В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птолемеевата география (ІІ в. от н.е.) и пише, че птолемеевското разбиране за топонима „Сарматия” съответства на онова, което по времето на ал-Хорезми, е наричано „Бурджан”. Според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.

За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и „българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г.

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 – 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява не само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Използва ги като синоними, като сочи, че бунджар са на север от Дербент и са завоювани към средата на VI в. от тюрките на Истеми. Преди това Персия е плащала данък на бунджарите и те завели Истеми на прохода Дербент, като го посъветвали, според ат-Табари, да иска от Персия за себе си този данък, след като ги е покорил. Персийският цар Хосрой Ануширван се надсмял над претенциите на Истеми, а последния не успял да преодолее Дербендската стена и се върнал назад с войските си.

Бунджар са отъждествени с българите и в поемата „Искандер наме” от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами. „Бун“ и „Гар“  в епоса са воини на Ал. Македонски, оставени в една пещера да умрат от болест, но черна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името на пещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gəncə́). Всъщност, „Бун, Гар” е „Бун, Джар” на арабски, където персийското „г” се ротира в „дж”.

Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско „дж“.

В персийски език думата „бурган” попада от урартския. Произходът на думата „burgana” със значение „кула”, е от урартския език, пишат на I. M.  Diakonoff и  S. A.  Starostin в монографията си `Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language.`(München, 1986). Авторите смятат, че произхода на тази дума е от палео източно-кавказките езици и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).

И така, най-старото засвидетелствувано значение на думата „burgana” със значение „кула”, е в урартския език и оттам то попада в арменски, гръцки, латински, арабски. Отъждествяването пък на „бурджани” с „бунджари”, засвидетелствано при ат-Табари и легендата, че „бун+гар” станали „българи” по името на „пещера” („gar”, арабски) при Низами, фокусира върху етнонима „Бун” (известен и като „българина Бунд”, в арменската хроника на Мовсес Хоренаци).

Проблемът е, че тук думата „Бун” (ср. с името на ез. Ван), Бунд, Бийан, е самонаименованието на Урарту, както стана ясно след разчитане на урартските клинописи в началото на ХХ в. Тази държава е наричана „Урарту” на акадски, а иначе, нейното самоназвание, е „Бийан” (ср. с името на ез. Ван).

Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия еврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, който хазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф – воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.

Защо народа на Аспарух, създал на юг от Дунав през 680 г. държава България, е наречен „в-н-н-т-р“?

И така, каква е връзката на българите с древно Урарту, една държава, която през VI в. пр.н.е. вече не съществува? Има ли такава връзка? Ако няма защо масово арабоезичните средновековни историци, които наследяват пехливийски исторически понятия, наричат българите с името „бурджани” и „бунджар”, а „България” – „Бурджан”?