НИКОЛА ДЖОКОВ БР.165

Тази статия срещнах съвсем случайно в интернет. Това е моят  първи учител, за да израстна и стана писател. Човекът с голямото сърце- Никола Джоков.  Той беше нашият ръководител, в Литературен клуб на Здравните работници- Пловдив.  

Поклон Учителю пред голямото ти сърце.

  (1934-2000)

Никола Благоев Джоков е роден на 28 март 1934 г. в гр.Септември.
 
1948 г. – завършва прогимназия в родния си град, след което учи в Пловдив
1952-1953 – работи като дружинен ръководител в гр.Септември
1953-1955 – следва в Пловдивски учителски институт
1955 г. – студент в СУ „Св.Климент Охридски”; по време на следването работи на половин щат във вестник „Студентска трибуна”
1962 г. – работи във вестник „Комсомолска искра”, гр.Пловдив – зам.гл.редактор и завеждащ културен отдел
1.ХІ. 1969 г. – редактор на българска литература в редакцията на издателство „Христо Г.Данов”
     
Автор на книгите „Точно време” (1966 г.), „Търси се мефистофел” (1970 г.), „За водата, както и за любовта” (1975 г.), „Новели по пижама” (1983 г.), „И малко любов за утре” (1986 г.),  „Гордо и весело” (1989 г.), „Куцата балерина” (1995 г.) и „Ние талъсъмите” (1999 г.).
 
Един разказ от „Новели по пижама“
Четвърти идентичен случай
Имах един хавер, Минчо Фалът, голям футболист беше, въпреки, че е докосвал топката по-малко от всеки от нас дори.
 Той беше футболист със стратегическо предназначение и щу институти е сменил, и щу гаджета – не е за разправяне.
 Та играеше Минчо Фалът в институтския отбор, без да рита топката. А треньорът все си го котка. И не сама това, ами като наближи краят на семестъра, хукне този треньор от преподавател на преподавател да заверява книжката на моя хавер.
 И винаги успяваше. Треньорът де, но то е все едно, с други думи с Минчо всичко си беше наред. И винаги Минчо си имаше стипендия, а се хранеше в специален стол, и гаджетата се лепяха за него.
     – Ние не сме звезди – викаше Минчо – ние сме работяги. Работата му беше наистина специална:трябваше да изкара от нервите някой от противниковите играчи. И то най-добрия, предварително посочен му от траньора. Посочи му треньорът жертвата, лепне се до него Минчо и за оня няма оттърване.С тази цел е ходил и в Русе, и в Свищов, и във Варна, и в Габрово. И дар слово имаше тоя Минчо. Никога не започваше направо с псувните. Няма такова нещо. Ще подхване той работата отдалеч, ще каже нещо за баба ти, за другата рода по женска линия, а ако не държиш дип на родовата чест, ще се прехвърли и на гаджето. Хили се най-благородно, а разправя такива подробности, такива подробности, ум да ти зайде, докaто набелязаната жертва не издържи и го ритне. И реферът, нали това му е работата, показва най-напред жълт картон или направо вадеше червения, а след десетина минути и Минчо, преструвайки се на контузен, напускаше терена. Пускаха тогава на негово място някой от резервите…
 Краят на кариерата му дойде след мача в Габрово.Ония подразбрали какъв е номерът, та привлекли в отбора някакъв глухоням студент. А Минчо не знаеше, че точно на такъв ще налети, въртеше се около него, хилеше се и му говореше, а оня също се хилеше.Минчо пак му приказва, оня се хили, накрая Минчо не издържа и го ритна. Това, че го ритна е нищо, но нервите му след този мач окончателно рухнаха и на следващата среща той започна да псува и рефера и треньора…
http://zagorovo.blogspot.bg/2014_02_01_archive.html
тагове: Никола Джоков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *