Monthly Archives: август 2023

Обидите, които децата рядко прощават на своите родители бр.273

Обидите, които децата рядко прощават на своите родители
Уви, именно най-близките ни хора често ни нанасят и най-тежките обиди. Психолозите често казват, че децата не забравят повечето обиди на своите родители до края на живота си.
Но за какво най-често се обиждат те?
Да видим…
1. Неумение или нежелание за съобразяване с мнението на детето
Най-честата причина за негодувание на вече порасналите деца към техните родители – неумение или нежелание за съобразяване с мнението на детето, неуважително отношение, презрителни и унизителни забележки.
„Никога не знаеш какво искаш!“ , „Ще правиш, каквото ти казвам!“ – такива изказвания на родителите порасналите деца помнят дълги години.
2. Несправедливост
Нищо не „боли“ толкова силно, колкото несправедливата преценка или решение на любим човек. За съжаление, родителите често несправедливо осъждат децата си за техните постъпки, дори когато те не са ги извършили. Такова възмущение спрямо родителите може да се съхрани в съзнанието на порасналото вече дете през остатъка от живота му.
3. Предателство
Това, което повечето деца никога не могат да забравят е предателството на близък човек – родител или роднина.
Неспазено обещание, разкриването на най-съкровените тайни на детето пред други хора, предпочитане на чуждите интереси пред неговите – такива постъпки на близък възрастен човек оказват силно отрицателно въздействие върху детето и на неговото отношение към собствените му родители.
4. Безразличие
„Прави, каквото искаш, все ми е едно “ – такова родителско отношение обижда децата не по-малко от постоянните забрани и наказания. Равнодушното, пренебрежително отношение на родителите към собственото им дете може да стане причина за тежка психологическа травма, която да остави отпечатък върху целия му бъдещ живот.
5. Сравнение с други деца
Най-силно родителите раняват психиката на децата си като ги сравняват с техни братя, сестри или приятели. Особено, ако сравнението не е в полза на детето, чиито качества се сравняват.
6. Лъжата
Много често родителите заблуждават децата си с най-добри намерения – да скрият от тях някои неприятни и печални факти или да ги предпазят от случили се травмиращи събития или от появила се изключително тревожна информация.
Въпреки това, една такава лъжа, дори и с най-добри намерения, може впоследствие да стане причина за сериозно възмущение на детето по отношение на родителите.
7. „Аз не вярвам в теб!“
Доста често родителите, дори и тези, които много обичат децата си, допускат огромна грешка, като непрекъснато демонстрират, че не вярват във възможностите на рожбата си.
Остави това, аз ще направя по-добре!“, „При теб все нищо не се получава!“, „На кой ще му е нужен такъв некадърник като теб!“ – подобни изказвания на родителите могат завинаги да останат в съзнанието на детето, както и сериозно да повлияят на неговото развитие и дори да му попречат да постигне успех.
Причините, едно дете да чувства обида спрямо родителите, могат да бъдат изключително много.
Част от отправените обиди се забравят много бързо, без да оставят никаква следа. Но част от тях се помнят много дълго, дори е напълно възможно и до края на живота.
И те могат да станат причина за постоянни конфликти между родителите и децата. Затова е много важно родителите да се опитват да предвиждат как техните действия, емоции и думи или тяхната липса, биха могли да се отразят сериозно върху живота на детето и да станат причина то да се чувства негодувания спрямо тях дълги години.
https://www.obekti.bg/chovek/obidite-koito-decata-ryadko-proshchavat-na-svoite-roditeli
таг Обидите своите родители

Моята душа и аз бр.273

  Моята душа и аз

Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.

Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
– Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.

Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.
– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.

Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.
– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него!

И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.
– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.

И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.
И душата ми каза:
– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.

Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.

Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.

– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.
И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.

Халил Джубран

Източник: Gnezdoto

. https://www.obekti.bg/chovek/moyata-dusha-i-az-pritcha-ot-halil-dzhubran

 Таг моята душа аз

Странното поведение на субатомна частица бр.273

Странното поведение на субатомна частица може да промени представите ни за физиката
Странното колебание на субатомна частица, наречена мюон, в лабораторен експеримент в САЩ, засилва подозренията на учените, че пропускат нещо в разбирането си за физиката – може би някаква неизвестна частица или сила, предаде Ройтерс
Изследователи оповестиха нови открития за мюона – магнитна и отрицателно заредена частица, подобна на своя “братовчед” електрона, но 200 пъти по-масивна, в експеримента им, извършен в Националната ускорителна лаборатория “Ферми” в Батавия, Илинойс. 
Експериментът изследва колебанията на мюоните при преминаването им през магнитно поле. Мюонът, подобно на електрона, има малък вътрешен магнит, който го кара да се колебае. 
Измерената в експеримента скорост на колебанието обаче се различава значително от прогнозираната въз основа на Стандартния модел на физиката на частиците – теорията, която обяснява как си взаимодействат основните градивни елементи на материята, управлявани от четири фундаментални сили във Вселената, пише БТА. Новите открития, надграждащи данни, публикувани през 2021 г., продължават да намекват за някакъв загадъчен фактор, който играе роля, докато изследователите се опитват да изяснят несъответствието между теоретичната прогноза и действителните експериментални резултати.
“Търсим индикация, че мюонът взаимодейства с нещо, за което не знаем. Може да е всичко: нови частици, нови сили, нови измерения, нови характеристики на пространство-времето, всичко”, казва Брендън Кейси, старши учен във “Ферми” и един от авторите на научната статия за откритията, изпратена за публикация в сп. Physical Review Letters.
“Харесвам щурите неща, така че бих искал това да е нещо като нарушение на Лоренц или някакво друго ново свойство на самото пространство-време. Това би било лудешко и революционно”, добавя Кейси.
Ученият визира принцип, наречен Лоренцова ковариантност, според който законите на физиката са еднакви навсякъде.
“Да, оправдано е да се каже, че това може да сочи към неизвестни частици или сили”, отбелязва Ребека Числет, физик и съавтор на изследването от лондонския Юнивърсити колидж.
“Понастоящем заради новите резултати е трудно да се каже точно какво е несъответствието между двете (прогнозирано и наблюдавано поведение на мюони), но теоретиците работят усилено, за да разрешат казуса”, допълва Числет. 
Експериментът е проведен при минус 450 градуса по Фаренхайт (минус 268 градуса по Целзий). Изследователите са изстреляли снопове от мюони в свръхпроводящ магнитен пръстен с форма на поничка с диаметър 15 метра. Докато са се движили около пръстена със скорост, близка до тази на светлината, мюоните са взаимодействали с други субатомни частици, които, подобно на миниатюрни партньори в танца, са променяли тяхното колебание. 
Резултатите от 2021 г. също показват необичайно колебание. Новите резултати се основават на четирикратно по-голямо количество данни, което засилва доверието в тях.
“С всички тези нови знания резултатът все още съвпада с предишните и това е изключително вълнуващо”, отбелязва Ребека Числет.
Изследователите се надяват да обявят окончателните си открития, използвайки всички събрани данни, след около две години.
“Експериментът измерва колко бързо се въртят мюоните в магнитно поле. Концепцията е проста. Но за да се достигне до необходимата точност, са необходими години на изграждане на експеримента и събиране на данни. Трябва да бъдем търпеливи. Тук има нещо фундаментално, което изглежда пропускаме, и това е изключително интригуващо”, казва Брендън Кейси. 
http://novosianie.com/wp-admin/post-new.php
Таг Странното   субатомна частица 

2 август 1932 г. – Открит е позитронът бр.273

2 август 1932 г. - Открит е позитронът
На днешната дата през 1932 г. американският физик от шведски произход Карл Андерсън открива позитрона, за което през 1936 г. става носител на Нобелова награда за физика.
Позитронът е елементарна частица, изграждаща антиматерията и представляваща античастица на електрона – двете частици са с еднакви маса и спин, но с противоположен заряд.
Съществуването на позитрона е предсказано теоретически (като пряко следствие) от уравнението на Дирак, релативистичен вариант на уравнението на Шрьодингер, описващо частици със спин 1/2. Дирак, известен със своята скромност и тих характер, попитан по-късно защо е пропуснал да обяви съществуването на позитрона още през 1928 година, казва: „чиста страхливост“.

В съответствие с теорията на Дирак електронът и позитронът могат да се раждат по двойки, като при този процес се “губи” енергия, равна на енергията на покой на тези частици, 2×0,511 MeV. Експерименталното сравнение на двете частици показва, че имат еднакви свойства и характеристики с изключение на знака на електрическия им заряд.

През 1932 година, Карл Давид Андерсън открива експериментално позитрона при наблюдение на космическо излъчване с помощта на камерата на Уилсън, поставена в магнитно поле. Той дава и името на позитрона. Той също така предлага (макар и неуспешно) да се смени името на електрона на негатрон. Следите, оставени от позитрона напомнят тези на електрона, но се отклоняват в обратната посока под действието на магнитното поле, което е свидетелство за противоположен електрически заряд

В медицината се използват в позитронно-емисионната томография, на английски известна като PET (Positron emission tomography), при която се получават тримерни изображения на някои части от тялото и процесите в тях. Тези апарати използват радиоизотопи с много малък период на полуразпад, при което се излъчва позитрон. Друго приложение на позитроните е в ускорителите, където в лабораторни условия се изследват сблъсъци между високоенергетични позитрони и електрони.
 https://www.obekti.bg/nauka/2-avgust-1932-g-otkrit-e-pozitront   
 

Кучетата знаят, когато ги лъжете бр.273

Кучетата знаят, когато ги лъжете
Кучетата са много по-хитри, отколкото си мислим – те ще ни игнорират, когато си мислят, че ги лъжем, сочи ново изследване. Животинките могат да разпознаят измамата дори и от страна на хора, които не познават (поне що се отнася до изключително важния въпрос с храната).
Проучването, публикувано в Proceedings of the Royal Society B, е проверява дали кучетата, подобно на хората, могат да използват различни подсказки, за да оценят правдивостта на хората. Те откриват, че в някои случаи кучетата могат да разберат дали някой ги мами – нещо, което приматите и малките деца не могат.
„Смятахме, че кучетата се държат като деца на 5-годишна възраст и човекоподобни маймуни, но сега започваме да си мислим, че може би кучетата могат да разберат кога някой лъже – казва съавторът на изследването Людвиг Хубер от Виенския университет пред New Scientist. – Може би си мислят „Този човек разполага със същото знание, с което и аз, и въпреки това ми поднася грешната информация“. Напълно възможно е те да гледат на това като умишлено подвеждане, т.е. лъжа.“
Как може да се провери подобно нещо? При кучетата храната винаги е водещ мотиватор. Изследователите провеждат простичък експеримент с 260 кучета от различни породи, включително шнауцери, ретрийвъри, бордър коли и териери, при който животните трябва да открият храна, скрита в кофи. Според изследователите кучетата биха могли да последват своята собствена интуиция, когато човекът отсреща им поднася подвеждаща информация за местоположението на храната.
Специалистите поставят кучетата пред две непрозрачни кофи. Неизвестен за тях човек им дава напътствия до тази, която съдържа скритото лакомство. Той почуква върху кофата с храната, поглежда кучето и според проучването – казва „виж, това е хубаво, това е много хубаво“. Следвайки тези напътствия, кучетата получават лакомството.
При втората част кучетата наблюдават как втори (отново неизвестен за тях) човек слага храната под другата кофа – понякога в присъствието на друг, понякога – не. Интересното в случая е, че близо половината от животните игнорират напътствията до кофата, идващи от човек, който не е присъствал при размяната, което означава, че те са знаели, че той не е имал представа в коя кофа е храната. Нещо повече – 2/3 от кучетата игнорират съвета от хората, които ги напътстват към грешната кофа в случаите, в които са присъствали при подмяната, което означава, че кучетата са знаели, че ги лъжат. Животните показват, че осъзнават кога ги манипулират и предпочитат да следват своя собствен визуален опит, а не човешката комуникация – нещо, което учените не са очаквали да се случи.
Специалистите отбелязват, че при предишни проучвания и приматите, и малките деца са по-склонни да последват съвета на лъжеца, въпреки че са видели истината със собствените си очи. Това означава, че кучетата са по-малко доверчиви на съветите на хората – поне не и на тези, които не познават. Дали това ще важи и при общуването между домашни любимци и техните собственици? Все още не знаем.
Тази способност на кучетата не би следвало да ни изненадва. Предишни проучвания показват, че самите те са доста хитри измамници, знаят как да си взаимодействат с нас и дори умеят да ни манипулират.
Източник: IFLScience
https://www.obekti.bg/priroda/kuchetata-znayat-kogato-gi-lzhete
Таг Кучетата  лъжете

 

Борис Солоневич – борецът на белоемигрантите в България бр.273

 Борис Солоневич – борецът на белоемигрантите в България | Българска история
Писател, публицист, виден деец на скаутското движение и дори професионален борец. Всички тези определения се отнасят до една единствена личност – Борис Лукиянович Солоневич. Макар и да остава в сянката на брат си Иван, който е автор на книгите „Русия в концлагер“ и „Народната монархия“, той е една от най-интересните фигури на бялата емиграция в България.
Солоневич е роден на 20 януари (1 февруари по нов стил) 1898 г. в село Рудники в Пружански уезд на Гродненска губерния. Той е трети син в семейството.  Получава средно образование във Втора Виленска гимназия, а го завършва в столицата Санкт Петербург – в 8-ма Петроградска гимназия. Именно във Вилно през 1912 г. става скаут в 1-и отделен патрул. Още докато Борис започва учението си във Виленската гимназия, брат му Иван членува в Соколската организация. Малките му братя го следват не само в спорта, но и във вестникарските занимания.
Малко преди Революцията постъпва в Политехническия институт, а в края на 1917 г. става част от Бялото движение. След множество перипетии през 1921 г. отива при семейството на брат си Иван в Одеса, а за да си изкарва прехраната става професионален  борец, боксьор и тежкоатлет. Двамата с брат му  устройват и нещо като пътуващ цирк.  Само благодарение на своята настойчивост Борис се устройва на работа при Американската асоциация за помощ на гладуващите (APA). По това време са последните му опити да отстоява статута на скаутските отряди.  В 1922 г. е арестуван от ЧК по обвинение в организация на „антисъветски скаутски банди“ и бива осъден на 2 години затвор. Оттам го измъква неговата колежка от APA Тамара Войска и но все пак той излежава присъдата си в Соловецкия лагер след повторно арестуване.
Снимка от следственото дело на Борис, 1932 г., Източник: Константин Сапожников
През пролетта на 1936 г. Борис получава виза за Царство България със съдействието на Клавдий Фос, видна фигура в руската Бяла емиграция в страната и негов съученик от гимназията във Вилно, като поддръжка оказва и председателят на 3-ти отдел на Руския общовоински съюз (РОВС) ген. Фьодор Абрамов. Семейство Солоневичи пристигат в София на 8 май с.г. Те имат нужда от свой вестник, в който да разказват без цензура за преживяванията си в Страната на Съветите. Хонорарът на Иван Лукиянович за чешкото издание на ,,Русия в концлагер“ и на Борис за шведския превод на ,,Младежта и ГПУ“, както и припечеленото от него на борческото поприще стават стартовият капитал за такъв нов вестник – на 18 юни 1936 г. излиза първият брой на ,,Гласът на Русия“ в столицата ни.
По-малкият брат отново доказва, че е свръхенергичен, талантлив в литературно отношение и авторитетен в скаутската среда. Неговите приключения и тези на родствениците му привличат вниманието на цялата емиграция. Той изнася много доклади за детската, студентската, възрастната аудитория – ,,Скаутите в СССР“, ,,Бездомните деца“, пише статии в политическите и скаутските издания, ползващи се с голяма популярност. Младият писател започва работа над книги и статии както с политически, така и с белетристичен характер. Паралелно с това нараства тиражът на вестника, имащ представители в 50 страни и редовно препечатван в медии по цял свят  С не по-малък устрем  върви и борческата му кариера. В писмо до парижкото отделение на Националния съюз на новото поколение (НСНП) казва, че тренировките с Дан Колов,Хари Стоев, Бронович и Димитър Стойчев са изключително полезни за него.
Борис Солоневич старателно намеква на началника на отдела на Националната организация на руските скаути (НОРС)  Конков и на Съюза на руските скаути (СРС) Пантюхов, да му се даде възможност да ръководи скаутската работа в София, но двамата се притесняват от него. Активните опити да  припечелва от литература, фотография, спорт  предизвикват впечатление за стремеж да се комерсиализира скаутингът. При активното участие на Борис Лукиянович руските скаутски дела в България потръгват. Към 1 март 1937 г. в отдела има 119 членове, работи кръжок за старши разузнавачи и ръководители, на който се обсъждат напълно сериозни въпроси: ,,Социализмът и неговата критика“, ,,Историята на революцията от 1917 г.“, ,,Бялото движение“ и др.
Солоневич дели един ринг с легендарния Дан Колов. Източник: prowrestlingbulgaria.blogspot.com
Лятото на 1937 г. е пикът на популярността  на братя Солоневичи. Те извършват лекционно турне във  Франция, Австрия, Швейцария, Белгия. Целият цвят на парижката емиграция им ръкопляска. ,,В какво  се крие успехът, обречен от съдбата, на братя Солоневичи? – пита кореспондентът на вестник ,,Возрождение”.  – Защо тяхната обиколка из Европа, тяхното турне по емигрантските центрове и изявите на закрити събрания, посещавани само от емигрантите, намират такъв горещ отклик? Работата не е в съдържанието на докладите и не в техните изложения. Не е в това, че  те привеждат нови актове или предъвкват стари. Всичко се крие в това, че Солоневичи, измъкнали се от СССР и Соловки, са успели  досега да запазят усещането за тамошните условия на живот. В това, че те умеят да предават своите усещания на емигрантската аудитория. В това, че благодарение на тях между поробена Русия и свободна Русия се разпростряха живи нишки.  Към разбирането на ума се прибави освеженото, подмладеното, ако мога така да кажа, разбиране на сърцето“.
През  декември 1937 г. Борис Солоневич рашава да остане в Белгия, за да лекува очите си. Появяват се и други признаци за  влошаване на здравето му –  за определено време не чувства краката си,  за него това е знак, че е време да се откаже от професионалната борба.  Освен това не иска да се кара с офицерите от РОВС, които заради ,,нетърпимостта“ на брат му се отнасят враждебно към цялото семейство. Това предопределя разрива между братята, който  ще се случи след година и половина. А дотогава Борис остава сътрудник на редакцията, като през 1938 г. е публикувана втора книга с неговите спомени. Той продължава  работата с младежта  и се изявява  в емигрантската и чуждестранната преса с антикомунистически статии. Същевременно съветските спецслужби продължават с тактиката си да настройват едни кръгове на емиграцията срещу други. Но се използват и други методи – похищенията на генералите Кутепов и Милер. А на Иван Солоневич просто е изпратена бомба.
На 3 февруари 1938 г. в редакцията на ,,Гласът на Русия“  в София  се разнася  взрив – убити са Тамара Солоневич и секретарят на редакцията Николай Михайлов. Борис не идва на погребението, изпраща телеграма. Иван и Юрий заминават за Германия, тъй като българските власти не могат да гарантират сигурността им. Преживяното безусловно се отразява на състоянието на Иван Лукиянович, който влиза във все по-ожесточена полемика с РОВС. Борис се опитва да го увещава  ,,да не бие по своите“, но брат му не обръща на това никакво внимание. През май 1939 г. Борис  публикува брошурата ,,Не мога да мълча“, Иван определя това като акт на мъст и  емигрантските вестници съобщават за политическа кавга между двамата. Според И. Воронин не може да се твърди категорично, но най-вероятно помирение  между тях не се е състояло.
На 22 юни 1941 г. Борис, заедно с редица други руски емигранти,  е задържан от нацистите и бива въдворен в концлагера ,,Брейндонк“ или ,,Бриндонк“, където режимът е доста строг. Там той остава до края на войната, след което издава на френски книга със своите спомени. През декември 1945 г. СССР поисква предаването му като военнопрестъпник. То не се състои, но на следващата 1946 г. белгийският Военен съд го осъжда на 1 година затвор за писане на антисъветски статии по време на войната. След 3 седмици е освободен, но губи граждански права, включително участие в пресата. Все пак в следващите десетилетия Солоневич развива активна дейност преди проблемите със зрението и здравето да го принудят да се оттегли. През 1970 г. с помощта на приятели бива настанен в старчески дом на Руско-американския  съюз в град Глен-Коув, Лонг Айлънд, където умира на 24 февруари 1989 г.
Борис Солоневич безспорно е значима фигура за Бялата емиграция в България, а въпреки множеството изпитания, през целия си живот той не губи никога своята сила на духа.
Автор: Симеон Василев
https://bulgarianhistory.org/boris-solonevich/
Таг Борис Солоневич   белоемигрантите   България

Козма Тричков – дарителят с голямо сърце бр.273

Завет на Козма Тричков - Енциклопедия Дарителите
Сериозен принос в просветното дело има и видният врачански благодетел и дарител Козма Тричков. Този будител, за когото се знае твърде малко, избира да вложи всичките си усилия и средства в името на националното осъзнаване и образование, защото според него: „Ако един народ не е образован и духовно свободен, кой ще го освободи след това от освободителите му?“.
Годината на раждането на Козма Тричков е спорна, като според различните версии тя е 1806-а или 1808-а. По всяка вероятност той е възпитаник на Константин Огнянович, който с подкрепата на Димитраки Хаджитошев, един от най-влиятелните първенци в Северозападна България, през 1822 година разкрива единственото по рода си в българските земи училище, където обучава учениците си в класически и хуманитарен дух.
Влиянието, което той оказва върху своите ученици довежда до изграждането на забележителни личности, допринесли за развитието на българския народ. Освен Козма Тричков, негови ученици са Кръстю Пишурка (виден преводач и литературен деец, създал едно от първите читалища – в Лом, където организира едно от първите театрални представления у нас) и Анастас Йованович (сред най-видните художници и литографи на епохата). Още във Враца Тричков започва да се проявява като спомоществовател на новобългарската книжнина, а по-късно се нарежда и сред най-щедрите радетели за просвещението на своя народ.
Поради възникнали конфликти между него и местните власти, около 1825 година той емигрира в Румъния. Това по никакъв начин не прекъсва връзките му с неговите съграждани. Преминавайки през изключителни трудности и с упорит труд, става едър търговец и трупа голям капитал. Така влиза в кръга на братя Евлоги и Христо Георгиеви, като един от най-видните представители на българското емигрантско търговско съсловие в Букурещ. Вместо да използва средствата за себе си, той избира да се посвети на дарителството, чрез което желае да подпомага образованието и борбите за освобождение.
Още през 1837 година подпомага Райно Попович, който издава свой преводен труд „Христоития и благонравие“, като в предисловието си книжовникът посочва, че превежда книгата, за да може да бъде използвана не само от гръцките, а и от българските деца. Козма Тричков подпомага и българи, издаващи свои произведения в Букурещ като Петко Славейков и неговото последно издание на списание „Смесна китка“, съдържащо прозаически откъси и стихотворения по родолюбие, което е разпространявано из Врачанския край.
Врачанското училище, носещо името на Козма Тричков.
По време на Кримската война (1853 – 1856), надеждите за скорошно освобождение на България се засилват. Те предизвикват голямо оживление сред емиграцията в Румъния. Козма Тричков взима участие във формирането на доброволчески отряди, които да подпомогнат военните действия и да се извоюва така жадуваната свобода. През 60-те години той непрестанно изпраща дарения на българските чети. Става член на Добродетелна дружина в Румъния, създадена от братя Евлоги и Христо Георгиеви.
Освен освободителното дело, Тричков подпомага и българската черква и училище в Букурещ. Това личи от бр. 46 на вестник „Свобода“ от 1870 година, когато е даден отчет за тях. Там е записано, че той дарява 1170 жълтици, т.е. 4 пъти повече от Христо Георгиев, който е най-богатият българин в Букурещ. Вероятно много от общественополезните прояви на видния врачанин не са известни, тъй като той е сред онези надарени с щедра душевност хора, за които дарителството е неотменима духовна потребност.
В края на земния си път, Козма Тричков, който няма преки наследници, прави още едно велико дело. Воден от любовта към родината и българския народ, той завещава цялото си състояние „за умственото развитие“ и просветно издигане на родния си град и Отечество. Интересен факт е, че като свидетел под завещанието се подписва и врачанинът Давид Тодоров, виден търговец и предприемач във Влашко, поддържащ революционното течение на българското национално-освободително движение и загинал геройски като Ботев четник. Това е доказателство за патриотизма, който стои над всичко и е онова, което свързва хората и ги превръща в народ.
Част от завещанието гласи: „Вярвам, че изпълнявам една от най-светите длъжности, като ида в помощ на Отечеството си, с малкия си имот, когото посвещавам за умственото развитие.“ Козма Тричков дарява 42 341 златни франка за просветни цели във Враца; 50 000 франка на разположение на Добродетелната дружина в Букурещ, от прихода на които да се отпускат стипендии за издръжка и обучение на двама младежи, единият от които да бъде врачанин; 7 350 франка на черквата „Св. Николай“ във Враца; 24 500 франка за българската черква в Букурещ; крупна сума за построяването на болница и училище в Търново; както и 20 000 франка за издръжка на началните училища във Враца. Следвайки волята на Козма Тричков, врачанските общинари отпускат стипендия на Васил Кънчов, превърнал се в забележителен етнограф, историк, географ, директор на Солунската мъжка гимназия, главен екзархийски инспектор на училищата в Македония и бъдещ министър на образованието.
Като признателност към щедрия врачанин с голямо сърце, в родния му град през 1894 година започва строителството на внушителното и до днес училище „Козма Тричков“. То отваря врати на следващата година и повече от век възпитава в родолюбие хиляди врачани.                                                                                                                      Автор: Цветомира Вълкова
https://bulgarianhistory.org/kozma-trichkov/
Таг Козма Тричков   дарителя  голямо сърце

Църквата в Добърско – една неразгадана мистерия бр.273

Църквата в Добърско – една неразгадана мистерия | Българска история
 
Земите ни са изпълнени с храмове, за които се носят предания, свързани още с П5517ървото българско царство. В планините се пеят песни за незнайни герои, а във всяко кътче на страната има лековити билки и води, които могат да помогнат на болния. Там, където Рила, Пирин и Родопи се срещат обаче има едно село с необикновен заряд и още по-необикновена църква.
Село Добърско се намира на 17 километра от Банско и ако попаднете в него, със сигурност ще се почувствате в друг свят. То е съхранило магията на малките къщи, сякаш накацали по склоновете на планината. Създава усещане за уют и топлота още с първите крачки, които всеки посетител прави.
Легендата разказва, че едни от първите заселници по тези земи са ослепените Самуилови войници, които заради суровата зима спират там своя преход към Рилския манастир. В днешно Добърско те намират лековита вода, която успокоява болките в очите им и те остават, полагайки основите на прочутата Добърска школа за слепи певци.
Легендата се преплита с исторически вярното, тъй като по онова време през тези земи е минавал основният път, свързващ Рилския манастир с атонската Света гора, а и до днес под църквата в селото извира аязмо, което не променя нивото на водата си нито през зимата, нито през лятото. Местните твърдят, че водата помага за очни проблеми и всеки, измил лицето си с нея бива излекуван. В исторически документ селото се появява за първи път през 1378 година, когато е издадена Рилската грамота на цар Иван Шишман.
Чудните предания не спират дотук. Наблизо и надалеч селото е известно със своята църква – „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, а изключителното около нея започва още с покровителите ѝ. Тя е единствената в България посветена на тези светци.
Църквата в Добърско; източник: https://historymuseum.org/
Твърди се, че е построена през 1614 година, но голяма мраморна плоча, вградена пред олтара ѝ, свидетелства, че това е станало през 1112 година. Има теории, според които тази плоча е пренесена от друго място и е знак на приемствеността, но в архитектурно отношение храмът е трикорабна базилика, характерна именно за периода на Първата българска държава. Тя е разположена на скромните 160 квадратни метра, но не мащабът ѝ е впечатляващ, а образите, изрисувани по стените ѝ.
В църквата има над 460 изображения, много от които не следват общоприетите норми. Образите на свети Димитър и свети Георги например там са изобразени в цял ръст, а не на кон, както често се рисуват светците-войни. Добърско е едно от малкото места, където може да се срещне изрисувана в черква сцената Сретение Господне, както и образът на Исус Христос с вързана на плитка коса.
В архитектурно отношение храмът се отличава още с иконостас, който е отделен от олтара със зид, на който пък са изобразени дванайсетте апостоли в цял ръст – рядко срещано явление по нашите земи. Според специалисти на това място за първи път светите братя Кирил и Методий са нарисувани като светци. Любопитен е и броят на образите на жени светици, който надхвърля 30 и допълва причините, поради които малката църква е толкова удивителна.
Това, което я прави толкова популярна, е изобразяването на сцената на „Преображение Господне”. На нея изглежда сякаш Исус е изобразен в ракета. Погледнато през призмата на модерния човек наистина няма как да не се намери прилика между формите, изобразени зад Божия син, и средствата за летене в космоса, познати от областта на науката, а и фантастиката.
Стенописи в църквата, сред които и загадъчното изобразяване на Исус Христос.
Подобно е тълкуването и на рамката на едно от изображенията на Богородица, която посетителите оприличават на защитна капсула. Всъщност обаче става дума за форма, която е неизменна част от символиката в християнското изкуство. Нарича се мандорла и по принцип се изобразява като сияние в овална форма, източено вертикално. В мандрола се поставят най-често образите на Христос и Богородица, но по-рядко се срещат и други светци. Чрез нея се подчертава светостта на религиозния образ и точно това може да се наблюдава в село Добърско.
Съгласно средновековното разбиране, че творецът трябва да остане анонимен, тъй като не той, а Бог движи ръката му, живописците не са ни оставили имената си. Очевидно е обаче, че е работила цяла група – майстор, калфа и чираци. Майсторът е рисувал основните сцени и светците, а калфата и чираците – второстепенните сцени и малките детайли. Тяхната работа е забележителна, тъй като иконостасът не е реставриран, а само е почистен от саждите между 1973 и 1978 година от реставратора Петър Попов и архитекта Златка Кирова.
Стенописите са почти напълно запазени, въпреки че през ХІХ век храмът е превърнат в хамам (баня). Една от причините за съхранението е слабата осветеност на изображенията, която предпазва цветовете от избледняване, но огромно значение имат и използваните материали. Друго, което се свързва с предпоставките за запазване на стенописите, е фактът, че целогодишно в църквата температурите са почти едни и същи. Още едно доказателство за съвършенството на архитектурното дело.
Днес тя е паметник на културата с национално значение. Живописната природа в село Добърско, както и впечатляващата църква, го превръщат в притегателен център за много поклонници. Ако попаднете в това кътче на страната, със сигурност у вас ще останат красиви спомени за цял живот.
https://bulgarianhistory.org/tzyrkva-dobarsko/
Таг Църквата   Добърско  една неразгадана мистерия

РЕЦЕПТИ БР.273

Огретен с тиквички и сирене

Огретен с тиквички и сирене - Рецепти | Gotvach.bg

Продукти

  • тиквички - 400 г (вместо тиквички може и спанак)
  • масло - 40 г
  • сол
  • брашно - 20 г
  • яйца - 1 бр.
  • сирене - 100 г
  • кашкавал
  • прясно мляко - 200 мл

Приготвяне

Тиквичките се нарязват на тънко и се задушават в маслото. Посоляват се на вкус.
Добавя се надробеното сирене, кашкавал и брашно. Ястието се залива с млякото и яйцето. Запича се в умерена фурна, докато тиквичките поемат млякото с яйцата.
Изважда се от фурната, настъргва се с останалия кашкавал и пак се пече за 10 минути.

Пълнени чушки с яйца и сирене

Пълнени чушки с яйца и сирене - YouTube

Продукти

  • чушки - 12 бр. червени
  • сирене - 350 г краве
  • яйца - 4 бр.
  • брашно - 1 с.л. при нужда
  • домати - 1 бр.
  • магданоз - 1/4 връзка ситно нарязан
  • олио
  • сол

Приготвяне

Почистете чушките, изтърбушете ги, като добре ги почистите от семенцата. Леко ги посолете отвътре.

Разбийте яйцата и ги разбъркайте с натрошеното сирене. по желание добавете обелен и нарязан ситно домат. Ако има нужда сместа да се сгъсти, се разбива с 1 с.л. брашно. Накрая объркайте с малко нарязан магданоз.

Напълнете чушките със сместа и топвайте отвора им в чинийка с брашно. Подреждайте ги в подмазнена тава. Полейте ги със струя олио или зехтин.

Сложете пълнените чушки с яйца и сирене да се изпекат в предварително загряна фурна на 180 градуса за около 30 минути или до готовност.

Поднесете пълнените чушки с още малко ситно нарязан магданоз.

 от интернет рецепти

Кравата божество на Египет бр.273

В митовете и религиозните идеи на египтяните от древната държава присъствуват животни-божества, божества с животински черти и, но не много често – божества с човешки вид.

Добър пример за първия вид божества е кравата, почитана не само в древния Египет, но и в много други райони на земното кълбо. Производител на мляко – тази чудна храна на природата, кравата почти навсякъде се свързва духовно със земята. Във ведическата литература кравата е считана за дарителка на всички блага. Шумерите я свързват с луната, а лунната светлина – с млякото. “Великата майка” или “Великата крава” на шумерите също обвързва образа на кравата с боговете на плодородието.
Подобно е отношението към кравата и в древния Египет. Тя е олицетворение на световното начало и е била считана за майка на слънцето. Изображенията от онова време показват как Свещената крава носи между рогата си слънчевия диск. Тоя образ е свързан с легендата, че след като слънцето е залязло за първи път, богинята-крава Хатор е изпратила с него огнени същества, за да не изгуби то своята топлина. Хатор събира в едно едва ли не всички символни значения, родени във въображенията на египтяните по повод това свещено животно. Тя е плодородие,богатство, пролетно обновление, кърмачка на египетския владетел, родителка на надеждите, богиня на играта, танците и музиката. (Асоциациите водят до обожествяване и на мъжкия представител на този животински вид като олицетворение на плодовитостта.) Трудно е днес да мислим за това животно с толкова много привнесени в неговия образ вторични признаци. Днешният начин на живот ни отдалечава така осезаемо от първичните му битови добродетели, че нам понякога ни се струва загадка необикновената почит и многостранната символна обагреност на неговия образ. В древния Египет обаче, това обожествено животно се е превърнало в знак (фонетичен и зрим) на един възел от най-абстрактни характеристики. В случая не става дума за фолклорен или митичен герой, а за един особен, сложен и с ясна физическа основа символ на качества, духовни състояния, надежди и редица други явления от живота на хората. Това е един вид природен знак, изработен в продължение на хилядолетия, с тази разлика, че тук природното е само повод, за да се мисли онова сложно съдържание от значения, което е включено в него.
 от Книга за мъртвите

Таг кравата божество Египет