Мистикът и тайноведец Николай Райнов
„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.“ — Н. Райнов, Алманах „Жътва“, 1922 г.
Николай Райнов — портрет
* * *
Още е много, много рано за времето, когато ще можем да осъзнаем в цялата широта (а и да говорим за това) какво всъщност ни е завещал с творчеството и примера си недостижимият в ерудицията и нравствеността си тайноведец Николай Райнов. Днес не разполагаме с подгодящ „аршин“, с който да измерим исполинския ръст на духа му, и това не са голи слова! Много от казаното между редовете в книгите на писателя още дълго време ще продължи да бъде нерешима загадка за нормалните рамки и стереотипи, битуващи в обичайното човешко мислене. Той е съзнавал, че пише за буквално шепа избраници, макар сигурно да е жадувал да бъде разбиран от повечко хора.
Според спомените на съвременниците, запомнили го като винаги странящ от шумотевицата на светското, понякога до пълно отшелничество, Райнов от ранна сутрин до късна вечер неотклонно е бил наведен над бюрото си, и така десетилетие след десетилетие, цял живот, пишещ потопен в дълбока медиумистична съсредоточеност, невинаги разбиращ какво точно се случва около него. Емблематичен е случаят, когато по време на бомбардировките на Съюзническата авиация над София, взрив разрушава и подпалва кооперацията, в която семейството му е на квартира. Ударната вълна го запраща от стаята чак в коридора, затрупан сред отломки, но писателят веднага става и дори се опитва да продължи с прекъснатото от взрива писане. Отказва на упоритите увещания на своите близки да се изнесе с тях на по-безопасно място в околностите на София, поне за известно време.
Няколко дни по-късно, когато заплахата от бомбардировки е вече отминала, единият от синовете му (Богомил Райнов) решава да намине към полуразрушената сграда. Този случай Богомил описва в спомените си съвсем лаконично: „Той седеше наведен над масата, както го бях запомнил да седи винаги, и пишеше. Рамките на прозорците бяха наместени и заковани как да е, а вместо стъкла бе залепена пергаментна хартия. Опитах се да го вразумя и обещах, че ще помогна да пренесе част от книгите си. Старият само поклати глава.“
Доц. Светлана Стойчева, вещ изследовател и познавач на литературното наследство, оставено ни от писателя, пише съвсем аргументирано в своите статии: „По обема на цялостното си творчество Райнов надминава и най-плодовитите български автори. За „обемен“ писател българската мярка обикновено е Вазов, „човекът-литература“, но Райнов, „човекът-езотерична култура“, е много по-трудно обозрим и досега нито един опит за цялостно издание на творчеството му не е имал успех… Той е една от личностите, които са дали толкова много на литературната и културната ни история, но тя на името му – твърде малко. Когато литературните историци започнат да строят литературноисторическите си редове, този автор все излиза по-мащабен или по-синтетичен, или по-противоречив и накрая… по-страничен.“
Наистина обемът на написаното от Райнов е необозрим за обичайните интелектуални човешки възможности, а онези, които са имали щастието да го познават лично, имат отговора – изключителна надареност, но съчетана с невероятно много труд и желязна самодисциплина – и всичко това впрегнато единствено в служба на Идеала за бъдещия човек! Поради определени причини, никой от днешните му изследователи не е имал и няма да има пълен достъп до всичко, което е написано от ръката на писателя… Включително кореспонденцията му, както и някои негови литературни планове, останали незавършени или само като проект (напр. замисления колосален цикъл от провиденчески романи „През вековете“, където основната свързваща нишка е идеята за прераждането; нишка, обхождаща цялата позната и непозната човешка история, чрез въплъщенията на по-важните действителни исторически личности, с чиято съдба се изгражда и води еволюцията на цялото човечество!).
Писателят преживява голямo разочарование с първият и единствено издаден роман от поредицата – „Кръвожадни“, който издателската цензура безпардонно орязва, смислово обезобразява и прекръства на безумното „Човекоядци“. Б. Райнов разказва за този случай в „Тютюневият човек“, първата част от неговата „Елегия за мъртвите дни“
:http://www.otizvora.com/2012/02/3853/
тагове: стъпките, Учителя, Николай Райнов