– Тайните думи в “Именникът на българските владетели”. бр.175

Има загадъчни и тайни думи в най-старият български паметник,известен като „Именник на българските владетели“. Тези думи си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.
Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български думи към тюркските (?).
hbar.phys.msu.ru/gorm/chrono/mikkola.pdf
Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.
 Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“ (Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).
Има загадъчни и тайни думи в най-старият български паметник,известен като „Именник на българските владетели“. Тези думи си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.
Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български думи към тюркските (?).
hbar.phys.msu.ru/gorm/chrono/mikkola.pdf
Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.
 Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“ (Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).
В Асирия не е било така. Там отчитането на годините и датирането на документите е било по имената на специални чиновници-епоними, всеки от който е заемал този пост точно една година.
Но каква връзка би могъл да има нашият „Именник“ с древен Шумер, независимо, че Сомор/Самар в българския документ не е „плъх“, нито „мишка“, а може би „Самар“ е „Шумер“ (?). Самият Микола пише, че обикновено тюркските календари започват с годината на мишката (плъха), но за него думата „сомор“ е неясна. Той прави опит да разясни други думи, но относно „сомор“ е безсилен: „Остава „сомор“ (в израза сомор алтем). Засега аз не искам да се изказвам за неговото значение“.
Би ли било много смело да се запитаме: а дали „сомор“ не е действително Самар/Шумер?
Признавам, така е. Самонадеяно е. Но проучването на нашето минало така е зомбирано вече два века, че дори и след думата „сомор“ да виждаме черно на бяло в „Именника“ думата „Сигор“ (Загрос), т.е. името на цяла област на север от Месопотамия, пак ще се усъмним да свържем „Самар“ и „Сигор“ с Древния Изток…Зомбирани сме много.
Загрос (на арабски: زاجروس الجبال, на персийски: رشته كوههاى زاگرس, на персийски: زنجیره‌چیای زاگرۆس, на лурски: کو یه لی زاگروس) е най-голямата планинска верига на територията на Иран и Ирак.
 
Zagros като име е занесено и на Балканите от българите на Аспарух и става име на новопридобитите земи от Византия при Тервел.
Българският документ е намерен в преписи от ХV в. и ХVІ в., но тези преписи са правени въз основа на стари български книги от Х в. Защо списъкът с българските владетели още от Х в. е вставен между ІV книга на Царете от Библията и текстовете на византийския историк Амартол за Новохудоносор? Какъв е бил замисъла на тази вставка? Тя случайна ли е? А ако не е случайна, какво ни казва?
 
За преводача от Х в. това е било нещо като „приписка“, която вмъква между ІV книга на Царете от Библията и роденият около 634 г. пр.н.е. основател на Нововавилонското царство Новуходоносор.
Защо го прави?
През 1927 г. в кн.1-5 на сп. „Кубрат“ М.Д.Димитров публикува своята оригинална статия „Изчисляване на Именника“. В нея Димитров предлага да бъде потърсена месопотамска (в някой от семитските езици)  езикова основа на древнобългарските думи в Именника и се спира на имената „Имен“ и „Вихтун“.
Никой не се вслушва в предложението му да се търсят съответствия на думите от „Именника“ в Месопотамия, независимо че произходът на думата за змей/змия „Илуян“ е доказано с хетски произход, а не е тюркска. Попадането на тази дума в тюркския език е очевидно по линия на сирийското посредничество в тюркския, тъй като е известно, че произхода на тюркските руни е в согдийското писмо, а то е дело на сирийските несторияни.
Дилом – змия, произход в месопотамската дума „Илуян“
Дохс – няма нищо общо с тюркската дума „домус“, т.е. свиня, глиган
Сигор – топоним, произход в местността „Загрос“
Верени – ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ)  – т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог не само в „Именника на българските владетели” – „верени”, но и при волжките-българи – вараж, барадж, със значение „дракон“.
Теку –
Дванш –
Тох –
Сомор – топоним, Самар, Шумер (?).
Думата “ИМЕН” е месопотамски термин за “земя, владение, държава”.
Това научаваме от книгата на пророк Данаил в Библията, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си. В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).
Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаил, който разчита и тълкува:
И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
Ето и значението на думите: мене – изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
 Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
Проблемът е, че науката не признава застинали и мумифицирани констатации. Тя търси, предлага, изработва хипотези. Крайно време е нашият „Именник“ също да бъде върнат на науката и отново да бъде анализиран. По времето когато е открит той предизвика отзив от научни статии. За съжаление, всички тръгват при дешифрирането от предразсъдъка, че българите са тюрки.
 Кирил Милчев
 тагове: Аспарух, потомък, Атила

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>