И ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Иван Богоров (1820-1892)
Роден в Карлово, той останал без баща съвсем малък. Будната му майка го провожда да учи в местното училище при Райно Попович. След време д-р Богоров (истинската му фамилия е Богоев) си припомня трогателното й обръщение към прочутия даскал: „Ето наш Иванча, тебе го придавам и те моля да го изучиш, да стане човек и… да бъде полезен. Моля те не го жали, той като сирак и беден не е научен на галене“. Жалил ли го е даскалът, или не, но ученикът му наистина става полезен човек. Жадният за знание младеж учи в Цариград, Одеса, преподава в България, следва в Лайпциг, където издава първия български вестник „Български орел“ (1846-1847). Междувременно смогва да отпечата „Български народни песни и пословици“ (1842) и „Първичка българска граматика“ (1844) – явления в ранното ни езикознание.
Неспокойният му път пак преминава през Цариград, където основава първия траен български вестник – „Цариградски вестник“ (1848-1872) и през Румъния, за да го доведе до Париж. Тук Иван Богоров завършва медицина. Именно като лекар (по-късно и аптекар) той идва в Пловдив през 1859 г. В града основава „Журнал за наука, занаят и търговия“ (1862), а през 1867 г. отива в Букурещ, откъдето посещава Петербург и Виена. Отново отива в Цариград и оттам се завръща в Пловдив. Тук покрай лекарската практика издава поредицата „Книговище за прочитане“, книгата „Селският лекар“ (1873). Пак тук печата образователни брошури, както и езиковедските списания „Чистобългарска наковалня за сладкодумство“ (1878) и „Българский язик и неговото поражданье“ (1885), чрез които се бори за утвърждаване на говоримия език в книжнината и срещу чуждиците, затлачващи българската реч.
През 1868 г. Иван Богоров публикува любопитните бележки „Няколко дена разходка по българските места. Пътувал през 1865-1866 л.“, в които нестандартно се изразява за „Пловдив или Филибе“ – „средулек на Румели“. Ето саркастичното му повествование за битието на типичния тогавашен гражданин:
Стани сутрена, пил-непил кахве у вас, иди си на дюкяня, стои там вес ден, на обед хапни малко сирение и хляб, вечер иди у дома си, пийни чаша мастика, навечеряй чтото намериш сготвено, легни си да поспиш и пак стани – това е всичкий пловдивский живот.
Твърде неутешително представяне на човека от ориенталското безвремие!
Авторът противопоставя на бавното течение на живота динамиката на модерната промишленост – според него от построяването на фабрики и железница зависи „доброто поминувание и благоденствието на всичките жители“. Оттук идва и наставлението към добре познатите му хора:
Пловдивци, вместо да ся изнемощяват да търсят, дето няма цяр за лошотиите, от които страдат, тии можеха до го търсят повише там, дето е, сиреч, у тях същите и у тяхното умствено и нъравствено развитие. Да постигнат това по-скоро и по-лесно, тии имат нужда от едно систематическо училище, наредено с неколцина професори по европейский начин.
А през 1887 г. д-р Иван Богоров публикува автобиографията си „Животът ми, описан от мене“, завършваща с установяването му в Пловдив, за да изпише, че за българите градът е като „Парис за французите и Липиска (Лайпциг) за немците“.
Това е само част от удивителната биография на неспокойния родолюбец, издавал 14 различни вестника и списания, работил в други четири, превел и написал 34 книги, брошури и речници. Поради неуседналия си живот д-р Иван Богоров остава малко встрани от компактната маса пловдивски интелектуалци, но градът го помни: името му носят професионална гимназия по кожени изделия и текстил, както и улица, а в ДИ „Христо Г. Данов“ излиза най-цялостната подборка от творенията му – „За народна свяст, добро поменуванье и родна реч“ (1970).
Своеобразните виждания на колоритния пурист и днес предизвикват лакърдиите на субекти, не кой знае колко надарени с чувства (включително и с чувството за хумор). Те и не подозират, че ако не беше този Мюнхаузен на българското слово, щяха още да казват „сахат“ вместо „часовник“, „харчове“ вместо „разноски“, „касапница“ вместо „кланица“, „ответник“ вместо „отговорник“. А какво ли щеше да е, ако Иван Богоров не беше дал на всинца ни думи като „чакалня“, „вестник“, „пратеник“, „дейност“… Прав е вездесъщият Иван Вазов, когато се обръща към делото на пуриста, за да предупреди:
Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват – те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега – турям и себе си в това число – грешим против чистотата на езика.
Представянето на свързаните с Пловдив писатели и книжовни дейци от епохата на Възраждането няма да е пълно, ако не се отбележи, че оттук, от училището на Найден Геров, поема своя истински духовен път и големият български писател, революционер и просветител
Тагове: пловдивските, книжовни, дейци, писатели, Иван Богорров