Срещнах се с Ваня на улицата. Като разбра, че издавам вестник, помоли ме да се видим наново. Искала да сподели болката си с мен. След време се срещнахме на чашка кафе. И тя започна да разказва: Много ми е болно, мила. Дъщеря ми изчезна и не знам нищо за нея. Измина доста време. Дори се обадих в полицията. И представи си. Един ден ми се обади от Италия: „Не се притеснявай, мамо! Аз съм добре. Започнах работа. Моята приятелка Стефка, отдавана беше там и ми се обади да тръгвам. Приготвих си на бързо багажа и потеглих. Нямаше време да ти се обадя. Но тук не е кой знае колко. В чужда страна, чужди хора, пък и не знам езика. Тук хората не са като българите. Не мога да свикна с тях. Май скоро ще се прибера в България. Не мога да издържам повече“ Хайде ще ти се обадя, когато реша. Скоро ще да е. Довиждане. Обичам те.“. Това ми каза тя. Това е моята болка. Но се радвам, че е проумяла, че от България по- хубава страна няма. Знам, че скоро ще се прибере. Ти можеш да напишеш във вестника, ако искаш! Нека да четат хората и младите! Пък да си помислят! Грешка е да напуснеш страната, в която си се родил. Какво ще намери дъщеря ми там? Без моята любов и топлина, тя е за никъде. Тя си допи кафето и се сбогува с мен. Тръгнахме си. Целият разговор записах на репортерския микрофон и го предавам дословно.
Мария Герасова
тагове: среща, Ваня, разговор, Италия