Мария   Герасова

Времето и човекът

                 РАВНОСМЕТКА ВЪРХУ ВРЕМЕТО

Времето ли? То е нашият показател. То е часовникът, който ни кара да го сверяваме непрекъснато. То е нашият летеж или падение. То е един ветропоказател за нашето съществуване.с неговата троичност – минало, настояще, бъдеще То има само едно измерение – настояще. Останалото е спомен или една неизвестност, която говори за вашето съществуване. Да се обърнем назад и да влезем в настоящето. Да  се замислим, какво сме направили, животът ни да стане по-  смислен и по- добър? И какво излиза всъщност, че ние сами си  задвижваме колелото на времето. Изграждаме си живота и го превръщаме във физическа величина. Да, ама има едно важно нещо, което не трябва да забравяме. Вечната борба между доброто и злото, по пътя на една велика истина- духовната борба, коята се превръща в психотронно оръжие. А какво значи това? Това е чрез нашата психика, която гради и руши. А гя е  нашето тяло, което непрекъснато се прегъва и изправя, задъхва се от тежестта  на нашите грешни деяния.  Само  една висша светлина  може да му помогне да се изправи и да диша спокойно. За тази светлина трябва да се борим. За тази светлина, която огрява душите. Да, трябва да се борим! До капка кръв за Доброто и Любовта, приятелю! За сиянието над земята. Сърцето ми плаче, защото те обичам, човече. За теб ще се моля , да бъде запазена земята. Да бъдат запазени цветята, които са спектъра на изгряващото слънце. Ще се боря за леса, където дъха на горска ягода, дъб и леска, на бор и ела. Където пъргава катеричка скача от клон на клон и сипе елхови иглички след себе си, като оставя следи. Следата, която оставяме и ние на земята. Там, където се чува песента на славея и се слива с шепота на дърветата, с песента на цялата природа. Той пее за своята любов, която е част от Единната Космическа Любов.    За тази Любов ще се боря, за нея ще се молЯ

Ще започна с един цитат на Карлос Руис Сафон „Безсмислено бе да си губим времето в опити да променим света, достатъчно е, той да ни промени.“

И продължавам за времето според учителя Дънов: „Времето е едно голямо богатство, което не се дължи само на някакви наши способности, а преди всичко е резултат и съвкупност. Достиженията му са натрупвания на ред поколения, на деди, прадеди…“ И в целия този процес всичко се случва в определеното време, само понякога извън тези срокове. Защото нещата могат да станат във физическия свят като ограничени форми, но и в неограничените форми извън пространството. Всичко зависи от какъв зрителен ъгъл, от какво становище поглеждаме на тях и от това кой ги гледа. Затова, границите на времето са доста относителни, в зависимост от степента на нашето съзнание, поради което някои събития и случвания ни се виждат по-близки, други по-далечни. И тогава е естествено по-близкото до съзнанието ни,  да се придвижва с по-голяма скорост към нас.“ И една равносметка от нашите деяния. Времената вливащи се едно в друго   образуват верига от неясности, поради непостояството ни.  Така сме   объркани и вече не знаем какво да правим. Объркани, разкъсани от болка вървим, вървим и все вървим . А къде вървим и самите не знаем. Търсим, търсим и все търсим и не можем да намерим това, което търсим. А какво е то? Истината за себе си.. За своя живот и верният път, по който да тръгнем. Да започнем да се усъвършенстваме , което значи, изграждане на добродетел. А той е най- верният път към съвършенството. Да си съвършен, значи да си мъдър. А мъдростта е висша степен на знания и опит, които изграждат интелект. Има разлика между интелект и интелигентност. Ние трябва да се стремим към този висш интелект, който ни превръща в божество, което се доближава до Бог. А какво значи Бог- братство и обич в галактиките… Тогава ще цари онази хармония, от която имаме нужда. Тя е светлината, която огрява душите. Душата е онова светещо тяло, което свети според степента на своето духовно изграждане. Това всичко събрано на куп прави онова висше същество, което сияе и излъчва хиляди звезди, които светят на небето.   А ЗАЩО ТРЯБВА ДА СМЕ НРАВСТВЕНИ? За да можем да продължим да съществуваме. Светът е устроен така, че да еволюира. Еволюирането сега е свързано както никога с изискването на нравственост, с преодоляване на себе си , на своите отрицателни състояния. Следващата еволюционна стъпка, така както  от първобитен човек сме станали интелигентен е да станем духовни. За целта трябва да развиваме  други качества, едно от тях е интуицията , която ще замести сегашните научни методи  – организацията на обществото ще бъде друга- общото и там е че не може никой да присвоява труда на другия например.      Трябва да се развиват нови способности. Това става преди всичко с чистота, сила, воля, любов, съпричастност., защото е дълг на всеки човек. Той участва- иска не иска в еволюционните промени, като или подпомага или се обявява срещу тях, срещу плановете на Бога. Променяйки себе си към добро, той става пример и променя останалите, променя пространството със своя мисъл,чувство и действие. За да бъдем щастливи- всички поели другият път в крайна сметка, един ден остават неудовлетворени, разочаровани от това, че това към което са се стремили, не ги е направило по-щастливи. Дори в самото преодоляване на себе си има много удовлетвореност. Кой оставил цигарите не се гордее с това? То дава увереност, че можем да направим още и така всеки ден.Ако имаш смелост да кажеш истината, когато ще ти коства материални блага или спад на престижа. Постепенно човек вижда все повече красота в това, да може да отстоява добродетелите и от това се чувства щастлив- става по- силен. Към какво трябва  да се стремим. Все пак времето, в което живеем, оказва влияние върху нашия статус.Ето как го охарактеризира един мъдрец. Той определя  времето , което се движи  около човека, а човек се движи във вечността. Във времето има две точки, които минават пред човека и той ги наблюдава. Значи, времето парадира пред човека и той го вижда. А човек парадира пред вечността и тя го наблюдава. Уейн Дайър много правдиво казва:“Ти си едновременно непрестанно туптящо сърце и отделен удар на сърцето в тялото, наречено-човечество.“ Размислям се върху живота. Той ни е  даден даром, а Времето   е вечният двигател, който ни помага да вървим напред. Без време, няма да има живот. А той си тече- минало, настояще, бъдеще… Всъщност, какво е нашето минало! Едно минало, което беше изпълнено с  много труд и амбиции, да градим, а не да рушим. Не можем да го отречем. Това, което премина, като вихрушка  и вече се забрави е нашето минало, нашият живот, от  това време. Някои хора бързо го забравиха и тръгнаха към един „нов“ живот- наречен демокрация. А дали наистина може да се нарече с това име? Да не бързаме! Нека се върнем към  времето, така да се каже- един строй,  наречен социализъм. Да, забравихме го, а нашите внуци изобщо не знаят нищо за него. Но споменът остава в историята. За хората на днешното време, той  е  изпълнен с много негативизъм. Но аз не мога да го забравя, защото съм родена и израстнах  по това време. Времето,  което беше съвсем друго.  се повлиява от хората. Тогава, какво? Ами, разликата е голяма, между  онова време и сега. Има ли време, в което  да няма   плюсове и минуси. Порокът винаги е съществувал, както в миналото, така и сега. Какво значи порок? Ами действия, непристойни за хората. Действия, които отличават лошият от добрият човек. Действия, които карат човека да върши престъпления спрямо човека. Всичко това събрано на куп, дава едно голямо бунище, което мирише на смрад. Но няма кой да се замисли. Понастоящем, животът стана непоносим и безмислен. Нека се върнем назад! Няма го вече онова време. Ако погледнем, хората,които израснаха тогава и хората сега,     разликата е толково голяма.  Аз съм една от тях. Мир и спокойствие цареше  за хората тогава. Вървиш си по улиците спокойно и без страх, че някой ще те нападне. Ще те пребие. Нямаше да чуеш една неприлична дума, псувня. А сега вървя по улицата, отивам на спирката и почти навсякъде дим от цигари. Малки и големи, мъже и жени  си пушат цигарите, и не мислят, че  някои хора имат непоносимост към тях. Такъв е животът- ще каже някой. Коя си ти да ни забраняваш да пушим?! Знаете ли? Преди много години  от моя живот, пушенето на цигари от жени, го смятаха малко вулгарно. Жената, според мен, трябва да бъде мило и нежно същество. А като видиш жена с цигара, ти напомня грубата природа на джунглата. Все едно си смъкваш нежната, телесна обвивка и се показва груба, и отблъскваща за окото. Но тази преценка е лично моя. Навярно, съвременната жена не вижда по този начин нещата. Тя стана мъжкарана. Зае територията на мъжа- пие, пуши, ругае, ходи развлечена, липсва и вече естетическата визия…Сега , какво- къси полички, разголени коремчета и обички,  дънки с  кръпки. Не мога да разбера каква е тази мода- гръндж  казват. Да се погледне отстрани. Прилича на някакъв палячо от цирка и на просякиня, която моли за милост. Разбира се, че има нужда от милост. Но милост, която ще  и даде  някоя естетически облечена дама,  за да и каже: „Момиче, как да се обърна към теб?“. А то ще отговори:“Лелче, това е модата сега. Не виждаш ли, че всички се носят по нея?“. Не може да се разбере дори, че това момиче е  на 15 години и  едва изкласява.Че то е ученичка, но по нищо не му личи.

   Ето, затова подхванах темата  за онова  време.      Заинтересува ме   един цитат от фейсбук :  На  Митко Димитров. Ще   ме извините  за това, че го  пиша.  Но  всичко това не може да бъде отречено. Започва така:  ·   · 

   „Аз съм от поколението, което смяташе наум и обичаше безплатно. Което имаше вечерен час, военно дело и бригади. Което нямаше Гугъл и трябваше да рови по библиотеките. Което знаеше наизуст поезията на Ботев, Смирненски и Вапцаров. Което носеше униформа, но тя не му попречи да бъде какъвто си поиска, точно обратното. Което имаше респект и от родители, и от учители. Което го възпитаваха строго, не че нямаше да сгреши никога, но нямаше да потъва в грешките си. Което не знаеше, що е това наркотик и за запалена цигара изяждаше един по врата. Което спокойно отиваше и се връщаше от училище. Което имаше казарма. Знам, че не винаги всичко е розово, вероятно няма и да бъде, но се получи едно здраво поколение. А после? Ами после дойде демокрацията…“ Ето я разликата. Знаете ли, по какво се различаваха тогавашните ученици? Вечерен час 20.00. Облечени в черни мантички и бели якички, а гимназистките с ония ми  ти баретки,  ги правеха красиви и привлекателни. Вървят си те по улицата и момчетата около тях им се усмихват, и леко намигат с око. А първата любов? Тя идваше неочаквано, дори понякога не  се изявяваше. Само срамежливите погледи и веселите искрички в очите подсказваха за чувствата. В училищата не се  позволяваше да се пуши, да се говорят вулгарности. За непристойно поведение  имаше наказание. А наказанието беше намаление на поведението от отлично, на добро, лошо. В бележниците, учителите отбелязваха какво лошо е направил ученика и искаха родителите да се подпишат, а също и на оценките, които са получили. Така не се губеше връзката между родител, ученик и учител. Поведението на децата беше контролирано от родителите. Така  се изграждаха здрави, морални принципи. А сега, какво да кажа? Къде  са те- моралните принципи! Учениците пушат на двора на училището заедно с учителите си, в къщи заедно с родителите си . Правят секс по пейките и навсякъде. И после виж, забременели още на 13  години, а и по- малки. И какъв ще бъде финалът ? Ами, всичко е ясно- аборт най- вече. Да, ама това търпи последствия- стерилитет – не може  да забременее. Тогава настъпват конфликтите в семейството- разводите от една страна. Младите не сключват бракове. Защо ли? Ами всичко идва от времето, в което живеем. Няма любов в семейството, а те- младите не могат да изпитат онази- истинската, от онова време. Трепетите в сърцето, първата целувка, красотата от живота.  Животът бил тежък. Ами, той не е тежък, а времето, в което живеем. А  времето, кой го прави? Пак ние- с нашите ежедневни действия. Сблъсъци,минавания и разминавания. Никой за никого не  го интересува.  Дори да падне на земята, да го пребие някой и още какви ли неща, които  водят  до финала  на някой, който е паднал  и целия е облян в кръв. Според вас, какво време е това? С болка си мисля за хилядите стари хора останали сами, За лекарствата,от които имат нужда. За тези болни, които не могат да влязат в болница, защото нямат осигуровки и така умират по улиците. А тези, които нямат парички да си купят хляб? И още, още, няма край… Хората казват, че оценяваш нещо, едва след като го изгубиш.  След време съжаляват, но вече е  късно. Стивън Кинг казва следното:“ Много по-лесно е да забележиш някои подробности след време, когато е прекалено късно.“ И пак се връщам в онова време. Един хляб 5 стотинки,  автобусно билетче 11 стотинки, безплатна медицинска помощ. Безплатно лечение, безплатни операции, безплатни зъболекари. Безплатно учение. Безплатни медицински прегледи, изследвания, манипулации, Плаче ми се. Не мога  да си намеря място от болка. Но какво да се прави, кажете! Кой ни е виновен? Пак ние- самите. Сами си ги правим нещата и сами трябва да търпим последствията. На това се нарича предизвикателство. Предизвикателството стана ежедневие. А какво е  то?     Това става чрез силата  на мисълта. Дали сме  се замисляли, че каквото си помислим, това става- добро или лошо. Живеем в един свят на безмислие! Всъщност,  безмислието до какво води? До разруха. До самоунищожение.  Но може би не искаме да мислим много? Това е нашето ежедневие. Да, рушим неща с лека ръка,които сами сме си изградили. А колко труд сме вложили, за тях не се замисляме. По това  „омразно  време- социализма,“ изградихме фабрики, заводи, пътища и много, много неща, които не искам да  изброявам. Не искам да си спомням с колко мъст и злоба разрушихме  един уникат- мавзолеят на Георги Димитров. Нали той е съществувал. Той е част от нашата история. Само балсамирането е  една древна техника, още от Египет. Изучаването й може да ни помогне  при разработка на нови технологии.  Но кой да се замисли. Защо трябва да рушим нещо, което е изградено от нашите ръце, с много труд? Някои дори ще възроптаят срещу мен. Но всичко това не е ли една истина? Нима, всичко изградено от нашите майки и бащи още от онова време с толкова труд не  се унищожава? Не се ли разпродадоха за жълти стотинки -фабриките, заводите. Имаше стоки и то само български, които се изнасяха навън и ние печелихме от това. А сега какво? Чужди стоки, не- доброкачествени. Чужди плодове и зеленчуци. Накъде отиваме? Децата ни излязоха от България. Отидоха да работят ангария за чужди господари. А да се запитаме! По онова време нима нямаше работа за всички? Наистина, забранено беше излизането в чужбина, но селата и градовете ни бяха  гъсто населени, а не като сега- безлюдни, останали само старите хора в тях. Дори техните близки ги забравиха. Какво ще правим? Време е да се замислим за своите действия, за да съхраним България и чедата й. Ох, ох и много ох… Нима не трябва  да се учим от миналото, най- доброто, което бяхме постигнали? Да променим съзнанието си към по- добро! Но не. Просто си живуркаме, за да просъществуваме, докато един ден дойде той- нашият финал. И тогава се замисляме:  „Какво направихме от себе си?  Какво дадохме на другите от себе си? Какво дадохме  на своите близки- познати и непознати“ .  Въпроси, въпроси, на които не можем да дадем отговори. Нима не трябва да се изправим с гордо вдигнати глави и да викнем с пълен глас : „Обичам те моя мила България! Обичам твоите деца, за да им дам  нашите китни поля и гори,  нашата мила земя, където  сме се родили! Където и да сте,  върнете се  , защото България ви чака!“ Нашите най- добри специалисти бяха привлечени от чуждоземци. Те работят за тях, а не за България. Това е нашата съвременна „демокрация“. А демокрация значи мир и спокойствие, напредък, нови хора, които ще се включат за техническия напредък на страната ни. Ще се надпреварват, кой да създаде нещо ново. По онова време    съществуваше думата рационализатор. Тези хора творяха бъдещето на България. Нима Димитровград не беше построен от доброволният труд на хората, наречени инициатори. Няма ги вече. Просто се стопиха сред тълпата от хора, които гледат само себе си. Задоволяване на собствените си нужди. Човек за човека стана вълк, който иска да изяде агнето. Омразата и агресията властват над земята и искат да изядат човека. Наоколо е пълно с трупове- от убийства, катастрофи, зверски  отмъщения, лични разправии. Дори и в училищата започнаха да се появяват тези качества. Децата наблюдават родителите си. Те правят това, което родителите правят. Или пък обратното, разруха в семейството. Всичко е въпрос на подражание. Нали родителите трябва да бъдат еталон на подражание. Нали в домът   трябва да  цари уют , в който да се създаде здраво семейство. Да се съхранят традициите и  обичаите на една нация. Като се оглеждам наоколо, пред мен са младежи. Не мога  да позная кое е момиче, кое момче. Постъпките им хулигански- крещят, псуват, пияни или взели такава доза наркотик, че чак се люлеят в унисон на нещо нереално. И си говорят  сами. И пак се връщам в миналото, в  онова време, което някои съзнателно искат да бъде мразено. Настройват децата ни на вълна -омраза към  това време. Но нали и аз израснах в него? Ето ме. Цяла, целеничка. Сега жена с побеляла коса, но излъчваща онова благородство- носител на онова време. Време, в което, основна единица беше любовта- любовта към семейството, любовта към  родителите, но само едно липсваше – любовта към Бога. Тогава думата “Бог“ беше забранена. Пълен атеизъм цареше наоколо. Забраняваше се да се влиза в църква, да се пали свещичка. Но все пак, хората бяха добри. Имаше контрол над всичко. За да отидеш на висок пост, трябваше задължително  да бъдеш партиец  или да станеш. Просто, всичко се крепеше на връзките. Имаш ли вуйчо  владика и ти ще станеш  такъв.   Сега нима, не е същото?. Думата връзки съществува през всички времена. Сега на власт са парите. Който има пари, всичко е негово- апартаменти, дворци, частни самолети, замъци и всичко останало. Поне, преди години нямаше тази гонитба на някой над някого. Надпреварата да имаш още и още. И всъщност, за какво ти е всичко това? Къде ще го носиш? Накрая ставаш на прах, а прахът не е нужен на никого. Той замърсява телата ни, околното пространство. И без това, телата  ни са замърсени  от излъченото ухание в обратния смисъл на думата  от отровите, които са  негативи  от нашата мисъл и деяния. Съгласна съм, че някои печелят много пари. Някои  с много труд, други от наследство,  трети от родителите, а  четвърти трупат на гърба  на  останалите. Не малко са лъжците и крадците. Но за тях нямам думи.     Такова е времето, в което живеем- ще кажат някои. Но време, което ние самите си го направихме. За съжаление, времената се менят и ние -хората се променяме. Но както наблюдавам, не ставаме по- добри, а обратното. Колко ми се иска, да се променим. Както слънцето. То свети и излъчва топлина, от която имаме нужда. Онази затопляща и  приятна за цялото ни тяло. Която се разпръсква и създава чувство на удоволствие. Тогава ще се разтопим в нея и ще ни направи щастливи. От тази топлина имаме нужда. Да се заредим  от нея и да станем по- светли, и изчистени от ежедневните сблъсъци с различни сили. А те не са малко. В повечето случаи негативни, които замърсяват нашето тяло. Тогава ще останем чисти, прозрачни, кристални и ще запълваме околното пространство само с чисти мисли  и енергия.Знаете ли, че чистите мисли излъчват озон, а нечистите радий, които натравят нашето тяло и околното  постранство. Ето ни, в какъв свят живеем. Мечтая за един нов строй и ново време.За мен, той да се нарича Хуманизъм. Както съм нарекла Новото учение БВС-Благородство в постъпките, Вяра в доброто и Сила в Истината / Истинска Сила/. Мечтая, времето да бъде изпълнено с много светлина.Мислите и действията ни да бъдат чисти. Но как да стане това? Ние сме изпълнени с нечисти мисли, а мисълта е енергия, която  изпълва цялото ни тяло. Да си представим само. какво ще стане с нас, ако мислите ни са само нечисти, негативни? Ами лека по- лека тази негативна енергия ще се настани в клетките  на органите  ни и ще започне нашето самоунищожение. В случая, клетките започват да се самоизяждат и после, ето ти, един изразходван организъм, който няма сили да се движи и бавно, бавно си заминава от земята. Затова, много зависи в какво време живеем. Какъв живот водим. Защо броят на раковите заболявания се увеличава? И пак стигаме до времето, в което живеем. Защо, се чувстваме толкова уморени и отпаднали. Не е ли от времето? Е, пак се връщам  в миналото време. Тогава, хората бяха жизнени. Отделяха време за море, за балкан, защото парите им стигаха. Всичко беше евтино. А сега какво? „Скъпотия до шия“. Можеш ли да си напазаруваш за 10 лева? Ще кажем, какво са 10 лева! Ама 10 лева са твоя живот, за да съществуваш. Онзи ден гледам онази, непозната старица, взе от пътя парченце баничка. Не трябва ли да се замислим за старите хора? За техните пенсии. Изпитвам болка, когато 45- тото народно събрание с големи усилия отпусна на пенсионерите по 50 лева допълнително. Докато имаше толкова  кредитни милионери, които не си плащаха кредитите, а и още толкова много пари, които не се знаеше къде отиват. Ще кажете: „Такова било времето.“ Едни грабят, а други умират от глад, от липса на лекарска помощ. Малко ли са  хората, които няма къде да живеят, изгонени от жилищата, не могат да ги изплатят или са ги заложили, за да могат да си платят задълженията. Сега, много кредити се отпускат, а после, банките си ги искат. И вече идва частен съдебен изпълнител и безкомпромисно те гони от жилището. Ох, ох и много ох. Такава шумотевица. По улиците се чуват викове, крясъци, псувни , побоища и какви ли не още неща, от които косата ти настръхва.  А  в онова време  по улиците, хората бяха мирни,  усмихнати. И  късно да се прибереш, никой не те напада. Спокойно се ходеше по улиците. А сега какво? Ами, едно голямо КАКВО? Как така? Ами не е ли така? Навсякъде крясъци, побоища и какви ли не още падения, а човека. Разбира се, че падение. Нищо  не остана от нашата човешка същност. Да видим децата ни. Какво остана от тях? Едни наркомани, алкохолици, едни агресивни личности. Какво стана ?Защо хората се промениха!        И пак времето. Не можем да упрекваме само времето. Времето не е одушевена личност. То може да се промени. Основният двигател е човекът. Той движи колелото на живота. Сега разбирате ли? Съзнанието е моторът, за техническия прогрес на даден строй. Децата, които бяха родени и израснаха , тогава,  станаха примерни и добри жители на своята родина. Както казах   не мога да не се върна във времето, когато съществуваше казармата. Тя беше тази, която възпита у децата ни ред, дисциплина, упорство, строева подготовка, любов към родината и още други положителни качества в тях. А сега какво? Децата ни дори не знаят какво е казарма.  Станаха мързеливи, арогантни, агресивни, алкохолици, обикалят само кафенетата и дискотеките. А в онова далечно минало не съществуваше всичко това. Децата си  стояха в къщи, слушаха музика, срещаха се с приятели и обсъждаха  приятни за тях теми. Играеха различни игри.  Ето, затова има голяма разлика между децата преди и сега. Бяха здрави и жизнени. А сега какво? От малки боледуват, станаха нервни, избухливи.А не малко са случаите, когато някой младеж убил майка си, баща си, баба си или дядо си заради пари. Колко от тях станаха крадци. Нахлуват в къщите на възрастните и беззащитни хора, пребиват ги, пак заради пари. Някои дори предизвикват пожари в домовете. Такова е нашето ежедневие в настоящия момент. Сърцето ми се разкъсва от болка. Истината се затри нейде. Лъжата властва на земята. Тя винаги е властвала. Ако се върнем назад в  историята, ще се натъкнем на редица примери. В името на лъжата, цели  семейства са се затривали. Крале   и монарси  са убивани. А и  нашето съвремие. Нима изневярата и лъжата не вървят ръка за ръка! Лъжата, никога не е изчезвала от земята. Тя е един голям бич  на човечеството. Наблюдавала съм хора, които се кръстят в името на Бог и лъжат. Нима това не е един голям грях? Те не знаят, че така си градят Кармата. А Кармата е закон на Равносметката. Нищо не остава в пространството. За всяко нещо има последствие. Затова, преди да излъжеш, помисли!  Всеки човек отговаря за себе си. Защо все пак, децата от миналото време израснаха честни и  правдиви? Изключително амбициозни да се реализират в живота. А сега какво?   Какво стана от тях? Тръгнаха по улиците, пушат, напиват се и падат. Изчезна любовта в тях. Забравиха дом и родители. Изобщо, семейните традиции се затриха. Ако се върнем в миналото, ще видим едно добро семейство, в което  цареше уважение на деца към родители. Всички сядаха до масата да се хранят. Тези времена ще се запомнят.  Сега, някои черни сили настройват децата ни. Те насаждат в крехкото им съзнание омраза към това минало. Искат да не знаят нашата история. Но тя не може да се забрави. Поне, аз не мога да я забравя и ще разказвам за нея. Тогава растяхме в мир и нямаше заплахи. Не се страхувахме,  че някой ще ни нападне,  ще ни пребие или убие. Съгласна съм, че в онова време цареше пълен атеизъм. Че беше забранено да се влиза в църква. Но сега какво. Уж се вярва в Бог,  а някои влизат в църква, а на излизане от нея, агресия към околните. Какво е това? Забравиха, че са хора, уж вярват. Но човек си е такъв, какъвто се е изградил. За него няма време. Много ми е болно, че ги има. Че такива хора съществуват. Че покрай тях младите се увличат и  са еталон на подражание. Но какъв еталон?  Еталон в отрицателен смисъл на думата. Ето, в това е истината. А родителите? Нали и те са еталон на подражание. Както се казва : „Какъвто е родителят, такова е и детето.“ Но съм наблюдавала, че е обратното. Родител алкохолик, син завършил дори и висше образование.  Дали кармата или средата, в която е попаднал са го направили човек за пример? Наблюдавам напоследък желанието на много младежи да се учат, да се усъвършенстват. Най- много се насочват към новите технологии. Доста  от тях  са откриватели. Ето, започнахме да се уморяваме от това, в което сме попаднали.Младите  вече разбират истините и от бездействие, вече се активираха. Някои от тях, попаднали в затворите зачочнаха да се осъзнават. Да, когато човек започва да страда разбира, че трябва  да се труди, за да реализира нещо, което е мечтал дълги години.Че няма кой да му помогне, ако не си помогне сам. Скоро прочетох един разказ, който силно въздейства върху мен. Не  се и съмнявам  в неговата истинност. Сълзи напираха в очите ми за съвременното поколение-  млади хора.    :       ПИСМО ДО ЕДНО МОМИЧЕ Когато бях на твоите години, ходих на училище, облечена с черна престилка и с бяла бродирана якичка. Днес, ти си пременена за училище с каквито дрехи искаш, можеш да смениш  цвета на косата си, можеш да бъдеш с маникюр и с обувки с високи токчета. Когато, аз бях на твоите години, нямаше телевизия. Единственото място, от което научавахме нещо ново, беше радиоапартчето ни „Пионер”. Всяка неделя в 16 часа радио София излъчваше радиопиеса, в която ролите се четяха от най- големите артисти по онова време. Аз седях сгушена на леглото и слушах „Ромео и Жулиета”, „Хамлет”, „Парижката света Богородица” и затова ми беше лесно, когато започнах да изучавам западно- европейска литература. Сега в твоите ръце най- важното нещо е телефонът. Ти го владееш, чрез него се срещаш с различни хора, поместваш снимките от живота си, виждаш красотите на света. И постепенно забравяш да говориш. Литературно, допускаш грешки. Когато пишеш, изисканият стил ти е непознат, а анализ на литературните произведения, в които да имаш собствено мнение, не правиш. На твоите години аз четях. Баща ми ме караше да му нося книги от училищната библиотека, прочиташе ги и след това ги даваше на мен. През летните  ваканции ни даваха цял списък с книги, които трябваше да прочетем. Така до седми клас аз бях прочела освен приказките и „Под игото” на Иван Вазов, „Гераците”, „Земя” и разказите на Елин Пелин, разказите на Йордан Йовков- „Вечери в Антимовския хан” и даже „Бялата ръкавица” и „Конникът без глава”. Мило момиче, сега, ти знаеш всичко, което може да ти даде интернет. Но знаеш ли какво значи да те прегърнат на брега на „Марица” през рамото, да ти хванат ръката, да допрат бузата си до твоята и до тук всичко да спре? Знаеш ли какво значи копнеж да има следваща вечер, в която този младеж да бъде отново до теб? Не, не знаеш. Сега ти можеш да спиш с приятеля си, но у теб го няма оня трепет, който те кара в киносалона на всяка сцена на големия екран да искаш твоето коляно да се опре до коляното на този, с който си на кино. А на другия ден да отидеш на училище и да декламираш наизуст стихотворенията на Христо Ботев, на Христо Смирненски, на Никола Вапцаров, на Димчо Дебелянов, на Пейо Яворов…Ти колко стихотворения знаеш днес от българските класици наизуст? Знаеш ли кои заглавия са в „Епопея на забравените” на Иван Вазов? Рецитираш ли „До мойто първо либе” на Христо Ботев ? Вълнува ли се сърцето ти от „Две хубави очи” на Яворов? Когато заспиваш вечер казваш ли си „Скрити вопли” на Димчо Дебелянов? „Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне…..” А може би знаеш наизуст „Писмо” на Вапцаров? Или ти става тъжно за малката цветарка на Смирненски, „че цветята се продават, а и тя е чуден цвят”? Не смея да гадая, защото наскоро в едно предаване младо момиче като теб, завършило право, каза, че Сакс Кобург- Гота и Батенберг не и говорили нищо, не била чувала за тях. Знаеш ли какво означава това? Че юристката не знае миналото, в което Александър Батенберг е бил княз на България след Освобождението от турско робство, и е далеч от съвременността, в която Симеон СаксКобург – Готски беше министър- председател на България. Пък и да не забравяме, че това е царят на България, защото още е спорно, дали референдумът за република след преврата на 9 септември 1944 година е законен. Мило момиче, днес ти можеш да литнеш до всяка част от света. Аз не можех на твоите години да правя това. Но обикалях света с шестиците си по география. И до днес помня как ми писаха пет , защото не можах да посоча на картата къде е Патагония. Баща ми отвори атласа и ми каза, че тази страна е в най- долната част на Южна Америка и никога няма да забравя това. А знаеш ли какви любовни истории има в българската литература? Мара Белчева е живяла цял живот до Пенчо Славейков, защото той осакатял, когато замръзнал на пързалката като дете. Мина Тодорова обичала Яворов, но Петко Тодоров – брат и- един от кръга „Мисъл” не му позволил, когато тя умирала в Париж, да влезе да я види. Лора Каравелова – съпругата на Яворов се застреляла от луда страст и ревност. Професор Боян Пенев – съпруг на Дора Габе, тайно се срещал с Елисавета Багряна, която била омъжена. А знаеш ли, че Христо Ботев се влюбил във Венета, която имала пет годишен син и не била все още разведена? И още колко истории има, за които ти не знаеш, и за които аз съм чела още като млада. Как искам да си до мен, мило момиче! Ще те науча на толкова много неща, така, както научих внучката си. Ще се почувстваш висока, знаеща, ще водиш разговори с интелектуалци, ще имаш стил на поведение, на обличане, на вървене, ще поразяваш със знания и начетеност! Няма да ти е неудобно, че нещо не ти достига, за да си с високо самочувствие. Може би ще ми кажеш, че около теб всички са такива? Не бъди като всички, ще се загубиш в света на посредствеността! Ще забравиш, че можеш да играеш българско хоро, ще спреш да се възхищаваш на песента „Излел е Дельо хайдутин”, която лети в космоса, няма да усетиш, че си хубава и без изкуствени гърди, вежди и мигли, без скъпа кола, няма да чувстваш мириса на българската земя. Погледни се! Ти просто си едно българско момиче, което трябва да хвърли за два часа на ден телефона и да започне да чете най- вече български език и история. Тогава душата ти ще се изпълни с въодушевление, с радостно очакване да покажеш знанията пред някого, с поглед към едно хубаво бъдеще – бъдещето на духовно- усъвършенствания млад човек, в което аз все още вярвам. Скоро  нашият Съюз „Духовно възраждане –България“ стартира един проект, който се нарича „Младите за България“. Идеята е, чрез него да помогнем и изградим добродетели  у тях. Ето какво пише Васко Василев на 16 години от село Труд: Какво мисля за младите в България…   „Децата в днешно време са свикнали с това, да имат най-новия модел смартфон, да са най-добре облечени, много глезени, а в същото време повечето нито са благодарни за това, което родителите им предоставят, нито го заслужават. Всички вече израстват с телефон в ръка през повечето време от денонощието, таблет, компютър или друга електронна джаджа. Тук идва проблемът. Вманиачават се, ценностите се забравят, книгите и образованието също се изместват от ежедневието на средно-статистическият младеж. Вече измежду младите е модерно именно това-да е с най-новият модел смартфон, да има много последователи в социалните мрежи. В противен случай, индивидът е смятан от околните като изостанал, деградирал и подобни. Друг тренд е да си част от така-нареченото ново общество LGBTQ. Смята се за готино да се обличаш тъмно, да си слагаш пиърсинги, момчетата слагат обици и други подобни. Новото поколение все повече започва да пуши, напоследък от наистина крехка възраст. Аз лично познавам деца на 10-11 годишна възраст, които пушат. Не ги мисля за готини, не знам, те какво си мислят, че привличат. Ако не са нормални цигари, младите прибягват и към така наречените електронни цигари. Това са вейповете, наргилетата и такива. Мислят, че когато няма тютюн, е по-малко вредно, и че привличат добро внимание. Спорят с родители за всичките тези деградации и така се смалява уважението към тях. Днес, много малко деца уважават истински родителите си. Живеят при тях, защото нямат избор, а вътрешно или съвсем явно ги мразят, защото те се опитват да ги вкарат в правия път. Трендовете наистина убиват морала и важните ценности в децата. Един нормален тийнейджър би странял от Тик Ток, пропагандата на LGBTQ и не би се присмивал на някой, който има по-стар модел телефон от него. Такива вече са истинска рядкост. Това ли са хората, които ще управляват нас, децата ни, внуците ни в бъдеще? Това ли са бъдещите учители, лекари, родители? Ако са това, трябва драстична промяна. Напред към новото време!“   Ами момчето, което половината от живота си прекарва в Америка, а другата половина в България. Сега е на 15 години. Момчето, което може  би в бъдеще ще навлезе в политиката и  ще стане добър лидер.Той пише: „Ние, подрастващите в България масово сме невъзпитани, неграмотни, незнаещи… Показаха го и резултатите от последните матури. Показват го всяка година на кандидатстудентските изпити. То са бисери, то е чудо! Докога ще ги толерираме и ще ги оставяме да тъпчат възпитаните и добри деца, които искат да се развиват и да бъдат полезни? Колко често ви се случва да водите адекватен разговор с ученик? Какво разбирате, когато слушате разговор между ученици? Научавате ли нещо, достига ли до вас поне едно правилно конструирано изречение, което носи смисъл? Не срещаме ли прекалено често празните погледи на деца, които след години ще трябва да движат държавата напред? Не може всяка втора дума да ти е „в смисъл“ и да имаш претенции за нещо. А претенциите и самочувствието им са огромни. „Сеш’се, нали“. Не, не се сещам, обясни ми. Ама как да ми обясни, просто не може. Няма речник. Тече явно някаква мисъл, която си остава само за него. Книги? Тема табу. Може да отвори една от задължителните за лятната ваканция, но в краен случай и след продължително настояване и умоляване от страна на родителите. Защо му е да чете книги и учебници, нали пак ще го приемат да учи „виШу“. То вече няма неприет кандидат-студент. Е, няма да е първо желание, ама какво от това. Ще запише нещо, за да го оставят на мира мама и тате, пък дали ще завърши… Божа работа. Издиша теорията, че мишката, видиш ли, изяла книжката. Напротив. мишката, в комбинация с книжката, отваря безкраен хоризонт на познание. Използват го обаче малцина. Проблемът е, че книжката не се отваря, а мишката се използва за игрички и социални мрежи. Кой е виновен за това? Родителите, учителите, средата… Всички сме виновни. Наскоро мой близък роднина бе на среща на випуска от гимназията. На нея е присъствал и един от онези „учители-страшилища“. Не защото е биел или заплашвал ученици, а защото е бил строг, взискателен и безкомпромисен. Преподавал ми е и на мен. Доказан и уважаван професионалист. Строг, но справедлив. Никой не смееше да гъкне в неговия час, да не говорим за закъснение или отсъствие. Същият този човек е признал пред бившите си възпитаници, че вече е вдигнал ръце и се е примирил с простотията и наглостта. „Влизат и излизат през прозореца, замерят ме с предмети, псуват…предал съм се“, жалва се човекът. По същия начин се предават и родителите, предават се приятелите, просто всички вдигат ръце. Обществото загнива бавно и категорично. Улисани в злободневни теми и проблеми забравяме за бъдещето на нацията. Правиш забележка на детето на свой роднина или приятел. Казваш го с нормален тон и за хубаво, искаш да възпиташ нещо. Отвръща ти се: „Ти ли ще ми кажеш как да си гледам детето, бе!“ Има го и добрия пример, разбира се. Не са малко интелигентните и възпитани деца. Могат да сложат в малкия джоб връсниците си от много държави. Но колко са те и по-важното, бъдещето на колко от тях е свързано с България? Децата ни заминават в чужбина, за да не се върнат. Родители ги изпращат със сълзи в очите, но със спокойствие в душите. Децата им няма да се тормозят цял живот в среда, в която властва наглостта, простотията и бабаитлъкът. Защо да му е шеф някой с 50 думи в речника и 50 грама сиво вещество в мозъчната кухина?! Знам, не казвам нищо ново. Правейки се, че проблемите не съществуват, не ги решаваме, да знаете. Винаги е имало черна овца в стадото. Проблемът е, че вече ни се губят белите, на изчезване са. Ще повтаряме и ще сочим проблемите до болка. Докато обществото осъзнае, че повече няма право да абдикира от изграждането на интелигентни хора, за които да сме сигурни, че няма да затрият окончателно тази държава.“   А Георги Кендов на 17 години може би бъдещ историк, изследовател и мислител  пише така: Новата Норма „Преди да започна с днешното послание,искам да ви задам един въпрос! Помните ли безумието през средновековието? Едва ли не, ако решите да се занимавате с научни дейности, някой може просто да ви обяви за магьосник или пък вещица, след което да ви изгорят живи или да обезглавят. Представяте ли си какви са били жестоки хората през средновековието? Убивали са хора не защото са правили нещо нелегално, нещо лошо, едва ли не че са се занимавали с наука или са ги видели да правят нещо непознато до момента. За пример давам един известен философ , астроном, драматург, математик и преди всичко теоретик, който беше убит от тълпата по най-жесток начин, изгаряйки го жив на кладата, защото е казал, че можело да съществуват форми на живот извън Земята, на други планети. За пример ще дам Джордано Бруно. Представяте ли си? Каква нечовешка, едва ли не дивашка постъпка към човек, който просто изказва собственото си мнение. И това дивашко държание не е предизвикано от някой друг, а от самите нас. Един известен психиатър пише така: – “Не глад, нe земетресения, не микроби, не рак, но човекът сам на себе си е най-голямата опасност. За простия човек няма адекватна защита от психозни пандемии, които са безкрайно по-разрушителни от най-тежките природни катастрофи.” Доказателство за този аргумент, давам два примера: Има и още много примери и сравнения, но реших да се спра на тези два, тъй като те са най-добрите. Според вас, кое от следните две неща може да доведе до нашето изчезване? Ще ви подскажа – второто. А може би сега се питате защо второто? Първо, корона вирусът, от който толкова много хора са уплашени, не може да се сравни по никакъв начин с Юстиниановата чума. Тази чума е била толкова заразна и смъртна, че в рамките на върха на вълната си е убивала по 10 хиляди човека на ден, само в Константинопол, убивайки около 50% от населението тогава. Минавайки през 18 вълни, мъчейки цял свят. Имайки това и възможността за ядрена война на предвид ми е смешно, как някои хора си мислят, че едва ли не корона вирусът е заплаха за човечеството. С това искам да кажа, че се намираме в положение близо до средновековната психоза, мислейки, че е по-вероятно да изчезнем от корона вируса, отколкото да се самоунищожим. За жалост, войната било то ядрена или не ,не е единствената заплаха. Сега трябва да си припомним колко хора умират от дрога, ползване на трева, стероиди, насилие, цигари, замърсяване, катастрофи, бунтове, протести, и още какво ли не. Само ако се върнем назад до началото на цивилизацията ще видим, че има един цикъл, през който, човека сам убива и разрушава собствената си раса с такава бруталност, където не се среща никъде другаде, само при човека правейки геноцити на всеки 100 години, чрез война, робство и други методи. За пример давам множеството императори, диктатори и граждански бунтове, които взимат най-много жертви от всички болести, заболявания, природни бедствия и животни. Но това са убийците на старото време, а убийците на сегашното време са под друга много различна форма, която е на път да вземе най-много жертви досега. Това, за някои е вид заболяване, за други лош навик, но при всеки случай, той трябва да бъде спрян – това е удоволствието. Много хора днес са толкова зависими, че вече зависимостта, от каквото и да било  е заболяване. Пример за това давам, хората пушещи цигари, трева, употреба на алкохол и дрога, вредните храни, вещества и вредните за психиката занимания, които скоро ще отключат масова психична пандемия, която вече е започнала – зависимост от електроника, зависимост от социални мрежи,  зависимост от захар, зависимост от чужда помощ, психични зависимости, физични зависимости породени от най-често мързел. Но това са само зависимостите от удоволствие, но има и много други, които не се виждат като опасност: содомия алчност завист наивност липсата на критична мисъл липсата на свободно мислене липсата на въображение недопустима гордост самонараняване деградиране и най-вече липсата на дисциплина Сега, най-вероятно повечето са ви познати, тъй като почти всеки ги познава и знае вредата.  Ще обясня содомията и липсата на дисциплина, които тепърва навлезнаха и са още непознати за много хора. Содомията, според библията, означава полов акт, чрез който не може да се осъществи оплождане, което изпълнява функцията на дрогата – давайки високо количество на удоволствие, след което причинява висока физична и психична вреда. Содомията е като дрогата, но уви повечето хора не го виждат. Правейки едно нещо само за удоволствие е като яденето на кроки, поглъщате нещо, в което има нулева стойност, спомагайки за отделянето на безумно количество  допамин (удоволствие),  разрушавайки функцията, за която го е създала природата(или Бог, ако сте вярващ), а ние всички знаем, какво следва след това – смърт. Не само физична , психична, а и духовна смърт. А сега ще ви изброя вредата, донесена от това нарушение: появата на проститутки разрушаването на морала, чрез създаването на филми с полови актове, с цел продажба изнасянето на полови болести (ХИВ, БПП, СПБ, Сифилис и т.н.) Това бяха най-лошите ефекти   до 21 век. С началото на века се появи ново движение, което цели не само разпространението и употребата на това, но и разрухата на половия морал и семейството, а и може би, ако не се спре, разрухата на нашата цивилизация. Това движение се нарича ЛГБТ ,което   разказва лъжите, че хората се раждат с повече от един пол, че хората имали много сексуалности и че можели да си сменят пола, когато си искат. Истината е, че това е психично заболяване за следване на безумно удоволствие в нелогични полови актове. Пораждането на този вид содомично заболяване, се нарича хомосексуалност, което се поражда всъщност от дисбаланса на хормони от тялото, за което е виновник замърсяването. —lecture–From-Silent-Spring-to-Silent-Night–A-Tale-of-Toads-and-Men ЛГБТ движението е с цел печалба на организаторите. Колко пари си мислите, че правят от продажба на тяхната пропаганда (знамена, дрехи, парфюми, гримове, безумни операции в опит на смяна на пола и т.н.). Истината е, че единственият, който би се хванал за това е глупакът. Това е политиката на тези с власт . Ако сте глупак, може да сте излъгани и умствено промити. Ако можете да сте промити, трябва да бъдете промити и ще бъдете промити, и подведени.   Бих искал да завърша с това,че вредата е или директна от самия човек (войн, насилие, удоволствие) или не директна (лъжливи движения, замърсяване, удоволствие, содомство и т.н.), но те изпълняват същата функция да вредят с един и същ източник – човекът Все пак, наред с всички младежи има и такива, на които можем да се възхищаваме.Това са децата  на  Новото мислене.“ Но какво да кажа за хората на 2021 година. Голямо разочарование. Пълно падение. Безнравственост, алчност и агресия. Кой над кого. Народът е в пълно отчаяние и не може да тръгне по ничий път. Объркване и хаос. Не знам до къде ще стигнем! Какво да мисля!   Ако не се осъзнаем, всички ще си заминем. Но все още има едно спасение-  осъзнаването. Стига сме се делили на партии! Разкъсахме народа на парчета. Ето, това сме ние. Превърнахме се на просешка тояга. Множество скитници, които ровят в казаните за парченце хляб. Хиляди бездомници, които нямат място, къде да се приютят и да намерят  къде да си починат.   Да, виждам как зъзнат по улиците, скрили се под някой покрив на завет. Имаше ли го това в миналото? Ще кажа не, защото израстнах тогава и наблюдавам настоящето. Голяма болка се таи в сърцето ми и не ми дава мира. Как ще излезем от всичко това! Може би трябва да се осъзнаем и да си подадем ръка. Да премахнем омразата, алчността, агресията. Да няма бедни и богати, Имаше  само средна класа. За всеки имаше работа, всеки имаше къде да живее, всеки можеше да живее спокойно и за всички имаше храна. Само мързеливите  живееха в бедност. Не се виждаха просяци. Просто нямаше такива. защото всички работеха и се трудиха за своето благополучие. Все пак се намериха хора, които да представят историята по различен начин. Ние никога не  трябва  да я отричаме. Историята си има своите плюсове и минуси, но все пак е история. А сега, какво е? Живеем в анархия и ако продължаваме така, ще се затрием като народ. Един народ, който е поставил началото на  първата цивилизация, един народ с такива традиции и обичаи. Един народ, който е имал такава голяма територия и ограбена  от чуждоземци- а сега, който се нарежда  сред  малобройните жители  в света. Спомням си за Балканджи Йово, който гордо е вдигнал глава и не е продал вярата си.. За Златния век на Симеона-царя български. Къде сме сега? Трябва да вдигнем гордо приведената си глава и да извикаме с пълен глас: „Ние сме горди българи с велика история , и да  се борим до пълната победа, наново да се наречем независими българи.“ Ще съм много щастлива, да доживея до това време. Но все пак има малка светлинка в мрака. То идва- Новото поколение, което ще разсее мрака и ще възвести Победата- Светлината. Всичко ще се покрие от нея и ще пеем, и танцуваме от щастие. След всяко страдание идва и радост. Този  псалм се носи в пространството и осенява душите. Той ни  дава надеждата, за по- добро. Сега е максимумът на страданията на Земята. Както се казва“ Бог дал, Бог взел“. Българите сме силен и търпелив народ. С търпение към прогреса. Но не онова- робското, а – търпението на победата. Духът вече  се възражда. Светлината е пред нас. Още малко и ще дойде Златният век на Симеона- царя български. България ще разцъфти, ще забогатее. Новото ще бъде президентска република с автономия на  градовете. Тя ще бъде еталон на подражание за цял свят. Това е в пророчеството. Виждам България цялата обляна в светлина. Светлината, от която имаме  нужда. Хора, които крачат усмихнати, защото вече са свободни. Виждам такова бъдеще. Само малко се иска   от нас – сила, воля и промяна в съзнанието. Тогава, както казваше баща ми „Шапка на тояга“. Ще създадем нов строй, който ще се нарича хуманизъм, което значи милосърдие, добродетел и любов към всички хора. Ще изчезне Азът, който мисли само за себе си. Ще настъпи единение на хората. Девизът на тримата мускетари „Всички за един, един за всички!“. Сега, това звучи като парадокс, но идва времето. Страданията водят до размисъл, а размисъла води до действия. Такъв е животът с хилядите му обитатели- видими и невидими. Те са около нас и ни помагат в трудните моменти. Над всички е една Висша Сила, която ни ръководи. Без Нея, светът  бил бил немислим. Тя е Великият Разум, към който трябва  да се стремим.Тогава, всичко ще бъде Светлина. Замислям се върху нашата същност. Какво правим? Как мислим? Наблюдавам хората и се уверявам, че нашите мисли вървят напред -към негативното. Зад всички наши действия все другите са виновни.  Да се вгледаме в себе си! Може би вината е вътре в нас! А не искаме да признаем на  себе си!  По-лесно е да обвиним другите. Нашите негативни действия да ги препишем на тях. Ето ,тук е заблудата. Ние наелектиризираме нашата Карма и всеки момент ще избухне  и  ще се взривим. И как смятате? Идва болестта. И после? Да се устремим напред към бъдещето. Впрочем, всичко е настояще. Каквото  градим   сега, то е предвестник на бъдещето. Ако искаме да имаме светло бъдеще, трябва да го градим сега. А  какво е сега? Надпревара, агресия и омраза. И тогава какво ще бъде нашето бъдеще? То ще бъде такова, каквото сме си го направили. Но има един изход-докато има още малко време да се размислим, да се осъзнаем и започнем да променяме нашата психика, в името на разума. Не е трудно, нали? Само да имаме желание да вървим към доброто, в името на нашето благоденствие. Има една такава песен: „Ей живот, живот, живот. Нека ти помогнем да станеш  по- добър и, по- лек!“. Да, само от нас-самите зависи. Не да мразим нашето минало, а да вземем от него най-доброто. Да се поучим от негативното и да не се повтаря! Ето я, Светлината. Хората започнаха да се осъзнават . Атеизмът  започна да изчезва. Вярата започна да  се връща . И ето намесата  на Силата. Бог реши да запази хората на Земята. Даде големи страдания. Стана голямото прочистване. Нима не си отидоха завинаги хиляди хора? Вече ги няма. Има война- психотронна. Това е новото оръжие- психотронното. Тук не са необходими средства  за масово унищожение. Една мисъл, заредена в бутилка затапена, тапата,  гръмва и взривът  се понася от вятъра по местопредназначението си.  Оръжието е измислено пак от човешката мисъл, по пътя на човешките микровълни, по  предназначение. Косата ми настръхва. Това е Божията намеса. Това е Божият гняв. Така не може да се живее.  Прекалихме с  нашите действия. В момента над земята има една черна сила, която властва и кара човека да прави  най-лошите деяния. С тях, ние привлякохме тези сили , и те властват над нас. Не да казваме, че Бог ни наказва, а ние се самонаказваме заради нашите деяния. В моята книга   „Истиините на живота“ съм описала тези деяния.Там съм обосновала , че всяко едно негативно деяние предизвиква дадена болест. Ето,върху това трябва да се замислим. И после какво, другите са ни виновни. Както обичам да казвам : „Преди да кажеш нещо мисли и преди да направиш нещо пак мисли!“ Времето, то и хората. Те са взаимно свързани. Не е ли така? Казваме, едно време, ами сега. Какво е сега! Ами равносметка от миналото. От 2000-та година и досега. непрекъснато  рушим. На първо място пак, непрекъснато рушим себе си. Вече обезличихме нашата визия. Превърнаме  се в плондери  без въздух и не можем да дишаме. Едно от замърсения  ни въздух от нашите мисли  и деяния, второ от нашите ръце. Пак, нашите ръце, чрез несъвършената ни мисъл. Ако имаме онова съзнание да творим, като влагаме нашата мисъл правилно, животът ни ще бъде Рай. Раят, от който има нужда  всяка душа. Но ние опорочихме тази душа. и тя не може да  намери покой. Стенем от болка и се гърчим. А замислихме ли се? Какво трябва да направим! Ето, това е нашата същност. Това е нашият живот. Животът е такъв, какъвто си го направим. Да, времето си тече. Стрелките на часовника се местят от една цифра към друга и ние се променяме. Но както наблюдавам, не ставаме по-добре. Озлобихме се  и се превърнахме в животни, които и мислят само за прехраната си. Вървя си аз и гледам един чочевец рови из кошовете. Приближавам се до него.Той ме гледа   недоверчиво. Все пак успях да го заговоря. Завързахме  разговор. Неусетно влязохме в сферата на неговия живот. Бил художник. Но  художниците нямат работа. Трудно си изкарват хляба. Сподели, че още няма години за пенсия. И всичко стигнало до тук. Да си търси парченцето хляб и нещо друго от кошовете. Облечен бил с дрехите, които са изхвърлени в тях. Тъй живее той, от милостта, изхвърлена от другите. Очите ми се напълниха със сълзи. Замислих се. Имал  е добри родители. Изучили го . Завършил художествената академия- София,  а сега ходи по кошовете, да си търси храна. Замислям се, колко хора   са като него…Разговаряла съм с бездомни изгонени от близките си. Срещнах семейство, което е  изгонено от децата  си от къщи и спи по пейките. Сърцето ми се къса от болка Връщам се пак на онова  време, което се нарича социализъм, в който израстнах и аз. Не, не съм виждала толкова много бездомни просяци… И си мисля, каква е разликата между тогава и сега! Животът сега бил по- свободен. По- свободен ли.? Пълно с наркомани, алкохолици, крадци- все млади хора. Затворите са пълни с тях. А да не говоря, колко престъпления стават за пари. Нападат и изнасилват стари хора…Ограбват къщите…И политиците не се разминават. Ако само някой надигне глава и хопа- катастрофа, умрял, но не се знае от какво- просто моментна смърт. А да не говорим колко неразкрити престъпления от различно естество има. Тъга изпълва душата ми. Тъга за времето, в което живеем. Жал ми е за хората. Вървят приведени от непосилната болка в сърцата си. Черна сянка се е спуснала над земята. Сянка, която витае навсякъде и  сякаш  е притиснала с клещи телата, които вече  не могат да издържат големите   натоварвания. Замислям се: „Кой е  виновен все пак?“ И пак ние- хората. Нашето ниско съзнание. Вървим и не знаем къде вървим. Правим и не знаем какво правим. И какви са резултатите? Един хаос, в който не можем да се оправим. Вървим без път и посока. Мислите ни сякаш замръзнаха в главите ни. Вървим и все вървим. Ето,това е нашето време,за което мечтахме в миналото. А какви времена бяха! Нямаше глад и мизерия. Парите стигаха за всичко,  дори оставаха. Аз  правя съпоставка  в миналото и сега. Правя един реален обход. Връщам се назад и пак напред. За много кратък период от време всичко се промени. Да не говорим за хората…И те се промениха толкова много, че не можем да ги познаем. Обичаме да казваме-овълчиха се… Вече се оформиха две групи хора- много бедни и много богати. Капитализъм,значи. До къде ни изведе нашето несъвършено съзнание! До под кривата круша- символично   казано.  Жал ми е, че искахме времето да се промени. Но ние не се променяме. Нещата вървят не по- добре, а по- зле. На външен вид сме се лъснали, а душите ни се разкъсват от болка. Мисля, че за да не ни боли , може би трябва да погледнем вътре в себе си. Да видим истинската си същност и да си   направим  равносметка за нашите действия, а не да критикуваме другите, че били такива и онакива. Времето си тече, но животът си е живот. Той е вечен и да не упрекваме него за нашите действия. Можем само да направим равносметката. О, Време о, Живот! И двете не сте равностойни  макар, че имате еднакво предназначение- да градите и да се радвате, че сте живи. Да  правите добри неща, да се обичате  и да давате любов. Не е ли това щастието, което търсим . Една малка частица от големия Космос неща. Любов, любов и само  любов. Това е нашата същност. Върху това  трябва да се изграждаме, като същности. Тогава ще влезем в Рая, там където няма злоба и омраза. Там където няма войни и надпревара за власт, но ще има само много цветя, безкрайни градини, които ще разпръскват своето ухание и ще се влеят в нашето пространство . Ние ще усещаме със сетивата си и ще се радваме като малки деца. Радост ще изпълва душите ни. Ще чуваме вълшебна музика, която ще ни накара да полетиме там- горе  и чуем песента на сферите. Да се омаем от техния ефирен, великолепен танц. Те пеят и танцуват за  обичта и любовта, с коята ни обгръща цялата Вселена. Но не ги чуваме. Само говорим, говорим и какво всъщност, само за политика.   Различната информация ни подвежда и ние не виждаме истинската същност… Това идва от нашето ниско ниво на съзнание. По този начин се създава един хаос, от който не можем да излезем. Сякаш някаква демонична сила ни е сграбчила и не иска да ни пусне. Ето, затова се чувстваме толкова отпаднали и напрегнати. И се питаме :“Защо е така?“ Причината е ясна, но не искаме да я разберем. Препускаме в галоп и без да спрем. Уморени сме, много сме уморени. Търсим, търсим и не можем да намерим   причината. Дори не се замисляме да я намерим. Такова било времето. А защо не можем да го променим. Нали имаме съзнание. Можем да го променим…Говорим, говорим, говорим. Много говорим. Оплакваме се от времето. А какво всъщност правим? Правим, едно голямо нищо… Върху това нещо трябва да  се замислим. Живеем в една вселена, която е изпълнена с много същности. И тези същности са в непрекъснато изменение. А какво правим ние? Движим се без път и посока. Въртим се, като пумпал и кръжим ли кръжим  само на едно място. Нашата мисъл е в непрекъснат застой.  Мислим, мислим и не можем да измислим нищо. Не виждаме красотата на природата. Слънцето, което свети над нас. Цветята в градината, как излъчват  своите багри. Как ухаят на нежност и шепнат любовно. Не виждаме  техния  великолепен танц и ни шепнат:“Ела, танцувай с нас! Ние сме част от цялата Вселена . Ние пеем и танцуваме с нейния ритъм-част  от ритъма на всемирния Космос.“ В него са всички  същества, които чакат нашата любов. Тя е като някаква приказна царица, която се намира в онова  приказно царство, където има само любов. Тази любов ни  трябва. Любов без фалш и лицемерие – истинска и чиста, разтърсваща и вечна… А времето , то си лети, като волна птица, напред и все напред, и не чака. Времето си има мигове. А всеки миг няма повторение. Ето, защо не трябва да ги изпускаме. Има различни мигове. Но красивите мигове са само веднъж. Все пак, те могат да се повторят. Това зависи от нас- самите. Ние сами ги моделираме. Извайваме ги както майстора, който извайва   великолепна фигура  от мрамор. От това има нужда  човешката същност. И пак се връщам във времето. Всъщност, времето няма граници,защото то е пространствено. Тече, като пълноводна река и все си тече. Искам да се върна в онова време, в което  цареше спокойствие. В което не се страхуваш, че някой те преследва. Че някой   ще те  нападне, ще те изнасили. А сега какво? Непрекъснато чуваме по новините, по радиото и телевизията за катастрофи по пътищата от хора, които карат колите си  в нетрезво състояние – наркотици, алкохол, по невнимание. Хората се изродиха. Вече не се зачита семейството. Децата се скитат немили, недраги по улиците. Улиците са пълни с нетрезви хора. Страхът е разперил костеливата си десница и властва като господар в душите на хората. Вървиш, оглеждаш се, за да не върви някой зад гърба ти и да те нападне. Ние искаме да заличим миналото време – времето на социализма. Разказваме на нашите деца страшни неща за тогава и насаждаме омраза в крехките им души. А не им разкриваме истината. Че тогава всичко беше евтино. Наистина, имаше строга дисциплина. Сериозно внимание се обръщаше върху възпитанието на децата. Че в семейството израстваха добри младежи. Че задължително беше средното образование.Тогава младежите, завършили средното си образование, отиваха в казармата. Моля да ме извини човека,  който е написал това, във Фейсбук, което силно ме разтърси: „Ние, над 40, 50, 60, 70, сме поколение, което не се връща. Поколение, което ходеше и се връщаше пеша от училище. Поколение, когато учителят ти те изпращаше в учителската стая, за да вземеш тебешир…Поколение, което учеше самостоятелно, нямаше пари за частни уроци, но не се отказваше. Като не си разбрал нещо, оставал си след урока и са ти го обяснили. Поколение ученици, които са си писали домашните сами, родителите им не са им помагали, защото са били на полето… Поколение, което завърши без Гугъл и Уикипедия… Поколение, което се срамуваше да седне на седалката, в автобуса, до стоящ възрастен. Поколение, което много се смееше, вечер тихо с братята си преди сън, за да не знаят родителите им, че са будни…Поколение, което изпитваше голямо уважение към родители, учители или съседи. Поколение, което играеше на улицата и пиеше вода от кладенеца. Поколение, което обичаше доброто, красивото, истината и оставаше задоволено. Ние  сме поколение, което за съжаление няма да се върне!“ Оставям на читателя да се замисли. Може би трябва да си вземем поука от това минало, което се наричаше  социализъм. Всеки строй си има и нещо положително, и може би е необходимо да извлечем най-  доброто за онези деца ,които израстнаха  тогава, и тези , които растат сега.  Да направим съпоставка между тях. Да, времето се променя   и хората се променят. Може би в положителен смисъл , децата  трябва да останат същите, с изградена добродетел. Казваме, хората се променят  с техните възгледи , култура. Но културата и възгледите винаги са били градивна единица на обществото, но от нас самите зависи, как  ще ги изградим. И ето така, ние се променяме във времето.  И все се оплакваме, че живота бил тежък, а не сме се замислили какво правим в настоящето. Че настоящето е последствие от миналото . Може би трябва  да се замислим за бъдещето.  Да работим за него бавно и търпеливо. Дали, то ще бъде  рай или ад, пак от нас  самите зависи. Особено голямо впечатление ми направи нещо, което беше написал господин Христов във Фейсбук:    „Помните ли, че: пенсионната възраст за жените бе 55 години, а за мъжете 60; Невъзможно бе да срещнеш бездомник или клошар; Здравеопазването беше безплатно, образованието също, като на тези от слаборазвитите райони се даваше възможност да учат в университет и с минимален успех,  показан от средното училище. На младоженците се даваше почти безлихвен заем, на стойност, колкото да си купят нова кола. А помните ли, че опрощаваха заема от по-горе при родено второ дете? Нямаше как да бъдеш безработен. Нямаше работещи бедни. Стига да искаш, държавата ти даваше земя да я „чоплиш“. Консултираше  се, къде, дори в най-затънтеното село, каква е почвата и какво да засееш с успех там. И помните ли, че през цялото време (и преди Указ 56) си имаше „частници“. Ако пък се заселиш трайно в Странджа-Сакар, държавата поощряваше това с 10 000 лева. Повече пари от за една нова кола, а да пестиш от храна беше нечувано. Ако се появеше масов престъпник, то беше такова събитие, че за него се говореше десетилетие и повече даже. Спомнете си как обяда в заводите (тристепенно меню, с безалкохолно) беше на стойност от 5 до 8 кибрита. Никого не „изключваха“ за неплатен ток (а той беше пренебрежимо малка сума). Телефоните се плащаха на три месеца – веднъж. И даже банани ( но в показните магазини и по-скъпи) имаше почти винаги! Нямаше ЧСИ, измами на старци, принуди, вилнеещи мутри, както и нямаше чувство за липса на справедливост въобще! Това от по-горе вече не можем да го имаме… Днес искаме само да ни оставят да работим и справедливост. Нищо друго. И засега е само мечта. Това беше по онова време  . Ами сега? Настъпи един  хаотичен строй, един батак,  от който  не може да се излезе. Минало, настояще, бъдеще. Вървим, вървим   и все вървим, но не знаем   накъде. До един момент спираме да вървим. И къде мислите отиваме? Там, където е истинското  ни жилище-  небитието. И вече няма връщане назад. Времето си лети със стрелките на  часовника.  Животът е един кръговрат без начало и без край. Краят е показател за ново начало. Но това начало е неизвестно. Както съдбата е неизвестна.  Всеки ден е нов ден-ново начало. Но то все пак е градеж. Този  градеж зависи от нас. Ние градим нашето настояще и  себе си.  Всеки ден се доизграждаме, т.е доусъвършенстваме. Не можем  и да станем суперсъвършени, но поне се променяме към по-добро или към по-лошо.  Все пак се променяме, според нашето желание. Сами си определяме, по кой  път да тръгнем. Пътят е една спирала. Никога не може да бъде прав. Ту криволичи, ту прави завои, ту се изправя и пак отначало. Път без посока не е път. Той трябва да има посока. Така, животът става смислен. В това е истината. Да живееш и да твориш.  Обичам да казвам: „Живей, пей и се весели“. Живот без веселие става скучен и еднообразен. Тогава идва отчаянието и депресията. И   тръгваме по   доктори да търсим спасение с медикаменти. Но това още повече ни подтиска… Не разбра ли? Ти не си болен. Просто ти е нужно да осъзнаеш  истината.Трябва да обичаш живота. Да го осмислиш. Да се научиш да живееш. Да търсиш своята  любов. Но любовта да бъде  залог в нещо, което ще те направи щастлив. Просто, животът ти  да стане пълноценен. Ето, такъв живот ти трябва. Както казах и се повтарям:“Живей, пей и се весели!“. Животът е хубав,но ние не можем да го живеем правилно. Все сме  кахърни и затова страдаме. Притесняваме се за  нашите близки, притесняваме се за себе си и  нямаме време да живеем. В един миг виждаме, че сме набръчкали лицата си и чак тогава  се замисляме: „Виж, вече сме остарели.“ Остаряването идва с мислите и неосъзнатия живот. Вече е късно да се върнем  назад. Иска ни се да живеем, но вече сме немощни. Не ни се иска нищо. Животът ни става скучен и еднообразен. Замислям  се за живота  на земята. Човекът е преминал през хилядите векове и култури. Променил  се  е до неузнаваемост. А причината за неговата промяна е времето и неговият разум. Гради, руши, нови времена, нови култури, а с тях и нови хора. И така във вечността, до безкрая. Ето ни нас, съвременните хора. Какво сме всъщност? В момента  повече рушим, отколкото градим. И какво ще остане от нашата земя, тогава? Една пустееща, без жизнени сили и липса на енергия. Но все пак, още имаме разума. Дали  пък той няма да ни помогне да видим истинската си същност? Та ние сме създадени да градим своя живот и живота на нашите деца. Ние сме техните родители, които трябва да ги научим да живеят разумно. А какъв пример им даваме всъщност? Изчезна от нас доброто   и любовта, остана само злото. Липсва хармонията и разбирателството в нашите домове.Остана само агресията. А като допълнение е масовата психоза, която ни  се предлага от медиите, радиото, телевизията.  Дали вече можем да гледаме един филм, в който да  няма убийство, наркотици? Пълна порнография- разголени и разплути тела,   извратен секс, проституция и кражби. По страшно от Вавилон и разрушената Вавилонска кула. Ние, сами си рушим кулата  на живота.Мисълта е основата на всичко. Необходимо е да се научим да владеем мисълта си, защото каквото помислим, това става. Всичко се запаметява в пространството  и по законите на Космоса, всичко се връща върху нас. Необходимо е да владеем мисълта  за добри дела.  Защото, ако я използваме за зли,сами ще се унищожим. Виждам, че много от хората не са я проумели  и я използват за зли дела. Време е да разберем истината за силата на мисълта и да се осъзнаем. Защото това, което става на земята, сега, е следствие от нашето незнание, за силата на мисълта. Човек се ражда добър, но в последствие според неговото желание се променя. Порочността е най- злият демон, който влиза в нас и ни преследва на всяка крачка. Но както казах, чрез силата на мисълта и като прибавим нашето желание, можем да отстраним пороците в себе си. Според мен,  всичко е толкова просто, да правим добро и земята ще засияе. Да даваме любов и всичко ще  се изпълни с щастие. Усмивката ще стане  наш патент и никой вече няма да ни я отнеме. Тук, патента е понятие за признание  и собственост на притежателя. Живеем на земята, необходимо е да се научим да търсим причината за всяко нещо, защото това създава  неспокойствие в нас. Да се постараем да я открием,  да я отстраним и тогава ще имаме спокойствие. Устроени  сме така, че една малка частица от нас не иска да признае,  другия, умния. Тази частица е невзрачна на вид, но с голямо по обем съдържание. Тя властва над нас и ни задушава.  Нарича се, завист. Завистта е огнена енергия, която бавно разрушава не само нас и много други хора. И всичко това  се реализира чрез мисълта. Да, това е  една истина. Чрез своите мисли и действия, можем да се самоунищожим и ние самите. Както сме  тръгнали така, кой ще ни спаси? Освен ние, самите. Трябва да се замислим и да променим психиката си за добри дела. Да започнем да правим само добро, защото това е най- верният път в живота. Има един закон, който се нарича еволюция. Силните видове се развиват, а слабите отпадат. Да дадем следният пример. Какво става на земята? Масово, хората умират. Слабите  не издържат голямото напрежение и си отиват. Когато осъзнаем силата на мисълта, тя ще  ни помогне в  нашите изпитания. А имено , тези изпитания ни се дават, да осъзнаем и да развием силата у нас. Тази сила е пътят, който ще  ни поведе и ще вървим само напред в живота. Силният човек е като скалата, която не може да се разруши. Замислям се върху животът ни на земята. Живеем в своите панелни жилища. Липсва ни чистият въздух и тишината.  Сякаш живеем в лоното на кратер, от който  бълва лава от отровни газове. Природата  ни е натровена. Замърсихме нашата Земя и я натровихме. Всичко бълва на тиня и отровни изпарения. А не се замисляме: „Защо е  така?“ Пожари, наводнения, земетресения, цунамита, суша и всичко, което става на Земята. Това са нашите нечистоплътни мисли и действия. Природата вече не може да ни издържа. Тя се надига и започва да бушува. И  вече не е съгласна с нас. Ние сме нейни врагове, защото тръгнахме срещу нея. Съсипваме я, а искаме да ни върви по вода. Дойде време, когато, тя ни отвръща със същото. Да не говорим за дърветата, които ни зареждат с чиста енергия. Какво направихме от тях? Поголовна сеч и вече въздухът не ни е достатъчен. Бракониери бълват своите отровни стрели и като всевластни господари  вземат това,   което принадлежи на природата и хората. Тук ще си позволя  една моя Импресия, изпълнена с много размисъл. Казват, че планината облагородявала човека. И аз, подгонена от лъжливата игра на вятъра, се изкачвам все по-нагоре и по-нагоре. Като весели минувачи покрай мен преминават обсипаните с бял, пухкав сняг дървета и сякаш ми махат с ръце. Снежният въздух се плъзга по ноздрите и изпълва цялото ми тяло. Превръщам се в балон, който лети, лети, лети… Дума не може да стане, че ще спре. Дъхът от прясна, горска пръст ме опиянява и пренася по железния коловоз, там -долу в панелния апартамент, където две топли, детски очи ме очакват. Някъде сред дърветата, подскачайки на пъргави крачета, прииждат игриви мелодии. Пленена от техния ритъм, не усещам как пред мен се изпречва дървено павилионче, което сякаш ми нашепва: “Добре дошла на баба Яга!”. Наистина, баба Яга съществува само в приказките, но все още тук-таме може да се намери нейно подобие. Сядам задъхана на пейката и погледът ми се премрежва от безкрайната вис. Изневиделица, облечена в сива, пухкава одежда, изскача катеричка. Подскача от клон на клон, а след себе си оставя елхови иглички. Като малки струйки се ръсят и правят купчинки върху снега. Нима и ние не сме като катеричката! Непрекъснато подскачаме и се катерим. Има хора, които се катерят по отвес, други по наклон, а трети изобщо не се катерят. Мислите ми се реят и не забелязвам, как катеричката се е приближила до мен. Подпряла предни лапички, ме наблюдаваше с малките си бинокълчета. Слушала съм, че някои катерички така са свикнали с хората, че вземали орехчета от ръцете им. Костеливите хвърляли настрана. В този момент съжалих, че не бях предвидила тази среща. Цял час я наблюдавах в захлас. В един момент тя се отдалечи, наново заподскача от клон на клон и изчезна от погледа ми. А аз отпивах на глътки от чистия въздух, който ми даряваше природата. А сега, ще ви разкрия нещо за себе си. Колкото и да не ви се вярва и да изпадате в недоумение, аз изживях клинична смърт. Просто, изживях смъртта и вече знам, че животът е във Вечността. Че смърт няма. Че има само събличане на плътското тяло и оставане с истинското- ефирното тяло, което продължава да живее, с изградените от  него мисъл- форми -мисловно чувствено тяло. Човек има материално, ментално и духовно тяло. Дали е така? Разбира се. И примерът е на лице. Искаш да съградиш къща. Правиш план. Какво ти е нужно- материали, работници, средства. Започваш и от духовен, къщата се превръща в материален план. Вече е изградеиа  и се превръща в материална единица. Това е нали?  Нищо не може да се отрече. Няма никаква мистика, а всичко е реалност. Благодарение на него. Какво е всъщност плътското тяло. То е тялото, в което пространството между молекулите и атомите е сгъстено. И според нашият разум, може да се разширява и свива. То е едно работно облекло, което се замърсява и в един момент трябва  да се съблече, и да останем в своето чисто тяло- ефирното, което е част от пространството около нас. То е ефирно, защото пространството между молекулите и атомите е разредено. Ние не можем да го видим, защото се е сляло с  пространството. Задавам ви следния въпрос:” Когато погледнете нагоре, към небето, какво виждате? Само необятното  пространство. Слънцето, Луната, звездите и облаците. Нали?“ Но можете ли да проникнете в тях? Отговорът разбира се е НЕ . Нашето ефирно тяло продължава да живее. То вижда само светлината около себе си. И за него   има само пространствено време. Запитвате се нали? А как контактува с другите ефирни тела?  Ами, то разговаря с тях, като разменя мисли. В действие влиза телепатията. Така контактуват и с нас ефирните тела- с мисли. Влизат в нашата мисъл, а мисълта е вид енергия и трябва  само да се научим да четем тези мисли. Така, продължавам и аз да контактувам с ефирните тела. И няма отвъдно. Има само едно пространство, където живеем веднъж видими, друг път невидими за нашите очи. И когато се появяват светещи обекти, непознати за нас, това са ефирни тела, които идват при нас, за да ни помогнат. Те са в състояние да се покажат пред нас- хората, като с хиляди усилия стават видими. На земята атмосферата е много замърсена от нашите отрицателни мисли и действия, и затова трябва да създадат обвивка около себе си. Така ги виждаме облечени в   скафандри и прочие. Движат се в някакви сферични чинии. Всичко е толкова просто, а ние си усложняваме тази простота. Необходимо е да живеем разумно и да спазваме Природните закони, защото ако не  ги спазваме, настъпват катаклизми, както за нас- хора , така за цялата Природа. Основната градивна единица е Любовта, не интимната, а  Космическата. Любовта между всички хора по света. Когато говорим за Карма и предопределение на съдбата, не можем да не се замислим за тях.  Кармата няма нищо общо със съдбата. Тя е последствие от нашите действия. Човек не се замисля, защо боледува и какви са причините за болестните процеси. В духовен аспект, болести не съществуват. Във физически, са от натрупана Карма. Карма- значи деяния. Понякога могат да се явят следствие други фактори- време, пространство, атмосферно влияние, надморска височина, социално- битови фактори и предизвикателства от страна на другите. За да се избегнат, необходимо е човек да ги неутрализира със силата на мисълта, чрез доброто и любовта. Те са светлина, която обгръща мрака т. е. злото. Болестите, от които съвременното човечество страда, са три вида: физически, т. е. такива, които засягат тялото, сърдечни- засягащи чувствата и умствени / психически /. Каквато и да е физическата болка, тя предизвиква страдание, което се отразява на психиката. Всяко неразположение, скръб и мъка, влияят на целия организъм. Тъй като болестите са видими и невидими, физически и психически, ние трябва да се научим да се справяме с тях. Няма човек на земята, който да не страда от нещо, или от някого. Следователно, те са следствие от нещо. Необходимо е да се лекуват чрез отстраняване на причината, било то битова или обществена. Ако не бъде отстранена, човек цял живот ще боледува, колкото и да се лекува, независимо при лекар или лечител. Ето защо, трябва да се научим да се справяме с несгодите и емоциите- иначе нищо не може да ни излекува. Необходимо е да неутрализираме злото в себе си, по пътя на доброто, етиката и любовта. Както се казва: “Любовта е най- пряката пътека към всяко сърце. Доброто може да разтопи злобата и отчаянието.” Кой в крайна сметка боледува психически? Който непрекъснато недоволства, влиза в противоречие със себе си и околните. Не може да владее чувствата и емоциите си, не знае какво иска. Такива хора се наричат глезени. Те не желаят никой да им противоречи, а ако се осмели “тежко им.” Този човек  е конфликтен и всезнаещ. Следователно, болестта е следствие от деянията на човека. Изводът от всичко това е, за да не натрупваме отрицателна Карма, е да внимаваме и неутрализираме тези действия. Защото, те се натрупват у нас под формата на отрицателна енергия, която излъчваме в околното пространство, тъй като съществува енерго- информационно поле около нас и чрез магнетизма я предаваме на околните и околното пространство- наши близки, дом, град, държава и целия свят. А всичко това оказва влияние върху нашата екологична среда. Ето ти причината за всички бедствия- катастрофи, наводнения, пожари,земетръси и пр. Човек си отива от този свят с натрупаната Карма. При новото си идване на земята раждането, държавата в която ще се роди, родителите, средата, контактите с хората, всичко това е предопределено. А с новото си раждане в новото си тяло, той идва с Кармата, която си е натрупал през предния си живот. В новия си живот на земята, той натрупва нова Карма. Ако всички знаеха тези неща, щяха да внимават, да се борят с пороците, със своите отрицателни действия. Желанието е наше и ние сами можем да бъдем добри или лоши. Сами да живеем така, както желаем. Едно е важно да разберем, че контактите с добри хора, могат да променят лошия човек. Тогава, нашата екологична среда ще се изчисти и няма да има тези природни бедствия, защото ние живеем в полето на електричество и магнетизъм. Ние се привличаме и отблъскваме. Положителните хора се привличат, но отрицателните  се привличат към тях. Те могат да се променят,  когато попаднат в добра среда. Нещо, което може да ни помогне в този интензивен живот, който е изпълнен с болки и страдание, е Молитвата. Тя е един важен фактор, за да се преборим с тях. Но страданията ни се дават, за да изчистим негативното в себе си и да се осъзнаем. Ако имаме силна вяра в Доброто и Любовта, а в Библията се казва „Бог е Любов“, трябва да се молим всеки ден да бъдем простени. Защото както се казва пак, цитирам Библията: „Прости, за да бъдеш простен.“, а аз казвам, да ти бъде простено и да живееш спокойно. Когато искаме нещо да стане, с цялото си сърце и душа, с пълна вяра да го искаме. И ето ти, чудото е станало. Всяко нещо има памет, която се закодира в пространството и после се връща обратно към нас. Ако искаме само добри неща, това ще стане. Ако искаме лоши и това ще стане. Примерно, войните, убийствата грабежите , наркоманията, самоубийствата  това са само наши желания. Тук се включва алчността за власт, пари, а самоубийствата  са следствия изпадане в  безисходица. Не можем да се справим сами. Това се случва при хора, на които им липсва вярата в Доброто и Любовта. Те се наричат слаби хора. Силните не могат да изпадат в униние, а намират разрешение на наболелите ги неща в живота. Защото ако имаш проблем, той те измъчва. Намери сили и търпение да го разрешиш и ще ти олекне. Затова да мислим правилно, да търсим Доброто и Любовта Но има още нещо. Нарича се хуманност.  Но няма кой да ти мисли за нея. Забравихме я сред тълпата и времето. Накрая какво? Все тая сивота. Не изпитваме нежност и състрадание. Все този унес, без да виждаме около себе си. Сякаш всичко е сън. Става ми мъчно за хората, които казват, че Животът бил тежък. Животът е такъв, какъвто си го направим, нали? Ами времето? И то е в унисон с Живота. Тогава? Няма ли да се събудим от този дълбок сън и да прогледнем истината? Пустота, дива пустота е в сърцата ни. Но защо? Нима и в нас не грее слънце, и не ни обгръща с лъчи от Любов? Нима в дома ни не се чува весела, детска гълчава? Нима Природата не ни се отблагодарява с изобилието си от плодове? За какво живеем всъщност? Да се радваме на Живота и красотата на Природата. А какво правим? Вървим намръщени. Изчезна усмивката от устните ни. Очите ни станаха мрачни и непрекъснато насълзени. Защо плаче детето? То плаче за майка си, да дойде при него и да му даде своята обич. А нима ние не плачем за един по-радостен Живот? Той може да бъде такъв, ако мобилизираме своите сили и се борим за своето щастие, и повече радостни минути. Щастието е лично и на никой друг. И така: „Да живеем, пеем и се веселим!“ В това е смисълът на Живота. Наистина, забравихме веселието, а и от там е скуката в Живота ни. Обезсмислихме се. Забравихме за идеите, които една след друга трябва да реализираме. Да обръщаме внимание и на най- малките неща! Защото нищо не остава в пространството. Нашите идеи трябва да бъдат облечени във великолепна дреха, т. е. добре обмислени, които да съчетават в себе си най- доброто и да бъдат изработени с много Любов. В това е истината за мен. Всяко нещо трябва да бъде смислено и тогава всичко около нас ще грее и ще виждаме във всеки човек приятел. А той ще отговори на нашето приятелство с Любов. Ето, този Живот, ще бъде нашият смисъл. Една нежна дума, една усмивка, една подадена ръка. Подай ръка, приятелю! Вдигни приведената си глава, за да видиш синьото небе и истинската Любов! Тя е ласката на твоето сърце. Тя е истината и смисъла на твоя Живот. А какво е сега? Любовта изчезна от сърцата на хората.    Наистина мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност. Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища. Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейница-  културата? И тя сякаш преживява последните си дни! Отчаяни вопли и последни надежди. „Но откъде?“ Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата? Един вътрешен глас ми казва: „Внимавай, че може да стане обратното!“ Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде  се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки? Дайте да си помогнем! Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважeние и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова – черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши. Погледнете наоколо – всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра и операта. Какви времена бяха! А сега,  да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някото. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се  и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича. Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените? Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация:“ Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас…“ Замислям се. Ние сме в Европа, но сме българи и нашата родина е България. А България си има своя национална валута. На времето беше златният лев. С лъва балкански. А сега може би трябва да ме попитат, искам ли европейския лев-еврото. Нищо няма сигурно в живота. Ами ако дойде един момент не дай си Боже, Европейският съюз вече го няма. И тогава, каква валута ще имаме? Ето, това ме мъчи и не мога да си дам отговор. Може ли някой да ми помогне? Замислям се и за коронаровируса. Може би, ако нашата психогенна защита е максимално здрава, от там и имунната защита, нищо няма да ни хване. Знае се, че всичко е на психогенна основа. В момента е световна паника, а тя води до Стрес. Стресът също е вирус, който унищожава човека. Той е причина за злокачествените заболявания. Енергиен разпад на клетките. Антидотът на корона вируса е здрава психогенна защита. На стреса се действа с антистрес. Да застанем лице с лице срещу него. Дори причината за една хрема е стресът.  Макар да ви се вижда смешно. Живеем в едно неведение за себе си. Ако започнем да се самоизучаваме и саманаблюдаваме, нашата психика ще се промени и вече ще се замисляме върху постъпките си. Изведнъж ще се загледаме и заслушаме, и ще си помислим“ „Нима това  съм  аз!“ Върху това трябва да се замислим. Всъщност тишина,  пълна , пълна тишина.  В душите на хората бушува страх от неизвестното за утрешния ден. Денят, в който стои една загадка с хиляди въпроси, дали ще надживеят времето. Жал ми  е за тези  хора, които треперят за собственото си его. А замислиха ли се преди това, че  истинският   смисъл  на живота им беше да живеят и да му се радват. Да се усмихват и благодарят на Бога, че още са живи. Да осъзнаят, че трябва да живеят един съзнателен живот, изпълнен с разум. Но техният живот е изпълнен с надпревара  на  някой над някого. Че те препускаг в галоп, подгонени от лъжливи демони, които ги карат да вият от болка. Болката от греховете, които  са изпълнили цялото им тяло. Всъщност живееха само, за да съществуват. А как съществуват? Вървят  и не мислят за последствията, които ще ги нападнат, като черни демони и  ще разкъсат телата им. Те вият от болка и чакат някой да ги спаси. Нали  знаете  израза? “Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“. Ето, от това имат нужда те. Да пречистят телата си, като започнат да се усъвършенстват. Ще се запитат: „Как ще стане това?“. Отговорът е много простичък- да  изграждат добродетели. Да, ама за тях това е много трудно, защото порокът беше ги обладал  и единственият смисъл  е да трупат пари и коли. Дори някои от  тях имаха по няколко коли. И в един миг останаха без нищо. Тогава разбират, че по- скъпо от  животът и здравето няма. Че когато са живи и здрави, всичко се постига. А когато  е постигнато с разум, всяко нещо излъчва онази светлина, която огрява душите. Мисълта е над всичко, нали? Тя е царицата на целия Космос и  управлява света. Когато човек мисли за добро, привлича всичко добро около себе си, а когато мислите му са нечисти , тогава са войните, болестите, страданията! Да, всичко се дължи на Съзнанието. Съзнанието и изборът. Изборът е личен, но последствията са за много хора. И  накрая какво? Отива там, където никога няма да се върне  на земята . Ето, това е   финалът на един човешки живот. Човекът оставя своята диря и се помни според делата си. Чрез генетичния код, той оставя спомена за своя живот.   И се замислям върху живота. Колко е красив! Настана  време разделно. Време на вопъл  и стон. Време на болка и страдание . Но всичко това е въпрос на време. Да успокоим страстите и да изчакаме  да  дойде  новото, когато в домовете ни ще грее слънце. Това е времето на новото съзнание. Страданието ще пречисти душите и телата ни, и ще станем по- добри. Нима не изчезна от нас състраданието, уважението, добродетелта? Станахме алчни и агресивни. Обичаме само собственото си его, а забравихме за другите около нас. Станахме безразлични за болката на нашите близки и непознати. Забравихме любовта към ближния си и собствените си деца, които израстват по улиците, и стават наркомани, и агресивни. Насилието даде превес. Син убива майка си, деца убиват съучениците си. Насилието е навсякъде. То ни преследва като демонична сила и ни кара да треперим от болка.То ще ни разкъса на парчета и  ще ни затрие завинаги от земята. А да не говорим за хилядите жертви от войните. Няма ги вече хората, които някого се радваха, че са живи. Хората, които творяха своето бъдеще и бъдещето на децата си. Това е нашето време. Време, в което се самозабравихме. Обвиняваме другите за нашите болки, но  не погледнахме себе си. Не направихме равносметка на нашите деяния. Не разбрахме най-сетне, че те  са причина за времето, в което живеем. Че всичко е предизвикателство. Че, ние предизвикваме чрез  своите действия цялата природа и всичко което ни обгръща. Воалът около нас е черен, защото нашите действия станаха негативни. Защото, ние не мислим разумно. Изчезна хуманността от нас. Затова е необходимо да променим себе си. Да  се облечем в чиста дреха и да греем отдалече. Както обичам да казвам „грей, за да светиш“. Не парите са ни нужни, те са средство за препитание. А душата, тя трябва да свети. Да се наречем човеци, с главно „Ч“ . Тогава, всички ще се обръщат след нас и ще казват “Това е човекът, това е Новият човек!“ А как съществуваме? Вървим и не мислим за последствията, които ще ни нападнат, като черни демони, и ще разкъсат телата  ни . Превиваме се от болка и  чакаме някой да ни спаси. Но има един израз , който повтарям: “Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“. Ето, от това имаме  нужда. Да пречистим телата си, като започнем   да се усъвършенстваме. Да, красив е животът, но времето. Накъде сме тръгнали и вървим ли, вървим. Вървим към бъдещето. А то къде е? Можем ли да си отговорим на този въпрос? Навярно не. Но отговорът е един. Там, където е нашето вечно пристанище. Там, откъдето няма да се върнем в това си тяло. Сега живеем на Земята, която ни дава своите блага. Дава ни, нали? А какво й даваме ние? Оголихме я цялата. Изсякохме горите й, пресушихме езерата й, натровихме я с нашата нечиста мисъл и действия. А какви са нашите действия? Войни, бунтове, убийства, грабежи, катастрофи, наркомания и още, още… И като отговор на всичко това, разбунтувахме природата. Тя ни отвръща със същото. Ние я унищожаваме и тя ни причинява същото. Ето ти примерът: „Гръм паднал някъде и убил човек. Някой се подхлъзнал и се удавил в язовира. Наводнения, пожари градушки Нима това не са следствия от нашите действия! Натровихме въздуха около нас. Вече не можем да дишаме.“ Замисляме ли се накъде отиваме? И пак стигаме до:..“Да,променим съзнанието си, и то    незабавно! Да мислим преди да предприемем всяко действие. И най-вече за добро. А какво значи за добро?“ Отговорът е: „Да не пречим на другите. Да се научим да мислим правилно. Любовта и Истината да станат наша градивна единица. Да станем еталон на подражание, на който всеки да се възхищава и да се замисли. Ето, това ни е нужно. Страхът, който се таи в нас, за да не ни сполети най-лошото-  да си отидем от този свят. Светът е един с хилядите му обитатели. Едните видими, другите невидими за нашето око. Но трябва да преобразим този свят.“ Ние сами решаваме.дали да живеем в този кошмар или в СВЕТЛИНА? Ако ли не, се самоунищожаваме и загиваме. Животът и здравето са най-скъпи и трябва да ги съхраним, за да можем да продължим да съществуваме. Светът е устроен така, че да еволюира. Еволюирането сега е свързано както никога, с изискването на нравственост, с преодоляване на себе си , на своите отрицателни действия. Следващата еволюционна стъпка е да  станем духовни. За целта трябва да развиваме  други качества, едно от тях е интуицията , която ще замести сегашните научни методи. Организацията на обществото ще бъде друга. Трябва да се развиват нови способности. Това  ще стане преди всичко  чрез   сила, воля, любов, съпричастност. Променяйки себе си към добро, ставаме пример и променяме останалите. Променяме пространството със своя мисъл,чувство и действие. А сега  какъв е нашият живот. А времето! „Ей, какви времена настанаха”. Да им се радваш, та да не можеш да им се нарадваш! А пък за хората да не говорим. Станали са едни, не можеш да ги познаеш. Ще ме попиташ, защо така говоря, ли? Ами, как да не говоря. Слушай сега какво ще ти кажа! Случи ми се случка, да не можеш да повярваш. Ще ме попиташ, каква, та толкова  си се разтревожила? Как да не се тревожа? Виждаш ме, нали? Жена, като всички други, а   особено ако не си младо маце. Какво от това. Нима всяка възраст не е хубава а, кажи де? Особено, ако си съхранил себе си. Времето те люшка ту на една, ту на друга страна, но ти пак си ти. С какво си се променила? Освен външност, но душата си остава същата. Нея никой не може да я промени, освен ти- самата. В душата е истината. Ако разбереш, няма да бъдеш такъв. Просто ще си останеш такъв, какъвто си се родил. Нали, детето се ражда добро, прохожда и в един момент поумнява. Но като проумее и му дойде акъла, тогава ела,  та го виж! И така, да си дойдем на думата. Вървя си значи, аз към автобусната спирка. Бързам, да не закъснея за срещата с една приятелка. А, още малко стигам на спирката и кого мислите- автобусът, който ми трябваше е спрял  на спирката. Доближих се до него и помолих шофьора с ръце да ме изчака за се  кача. И… просто не искам да си спомням. Шофьорът тръгва пред мен и маха с ръка. А сега де… Какво ще си помислите? „Ето, до къде стигнахме, нали?” Въпреки, че го помолих, той ме помисли за някаква будала и продължи. Това е истински човек, нали? Ами, ако бях паднала на земята пред него? Пак ли щеше да продължи? Просто, такъв си е човечецът. За чуждата болка не го боли. Нали си караше колата, и сякаш беше неин господар А да не говоря, колко като него си карат автобусите така, сякаш карат картофи. Правостоящите се люлеят в него, сякаш  е панаирна люлка. Така е, като си мълчим и не търсим отговорност на такива, като тях. Ох, много ме боли. Но какво мога да направя сама, след като другите си мълчат! В момента си спомням  за един мой монолог. Ето това е нашето време. Той започва така: „Кой е отговорен за теб, за мен, за хилядите като нас? Това е нашият Аз, колкото силен и колкото слаб да е той. „Обичам те“- казва. Уважавам твоите принципи, а зад гърба ти не е същият. Говори ласкави думи, убеждава вярващите наивници, а когато си тръгне, сякаш не е бил той. Един ден те среща на улицата, отминавайки с онова безразличие на весел човек и с някакъв невероятен жест отсича: „Гледай си работата! Не те познавам!“ Но кой е той? Коя си ти? Това е твоето безразличие към съдбата на ближния. Размисли ли се: „Дали го обичаш? Дали зачете неговото истинско Аз?“ Нали и той е човек, но с главно „Ч“? Ето го. Той върви пред теб. Изведнъж се спъва и пада на земята. Потича кръв от челото му. Но ти го отмина, без да му подадеш приятелска ръка. Какво направи за него? Какво направи от беззащитното животно, което беше пронизано от куршума на ловеца в гърдите? Ти го взе със себе си, за да си направиш кожух от ценната му кожа. –       Божичко, ела и дай разум на Аза, който се крие в този човек! Моля Те, Господи! Прости му, защото не знае какво прави!“ Покой, пълен покой е в душите ни. Безразличие и отвращение към всичко ценно в живота. Дори и не съществува този красив букет от цветя, който ти подаряват. За теб е важна цената на букета, като парична стойност и питаш: „Колко струва?“ А не питаш с колко любов ти беше подарен. Нима обичта може да се купи с пари? Нима любовта може да се купи с пари? Ти дори не усещаш как приятно ухаят неговите багри. Лек прашец полепва по ноздрите ти, но не го усещаш. И все това безразличие. Дори градината от рози до теб ухае и ти не усещаш това ухание. Луташ се и все търсиш нещо, което никога няма да намериш. Къде е тя – Любовта? Дали наистина съществува? С какво може да се измери? Явно само с левове и валута – така смяташ ти. Тя е някаква мистична принцеса от приказките, която може би някога няма да се измерва с пари! „Това е твоята истинска Любов. Това е Любовта към цялата Вселена. Любовта към всички хора по света.“ Такъв е животът ще каже някой. Но нима, ние сами  не си го правим такъв. Дълбоко ме развълнува един човек, с който случайно се срещнах. Срещнах  се случайно с един просяк, който извади от коша парченце хляб. Спрях го и го запитах, какво е работил в миналото, а той ми отговори, че е бил инженер, а сега не може да си намери работа. Вкъщи децата му гладували. -Търсят все млади, за да могат да ги лъжат по-лесно шефовете им – отговори той. Сведох глава. Сълзи напираха в очите ми. Не знаех какво да отговоря. Такова беше времето. Такова, каквото бяхме си го направили. Животът си тече. Той никога няма да спре. Живот и Вечност. Миг на размишление. Начало без край. Бог и Творение. Едно съществуване. Веднъж тук, веднъж там и пак наново. Крайна цел – съвършенство. Една душа, за която няма нищо невъзможно. Създател и Съзидател.  Творец и Творение. Мисъл и думи, превърнати в изречения, които дават смисъл. Смисълът може да бъде идеен и безидеен, но стигне ли се до осмисляне, тогава всичко става съвършено. Говорим за гениалност. А гениалността е върхът. Тя е божественото, единственото, Великото Начало. Изкачваш се по стъпалата, без да мислиш. Но в един миг се спъваш и падаш. Тогава си спомняш за своето несъвършенство и неразумие. Ако беше внимавал и бдеше зорко, нямаше да се случи това. Такъв е животът на земята. Идваш несъвършен, връщаш се изменен.  Но посоките на изменението са различни. Едните са положителни, другите отрицателни. Желанието за промяна е наше.  Пред нас застава дилемата: „Накъде!“ Ако тръгнем към плюса, светът ще се отвори пред нас  и ще литнем към царството на Рая. Но ако не разберем и тръгнем към минуса, тогава ще слизаме десетки пъти в Ада. Ще потискаме желанието си за добри дела и тогава е свършено с нас. Ние ставаме жалка същност, която потиска другите около себе си. Всичко е много простичко, нали? Тръгваш на път. Изборът е твой. Вървиш, вървиш, без да спираш и накрая равносметката: „Какво си извършил? А какво си направил от себе си? Дали един горд, или малък човек?“ Ти не искаш да знаеш истината за себе си. Когато ти я кажат в очите, започваш да викаш и да се караш, като че ли другите  ти са виновни, че ти не си се справил правилно с изпълнение на твоята мисия, за която си изпратен на земята. Не е ли по-добре  да се обърнеш назад, за да видиш какво  си извършил, пък тогава реагирай остро? Не е ли по-добре да бъдеш самокритичен и да погледнеш право в очите своите грешки? Тогава се поучи от тях и повече не ги повтаряй! Но за теб е по-изгодно да викаш срещу своите грешки. Да се караш на този,  който не е виновен за тях. Ти улучи десятката, но десятката на минуса. Плюсът е много далеч за теб. И идва миг на разочарование. Но за него кой е виновен? Смятам, че не е този, който се скара, че искаше да ти отвори очите. Ти прие истината за  лъжа и накрая повярва в тази истина. Всъщност, каква беше тя? Действителна, или  не действителна? Истинска, или не истинска? Ти не даде възможност на себе си да изясни това. Повярва в ласкателния си „Аз“, че никой няма право да изяснява истината за теб. Достатъчно ти беше, че съществуваш, а какъв е резултатът от твоето съществуване, това не те засягаше.   Ще се пастарая да ви пренеса на едно място , където  човек забравя, че живее. Щастлива съм, че дойдох именно тук, в един нестихващ водопад от усмихнати лица. Това не е ли чудо, голямо чудо! Там , откъдето дойдох, мрак витае в лицата на хората. Те са обзети от черни демони и съзнанието им е замъглено от натрапчивата мисъл, че всеки момент ще се случи нещо лошо. Но те не помислиха, че това лошо извира като мътна вода от тяхното съзнание. А тук, на Слънчев бряг, всичко грее в светлина. Край мен минават хора, които се изпълнени с надежда, че ще дойде нещо по- добро. Да, то идва, ако ние сами си го направим. А какво сме в същност? Превърнали сме се в разплути тела, които се тресат от болка, дали ще доживеят до утре. Сега ми е радостно на душата. Превърнала съм се в лекокрила пеперуда и летя над морето, което ме приветства с „Добре дошла при мен,“ а аз му отговарям „Обичам те, мое мило море“. Каква красота! Каква хармония! Вълните ме плискат и освежават цялото ми тяло. Става ми много приятно и се връщам в детството си, когато бях онова безгрижно дете, и подскачах весело на един крак и а да падна, и да нараня коленцата си. Това бях аз. А сега съм една зряла жена, която може да съм забравила детската си усмивка, но все още, тя блика неусетно от сърцето  ми, и  ме   връща към онова наивно дете. Да, тя остана завинаги в  мен .  А  тук, на Слънчев бряг, се сливам в хармония с чистия въздух, песента на вълните и неусетно запявам за моята скъпа България. Безпокоя  се за хората сега. Пълен хаос и дисхармония  са настъпили в съзнанието  им. От тук и причината да цари този хаос и в редиците на властта. Сред партиите. А всъщнот защо  са ни тези партии! Разединиха народа. Разкъсаха го на части. Толкова много партии и в момента, чак косата ми настръхва. Ето, днес в Народното събрание . Ще се разкъсат, като диви зверове. Необходимо е да се вземе решение, за да има правителство ,всеки срещу всеки. Без компромиси  се гради правителство. Не е ли по-лесно да си подадем ръце и да вървим наред. Тук ще вмъкна едно  мое стихотворение     Да литнем в простора   Когато отидеш ей там, в безкрая, където  цари светлина. Онази, която сияе в душата, а в теб- тишина.   Щастлив си когато, Доброто ти казва „Здравей“. Щастлив си когато, Слънцето винаги грей.   Да бъдеш ръка за ръка с Доброто, това  е големият дар. Светлина ще  огрява челото, а за теб  ще е цяр. Доброто те вика, помисли си сега, с трепет с усмивка  ще чакам мига. Когато ми кажеш, готов съм  ела, да литнем в простора  и вечно ела.!…

   Това се иска от нас. но ние го забравихме- Доброто.  „Прави добро, да   намериш зло“. Това зависи от гледната точка. Добрият човек ще отговори   с добро, а лошият ще си каже :“Виж го този. Седнал да ми развива теории! Ами доброто съществува ли?Такъв  е  животът , друже. Човекът  за човека е вълк. Какво ти добро!“ Както се  казва: :“Прави добро, за  да намериш добро!“Но някои хора го намират точно обратното“

Тъга изпълва душата ми. Тъга за времето, в което живеем. Жал ми е за хората. Вървят приведени от непосилната болка в сърцата. Черна сянка се е спуснала над земята. Сянка, която витае навсякъде и сякаш е притиснала с клещи телата, които вече не могат да издържат големите натоварвания. Замислям се: „Кой е виновен все пак?“ И пак ние- хората. Нашето ниско съзнание. Вървим и не знаем къде вървим. Правим и не знаем какво правим. И какви са резултатите? Един хаос, в който не можем да се оправим. Вървим без път и посока. Мислите ни сякаш замръзнаха в главите ни. И вървим и все вървим. Ще си позволя едни мой разказ  по действителен случай. Едно чудо станало чрез доброото.   ЧУДОТО – Има Бог – със светнали очи възкликна доктор Димитров, с когото разговаряхме в кафето на главната в Пловдив. – Има Бог! Той е в нас, в нашите сърца! – отвърнах без колебание. С доктора бяхме прекъснали връзката си близо три години, като че ли сега трябваше да се срещнем. Искаше да сподели голямата си радост пред някой близък. Явно, намери го в мое лице. – Преди години – продължи той. Почувствах болка в гръдния кош.Трябваше да се обърна за помощ към колега-специалист. Навярно нямаше да ми кажат истината. Кой ще подпише смъртната присъда на лекар, знаещ последствията. Помолих доктор Захари Николов да нареди на своя асистент – колега, да направи рентгенова снимка на мой близък. Фактически, това бях аз. На определения ден се явих пред асистента. Не ме познаваше. Беше млад кадър.Снимката вещаеше тежкото ми състояние, което можах да разчета. Прекарана пневмония, с петно на белите дробове – тенденциозно развиващо се. Не загубих самообладание. Някой ме подтикваше към живот. Обиколих почти всички църкви в града. Горещо се молех на Бога,да ми дари още малко живот, за да подпомогна растеж на двете си внучки. Един ден седнах на една пейка пред централна железопътна гара. Дълбоко замислен, не усетих, как до мен беше седнал възрастен човек с културна физиономия, хубав костюм, бяла брада и бастун в ръка. – Имате някаква мъка, господине? – започна той. Разказах му всичко. – Още утре, в продължение на два-три месеца, всеки ден правете по едно добро!- продължи то. След това стана и се сбогува с мен. Упорито се заех да изпълня поръчката. Два месеца изминаха, когато наново се срещнах с асистента. Направиха ми нова снимка. – Неочакван резултат. Инфилтрат, в последна фаза на всмукване. Елате след месец! – каза той. Измина повече от месец. Днес отново направих рентгенова снимка. От петното нямаше и следа. Споделих с доктор Николов, че снимката е моя. Името беше фиктивно. Скрих, за да науча истината. И му разказах всичко. Той се засмя. – Има Бог – му казах. – Бог е в нас. Той може всичко да върши! – отговори ми доктор Николов. По действителен случай   Ето я вярата в доброто. Вярата на човека да прави добро. Сега  времето е много трудно. Това е   защото не сме свикнали  да се справяме сами. Изпаднахме в безисходица. И тогава станахме зависими отвън.   С възхита и почит си спомням думите на Балканджи Йово:   – Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?   Море, войводо, глава си давам,   Яна не давам на турска вяра! „ Това е истинският българин. Необходимо е да се замислим до къде стигнахме. Зависими сме отвсякъде. Всичко чуждо. Къде е българското. Изчезна истинският българин, сякаш се стопи. Наши българи правят чудеса по света , но не за България. Както казва дядо Вазов: „Всичко българско и родно, любя тача и милея. “ Това сме ние- българите.Не е ли вече време „от сън дълбок се събуди, народе!“ Няма ги великите философи. Нищо не се връща назад. Цели епохи минаха от тогава. А днес, хората се научиха да мислят наготово. Тръгват след някого и  не знаят дали трябва да вървят след него. Дали, той ще ги поведе по най-верния път! Нали делата говорят за дадения човек? А кой да ти мисли за това? Карат я по бързата процедура. Казали са за този, че е такъв и юруш… Повежда ги  по кривия път и те вървят след него. Всичко започва от първото стъпало и върви нагоре. А някои мислят, че започва отгоре надолу. Нали, нашият живот започва от раждането и върви нагоре. Има една последователност – раждане, прохождане, разцвет, учение, опитност, вечна борба между Доброто и Злото. Избирателност – разцвет или падение и напред  към безкрая… И всичко е уроци, които ни учат как да се усъвършенстваме, за да получим оценка за духовен интелект, но не и материална интелигентност, защото духовният интелект се гради чрез натрупване на опит. Опитът се черпи от Живота чрез уроците, които ни се предават  от учителите. Учителите са хората около нас, а уроците са нашите действия. Много действия и картини наблюдавам около себе си. На едните се възхищавам, а другите ме разочароват.  Все пак, всяко нещо си има   своята красота. И ние трябва да се радваме на тази красота! Да сме доволни,че живеем и действаме! Защото ако спре за миг движението около нас, вече няма да съществува Животът. А той е инертност, едно непрекъснато движение, без начало и без край. Множество атоми, които се блъскат един в друг. От време на време се  отблъскват,  а друг път се привличат чрез една Велика магнитна сила, която е част от Огромният магнит на Земята – Великата Матер. Всяка същност е родена да обича. Обичта облагородява човека и го прави по-добър. Възкачва го на най-високия пиедестал и го кара да литне в безкрайното пространство. Една истинска Любов сближава световете и кара душата да пее от щастие. Една тръпка, един трепет чувства човекът, който обича Любовта. Обич за обич, Любов за Любов! Два лъча кръстосани, образуват буквата „Х“, която значи Христос. А Христос е Любов. Необходимо е да запомним, че Доброто изисква постоянна равносметка на  делата ни. Ще си позволя да пусна този разказ   на едно 16 годишно  момче. -Истината е, че подрастващите в България масово са невъзпитани, неграмотни, незнаещи… Показаха го и резултатите от последните матури. Показват го всяка година кандидатстудентските изпити. Те са бисери, това е чудо! Докога ще ги толерираме и ще ги оставяме да тъпчат възпитаните и добри деца, които искат да се развиват и да бъдат полезни? Колко често ви се случва да водите адекватен разговор с ученик? Какво разбирате, когато слушате разговор между ученици? Научавате ли нещо, достига ли до вас поне едно правилно конструирано изречение, което носи смисъл? Не срещаме ли прекалено често празните погледи на деца, които след години ще трябва да движат държавата напред? Не може всяка втора дума да ти е „в смисъл“ и да имаш претенции за нещо. А претенциите и самочувствието им са огромни. „Сеш’се, нали“. Не, не се сещам, обясни ми. Ама как да ми обясни, просто не може. Няма речник. Тече явно някаква мисъл, която си остава само за него. Книги? Тема табу. Може да отвори една от задължителните за лятната ваканция, но в краен случай и след продължително настояване и умоляване от страна на родителите. Защо му е да чете книги и учебници, нали пак ще го приемат да учи „виШу“. То вече няма неприет кандидат-студент. Е, няма да е първо желание, ама какво от това. Ще запише нещо, за да го оставят на мира мама и тате, пък дали ще завърши… Божа работа. Издиша теорията, че мишката, видиш ли, изяла книжката. Напротив. Мишката, в комбинация с книжката, отваря безкраен хоризонт на познание. Използват го обаче малцина. Проблемът е, че книжката не се отваря, а мишката се използва за игрички в социални мрежи. Кой е виновен за това? Родителите, учителите, средата… Всички сме виновни. Наскоро мой близък роднина бе на среща на випуска от гимназията. На нея е присъствал и един от онези „учители-страшилища“. Не защото е биел или заплашвал ученици, а защото е бил строг, взискателен и безкомпромисен. Преподавал ми е и на мен. Доказан и уважаван професионалист. Строг, но справедлив. Никой не смееше да гъкне в неговия час, да не говорим за закъснение или отсъствие. Същият този човек е признал пред бившите си възпитаници, че вече е вдигнал ръце и се е примирил с простотията и наглостта. „Влизат и излизат през прозореца, замерят ме с предмети, псуват…предал съм се“, жалва се човекът. По същия начин се предават и родителите, предават се приятелите, просто всички вдигат ръце. Обществото загнива бавно и категорично. Улисани в злободневни теми и проблеми забравяме за бъдещето на нацията. Правиш забележка на детето на свой роднина или приятел. Казваш го с нормален тон и за хубаво, искаш да възпиташ нещо. Отвръща ти се: „Ти ли ще ми кажеш как да си гледам детето, бе!“ Има го и добрия пример, разбира се. Не са малко интелигентните и възпитани деца. Могат да сложат в малкия джоб връстниците си от много държави. Но колко са те и по-важното, бъдещето на колко от тях е свързано с България? Децата ни заминават в чужбина, за да не се върнат. Родители ги изпращат със сълзи в очите, но със спокойствие в душите. Децата им няма да се тормозят цял живот в среда, в която властва наглостта, простотията и бабаитлъкът. Защо да му е шеф някой с 50 думи в речника и 50 грама сиво вещество в мозъчната кухина?! Знам, не казвам нищо ново. Правейки се, че проблемите не съществуват, не ги решаваме, да знаете. Винаги е имало черна овца в стадото. Проблемът е, че вече ни се губят белите, на изчезване са. Ще повтаряме и ще сочим проблемите до болка. Докато обществото осъзнае, че повече няма право да абдикира от изграждането на интелигентни хора, за които да сме сигурни, че няма да затрият окончателно тази държава.   Това е новото време Необходимо е да видим истината и игрите, и задкулистните неща, които правят някои! Страхуват се от истината. Искат да върнат старото, където нямаше ограничения в нищо. Време е да се осъзнаем да не изпуснем истинското и да гоним дивото! Моля ви. Да излезем от заблудата и пак се повтарям! Да видим истината право в очите! Защо безделничеството вреди на душевното здраве на младите. Безработните млади хора, които никъде не учат, най-често страдат от психични разстройства. Да този извод стигат учени, които анализирали многогодишни изследвания сред близнаци. Днес, младите срещат затруднения при намиране на работа, по-големи от тези на предходните поколения. Причина за това е световната финансова криза, която повлия на перспективите за трудоустройство сред младежите. Много отдавна искат да започнат работа, но не могат да я намерят. Сред безработните не са малко тези, които страдат от психически разстройства, което само влошава тяхното положение. Група изследователи от Института по психиатрия, психология и невронаука в Кралския колеж на Лондон, Университета Дюк и Калифорнийския университет използвали данни от многогодишно изследване на близнаци. Целта била да оценят мотивацията за работа, наличие на психически проблеми и зависимост от психоактивни вещества сред 2 хиляди 18-годишни близнаци, получили задължително образование в средното училище. 12% от тях не били студенти и не работели . Около 60% от младите хора от тази група имали някакви психически проблеми в детството или в пубертета. 35% от безработните страдали от депресия, а 14% от генерализирано тревожно разстройство. Групата млади хора, в които попадали студенти и младежи с постоянна месторабота, показала други резултати. Психическите разстройства в детска възраст били регистрирани само при 35%, а от депресия и тревожни разстройства страдали само 18 и 6% съответно. Изследователите установили, че на безработните младежи не им достигат лидерски способности и умения за организиране на времето. По-трудно решават всякакви задачи и проблеми. Получава се така, че при тях са по-слабо развити тези навици, които често са по-важни за конкурентоспособността на пазара на труда, отколкото образованието и професионализма. Смята се, че проблемите с психиката често съпътстват липсата на работа и учене по няколко причини. Първо невъзможността за намиране на работа предизвиква стрес, който влияе на психическото равновесие. Второ, работодателите ги привличат кандидати, които създават впечатление на напълно здрави. В някои случаи нежеланието за работа и учене е свързано с ранни проявления на сериозни психически заболявания. Повечето хора смятат, че младите, които не работят и не учат просто не желаят да го правят. Резултатите от изследванията показват, че те не са по-малко мотивирани от техните връстници. Но много от тях наистина страдат от психологически проблеми, които пречат на позиционирането на пазара на труда. Периодът на преход от обучение към започване на работа е критичен. И младите хора се нуждаят от подкрепа, в такъв момент, те имат особена нужда от подкрепа на професионални психолози и психиатри. Също е важно обучението на различни трудови и житейски навици, необходими за всяка работа. Големият процент сива икономика у нас принуждава много млади хора да работят нелегално, без трудови договори, и въпреки, че са в работна среда, те се водят неработещи и неучащи. За такива поне ги смята статистиката. Но е истина, че има и много младежи, които предпочитат да разчитат на родителите, като преди завършване на средно образование, именно те се нуждаят от психологическа подкрепа. Сред младите хора, които в момента на изследването не работели и не учили, често се срещали случаи на психически разстройства и злоупотреба с алкохол и наркотици. Но проучването показало, че те искат да започнат работа и активно я търсят.“-чикагски вестник От това   става ясно какъв е светът в нашето време. Затова ще си позволя да цитирам: „Любовта е огромна сила.Тя е двигател на живота“. А къде е сега тя? Скри се някъде в дълбините на душите ни и я забравихме. Светът прие друг облик. Навсякъде обиди и агресия. Навсякъде омраза и злоба. Навсякъде психотронна война. Не е ли така? Психотронна, значи на психическо ниво. Всичко това  какво е? Големите сблъсъци излъчват искри, но искри, които се възпламеняват и се превръщат в огньове. Всъщност, сблъсък на атоми, които се движат хаотично, и водят до хаоса на земята. Това е голямата истина. Чудя се и не мога да се начудя. Накъде е тръгнал светът! Има един израз „Под кривата круша“. Обърка се Той. Барабар с него и ние. Говори се много за екокатастрофа. Та тя си е налице. Как да не е катастрофа, като и ние не знаем накъде отиваме.  Вървим, вървим и не спираме. За къде сме се забързали! Май както вървим така, скоро ще излетим от земята и ще се реем във въздуха без препинателни знаци. Та препинателните знаци са за това, понякога да се чудим или да се усмихваме. Удивителна, въпросителна, тире, питанка и накрая точка. Това са те. Сякаш някой ги е посадил на земята и ни говорят с човешки глас: „Внимание , бързайте бавно, за да не попаднете на задръстване!“  И аз като всички. Мисля, мисля и не мога да измисля лек за тази интензивност, за тази агресия. Но в крайна сметка за повечето болести се намира лек. Стига само да го търсим! Да не се отчайваме! Ето на. Въздухът около нас е бил замърсен. Да не би сам да се е замърсил, а? Аз мисля: “Че от главите връз главите ни.“ Така ли е? Мислим, че е така и го правим. А как го правим? Нашето съзнание е виновно. Нали? Според мен, ако не променим това съзнание и не започнем да мислим правилно и за добро, ще продължава да съществува хаоса. А хаоса до какво води? До безредици-нали? А безредиците са пагубни за нас нали? Въздухът бил замърсен. Всичко е от нашата замърсена мисъл. Докато съществува омразата, злобата, завистта, военнолюбието, надпреварата за богатства и още какви ли не неща, въздухът ни винаги ще бъде замърсен. Не е ли по- добре да се замислим? Не е ли така? Да. Така е. Да се учим, да се учим и пак да се учим. Да мислим правилно и за добро. Замислям  се за живота  на земята. Човекът е преминал през хилядите векове и култури. Променил се е до неузнаваемост. А причината за неговата промяна е времето и неговият разум.  И така, до безкрая. Ето ни нас. Притежаваме едно голямо богатство. Какво мислите, че е то? Ами, че това е разумът. Той е този, който прави чудеса- да градим или да рушим. Това е нашата истинска същност. Ние сме основната градивна единица на нашите деца и техния пример.Така градим и нашия живот. По този начин ще изградим достойни личности. А сега какъв пример им даваме ? Изчезна от нас доброто и любовта, остана само злото. Липсва хармонията и разбирателството в нашите домове. Остана само агресията. А като допълнение е масовата психоза, която ни  се предлага от медиите, радиото, телевизията. Мисълта е основата за всичко.  Време е да разберем истината за силата на мисълта и да се осъзнаем. Човек се ражда добър, но в последствие според неговото желание се променя. Както казах порочността е най- злият демон, който влиза в нас и ни преследва на всяка крачка.Но има още един фактор,който е двигател на живота, наречен мисъл,чрез нея и нашето желание можем да се приборим с пороците в себе си. Любовта е над всичко, тя ни кара да литнем в необятното пространство. Каква е нейната същност- да даваме любов и цялото пространство около нас ще  се изпълни с щастие. А усмивката ли? Тя ще стане  наш патент и никой вече няма да ни я отнеме. Ние живеем на земята, необходимо е да научим причината за всяко нещо, която е причинила неспокойствие в нас. Да се постараем да я открием,  да я отстраним и тогава ще имаме спокойствие. Човек е устроен така, че в него надделява чувството да се вглежда в другия- това води до самоунищожение. Да, това е  една велика истина. Наред с това и мисълта е тази, която може да го доведе до финалния му край. Както сме  тръгнали така, кой ще ни спаси? Освен ние, самите. Трябва да се замислим и да променим психиката си за добро. Да започнем да правим само добри  неща, защото това е най- верният път в живота. Когато ние осъзнаем силата на мисълта, тя ще ни помогне в тежките изпитания. А именно тези изпитания ни се дават, да осъзнаем и да развием силата у нас. Тази сила е пътят, който ще  ни поведе и ще вървим само напред в живота. Силният човек е като желязото. Какъв е нашият живот на земята? Живеем в еднотипни жилища. Въздухът в тях ни липсва.  Шумът е навсякъде. А ние живеем в лоното на отровите. Те ни притискат и не можем да дишаме. Имаме нужда от чист въздух, а къде да го намерим. Единственото място е сред природата- чистите езера, зелената гора и планината. Много обичам морето, но виждате ли го колко е замърсено?! И всичко пак идва от човешките ръце и деяния. И всичко от нашата мисъл! И следствията са болестите…Народът много боледува. А лекарствата,които се предписват? Виждала съм някои хора да ги поемат с цели шепи. Замислям се- нима това не са отрови, които директно отиват в черния дроб. И се питам защо имаме толкова наркомани. Хората се пристрастиха към тях. За всяка болест има причина. Ето защо трябва да я намерим и отстраним. В противен случай тя ще ни владее още по-силно и няма да можем да се излекуваме. Емоциите ни владеят, несгодите ни подтискат. И всъщност какво- нито лекар, нито лечител може да отстрани причината. Ние самите сме тези, които ще се справим. Добрите действия елиминират всяко зло. Равносметката от всичко има една обединителна единица, която се нарича любов. Любовта е творецът на всичко градивно. Любовта обединява световете. Тя дава храна за душата. Тя ни помага да творим и летим. Там,където е вечната светлина. Човек си отива от този свят с всичко, което е изградил. Но животът не спира дотук. Той продължава, само че, в огледалния свят. Както се казва: „Каквото е на небето, такова е на земята“. Животът е във вечността- един път на земята, другия пъг в огледалния свят. И градим все нови тела. Ако всички знаеха това щяха да преодолеят негативите в себе си. Следователно желанието е наше. И ние сме тези, които градим себе си. Тогава, нашата екологична среда ще се изчисти и няма да има тези природни бедствия, защото ние живеем в полето на електричество и магнетизъм. Да мислим, много да мислим, как да живеем. Много често прибягваме към  Молитвата.  Тя е   един голям генератор на енергия . Чрез нея се засилва вярата ни в очакване на нещо по-добро. Това е единственият начин да бъдем излекувани. Има нещо много съществено. Трябва да разберем, че страданията ни се дават, за да изчистим негативното в себе си и да се осъзнаем. Ако имаме силна вяра в Доброто и Любовта, а в Библията се казва „Бог е Любов“, трябва да се молим всеки ден да бъдем простени. Защото както се казва, пак цитирам Библията „Прости, за да бъдеш простен“, а аз казвам, да ти бъде простено и да живееш спокойно. Когато искаме нещо да стане, с цялото си сърце и душа, с пълна вяра да го искаме. И ето ти, чудото е станало. Всяко нещо има памет, която се закодира в пространството и после се връща обратно към нас. Ако искаме само добри неща, това ще стане. Ако искаме лоши и това ще стане. Така например   войните,убийствата,грабежите,наркоманията,самоубийства       това са само наши желания. Тук се включва алчността за власт, пари, а самоубийствата изпадане в безисходица. Това се случва при хора, на които им липсва вярата в Доброто и Любовта. Те се наричат слаби хора. Силните    не могат да изпадат в униние, а намират разрешение на наболелите ги неща в живота. Защото ако имаш проблем, той те измъчва. Намери сили и търпение да го разрешиш и ще ти олекне.Затова да мислим правилно, да търсим Доброто и Любовта Ето моето виждане , което   охарктеризира   човека. Появата  на болка и изчакването и да премине, изгражда търпението. А, то от своя страна изражда силата  на духа т.е. волята. Честите страдания правят чавека силен и от тук се поражда  състраданието към другите. След като знаеш какво значи болка, т.е. представи се на негово място  – на отсрещния , ти си помисли дали трябва да му създаваш болка макар и  словесна. Ето защо, страданието  ни изгражда Добродетел. Човек, който не знае що  е страдание, той не може да притежава високи Добродетели. Който не може да съчувства на другите, не може да притежава това качество. ТАБЛИЦА ДОБРОДЕТЕЛ СЪСТРАДАНИЕ ОСЪЗНАВАНЕ СИЛА НА ДУХА ТЪРПЕНИЕ ЧУВСТВО НА СЕТИВАТА БОЛКА   Много ми е тъжно. Времето е много тежко. Душата на човека се изпълни със страдание. От болката живота им стана непоносим.Демонична сила властва над тях. А те се превиват от болка. Всъщност кой е виновен за това? Разбира се,  пак ние- хората. Превърнахме се в безразлични същества. Радостните мигове изчезнаха от нас. Светът стана еднообразен и скучен. Живеем в един хаотичен свят. Животът ни стана безмислен и скучен. И вървим без посока.   Времето те люшка,ту на една, ту на друга страна. С какво си се променил- с годините. Наблюдавам своята визия и не мога да повярвам. Но душата ми остава същата. Нея никой не може да ми я промени. Да, тя е вечна! В нея е истината. Тя е основният двигател на живота. Тя е заложена в човека. Ако я няма душата човек няма да съществува. Ти си такъв, какъвто си се родил. Ние се раждаме добри, но живота така ни ошлайфа и се променяме, според нашето желание. Сами си определяме пътя на доброто или лошото. И тръгваме напред. Но има нещо, което може да ни промени-нашето желание. Ох, много ме боли. Но какво мога да направя сама, след като другите си мълчат! Остана ми само да се усмихвам както в моето стихтворение.     И ПОВЕЧЕ УСМИВКИ ПО ЛИЦАТА Море, море, една безбрежна шир, в която къпят се безброй вълни. Те пеят стара, стара песен отпреди, за приказна страна, наречена България   Обичам те море, с твоя водопад от падащи звезди. Звезди от злато и вълни, вълни играещи неспирен танц.   Сред теб жена облечена в бяло, в ръката си държи икона. Играе сякаш нестинарски танц и пее песен, и моли се на Бога.   Дай ни Боже Светлина и Благодат, дай ни Боже приказното царство! В което да цари любов и доброта и повече усмивки по лицата.   Обичам моята България. Тъгувам за нея. Искам да я притисна до гърдите си и да и се радвам безспирно. .   Природата се разбунтува. Бедствия  и смъртен страх се вихрят и  сякаш ни замерват с футболни топки. по цялото тяло. и нанасят рани в сърцата ни. Раните кървят и не можем да спрем кръвта да  не тече. Тя се стича все повече и ние изнемощяваме. Още малко и ще се свлечем на земята. Но една могъща сила ни подава ръка. Издърпва ни нагоре и ние се връщаме към нея. Боже, Господи, Ти съществуваш. Ти ни наблюдаваш от своя престол и ни махаш с ръка. Сякаш ни викаш: Съвземи се, човече! Спри този забързан ход. Спри за малко! Ти имаш нужда от почивка! А ние сякаш не го чуваме. Бързаме, бързаме и все бързаме, а не знаем накъде. Това е нашето време. Но в пространството няма време.Има само безкрай. Ние сме едно нищо, от голямото Нещо. Това е безкраят. Едно начало без край. Въртим се като пумпал и все стоим на едно място. Не се осъзнаваме, че имаме нужда да се усъвършенстваме. А какво значи усъвършенстване. Ами много простичко- изграждане на добродетели. А основната градивна единица е любовта. Но онази силната, която сгрява сърцата и те затуптяват с онзи ритъм- ритъмът на цялата Вселена. От тази любов имаме нужда. От тази любов, която е част от любовта на Бога. Когато се слеем с тази любов, цялото ни тяло ще засияе и ще се превърнем в една малка светлина, която ще лумне и ще се превърне в Сияние. Това Сияние ще литне в необятното пространство и ще се слее с онова огромно Сияние, което ще освети цялата Вселена. Каква красота. Какви  нюанси! Червено, синьо, розово, жълто, оранжево, лилаво- с целия спектър на  Слънцето. И ние ще засияем. Ще ни стане леко на душата и ще литнем с  полета на Светлината. Вятърът ще я поеме и ще я отнесе в царството на Нещата. Нещата ли казах?  Но те са толкова много, че нямат брой. Те  не могат да се преброят. Ние живеем с тях. Те са нашето дихание. Те са нашият импулс. От този импулс имаме нужда. Нека, той ни води към незнайни бъднини. В това е същността на живота. Той е вечен. Един път във видимо за очите ни, друг път в невидимо тяло. Животът е паралелен. Веднъж градим новото си тяло тук на земята и отиваме там, да живеем с новото си тяло. Там, духовно се усъвършенстваме. И когато сме готови наново се връщаме на земята. Пак градим ново тяло, пак отиваме в паралелния свят и пак се връщаме. Като градим все нови тела.Но какви тела- градим, от нас самите зависи.На земята само ги градим а в паралелния свят ги усъвършенстваме. В основата на всичко  със своя властен скиптър стои мисълта. Тя е стожерът на нашия живот- земен и ефирен. А времето, то е показателят  на нашия живот. А всички времена те са различни, но животът е един. Животът на земята е Великата Школа. Чрез греховете, ние замърсяваме телата си, а в паралелния свят ги изчистваме. И всичко това е едно начало без край. Колелото на живота непрекъснато се върти. Стрелките на часовника бавно и равномерно отмерват нашият живот на земята. Но всъщност, времето е   пространствено. То е вечно. Нагоре- надолу и пак нагоре, надолу   в безкрая. Ние обичаме живота на земята. Не  се   замисляме за другия живот. Страхуваме се, че ще умрем, но всичко е лъжа ако мислим така. Смърт няма. Има само  преминаване от едно състояние в друго Такъв е животът във вечността. Но сега времето е друго. Преминахме от едно време в друго. От един обществен строй в друг. За него един млад човек почти юноша пише „   Вече и младите имат своя собствена позиция. Сърцата им вече не издържат против неправдата на това време. Време е на хаос от страдащи хора, които не могат да се справят сами без ничия помощ. И дано тази помощ скоро да дойде. Но по моему е във вярата в доброто, любовта и истината. Нека, те да възтържествуват.  В това е нашето спасение. Вярата в една велика сила, коята ще разърси отчаяните ни души. Да ни подаде могъщата си ръка и ни поведе напред към светлината. И тогава, всичко около нас ще засияе и телата ни ще се изчистят от онези токсини, които ги замърсяват. Представяте ли си? Те образуват купища сурова смрад   и в скоро време ще се превърнат в планини, които се клатят ту на една, ту на друга страна. Ако ги побутнем ще се разпаднат в миризлива, разплута   маса Можете ли да се досетите. Каква е тази разплута маса. Ще се досетите ли? Не, навярно.Това са  токсини  т.е отрови, отделени от нас  чрез нашите деяния във всички посоки. Времената  се вливат в едно в друго и образуват верига от неясности, поради непостоянството  ни. Настана    времето, когато  сме така  объркани и вече не знаем какво да правим. Объркани разкъсани от болка вървим, вървим и все вървим . А къде вървим  и   самите не знаем. Търсим, търсим   и все търсим,   и не можем   да намерим това,  което търсим. А какво  е то? Истината за себе си.. За своя живот и верният път, по който да тръгнем. Да започнем да се усъвършенстваме, което значи,  изграждане на добродетел.  А  той е най- верният път към съвършенството. Да си съвършен, значи да си мъдър. А мъдростта е висша степен на  знания и опит,които изграждат интелект. Има разлика между интелект и интелигентност. Ние трябва  да се стремим към този висш интелект, който  ни превръща в божество, което се доближава до Бог. А какво значи Бог- братство и обич в галактиките… Тогава ще цари онази хармония, от която имаме нужда… Тя е светлината, която огрява душите. Душата е онова светещо тяло, което свети според степента на своето духовно изграждане. Това всичко събрано на куп, прави онова висше същество, което сияе и излъчва хиляди звезди, които светят на небето. Но време изпълнено с много негативизъм. Войни, убийства и какви ли не още.  Природата забушува. Тя плаче от болка от хората, които я замърсиха, едно от нечистите мисли, друго от негативните действия. Тя отвръща със същото- проливни дъждове, наводнения, снеговалежи,преспи, свлачища, катастрофи . Пак се връщам назад, годините 1946-1989. Настъпи пълна промяна в областта на икономиката, производството и културата.Множеството  фабрики и заводи станаха собственост на държавата. Промишлеността се централизира и се насочи към планово развитие. Въведоха се безплатни здравни грижи   и образование. Създадоха се нови жилищни квартали, социални обекти, като спортни комплекси и културни центрове. Настъпи пълна промяна в инфраструктурата на градовете. Построиха се нови пътища  . Но по време на социалистическото управление в България имаше доста фалшиви герои,но и някои истински. Един от тях за който не се знае много, е професор Иван Попов.Той принадлежи на комунистическо семейство, но има интереси  към физиката и точните науки.Следва в Германия,където за постиженията си получава професорска титла.След Втората световна война защитава няколко патента в Германската демократична република и е издигнат за заместник министър на индустрията.При посещение в ГДР тогавашния ръководител на България Тодор Живков разбира за него и по негово настояване той е поканен в родината си. Става министър на икономиката и заместник министър- председател.Попов е в основата на развитието на индустрията за производство на компютри и създаване на информационни технологии в нашата страна. Иван Попов умира през 2000 година в родината си,забравен от всички. От 1987 година, България се превърна в най-големия производител на компютри и създател на информационни технологии в бившия социалистически блок,включително и бившия СССР.По това време ,тя е на четвърто място в света,като индустриален потенциал и постижения в тези области. А през 1991 се превърнахме в независима Република. Настъпиха  социални и културни промени. Започна  да  се отваря към света. Постави се началото на пазарната икономика. Започна да се развива   бизнеса и търговията. Но едновременно  с това стана  промяна в съзнанието ни. Станахме материалисти, мрачни и безразлични Алчността за власт и пари надделяха в нас… Просто се променихме.Не ни вълнува нищо. Състраданието  изчезна. Доброто се затри нейде. Да не говорим за любовта.   Кълнем, проклинаме, обиждаме в името на БОГ.  Не БОГ наказва, а  ни се самонаказваме за нашите дела. Най- вече произнесените думи. Те удрят върху нас и така, ние  се самоунищожаваме. Всяко лошо деяние и думи рекушират върху нас. И после си казваме: Защо Бог ни наказва.  А понякога дори не се замисляме и продължаваме по старому. Всичко  е много просто. Тук ще намери място едно мое стихотворение. СИЛАТА НА ВСИЧКИТЕ ДУШИ Къде си ти, приятел мой, къде изчезна твойта вяра? Къде се скри в сърцето ти и огънят във него? След всяко лошо идва и добро, след мъки и страданията е радост Не се отчайвай, приятелю.. Не предизвиквай своята съдба, с лошо, с черни мисли. Защото мисълта върви напред и става туй, което си помислиш. Животът казват е борба, а за борбата е нужно сила. Със сила в бой се побеждава, силата на всичките души Висшата добродетел. Когато започнем да говорим за добродетел, не можем да не изречем името на Исус Христос. В Неговото име се крие символика, която води към размисъл. Х – са двата меча кръстосани – Добро и Зло, Р- Разум, И- Истина, С- Сила, Тос -тяло на Славата . Това ще рече, че чрез вечната борба между Доброто и Злото, чрез Разума, Силата и Истината, ние градим Тялото на Славата. А то е тялото на духовната ни същност, което показва до каква степен е неговият духовен потенциал, т.е. Духовен интелект. До каква степен се е усъвършенствувала  в изграждането на добродетел. Тук не можем да отречем, че за изграждането е необходимо страдание, макар че не ни е приятно да слушаме за него. Нима не казваме, че най- силна е изстраданата любов. Животът е вечната борба между Доброто и Злото. Между плюса и минуса. Падения и възкачвания и така до безкрая.   Силата и добродетелта на Исус идват от големите страдания, на които е бил подложен. Страданията, изградили състрадание в него и съчетано с голямата му любов към хората, създали Човека-Бог, който правил поредица от чудеса. Чудеса, да помага на страдащите чрез мисълта, която има голяма сила. Макар, че чудеса не съществуват. Чудесата са за неукия човек. Всичко е физика и химия и една вечно движеща се сила- мисълта, която твори и руши. Тя изгражда хиляди мисъл- форми, които се материализират и се превръщат във физична величина. Ето защо, преди да направим нещо, трябва много да мислим как да го направим, без да има последствия за нас и другите около нас. Както се казва: “Думи и дела да се покриват.” Злото е показател, до каква степен е стигнал човек. Желанието е наше и ние сами решаваме по кой път да тръгнем. А пътищата са два, няма среден. Те са към светлината и мрака. Да изберем еталона на добрия или лошия човек. Защото добрият човек е слънчевият човек, който излъчва светлина, която се превръща в сияние. А лошият човек е този, в който бушуват злите демонични сили и го преследват навсякъде. Той е изпълнен с изключителна агресивност и предава своята агресивност на другите, като им причинява зло и болка. Един слънчев ден Исус се изкачил на една планина и пред голямото множество започнал да проповядва: 1.Блажени бедните духом, защото е тяхно царството небесно. 2. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Плачещи са тези, които се разкайват за грешките си и молят за прошка. Всички те ще се утешат, защото ще получат прошка. 3. Блажени кротките , защото те ще наследят земята. Кротки са онези, които не дразнят другите и сами не се сърдят. Те понасят търпеливо оскърблението и прощават на ония, които ги оскърбяват. 4. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Гладните и жадните за правда са онези, които се стараят да разберат истините, които е проповядвал Исус. 5. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани. Милостивите помагат на всички, които имат нужда. 6. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Чистите по сърце нито вършат лоши работи, нито пък мислят никому зло. Те са всякога с чиста и спокойна съвeст. 7. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Миротворците не само не влизат в разпра с някого, но се стремят да помирят другите, да няма помежду им вражда. 8. Блажени изгонените заради правда, защото е царството небесно. Лошите хора могат да преследват всеки, който казва истината. Ние трябва да се боим от тях. 9. Блажени сте вие, които ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжливо, каквато и да е лоша дума заради Мен. 10. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небето: така бяха гонени и пророците, които бяха преди нас. Съветите и мъдростите на Исус са един еталон, един бисер, който трябва да съхраним дълбоко в сърцата си. И тогава ще бъдем ония слънчеви човеци, излъчващи светлина, която ще се превърне в сияние   А сега нашето поколение боледува,защото е пренаситено с чужда енергия, по-точно негативна. Тя идва от натровената атмосфера – едно. Две от нечистата ни мисъл. И три – от нашите ръце, т.е. от необмислените наши творения (заводи, фабрики, които натравят въздуха около нас) и др. Както казах в една от лекциите си, цялата информация се настанява в енерго-информационното поле. То е полето на сетивност и именно тук е информацията за нашите болестни процеси. Чрез него чувстваме присъствието на човека като същност. Чрез него се привличаме и отблъскваме. А чрез сетивата си, които също са в това поле, чувстваме собствените си и болките на другите. Ето защо, трябва да правим равносметка на своите деяния. Ако сме обидили някой, да искаме прошка.  Тя   е елексирът, от който ни става благо на душата и се чувстваме пречистени и спокойни. Обидата е бацил, който се настанява в съзнанието и се разпространява в цялото ни тяло. Това ни кара да почувстваме болката от нещото, което я е предизвикало. За да не се настани в нас този бацил, необходимо е да отидем при човека, който сме обидили и да си простим Всяка същност е родена да обича. Обичта облагородява човека и го прави по-добър. Възкачва го на най-високия пиедестал и го кара да литне в безкрайното пространство. Една истинска Любов сближава световете и кара душата да пее от щастие. Една тръпка, един трепет чувства човекът, който обича Любовта. Обич за обич, Любов за Любов! Два лъча кръстосани, образуват буквата „Х“, която значи Христос. А Христос е Любов. Изключителна много ме трогна статията на   Професор доктор на науките Венелин ТЕРЗИЕВ Ще си позволя част от нея да имате възможност и да я прочетете, но в резюме.     Бяхме свидетели в най-новата ни история, на подобни събития, и не особени приятни последици. Търсихме отговори на процеси, които следваха един след друг в необратима последователност – главоломна безработица, инфлация, затриване на цели отрасли от икономиката, обезлюдяване на цели райони, погубване на традиции и много други. И най-лошото в това е, че тези процеси се повториха няколко пъти в последните тридесет години. Винаги търсихме и намирахме оправдания за случилото се или случващото се, но не намирахме възможност да намерим подход или решение отново да не се случи. Промените не винаги са лесни, но в ретроспекция може да се окаже, че са най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Може да са вдъхновени от очакването ни да ни се случи нещо ново и неочаквано и това да е един вълнуващ риск. И ако това звучи приемливо, когато става дума за един индивид, то за развитието на една общност или на цялата ни държава е достатъчно неприемливо и дори не може да бъде облечено във философията на съответната легитимна форма – дали ще е стратегия, закон или план за действие.  Както казва Бил Клинтън: „Цената да правиш едно и също нещо е много по-висока от цената на промяната.“, но дали винаги това е правилната позиция“?  Било е така. И не революции и еволюции са ни нужни днес, а да поседнем малко, да помислим много и да вземем правилно и далеч по-обмислено решение, за да не бъде неизбежната промяна отново подмяна или там какъвто етикет си харесаме. И към настоящият момент съществуват обстоятелства, които могат да катализират обществени и политически процеси. Те могат да бъдат разглеждани, като такива от вътрешен характер и такива от външен характер. Тяхното относително влияние към протичащите процеси може да бъде интерпретирано и коментирано по различен начин, но последиците от такава развръзка ще бъде наложилата се променена ситуация Сега сме заредени с енергия, патос, много думи, изрази, знамена и дори факли, но дали сме заредени с идеи е трудно да се каже…  Кратката историческа справка показва, че в относително такъв порядък от време се променят обстоятелствата и събитията следват едно подир друго, а резултатите ги оставяме на случайния избор. Дали така ще се случи е рано да се каже. Това е трудна мисия и за най-добрите политически анализатори. Не пренебрегвам и тези факти и обстоятелства на външната среда и външните фактори, които неминуемо оказват своето съществено влияние, Но те бързо могат да бъдат пометени от крехки вътрешни събития, а после ще се съобразяваме с тях и дори ще им се подчиняваме. Казва професорът.   Понякога си мисля,че трябва да се връщаме по-често в ученическите си години, за да разберем някои   важни  неща!  Досега, младите казваха, че не могат да живеят в такава бедна държава, като България, Сега е време на нас, по-възрастните, да бягаме от бездуховността и дефицита на ценности. Май с бедността се живее по-лесно!“      Да. Има едно  нещо, което ни прави слаби. Което ни създава болка. Това са предизвикателствата от всякакъв характер,Те съществено вярно  отразяват последващите    действия.    Ще дам следния пример. Война, разруха,   хиляди убити и толкова много щети.И кой е виновен?  Естествено,  нашето ниско съзнание. Не мислим за последствията. Това е предпоставка за предизвикателство от отсрещната страна. И пак жертви, пак разруха. Животът се базира на предизвикателства. Има един буквален израз :“Танто за  танто“ Каквото повикало, такова отговорило. Но кой да ти мисли. Светът се руши. Преобладава страха от нещо лошо, което може да те сполети. Няма нищо сигурно и вечно. Върху това трябва да се замислим. Идваме, живеем във временното си жилище- Земята и си отиваме. И всичко от нашите действия и  преизвикателства остава на земята. И с какво ще ни запомнят идните поколения! С войни и разруха. Какво ще остани тогава? Една гола  земя, чийто жители вече нямат сили да дишат и живеят. Не е ли дошло времето да се осъзнаем. Да мислим правилно и за добро, за да запазим нашата майка, нашата земя.    Случайно ми попадна  едно изключително интересно интервю  с  проф. Биолчев, в ефира на Българското национално радио. То буди интерес и ни дава възможност да направим една равносметка за нашето минало и нашето присъствие, като част от историята. Според него присъствието на миналото е част от културното мислене и част от усещането за присъствие на тази земя. Не разбирам хората, които говорят срещу историческите факти, а обожествяват други измислици, които почиват върху тях. Важното е тези, които имат усещане за нещата, да чуват доброто. „Това какво е наследство – е свързано с чувството за национални ценности, в крайна сметка опира до интелекта и равнището на образованост на отделния човек“, посочва още той. Според него политиката изобщо не остава като наследство, а като последствие. По неговите думи, културата не изгражда наследството, а сформира всичко. Високата култура и мислене са тези, които дават шанс на един народ да живее със себе си. „Истината е начин на преклонение пред реалността и умение да се извади това, което събираме като житейско познание, това, което наистина има някаква ценност. Най-тежкото при историческото възпитание е, че отделните митове се преплитат с реалността, която е била някога. Митовете понякога я изместват. В това отношение сме доста податливи като народ. Митовете винаги ги има и те шестват там, където има податлива умствена почва“, казва още той. Според него „никога не е имало период, в който да има желанието  за справедливост за всички. Цивилизацията се опира върху йерархия“.

Обичам  всички страни във света,както и техните  мирни жители, а не военолюбивата политика.Толкова   хора загинаха, които нямат вина. Но политиката  ги унищожава.Толкова деца загинаха, които бяха изпратени да воюват. И то за какво! Борба за територия и власт. Някой над  някого.

Ето какво казва Конфуций

+Да изпращаш хората на война без обучение, означава да ги предаваш.“

От историята нима не знаем, че от дълбоко минало, България е била силна и мощна държава Тя се е простирала между три морета- Средиземно, Егейско и Черно море. Минали годиин. Една част от нея е взета по договори, друга ограбена, докато остане тази нашата- малка България.Но ние сме мирен и търпелив народ, и до сега не сме имали претенции да си върнем завзетата територия. И чета, че наши съседи претендират за трите морета. Нима всички не живеем в един свят и трябва да бъдем добри приятели. Че трябва да си спомним, откъде сме дошли и къде отиваме. За там не е необходимо нищо. Остава само споменът за нас. За тези хора, каквито сме. Гордея се, че съм българка и родена в  долината на  царете и розите-  Казанлък Тук ще цитирам едно мое стихотворение. . МАЙКО МИЛА Българиьо, ти си мойта сила, ти си моят Рай. В теб съм се родила, в теб ще съм докрай.   Където и да ида, все пред мен си ти Моя ,мила , родна Майко, вечна ще си ти.   Но сега си във окови и е нужен дух. Туй е нашето спасение, туй е истината знай!     Времената се променят, а и мисълта на хората се променя… Имало е много велики мислители. И сега ги има, но в тях е останал споменът  от предните им животи.    Животът ни на земята никак не е лек, защото тук са болките и страданията, омразата, агресията, лъжата и още много, много пороци, от които не можем да избягаме. Освен, ако желаем да се преборим с тях. Затова се казва: „Вечната борба  между Доброто и  Злото“    Нека  тръгнем нaпред, към Светлината! Тя ни викаТя ни приветства с „Добре дошла при нас!“    Тази Светлина е Светлината на Новото време. На новият човек, който ще бъде еталон на подражание , спазвайки принципите на Новото учение БВС – Благородство в постъпките Вяра в Доброто и Сила в Истината /Истинска Сила /.    Да тръгнем заедно с теб, приятелю! Напред към Новото време!   Миналото си е минало. То не може да се върне. Нека да гледаме в настоящето! Какво са казали мъдреците  за човека Мъдрият човек не прави на друг това, което не желае да му бъде сторено на него. – Конфуций Добър човек е този, който се отплаща на другия с добро. – Платон

 Мъдрецът говори, когато има да каже нещо, а глупакът – за да каже нещо. – Платон

Да говориш много и да кажеш много не е едно и също нещо. – Софокъл

 От мъдростта израстват 3 плода: добре да се мисли, добре да се говори, правилно да се действа. – Демокрит

Който побеждава другите, е силен. Който побеждава себе си, е могъщ. – Лао Дзъ

 Умен е не онзи, който знае всичко, а който знае необходимото. – Есхил

Поука вместо омраза, усмивка вместо презрение. – Епикур Да живееш значи да мислиш. – Цицерон

 Глупакът има голямо предимство пред образования човек: той винаги е доволен от себе си. – Наполеон

Умният обича да се учи, а глупакът – да поучава. – Антон Чехов       И накрая ще завърша  с моите мисли за България и Света.    Обичам България, обичам и целия свят, с неговите хора, които искат мир и  свобода. Но демонът-  война властва  над цялата земя. Той не дава покой и отнема толкова животи Толкова млади хора и деца се затриха завинаги в земята и няма да видят своето бъдеще. Мир на праха им.     Моето единствено  желание е да има мир на планета Земя. Да спрат военните действия. Ние сме едно цяло и населяваме нашата планета. Всички хора сме   една същност.    Виждам бъдещето на света. Един свят огрян от светлина и усмихнати много хора, подали си ръце. Крачат без да се страхуват, че някой  над някого  ще властва и ще убива. Свят във воал от светлина, която огрява телата и душите им.  Край  Автор и редактор Мария Герасо      МАРИЯ  ГЕРАСОВА     Родена съм  в град Казанлък, а от 1997 година, живея  в град Пловдив. Първата  ми професия е акушерка, а след клинична смърт,животът  ми се  преобърна наопаки. Започвам да пише стихове, още в клиниката,в която работих. През това време съм член на клуба на „Здравните работници“,след това клуба за хумор и сатира „Весели пера“,и клуб „Младост“, след което   сътрудник на радио „Пловдив“,  като имам собствено участие в него.  Бях  сътрудник на телевизиите- ТЕНЕН, Национална,  Пловдивска обществена телевизия,     телевизия Евроком , БНР „Хоризонт“. Пиша в регионалната, националната и международната преса.  От 1992 госина съм  издател  и главен редактор на регионален вестник „Сияние“ който от 2010 година се преврна в международен електронен, чийто издател и главен редактор съми досега.. Член съм  на Съюза на българските независими писатели и Съюза на българските журналисти- Европрес. Автор съм на 18 книги и пет национални литературни алманаха на българите в страата и чужбина-за проза  и поезия- „Да си подадем ръце“, „Всичко е любов“ „Сърдечн иструни“ “Космически искри“ и“Звезден блюсък“   Пиша сценарии и пиеси. романи сатира Взех участие в националния конкурс по драматургия. Книгите  ми се намират в Народна библиотека „Иван Вазов“-Пловдив   и Регионален архив. Председател съм  на Съюз „ Духовно възраждане- България“- общественик. От автора https://www.youtube.com/watch?v=PZnEZGI6rJQ       

Евгения Янакиева

Родена е в с. Ломница, Кюстендилско. Детството в най- ранната си младост е живяла в гр Кюстендил.Там завършва средното си образование.Висшето си образование завършва в София – в УНСС, специоналност Икономика на транспорта.Работила е като научен сътрудник първа степен в Институт по икономика на автомобилния транспорт- София.Има редица публикации по специоналността си в специализирани издания. В същото време работи като извънщатен сътрудник в културна редакция на Военно издателство – София. От 1989 г. Работи в НАП София като гл.д.инспектор .Нейни афоризми  се излъчват редовно в предаването Хоризонт на  Българско Национално Радио.Публикува свои афоризми във вестниците „ Над 55“ и „ Втора младост“. Издала е книгата „ ЖИВОТЪТ КАТО ПЪТ“. Има две дъщери. Едната е лекар – ерготерапевт.  Другата е учителка. Интересува се от последните достижения на на науката в областта на възникване на Вселената и човека., както и от изследванията на физиката за съзнанието и мисълта.

 Когато са на кръстопът  и не знаят  какво да правят,  хората най –често търсят вдъхновяващи мисли и цитати за живота , любовта , истината от древността до наши дни. Следващите кратки изречения ще ви представят моите виждания по тези въпроси.

Всяко нещо , което е без мярка , наранява.

Със смъртта си ще отнесем само това , което сме направили за другите.

Който непрекъснато прецаква държавата , не трябва да се сърди , че тя не работи.

Непремерените шеги нараняват.

Ако имаме желания , имаме и възможности.

Колкото повече знаеш , толкова по-самотен се чувстваш.

Алкохолът не разрешава проблемите , той ги създава.

Важно е да избереш хората , които ще бъдат в живота ти , но още по – важно е да решиш кои не искаш да бъдат.

Ако си честен със себе си , ще бъдеш честен и с другите.

Щастието идва , когато победим страховете и страстите си.

Животът никога няма да е лесен , но ще си струва.

Ние най – често получаваме не това което искаме , а това , което ни трябва.

Човек се познава по това , което го прави щастлив.

По-добре с истината да нараним, отколкото с лъжата да заблудим.

Какво да правим решава умът , а как се чувстваме , решава сърето.

Не можем да бъдем винаги прави , но можем да бъдем винаги добри.

В малките неща  са скрите.и великите истини за живота.

Физическият без духовният свят са немислими.

Ще запомним само тези хора , които са обикнали не само тялото ни , но и душата ни.

Човек получава това , в което вярва и за което мисли.

Преодолявайки страховете си , успяваме във всичко.

Не е важно какво казваме , а какво вършим.

Умът ни ражда страховете , а сърцето ги побеждава.

Любовте.не е  в думите , а в действията ни.

Любовта е като цвете и умира без грижи.

Колкото и да обичаш парите , те никога не ти отвръщат със същото

Когато нямаш сили да грешиш , ставаш праведен

Злото само взима, никога не дава.

Вярвай нй умния враг, не на глупавия приятел

 Любовта е таинство , от което се събуждаме плачейки.

Не можеш да бъдеш лъв , ако си роден да бъдеш мишка.

Не съществуват провали , а само уроци.

Не страшно да е празно портмонето ти , а главата ти.

Оптимизмът на някои хора е от недобро познаване на живота и хората.

Разликата между успешния и  неуспешния човек е само страхът.

Преживеният в страх живот , не си заслужава  живеенето.

Действията на пияния са мислите на трезвия

Свободата е най висша ценност , а свободията – в основата  на простотията.

Кайто не може да твори , може да руши.

Слушай сърцето си , дори и ако ти говори глупости.

Мъжът ловува , а жената го хваща.

Всеки греши      но само глупавият повтаря  грешките си.

Нещастието ще те измъчи, но и ще те научи.

Красиво е онова , което обичаш.

Ако сте кръгла нула , не очаквайте да сте нещо за някого.

Колкото по – малко говориш , толкова повече слушаш.

Търпението е горчиво , но носи сладки плодове

Колкото по-малко храна , толкова по – дълъг живот.

Мъжете обичат това , което не могат да достигнат.

Ние българите най обичаме , чужденци да се наричаме.

Тълпата е най – лошият съветник.

Неприятностите не изграждат характера – те го разкриват

След брака много хора разбират какво е щастието , но е твърде късно.

Стареем и все по – малко ни интересува чуждото мнение.

 представя Мария Герасова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А ТИ КАКВО ГОВОРИШ?

Такава ли била работата, та тръгнахме да се гоним? Кой кого гони, аз тебе тук , а ти мене. Ама, оня видиш ли го, беш да го няма от тук! Тъй се е наваксал, чак шапката ти ще падне. А бе, може да не падне, ама като му зашлевя един, ще се превърти на 180 градуса. Ще кажеш как тъй, а? Да, ама като е тъй, не е онъй. Щото се пише на голям ербап. А ха… Хайде, добре, че са предните ми зъби. Па да си продължим. И вече не му е тук мястото. От село бил, пък тук дошъл и се надул като пуяк. Вижте го, бре хора? Без съдържание, а инак на големец се пише. Голям лидер, братче. А не може две думи да напише на български. Говори само английски. Сега било модерно. Като, че майка му не я знам. Живее си женицата на село и си говори само на български. Май селските хора не са забравили българския? Те са израснали там и са сраснали със земята. Корава е тя, много твърда. Нали е наща, българската! Селските хорица си я обичат. Тя ги храни, тя им дава животец. Пък животът се дава веднъж на земята. А нашият виждаш ли го? Забрави я таз земя. Като, че не е негова. Се по чуждото му отиват очите. За него, нащо няма смисъл. Говори си английски и хич не му пука, че е нашенец. Ей, забрави той, забрави, що е рекъл народът: “Туй що е наше, любя, тача и милея“. О, човече… Съвземи се и вдигни се, бе! Твоят род е велик. Какво ще кажеш ти, дето говориш само английски и пишеш на латиница? От кой род и родина си? Аха, тъй значи! Правиш се на разсеян! Забравяш от къде си. Като те хвана под мишка и ще те заведа ей там, в твойто село, да видиш кво правят хората. Ората сеят на тяхната земя. А тя е наща, българската. И говорят само нашият език- българският.

А ти какво говориш?…

писателят сатирик Мария Герасова / Весела Будилкова/

, 

Научният метод (метод има гръцки произход и означава „изследване, учение, път на познание“) е система от принципи (които се развиват и променят), с помощта на които се достига до обективно познание на действителността. Всяка наука има специфични методи на изследване.

Включва наблюдения, измервания, предположения, експерименти и верификация – в този ред. Последователното прилагане на научния метод е това, което различава науката от лъженауката и други форми за придобиване на знания.

Предмет[редактиране  

Разграничението между наука и лъженаука е общофилософски въпрос, наречен проблем за демаркацията.

Всички учени работят по един и същ начин при добиването на знанията, въпреки че отстрани това не е очевидно: някои учени разказват, че са се доверили на вдъхновение и прозрение (интуиция), докато други изтъкват систематичността като главен двигател в своите изследвания.

Вариант на точната интерпретация на научния метод е да се каже, че той не служи за придобиване на знание, а само за проверяване на вече придобито знание.

Във всеки случай има съгласие за това, че научният метод предлага начин да се гарантира, че знанието не е изкривено от субективни влияния и че грешките могат да бъдат открити.

Описание[редактиране 

Научният метод предполага извършването на следните стъпки при придобиване на знания:

• Изследвай явлението, което искаш да опишеш. Събери данни и/или направи измервания.

• Обмисли получените резултати и формулирай хипотеза, която ги обяснява.

• Предположи на основа на хипотезата нещо, което все още не си наблюдавал.

• Провери дали предположенията са верни с допълнителни изследвания и/или нови експерименти.

• Прецени дали хипотезата може да бъде вярна. Ако не всички предположения са излезли верни, значи хипотезата не е вярна. В такъв случай формулирай нова хипотеза. Ако предположенията са излезли верни, направи нови предположения и ги провери отново.

Тези стъпки се повтарят непрекъснато, като по този начин формират все по-голям фундамент от добре проверени хипотези, които заедно могат да обяснят все повече явления. Научният метод позволява тези стъпки понякога да се изпълняват в друг ред, но при всички случаи те всички трябва да бъдат преминати. Теоретичните физици например понякога първо измислят цяла нова теория, преди да започнат да мислят какво точно искат да изследват.

Изследване[редактиране 

По време на стадия на изследване е важно всичко да бъде пълно и подробно документирано. Не е достатъчно само да се публикува хипотезата. Научният метод изисква всеки, който поиска, да може да подложи хипотезата на проверка. Затова е необходимо всички наблюдения и точният метод, по който те са направени (и това как могат да бъдат възпроизведени) да бъдат също публикувани. Възпроизводимостта е важно изискване за всеки, който иска да направи сам преценка, а тя се основава на пълна документация на всички измервания, които са направени при изследването.

При описание на експериментите учените често използват дефиниции, различни от познатите в ежедневието. Това е необходимо, за да се осигури възпроизводимостта. Много понятия, които вършат работа в обикновения живот, не са подходящи за това. Дължината на един месец например може да бъде между 28 и 31 дни, но в същото време има различни дефиниции за ден и така излиза, че и терминът „ден“ е недостатъчно точен в един научен доклад.

Обмисляне[редактиране  

При обмислянето учените търсят обяснение за наблюдаваните явления. Важен аспект на една научна теория е, че трябва да бъде възможно да се направи измерване, което би могло да доведе до отхвърляне на хипотезата (хипотезата трябва да бъде фалсифицируема за да бъде призната за научна). С други думи, ако не може да бъде измислен експеримент, чийто резултат би могъл да обори хипотезата, тя може би е истина, но в никакъв случай не е научна.

Ученият трябва да се пази да не бъде пристрастен и да не взема предвид при разсъжденията си само една част от наблюденията. Ако една теория е базирана на всички наблюдения, шансът тя да излезе полезна е много по-голям.

Важно допълнително правило при една нова теория е, че тя не трябва да бъде по-сложна, отколкото е необходимо, за да бъдат обяснени всички наблюдения. Например ако след буря дърво е паднало, възможна теория е „Това дърво е било ударено от светкавица. В тази теория има само 1 допускане – че не слон или порив на вятъра е повалил дървото, а светкавица.

Друга възможна хипотеза би била, че дървото е повалено от извънземни същества, високи 200 метра. Тази теория прави голям брой допускания – само някои от тях са, че съществуват извънземни същества, че те могат да извършват пътувания в космоса и че биологията им позволява да станат толкова големи.

Дори и при съблюдаване на правилото „колкото може по-просто“, за всяко явление могат да бъдат измислени куп хипотези. Някои явления са толкова сложни, че броят на допусканията, които са необходими за изграждане на задоволителна хипотеза, е прекалено голям. Все пак и в такива случаи, ако се съблюдава правилото „колкото може по-просто“, шансът хипотезата да е полезна е максимален. Трябва да се отбележи все пак, че това не е твърдо правило, чието спазване се изисква от научния метод.

Предположение[редактиране 

Хипотезите се смятат за толкова по-добри, колкото по-голяма предсказваща сила имат. Колкото повече наблюдения могат да бъдат обяснени с 1 хипотеза, са възможни толкова повече наблюдения, които биха могли да покажат, че тя не е вярна. Хипотезата „Всичко се превръща в шоколад, ако никой не гледа, и се превръща обратно в това, което е било, ако някой гледа“ никога не би могла да бъде отхвърлена, защото е формулирана така, че контролът е изключен. Тази хипотеза няма предсказваща сила и не е научна хипотеза. Хипотезата, която гласи „светлината се изкривява в силно гравитационно поле“ (една част от Теорията на относителността на Айнщайн) е силна хипотеза, защото ясно подсказва какви измервания могат да се направят, за да бъде проверена. Ако се върнем към поваленото дърво, хипотезата за светкавицата предсказва, че би трябвало да има следи от огън и че радарът за наблюдение на светкавици би трябвало да е отчел светкавицата.

За да се формулират прогнози, базирани на дадена хипотеза, може да се използват импликации („ако-то“ съждения). Започва се с допускането, че хипотезата е вярна и се разсъждава какви биха могли да бъдат последиците от това. Когато се получи ясен извод, чиято истинност не може лесно да се установи на базата на по-ранни хипотези, той е възможна прогноза, базирана на новата хипотеза. Например според уравненията на Айнщайн часовниците би трябвало да се държат различно от очакваното. Чрез разсъждения, базирани на допускането, че уравненията са верни, се стига до заключението, че един точен часовник в един бърз космически кораб би вървял различно от аналогичен часовник на Земята. През 1905, когато са публикувани теориите на Айнщайн, космическите кораби са били фантастика, но междувременно са извършени различни тестове на тази прогноза и всички те съвпадат с прогнозите на Айнщайн.

Проверка[редактиране 

Всяка хипотеза трябва да се провери чрез изпълнение на експерименти и измерване на резултатите. Тъй като измерванията по принцип са неточни и тъй като апаратурата става все по-добра, новите измервания често са по-точни от старите. Поради това понякога при повтаряне на измерванията се наблюдават отклонения от съществуващите теории. В идеалния случай експериментите трябва да бъдат описани така, че всеки, който иска, да може да ги изпълни многократно. Това се нарича „възпроизводимост“.

Един добър научен експеримент трябва да отговаря на няколко критерия. Трябва да има възможно най-малко свобода при интерпретацията на резултатите: свободата може да води до виждане на това, което ни се иска. Освен това един добър експеримент трябва да бъде така построен, че влиянието на външни ефекти да бъде изключено. Например при проверката на действието на ново лекарство трябва да се изключи влиянието върху резултатите на вниманието, което се обръща от лекаря на пациента и плацебо ефектa.

„Проверка“ може би е заблуждаващ термин. Всъщност теорията не се проверява: единственото, което може да се направи в тази фаза, е да се достигне до заключението, че на база направените експерименти хипотезата не може да бъде отхвърлена.

Оценка[редактиране  

Всяка хипотеза може да бъде незабавно отхвърлена, ако достоверно може да се покаже, че тя невинаги е в сила, колкото и важна и стара да е съответната теория. Поради този принцип цялото научно знание е постоянно в движение: в края на краищата, във всеки един момент може да бъде направено ново наблюдение, което оборва стари хипотези. В гореспоменатия пример с поваленото дърво отсъствието на следи от огън или отсъствието на отчетена от радара светкавица биха направили старата теория неправдоподобна и в комбинация с един доклад за ураганни ветрове може да се формулира нова теория (например, че дървото е повалено от вятъра).

Друг важен аспект е, че експериментите, които водят до отхвърляне на една хипотеза, трябва да се извършат от различни учени, за да не излезе, че те се основават на предразсъдъци, объркване или измама. Научните списания използват за тази цел рецензенти — учените изпращат своите изследвания за публикуване, но преди те да бъдат публикувани, независима група експерти подлага резултатите и изводите на оценка. Недостатък на този метод е, че независимостта на членовете на групата също може да бъде подложена на съмнение. Изследвания, които са публикувани без рецензенти, могат да бъдат отхвърлени едва след публикуването им. Това нерядко води до големи скандали, като например при публикацията за студения ядрен синтез от Флайшман и Понс.

от  Уик ипедия

 

Днес повечето хора считат, че филистимците не са нищо повече от символи в библейските истории. Те съставлявали народа, водил дълги и кръвопролитни войни с античните евреи. Голиат, който се изправил срещу Давид, също бил филистимец. Също така те били народът, владеел Палестина преди идването на Самсон и народа му.

За повечето хора днес филистимците са повече част от легендите, отколкото част от действителната история. С напредъка на археологическата наука експертите откриват все повече данни, които разкриват отдавна забравените факти за този велик някога народ.

Все повече се вижда, с осветляването на миналото им, че филистимците са играли много по-голяма роля за историята, отколкото някога сме предполагали.

Филистимците и морските народи

През 12-ти век преди новата ера в източното Средиземноморие се появили нови хора, които станали известни като морските народи. Появата им предизвикала истински апокалипсис и сложила край на редица велики цивилизации. Дълго време никой не знаеше какво е станало с тези свирепи воини. Това обаче се промени в края на миналия век, когато бе открит архив с древноегипетски папируси, където за морските народи се говори като Peleset или хулиган. Много от учените смятат, че именно от тук произлиза и името филистимци.

Напреднала технология

Документи, описващи нашествията на морските народи, ги описвали като непобедими воини. Анализи показват, че те имали военни технологии далеч по-добри от всичко, което виждали цивилизациите от стария свят. Според учените те докарали желязото на Стария континент и сложили край на бронзовата епоха.

Билките на филистимците

Освен нови оръжия филистимците донесли в Европа и Близкия изток някои нови култури. Според изследвания след тяхно заселване в различни части на Средиземноморието започнали да се отглеждат над 70 вида нови растения. Някои от тях днес изглеждат като неразделна част от живота ни. Благодарение на тях днес използваме кориандър, кимион, дафиново дърво и не на последно място – опиум.

Те донесли със себе си тъмни векове в Европа и Близкия изток

Разорението, причинено от експанзията на морските народи, хвърлило Източното Средиземноморие и Близкия изток в тъмна ера. Градове и цели империи били сравнени със земята. Цъфтящата някога търговия и културният подем замрели. Цели 200 години били необходими, за да се възстанови регионът. Това станало близо 80 години след като египетският фараон Рамзес II успял да пороби и до голяма степен избие филистимците.

https://sanovnik.bg/n-80979-%D0%9D%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%8F_%D0%B7%D0%B0_%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BC%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5

Таг археологически разкрития   филистимците

Снимка: istock

https://www.zname.info/news/17135900334057/velingradska-izlozhba-v-batak-velikdenskite-yaytsa-na-balgariya-minalo-i-nastoyashte

 

Снимка: Getty Images

Или как държавата успява да взима най-лошото от шареното ни минало

Ако сте гледали телевизия през 90-те и началото на новия век, няма как да не ви е попадал някой от онези филми, в които главният герой/ героиня „засяда“ в определен, безкрайно повтарящ се момент във времето.

Ако в Холивуд това е сполучлив сюжет за цяла поредица заглавия, в България този т. нар. „loophole“ е част от нашето битие.

Според популярния виц, страната ни е държавата с най-много часови зони – в София е 12:10, а в Добрич още е 1987 г. Тъжната действителност е, че не сме дори 1987-а, а по-скоро обитаваме някакво разтеглено пространство, в което преповтаряме най-лошите практики на периода 1920-1960 г.

Според широко разпространяван мит #ПоЦарБорисовоВреме е била златна епоха на българската държава, политика, култура и прочие. То било внезапно прекъснато през 1944 г. от шепа комунисти и Червената армия, които довели до въвеждането на човеконенавистен и изкуствено натрапен режим, който съсипал държавата ни.

Много хубаво, ама не баш. Превратът на 9-ти септември е организиран не от комунистите, а от българската царска армия. Частта с натрапването е вярна, ама до някъде.

Ако беше толкова човеконенавистно и изкуствено, защо тогава ние сме единственият народ в Източна Европа, който не се нуждае от съветска окупация след 1946 г., за да бъде кротък? „Красная“ гастролира в Букурещ, Прага, Будапеща и Варшава, но не и в София. Възможните отговори на този въпрос са няколко и нито един няма да погали душата на националистите.

Тъжната истина е, че въпреки подобряващите се икономически показатели (но подобряващи се на фона на кризите след ПСВ и краха на Уолстрийт, през 1938 г., България все още е с по-ниско БВП от това през 1910 г. – б.а.), България си остава напълно зациклила в политическо отношение.

Страната ни преминава от едно безперспективно правителство към друго. Външната ни политика е тотален провал и единствено рухването на Версайската система под напора на Германия ни носи бонуси, които ние събираме докато останалите са заети да гледат в другата посока.

Борис III успява частично да възстанови българската армия през 1937-38 г., но само защото всички очи са вперени в демилитаризирането на Рейнланд и аншлуса на Австрия. Икономическите ни показатели уж са много перспективни, но си оставаме на нивото на най-бедните и посредствени държави в Европа.

По БВП на глава от населението България остава на нивото на Югославия и Румъния, макар да ги изпреварва, за което спомага и значително по-малкият брой на населението в сравнение с двете ни съседки.

Оказва се че буксуването е придружено от същинско политическо роене – към средата на 1930-те години броят на партиите, представени в парламента, е 12.

Според историческия анекдот, партиите не се делят на крила, а на пера. Борбата се води усилено между клонящите все по в дясно сили около Александър Цанков, крайно левите фракции на социалистите и остатъците от предвоенната партийна клика, които се опитват да не потънат на дъното.

Превратите през 20-те и 30-те години показват политическата безпътица, в крайна сметка използвана от Борис III за установяването на авторитарен режим, следвайки характерния за тогавашна Европа модел.

Може да се каже че България в периода 1920-1944 г. доста напомня на България от периода 1990-2014 г.

И в двата случая страната ни преживява драматичен колапс в държавността – един път заради Първата световна война, вторият път заради рухването на Социализма. И в двата случая икономиката на страната ни минава през двоен катарзис – един път заради политическите събития в началото на периода и втори път – заради Световна икономическа криза (1929, 2009 г.).

И през двата периода имаме трансформация на стария политически елит в нов и изграждане на ограничена по размер богата прослойка, която е носител на културните, политически и социални ценности (друг е въпросът каква е разликата в тези ценности тогава и сега – б.а.).

Успоредно с тази клика съществува огромна маса от населението, чийто приходи са изключително ниски и неадекватни спрямо нуждите за поддържане на нормален стандарт на живот. Това от своя страна поражда радикализация, било в посока политическо ляво или политическо дясно.

В идеологически план периодите са характерни с нездрава носталгия към отминалите национални ценности (отново с уговорката за разликата между самите тези ценности през двата отделни периода – б.а.). И през двата периода политическите формации в страната се изграждат не на идеен, а на лидерски принцип.

Съответно политическата борба се изражда не в конструктивни противоречия около дадена програма, а около нападки на личностно ниво, обвинения в корупция и злоупотреба с власт (обикновено верни) и окарикатуряване на опонентите.

Елементарната демагогия, превърната в оръжие от Стамболийски и използвана в последствие и от Цанков, и от останалите лидери, резонира в политическата лексика на настоящето поколение държавни мъже и жени, чието образователно и интелектуално ниво не надскача, а често и изостава от това на техните предшественици близо век по-рано.

Проблемите в подземния свят са сходни. Периодът 1920-1930 г. подозрително напомня по своя размах и покушения на случващото се между 1990 г. и 2004 г. Банди, групировки и фракции, свързани и с външни пари, често от североизток, доминират криминалните хроники на съответната епоха.

И в двата случая присъдите остават неефективни, а рецидивизма – на високо ниво. Осъдени знакови политици за корупция и злоупотреба с власт също няма.

Последната прилика между периода до 1944 и до 2014 г. е, че хората и в двата случая са се залъгвали, че по-зле не може да стане.

Онова, което се случва след 1944 г. и след 2014 г. са, слава Богу, не съвсем идентични процеси. Не съвсем, но прилики все пак има и това е повод за сериозно притеснение.

През 1946 г., в България са проведени избори, на които единствената адекватна опозиция – БЗНС на Никола Петков, фактически се самоубива, призовавайки за техния бойкот. По подобен начин през 2016-2017 г., единствената по-адекватна политическа опозиция в България се самоуби, не с неучастие, а с неадекватно роене, дробене и препирни – или казано в кратце, пълна липса на далновидност и политическа перспектива.

Резултатът и в двата случая е парламент, в който доминират партии, подкрепяни тайно или явно от Москва. От там насетне следва и доста сериозно преориентиране на българската политика в посока изток.

Разбира се, членството ни в ЕС ни спасява от най-унизителните неща, които могат да ни се случат, но все пак.

И в двата периода, България залага на неадекватна и непродуктивна политика по македонският въпрос. Икономическите реформи и начинът, по който се гради концепцията за бъдещо развитие в производството, обещават печални резултати. Правосъдието е казионно, неефективно и тотално подчинено на политическите интереси.

Пак благодарение на строгия поглед на ЕС, днес физическият натиск е заменен с икономически, но иначе логиката на съдоприлагане в горе долу същата.

През 1946 г. в страната е проведен референдум за смяната на политическата система. Историческата ирония бе преизпълнена 70 години по-късно с нов референдум, отново за смяна на политическата система.

Най-притеснително в цялата тази поредица от сходства е отношението към свободата на словото и третирането на приоритетни отрасли в икономиката и услугите. Излишно е да коментираме, че свободата на словото в НРБ е фактически несъществуваща и по стандартите на съвременните индекси, страната ни би била в дъното на класацията, някъде около Китай и Северна Корея.

За съжаление, след като през 2003 г., България заема завидното 34-то място (което днес се държи от Франция – б.а.), сега българската журналистика заема 111-то място, където през 2003-а е Египет на Мубарак.

По отношение на одържавяването ситуацията също е трагична – за последните три години станахме свидетели на поемане на контрол над лотарията, разпространението на печатни издания, платформите за дарения, футбола, без да броим сфери с индиректен контрол като медиите, зависимостите в икономиката от европроектите и обществените поръчки и т.н.

Накратко, новата мантра след 2014-а е като старата след 1944 г. – всички отрасли, в които се отдаде случай да минат под контрола на държавата, защото „така е по-сигурно и продуктивно“.

Печалните последици от комунизма за българската икономика, показват, че такава логика е изцяло лишена от основание и води единствено и само към колапс и застой. Нищо не илюстрира фактите така добре, както суровата статистика.

Както е видно, една Португалия, която след 1938 г. е преминала през кървава военна диктатура, деколонизация, сериозни политически сътресения и икономически кризи, съпоставими, ако не и по-сериозни от българските, е вече светлинни години напред от нас.

Обърнете внимание и на Финландия, пристисната между Изтока и Запада през Студената война, или Румъния – наш доскорошен евровръстник, чието население е и 4 пъти по-голямо от българското и въпреки това БВП на глава от населението остава значително по-високо.

Всички показатели сочат само към едно – виновник за забатачването в социален и икономически план в България е моделът на управление и прилаганата икономическа политика през последните 70 години.

За жалост, както е видно, съвременната българска политическа мисъл не просто буксува на едно място, тя деградира обратно към най-неефективните и отрицателни черти от миналото на страната ни.

Липсата на политическа перспектива в съществуващите политически и квазиполитически структури би трябвало да е очевидна за всеки.

За нас като общество остава да се замислим и да погледнем към историята и развитието на другите европейски страни, които някога са заемали дъното като нас, а днес вървят уверено напред.

Трябва да видим защо в държави като Чехия и Полша, също преминали през комунизма, нещата вървят напред, а при нас не. Трябва да разберем как така една закостеняла и управлявана от диктатура Португалия е днес два и повече пъти по-богата.

Дори и една съседна и любима на нашите туристи Гърция, с всичките й административни недъзи, характерни и за България, може да послужи като нагледен пример за това как нещата могат да стават и другояче.

С други думи, модели за изучаване и осмисляне не липсват. Очевидно това което липсва, е желанието на народа да направи каквото трябва.

https://webcafe.bg/istoriya/zavrashtane-v-minaloto-greshkite-koito-balgariya-povtarya-veche-100-godini.html

Таг миналото: грешките, България 100 години