Р* А* З* К* А* З* И

 Писателката Мария Герасова

ЖЕЛАНОТО ЧУДО

мотолог

Вървя забързано нанякъде, но не знам къде отивам! Мисля си: “Що е хуманност?” Но няма кой да ти мисли за нея. Забравихме я сред тълпата и времето. Накрая какво? Все тая сивота. Не изпитваме нежност и състрадание. Все този унес, без да виждаме около себе си. Сякаш всичко е сън. Става ми мъчно за хората, които казват, че Животът бил тежък. Животът  е такъв, какъвто си го направим, нали? Ами времето? И то е в унисон с Живота. Тогава? Няма ли да се събудим от този дълбок сън и да прогледнем истината? Пустота, дива пустота е в сърцата ни. Но защо? Нима и в нас не грее слънце,  и не ни обгръща с лъчи от Любов? Нима в дома ни не се чува весела, детска гълчава? Нима Природата не ни се отблагодарява с изобилието си от плодове? За какво живеем всъщност? Да се радваме на Живота и красотата на Природата. А какво правим? Вървим намръщени. Изчезна усмивката от устните ни. Очите ни станаха мрачни  и  непрекъснато насълзени. Защо плаче детето? То плаче за майка си, да дойде при него и да му даде своята обич. А нима ние не плачем за един по-радостен Живот? Той може да бъде такъв, ако мобилизираме своите сили и се борим за своето щастие, и повече радостни минути. Щастието е лично и на никой друг. И така: “Да живеем, пеем и се веселим!” В това е смисъла на Живота. Наистина, забравихме веселието, а и от там е скуката в Живота ни. Обезсмислихме се. Забравихме за идеите, които една след друга трябва да реализираме. Да обръщаме внимание и на най- малките неща! Защото нищо не остава в пространството. Нашите идеи трябва да бъдат облечени във великолепна дреха, т. е. добре обмислени, които да съчетават в себе си най-доброто и да бъдат изработени с много Любов. В това е истината за мен. Всяко нещо трябва да бъде смислено и тогава всичко около нас ще грее и ще  виждаме във всеки човек приятел. А той ще отговори на нашето приятелство с Любов. Ето, този Живот ще бъде нашият смисъл. Една нежна дума, една усмивка, една подадена ръка.

Подай ръка, приятелю! Вдигни приведената си глава, за да видиш синьото небе и истинската Любов! Тя е ласката на твоето сърце. Тя е  истината и смисъла на твоя Живот.

 ШЕПОТЪТ НА ВРЕМЕТО

Импресия

В мен бушуват мисли и не дават покой на душата ми. Летя с времето в минало и настояще,и спирам там, на най- високото място, където земята и небето се докосват и всеки момент ще се слеят. Всичко е синева и шепот. Шепотът на времето.От тук се вижда прекрасна панорама. Долу е великолепието от сгради, коли и дървета.Да,това е градът на спомените. Полетиш ли с тях, виждаш едно минало, което те кара да въздъхнеш.Но ти си в настоящето.А настоящето е изпълнено с много драматизъм и болка. Оглеждам се с широко отворени очи и за малко да се сблъскам с миналото. Бавно отпивам на глътки от чистия въздух и с любопитство се приближавам до каменната стела, на която е написано накратко.Да, забравих да спомена- Есенемас, Станимака, Асеновата крепост в обхват, по- точно площ от 12 хектара. Погледната от трите страни, почти непревземаема. Мисля си” Виж, доста интересно решение! Разбира се, че стратегическо е естествена защита от неприятели. Крепостта е построена още от 5 век преди новата ера, когато траките я използват като укрепление.
Римският император Юстиниян, я възтановява и тя е една от 300 крепости построена от него,срещу нашествието на славянските племена.
Продължавам да чета и с изненадана установявам, че след Клокотнишката битка 1230 година, преминава в пределите на Българската държава.Самият Цар Иван Асен е написал на каменната стела на входа й.
През 9-т, 11-ти и 13 век, претърпяла значително строителство. И ето я сега, доживяла до настоящето.Нейното присъствие тук,върху твърдата гръд на естествения скален масив,сякаш маха с ръка и зове:„Пътнико, поспри и ела да чуеш моята приказка”!Ехото подхваща думите й,а вятърът ги подема.Тя разказва за един велик император – силен и независим,който брани и повежда своите войни в битка за победа .
Но аз съм в настоящето.Замислям се за времето,в което живеем. Къде са онези силни мъже, да поведът народът си към победа, животът ни да стане по- добър?
Бавно слизам по нанадолнището и се озовавам на пътя, който ме зове, към моето домашно огнище.

Мария Герасова

таове: размисъл