„

Ач Ков

Имаме ли стари снимки да видим как е изглеждал в разцвета си? Междудругото подобна е и ситуацията в Асеновград. А такъв тип сгради стават идеални за университет или пък клуб за изяви, културни събития, изложбени зали, кина, каквото му хрумне на човек. На запад има и дискотеки и събития в такъв тип сгради, също ги преустройват и на търговски центрове след реставрацията им… Вместо да строят нови сгради за молове на места, които са идеални и необходими да бъдат паркове и зелени пространства. Когато няма зеленина, няма красота и въздух

John Lourd

Разбира се , че компаниите приватизирали бившият Тютюнев Комбинат Пловдив е ТРЯБВАЛО ДА БЪДАТ ЗАДЪЛЖЕНИ да възстановят външната архитектура на сградите! А вътре дали офиси, дали спортни зали или увесилителни заведения и магазини не би било зле.

За сведение в Лондон – Tobacco Dock към днешна дата изглеждат така , както са били замислени и осъществени , разбира се и доста подобрени ! Няма производство на Бритиш Табако , и всичката тази собственост е прекрасно разкрасена и печелившо осъществена .

от групата във фейсбук БАЙ ИВАН  КАРАЧОМАКА

Първото музикално учили­ще в Европа, второ в света, се създава у нас през 1967 г. в Котел по инициатива на Георги Йорданов (Магучия), известен партиен лидер, по-късно Министър на културата. Негови отци са асове на българския фолк­лор Филип Кутев и Г еорги Бояджиев, а между първите пре­подаватели са и Кръстьо Великов, Минчо Недялков, 17-годишният Сашо Касиянов, Иван Кремов, Христо Генов. Скоро музикалното училище е прославе­но от знаменитите си възпита­ници Теодоси Спасов, Димитър Лавчев, Мария Стоянова, Иван Варимезов , и др.

Минчо Недялков е роден през 1922 година в с. Любенова махала, новозагорско. Баща му Недялко Илиев е родом от Нова Загора. По профе­сия железар, изра­ботвал е старинни оръжия. Занаятът му го принуждава да се мести от селище в селище. А с него и се­мейството му.

Минчо се ражда, докато живеели в се­ло Гюлмен (Любенова махала). След това семейството се премества в с. Еленово, пак новозагорско, където преминават детските му години. По-късно се прибират в Нова Загора. Тук Минчо вече е ученик и получава началното си образование.

В семейството има 5 деца, двама братя и три сестри. По-големият брат Кръстьо се научил да свири на гъдулка от един съсед. Малкият Минчо започнал покрай брат си и го изпреварил в свиренето. Станало така, че всички в махалата канели Минчо да им свири по празненствата. И на хорото той става пръв свирач. По това вре­ме се основава Българското радио в София.

Издирват се най-добрите изпълнители на народна музика из цяла­та страна, за да работят в оркестъра на радиото. Обявяват за целта и конкурс, на който се явил и младият Минчо Недялков. Единодушно е одобрен от комисията, започва работа като щатен солист.

Директор на радиото тогава е Георги Бояджиев. Свирело се на живо, а това изисква от изпълнителя много качества: добра памет, висока техника, бърза и съответна реакция. През 1957 г. Минчо Недялков постъпва на работа в новообразуващия се Старозагорски ансамбъл за народни песни и танци като концерт-майстор. Реализира и много солови записи в радио „Стара Загора“.

През 1967 г. се основава Средно музикално училище в град Котел. Поканват го за преподавател по гъдулка, заедно с Кръстьо Великов и Стоян Чобанов. Те са първите преподаватели в СМУ – Котел. Между първите му ученици са Димитър Лавчев, Цветан Цветанов, Димчо Желязков. Освен в СМУ – Котел, той е препода­вал гъдулка и в Омуртаг, Търговище, а до там стигал с мотора си. В един лош ден Минчо Недялков, пътувайки за Котел с кола, заедно с колегите си Кръстьо Великов и Стоян Чобанов, катастрофира. От силната уплаха бай Минчо по-късно се разболява от рак.

През 1970 г. здравето му се влошава, напуска работа u се прибира в дома си в Стара Загора. В същата година умира. Тогавашният директор Стоян Чобанов организира цялото СМУ да присъства на погребението му, за да отдадат заслужена почит на преподавателя, един от основоположниците на училището. През цялата процесия свири сестриният му син Марин Иванов, к ойто е приемственик на вуйчо си в свиренето на гъдулка.

Гъдулката на преподавателя Недялков е подарена на най-добрия му ученик Димитър Лавчев. Той по-късно става диригент на народния оркестър на Българско радио. Племенникът на бай Минчо и известният диригент Крум Георгиев организират Събор-надсвирване в чест на първоучителя Минчо Недялков в с. Еленово. На първия събор Голямата награда в надсвирването взима Марин Иванов, който усъвършенствува стила на големия музикант. Богатият репертоар на Минчо Недялков по-късно е събран и нотиран в свитъци за ползване при обучението на гъдуларите в СМУ – Котел.

представя Мария Герасова

Ритуалното кръвно жертвоприношение на определен вид животно в България се обозначава с общобалканския термин курбан. Той има староарамейски произход (езикът на старозаветните текстове), но навлиза в езиците на балканските християнски народи чрез турския. В българския език с думата курбан се означава както самата жертва и приготвената от нея храна, така и целият празнично-обреден комплекс, свързан с жертвоприношението.

Произходът на курбана се свързва с Авраамовата кръвна жертва в Стария завет. В Западна Европа (католическия и протестантски свят), както и в източноевропейския православен свят (Русия, Украйна, Беларус) този обред отдавна е изкоренен с помощта на църковната институция и е заменен от християнското безкръвно причастие (Евхаристия). На Балканите обаче и в частност в България той е все още жив, като се изпълнява както от православни, така и от мюсюлмани. Като обред курбанът успява да преживее и времето на социализма, когато отново се правят опити за неговото изкореняване. В десетилетието непосредствено след рухването на тоталитарната власт в България настъпва бурно развитие и обновяване на курбаните.

Какво точно представлява курбанът и кои са неговите основни елементи? Основни обредни лица са жертвоприносителите, т.е. тези, които поднасят жертвата и в чиято полза е тя. Това може да бъде отделен индивид или цял колектив (семейство, род, териториална или професионална общност). Поднасянето на жертвата от жертвоприносителите е предназначено за различни свръхестествени същества (светци, демони, предци и пр.). Те могат да бъдат покровители или врагове на дадена общност, имане, имот и пр. В съответствие с това курбанът се дава или за да бъде измолено от тях здраве, благополучие, плодородие и да им се благодари за полученото, или за да бъдат омилостивени. Жертвата при курбана е кръвна, т.е. животно, но може да има и символична кръвна жертва – т.нар. постен курбан от боб, който се прави в период на пости. Курбаните, извършвани за различни поводи, изискват различни домашни животни като жертва (овца, овен, агне, крава, вол, теле, петел, кокошка и пр.), от различен пол, различен цвят и пр. Жертвеното животно се умъртвява чрез определени ритуални практики. Често то се закичва със зеленина и му се закрепва свещ. Преди самото умъртвяване то може да бъде захранено със зелена трева, трици и сол и да бъде отведено да обиколи три пъти храмовата постройка. От важно значение е мястото на неговото умъртвяване, което може да бъде свещено място в рамките на дома, оброчище, църквище, кръст, параклис, църковен двор, манастир и пр., както и времето на неговото извършване (календарно и часово). Основна ритуална функция в обреда има лицето, което освещава жертвата. Това може да бъде свещеник или старейшина на рода, семейството или друга общност. Освещава се както живото животно, така и обредната гозба, приготвена от него. Сакралната обработка на жертвеното животно, т.е. методите и процедурите за приготвяне и благославяне на обредната гозба, също се различават в зависимост от предназначението на курбана. По-често животното се вари и по-рядко пече. Разнообразни са и практиките, свързани с кожата на животното, кръвта и костите му. Един от най-важните елементи на курбана е колективната обредна трапеза. В зависимост от предназначението на курбана, тя може да бъде в рамките на дома, в църковния и манастирски двор или на друго място, смятано за свещено. Независимо от това в чия полза се поднася жертвата, участниците в обредната трапеза са представители на по-широк кръг от хора (роднини, съседи, приятели). Освен приготвената от жертвеното животно гозба, на трапезата присъства и друга обредна храна, която варира в зависимост от вида на курбана (обредни хлябове, варено жито, вино и пр.).

Най-общо курбанът има комуникативна роля. Той цели осъществяването на връзка във вертикален и хоризонтален план. Вертикалният план представлява осъществяването на връзка, взаимоотношения между профанния свят (т.е. този на земята) и сакралния (отвъдния свят на богове, светци, покойни предци и пр.). В този смисъл жертвоприношението може да бъде разбирано като даруване, т.е. хората принасят в жертва някакъв дар (в случая на курбана това е жертвеното животно), като очакват в замяна да получат помощта и благоразположението на свръхестествените сили. Така се осъществява общност между този (земния) и онзи (отвъдния) свят. В хоризонтален план курбанът и колективната трапеза, с която се свързва, осъществяват комуникацията между живите членове на общността, която взима участие. По този начин колективът символно очертава своите граници и препотвърждава идеята за общност.

В българската традиционна култура кръвното жертвоприношение присъства във всички дялове на празнично-обредната система (семейно-родови, календарни, трудови празници). Коленето на курбан в едни случаи е календарно определено, а в други се прави при възникване на необходимост. В зависимост от характера на жертвоприносителите курбанът може да бъде личен, семеен, родов, селищен.

https://balgarskaetnografia.com/praznici-i-obichai/rodovo-semeini-praznici/kurban.htm

 Таг   кръвно жертворлиношение курбан

Още през втората половина на ХІХ век Шопската историко-културна област, известна в балканската етнографска литература като Шоплук/ Шоплък, е привлякла вниманието на изследователите и в България, и в Сърбия, а напоследък – и в Северна Македония, от гледна точка на географското разпространение, потеклото, диалекта и културните особености на местното население. За етимологията на етнографонима „шоп” е създадена вече значителна литература, но все още е трудно строго научно да бъдат очертани границите, диалектната вариативност и етно-културните характеристики на шопите, определяни в българската етнология като етнографска група, част от целокупната българска народност (според Хр. Вакарелски).

Това произтича от нееднозначно тълкуваната историческа съдба на това родствено (а в миналото вероятно и тъждествено) в етно-културен смисъл население, населяващо централната планинска част на Балканския полуостров, където днес се събират държавните граници на Република България, Република Северна Македония и Република Сърбия. В бурната си история за последните 150 години това население няколко пъти е променяло своята държавна „принадлежност”; някои от особеностите на диалекта и народната култура на местното население, което днес е поделено между трите балкански държави и национално се самоопределя като част от три национални общности, са използвани за пропагандно-спекулативни цели в балканските столици още през 70-те години на ХІХ век.

В българската етнографска литература от началото на ХХ век най-използваният критерий е по географски район на обитаване (срв. статията „Етнографска група“ тук). И макар да се говори за единна „Шопска етнографска група” като за част от българската народност, в нейните граници се разграничават редица регионални групи със свои етно-културни особености: собствено шопи (или „дървени шопи”) в Софийско, граовци в Пернишко и Брезнишко, знеполци в Трънско, нишавци в Царибродско и Пиротско, височани в Годечко и Искрецко, мраканци в Радомирско, къцавци в Кюстендилско, кекавци в Дупнишко, кусаци в Самоковско, шаренодрешковци в Новоселско и т.н. Това е така, защото поради известната си в миналото пейоративна конотация, засвидетелствана от автори като П. Славейков, К. Иречек, Й. Цвиич, в България етнографонимът „шопи” се употребява като самоназвание единствено от населението в селата около столицата София. По същия начин в Северна Македония, според З. Малинов, за себе си говори като за „шопи” само населението на някои села около Крива паланка и Кратово, както и преселниците от тези села, а в Източна Сърбия често смесваните (от изследователите) названия торлаци и шопи нямат ясно определени локуси. Ето защо е по-коректно да се говори за Шоплук/ Шоплък като за средищна историко-културна област в централната част на Балканите.

Между балканските етнолози няма еднозначно становище не само по отношение на населението, обозначавано като „шопи”, за неговия произход и етногенезис, но и относно границите на Шоплука. В българската етнография през 80-те години на ХХ век В. Хаджиниколов обобщава различните гледища за географските граници на Шопската етно-културна област по следния начин: „Авторите разглеждат границите в доста широк смисъл на думата, като за шопи смятат населението на цяла Северозападна България. На времето си П.Р. Славейков поставя границата между шопи и населението на Североизточна България на р. Вит. Л. Милетич я туря при с. Мечка, между Плевен и Никопол. Хр. Вакарелски смята за Шоплук в широкия смисъл на думата територията с граници: долното течение на р. Искър, на юг Ботевградско, към изток Софийското поле, цяло Самоковско, Дупнишко, Кюстендилско, Източна Македония. По такъв начин шопите живеят не само в Софийско и съседните райони, но също и на север от Стара планина – във Видинско, Врачанско, Берковско и дори Ломско“. Според него шопската етнокултурна област и съответната й етнографска група обхващат Софийско, Пернишко, Трънско, Брезнишко, Царибродско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, Кратовско, Овчеполско, Паланешко и отчасти Кумановско. Такова разбиране за границите на Шоплука е утвърдено и в учебниците по етнография на българите, а като „средище на шопите” се смятат Софийско, Трънско, Брезнишко, Радомирско, Западно Кюстендилско, Босилеградско, Кумановско и Кратовско, но в битово отношение и по народни схващания за шопи се говори чак до р. Дунав при устието на р. Искър, в Ботевградско, Самоковско, на запад зад границата със Сърбия, а на югозапад – до Беласица. Всички автори са единни относно българския народностен характер на населението в тези региони и цитират известния извод на Ст. Л. Костов от първата половина на ХХ век, че „какъвто и да е произходът на думата “шоп”, ясно е, че това не е расово прозвище, т.е. свързано с расата и произхода на шопите, които както всички други българи са си славяни с чист славянски език”.

Разбирането за „Шоплук” включва и някои региони в Североизточна Македония и Югоизточна Сърбия. Западната граница на шопската историко-културна област и в миналото не е била ясно определена, доколкото според Й. Цвиич: „Много е тежко, почти невъзможно, да се прекара такава граница, защото сърби и българи по много свои особености са един и същи народ. Освен това помежду техните основни народностни ядра се намират големи зони със преходно население”. Общото мнение на антропогеографията в Сърбия, че западният дял на шопската област започва от белопаланечко-власинско-църнотравско-пчинските села, напоследък бе оспорено от акад. Вл. Стоянчевич, според когото „Понишавието и неговото население и етнографски, и исторически, и по езика и обичаите си значително се отличава от т. нар. Шоплук”, който се простира  според него на изток от Брезник и Радомир, обхващайки Софийското поле до Етрополе, Златица, Пирдоп и изворите на р. Марица; още по-неточно според него е названието торлаци за населението в Пиротския край.

И в етнологията на Република Северна Македония напоследък се появиха няколко разработки относно особеностите на диалекта, носията и типа селища на обозначаваното като „македонски шопи” население в Североизточна Македония. Под Македонски Шоплук се разбират, според тези изследвания, регионите на Козяк, Средорек, Кратово, Кривопаланешко, Осоговията, Пиянец, Малешево и дялове от Злетовско и Горна Пчиня. Най-южната точка в Македония, където се употребява етнографонимът “шопи” за обозначаване на местно население, са селата Стиник, Бадилен, Барбарево и Байково в Огражден, в източния дял на струмишкото поле.

Това, което обединява в етно-културна цялост населението на тези региони, е общото название шопи, с което го наричат останалите групи население в България, Сърбия и Северна Македония. Поради пейоративния си характер, обаче, то не се приема като самоназвание от местното население и в трите държави, с редки изключения. Същото се отнася и за различните комбинации от езикови (диалектни) и културни маркери, посредством които изследователите (лингвисти, географи, етнографи, историци) се опитват да идентифицират едни или други групи от население в централната част на Балканите като „шопско” – такива единни критерии, покриващи всички изброени региони в България, Сърбия и Северна Македония, няма. Опитите напоследък да се обоснове изфабрикуваната по политически път теза за съществуване на „шопска нация”, различна от българи и сърби, не издържат сериозна научна критика, като не винаги се прави разлика между носителите на народната култура на дадена етнографска област и етнографската група. Докато групирането на населението по етнографски области се прави от изследователя и това са класификационни групи, определени отвън, въз основа на някакви обективни признаци на културата, то самоопределянето и разграничаването при етнографските групи отразява гледната точка на самите групи, т.е. погледът отвътре; знаците за отграничаване, названието и самоназванието са резултат от субективния избор на групите. Ето защо е по-коректно да се говори за Шопска историко-културно област, отколкото за „шопи“ като етнографска група от население със свое обособено самосъзнание.

Постепенно обаче, като резултат от формирането на балканските нации през последните двеста години, и особено след големите промени на Балканите от средата на ХХ век и ускорената индустриализация и урбанизация, процесите на интеграция в рамките на националните държави на групите население от (вероятно) единната някога Шопска историко-културна област се засилват и те се превръщат в неделима част от настоящите национални общности, в които са се вписали. Но макар и разделен в политико-държавно отношение в началото на новия ХХІ век (и хилядолетие), Шоплукът се превръща постепенно от повод за конфликти в трансграничен мост – посредник между сродните южнославянски народи (а днес – и държави); не случайно регионът между София, Ниш и Скопие е превърнат в един от Евро-регионите с особени перспективи за развитие.

https://balgarskaetnografia.com/grupi-i-obshtosti/etnografski-grupi/shopi.html

 Следва

Снимка: Istock
Бракът е естествена стъпка в продължение на връзката, когато двамата партньори са сигурни, че искат семейство, искат да надградят отношенията си и да ги превърнат в нещо по-дълбоко. С брака обаче не трябва да се прибързва. Любовта, страстта, чувствата, щастието, което изпитвате в началото на връзката не са достатъчни, за да се впуснете в това отговорно съвместно съжителство.

Има някои сигнали, които издават, че е по-добре да не се омъжвате или определено не трябва да прибързвате с тази крачка.

Кои са признаците, че трябва или да изчакате с брака, или изобщо да не се омъжвате?

Партньорът ви лъже постоянно

Ако хващате половинката си в лъжа дори за някакви минимални и незначителни неща, това е сериозен червен флаг, че не може да му се има доверие. Малките лъжи се превръщат в големи и никога не можете да сте сигурни къде е истината, дори да ви я казва в даден момент.

Излъгал е за нещо голямо

Ако сте разкрили лъжа, която касае нещо голямо, нещо, което може да помрачи отношенията ви независимо дали е част от миналото или настоящето, това също е червен флаг да не бързате с брака. Когато встъпвате в такъв сериозен съюз е необходимо между вас да цари искреност, честност и откровеност. Ако те са помрачени от голяма лъжа, която сте разкрили, не бързайте да се омъжвате.

Близките ви казват да не се омъжвате

Този момент е много деликатен и е с двустранно значение. Понякога близките и семейството драматизират и нямат основание да не харесват партньора ви. В други случаи обаче са прави и е добре да ги послушате, да свалите розовите очила и да се опитате да погледнете обективно през тяхната гледна точка, защото може да имат право.

https://www.dnes.bg/index/2023/12/02/znaci-che-triabva-ili-da-izchakate-s-braka-ili-izobshto-da-ne-se-omyjvate.590992Таг Знаци брака