Мистерията Деринкую бр.264
Leave a reply
Monthly Archives: ноември 2022
Мистерията Уилям Шекспир бр.264
Един въпрос вече близо 400 години терзае учени и литератори. Кой е автор на безсмъртните произведения на Шекспир. Наистина ли един самообразовал се скромен англичанин е написал всички тези безсмъртни сонети и пиеси. И дали всички онези конспиративни теории, които приписват авторството им на поне 18 различни личности сред които Едуард де Вер и Франсис Бейкън не съдържат зрънце истина.
След смъртта си през 1616 г Шекспир оставя след себе си 38 пиеси, 154 сонети и множество поеми. И нито едно от произведенията не носи неговия подпис, само неповторимият му стил. До ден днешен са се запазили само шест собственоръчни подписа на Уилям Шекспир.
Три от тях са положени върху различни документи, а останалите три върху завещанието му. Интересното в случая е, че всички тези подписи са различни. Единственото, което ги свързва е, че започват с „Shak“.
Мнозина от привържениците на теорията за спорното авторство на произведенията на Шекспир подчертават факта, че в завещанието на драматурга, изключително дълго и прецизно, не се споменава нито дума за дяловете му като собственик на два театъра или за каквито и да е била писмени вещи, като лични записки, книги или писма.
По онова време книгите са били изключително редки и ценни вещи, така че е почти невероятно те да не са били изрично упоменати в завещанието. Недоумение буди и факта, че според историците Шекспир никога не е писал писма, нито едно. И никой не му е писал. Няма никакви запазени образци на кореспонденция.
Как е възможно да няма запазен нито ред от човекът, притежаващ най-богатия речник в литературната история на Великобритания. Анализ на произведенията на гениалния драматург разкрива, че той е използвал умопомрачителните 29 000 различни думи. За сравнение, в първото издание на Библията са използвани едва 5000 думи.
Именно на Шекспир се приписва и авторството на някои от съвременните английски думи като – манастир, характер, капитулирам, безусловен, път, заговарям, които са използвани за първи път в неговите произведения.
По онова време книгите са били изключително редки и ценни вещи, така че е почти невероятно те да не са били изрично упоменати в завещанието. Недоумение буди и факта, че според историците Шекспир никога не е писал писма, нито едно. И никой не му е писал. Няма никакви запазени образци на кореспонденция.
Именно на Шекспир се приписва и авторството на някои от съвременните английски думи като – манастир, характер, капитулирам, безусловен, път, заговарям, които са използвани за първи път в неговите произведения
Според привържениците на теорията за спорното авторство, между които и признаните авторитети като Марк Твен и Орсън Уелс, всъщност автор на произведенията е сър Франсис Бейкън.
Франсис Бейкън пасва идеално в тази конспиративна теория. Докато Шекспир не може да се похвали със знатен произход или добро образование, което да обяснява демонстрираните в произведенията му познание по чужди езици, право, наука и политика, то Бейкън е бил потомствен дипломат, историк, писател и политик.
Това не е всичко – пиесата „Бурята“ описва точно корабокрушение на Бермудските острови, което е преживяно… но от Франсис Бейкън. Сравнението на литературните стилове на двамата автори показва, че те са доста сходни. И двамата притежават изключително специализиран стил и маниер на изразяване, макар и неофициално критиците да определят стила на Бейкън като „по-твърд“.
Вероятно истината никога няма да стане известна за света. Кой е автора на „Ромео и Жулиета“ или на „Сън в лятна нощ“ може и да не узнаем със сигурност. По-важното е всеки от нас да намери време за да се запознае и наслади на най-великите произведения писани от човешка ръка, който и да е държал перото.
https://sanovnik.bg/n-36391-%D0%9C%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D0%A3%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%BC_%D0%A8%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80
Таг Мистерията, Уилям, Шекспир
Историята на хуните бр.264
Хунските племена са част от историята на света и по-точно от тази на Европа. Те се появяват на континента през 2-ри век, а през 5-ти създават своята държава, предвождани от своя велик владетел Атила. Смятани за неуки варвари, те постигали успехи за себе си, до които малцина са успели да се докоснат. Те се помнят и днес. Но, нека проследим тяхната история от самото началото – от племето хуни до Атила и Хунската империя.
Макар хуните да са населили земите ни през 2-ри век, сигурни сведения за появата им има чак от средата на 4-ти, когато следите им са засечени по долното течение на р. Волга. След няколко битки с други племена, някъде между 400 и 410 година, хунският народ се заселва в Панония. Те налагат контрол, благодарение на непознати дотогава техники, оръжия и хитрости. Създават си слава на свиреп, смел и безпощаден народ, който пази своето.
Като цяло, за хуните няма изключително точна информация. Носят се легенди за подвизите им в Китай, където нахлуват няколко пъти. Смята се, че Великата китайска стена е издигната за защита именно от племената.
В продължение на много години, до 4-ти век, хуните са се разделяли на малки групи, всяка със собствен водач. Тяхното пристигане в Европа е белязано от завземане на множество територии, битки, кръвопролития и славни победи.
Хуните били силни воини, тъй като от малки получавали такова обучение. Яздели от 3-годишна възраст. Всъщност, най-голямата им сила били конете, ето защо нямало човек от племето, който да не е отличен ездач. Не било от значение с какво се обличали те, необходимо било конете им да бъдат украсени с всякакви скъпоценности, злато и сребро. Отглеждали животни и ловували, за да се прехранват.
Тези воини, които се срещали с болката на най-ранна възраст, когато лицата им били порязвани с цел каляване, били и отлични стрелци с лък. Сами си ги изработвали от бреза и кост. Известни били с това, че можели да нанесат точен изстрел от 70 метра разстояние.
Хуните не се страхували от боевете, напротив. Атакували първи, използвайки ласо, за да отслабят позицията на противника или директно да го хванат и влачат, докато не умре. Този свиреп народ погубвал всичко и всички по пътя си, без значение дали става дума за деца, жени или мъже. Взимали каквото си поискат и премахвали всяка пречка по пътя си.
Съвсем логично, тази тяхна слава накарала противниците им да се страхуват.
След като се заселили в Панония, хуните подчинили германските племена, дори изисквали от тях да плащат данъци и назначили служители, които да ги събират. Разбира се, начело на племето имало вожд и това бил Руа, който след смъртта си бил наследен от племенниците си Атила и Бледа. Отначало, воините управлявали заедно, но след като и Бледа умрял (по сведения именно Атила го убива), Атила трябва да продължи сам. И го направил доста успешно, защото по време на неговото управление, хуните се превърнали в най-силния народ за тогавашното време.
През 451 година, хуните се отправят към Западна Европа, за да завладеят територии и там, но опитът им е неуспешен, защото на пътя им се изпречват редица армии, които обединяват сили срещу тях. Събитието е известно като битката при Шалон, при която срещу хуните застават франки, бургунди, римляни и вестготи. През 452 година, обаче, Атила успешно разрушава Северна Италия, като дори прогонва тогавашния император Валентиниан.
Атила умира през 453 година в Панония. Точната причина за смъртта му не е известна, знае е само, че се е готвил за поход до Константинопол. По време на управлението си той значително разширява границите на Хунската държава.
Крахът на страната идва след като наследникът на Атила не се споразумява с другите си двама братя. По тази причина, управлението е разклатено и голяма част от племената се оттеглят и отслабват позициите си. Колкото и да опитват да удържат укреплението си, през 454 г. обединените готи, гепиди и римляни побеждават хуните в битката при р. Недао. Владетелят Елак – синът на Атила, умира в боя. Империята просъществува само 6 години.
Предлагаме ви няколко интересни и малко известни факта за Атила, чието име се помни и до днес.
1. Освен удивителен воин, Атила е бил възпитан и образован мъж
Никой не свързвал свирепостта на хуните с образование. Те били истински варвари, които плечкосвали всичко по пътя си. Атила, обаче, освен че не отстъпвал с умения на никого, притежавал по-различно образование и характер. Той бил подкрепян от роднините си, получил необходимото военно образование. Освен това, се смята, че Атила владеел прекрасно латински и готически език.
2. Първа стъпка в управлението
Когато Атила дошъл на власт, първото нещо, което направил било да се примири с римляните. Тогавашния император на Рим – Теодосий 2-ри, който се съгласява да плаща по 700 кг злато ежегодишно, само и само, за да не бъде нарушен мирът в страните. Едва няколко години след това си решение, обаче, Атила преценил, че народът на Римската империя не спазва уговорките по договора и предприел военни действия срещу тях. Малко преди хуните да нападнат, обаче, императорът се съгласил да плаща по 2100 кг злато и така битката била отменена.
3. Атила убива брат си
След няколко големи битки, хуните се завърнали в равнината Алфьолд. Сведенията за събитията, случили се там не са пълни, но според римски хроникьори, именно там Атила убил брат си Бледа, за да получи цялата власт на Хунската империя.
4. Атила и жените
Смята се, че през 450 година, сестрата на императора на Западната Римска империя – Хонория, сама изпратила пръстен на Атила с писмо, в което молила за помощ хунския вожд, тъй като й предстоял уговорен брак с римски големец. Тогава Атила вече имал не една, а няколко съпруги, но се замислил над молбата на момичето. Сметнал, че ако се ожени за нея, ще има власт на половината Западна Римска империя.
В крайна сметка, брак не се състоял, понеже не успяла да склони брат си и той я накарал да се омъжи за римлянина. Разбира се, Атила не се примирява с отмяната и предприема два похода към Рим, заради момичето.
5. Едно единствено поражение
През цялото си управление, Атила претърпява един единствен провал, който се е състоял през 451 година, когато армия от 200 000 хунски войни поела към Галия. Тогава, обаче, римляните се съюзили с вестготите и заедно се изправили срещу хуните. Това било едно от най-кървавите сражения, познати в историята, при което паднал и Атила. Той оттеглил войниците, но това било само привидно примирие, тъй като войнът нападнал Рим отново само година по-късно.
6. Атила водил скромен живот
Макар легендата да разказва, че Атила се стремил към трупане на все по-големи богатства и злато, това не било съвсем така. Да, воинът се грижел за хората си, поднасяйки им храната в сребърни прибори, но той самият не се хранел в такъв. Атила ядял от дървена чиния и то само месо. Чашата, от която пиел също била от дърво. Той не демонстрирал величието си, живеел скромно.
7. Не получава смъртта, присъща на воин
Макар около смъртта му нещата да не са съвсем ясни, има сведения, според които той загива по време на първата си брачна нощ с поредната си жена – Илдико. Двамата се женят през 453 година, сватбата е била в двореца на Атила и всички се веселили. На следващата сутрин, обаче, той така и не се появил и слугите били принудени да влязат в спалнята. Там открили мъртвото тяло на война, до което стояла новата му съпруга, плачейки и крещейки с цяло гърло. Те не открили рани по тялото му, но от носа му течала кръв. Някои сметнали, че именно Илдико е убила мъжа си, според други смъртта настъпила, заради прекомерната употреба на алкохол от предната вечер.
8. Мястото на гроба му не е известно
Носят се легенди са внушителното погребение на Атила. Той бил погребан в цели три ковчега – железен, сребърен и златен. Гробницата, в която бил поставен, била пълна с вражески оръжия. До ковчега били сложени куп бижута и скъпоценности. Всички, които подготвили и участвали в погребението, обаче, били убити, за да не могат да разкрият мястото на гроба. Има теории, според които той е положен в България.
https://sanovnik.bg/n-101812-%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5
Таг историята, хуните, Атила
Миши празници бр.264
Мишите празници са част от българските народни празници. Те се празнуват в чест на мишките, за да не нападат гризачите зърното, храната, мебелите, дрехите и др. В източна България са известни като Мишинден, Мишкинден, в западна като Поганци, Погааншляк, в югозападна като Мишовина, Мишако, Очовден.
В различните краища на България се празнуват по различно време и траят от 3 до 7 дни. Най-често празниците започват на на 26-27 октомври, деня на Свети Нестор.
В Източна Тракия започват на 24 ноември, деня на Света Екатерина (24 ноември), а в Странджа и Родопите обичайно започват около Трифоновден – 1, 2 и 3 февруари.
Според стара легенда, св. Нестор побеждава езичника и прочут борец Лий в гладиаторска битка и след като промушил Лий в корема, а оттам излезли мишките. Според друга, мишките, както и змиите и къртиците, са излезли от тялото на дявола, който се пръснал на парчета, след като помирисал тамян.
Мишите празници се празнуват от жените. По това време те не трябва да извършват женска работа, не трябва да се споменава мишка и не трябва да се дава заем. Особено трябва да внимават да не работят с вълна и вълнени конци. Също не трябва да режат с нож или ножица, не трябва да месят хляб, за да не „отрежат” мишките хляба с острите си зъби, да не прегризат житото на нивите.
На някои места, рано сутрин, най-възрастната жена в дома трябва да замаже с прясна тор или кал огнището, праговете и кътовете в дома и пода на зимника и хамбара. Най-накрая измазва горния праг на вратата. Това тя прави със затворени очи, като изрича заклинателни думи. Смята се, че така се замазват очите на мишките и те остават слепи цяла година.
В някои части на България правят ритуална „Мишкина сватба”, за да прогонят мишките от селото. Трябва две жени с еднакво име да уловят мъжка и женска мишка и да ги “стъкмят” като младоженци и ги връзват една за друга. След това ги слагат в кошница.
Момите и ергените в селото стават кумове, девери, зълви и т.н. на младоженците мишки. Цялото село се събира на сватбата, свири се сватбарска музика и младоженците мишки се изнасят далеч от селището в гора или река, където се пускат на свобода, защото се смята, че ще ги последват всички останали домашни и полски мишки. След това се прави тържествена трапеза за цялото селище.
В някои райони е прието жените да шият върху плат и след това да го хвърлят в огъня, за да зашият устите на мишките. На места пък се палят снопове тръни и една от жените в къщата върти сноповете с думите: „Бягайте, мишки, плъхове, защото ви гонят Свети Димитър и Свети Нестор с огън и тръни! “
https://sanovnik.bg/n-121443-%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8
таг миши, празници, Източна Тракия
АСЕН ХРИСТОФОРОВ БР.264
Албена Люцканова Искам да знам
На 16 декември 1910 г. в Пловдив се ражда един необикновен човек. Това е Асен Христофоров – икономист, писател и преводач, професор. Дядо му е мирови съдия, а бащата – адвокат, но умира, докато Асен е още малък. Майка му се жени повторно за негов роднина, Гавраил Христофоров. Заедно със семейството си Асен живее известно време в Берлин, където тръгва на училище през 1918-1919 г. Връща се в Пловдив и завършва ІІ Пловдивска прогимназия „Маразли“ през 1924 г. След това завършва като първенец на випуска Роберт колеж в Истанбул, където през 1931 г. получава бакалавърска степен по литература. В колежа той пише за годишния алманах, където е и литературен редактор и участва в редактирането на училищния вестник „Робърт Колидж Хералд“. По препоръка на президента на Робърт колеж Кейлъб Гейтс и с негова финансова помощ на 1 август 1931 г. Христофоров заминава за Лондон, където постъпва в Лондонския икономически институт и там учи главно финанси.
По-късно е първият българин, който го завършва като първенец на випуска с блестящ успех и високи почести измежду първите деветнадесет души сред двадесет хиляди студенти. По зададена тема от наставника му проф. Хикс специално жури определя за Асен втора награда, а професорът споделя насаме, че вероятната причина Христофоров да не получи първа награда е това, че не е британец. Тези награди се връчват на церемониално пищно тържество от брата на британския крал.
Специализира в Кеймбридж и Оксфорд, откъдето получава покана за престижна работа. Той оставя интересни спомени от следването си там като „Скици из Лондон“, в които дава подробно описание на академичните традиции и студентския живот в Англия. Английските му преподаватели предвиждат за него бляскава академична кариера, но той предпочита да се върне в България, вече като известно име сред европейските икономисти. По финансови причини Христофоров не успява да защити докторат в Лондон и в самия край на 1934 г. се връща в Пловдив.
През 1935-1938 г. е в Главната дирекция на статистиката и създава Статистическия институт за стопански проучвания в Софийския университет. Реформира администрацията на Народната банка. Академичната му кариера е главозамайваща – на 33 год. става доцент в СУ, а на 35 вече е професор по финансови и административни науки.
Неговият статистически институт в СУ се финансира от 1934 год. от фондация „Рокфелер“ и Лигата на народите. Там работи със светилата в икономическите науки Оскар Андерсен и Семьон Демонстенов.
Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че с идването на Асен Христофоров в университета икономическата наука става съизмерима с тази, за която той е мечтал. Малко след завръщането си в България е назначен за неплатен стажант в Централното управление на Българската народна банка през юни 1935 г. През септември същата година оглавява новосъздадената Конюнктурна служба при Главна дирекция на статистиката.
От ноември 1937 до февруари 1938 г. е на специализация в Женева. След завръщането си постъпва в ръководения от Оскар Андерсон Статистически институт за стопански проучвания, където с кратко прекъсване работи до септември 1940 г. През този период той пише първия си значим труд „Развитие на конюнктурния цикъл в България, 1934-1939 г.“, който през 1940 г. получава наградата на Българското икономическо дружество.
През 1942-1943 г. е редактор на списание „Стопански вести“.
След 9.09.1944 година Асен Христофоров е обявен за неблагонадежден и през 1947 г. е уволнен от университета без право да преподава до края на живота си. За по-голяма „сигурност” комунистическата власт му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е прекалено популярен в научните среди в Европа, властниците същата година се принуждават и се „смиляват” над него, като го пенсионират на… 37 години. В същото време издават указ за освобождаването му – това май е единственият учен, за който е издаден специален указ на партията. Не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Тридесет и седем годишният пенсионер е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където живее отшелнически до смъртта си.
Литературният дебют на Асен Христофоров е чудесната автобиографична книга „Скици из Лондон“ (1945), която е наградена от фонд „Алеко Константинов” и СБП. В нея по неповторим начин той описва студентските си години в Англия. Тя е преведена веднага на английски и претърпява няколко преиздавания, а когато от издателството се заинтересуват от автора, отговорът е: „Такъв писател няма.” Откъде да знаят хората, че вече е изключен от СБП. И в рилските гори не намира спокойствие този европейски интелектуалец.
В един „прекрасен“ ден на 1951 год. е задържан, докато лови риба на реката и с обвинения за „класова неосъзнатост” и „шпионаж в полза на империализма” прекарва две години на остров Персин, Белене.
До края на живота си този добродушен човек няма обяснение за „прегрешенията си”. В книгата с блестящи есета „Откровения” (1970) месеци преди смъртта си пише: „И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите…”
След Белене Асен Христофоров се връща в красивото село Говедарци. Копае картофи, гледа козички и куче, има два овена. Превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт, за която интелектуалецът и не съжалява в трагедията си: „Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа.“
В тези условия Асен Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, без подсрочници, без ток превежда хиляди страници. За първи път в Източна Европа е преведена „Дъблинчани” на Джеймс Джойс, считана за непреводима поради изумителния интелектуален заряд в нея. На български език вижда бял свят класическата „Трима души в една лодка” на Джером К. Джером и още „Брулени хълмове” на Шарлот Бронте, „Белият зъб” на Джек Лондон.
От преводите на Христофоров научаваме за Хенри Филдинг и още за хиляди, хиляди страници на англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведът Марко Минков казва: „В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров.“
Стефан Савов казва за него: „В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той.“ Преди да емигрира Георги Марков-Джери носи свои сценарии на Христофоров за превод на английски. В свободното си от преводите време писателят пише и някои литературни бисери като изумителната „Мацакурци” (1958), на която след жесток натиск е принуден да смени името на „Вуцидей” (1962), историческата сага „Ангария” (1960), „Иманяри” (1965) – поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписно-рустикално-пасторалните „Скици из Рила”, „В дебрите на Рила”, „Трима с магаре из Рила”, „Искровете”, „Откровения”.
В днешно време нашата литература сякаш няма вече рецептори за такива ерудити. Христофоров в творчеството си ще противопоставя божествената красота на Рила с населяващите я първични, вечно хитреещи шопи, за които светът стига до Искър, личния егрек и зелника. Най-много до Самоков.
Хората, които познават творчеството на писателя отшелник, са единодушни, че това е най-съвършеният стилист. Самобитният и брилянтен език на автора прави четенето на книжките му удоволствие. В тях се открива и един причудлив свят на груби и сантиментални странници, населяващи планината около рилските езера, усеща се в авторовите разсъждения тънкият народопсихолог. Удоволствие за читателя е чудният и свеж хумор в галерията от попове, монаси и овчари. В това общество на доброволни отшелници Христофоров намира и творческото си успокоение, принуден да живее с достойнството на английски благородник, какъвто всъщност е. Принудителното бягство като спасение и стилното съвършенство в езика като мъничко себедоказаване – това е истинската същност на този изумителен ерудит и пантеист.
Асен Христофоров е почетен гражданин на Пловдив. Почива през м. август 1970 г.
От „Енциклопедия на Пловдив“
автор Божидар Тотев
Най богатият българин в историята бр.264
В българския бит и култура габровецът има свое запазено място. Жителите на този град са известни със своите пестеливост, скъперничество и хитрост. Противно на тези схващания най-богатият човек в българската история със състояние от над 1 082 582 000 лева, най-големият дарител и човекът, построил безброй сгради в полза на обществото, е именно габровец.
Всяко правило си има изключение и Пенчо Семов е доказателството на това твърдение.
На 8-ми октомври 1873 г. в с. Цвятковски (Габрово) се появява на бял свят малкият Пенчо. Баща му е търговец на платове и от малък синът обикаля с него, като така от първа ръка учи занаята. Амбициран да се докаже, още на юношеска възраст, се мести в Тутракан, където успешно развива бизнеса на баща си. Натрупва капитал, който веднага инвестира в нови проекти. Семов е гений на предприемачеството и за кратко време богатството му се умножава.
За съжаление, съдбата му нанася коварен удар – съпругата му и двете му деца загиват от туберкулоза, а смъртта им остава белег в сърцето му. Няколко години по-късно се жени повторно, като не спира да жъне успехи с начинанията си. Изключителен родолюбец, лидер и добряк по душа, неговите постижения далеч не са само в една сфера. Представяме ви част от тях, както и интересни истории, разказани от негови съграждани:
Ненавършил 30 годишна възраст, Пенчо Семов е акционер в повече от 25 предприятия в цялата страна.
• Със своята фабрика за текстил “Успех“ се превръща в един от най-големите предприемачи в цяла Европа – произвежда повече от 15 тона платове годишно.
• Абсолютен новатор в отношението си със своите работници, наброяващи около 15 000 души. За тях се грижел фабричен лекар. В предприятията му са били предвидени инвалидни пенсии. Освен това нямал приемни часове и всеки негов служител можел да сподели проблемите си с него и да разчита на помощ, а на големи празници организирал общи трапези, на които сядали всички заедно – и работници, и акционери. Изгражда дори почивни станции за служителите си – рядкост в онези години. Осигурявал образованието в чужбина на децата им и дори строял модерни сгради, които да служат за старчески дом, когато служителите му остареят.
• Интересна история разказват съвременниците му. Негов работник помолил да му заеме пари, с които да построи къща за семейството си. Обещал, че две години по-късно заемът ще бъде върнат. На втората година работникът донесъл торба с жълтици и ги връчил на своя благодетел. Семов ги взел, преброил ги и му ги върнал с думите: „На мен ми стига, че си честен. Сега ти трябват за обзавеждане – прибери си ги.“.
• Пенчо Семов изиграва изключително важна роля при подписването на Ньойския договор. По първоначален план голяма част от територията ни е щяла да е бъде отнета. Семов изпраща дарение в размер на 300 000 златни лева на двама видни католически свещеници, с молба да лобират за България. Благодарение на това дело градове като Благоевград, Пловдив, Стара Загора са все още български.
• Влиза в лични преговори с Чърчил с молба Габрово и околностите да не бъдат бомбардирани.
• През 1925 г. съпругата на дребен акционер стреля по него, но той отказва да заведе дело срещу нея.
• Сбъдва детската си мечта да има кораб, като строи сграда в такава форма в околностите на Габрово – един от символите на града. Сградата служела като пансион на дъщерите на неговите работници. Напълно безплатен, разбира се. Днес е болница за белодробни заболявания.
• Инвестира големи суми в борбата с туберкулозата.
• Отваря първия приют за бездомни в София, както и безплатни обществени столови за хранене.
Благородната му дейност е безкрайна. Семов, наричан още Българският Рокфелер, подпомага хиляди семейства, финансира и строи училища, сиропиталища и старчески домове. Изгражда първите у нас тенис кортове. Общо даренията, които прави възлизат на над 250 млн. лева. Предсмъртното му желание е фондацията, която основава, да управлява неговите начинания, а всички приходи да отиват за благотворителност. Това не се сбъдва, поради факта, че предприятията му се национализират, а имотите му биват отнети от държавата. Дори съпругата му е изгонена от дома им с мотива, че тази къща вече не е тяхна. Към момента създаденото от Пенчо Семов тъне в разруха.
Умира през 1945 г.
След смъртта му умишлено не е споменаван и е бил обречен на пълна забрава. През 2008 г. обаче будни граждани изграждат негов паметник в Габрово и припомнят историята на Човека с голямото сърце.
https://burgas-podlupa.com/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D0%B2-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0
Таг богатият ,българин, историята
Четири разлики между брака и „на семейни начала“ бр.264
|
„Поклон, народе мой!“ – мобилизацията на армията за Балканската война бр.264
Над половин век след Освобождението, българският народ, „разкъсан“ на пет части по силата на Берлинския договор, не престава да копнее за своето национално обединение. Направили първата крачка към заветната цел през 1885 година, нашите предци водят десетилетна жестока борба за българщината в поробените земи. Чети кръстосват Македония и Одринско, смели мъже загиват в неравни битки с враговете, въстанията са удавяни в кръв. През 1911 година политическото ръководство на Царство България решава да постигне обединението на българския народ чрез военен съюз с другите балкански държави. Със Сърбия и Гърция са подписани два отделни договора, а времето не стига, за да се изготви такъв и за Черна гора.
Времето за действие настъпва през септември 1912 година. Около пладне на 17 септември цар Фердинанд подписва указ за обща мобилизация. Вестта е посрещната с ураган от възторг.
Един от съвременниците на мобилизацията – военният кореспондент кап. Спас Икономов пише:
„Зовът за мобилизация бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм.“
Един българин от Харманли, чието име е останало неизвестно, пише в едно писмо:
„Мобилизация! Очите ми са пламнали от свещена жар. Хубаво е да се живее при съзнанието, че всичко даваш за свободата на роба. Заглушен съм от урата на юнаците! Колко живот! Как искам тези блажени моменти да не ни напускат. Пътят от Харманли до Търново–Сеймен е задръстен от запасни, които оглушават околността с нескочаемо ура. Дивно въодушевление! Колко е силно желанието да се мре за свободата на роба!
И има ли по-велико от това?
Ето, Иван се хвърля към мен и цел червен, с целувки ме поздравява с мобилизацията. Благодарих му, благодаря и на Бога и на този, който я обявява. Ето, почвам живота си, ето чувствам се вече в елемента си. Ще се бия, ще воювам за роба, за Македония, ще се жертвам, ще изгоря в свещения пламък! Прости, това съм аз! Дай там всичко в услуга на народа ни, нека изпълним свято човешкия си и граждански дълг. Целуни Бебчо и му вдъхни стремеж към величественото в живота, и нека той ни надмине. Бивакът пак зарева, войниците ми са неузнаваеми, в тях вулкан бумти и това виждам божественото у човека, кога се жертва за другите. Има ли по-възвишено от това?“
Момент от мобилизацията.
Подофицер Тодор Стойчев от 21-ви пехотен Средногорски полк споделя:
„Към 3 часа следобед, когато се намирали на плаца, всички тръбачи в полка изсвирили отбой. Войниците видели как бързо пристигнал един писар от щаба със записка в ръка, която предал на дружинния командир. От щаба съобщавали „ България обявява обща мобилизация“. Като чули тази многоочаквана радостна вест, все едно, че бил хвърлен камък на пчелен кошер. Гръмнало „ура“ до небето, захвърчали фуражки във въздуха…През тази нощ никой не помислил за сън. Тичали от рота на рота. Прегръщали се другарски и викали „ура. И нито един не пускал пушката от ръцете си…Най-после се съмнало. Почнали да пристигат от селата запасните войници с гайди и кавали.Всички под строй, командвани от запасни подофицери, техни другари, окичени с цветя.“
В първите часове на 18 септември звънът на хиляди камбани по цяла България възвестява настъпването на този паметен ден в живота на нашия народ. Млади и стари мъже за два часа се стягат за път и се отправят към казармите на своите полкове. В едно село кметът решава да отложи до сутринта биенето на камбаната. Селяните първо му теглят един хубав бой, след това с викове и песни тръгват към полка си.
Командирът на 21-ви пехотен Средногорски полк полк. Серафимов пише в дневника си:
„18 септември – Пловдив, до вечерта се явиха 6273 запасни долни чинове“.
Руският кореспондент Т. Олгенин (псевдоним на Антоан Олгински) описва трогателни сцени:
„Аз видях шестдесетгодишни старци, дошли при военните власти с воловете си и с възрастните мъже от семейството си, да искат – не да молят, а настоятелно да искат, – щото и те, старците, да бъдат зачислени в обозите, воловете им да бъдат взети, а синовете им, внуците им да бъдат веднага пратени на границата. Аз видях и жени – майки и съпруги, – които да изпращат своите синове и мъже с твърдостта и спокойствието на древните римлянки. Аз видях сцени на невероятен подем и на почти епични самоотричания и самопожертвувания.“
Народът е обзет от небивал подем. Един беден човек спира на улицата немски кореспондент и му казва:
„Аз нямам нищо друго освен коня си, но го давам с радост, ако може да отиде срещу вековния подтисник.“
Хиляди мъже, студенти в Берлин, Париж, Прага, Виена, Брюксел, Петербург се връщат, за да се включат във войната. Бежанците от Македония и Одринско се завръщат дори от Америка, а заселилите се в България се организират в чети. Една от телеграмите до комитета в София гласи:
„Какво правите, 500 души чакат заповедта ти; разпореди пушки и патрони; не забравяй и мен.“
6-ти пехотен полк напуска София.
Вестта за мобилизацията заварва много мъже на гурбет извън България. Те получават писма да се завърнат.
Вдовица пише на сина си:
„Мили ми синко, ти остана сирак за моя подкрепа, сега дойде време и ти като баща ти да отидеш на бойното поле срещу същия враг… за освобождението на България“.
Съпруга пише на мъжа си:
„Мили ми мъжо, трябва да се явиш веднага в полка, ще загубиш само един ден, за да ни прегърнеш. Аз ще се моля за тебе…да не оставяш осем сирачета…Не се мъчи да мислиш за тяхното бъдеще..Ако не се върнеш, знай, че твоята памет ще ме придружава до гроба…“
На война отиват и опълченците от Руско-турската война през 1877-1878 г. Те заявяват на руския публицист Василий Немирович-Данченко:
„Ние сме длъжни да дадем пример на младите.“
Документирани са случаи на деца-доброволци. След строя на 53-ти пехотен полк върви малко момче. Един млад офицер се спира и го погалва по главата. Казва му да се върне вкъщи.
– Не искам да се върна. Запишете ме доброволец.- отвръща момчето
– На колко си години? – пита подпоручикът.
Момчето е в първи прогимназиален клас, само на 11 години. Повторно отказва да се върне вкъщи.
– Майка ми знае, че съм тръгнал с вас. – повтаря то.
– А баща ти? – пита офицерът.
– Той е убит в Македония. – глухо отговаря момчето.
Малкият Йордан е зачислен в полка. Впоследствие той се проявява като много смел войник при атаката на Одрин и е награден с кръст „За храброст“.
Двадесет години след мобилизацията неизвестен участник в нея споделя спомените си на страниците на списание „Нашата армия“. В броя от 3 октомври 1932 година четем:
„Затворете очите си. Затворете очите си за един миг и се пренесете двадесет години назад, в онова веме, когато един-единствен път, българският народ бе обладан от една мисъл, една идея и гореше от тръпно опиянение и възторг. Спомнете си дните на мобилизацията. Те са като сладък сън, заровен в сянката на едно скъпо минало.
Тогава, като че се беше надигнал не повик за кървава отплата, а зов за сватбена радост. Камбаните биеха. Конни стражари на кариер летяха от село на село и носеха радостната вест. По улици и мегдани се викаше „ура“, удряха се калпаци в земята, в запушени кръчми лееше се руйно вино, чуваха се буйни песни, ехтяха гърмежи от пищови и кримки….
Диплеха се дрехи, беряха се цветя, стягаха се каруци, хълцаше стара майка, но кой ти гледаше, когато отвън подсвирваха другари, свиреха гайди и гъдулки, блъскаха се немилостиво тъпани, виеха се кръшни хора…..
Проверка на редиците.
Като листа от вихрушка, като буен порой се спуснаха всички към близкия град. Вървяха безспир ден и нощ, вървяха не, летяха с крилата на едно велико опиянение.
Около казармите, в казармите, из двора им гъмжеше като в разсърден кошер. Селяци се викаха, набори се търсеха, вик, закани, глъч….Пред комисиите се тълпяха хора с уволнителни билети, без билети, служили, неслужили, здрави, болни, даже и жени… Да, казвам жени, защото при нас пристигна група селяци, водени от една ентусиазирана жена, послушница в манастир, която искаше, молеше, плачеше да бъде зачислена за санитарна на бойната линия….
Командири, ключари, фелдфебели, изправени като съдебни пристави, пред купища оръжие, облекло, снаряжение, раздаваха на всекиго по един военен знак да личи, че е от редовете на славната, но бедна българска войска. Никой не се сърдеше.
– Строй се!
Пъстроцветни тълпи от фигури с кожухчета, антерии, ален пояс над съдрана куртка, фуражка с половин козирка, рунтави калпаци, селски торбички, ямурлуци, малки кончета с хамути до коленете, ездачи с пискюллии джамбазки гемове, саби, завързани с канап, ятагали- цяла мозайка,панаир, обаче у всички гореше пламък в очите, готови да се понесат върху крилете на славата….“
Василий Немирович-Данченко дава емоционално, но вярно обобщение на мобилизацията:
„Всичко беше дошло в казармите, за да сложи пред олтара на Отечествто и сили, и здраве, и имот, и живот.“
Разказът за мобилизацията на българската армия би бил непълен без думите на големия военен историк и педагог Петър Дървингов, по това време майор от Генералния щаб:
„И когато на 17 септември 1912 година в качеството ми на офицер от Щаба на армията съдбата бе определила с един другар да получа заповедта за мобилизация, подписана от министъра на войната, генерал Никифоров, и да я шифрирам, за да се предаде лично на телеграфната станция в столицата на България, аз можах да видя къси часове след това, как мъртвите десет думи на заповедта раздвижиха с някаква мистична сила цяла България. Съвременници на тоя съдбоносен ден от историята на нашата Родина, ние всички знаем какво представляваше свободното Отечество в тоя и следващите дни. Като че ли един непоносим товар се смъкваше от гърба на всички българи. Като че ли едно срамно петно предстоеше да се изтрие. Целият български народ, всички до един се почувстваха като една душа, едно тяло, едно сърце.
България беше вече вдигната на крак, за да освобождава братята от Македония и Тракия. И всеки бързаше да се яви на своето място, в своята част. И всички в това единодушие, решени непременно да сломят неприятеля, се почувстваха вдъхновени от най-искрени пориви за борба и от най-твърда вяра в победата: обучението в казармата им беше дало вярата в себе си и другарите си. И за три дни изникнаха като феникс от пепелта страшните полкове на България.
Българската бойна слава.
Земята трепна под дружния крак на мобилизираното Отечество. Всичко, поне това, което се отнасяше до мобилизацията в нейната техническа същина се извърши по часовник и по установения план. Гордите полкове на България, макар и не най-добре облечени и стъкмени, под прикритието на мобилизираната гранична стража и конницата, на седмия ден и по-рано, вече се движеха към пределите на Турция. Железниците работеха като в един ад и превозваха войските към определените им зони на съсредоточаване.“
Българският народ изпраща своите синове в свещената борба за обединението си с благословия. В полковете се отслужват молебени, думите на запасния подпоручик Отон Барбар обрисуват този на Шести пехотен Търновски полк в София:
„По време на молебена една стара жена с черна забрадка на главата си, може би майка на някой войник, се доближи до стоящия пред голямата група офицери командир на полка, целуна го по челото, благослови го и му подаде китка цветя. Явно беше, че и командирът не познаваше тази жена, но под влиянието на момента прие благословиятеа и китката. Тази тъй проста и няма сцена трогна стоящите наблизо офицери и в очите на някои заблестяха сълзи.“
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА НА ОТОН БАРБАР „МОИТЕ СПОМЕНИ ОТ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ“
Подпоручикът от Тринадесети пехотен Рилски полк Васил Коларов обобщава прекрасно случилото се по време на мобилизацията:
„Българският народ отиваше да занесе свобода, дето имаше робство, правда, дето господстваше безправие, култура, дето цареше варварството.“
https://bulgarianhistory.org/mobilizacia/
Таг народе моя, армията, Балканската война
За правописа на прилагателни от типа Бай-Ганьов и байганьовски бр.264
Ванина Сумрова
Със сигурност, поне в училище, ви се налага да използвате прилагателни имена, посочващи притежание и образувани от личното и фамилното име на даден творец, на герой от художествено произведение и пр. Какъв е правописът на такива прилагателни?
Те са сложни по състав и се пишат полуслято, с дефис между двете части, всяка от които е с главна буква. Такива са прилагателните Иван-Вазова творба, Димитър-Талев роман, Димчо-Дебеляново стихотворение, Валери-Петрова поема, Елин-Пелинови разкази, Йордан-Йовков хуманизъм, Иван-Краличев подвиг, Иван-Фунева скулптура, Златю-Бояджиева картина и под.
Ако собственото име (лично или фамилно) на дадено лице, обикновено исторически или литературен герой, съдържа приложение (т.е. името е съставно), правописът е същият: Хаджи-Димитрова чета, Бачо-Киров подвиг, Чичо-Стояново стихотворение, Бай-Ганьова постъпка, Дон-Кихотови битки. Забележете, че ако приложението не се е превърнало в част от името на някого, прилагателните пак се пишат полуслято, само че с начална малка, а не главна буква: дядо-Иванова къща, леля-Минкина дъщеря, професор-Тодорова теза, министър-Петрови решения. Обърнете внимание, че се пише Отец-Паисиево послание, ако се има предвид посланието на автора на „История славянобългарска“, и отец-Паисиево послание, ако става въпрос за посланието на свещеник и под. с името Паисий.
Трябва да се запомни също, че сложните прилагателни имена, образувани с наставката –ски от съществителни собствени като разглежданите, се пишат слято и с малка буква: иванвазовски патос, елинпелиновски хумор, христоботевски сарказъм, светославминковски сюжет, йорданйовковско светоусещане, кралимарковска крачка. Наречията, образувани от такива прилагателни имена, се пишат по същия начин: слято, с малка буква – (по) йорданрадичковски, йорданйовковски, донкихотовски, байганьовски.
https://ibl.bas.bg/ezikovi_spravki/za-pravopisa-na-prilagatelni-ot-tipa-bay-ganyov-i-bayganyovski/
Таг правопис, прилагателни Бай Ганьо байганьовци
Квантовия мистицизъм бр..264
Има ли мистицизма място в квантовата механика днес? Жива ли е идеята, че съзнанието играе роля в създаването на реалността? Историкът от Харвард – Хуан Мигел Марин смята, че днешните физици трябва да се запознаят с мистицизма в идеите на пионерите на квантовата механика, защото това ще доведе до по-добро разбиране на самата теория на фундаментално ниво.
В скорошен труд, публикуван в European Journal of Physics, Марин написа кратък анализ, базиран на негов труд, относно споровете около мистицизма ширещ се в ранното квантово общество. В началото на 20-ти век, науката и религията не са били така ясно разделени както днес, като влияние върху учените носи не само християнството, но и източния философски мистицизъм. В своя анализ Марин разглежда ролята на всяка от перспективите и тяхното противостоене.
Полемиката се завърта около стари колкото света въпроси, свързани с природата на реалността. Според много от ранните квантови физици, материята не съществува, тя се появява само ако се упражни акт на наблюдение от съзнателно същество. С две думи, материята се материализира, когато я наблюдаваме. Айнщайн (твърд реалист) задава въпроса, съществува ли тогава луната, когато не я гледаме? Макар подобен въпрос да звучи странно в ежедневния ни живот, в квантовата механика, физичните наблюдения влияят на наблюдаемите обекти в квантов мащаб и подобен въпрос не е толкова странен. Според известната интерпретация „Копенхаген”, ние не можем да говорим за обективната реалност, без да я наблюдаваме или да сме я измерили.
Дебатът за съзнанието в квантовата теория започва през 1927, когато Айнщайн обвинява Нилс Бор във въвеждането на мистицизъм., несъвместим с науката. Бор отрича обвинението и казва, че Айнщайн не го е разбрал, когато е казал, че хората са и актьори и наблюдатели в света. Макар че Бор вярва, че квантовите процеси се случват без нуждата от наблюдател, той все пак симпатизира на идеята, че една по-завършена квантова теория, може да помогне за разбирането на съзнанието.
Айнщайн от своя страна твърдо се противопоставя на каквато и да е субективност в науката. Той не е съгласен с гледната точка на Бор, че е ненаучно да зададем въпроса дали е жива или мъртва котката на Шрьодингер в едноименния експеримент. Айнщайн посвещава по-голямата част от своята късна кариера в опит да модифицира своят обща теория на относителността, така че да включи в нея и квантовата теория и да я постави в релсите на реализма. Например, известния парадокс Айнщайн-Подолски-Розен е опит в тази насока.
От друга страна, Волфганг Паули, наистина прегръща някои от гледните точки на източния мистицизъм. Той особено много харесва концепцията за „светлата мистика” – синтез между рационалност и религия. Той спекулира, че квантовата теория може да унифицира психологическо научните и философско мистичните подходи към съзнанието. Неговата перспектива е силно повлияна от философа Артур Шопенхауер, чиято гледна точка относно реалността е силно повлияна от източните религии.
Скоро и други физици се намесват със своята различна гледна точка. Великият Макс Планк, дълбок привърженик на християнството, слага рамка на споровете, като поставя обективността на науката и християнството от една страна срещу източния мистицизъм. на Шопенхауер от другата. Планк смята, че християнството и науката са съвместими. Според него и двете са обективни и се отнасят към ясно различими аспекти от реалността. Междувременно, Дирак отхвърля какъвто и да е вид религиозна риторика. Според него религията е бъркотия от грешни твърдения без база в реалността.
Споровете относно мистицизма се разпалват и излизат в публичното пространство с популярната книга на астрофизика Артър Едингтън – „Естеството на Физичния свят”. Макар че книгата изкривява много от концепциите, нейната защита на мистицизма привлича вниманието на широката публика и международните медии.
През следващата година Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер се присъединяват на страната на мистицизма, като вбесяват Айнщайн и Планк. Много други не избират нито едната, нито другата страна. Един от тях е математикът Джон Фон Нойман.
През 1958, Шрьодингер, вдъхновен от Шопенхауер, публикува своите лекции – „Ум и Материя”. В тях той твърди, че има разлика между измерванията на инструментите и измерванията с човешко участие. Според него регистрираната температура от термометър, не може да се счита за акт на наблюдение, тъй като не съдържа в себе си значение. За целта е нужно съзнание, за да направи физическата реалност смислена. Както заключава Шрьодингер, „Сигурен съм, че някои от вас, ще нарекат това мистицизъм. Затова със съзнанието, че физичната теория през цялото време си остава относителна, вярвам, че можем да предположим, че физическата теория в нейното сегашно състояние, силно предполага неразрушимостта на Съзнанието и Времето”.
Лекциите на Шрьодингер маркират последното поколение учени, което живее с мистичния спор. Учените, които се занимават с квантова механика до втората световна война, са преобладаващо възпитаници на немската школа и работят в контекста на тогавашните философски течения. С прехода към англосаксонския възход във физиката, спорът умира. Повечето съвременни учени са реалисти като Айнщайн и не вярват, че съзнанието има роля в квантовата теория. Доминиращото съвременно виждане е, че наблюдението не кара атома да съществува в дадена позиция, а просто наблюдателя открива положението на даден атом.
„Когато чета научна статия, която цитира класически уравнения, създадени от немски учен, ми се струва, че те могат да бъдат подобрени от учените, ако те разберат как автора ги е интерпретирал”, казва Марин. „Съвременните квантови теории на полето, са наследници на труда на Херман Уейл и Паули. Въпреки това много физици днес ще бъдат шокирани, ако научат как Уейл и Паули са разбирали концепцията за ‘поле’, когато са писали своите класически трудове. И двамата са били впечатлени от мистицизма и са търсили начин как да обединят съзнанието и физиката. Уейл публикува лекция, в която фаворизира християнско математичния мистицизъм. на Никола от Куза. Паули от своя страна публикува статия за Кеплер, като го представя като част от западната мистична традиция и учение”.
„За тези, които не подкрепят Копенхагската интерпретация и предпочитат алтернативата предложена от Давид Бом, ще им предложа да прочетат диалозите на Бом, с тема – източния мистицизъм”, добавя Марин. „Едингтън и Шрьодингер, както много днес, обединяват сили, за да открият квантовата теория на гравитацията. Има ли техния споделен мистицизъм. роля в техни прозрения или грешки? Не знам, но смятам, че е важно да се открие”.