Има загадъчни и тайни думи в най-старият български паметник,известен като „Именник на българските владетели“. Тези думи си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.
Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български думи към тюркските (?).
Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.
Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“ (Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).
Има загадъчни и тайни думи в най-старият български паметник,известен като „Именник на българските владетели“. Тези думи си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.
Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български думи към тюркските (?).
Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.
Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“ (Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).
В Асирия не е било така. Там отчитането на годините и датирането на документите е било по имената на специални чиновници-епоними, всеки от който е заемал този пост точно една година.
Но каква връзка би могъл да има нашият „Именник“ с древен Шумер, независимо, че Сомор/Самар в българския документ не е „плъх“, нито „мишка“, а може би „Самар“ е „Шумер“ (?). Самият Микола пише, че обикновено тюркските календари започват с годината на мишката (плъха), но за него думата „сомор“ е неясна. Той прави опит да разясни други думи, но относно „сомор“ е безсилен: „Остава „сомор“ (в израза сомор алтем). Засега аз не искам да се изказвам за неговото значение“.
Би ли било много смело да се запитаме: а дали „сомор“ не е действително Самар/Шумер?
Признавам, така е. Самонадеяно е. Но проучването на нашето минало така е зомбирано вече два века, че дори и след думата „сомор“ да виждаме черно на бяло в „Именника“ думата „Сигор“ (Загрос), т.е. името на цяла област на север от Месопотамия, пак ще се усъмним да свържем „Самар“ и „Сигор“ с Древния Изток…Зомбирани сме много.
Загрос (на арабски: زاجروس الجبال, на персийски: رشته كوههاى زاگرس, на персийски: زنجیرهچیای زاگرۆس, на лурски: کو یه لی زاگروس) е най-голямата планинска верига на територията на Иран и Ирак.
Zagros като име е занесено и на Балканите от българите на Аспарух и става име на новопридобитите земи от Византия при Тервел.
Българският документ е намерен в преписи от ХV в. и ХVІ в., но тези преписи са правени въз основа на стари български книги от Х в. Защо списъкът с българските владетели още от Х в. е вставен между ІV книга на Царете от Библията и текстовете на византийския историк Амартол за Новохудоносор? Какъв е бил замисъла на тази вставка? Тя случайна ли е? А ако не е случайна, какво ни казва?
За преводача от Х в. това е било нещо като „приписка“, която вмъква между ІV книга на Царете от Библията и роденият около 634 г. пр.н.е. основател на Нововавилонското царство Новуходоносор.
Защо го прави?
През 1927 г. в кн.1-5 на сп. „Кубрат“ М.Д.Димитров публикува своята оригинална статия „Изчисляване на Именника“. В нея Димитров предлага да бъде потърсена месопотамска (в някой от семитските езици) езикова основа на древнобългарските думи в Именника и се спира на имената „Имен“ и „Вихтун“.
Никой не се вслушва в предложението му да се търсят съответствия на думите от „Именника“ в Месопотамия, независимо че произходът на думата за змей/змия „Илуян“ е доказано с хетски произход, а не е тюркска. Попадането на тази дума в тюркския език е очевидно по линия на сирийското посредничество в тюркския, тъй като е известно, че произхода на тюркските руни е в согдийското писмо, а то е дело на сирийските несторияни.
Дилом – змия, произход в месопотамската дума „Илуян“
Дохс – няма нищо общо с тюркската дума „домус“, т.е. свиня, глиган
Сигор – топоним, произход в местността „Загрос“
Верени – ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ) – т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог не само в „Именника на българските владетели” – „верени”, но и при волжките-българи – вараж, барадж, със значение „дракон“.
Теку –
Дванш –
Тох –
Сомор – топоним, Самар, Шумер (?).
Думата “ИМЕН” е месопотамски термин за “земя, владение, държава”.
Това научаваме от книгата на пророк Данаил в Библията, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си. В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
„Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).
Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаил, който разчита и тълкува:
„И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
Ето и значението на думите: мене – изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
Проблемът е, че науката не признава застинали и мумифицирани констатации. Тя търси, предлага, изработва хипотези. Крайно време е нашият „Именник“ също да бъде върнат на науката и отново да бъде анализиран. По времето когато е открит той предизвика отзив от научни статии. За съжаление, всички тръгват при дешифрирането от предразсъдъка, че българите са тюрки.
.jpg)
(1).gif)
.jpg)
