Първото музикално учили­ще в Европа, второ в света, се създава у нас през 1967 г. в Котел по инициатива на Георги Йорданов (Магучия), известен партиен лидер, по-късно Министър на културата. Негови отци са асове на българския фолк­лор Филип Кутев и Г еорги Бояджиев, а между първите пре­подаватели са и Кръстьо Великов, Минчо Недялков, 17-годишният Сашо Касиянов, Иван Кремов, Христо Генов. Скоро музикалното училище е прославе­но от знаменитите си възпита­ници Теодоси Спасов, Димитър Лавчев, Мария Стоянова, Иван Варимезов , и др.

Минчо Недялков е роден през 1922 година в с. Любенова махала, новозагорско. Баща му Недялко Илиев е родом от Нова Загора. По профе­сия железар, изра­ботвал е старинни оръжия. Занаятът му го принуждава да се мести от селище в селище. А с него и се­мейството му.

Минчо се ражда, докато живеели в се­ло Гюлмен (Любенова махала). След това семейството се премества в с. Еленово, пак новозагорско, където преминават детските му години. По-късно се прибират в Нова Загора. Тук Минчо вече е ученик и получава началното си образование.

В семейството има 5 деца, двама братя и три сестри. По-големият брат Кръстьо се научил да свири на гъдулка от един съсед. Малкият Минчо започнал покрай брат си и го изпреварил в свиренето. Станало така, че всички в махалата канели Минчо да им свири по празненствата. И на хорото той става пръв свирач. По това вре­ме се основава Българското радио в София.

Издирват се най-добрите изпълнители на народна музика из цяла­та страна, за да работят в оркестъра на радиото. Обявяват за целта и конкурс, на който се явил и младият Минчо Недялков. Единодушно е одобрен от комисията, започва работа като щатен солист.

Директор на радиото тогава е Георги Бояджиев. Свирело се на живо, а това изисква от изпълнителя много качества: добра памет, висока техника, бърза и съответна реакция. През 1957 г. Минчо Недялков постъпва на работа в новообразуващия се Старозагорски ансамбъл за народни песни и танци като концерт-майстор. Реализира и много солови записи в радио „Стара Загора“.

През 1967 г. се основава Средно музикално училище в град Котел. Поканват го за преподавател по гъдулка, заедно с Кръстьо Великов и Стоян Чобанов. Те са първите преподаватели в СМУ – Котел. Между първите му ученици са Димитър Лавчев, Цветан Цветанов, Димчо Желязков. Освен в СМУ – Котел, той е препода­вал гъдулка и в Омуртаг, Търговище, а до там стигал с мотора си. В един лош ден Минчо Недялков, пътувайки за Котел с кола, заедно с колегите си Кръстьо Великов и Стоян Чобанов, катастрофира. От силната уплаха бай Минчо по-късно се разболява от рак.

През 1970 г. здравето му се влошава, напуска работа u се прибира в дома си в Стара Загора. В същата година умира. Тогавашният директор Стоян Чобанов организира цялото СМУ да присъства на погребението му, за да отдадат заслужена почит на преподавателя, един от основоположниците на училището. През цялата процесия свири сестриният му син Марин Иванов, к ойто е приемственик на вуйчо си в свиренето на гъдулка.

Гъдулката на преподавателя Недялков е подарена на най-добрия му ученик Димитър Лавчев. Той по-късно става диригент на народния оркестър на Българско радио. Племенникът на бай Минчо и известният диригент Крум Георгиев организират Събор-надсвирване в чест на първоучителя Минчо Недялков в с. Еленово. На първия събор Голямата награда в надсвирването взима Марин Иванов, който усъвършенствува стила на големия музикант. Богатият репертоар на Минчо Недялков по-късно е събран и нотиран в свитъци за ползване при обучението на гъдуларите в СМУ – Котел.

представя Мария Герасова

Още през втората половина на ХІХ век Шопската историко-културна област, известна в балканската етнографска литература като Шоплук/ Шоплък, е привлякла вниманието на изследователите и в България, и в Сърбия, а напоследък – и в Северна Македония, от гледна точка на географското разпространение, потеклото, диалекта и културните особености на местното население. За етимологията на етнографонима „шоп” е създадена вече значителна литература, но все още е трудно строго научно да бъдат очертани границите, диалектната вариативност и етно-културните характеристики на шопите, определяни в българската етнология като етнографска група, част от целокупната българска народност (според Хр. Вакарелски).

Това произтича от нееднозначно тълкуваната историческа съдба на това родствено (а в миналото вероятно и тъждествено) в етно-културен смисъл население, населяващо централната планинска част на Балканския полуостров, където днес се събират държавните граници на Република България, Република Северна Македония и Република Сърбия. В бурната си история за последните 150 години това население няколко пъти е променяло своята държавна „принадлежност”; някои от особеностите на диалекта и народната култура на местното население, което днес е поделено между трите балкански държави и национално се самоопределя като част от три национални общности, са използвани за пропагандно-спекулативни цели в балканските столици още през 70-те години на ХІХ век.

В българската етнографска литература от началото на ХХ век най-използваният критерий е по географски район на обитаване (срв. статията „Етнографска група“ тук). И макар да се говори за единна „Шопска етнографска група” като за част от българската народност, в нейните граници се разграничават редица регионални групи със свои етно-културни особености: собствено шопи (или „дървени шопи”) в Софийско, граовци в Пернишко и Брезнишко, знеполци в Трънско, нишавци в Царибродско и Пиротско, височани в Годечко и Искрецко, мраканци в Радомирско, къцавци в Кюстендилско, кекавци в Дупнишко, кусаци в Самоковско, шаренодрешковци в Новоселско и т.н. Това е така, защото поради известната си в миналото пейоративна конотация, засвидетелствана от автори като П. Славейков, К. Иречек, Й. Цвиич, в България етнографонимът „шопи” се употребява като самоназвание единствено от населението в селата около столицата София. По същия начин в Северна Македония, според З. Малинов, за себе си говори като за „шопи” само населението на някои села около Крива паланка и Кратово, както и преселниците от тези села, а в Източна Сърбия често смесваните (от изследователите) названия торлаци и шопи нямат ясно определени локуси. Ето защо е по-коректно да се говори за Шоплук/ Шоплък като за средищна историко-културна област в централната част на Балканите.

Между балканските етнолози няма еднозначно становище не само по отношение на населението, обозначавано като „шопи”, за неговия произход и етногенезис, но и относно границите на Шоплука. В българската етнография през 80-те години на ХХ век В. Хаджиниколов обобщава различните гледища за географските граници на Шопската етно-културна област по следния начин: „Авторите разглеждат границите в доста широк смисъл на думата, като за шопи смятат населението на цяла Северозападна България. На времето си П.Р. Славейков поставя границата между шопи и населението на Североизточна България на р. Вит. Л. Милетич я туря при с. Мечка, между Плевен и Никопол. Хр. Вакарелски смята за Шоплук в широкия смисъл на думата територията с граници: долното течение на р. Искър, на юг Ботевградско, към изток Софийското поле, цяло Самоковско, Дупнишко, Кюстендилско, Източна Македония. По такъв начин шопите живеят не само в Софийско и съседните райони, но също и на север от Стара планина – във Видинско, Врачанско, Берковско и дори Ломско“. Според него шопската етнокултурна област и съответната й етнографска група обхващат Софийско, Пернишко, Трънско, Брезнишко, Царибродско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, Кратовско, Овчеполско, Паланешко и отчасти Кумановско. Такова разбиране за границите на Шоплука е утвърдено и в учебниците по етнография на българите, а като „средище на шопите” се смятат Софийско, Трънско, Брезнишко, Радомирско, Западно Кюстендилско, Босилеградско, Кумановско и Кратовско, но в битово отношение и по народни схващания за шопи се говори чак до р. Дунав при устието на р. Искър, в Ботевградско, Самоковско, на запад зад границата със Сърбия, а на югозапад – до Беласица. Всички автори са единни относно българския народностен характер на населението в тези региони и цитират известния извод на Ст. Л. Костов от първата половина на ХХ век, че „какъвто и да е произходът на думата “шоп”, ясно е, че това не е расово прозвище, т.е. свързано с расата и произхода на шопите, които както всички други българи са си славяни с чист славянски език”.

Разбирането за „Шоплук” включва и някои региони в Североизточна Македония и Югоизточна Сърбия. Западната граница на шопската историко-културна област и в миналото не е била ясно определена, доколкото според Й. Цвиич: „Много е тежко, почти невъзможно, да се прекара такава граница, защото сърби и българи по много свои особености са един и същи народ. Освен това помежду техните основни народностни ядра се намират големи зони със преходно население”. Общото мнение на антропогеографията в Сърбия, че западният дял на шопската област започва от белопаланечко-власинско-църнотравско-пчинските села, напоследък бе оспорено от акад. Вл. Стоянчевич, според когото „Понишавието и неговото население и етнографски, и исторически, и по езика и обичаите си значително се отличава от т. нар. Шоплук”, който се простира  според него на изток от Брезник и Радомир, обхващайки Софийското поле до Етрополе, Златица, Пирдоп и изворите на р. Марица; още по-неточно според него е названието торлаци за населението в Пиротския край.

И в етнологията на Република Северна Македония напоследък се появиха няколко разработки относно особеностите на диалекта, носията и типа селища на обозначаваното като „македонски шопи” население в Североизточна Македония. Под Македонски Шоплук се разбират, според тези изследвания, регионите на Козяк, Средорек, Кратово, Кривопаланешко, Осоговията, Пиянец, Малешево и дялове от Злетовско и Горна Пчиня. Най-южната точка в Македония, където се употребява етнографонимът “шопи” за обозначаване на местно население, са селата Стиник, Бадилен, Барбарево и Байково в Огражден, в източния дял на струмишкото поле.

Това, което обединява в етно-културна цялост населението на тези региони, е общото название шопи, с което го наричат останалите групи население в България, Сърбия и Северна Македония. Поради пейоративния си характер, обаче, то не се приема като самоназвание от местното население и в трите държави, с редки изключения. Същото се отнася и за различните комбинации от езикови (диалектни) и културни маркери, посредством които изследователите (лингвисти, географи, етнографи, историци) се опитват да идентифицират едни или други групи от население в централната част на Балканите като „шопско” – такива единни критерии, покриващи всички изброени региони в България, Сърбия и Северна Македония, няма. Опитите напоследък да се обоснове изфабрикуваната по политически път теза за съществуване на „шопска нация”, различна от българи и сърби, не издържат сериозна научна критика, като не винаги се прави разлика между носителите на народната култура на дадена етнографска област и етнографската група. Докато групирането на населението по етнографски области се прави от изследователя и това са класификационни групи, определени отвън, въз основа на някакви обективни признаци на културата, то самоопределянето и разграничаването при етнографските групи отразява гледната точка на самите групи, т.е. погледът отвътре; знаците за отграничаване, названието и самоназванието са резултат от субективния избор на групите. Ето защо е по-коректно да се говори за Шопска историко-културно област, отколкото за „шопи“ като етнографска група от население със свое обособено самосъзнание.

Постепенно обаче, като резултат от формирането на балканските нации през последните двеста години, и особено след големите промени на Балканите от средата на ХХ век и ускорената индустриализация и урбанизация, процесите на интеграция в рамките на националните държави на групите население от (вероятно) единната някога Шопска историко-културна област се засилват и те се превръщат в неделима част от настоящите национални общности, в които са се вписали. Но макар и разделен в политико-държавно отношение в началото на новия ХХІ век (и хилядолетие), Шоплукът се превръща постепенно от повод за конфликти в трансграничен мост – посредник между сродните южнославянски народи (а днес – и държави); не случайно регионът между София, Ниш и Скопие е превърнат в един от Евро-регионите с особени перспективи за развитие.

https://balgarskaetnografia.com/grupi-i-obshtosti/etnografski-grupi/shopi.html

 Следва