Сугестологията е наука, създадена от проф. д-р Георги Лозанов – български учен, доктор по медицина, специализирал психиатрия и неврология, а по-късно и физиология на мозъка, завършил и второ висше образование по педагогика и психология. Предмет на сугестологията са сугестията (внушение) и десугестията (освобождаване), които помагат да се разкрият потенциалните възможности на личността. Основното ѝ приложение е в педагогиката, известна като сугестопедия, десугестопедия, резервопедия или десугестивно обучение. Сугестията—десугестия, която е предмет на сугестологията, се противопоставя на хипнозата и клиничното внушение като средства, които ограничават свободата на избор и творчески израз на личността и имат команден, потискащ характер. Тя цели да пробуди желанието на обучаващите се или на пациентите за изживяване и постигане на творческо състояние, което е в хармония с очакването на преподавателя или психотерапевта. Поддръжниците на метода твърдят, че при този тип общуване се дава възможност на личността да избира според своята структура и диспозиция измежду широк спектър от комплексни стимули, които сложно се асоциират, сгъстяват, кодират, символизират и усилват. Стимулите постъпват отвън или възникват в личността не само в тесните рамки на съзнанието, но едновременно и в по-голяма степен — и в различните многобройни нива на парасъзнанието. Несъзнаваните периферни перцепции и емоционалните стимули заемат важно място в сугестологичната теория за внушението. На базата на теорията на сугестологията от средата на 60-те години на ХХ век, започва експериментирането, разработването и прилагането на учебно-лечебната десугестивно–сугестивна педагогическа система — сугестопедагогика, или т.нар сугестопедия — десугестивна педагогика. Според сугестопедичната теория съществува
ограничаваща социално и исторически изградена норма за нивото на човешката памет, бързината на автоматизирането и за „мъката” от ученето. Ето защо една от най-важните задачи на сугестопедията е в значителна степен да освободи (да десугестира) обучаващите се от тази обществена сугестивна норма. Сугестопедията освобождава и стимулира не само паметта, а цялата личност – интересите, възприятията, интелектуалната активност, мотивацията, креативността; смекчава агресивните тенденции в характера, като оказва благоприятен психохигенен, психопрофилактичен и психотерапевтичен ефект.
Сугестопедията или резервопедията е метод за бързо и трайно усвояване на голям обем информация. Изненадващо, методът не е просто известен, той е признат за “най-иновативният метод за учене в света”, според UNESCO, Американската асоциация по ускорено учене и Виенската академия на науките.
Курсът “метачетене” е курс по четене, който чрез игра те учи как да усвояваш голям обем информация – 70-80% от една книга, за кратко време – около един час за 200 страници, според личната ти цел и желание. Курсът се базира на законите и методите на сугестологията.
Сугестопедичната игра – методът на скритите резерви
Дали става въпрос за дете, което се учи да смята, за възрастен, който учи чужд език, или се учи как да чете по една книга на час, експериментите доказват, че човешкият мозък откликва по-добре, ако го помолим да направи нещо под формата на игра. Зачитайки тази закономерност, сугестопедичният метод на обучение е една непрекъсната игра. В сугестопедичната игра, всеки си избира нова идентичност – име, способности, приятели и желания – единственият лимит е въображението. Новата идентичност върви и с нова себепредстава, с нова вяра във възможностите на личността. Играта винаги е съпътствана с много емоции, а емоциите са езикът, който половината ни мозък разбира. Играта също така помага да се достигне до едно ново състояние на ума, в което мозъкът възприема информацията с лекота – без да изпитва умора, независимо от голямото количество информационни стимули, които му се поднасят.
Човешката личност участва във всеки комуникативен процес едновременно на много съзнавани и несъзнавани нива. Голяма част от ежеминутната информация, която мозъка ни обработва е неосъзната. В един разговор, например, вие общувате осъзнато, като възприемате смисъла на думите, но това е само малка част от информацията, която мозъкът попива – интонацията с която са казани думите, паузите между тях, жестовете и мимиките на говорещия, фона зад него…стотици хиляди информационни сигнали долитат до мозъка ни и той ги регистрира.
Само човешкото око може да абсорбира 10 милиона бита информация на секунда. Представете си, от тях само 40 бита достигат до съзнанието ни. Оказва се, че неосъзнатото възприемане на информацията е много повече като обем от контролираното осъзнато мислене и учене. Чрез различни техники, сугестопедията учи как тази неосъзнато възприета информация, спонтанно да стане осъзната – как да я активираме и упоптребяваме, според желанията и нуждите ни.
Двата основни акцента базирани на сугестологията и на които ще се спрем по-подробно в този материал са скоростно четене и фото четене.
Скоростно четене
От малки са ни учили да четем, като си повтаряме на глас буквите, сричките, думите. След което, след време започваме да си четем наум и все пак, като се замислите, дори сега когато четете си повтаряте всяка една дума наум, като по този начин ограничавате скоростта си на четене в пъти и по този начин организма ви се натоварва повече. При скоростното четене и фото четенето, човек трябва да се научи да прескача момента с повтарянето наум. Един вид да прави снимка на съдържанието и да го запаметява в мозъка си. Помислете. Огледайте се наоколо. Колко неща видяхте и осъзнахте за секунди. Излезте от стаята и се опитайте да си представите стаята. Бас ловя, че се сещате какъв цвят е стената, как са разположени мебелите, възможно е дори да се сещате за най-малките детайли, въпреки, че сте погледнали едва за 5-10 секунди. Именно на това се базира фото четенето, сканирате и запазвате информацията, след което при нужда я ползвате, като я извличате от мозъка си.
Гледали ли сте филма “Матрицата”? Спомняте ли си, как Нео се обучаваше с помощта на компютър? Искате ли след минути вашият компютър да свърши почти същата работа за вас?
Скоростно четене Звучи като състезание….. Всъщност, това е способност, която повечето хора дори не подозират, че притежават. Хората четат със скорост 900-1000 знака в минута. Просто така са научени и никой никога не им е казвал, че има нещо различно от обикновеното четене – понякога скучен и уморителен процес, който отнема много време и невинаги резултатите от него са налице.
Скоростното четене е способността на човек да възприема текстова (и всякаква друга) информация по-бързо от обикновено. Тази способност не е вродена, а се развива. Какво ще си помислите, ако видите човек да прелиства книга, задържайки погледа си върху страниците за не повече от две секунди? Най-вероятно, че му е интересно да прегледа заглавията на главите или просто разглежда картинките. Ако този човек е усвоил скоростното четене, той наистина чете, при това не повърхностно, а задълбочено, като си представя образно всяка отделна ситуация от действието, развиващо се в книгата, или запомня сложни термини с тренирания си за ускорена и съсредоточена работа ум.
Информацията, съдържаща се в една страница плътен текст, е равна приблизително на 2-5 килобайта (извинявам се на читателите, които не са свикнали с компютърните термини, но не мога да се сетя за друга единица информация, която да използвам .
Информацията, която се съдържа в една картинка, голяма колкото една страница формат А4, е равна приблизително на няколко мегабайта. А сега просто се огледайте наоколо или просто се вгледайте в далечината – колко информация мислите, че възприемат очите ви само за една секунда? Трудно е да се пресметне.
Всъщност нещата са малко по-сложни и пропорциите в количеството възприемана от човешкия мозък информация не са рани на тези, които компютърът би възприел от същото количество площ, но целта на тази статия не е да ви даде знания за строежа и функциите на човешкия мозък, а да ви покаже неговите възможности такива, каквито са в действителност, а не такива, каквито са във въображението ви. За да се сравнят способностите на нашия мозък с компютър, може да се използва следната картина: представете си компютър, голям колкото най-високия небостъргач в Ню Йорк. Горе-долу така ще изглежда компютърът, способен да извършва работата, която извършва вашият мозък в момента. В такъв случай, защо, когато четем, се ограничаваме до минималните за нашето възприятие няколко килобайта информация за няколко минути?
Един от възможните отговори е, че това е максимумът, който можем да възприемем чрез четене, или казано по друг начин, че мозъкът ни не може да постигне по-голяма скорост на обработка и запаметяване на информацията от тази, с която работи в момента. Ако приемем този отговор, тогава например спортът би бил невъзможен – всички хора ще са с еднакви възможности и няма да има никой, който дори да се замисли, че може да се развие в дадена област повече от останалите. Фактите показват друго – тези, които поискат, могат да постигнат по-високи резултати в спорта. Защо? Защото са по-надарени от нас ли? В повечето случаи, не. Просто са решили да постигнат нещо, да развиват себе си и спорта като цяло.
Всички хора се учат да четат по на около 6-7 годишна възраст. Тогава те научават азбуката, започват да различават звученето на отделните букви, да свързват думите, които изговарят, както и написаните, и да ги възприемат като една и съща единица информация. Четейки, децата произнасят думите на глас, като малко по малко произношението се скрива и човек започва да чете безшумно, но продължава да произнася думите наум. Това е нивото, което достигат 99% от хората, когато станат на 8-9 години. Парадоксално е, че развивайки се в абсолютно всяка друга област и придобивайки все повече знания, в областта на четенето хората остават на ниво 9-годишна възраст през целия си живот!
Ще се опитам да обясня накратко как човешкият мозък пререботва зрителния образ на текста в информация, годна за съхранение и обработка. Вече споменах, че детето се учи да чете, като свързва отделните букви, срички и думи с техните звукови еквиваленти, които е чувало преди това. С течение на времето то успява да си изгради слухов речник, т.е. може да синтезира наум звученето на всяка дума, която би могло да прочете. Дотук добре, скоростта на четене става “приемлива”, но това ли е границата на нашите възможности? Скоростта, с която можем да четем, равна ли е на скоростта, с която можем да говорим?
Информацията, която получаваме през ушите си, или по-точно центъра в мозъка, който обработва слуховата информация, е нищожна като количество в сравнение с тази, която получаваме през зрителния център на мозъка. Следователно, ако се научим да възприемаме текстова информация не със слуховия, а със зрителния анализатор, ще увеличим скоростта на възприемане многократно, без да влошим качеството. Доказано е, че при скоростното четене текстът се запаметява със 70% по-добре, отколкото при обикновено четене. Разбира се, тези резултати са невъзможни без усилени тренировки, защото трябва да се пречупи навик, изработван с години. Това няма да стане за седмица или месец, но ако човек наистина е решил да усъвършенства четенето си, успехът е сигурен. Моят личен опит го доказва – за няколко часа удвоих скоростта и качеството при четене, но по-големи скорости отнемат много повече време и усилия. Всъщност, може да не гледате на скоростното четене като на усъвършенствано четене. Погледнете нещата така: вие трябва да научите мозъка си да възприема информация по съвсем нов начин – т.е. да се научите да четете наново. Представете си, че сте малко дете и се учите да четете. Единствената разлика е, че го правите по различен начин!
Скоростното четене има много преимущества пред обикновеното. Освен по-бързо, информацията се усвоява много по-добре. Да, колкото и странно да звучи, при по-голяма скорост информацията се възприема по-качествено, по простата причина, че нашият мозък започва да работи на по-високи, естествени за него “обороти”. Друго преимущество е лекотата, с която започвате да четете. Познавате чувството на умора и отегчение от продължителното четене, нали? Е, забравете за него. Когато четете бързо, мозъкът ви започва да произвежда адреналин в количества, близки до тези при спортуването. Чувствате се бодри и колкото повече четете, толкова повече ви се чете. Умората изчезва, появява се невероятен глад за знания. Глад, и то зверски! Когато за първи път прочетох няколко книги за един час, не можах да спя цяла нощ. Искаше ми се да продължавам да чета, мозъкът ми за първи път беше проработил с естествена за него скорост и искаше още! Можете ли да се досетите какво правих на другия ден? Четох до вечерта, когато… прегрях и имах нужда от почивка. Тук е моментът да ви кажа да не прекалявате с претоварването с информация. Ако почувствате умора, спрете. Помнете, че уменията идват с търпение и тренировки, нищо не става изведнъж, като с магическа пръчица. За компютърните програми, които можете да ползвате, ще напиша по-късно. За да опиша скоростното четене, трябва да обясня какво става в главата ви, когато четете този текст например. Първо, очите ви възприемат зрителния образ. После зрителният анализатор на мозъка обработва образната информация, която след това се асоциира от слуховия анализатор с определени звукови схеми, за да се получи вътрешна реч. Тази вътрешна реч се комбинира с емоциите, пораждани от текста, създавайки информация, подходяща за съхранение. Всъщност за обработка на възприеманите чрез четене думи се използват три “информационни анализатора” – зрителен, слухов и речедвигателен. За съжаление системата, по която сме се учили да четем, е несъвършена – основен център за съхранение и обработка на информация в нея е слуховият анализатор. Спомнете си как едно дете се учи да чете – първо срича на глас, следейки думите с пръст, след това се научава да чете думите една по една, после се научава да чете почти гладко, без да произнася прочетените думи.
По време на четене почти при всеки човек се наблюдава повишено мускулно напрежение в гърлото, гласните струни и устните, защото ние продължаваме подсъзнателно да произнасяме думите наум, докато четем. Това до голяма степен ограничава скоростта на четене, защото зрителният анализатор на мозъка е способен да възприеме и обработи стотици и дори хиляди пъти повече информация, отколкото слуховия. Сега най-важното: как да се научим да възприемаме и обработваме текстова информация главно чрез зрителния анализатор? Отговорът е прост: трудно! Защото трябва да унищожим навик, изграждан с години и превърнал се почти в инстинкт. Това изисква дълга и упорита работа над себе си, но плодовете си заслужават: ще можете да четете с пъти по-бързо, отколкото го правите сега, като ефективността няма да намалее, а дори ще нарасне!
Упражнение №1: Започнете да четете някоя книга. Докато четете, бройте наум до 30, после започнете да броите отначало. Целта на упражнението е да потиснете работата на слуховия анализатор по време на четене – той ще е зает с броенето, а зрителният анализатор – с четене! Целта ви е да научите мозъка си да разбира информацията, без тя да се преработва в слухови образи. Прочетете по този начин минимум две-три книги. След като преминете това упражнение, можете да започнете следващото.
Упражнение №2: Вземете друга книга (различна от предишните) и започнете да я четете, като в същото време си рецитирате наум някакво заучено изречение (две или три – колкото искате). Повтаряйте ги, докато не прочетете книгата. Отново минималното количество книги, които трябва да прочетете по този начин, е две. В това, и във всички други упражнения, се подразбира минималното количество страници да е не по-малко от 300.
Упражнение №3: Сега, след като сте преминали най-трудната част от обучението си, е време за компютърните програми (за тези, които нямат компютър – не мога да кажа, че нищо не изпускате, но… продължавайте с упражненията, скоростното четене съществува отпреди създаването на компютъра, така че - упоритост и пак упоритост!). От секцията Downloads в сайта (забележка, линкът към автора не работи, добри алтернативни програми са тази и тази ), която е достъпна само за регистрирани потребители, можете да свалите няколко програми за скоростно четене. Аз лично ви препоръчвам Super Reader . Макар и с по-малка функционалност и размер от SpeedReader, тя е по-лесна за употреба и работи на по-бавни компютри. Информация за работа с програмата ще намерите в doc файла в архива, както и в help-а на програмата. Тези програми работят по следния начин: прожектират последователно на екрана думи или редове от предварително избран текст, като ви карат да четете по-бързо, отколкото можете да произнесете думите. В началото нищо няма да си спомняте от това, което сте прочели, но с времето ще ви стане лесно и дори приятно да четете по този начин. Когато стигнете до ниво, в което ви е лесно, увеличете скоростта или броя показвани думи и редове, за да продължите да се развивате. Толкова за компютърните програми, продължаваме с другите упражнения.
Упражнение №4: Вземете пак една книга и започнете да я четете, плъзгайки поглед по редовете. Ще ви бъде по-лесно, ако в началото си помагате с някаква пригодена за целта показалка или с пръст. Целта на упражнението е да ви научи да движите очите си плавно и равномерно по текста (според мен показалката е задължителна, но… въпрос на личен избор). Може да ви се стори невероятно, но в момента очите ви “прескачат” от дума на дума. Това бави четенето и уморява очите ви. За една страница текст не трябва да отделяте повече от 50-70 секунди. Ако това ви се струва бързо… в края на обучението си ще го правите за 2-3 секунди! Но засега прочетете по този начин поне три книги, като на третата трябва да сте намалили времето до 20 секунди. Или 10, ако сте амбициозни!
През последните години станахме свидетели на все по-натрапчивото навлизане в употреба на две междуметия от английски език – oops „упс“ и wow „уау“. Всички сме чували и изразявали оплаквания, че чуждите думи са прекалено много в българския език. И докато възприемането на заемки, например свързани с навлизане на нови технологии, е на практика неизбежно, заемането на междуметия изглежда наистина ненужно, след като си имаме свои и досега съвсем спокойно сме се справяли с тяхна помощ. В този смисъл английските междуметия могат да се разглеждат като паразитни чуждици, а неезиковите им съответствия в контекста на ситуациите, в които е подходящо те да бъдат употребени, като подражание на чужди модели – например да кажеш „Уау!“, за да изразиш театрално стъписване, когато за първи път видиш на ръката на някого в София новия часовник iWatch.
И това при условие, че си имаме такива кръшни собствени възклици (според квалификацията на акад. Беньо Цонев) като въх, бре и под.
За разлика от заеманите от странство мостри с нашенските може да се изрази като че ли всичко – и задоволство, и недоволство, и съжаление, и възхищение, и мъка, и радост.
Модата да се копират у нас междуметия от чужди езици не е от днес. Най-много такива в историческа перспектива сме заели от османски турски. И те могат да бъдат твърде живописни, но по друг начин, ако ги сравним с въх или бре: афедерсън, аферим, ашколсун, вай, дур, евала, евах, йок, машалла, сакън, сиктир, сус, хайде,ядец (няма общо с българското яд), язък и т.н. От изредените само хайде е възприет у нас на общо основание. Иначе общият им знаменател за разлика от англоезичните, споменати по-горе, е, че рядко някое от тези междуметия има значение, идентично на това, което установяваме в самия турски. В много случаи при „нашите“ турцизми има „и още нещо“ откъм приписваното значение, каквото не е налице в оригинала (с други думи, за просто подражателство или не може да става дума, или то отдавна е надраснато).
Впрочем като говорим за надрастване, никой не е застрахован от неканено завръщане на „минало незапомнено“. В поредния турски сапунен сериал „С Русия в сърцето“ множеството главни героини (които се конкурират една с друга за вниманието и евентуално сърцето на главния герой Саид, въплътен от актьора Къванч Татлъту), когато общуват помежду си, издават понякога нечленоразделно възклицание във функцията на междуметие, с което сигнализират изненадата си от нещо, на което обръщат внимание в момента, като по такъв начин подканват и своите събеседнички да направят същото. То изглежда приблизително като произнасяне на две ъ с нещо като хълцане помежду им: „ъ-ъ“. Дали утре няма да чуем и у нас на улицата това подражателно прихълцване?
Напоследък, нещо ни кара да бъдем по-добри. Дали това е наше желание, или предизвикателство от времето, което живеем?
Вероятно и двете.
Но какво ни липсва да бъдем щастливи? Защо замлъкнаха песните, хората и ръчениците? Духовно обединяване на нацията, а в основата на това студенина в общуването ни, липса на любов, доброжелателност, доверие, човечност. Няма я вече истинската любов. Взаимопомощта остана като символ на човешката добродетел, плодовете на проявление липсват. Търсим духовна храна – реално не намираме. Къде е вярата на човека в доброто – всепобеждаваща истина? Осъзнахте ли, че лошите обноски не предвещават нищо добро. Нужни са повече коректност и внимание в семейството, работата, на улицата, автобуса или на чашка кафе.
Има ключ, с който можем да отворим сърцето си. Той е промяната в нашето мислене, а това ще стане след като започнем да опознаваме себе си. Ежедневно контролираме всяка своя мисъл и действие. Не прави това, което не искаш да стигне до нас!
Хората са различни, но обединяващо е Любовта. Нима добрите думи и дела не са ни носили топлина? Трябва да я съхраним и запазим чиста, и да я предадем на другите в същия вид. Да се освободим от завистта, злобата, алчността. Когато сме искрени и безкористни, добрите думи идват сами. Подадената любов ще задължи отсрещния, да се отзове по същия безкористен начин. Няма абсолютно лоши хора. Колкото и лош да е даден човек някъде светлината на доброто мъждука, а ние трябва да я възпламеним.
Да обичаме родителите си. Те имат нужда от малко топлина, защото са в края на пътя си, по който и ние вървим. Примерът ще бъде урок на нашите деца. Не трябва да забравяме и нуждаещите се от помощ хора. Да обичаме наред с всичко растенията и животните. Отношенията ни към тях е тест за самите нас – за моралната, човешка добродетел.
Да издигнем символът на доброто! Да тръгнем смело с вяра! Тогава всички бариери пред нас ще паднат. Минали спокойно, недокоснати от падащите камъни ще стоим от другата страна на няколко стъпала по- високо от другите, тихичко изпълнени с Любов и Щастие ще повтаряме: “Колко сме щастливи, колко е хубаво всичко около нас?” А Светлината ще очертава пътя ни, по който все по-смело и уверено изпълнени с Любов към всичко и всички, ще я следваме неотклонно.
Протойерей Сергей Четвериков, починал през 1947г., е изразил по следния начин отношението си към заобикалящия ни Свят: “ Тайната на Живота не се изчерпва със съществуването на нашето задгробно битие. Самият заобикалящ ни свят се явява за нас неразрешима загадка. Не можем да допуснем, че цялото това безпределно пространство, всичките тези милиарди звезди и планети биха съществували просто така, неизвестно защо. Само за да им се любуваме в ясните звездни и лунни нощи ли?
Без съмнение те имат свое предназначение, което не ни е известно. Светът е велика Божия тайна, която ни заобикаля, но не е разкрита за нас, може би, защото това не ни касае. Касае не нас, а други същества. Ние трябва да знаем само това, което ни е нужно да знаем за нашия живот, за нашето спасение.
Поради това няма да правим никакви произволни догадки за смисъла и предназначението на мирозданието. Ще се примирим с това, че това е тайна известна само на единния Бог. Наблюдавайки заобикалящата ни слава и красота, ще се научим да виждаме и познаваме Твореца. И ще помним, че животът ни не се изчерпва само със земното съществувание и ще съгласуваме това наше земно съществувание с обкръжаващата ни вечност.“
Съгласявайки се изцяло и напълно с отец Сергий, ще добавим, че пространствено-времевата пресечна точка на Епохите, на която се намираме сега, е характерна още и с особените условия, които създават за човечеството Висшите Същества, което в голяма степен се отнася и до информираността на всички нас относно промените, които протичат в заобикалящите ни Фини Светове. Завършват едни Епохи, започват други. Променят се периодите, а с тях се променят обстоятелствата и характерът на Времето, без да споменаваме даже за разположението на звездите и Слънцето сред тях.
Ерата на Водолея, започнала на 15 юли 1991 г.в три часа сутринта, е характерна с това, че носи много повече промени в съществуването на човечеството от предходните ери. Това е Знак на неочакваните неща, на непредсказуемите последствия, и в същото време Знак на стремежа към новото Знание, Знак на духовното пророкуване, което нерядко е поразително далечно. Ерата на Водолея изисква нов подход към обикновеното и всекидневното, към което отдавна всички сме привикнали и сме престанали да забелязваме. Със всички достъпни за нас средства се опитваме да ви изведем от това сънно състояние и даваме част от тези Знания, които много ще ви помогнат по време на предстоящето велико Преображение.
И каза Иисус:
„Всички хора са синове на Бога, и ако те живеят свят живот, те са винаги с Бога.Те виждат и разбират делата на Бога и чрез Него, свещения, те могат да творят тези дела. Мълниите и бурите са също вестители на Бога, както слънчевата светлина, дъждът и росата.
Небесните сили са в ръцете на Бога и всеки предан син може да използва тези сили и тези енергии. Човекът е представител на Бога, изпълняващ Неговата воля на Земята, и човекът може да цери болните, да управлява повеите на въздуха и да възкресява мъртвите.
В това, че имам способността да върша тези неща, няма нищо чудно. Всички хора могат да развият тази способност; но те трябва да победят всички страсти на своето нисше „аз“ и те могат да ги победят, ако поискат.
И така, човекът е Бог на земята, и този, който почита Бога, трябва да почита човека, защото Бог и човек са едно, както са едно отецът и синът. Слушайте, аз казвам: Дойде часът; мъртвите ще чуят гласа на човека и ще живеят, защото синът на човека е син на Бога.“
Евангелие на Иисуса Христа, 91:35-42.
Вече обяснихме, че цялата Вселена е организирана на принципа на определена Йерархия:видима Вселена, група от Галактики, нашата Галактика,нашата Слънчева система, планетата Земя, живите клетки- организмите на Земята (растенията, животните, човека), живите клетки на организмите (на растенията, животните и човека), молекулите, атомите и т. н. Всяко следващо ниво трансцендира и включва всички предшествуващи, но не и обратното. Тъй като низшето е създадено от висшето (в процеса, наречен „Инволюция“), висшето не може да бъде обяснено, изхождайки от низшето.
„Целият този видим свят съвсем не е единствен в природата и ние трябва да вярваме, че в други области на пространството съществуват други земи с хора и животни.“
Докато сме млади, не се замисляме за това, но с годините повечето хора стигат до един и същи извод – най-важното нещо е семейството! То е онова място, където човек се чувства в безопасност и може да се презареди за предстоящите или вече случващите се трудности в живота му. Именно семейството дава опората и силата, но също така и мотивацията за преборването на всички неприятности.
Уют в семейството
Семеен уют – дори изразът да е станал клиширан, той си остава истина. Сред семейството всичко е по-спокойно, по-приятно. Храната, която се готви в родния дом, винаги е най-вкусна. Усмивките на хората са винаги най-милите. Семейството носи топлина и безопасност, атмосфера на задружност и любов. Всичко това може да се обедини с думата уют.
Семейството – смисъл на живота
Истината е, че човек лесно може да се изгуби в живота и да се самозалъгва относно смисъла на живота. Не парите, богатствата, имотите и материалните блага дават смисъл на човек да продължава напред. Все пак, след като човек приключи своя път, тези неща стават безсмислени. Именно семейството дава онзи липсващ смисъл, който хората търсят в живота.
Кръговратът на семейството
Дори един ден родителите да ги няма, те продължават да живеят чрез своите деца. Децата продължават не просто гените, но и паметта на своите родители. Това е важен философски и религиозен принцип, който хората са тачели през цялата история на човечеството.
Семейната любов е наистина сляпа
Независимо с какви любовни неуспехи човек се сблъсква, неговото семейство ще го обича винаги. Това е изключително утешаващо и приятно чувство. Човек знае, че на света винаги ще има хора, които го обичат, независимо какво се случва. Всеки си мечтае да бъде обичан – ето защо семейната любов е толкова важна.
Празниците
Семейството придава съвсем друго усещане на празниците. Това са традиции, които всеки тачи и очаква с нетърпение всяка година. Семейството се готви за празниците трескаво и с голямо вълнение. Коледа, Нова Година, Великден, имени дни, рождени дни – всички те биха били съвсем други без семейството. Традициите крепят семейството и го правят още по-сплотено.
Подкрепа
Семейството е освен всичко друго и подкрепа от практична гледна точка. Не е лесно да си сам в живота, сам да гониш трудностите, сам да се утешаваш. Семейството може да бъде безценна помощ, когато човек има нужда от морална, финансова или друга подкрепа. Докато едно дете расте, то може да разчита на родителите си, а когато порасне, родителите винаги ще бъдат насреща. Това, разбира се, не трябва да се превръща в обичайната практика, но е важно да съществува възможността за помощ.
Добър пример
Здравото и сплотено семейство служи като добър пример за децата в това семейство. Те ще се ръководят по моралните принципи и устоите на семейството занапред в живота. Когато дойде време да направят собствени семейства, децата от такива семейства ще имат добър пример, по който да градят. Освен това семейството учи децата на основните закони на човешкото общуване – как да се държим с другите, какво може да правим и какво не бива да правим. Липсата на такъв пример често води до обратния ефект.
Най-здравата единица в обществото
Това е именно семейството. За по-голямата част от хората по света именно семейството е най-надеждната, най-добрата и най-силната институция, на която винаги може да се разчита. Извън нея винаги има засечки, проблеми и несъвършенства. Но семейството работи и е нещо, което дава увереност на неговите членове. Освен това семейството има и практичната задача да продължи размножаването на народа. Тази идея остава все по на заден план, но това не променя факта, колко е важна тя. За да функционира, което и да е общество, в него трябва да има хора, които да го развиват и придвижват напред. Ето защо трябва да има и деца, които да заменят сегашното поколение. Това е естественият процес на човешкия род.
Семейството е целият ви живот
Още от самото раждане човек е обгрижван от своите родители. След това той расте, заобиколен от своето семейство, което продължава да се грижи за него, да му помага, да го насочва в първите му стъпки в живота. Училище, университет, работа, любов – всичко това е съпроводено от семейството. На практика почти нямаме спомени, които да не са свързани със семейството, а това говори много. Всичко, което някога ви се е случвало, е благодарение на вашето семейството. Благодарение на него сте се появили на този свят и благодарение на него водите живота, който водите. Много хора дължат изключително много на семейството си – работата си, дома си, имуществото си.
Гаранция за добро бъдеще
Доказано е, че деца, които се отгледани в здрави семейства с двама родители, имат много по-голям шанс да бъдат успешни в живота. Това се дължи на всички изброени досега фактори – добрият пример за семейни отношения, помощта, подкрепата, безопасността, домът и уютът. И обратното – деца, които са отгледани в семейства с един родител, имат много по-голям шанс да изпитват депресия, да прибягват до вредни навици или престъпност.
Построяването на семейство учи
Когато двама млади се влюбват, за тях светът изглежда идеален и всичко върви прекрасно. Много двойки решават, че са готови да създадат семейство и смело и стабилно правят следващите важни крачки – брак, деца, дом. Тогава обаче те за първи път се сблъскват със съвсем банални битови проблеми, които подлагат на изпитание тяхната любов. На този етап трябва да изградят и затвърдят всички останали съставни части на здравото семейство – доверие, грижа един за друг, доброто, лоялност, търпение. Съветите на „старото“ семейство обикновено дори могат да предизвикат още повече проблеми. Ето защо самостоятелният път е толкова полезен и важен за младото ново семейство.
С прземането на Константинопол през 1453 година Османската империя не просто се сдобива със своята нова столица, от която нейните султани ще управляват за следващите петстотин години, но и унищожава последната твърдина на християнството в Балканския югоизток.
За балканските народи последиците от краха на Константинопол са тежки. Неговото превземане означава, че полето на бойните действия срещу ислямската Османска империя се измества чувствително и инициативата вече е в нейни ръце. Експанзията не закъснява в Трансилвания, Унгария, Полша и Влахия.През следващото столетие Османската империя жъне победи над своите противници, което превръща идеята за свобода на покорените народи в далечен блян. Сраженията при Никопол, Косово поле, Варна, Средец и прочее добиват почти митологичен характер, споменавани само в балканския фолклор. През 1571 година обаче се състои събитие, което изважда българите и техните съседи от ступора, в който живеят в османската реалност и връща на европейците надеждата за победа срещу привидно несломимата мощ на османската държава.
През тази година, край Лепанто, османците преживяват първото си съкрушително поражение от силите на Първата свещена лига – коалиция, обединила военноморската мощ на Венеция и Испания, в която участват Папството, Малта и други. Загубите на мюсюлманската държава са осезаеми – флотът й, съставляван от 220 кораба, е напълно унищожен, а човешките й жертви се начисляват на над 30 000 убити. В резултат на своята победа, войските на Свещената лига съумяват да освободят 15 000 християнски каторжници, служили като гребци на османските галери.
Битката при Лепанто
Венеция не пропуска възможността да се възползва от успехите на коалицията и внедрява многочислена агентура сред населението на Пелопонес и Епир, засилвайки и подклаждайки броженията на тамошното население срещу османците.
Междувременно северните граници на Османската империя са притиснати от силите на Хабсбургска Австрия и нейните съюзници в Трансилвания, Влашко и Молдова. Войнските отряди на Михаил Храбри, Баба Новак и Дели Марко често нахлуват в българските земи на юг от река Дунав и действат в районите на Никопол, Силистра и София. Макар вероятно да са вдъхновявали българите за борба срещу чуждата власт, някои от техните методи били крайно деструктивни и вероятно не радвали особено местното население.
Най-добра представа за случващото се можем да добием от послание на Михаил Храбри до австрийския ерцхерцог Максимилиян:
…НАЙ-ПОСЛЕ С БОЖИЯТА ПОМОЩ ГИ РАЗБИХМЕ (ОСМАНЦИТЕ) КРАЙ НИКОПОЛ И МНОГО ОТ ТЯХ ОСТАНАХА В РОВА, А НАШИТЕ УСПЯХА ДА ИЗБЯГАТ. СЛЕД ТОВА ИЗГОРИХМЕ НИКОПОЛ, В КОЙТО ИМАШЕ 6000 КЪЩИ И ВСИЧКИТЕ МУ ЖИТЕЛИ УБИХМЕ….
В същия дух в писмото се описват и атаките над Видин, Плевен, Враца и София, чиито прилежащи селища били опожарени и разграбени, а българското им население – изселено. Подобни действия естествено били доста характерни за епохата. Победите на християнските сили над османците убеждавали подчинените балкански народи, че отхвърлянето на чуждата власт е възможно и достижимо начинание, за реализирането на което разработвали целенасочени стратегии. Не без известна доза ирония обаче, един български историк отбелязва, че засилването на революционните настроения и акции сред балканското население се дължи колкото на тяхното желание за свобода, толкова и на необходимостта да прекратят „опитите за освобождаване“ отвън, за да остане някой жив, който да бъде освободен.
Загубата на Османската империя при Лепанто обаче още далеч не сигнализира намаляването на военната й сила. Макар коалицията на Свещената лига да успява да изтръгне победа от османците, цената на този успех впоследствие е платена от българите. Целейки да модернизира своя изоставащ в технологично отношение флот и да възстанови загубите на своето войнство, османската централна власт осезаемо засилва натиска си върху българското население.
Както разбираме от едно писмо от епископ Тимотей от 1572 година, всички християни в българските земи са задължени да работят безплатно в корабостроителниците в Созопол и Варна, където в хода на около година участват в построяването на над 30 големи галери за новата османска марина. Паралелно с това, империята увеличава размера и интензитета на еничарските набори сред българите, обезкръвявайки техния демографски
потенциал.Рудолф II – император на Свещената Римска империя
По всичко изглежда, че тези действия преливат чашата на търпението и довеждат до подготвянето на първия организиран опит за въстание. Времето за подобно начинание е удачно, тъй като имперският военен потенциал е често ангажиран в стълкновения с Хабсбургите и техните съюзници, продължили от 1592 до 1606 година. Водачи на българския бунт срещу османците стават търновския архиепископ Дионисий Рали и никополският първенец Теодор Балина. Може да се счита, че българското въстание е трябвало да бъде осъществено като част от по-мащабна акция срещу османците, в която да вземат участие и силите на трансилванския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, австрийския ерцхерцог Максимилан III и свещения римски император Рудолф II.
С посреднически акции между българските бунтовни водачи и техните отвъдгранични съмишленици се заемат дубровнишките търговци Павел Джорджич и фамилията Соркочевичи от мемоарите на които днешните историографи черпят цении сведения за хронологията на протеклите събития. От изложенията на Павел Джорджич до Mаксимилиан III пред нас се разкрива създаването на мащабна революционна организация, имаща за цел да вдигне на оръжие хиляди българи.
В съзаклятието участват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. Според Джорджич всички епископи на Търновската митрополия, заедно със „дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора в тоя град (Търновград), заедно с архиепископ Дионисий отишли в черква, където с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели“.
Междувременно в Никопол, пред Теодор Балина, своята клетва за вярност към целите на въстанието полагат двадесет и трима духовници и четиридесет градски нотабили, които имат за цел да подготвят превземането на масивната крепост отвътре.
Мащабът на започнатото от Балина и архиепископ Дионисий начинание ни кара обаче да се запитаме какво всъщност знаем за бунтовните водачи, поели отговорност пред австрийския ерцхерцог и свещения римски император, че са в състояние да вдигнат на оръжие хиляди българи?
Към момента се счита за прието, че Дионисий Рали е потомък на една или няколко влиятелни византийски владетелски фамилии, като е наричан в изворите племенник на Кантакузините от Павел Джорджич, а в своя коресподенция до руския цар Фьодор I, самият търновски архиепископ се титулува Кантакузинов и Палеологов. Докато за Дионисий Рали обаче съществува някакъв консенсус, същото не може да каже за Теодор Балина.
Енигматичният български първенец е описван от Павел Джорджич като първият благородник на Никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна, поради благородния си произход и своето достойнство. Него неверниците го гледат в устата какво ще каже, а пашите го уважават твърде много и се допитват до него
по всеки важен въпрос.Теодор Балина, първи благородник на Никопол
Личността на Теодор Балина е твърде малко позната и недостатъчно изследвана от българската историография, поради оскъдния изворен материал. Това дава възможност за възникването на някои трактовки за неговия произход, които макар и логични се основават на твърде малко сигурни данни. Една такава любопитна теория на д-р Петър Николов-Зиков представа никополския благородник като далечен потомък на българския княз Фружин и цар Шван Шишман.
Несъмнено е съблазнителна идеята, че Първото търновско въстание е било оглавено от потомък на Шишмановци. Безспорно произхода на Балина от последната българска царска династия би обяснил защо никополският благородник се ползва с такова огромно влияние не само сред сънародниците си, но и сред османците. Лекотата с която Балина печели подкрепа сред всички слоеве на българското общество сякаш говори в подкрепа на царския му произход – според Джорджич никополският първенец обиколил лично цяла България…в продължение на двадесет и един дена и не оставил непосетено християнско село или град, без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено в ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имаха пушки. Всички те предложили да завземат проходите на тая планина за да не може да ибяга нито един неверник.
Това налага въпроса защо, ако действително Теодор Балина е можел да се похвали с подобна генеалогия, свързваща го с Шишмановци, неговият произход никога не е дискутиран в обемната кореспонденция на Джорджевич до западните монарси?
Отговор на тази неяснота може да бъде открит в самата подготовка на въстанието на българите. Сред основните цели на Теодор Балина и Дионисий Рали е привличането на възможно най-широк кръг от външна подкрепа, за спечелването на която се принуждават да обещават бъдещото управление на една свободна България на трансилванския княз, влашкия воевода и дори на свещения римски император. От тях бунтовните водачи настояват да получат офицери, които да подпомогнат за обучението на въстаническите отряди и дори осезаема военна помощ.
Това най-ясно личи в посланията между Дионисий Рали и Рудолф II. Императорът на Свещената римска империя обещава да изпрати 2000 конника и 4000 души пехотна войска. Така също императорски знамена и всичко нужно за подпомагането на начинанието.
Очевидно при тези условия би било недалновидно Балина да предяви претенции към българския трон, оставайки на заден план като обикновен български нотабил. След като очакваната помощ от Влашко, Трансилвания и Австрия обаче така и не пристига, по всичко изглежда, че въстаниците се сплотяват около фигурата на никополския първенец, обявявайки го за свой цар. Подобно твърдение, разбира се, не би могло да почива на нищо друго освен на предположения без наличието на изворов материал, който да ги обоснове.
След като съюзниците им не спазват поетите договорки, бунтовните водачи са принудени да се оправят сами. Напредналата въстаническа подготовка налагала незабавни действия, в противен случай рискували разкриването на замисъла. Така през 1598 година, след като няколко влашки отряда разгромяват локална османска войска край Силистра, Първото търновско въстание избухва в някогашната българска столица.
Приблизителен обхват на Първото търновско въстание
Подобно на въстанието на Асеневци, според Дионисий Рали на призива за свобода се стичат хиляди българи, които с лекота надвиват османския гарнизон в Търновград. За пръв път от двеста години българската столица отново била свободна. Ентусиазираните народни маси обявили за свой владетел Шишман IV – акт, с който демонстрирали пред света отхвърлянето на османската власт от териториите на България.
В съвременната историография сериозно се дебатира какъв е бил обхватът на Първото търновско въстание. Към момента може да се счита, че заявлението на Павел Джорджич, че Теодор Балина е съумял да обиколи цяла България и да създаде революционни клетки навсякъде не са съвсем преувеличени, тъй като според пътеписи на Фридрих Зайдел от 1596 година, немският хронист е посрещнат пред портите на Нишката крепост от ужасяващата гледка на набити на кол глави на бедни български селяни, а пред София имаше стотици трупове на избити хора от двете страни на пътя.
Повечето изследователи са склонни да считат, че събитията са свързани и поголовните репресии над християнското население в тези региони са дължат на разконспирирането на въстаническите организации там, две години преди избухването на самия бунт. Сведения от Охрид от 1598 година за екзекуцията на тамошния архиепископ Варлаам дава възможност да се предположи, че нишките на въстанието са се простирали и на териториите на днешна Македония.
Междувременно, след краткото си стълкновение с османците при Силистра, влашките войски се оттеглят, а българските въстаници в Търновград са подложени на засилена атака от редовната войска на Османската империя. Бунтуващите се българи се укрепяват зад стените на древната си престолина. Българската столица е превзета и разорена, съпротивляващите се въстаници са избити, а мирното население – поробено. Дионисий Рали и Теодор Балина успяват да оцелеят и се оттеглят, намирайки убежище на север от Дунав.
Търновският архиепископ се радва на радушен прием в Трансилвания и участва активно в представянето на българския въпрос пред Европа. Дори и след като е обявен за митрополит на църквата на Влашко и Молдова, Рали продължава да се представя със стария си титул на български духовник. Теодор Балина от своя страна потъва в забвение, правейки догадките за неговата съдба крайно несигурни. Също толкова неясно е какво се случва с неговото семейство, след потушаването на въстанието, което той ръководи.
Макар да не довежда българите до желаната свобода, Първото търновско въстание несъмнено трябва да бъде познавано. Сериозната организация на въстаническата мрежа, нейната дипломатическа подготовка и готовността на нейните водачи да загърбят своето собствено благосъстояние в името на българската независимост, вдъхновяват и техните идеологични наследници през следващите столетия. А жестокото потушаване на въстанието все още напомня от аналите на историята за момента, в който българите отправили своя първи вик за свобода.
Една жена разресваше косите си, разплиташе стаените въздишки. Една жена изправяше съдбата си заплетена по избелели нишки. Не чакаше светът да се усмихне, тя знаеше – светът е разнолик. В себе си обичаше да стихне, на миналото, не беше съдник. С всеки ден отваряше широко на гърдите прозорец за светлина, изми косите и мечтите си.Дълбоко сееше в живота си нови семена. Решеше косите си и дните си, а в нощите – пишеше нова книга, държеше и кормило, и юздите си на колесницата живот – със женско име!
Елеонора К
13.ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ
Човек съм на Новото време! -С какво ли си нов пък сега? Знам,че от стара драперия не шият пердета!…Ха!Ха!
Ти цвят ли смени или смисъл? С усмивка на мазен геврек - показваш ми само,че бил си на някого близък човек…
С това изобилие в плана, по който се движиш сега, едва ли си падал и ставал с идеи и празна ръка.
В очите ти кораби плуват - с товари от чужди сълзи. За докер на техните нужди не ставаш!И нивга не си…
То – Новото време,не идва от някакъв таен бардак, с метреси – грубо гримирани, с пиянския призив:-На крак!
Дали си Човек – се съмнявам. Но Новото време е факт! Под улична лампа се сгрява - настръхнало като котарак.
Онези,които го хранят, са расли под друго небе. Те знаят цената на хляба и хвърлят ненужната смет!
Космическо пространство или Космос (на древногръцки κόσμος – „свят“, „Вселена“) в широк смисъл на думата е Вселената, разглеждана като едно цяло.В по-тесния и най-разпространен смисъл това е пространството отвъд гравитационното влияние на Земята и нейната атмосфера, наред с други астрономически обекти. В най-тесен смисъл космос е пространството около атмосферата на всяко небесно тяло, включително Земята
Граници на атмосферата и космоса
Няма определена граница между земната атмосфера и тази среда. Обикновено се смята, че космическото пространство започва на височина от 80 до 120 km от земната повърхност (слой Е от йоносферата). Тъй като атмосферни слоеве има и над тази височина, според други мнения за условна граница приблизително се приема 1000 km.[3] Космическото пространство се нарича външно пространство, за да се разграничи от въздушното пространство (и земните площи)
В Космоса има много галактики, една от които е Млечният път – галактиката, в която се намира Слънчевата система, а в нея и Земята. Дълго време хората са вярвали, че в Космоса има и други планети, обикалящи около далечни звезди, но учените никога не са знаели къде да ги търсят. През XXI век това се променя. Днес астрономите са потвърдили съществуването на повече от 900 извънслънчеви планети, като броят продължава да расте. Някои астрономи смятат, че има поне 100 милиарда планети само в нашата галактика.
Космосът не е напълно празно пространство (т.е. не е идеален вакуум): той е вакуум, съдържащ междузвездна материя с много ниска плътност (съвсем малко частици, предимно плазма от водород и хелий), малки количества кислород (остатък от взрив на звезди), електромагнитно излъчване, магнитни полета, космически прах, космически лъчи от неутрино, както и малко познати форми на материя, като хипотетична тъмна материя и тъмна енергия. Всъщност, във Вселената всеки от тези компоненти допринася за общото количество на веществото, според оценки, в следното съотношение: студено кондензирано вещество (0,03%), звездна материя (0,5%), неутрино (частици без маса, 0,3%), тъмна материя (25%) и тъмна енергия (75%). Физическата природа на последните две форми е все още неясна. Известни са само някои от техните свойства поради гравитационните ефекти, които отбелязват при движението на галактиката, от една страна, и от ускореното разширение на Вселената, от друга. Проучванията показват, че 90 % от масата в повечето галактики е във формата на тъмна материя, която взаимодейства с другата материя чрез гравитационни, но не и електромагнитни сили.
Основната температура, определена от реликтовото излъчване от Големия взрив, е –270,45 °C (2,7 ° К). Плазмата между галактиките представлява около половината от барионната (обикновената) материя във Вселената. Тя има числена плътност по-малка от един водороден атом на кубически метър и температура милиони градуси по Келвин, а локалните концентрации на тази плазма са кондензирани в звезди и галактики. Междугалактичното пространство заема по-голямата част от обема на Вселената, но дори галактиките и звездните системи се състоят почти изцяло от празно пространство.
Етимология
В първоначалното си разбиране гръцкият термин „космос“ (ред, световен ред) има философска основа, определяща хипотетичен затворен вакуум около Земята – центъра на Вселената. Въпреки това, в латинските езици и заеманията от тях, практическото понятие „пространство“ се прилага към същата семантика (тъй като научно вакуумът, обгръщащ Земята, е безкраен), следователно на български и близък до него език, в резултат на реформена корекция се ражда един вид оксиморон – „космическо пространство“.
Граници
Спейсшипуан завършва първия пилотиран частен космически полет през 2004 г., достигайки височина от 100,124 km.
Няма ясна граница между земната атмосфера и космоса, тъй като атмосферата постепенно се разрежда при отдалечаване от земната повърхност, и все още няма консенсус за това какво да се разглежда като фактор за началото на космоса.
През 2009 г. учени от университета в Калгари съобщават, че са построили инструмент, наречен Supra-Thermal Ion Imager (инструмент, който измерва посоката и скоростта на йоните). Чрез него може да се определи средната точка на постепенен преход по протежение на десетки километри от относително слабите ветрове на земната атмосфера към най-силните заредени потоци на частици в космоса, които могат да достигнат скорост над 1000 km/h. Така астрономи от САЩ и Канада измерват границата на влиянието на атмосферните ветрове и началото на въздействието на космическите частици. Тя се намира на надморска височина 118 km и се приема за граница на атмосферата и космическото пространство, въпреки че самата НАСА смята, че границата е 122 km. При такава височина космическите совалки преминават от обикновено маневриране само с ракетни двигатели към аеродинамично с „опора“ на атмосферата.[11] По време на влизане в атмосферата височината 120 km бележи границата, при която атмосферното съпротивление става забележимо.
Друг критерий за границата между атмосферата и космоса може да бъде възможността на тяло да обикаля около Земята. Погрешното схващане обаче е, че след като тялото достигне орбитална скорост, то обикаля около Земята. Невъзможно е да се постигне орбитална скорост близо до земната повърхност с днешната технология, тъй като въздушното съпротивление на въздуха би изисквало твърде много енергия за това (в момента са необходими 32 MJ/kg[16] енергия за изстрелване на космически кораб в орбита). Минималната височина, на която орбиталната скорост се достига относително непрекъснато (до няколко орбити), е 80 km. Атмосферата тук е толкова рядка, че циркулиращите скорости могат да бъдат постигнати с тягата, налична в днешната технология, но тя е толкова плътна, че спирачният ефект от триенето постепенно ще забави устройството и в крайна сметка то ще се разбие. Следователно височината на Карман от 100 километра също е теоретична, тъй като обектите, които орбитират там, все още не са стабилни. На практика стабилната орбита за няколко дни (където забавянето е достатъчно малко, за да издържи космически кораб до няколко дни без непрекъснато ускорение и инвестиране на енергия) изисква височина от най-малко 200 km; стабилна орбита в продължение на години може да бъде достигната на или над 350 km. Тези граници са условни, защото дори да достигне необходимата височина (200 или 350 km), космическият обект ще се движи в околоземна орбита само ако има необходимата скорост. Именно въз основа на тези условия се прави разлика между орбитален полет и суборбитален полет (известен още като скачане в космоса). Тъй като космическото пространство – с изключително опростяване – е празно пространство между небесните тела, неговото разграничаване въз основа на границата на скоростта не е валидно само за Земята, но границата е различна за всяко небесно тяло – височината, на която е вече достигната локалната първа космическа скорост. На Луната например, поради липсата на атмосфера и съответно аеродинамични сили, тази скорост може да се достигне дори на морското равнище, но ако се вземе предвид топографията, орбитата трябва да се направи над най-високите планински върхове.
Атмосферни слоеве има и над изброените височини, затова според други мнения за условна граница се приема приблизително височината 1000 km, над която не преобладават кислородните йони
Открития
Около 350 г. преди новата ера гръцкият философ Аристотел предполага, че „природата отблъсква пустотата“ – принцип, който се нарича ужас на вакуума. Тази концепция е построена върху онтологичния аргумент на гръцкия философ Парменид от V век пр.н.е., който отрича възможното съществуване на празнота в пространството.[17] Въз основа на тази идея, че вакуум (пустота) не може да съществува, на Запад е било широко разпространено в продължение на много векове, че пространството не може да бъде празно.[18] В края на 17 век френският философ Рене Декарт твърди, че цялото пространство трябва да бъде запълнено.[19]
В Древен Китай има няколко мисли за природата на небето, някои от които имат сходство с модерното разбиране. През II век пр.н.е. астрономът Джан Хън е убеден, че пространството трябва да бъде безкрайно, простиращо се далеч отвъд механизма, който поддържа Слънцето и звездите. Оцелелите книги на училището Hsüan Yeh казват, че небесата са неограничени, „празни и без съдържание“. По същия начин „слънцето, луната и компанията от звезди плуват в празното пространство, движат се или стоят неподвижно“.[20]
Италианският учен Галилео Галилей е знаел, че въздухът има маса и затова е подложен на тежест. През 1640 г. той демонстрира, че установената сила се противопоставя на образуването на вакуум. Въпреки това, неговият ученик Еванджелиста Торичели създава апарат, който произвежда частичен вакуум през 1643 г. Този експеримент е довел до първия живачен барометър и е научна сензация в Европа. Френският математик Блез Паскал коментира живачната тръба на барометъра на Торичели, заявявайки, че налягането на атмосферата наистина е сила, която избутва живачната колона в тръбата и това се нарича просто атмосферно налягане, което в този случай се предава чрез живак.[21] Паскал обяснява, че ако колоната с живак се поддържа от въздуха, тогава тя трябва да бъде по-къса при по-голяма надморска височина, където налягането на въздуха е по-ниско. През 1648 г. неговият зет, Флорин Перие, повтаря експеримента на планината Пюи дьо Дом в централна Франция и установява, че колоната е по-къса с три инча. Това намаление на налягането се демонстрира допълнително чрез носенето на пълен наполовина балон нагоре по планината и наблюдение, че той постепенно се разширява, след което се свива при спускане
„
.
Напоследък, нещо ни кара да бъдем по-добри. Дали това е наше желание, или предизвикателство от времето, което живеем?
Битката при Лепанто
Рудолф II – император на Свещената Римска империя
Теодор Балина, първи благородник на Никопол
