ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

ТЕЖКО ВРЕМЕ, ТЕЖЕСТ ЗА ХОРАТА

Вървя  си значи, аз по улица „Иван Вазвов” и чувам една авторитетна дама  крещи с пълен глас. Спирам и се заслушам.

– Не те ли е срам, ма? Такива като теб не знам защо живеят?

До нея  стои дружката  й и замахва с юмрук. Дамата продължава да крещи.

– Не я ли виждате оная, в колата? Заприщила пътя на линейката и хич не и пука.

Дружката  я гледа   мърморейки  нещо под носа си. Дамата продължава да вие с дрезгавото си гласче и около нея се трупат няколко  непознати.   Гледат със съжалителен поглед и гласът на единият  реже като трион и се забива право в сърцето на пространството около тях.

– Нейната мам…. Повишава глас,  той   и  в очите му се появява сълза.

Дамата го изглежда с  неразбираем поглед и започва наново да крещи.

– Не се ли срамува от себе си, оная,  в колата  бе? Каква майка я е родила? В линейката човек умира, а тя се разпростряла по пътя  и отгоре на всичко, не и   дава да мине.

Оная в колата най- сетне прави завой и се скрива от погледа.  А дамата продължава да завишава децибелите си. Приближавам   до нея и започвам да  и говоря спокойно, за да я успокоя.

– Не се ядосвайте! Вие сама можете ли да управите света. Оная, в колата си знае своето и вашият  глас не стигна до нея.

Тя ме гледа ядовито и тръгваме. С нас и нейната дружка.

– Ето, до къде  сме стигнали? Забравихме, че сме хора. Дано, човекът  в линейката  все още е жив- продължава тя.

Става ми жал за нея. Наистина, хората се промениха. Станаха безжалости и агресивни. А кой ги прави такива? Времето разбира си. Тежко време, тежест за хората.

 

НЕ ЗНАМ КАКВО МЕ ЧАКА

– Кога бе? Кога най- после ще спреш?

– Аз ли? Май не ме разбираш?

– Тъй ли? Много добре те разбирам. Ама ти май не си наясно с някой неща.

– Аха. Защо мислиш тъй? Аз….

– Ей… Споко! Да не те обидих?

– Не, не. Нали си ми приятел? Обичам те брат.

 – Мерси Ашка. Знам, че ме разбираш.

– Така е. Не  се досещам защо  ми каза  да спра? Какво съм направил?

– Аха. Защото бързам толкова ли? Ами, времето ме кара  да бързам.

– Сега си дойдохме на думата. Разбра ли, че съм прав?

– Прав си, не си седнал.

– Не тъй, бе  брат! Толкова съм съсипан, че не ми се говори.

– Аха, виж го, ти, нашия! Затова ли си се забързал?

– Бързам, защото ако закъснея,  ще остана  на улицата. Отивам на интервю за работа.

– Желая ти успех. Макар, че трудно стават тия  неща.

– Да. Знаеш ли на колко интервюта ходих. И все ме режат.

– Тъй ли?

– Да. Търсят се младоци На някой места така ги сменя. Назначат ги пробно на работа и като изтече срока от три месеца, шиткат ги и после други кандидати. И така до безкрай.

– Ех…  Докъде стигнахме! И казват, че другите  са   им  виновни.

– Да, ама ако те назначат на работа, водят те на четири часа. Вместо една година,   стажът ти е на половина.

– Тъй им е добре. Плащат ниски осигуровки, а печалбата в джоба.

– И когато дойде време за пенсиониране, годините не ти стигат.

– Аз имам един познат. Осигуровки изобщо не му плащат. А щефкинята се разпространила с фирми извън България. Работниците  да му мислят. Стажът им не върви. Само дето им дава заплата. Така ги подлъгва да и  работят.

– Тъй е.

– Да ,ама ако гъкни някой, веднага го пъди. А той горкия не може да направи нищо.

– Парите какво не правят…

– Да бе. Колко ревизии и направиха. Предупреждават я. И пак си е тя.

-Жал ми е само за моят познат. Толкова години  работи при нея и никакъв стаж.

– Наистина. За жал е човекът. Да си търси друга работа.

– Да. Решил е да си търси, но вече е над петдесетака. За такива като него трудно се намира работа. Пък виж и мен, не знам как ще си изкарам стажа. А за пенсия…

–  А и мен? Не знам какво ме чака…

Мария Герасова

тагове: хумор, сатира, едно, весел, гръмотрън