В* Е* С* Е* Л
Г* Р* Ъ* М* О* Т* Р* Ъ* Н
ХАЙДЕ ДАВАЙ!
- Златен и готин си, приятел.
- Защо бе, Дан? Виж какъв съм снажен!
- Ай, ай… Снажен бил. Хората гладуват а ти, я се виж,
тлъстичък…
- Такъв съм си. Такава ми е натурата.
- Не ми ги говори такива.Натурата ли? Тлъстниката си идва с яденето.
- Май доста се угояваш? Виж какъв си станал!
- Ей, не говори така, Дан! Жената така си ме харесва.
- Харесва не харесва, но я ме виж мен!
-Да бе, Да бе. Станал си на кожа и кости.
- Ей, ей… Станал съм тъй знаеш ли защо?
- Кажи де? Слушам.
- Защото гладуваме. Цялото семейство гладуваме, Дан.Как да не гладуваме. Парите не стигат.Само жената работи. Какво искаш да не гладуваме?
- Такава ли била работата?
-Такава я. Това да не е малко?
- Разбирам приятел.
- Ето. Най- после ме разбра. А ти?
- Аз ли? Имам фирма, но никак не върви.
- Защо, Дан?
- Плащаме големи данъци За кого по- напред?
- Ей, аз пък си мислих.
- И да мислиш и да не мислиш така е. Имам и работници. Едва им плащам заплатите,а за мен каквото остане.
- Ей и при теб било тежко?
- Така е. Колкото повече получаваш, толкова повече ти вземат.
- Ох, ох, и аз се вайкам, но от вайкане файда няма. Не знам вече какво да правя? И питаш, защо има толкова много хора да ровят по кошовете. Циганите са по- добре от нас.
- Прав си Дан.Умни са завалиите. Като нямат пари крадат и така се хранят.
- Как да не крадат. Деца бол, за тях няма работа, нямат образование.
- Да, да. Кой се грижи за тях?Каквото и да стане, все те са виновни.
-Онзи ден съм в автобуса. Прибирам се от работа. Минаваме покрай училище и какво мислиш? Снежни топки летят към прозореца. Шофьорът каза, че преди няколко дни с такива счупили стъклото на автобуса.
- Как бе, Дан? Снежните топки не са толкова тежки?
- Да, ама хитреците, децата де, вътре сложили камъни.
- Истина е. Много са хитри.
- И знаеш ли, хората в автобуса пак набедиха циганите. А това бяха българчета.
- Ето какво било! До къде стигнаха децата ни…
- Видя ли сега, когато изчезна любовта в семейството. Натирихме децата си по улиците и те се превърнаха в хаймани и престъпници. Затова затворите са пълни с младежи.
- Прав си Дан. Вчера ходих в съда да за проверя нещо. И знаеш ли какво?
- Кажи де!
-Ами там , зад желязната врата бяха затворили няколко младежи. Добре облечени и красиви момчета. Стана ми тъжно Дан.
- И на мен ми стана тъжно. Ето, това са бъдещите хора. Какво е и ще бъде нашето общество…
- Ако не стъпим здраво на краката си. Да ангажираме млади и стари да работят за доброто, няма да стигнем до никъде.
- Така е. В миналото поне имаше доброволни отряди. Затова престъпността беше в намалени размери. А сега какво е!…
- Хайде Дан. Да идем там и да им кажем „време е да направим това, което отдавна не сме направили. Ние сме силни, само да се обеденим.
- Хайде, давай!
ШАПКА НА ТОЯГА
-Е хеййй, нали ти казах , а?
- Какво ми каза, да не мислиш, че мога да знам?
- А бе, ти на какво се мислиш?
- Аз ли? Ами нищо.
- Така значи? Пишеш се, че четеш мислите?
- Аз ли, нещо подобро.
- А си казвал на комшийката, че четеш мислите на другите?
- Такава ли била работата?
- Не ме е разбрала. Казах й, че май се шегува с мен.Че трябва да се види каква е. А тя.
- Какво тя… Така се стресира и помисли , че знам какво мисли.
- А ха, разбирам те. Гузен негонен бяга.
- Така е, мой човек. На такива като нея, така им се пада, та като говорят, първо да помислят.
- Най- после загрях.Искаш, да я накараш да се замисли накъде е тръгнала.
- Така е. Не я познавам много, но май за никъде не е.
- Защо, да е заникъде?
- Ами, защото така е повяхнала и посърнала, а не вижда себе си.
- Да, да. Съжалявам за мъжа й.
- Защо бе, Кама?
- Ами отрепал се е от работа. През деня на едно място, а вечерта на друго. Парите не им стигат.
- Така ли?
- Ами как ще им стигат, като тя е вечно по кафенетата. Крак връз крак, цигара в устата и кафенцето. И все по луксозни кафенета.
- Така не им виждам края. Как ще им стигат парите? А отгоре на всичко и дъщеричката им. Така върти закръгленото си задниче, с къса да не говорим до къде поличка, толкова вталена, че всеки момент ще се пръсне.
- Ето, това е. Докато другите дъщери работа не могат да си намерят. Техните също, а тя…
- Е хей. Карат си я значи, тъй. По леката по меката.
- Тъй да се каже. Горкичките…
- И аз така мисля. Наистина са горкичките. Да ги съжали човек. Както я карат, ще тръгнат под кривата круша.
-Да бе. Търкулнала се е крушата, намерила си е похлюпака.
- Ха,ха, ха…
- Тъй е Кама. Всичко си е за смях.
- Дано се намери някой, който да подхване дъщеричката й. Такива като нея знаеш ли какво им трябва?
- Казвай, казвай!
- Ами да ги хване за ушите и право там…
- Аха…
- И да видим тогава къде ще ходят. Мястото им е в къщи. Да вършат някаква работа.
- Така е. Нали виждам днешните момичета. Не могат да шият, да готвят да шетат. А едно време беше друго. От малки, родителите ги учиха на всичко.
- Не знам, като се оженят какво ще правят, щом само висят по кафенетата.
- Майките, майките са виновни, че ги учат така.
- За съжаление са мъжете. Вече си смениха задълженията. Те поеха къщната работа, а жените забравиха къщите си и все по кафенетата.
- Е хей… Шапка на тояга. Ами ако продължава така, не знам накъде ще тръгне света.
- Хайде, да вървим, че в къще ще не подхванат…
Мария Герасова
тагове: хумор, сатира, едно, весел гръмотрън