 век Кирил и Методий отиват в манастира Полихрон в малоазийската планина Олимп (до Бруса) и там създават азбуката си. 
През 14 век, при византийски междуособици, турците опустошават Тракия и изселват голяма част от населението в Мала Азия. Такива роби се отвличат в Мала Азия  и през всички следващи столетия. Народният певец пее за многото „синджир роби“
Хиляди българчета взети за еничари още от 15 в. били изпращани срещу Тамерлан и по фронтовете в Мала Азия, Сирия и Египет. След това тези „войнигани“ минавали в обоза и ставали пастири и коняри на султанските и везирските стада и хергелета. С песни, гайди и знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата към Мала Азия. Много от тях се заселвали и се задомявали в българските села в Мала Азия и оставали при малоазийските българи.Връзките с Българиябили постоянни – в Мала Азия непрекъснато обикаляли български търговски кервани на камили и продавали стоките на българските занаятчии, които били едни от най-известните в Османската империя – аби, шаяци, черги, гайтани от Габрово, Самоков, Устово, Димотика. Много балкански и родопски еснафи, покрай търговията, също се заселвали в Мала Азия. 
Най-късните български поселници в Мала Азия са бежанците. Високата порта, подобно на Византия, за да отслаби България, започнала да заселва в Добруджа, Делиормана и на други места селджуци и други турци. В България станало несигурно заради кърджалии, еничари и други бандити. Много българи се принудили да търсят спокоен живот по-близо до централната османска власт. Така се появили най-новите български селски и градски махали в Мала Азия – от 17 до 19 в. Те са запазили българския език, нрави, носия, лични и фамилни имена, песни и обичаи.
 
 
 
 
 
 
 
Занимавали се със земеделие, пчеларство, бубарство, скотовъдство. Коледаров пише, че те са били заможни и беден човек между тях рядко имало – всеки род притежавал средно по 100 декара земя.
Имали буден български дух. През 1873 г. жителите на българското село Мандър пребили с колове гръцкия Кизикийски владика. До там се стигнало, защото отказали да плащат данък владичина на гръцката Патриаршия, а той имал неблагоразумието да посегне на един от българите. За инцидента разказва мандърският учител Неделчо Орешков, който оставил бележки за родното си село и за учителстването си. 
Почти навсякъде имало черкви, в които се пеело и на български (освен на гръцки). Делегация от Мала Азия поискала от българската Екзархия български свещеници и учители, но тя не успяла да им изпрати и такива имало само двама. 
Нашите предци живели в Мала Азия сравнително свободно и охолно до Освобождението. Тогава започват притесненията. 
 
/Забележка: Възрастен българин от най-голямото българско село Коджа Бунар (дядо Илко от с. Бяла поляна) разказва следната история, непотвърдена от нашите учени. Българите живеели спокойно, били собственици в земята си, местните турски паши ги зачитали и си имали вътрешно самоуправление. Не създавали проблеми на турските села и те също не ги закачали. Положението се променило около Балканските войни, когато правителството започнало да заселва в близост до тях черкези-бежанци. Те започнали да създават проблеми на българите. Отношенията между черкезите и коджабунарци се изострили. Турската власт отказала да вземе страна. Развръзката е следната – най-сетне преди една сватба в селото дошъл черкезки главатар с хората си и обявил, че той ще е първия, който ще спи с булката през първата брачна нощ. В деня на сватбата младоженеца събрал приятелите си и въоръжени причакали черкезите на реката. Те наистина се появили и когато тръгнали да пресичат, българите започнали да ги убиват един по един. Убили няколко от тях и черкезките села се разбунили. Местният турски паша предупредил българите, че срещу селото се готви погром. Това ускорило изселването им в България, с помощта на пашата./
 Изселването 
Българските села през 1913-1914 г. – насила били принудени от турската власт да се изселят. 
/Забележка: Едни от най-ярките разкази, които по-възрастни малоазианци помнят от бащите си са за големия български кораб, с който преминали Босфора и премреждията и затрудненията, които им създавали турските власти, докато се качат на него. Често не им разрешавали да вземат голяма част от собствеността си. Така от заможни хора някои, които не си направили сметката навреме да се сменят с турски семейства, се озовали в България бедни бежанци. Другите ярки спомени са за приготовленията за преселването. По-будни българи от малоазийските родове по-отрано пътували за България и издирвали турски семейства с които да се сменят и да разменят къщите и имотите си. Първите от тях били гледани като авантюристи. Но по-късно и други малоазианци последвали примера им. С тези турски изселници от България, с които се сменяли, те се сприятелявали, а с някои приятелството им оставало за цял живот./
В Мала Азия остават много българи, които изгубват самосъзнанието си. В градовете Бандърма, Бруса (един от кварталите там и днес се нарича „Булгаръ Махле“ /към 1940 г., когато е писана книгата/), Смирна (там К. Фотинов издава първото българско списание – „Любословие“ – през 1842-1844 г.) и др. те се потурчват, а другаде, като в с. Къз-Дервент, се погърчват. 
 Малоазийски българи са и част от „гръцките бежанци от Мала Азия“, за които гръцките вестници пишат, че говорят по-добре български, отколкото гръцки.
 Багдадските българи 
Западни учени пишат, че българите имат вродена склонност да колонизират. Така една част от малоазианските българи стигат чак до … Багдад  и по-точно планинската му околност. Те се занимават с обработване на горите, селата им са чисти, без инородци и иноверци.  През 19 век те говорили български и знаели за съществуването на българи и българска държава в Европа. По селата си багдадските българи си построили каменни черкви. Към края на 19 век в България пристигнал един багдадски калугер, който събирал помощи за един тамошен български православен манастир, който те си направили.
Първите преселвания на българи в Мала Азия през Средновековието са станали по време на българо-византийските войни и византийското владичество над българските земи. През този период хиляди българи били преселени отвъд Босфора и Дарданелите. Имало и българи-боляри, между тях и членове и потомци на династията на Асеновци, които влезли в близки връзки с византийския императорски двор. Някои преминали на служба на византийците и били използвани срещу българите. Боляринът Мицо като отплата за предателство получил феодално владение в Мала Азия. Син му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. По време на въстанието на Ивайло и междуособиците в България императорът нахлул с войски заедно със зет си и през 1279 г. го поставил на българския трон, с име и титла цар Иван Асен III. След разбиването на византийските войски от Ивайло през 1280 г. Иван Асен III избягал в Мала Азия при византийците и завършил живота си в Цариград.
Втората вълна преселвания на българи в Мала Азия била по времето на завладяването на България от османските турци и през периода на турското робство. За тези българи П. Р. Славейков пише в издавания от него в Цариград в. „Македония“:

„При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса… И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители. Може да се предполага, че те са се преселили испосле в Едрене и в Цариград след пренасянето на столицата в тези градове или са се слели с местните тамо жители и са изгубили езикът си и народността си.“  

Тези българи били ислямизирани и потурчени, други били асимилирани от гърци и тюркоезични християни, наричани ка-раманлии. Някои от търновските и от други населени места първенци приели исляма, за да запазят живота си или да се включат в османската държавна, военна и административна йерархия на властта в балканските и малоазийските провинции. Между отвлечените и доброволно приелите исляма имало и членове на царската фамилия. В околностите на старата османска столица Бурса (българите произнасят и пишат Бруса) завършил живота си плененият от султан Баязид през 1396 г. последен български цар – владетелят на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман -Александър, приел исляма и името Сюлейман. Той заемал високи постове в султанската административна и военна йерархия. Бил валия (управител) на вилаетите на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана срещу въстаниците на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал – последователи на прочутия средновековен философ-революционер шейх Бедретин Симави, който проповядвал утопичен комунизъм. Александър (Сюлейман) загинал през 1419 г. или 1420 г. в сражение с въстаниците в Западен Анадол.
Случаят със сина на цар Иван Шишман е описан от османски летописци на времето и от съвременни турски историци. Публикацията на проф. Неджиб Асъм през 1921 г. е въз основа на ръкопис от по-късен произход. В 200 страници на тази история се съдържат над 100 сведения, в които се споменава българско племе, българска войска, български войници, български бейове, български владетели, страна Булгар, планина Булгардаг. „Преди всичко историята на Караман утвърждава наличието на компактно българско население в южната и средната част на Мала Азия. Летописецът често определя българите, живеещи там през XIII в. като „българско племе“ – подчертава авторката. Българите, според нея, трябва да са имали значителна бойна сила, вероятно най-малко 4000, а може би до 20 хиляди души, за да могат да водят войни срещу карамани, селджукски и османски турци, кюрди и тюркменски племена. К. Венедикова стига до извода, като проф. Татарлъ, че Шикяри бей давал сведения за наличието на „публична власт“ и „държавни механизми“. Българите били обединени на териториален принцип около планината Булгардаг през различни периоди на тяхното съществуване. В историята на караманците тя намира сведения за „държваност и суверенитет“ на българите в Булгардаг преди първите си контакти с караманците, с които по-късно установили „договорни отношения“ с известни елементи на васална зависимост от тях.

От тези българи, преселени в Мала Азия от византийци и турци през Средновековието, не са останали следи освен някои наименования на местности и селища, в които са живели, работили, или където са воювали: Булгардаг (Българска планина), Гявурдаг (Планина на неверници) също в планинската верига Торос, Булгар-мадени (Българска мина) във вилаета Адана, също в Южен Анадол, в южните склонове на Булгардаг, Булгар махалеси (Българска махала) в покрайнините на Бурса.
В Южен Анадол има един вид гъдулка с 4 струни, която местното население нарича „Булгари“. Гайдата, кавалът, хорото се свирят и играят и в Мала Азия, но това не са турски, а български музикални инструменти, както хорото е българско.
Българите в селата на Северозападен Анадол, съществували до 1914 г., разказват легенда за развалините в района на Бандърма, край езерото Маняс, и казват, че били останки от крепостта на българския войвода Мано, но тя е далече от Булгардаг и Ерменак.
 Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения – Ани (Овнанян, 1969, 21-22). През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край (Аристакес Ластивертци, цит. по Овнанян, 1968, 21).
***
И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини „Забележителните дни на селджушката държава“ , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават „славянските страни Сувар , Булгар и Анкара…“ (цитат по Татарлъ, 1982, 387).
В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати – юруци (Eroz, 1983, 21 и 22). 
 Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като „съвсем чисто тракийско наречие“, а проф. Л. Милетич казва: „Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско“. В диалектно отношение самобитен остров е село Стенгелкьой, околия Лапсеки, чиито жители са потомци на заселници от Костурско в Югозападна България.

Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е двойно,Ѣ като Я, омекотяването на някои съгласни – „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.

Примери за:

Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо’. Но в някои случаи ѣ се изговяря като „а“: цало, цали.

Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельмень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать и др.

Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).

Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).

Ударение върху първата гласна в някои думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.

Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.

Умалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко), мисонци (месенце, месце) и др.

Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? – Мене ма викат Стану(Иване, Димитре).

В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия. Част от думите имат турски и/или гръцки произход. Особени думи,

съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), пушигъз (шипка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле)(от гр.λάχανο или тр.lahna), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка), хута (престилка).
глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам) (от турски beğenmek – харесвам, одобрявам), сайдисвам (уважавам) (от турски saygı – уважение), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам) (от турски dokunmak засягам,закачам), обидвам (навестявам), куртулисвам (успокоявам се).
прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
наречия: мърва (малко), пъсно (мръсно, за дехи), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).

В изречение:

Рюкни сяя дичинки да дойдат тува. Викни тези дечица да дойдат тук.
Калотишка калмана Стана, ката день паратька. Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
Ку имаше мърва брашно и алать, щяхме да сторим ленгиди. Ако имаше малко брашно и олио щяхме да направим мекици.

 На 2 август 1879 година такава молба е връчена на Варненския губернатор от името на „повече от хилядо семейства“ населяващи „долните чисто български, почти всеко с църква и изключително с гръцки свещеници и с училища (но за жалост все за гръцко учение) села: Коджабунар (200 къщи), Гюбел (180 къщи), Мандър (80 къщи), Тебелери (70 къщи), Еникьой (45 къщи), Х. Паункьой (40 къщи), Баиремич (35 къщи), Сюют (25 къщи), Аладжабаир (20 къщи), Мехмед бей-чифлик (12 къщи), Смаул (10 къщи), Кубат (89 къщи), гдето се занимаваме със земледелие и скотовъдство.“
В прошението подробно са разказани причините, поради които техните родители са потърсили спасение в Мала Азия, продължаващите безчинства на турската власт и черкезите и пр. Молбата им е „да се разпореди правителството, за да се изпрати един параход в гр. Бандарма, който да ни пренесе от това пристанище в гр. Варна.“ В този смисъл Варненското пристанище е вратата за малоазийските българи към свободното отечество. В повечето случаи се налага техни представители да пребивават в града дълъг период от време, за да установят контакт с властите или получат отговор на молбите. Един от многото такива случаи е прошението на „Слави Проданов, Димитър Иванов, Митьо Павлов, жители от с. Гюбел, Мейличска околия, Брусенско окръжие, в Мала Азия (Турция), временно живущи в град Варна, 4 участък, на хотел Юшенлийски“ от 24 септември 1883 г.
„Господарю! Ние, долуподписаните, сме нарочно пратени от всичкото българско население в Мала Азия и от страна на всичките най-покорно молим Ваше Височество, да блъговолите по принадлежност на турското правителство, за да ни оставят свободни за изселението ни от там за в Княжество България, защото имаме голяма нужда и не можем вече да търпим турските към нас отнасяния, които ни бият, крадат ни децата за откуп и пр. и пр. Уверени сме, че просбата ни не ще остане без удовлетворение…“
Една голяма част от малоазийските и най-вече от тракийските българи успяват с руски военни кораби да се доберат до Варна. Френският вицеконсул Е. Боасе, който стриктно докладва за изтеглянето на руските войски, не пропуска да съобщи за придружаващите ги бежанци от Одринска Тракия. Например на 4/16 юни 1879 г съобщава в донесението си: „Вчера, неделя, 2 руски военни кораба „Владимир“ и „Весла“ и един параход на руската компания „Александър“ прекараха от Бургас до Варна един генерал, 120 офицери от 12, 16 и 37 дивизия, голям брой чиновници, стотина емигранти българи и гърци от Къркклисе (Лозенград)…“ В друго свое донесение от 30 юни/12 юли Е. Боасе съобщава, че руският военен кораб „Владимир“ и търговският „Александър“ превозват от Бургас до Варна офицери, войници, 12 000 патрона и „20 емигранти от Къркклисе (Лозенград)…
„Ние сме българе, ние сме българе“
Български войници на Чаталджанските позиции през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Заведени при началството, турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. След много премеждия, при голям риск за живота си, те успели да достигнат фронтовата линия и да преминат на българска страна.
След Хуриета (Младотурската революция през 1908 г.) българските младежи в Турция били вземани войници в турската армия. През Балканската война мнозина българи от Мала Азия били изпратени на фронта. Почти всички, на групи по двама-трима или поединично, преминали в България. Бягства на малоазийски българи от турската армия имало и преди, и след войната. Те прекосявали турско-българската граница или по различни пътища и по море стигали до други страни и оттам се прехвърляли в България. Те настоявали пред българското правителство да уреди преселването в България на семействата им, останали в Мала Азия, изложени на насилия и грабежи от турските власти, от черкези и от пристигащи от България турци-мухаджири (изселници), които се настанявали в къщите и
От арменски източници (Мовсес Хоренаци, Ашхарацуйц) е известно, че първите древнобългарски поселения в Анатолия датират още от Античността (II в. сл. Хр.) и са на т.нар. Вундови българи, които са преселници от Имеон или Севернокавказките степи на арменската територия наречена от Хоренаци „Вананд“, която днес попада в границите на Република Турция в Източен Анадол. Едва през XXI век е извършено специализирано лингвистично-историческо проучване за Вундовите българи.

Първото голямо преселение на български славяни в Мала Азия извърша император Юстиниан II през 690 г., когато преселва 30 хил. местни славяни от района на Кавала към Киликия, вероятно за отбрана от арабски нападения и нахлувания в Анатолия през т.нар. юдейска порта.

Втората и най-голяма преселническа вълна е преселението на 208 хил. тракийски славяни към района на Бурса (виж история на Бурса) във Витиния, което е осъществено от император Константин V Копроним по време на управлението на кан Телец.

Третата огромна и вече под етническото име българска изселническа вълна е описана от арменския историк Аристакес Ластиверци, който в своето „Повествование“, писано в годините 1072-1087 отбелязва, че: …

„А пък българските жители той чрез измама (император Василий II Българоубиец) събрал на едно място, преструвайки се, че желае да ги възнагради, а след това заповядал да ги запишат във военните списъци и да ги изпратят на Изток по пътищата, от които няма връщане. Ту дошли тук (в Армения, т.е. Велика Армения) и накрая разорили цялата тази страна (т.е. по византийската укрепителна линия в Анатолия). О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещастни са местата, през които те минаха! Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие! Уместно е да се повторят скръбните слова на пророка Йоил: Пред него земята е като райска градина, а след него ще бъде опустошена степ. Но достатъчно за това. …“

 http://vselenabg.blogspot.com/2015/11/blog-post_86.html

Топлите думи на Стефчо

 Жената седеше на пейката, до блока. С едната си ръка подпираше сърцето, а с другата държеше пазарска чанта. Уморените и очи се оглеждаха наоколо, като че ли търсеха някого. По пътечката, пред нея се зададе десет, дванадесет годишно момче, което си играеше с малки топчици на пингпонг. За миг, в потъмнелия и поглед просветна надежда. – Момченце, повика го тя с приглушен глас. Моля те, направи ми една услуга? Купи ми от супера две бурканчета кисело мляко, един хляб и една опаковка бисквити! Момченцето взе чантата и парите, които му даде, и изтича към магазина. След малко се върна. Искаше да и каже нещо, но се затрудни. Мълчаливо остави в ръката и пълната чанта, и върна рестото. – Наричай ме, баба Дафинка- каза жената. Живея самичка в този блок. Имам дъщеря и внучка, но те нямат време за мен. Дъщерята работи, а внучката е в единайсети клас. Лицето на жената съвсем помръкна. Тя си пое дъх и продължи: – Имам болно сърце. Прилоша ми и не можах да си пазаря. Добре, че беше ти. Вестник „Сияние” 2 брой 4 Детето я гледаше със съчувствие. – А ти как се казваш? Къде живееш? Лицето ти, като че ли ми е познатопродължи тя. – Казвам се Стефчо. Живея в съседния блок при леля. В шести клас съм. Играя си с децата там- и той посочи с ръка към въртележката, където се виждаха двама малчугани. – А майка имаш ли? – Имам. Ама тя е при мъжа си, а аз при леля. И тя живее самичка. – И добре ли живееш? Детето помълча за миг и отговори: – Аз и помагам, всичко и върша, а тя… Тя ме храни. Жената не сваляше очи от детето. Косата му чиста и лъскава, а то, толкова мило. Ръката му неволно се протегна. Искаше да я погали. Тя се опита да стане, но сърцето и биеше силно. Беше отмаляла и наново седна на пейката. – Бабо Дафинке, дай да ти нося чантата, ще те изпратя до вкъщи. На кой етаж живееш? – На петия- каза едва чуто и хвана го за ръка. Дамата се запътиха към входа на блока. – Още ли ти е лошо, бабо?- попита детето, когато влязоха в къщи. – Сега вече ми е по- добре- отговори бодро тя. Благодаря ти. Ето, вземи тия пари от рестото и се почерпи! Стефчо, който не беше свикнал да му дават пари се смути, почувствува се неудобно. – Друг път, бабо Дафинке. Утре пак ще дойда да те видя. Ти си почини и не се притеснявай за нищо! Довиждане!- каза той, отвори вратата и полетя като вихър надолу по стълбите. “Какво добро дете, какво добро дете,” си повтаряше и лицето и се разведри. Спомни си, как вчера нейната внучка, която уж дойде да я види, най- нахално и отмъкна петдесетачка с горчивите думи: – Ти вече си стара. Изживяла си живота си. Пари не ти трябват! Лицето и отново помръкна. Бяха издълбали дълбока рана в душата и. С просълзени очи взе едно кълбо прежда от кошничката и тихичко си каза: “Сега, вместо пуловер на внучката, ще оплета пуловер на Стефчо.” Взе шишовете и започна да заплита бялата, пухкава прежда. А слънцето весело подскачаше в стаята и очите и неволно засияха.
Милка Андреева