1. В книгата от манастира в Лхаса, където се описва краят на Атлантида, дословно е отбелязано следното: „Когато звездата на Бал падна на мястото, на което сега има само звезди и море, седемте града с техните златни порти и открити храмове се разтресоха и разклатиха като листа по време на буря; а след това кълба от огън и дим се издигнаха от дворците. Агонията и писъците на множеството изпълниха въздуха. То потърси спасение в храмовете и цитаделите и мъдрият Му – свещеният Ра-Му – се изправи и им каза: „Не предсказах ли всичко това?“. А жените и мъжете в своите блестящи одежди и скъпоценни камъни ридаеха: „Му, спаси ни!“. Му им отвърна: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Думите на Му се задавиха в пламъците и дима, земята и нейните обитатели бяха разкъсани на парчета и погълнати от дълбините“ (Churchward, J. The Lost Continent of Mu. с. 80).

Следващите факти ще покажат защо започваме именно с този цитат.

Великденският остров е на 3000 километра от бреговете на Чили, голям е колкото Джърси. Когато първият евро­пейски мореплавател (холандец) стига до него през 1722 г., той решава, че островът е населен с великани. Върху това малко парче вулканична полинезийска земя са изправени 592 статуи. Някои от тях са високи над 20 метра и тежат по 50 тона. Кога са били издигнати? Как? В резултат на изучаване­то на тайнствените монументи учените смятат, че там могат да бъдат различени три равнища на цивилизация, най-съвър­шена от които е най-древната. Както и в Египет, огромни блокове от бигор, от базалт, от лава са прилепени един към друг с невероятна изкусност. Но релефът на острова е нера­вен, а няколкото нискорасли дървета не могат да послужат за носилки. Как ли са били пренасяни камъните? И може ли тук да се говори за огромно количество черноработници? През XIX век населението на Великденския остров е 200 ду­ши – три пъти по-малко от статуите. На този остров земята е безплодна, никога не е имало домашни животни, едва ли ня­кога са могли да живеят повече от три-четири хиляди души. Къде тогава е истината?

Първите стъпили на Великденския остров мисионери полагат особени грижи, за да изчезнат следите от умрялата цивилизация, както постъпват и в Африка, и в Южна Америка. В подножието на статуите лежат древни дървени таблички, покрити с йероглифи: изгорени са или изпратени във Ватиканската библиотека, където се пазят немалко тайни. Да­ли са се стремили да унищожат остатъците от древни суеве­рия, или пък са искали да прикрият свидетелствата за друго знание? Спомени за пребиваването на Земята на непознати същества? Посетители, дошли отвън?

Първите изследвали острова европейци забелязват сред островитяните бели брадати хора. Откъде са се появили? Потомци на коя изчезнала днес раса са били? Остатъци от ле­генди разказват за расата на господарите, на учителите, из­никнали от дълбините на вековете или паднали от небесата.

Ортодоксалната наука приема, че това са останки от викинги, които са плавали до Америка в ранни времена. Това можеше обаче да се приеме, при положение че тези бели жители спазваха викингската култура, а не традиционния възглед за бог Ра-Му (=Слънчево-мъдрия), което е присъщо само за останалите потомци от княжеството Ману в Атлантида.

Другото изключително интересно сведение дава скалният текст, открит на остров Питкейрн: „Нашият екипаж, който претърпя корабокрушение по време на буря, намери земя, за което благодари на Бога. Ние сме хора от областта Ману. Почитаме Ра, както ни повелява Свещеното писание. Ние приветстваме слънцето.“

Защо вижданията на ортодоксалната наука, че това са хора от либийското плато Ману, не може да са верни: а) в тази африканска област са живели племена с различен от бялата раса генотип; б) либийският диалект на древноегипетския език е донесен от бялата група на фараоните и жреците, за впоследствие ще отбележим откъде са дошли; в) топонимът на платото Ману е оставено именно от просветителското коляно на племенната група фараони, но подобни топоними и прозвища като качествено определение вместо етноними са разнесени навсякъде по пътя, по който са минали потомците от атлантското княжество Ману; г) факт е, че, преди да загине Атлантида, тя е владеела местностите в Африка до това либийско плато, както и в Европа до Етрурия (днешна Италия), но в тези земи не са останали атлантски потомци; д) в Либия не са почитали Бога чрез прозвището Ра или Ра-Му; е) като финал, завърналите се обратно към Европа прототраки – хоните, поставят нов хидроним на най-източната европейска река (посрещаща слънцето), назовавайки днешна Волга Ра, или СЛЪНЧЕВОБОЖЕСТВЕНАТА.

2. Във всички по-сетнешни религии присъства версията, че човек (според нас Адамовото коляно – хомо сапиенс) е създаден от пясъка, пепелта, прахта, песъчинките в морето.

БИБЛИЯ. БИТИЕ. ГЛАВА II. Издание на Св. Синод на БПЦ. София, 1993, с. 2:

„7. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“

(Вместо коментар: „А когато нямало още нищо, Мебер, Създателят, направил човека от глина. Просто взел в ръка глина и оформил човека. Но човекът си имал свое начало. В началото той бил гущер. И поставил Създателят този гущер в морска вода. А след пет дни какво става – пет дни стои гущерът във водите морски. Седем дни стои там. На осмия ден Мебер отишъл да види гущера. И ето, излиза гущерът на сушата. Ала кой се появява на брега? Човекът. И казва на Създателя: „Благодаря!“. (Блез Сандрар обнародва тази легенда през 1920 г. в „Anthologie negre“ (Негърска антология). Тя от своя страна е поместена в кнгата на полякинята Зофия Соколевич „Митология на черна Африка“, София, 1990, с. 14. Превод от полски на български език: Климент Тренков.)

РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – тази легенда за сътворението сподвижникът на Тур Хейердал Бенгт Даниелсон записва на остров Раройа, от групата Туамоту, на 450 морски мили от остров Таити, в Тихия океан:

„В началото съществувала само Пустота – ни мрак, ни светлина, ни суша, ни море, нито слънце, нито небе… само безмълвна, неподвижна пустота. Минало неизчислимо дълго време. Пустотата започнала да се движи. Тя шумяла и растяла, докато накрая се превърнала в по-великата нощ, без граници и очертания. Всичко било потънало в мрак – дълбок, непроницаем мрак. Отново минало неизчислимо дълго време. Дошъл краят и на По. Нови незнайни сили влезли в действие, нощта се превърнала в океан, а в неговите глъбини се образувало вещество. В началото то било само пясък, но след това се превърнало в здрава земя, която се повдигала все по-нагоре и нагоре. Най-после на света се появила Папа – майката на земята. Папа се разраснала и станала голяма страна, първата от всички. А над Папа, майката на Земята, почивал Атеа, бащата на небето. Минало още много време и Папа родила двама сина – Тане и Тангароа. Те се огледали и видели, че няма нито светлина, нито пространство.

– Хайде да отделим Атеа от Папа – казал Тане. Заедно те се опитали да повдигнат Атеа, но не могли даже да го поместят. Скоро се родили братята Ру и с тяхна помощ работата тръгнала по-успешно. Те отделили Атеа от Папа. Бавно повдигали Атеа все по-високо и по-високо, накрая над Земята се разпрострял небосводът. Възникнали три сфери: Ранги-по – подземна и подводна сфера, Ранги-марама – светът, в който живеем, и Ранги-рева – небесната сфера над нас. Тангароа станал господар на океана, а Тане закрепил на небето звездите, Слънцето, Луната и станал техен господар. След това Тангароа направил Тики – първия човек на Земята – и понеже той не искал да живее сам, неговият създател направил от пясък и първата жена Хина аху оне – Хина, направена от пясък. Всички хора произхождат от Тики и Хина. Поколение след поколение се сменяло, докато най-после се родил Мауи – най-великият от всички наши праотци.“ (РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – In: Danielsson, B. Vegessene Inselen der Sudsee Cullstein. 1955.)

 автор Константин Каменов