(Извън хватката на Хитлер – спасяването на българските евреи)
За трета поредна година в съзнанието ми отеква едно историческо, величествено ,,НЕ‘‘. В един от най-ужасяващите периоди в историята на света, в разгара на Холокоста, България казва ,,не‘‘ на влаковете за депортиране, ,,не‘‘ на концентрационните лагери, ,,не‘‘ на масовото изтребление и спасява животите на петдесет хиляди евреи.
Докато отново прелиствам книгата, едно нещо ме изумява със същата сила, както и преди- смелостта. Виждам цяла Европа, освирепяла от Втората световна война-Великите сили играят с властта си, в търсене на величие, един жесток диктатор избива невинни хора в името на болните си амбиции.
На този фон една България, застанала на кръстопът, съюзник на Третия райх, събира смелостта да се опълчи на зверствата на Хитлер. Подобна храброст ми се струва героична, велика и за съжаление неестествена. Кога за последно сме били смели? Може би именно тогава, когато сме спасили своето еврейско население. Обикновено българинът мълчи, търпи, подчинява се. Днес бихме ли се изправили срещу могъщ водач? Бихме ли се извисили над целия окървавен свят в името на хуманността?
За съжаление, убедена съм, по-скоро бихме свели покорно глави, готови на някакъв мирен компромис, осигурявайки собственото си спокойствие. Днес не сме смели. Тогава, по време на Холокоста, кой знае как, българският народ и неговите лидери събират дързостта и куража да излязат от ролята на пионки в ръцете на Великите сили, и да извикат гръмко ,,ДА‘‘ за своите еврейски съседи и то право в лицето на Хитлер.
Събитията, лицата, свързани със спасяването на българските евреи – те вече са ми познати. Но това е един от онези подвизи, при сблъсъка с които човек винаги се вълнува. Лесно е да науча факт от историята. Лесно е да запомня дати, свързани с войната, имена на световни лидери, брой на загинали. Трудното е обаче да свържа всичко това в една жива картина. Трудно е за миг да се пренеса във времето на Холокоста, на мястото на някое еврейско момиче. Войната е човешка трагедия, която не може да бъде измерена в статистика, не може да бъде разглеждана безстрастно и безразлично. Какво е усещането да носиш жълтата звезда – знак, че си различен? Какво е усещането да изпращаш с ужасен поглед преминаващите, пълни с евреи от Тракия и Македония, влакове и да знаеш, че тези от България ще ги последват?
В тази епоха на ужаса, хуманността придобива мистични измерения. Изглежда свръхестествено явлението да се противопоставиш на яростта и жестоките стремежи на целия свят, за да спасиш няколко хиляди човеци. Но въпреки че откривам изключително хуманно величие в спасяването на българските евреи, за мен това събитие остава на първо място нещо съвсем нормално. Разбира се, по-удобно в днешно време е да мислим за себе си и за тесния кръг от близки хора. По-лесно е да живеем в егоистичен сън, затваряйки очите си за чуждото нещастие, благодарейки, че слава Богу, злото не е насочено срещу нас. По-лесно е да наблюдаваме страданието отстрани, да клатим глава съчувствено, но дистанцирано. Толкова егоистична ценностна система сме изградили в днешното ни общество, че идеали като справедливост и хуманност звучат патетично, театрално и неестествено. А всъщност няма нищо по-нормално от това да спасиш нечий живот- на близък, познат, съсед дори на някого напълно непознат. Именно това се случва тогава, по време на Втората световна война в България – хора спасяват хора. По най- нормален начин е защитено естественото човешко право на живот на петдесет хиляди български евреи.
Разбира се, и тогава не всички българи са били единодушни относно политиката и въпросът за човечността и спасението. Сред поддръжниците на Хитлеровата антиеврейска идеология са били властимащи държавни служители като шефът на Комисарството по еврейските въпроси Белев и премиерът Филов. Те и още много други многократно опитват да задействат извозването на българските евреи в концентрационни лагери. Но по-голямата част от българския народ наистина се изявява като защитник на своите еврейски съграждани. За щастие историята става свидетел на единността на народ и лидери. Българският владетел цар Борис Трети, решителните водачи на духовенството, интелектуалци като Елин Пелин и служители като Димитър Пешев и Лиляна Паница, обикновени българи – всеки заедно, със силите и възможностите, с които разполага, допринася за спасението на евреите. От една страна, цар Борис Трети проявява политическа хитрост и решителност в правилните моменти. От друга страна, митрополитите заемат твърда позиция относно спасяването на българските евреи, която отстояват с всички средства. Лиляна Паница, от поста си на секретарка, се включва в спасителната кауза, загърбвайки личните си чувства. Ето защо е невъзможно да се посочи една конкретна личност, благодарение на която евреите в България биват спасени. Пътят към това спасение е като пъзел, съставен от множество лица, човешки съдби и подвизи. Не е важно на преден план да изпъкне определен човек, когото да провъзгласят за спасител . Важен е резултатът – нито един български евреин не е изпратен в лагерите на смъртта в Полша.
След края на войната остава благодарността. ,,Мила родино“ -пее силно развълнуваният хор от български евреи, напускащи страната ни – ,,Ти си земен рай! Твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!“ Пеят стотици спасени души, обърнали за последно, изпълнени със сълзи от благодарност, очи към България- тяхната родина и убежище. Пишейки, отново се връщам към тази разтърсваща сцена, в която и млади, и стари, и деца изпълняват българския химн с вечна благодарност в сърцата си, сбогувайки се със страната ни. Това е краят на историята- една история за величието да постъпиш нормално. Това е от онези истории, които трябва да бъдат разказвани. Едва ли някога ще мога да си обясня тогавашната смелост на България. И едва ли ще спра да се надявам някога тя отново да се пробуди и да ни даде още един повод за гордост.
За трети път пиша за спасяването на българските евреи. Причината не е стремежът към лична победа. Причината е вече осъществената победа на човечността над жестокостта, на България над Холокоста, на морала над кървавата битка за власт и влияние. Във война, толкова ужасна, че трудно могат да бъдат посочени победители, победа е фактът, че българските евреи единствени увеличават броя си в страна съюзник на Третия райх. Това е подвиг, който може да служи за пример, на какво е способен българският народ, обединен от една кауза. Това е напомняне, че и в най-страшната епоха, има място за хуманност и величие, стига да има и достатъчно смелост.
България е страната, в която жълтите звезди, не се превръщат в съзвездие на срама, а изгряват като съзвездие на героизма. Петдесет хиляди човешки живота остават извън хватката на Хитлер.
За тази победа пиша.
Бисерка П. Граматикова
12 „З” клас /І–во място/
ЕГ „Иван Вазов” – гр. Пловдив