ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Това течение се е появило, както видяхме, още в началото с Яков Праведния, „брата Господен“, и след това чрез Игна‑ тий Антиохийски, който давал предимство на ролята на йе‑ рархията от избраните епископи и техния архиепископ в еднаединствена църква, където епископи и свещеници извършват служенията с поучения, хлеборазчупване и молитви и имат правото да кръщават с вода, при което се опрощават греховете 40 Мишел Муние • Катарското боомилско християнство • 41 и се дарява Духът, както ще видим и при Ерм… Те осигуряват и контрола върху общите християнски вечèри, венчавките и т.н., поемат отговорността за тълкуването на текстовете, имат правото да решават при богословски спорове и да отстраняват еретиците, с една дума, да установяват и ръководят християн‑ ския порядък чрез епископските съдилища… Разширяване на това течение За да се укрепи административно институцията на църк‑ вата, най-напред вниманието било насочено към различните римски столици – в Антиохия с Игнатий и по-късно Серапи‑ он, в Мала Азия, в Александрия в Египет, в Картаген в Аф‑ рика, в Рим, където християнските общности са обединени под водачеството на избрани епископи и техния архиепископ, които осигуряват обучението и „управлението“ на християн‑ ското население. Обединени около архиепископа на митрополията, който има висшата власт, тези църкви още от ІІ и ІІІ век групират епископите от провинциите в местни синоди, които изясня‑ ват богословските въпроси и уреждат проблемите, свързани с реда в църквата и с поведението на християните. Виждаме как, борейки се винаги против възгледите на пророческото християнство, Серапион Антиохийски е премахнал някои от петринианските текстове (свързани с влиянието на апос‑ тол Петър), например прочутото Възнесение на Исая, което е съвсем в духа на пророчествата и откровенията. По същите причини в Рим било премахнато Евангелието от Йоан и От- кровението на св. Йоан Богослов – при Кайус. Възгледите на пророческото християнство (Евангелието от Йоан) трудно се съвместяват с по-монархианистките схващания. Светските власти и ереста Империята оставя градовете да се ръководят сами, по примера на Рим, толерира, извън традиционните вероизпо‑ ведания, различните религиозни групи – християни, юдеи, гностици християни – и ги подпомага финансово, гарантира им дори сигурност, доколкото те не смущават обществения ред и не нарушават законите на държавата, а, обратно, гаран‑ тират спокойствието, както е било например с дома на Анна в Йерусалим, дома на първосвещеника по времето на Иисус Христос. Самите епископи, опирайки се на римските власти при споменатите по-горе условия, ще управляват християнския свят чрез епископските съдилища и ще се опитват да контро‑ лират случаите на вътрешен разкол, както и другото христи‑ янство, наричано „ерес“, поемайки отговорността да го раз‑ обличават пред властите, за да може то да бъде обвинявано в най-тежки престъпления против реда и живота (вж. Апо‑ логията на Юстин в Нова История на Църквата1 , с. 119). За всичко това те намират подкрепа сред местните власти, заг‑ рижени единствено за спазването на римския ред (въпреки че някои представители на тези власти са вече християнизирани и то на доста високо ниво), затова и се стига до насилствени мерки – изгнание, каторжен труд, изтезания. Такъв е случа‑ ят с Атанасий, Александрийски патриарх, по повод Мелетий Антиохийски и последователите му. Всички центрове-мит‑ рополии на църквата водят тази репресивна борба против ер‑ еста, например Серапион в Антиохия, Елевтерий в Рим (ок. 174 година), Аполинер от Хиераполис в Мала Азия, където ереста ще бъде преследвана чак до Ефес, Смирна, та дори до Тракия. Александър Александрийски отлъчва от църквата (чрез събор на повече от 100 епископи) Арий, чийто субор‑ динационизъм все пак ще привлече и обедини голям брой представители на църквата в източните римски провинции. (В тези църковни събори били прилагани силови методи и опити за сплашване.) Арий бил заточен в Палестина – това е само един известен пример за повсеместната практика на ца‑ рящия в тогавашната църква институционален дух. Св. Ав‑ 1 J. Daniélou, Nouvelle histoire de l’Eglise… 42 Мишел Муние • Катарското боомилско християнство • 43 густин ще застане начело на битката срещу манихейците, св. Амвросий Медиолански, няколко години преди това, ще преследва арианците в областта на Милано (но тези два при‑ мера са от по-късна епоха, след Никейския събор). Институционалната църква и Империята Освен местните власти архиепископите в столиците на провинциите и приближените им се стремят да привлекат на своя страна по-пряко и самите императори. Още от ІІ век в своите апологии те говорят за владетелите или техните пред‑ ставители и за способността им да контролират християнска‑ та маса и да осигуряват спазването на закона. Например Апо‑ линер от Хиераполис в обръщението си към Марк-Аврелий или Юстин (ок. 150 г.). През първата половина на ІІ век и през целия ІІІ век мон‑ танисткото движение е било сразено и по-точно неговите епископи са били репресирани именно под натиска на импе‑ раторите. Те ги заточават и изпращат в мините, на каторжен труд, като Иполит/ок. 235 г. /или Ориген, изтезаван жестоко и починал от раните си/254 г. /. Гоненията при Север през 197 г., при Деций/249–250/или при Диоклетиан/ок. 303–304 г. /били организирани срещу това пророческо християнство, което се възприемало като заплаха за властта. И тогава мястото на тези истински църковни отци от пре‑ следваното пророческо течение ще бъде заето от римските и никейски папи, като Елевтерий и Виктор/174–200/, Зефирин и неговия дякон Калист, папа през периода 217–222 година. Папи монархианисти, за които Отецът, Синът и Светият Дух си остават на престола най-високо, горе (в по-късна епоха на‑ речени „консубстанциални“ или съвеществени), изложени на съзерцанието и обожанието на вярващите, римски папи, които се споразумяват с императора и предлагат на хората едно хрис‑ тиянство, съответстващо на основите на тогавашното римско общество и на неговия хуманизъм – както се казва в „Нова История на Църквата“, цитирана по-горе. Едно християнство, което отваря пътя към „прогреса на Църквата“. А този „про‑ грес“ ще доведе до Договора за веротърпимостта на Галиан през 260 година, до „признаването на църковната власт от дър‑ жавата“ (според „Нова история на Църквата“) при Аврелий (270–275) и най-накрая до установяването на католицизма с всичките му структури и с цялата йерархия от архиепископи, епископи и епархии, както и с епископските му съдилища, като държавна религия, религията на Римската империя. Римокатолическата религия е станала (с Миланския едикт от 313 година, издаден от Константин І/312–337/, император на За‑ падната Римска империя, а след това и на цялата Римска империя, включваща и Източната със столица Византион от 324 година) главно средство за укрепване на държавата. Ще отбележим, че след Август императорите приели титлата „Pontifex maximus“, суверенен господар и в религията. Римските папи ще си присво‑ ят тази титла през 647 г., като се започне с Теодор І. И тъй като от императора зависят решенията на църковните събори и той назначава епископите, вече се говори за „цезаропапизъм“. По-късно, със сина на Константин, Констанций ІІ (337– 361), след това с Валентиниан І (364–371) и сина му Грациан (375–383), с Теодосий І (380–395), испанския генерал, и него‑ вата династия в Западна Европа – Стилихон, негов генерал (395–408), и сина му (на Теодосий І) Хонорий (395–423), как‑ то и с внука му Валентиниан ІІ и неговите страшни „Закони за всеобщо преследване на християните“, а в Източна Европа с другия син на Теодосий, Аркадий (395–408), и с патриарх Йоан Златоуст, тази религия става официалната задължител‑ на държавна религия – и римокатолическа, и православна. Тя била наложена с цената на жестоки санкции, включително и смъртно наказание, предприети срещу римското езичество и цялото арианско християнство, което било много разпростра‑ нено. (Всички тези гонения били започнали с жестоките санк‑ ции срещу манихейското християнство при Диоклетиан (284– 305), чиято епоха била наречена „ерата на мъченичествата“. По въпроса за манихейството вижте края на книгата ни (в кни‑ 44 Мишел Муние • Катарското боомилско християнство • 45 га трета на българския превод). И всичко това става с цената на хиляди и хиляди жертви и в Западната Римска империя, и във Византия (нека си спомним например масовото избиване на 7000 души в Солун през 390 година). Тази религия ще бъде наложена на цялата империя със Солунския едикт от 380 г. при Грациан и Теодосий І, който едикт постановява „всички народи да приемат вярата, никейската, предадена на римля‑ ните от апостол Петър, вярата, която папа Дамасий І в Рим и Петър Александрийски във Византия признават като Света Троица на Отец, Син и Светия Дух.“ Народите (и езичници, и ариански християни) в края на краищата били покръстени чрез жестоките мерки на императорите Теодосий І и Констанс ІІ (641–668) със сабя и меч, с безброй кръвопролития. В края на царуването на Теодосий І, през ІV век, епис‑ копската власт и отговорност е в ръцете на фамилиите от ви‑ сшата аристокрация в империята. Те именно ще осигуряват в отделните епископства на Западна Европа постоянното при‑ съствие на римокатолическата религия. И тази религия ще просъществува, например при Кловис, чак до рухването на Империята, често в конфликт с разширяващото се по-народ‑ но течение на арианството. И ако идеята, приписвана на св. Ириней1? от 177 г., ала в съвсем средновековен смисъл, идеята за една-единствена църква, обединяваща в една традиция апостолите, чрез насле‑ дяването на епископската власт във всички епархии, с едни и същи задачи, е в ход, както отбелязва Даниелу в „Нова ис‑ тория на църквата“, то е само поради силата и могъществото на Империята: именно поради жестокостта на Теодосий (на неговите предшественици, както и следовници) папа Дама‑ сий І в Рим, св. Амвросий в Милано или св. Иоан Златоуст в Константинопол ще намерят начините и белезите на свет‑ 1? Свещеномъченик, епископ Лионски, един от великите отци на Църквата. Ро‑ ден вероятно в Смирна към 125 г., той бил ученик на св. Поликарп. Загинал мъченически през последните години на ІІ век. Написал „Против ересите”, съчинение в пет книги, в които ясно и красноречиво излага християнското учение и опровергава лъжеучителите. В християнската мисъл той е смятан за съединително звено между Източна и Западна Европа. ското си влияние – и то обикновено в разрез с по-истинските първоначални схващания за християнството, такова, каквото то е съществувало все още в душата на народите.

 Следва продължение