Пътят на посланичествата

  и установяване на първите консули във Възрожденския град

(Пловдив и сродни центрове на санджаци)
Преминаването на делегациите от дипломатически пратеничества между Високата порта и Европа се осъществява се осъществява в публичното пространство на Балканския полуостров непосредствено по неговите главни артерии, унаследени и дейно функциониращи от Античността и Средновековието. Както и днес гръбнакът на пътната мрежа са големите артерии Via Singidunum и Via Egnasia, които от времето на Римската империя свързват не само българските земи, но Азия и Европа, Изтока и Запада.1 Именно Диагоналният път – най-пряк и сигурен между Виена и Цариград, остава в съзнанието на местното население, турските управленчески кръгове и сред редица европейски социални среди като пътят на посланичествата. По него се придвижва австрийската поща след 17 век. Тя остава до известна степен гарант за неприкосновеността, точността в крайното пристигане и осъществяване на комуникацията чрез хора и пощенски пратки. Основните места, където тя спира, представляват значителни търговски градски центрове (някои от тях са областни или митрополитски средища): напр. Люлебургас, Одрин, Пловдив, София, Ниш, Белград и др., в част от които през ХІХ век се установяват и първите постоянни консулски представителства. В някои свои участъци трасето се движи успоредно с река Марица, която от първата половина на ХІХ век е свободна за корабоплаване от град Пловдив на юг.2 Заедно с пощенския главен път Цариград – Адрианопол – Пловдив – Белград – Виена, река Марица се превръща в изключително важна комуникационна артерия за Пловдив, негова жизнена връзка със света, структурирайки средищното му положение в икономически, социално-политически и културни аспекти. Без реката пловдивчани “не биха могли да осъществят икономическата си революция от аграрно стопанство” на обикновен град “към занаятчийска и търговска икономика с далечни пазари и източници на доставки”.3 Именно в такива големи градове с космополитен характер, разположени сред подходяща пътна мрежа, географски релеф и постоянни свръзки със столицата на Турската империя се разполагат трайно първите чуждестранни консули през ХІХ век, представители на Великите сили: Австрия, Франция, Русия, Великобритания, Италия, Прусия/Германия, успоредно с които и тези на съседна Гърция. Градското пространство и време поемат в своето лоно консулския дом, но той остава юридически пряко подчинен на конкретното посолство от Истанбул. Чужди консулства се разкриват в София, Русе, Варна, Велико Търново, Пловдив, Видин, Солун, Одрин, Битоля, Скопие.4 Изборът доказва непосредствена, взаимообусловена връзка между стопански и демографски характеристики на съответните градове, местонахождение и натовареност на комуникационните трасета от една страна, а от друга – външните политикоикономически интереси. Пловдив и сродните нему центрове на санджаци притежават близки показатели на развитие през ХVІІІ/ХІХ век, които изиграват ролята на силни аргументи относно изборът на европейските държави за основаване на посолства (или консулство) по тези места. Те могат да бъдат групирани в следния ред:
-благоприятно разположение на града (важен път или кръстопът)
-плодородна земя;
-речен или морски излаз;
-манифактури;
-интензивен живот;
-търговско средище за Балканския полуостров и Европейския континент;
-селскостопански и животински продукти;
-занаятчийски произведения;
-значителна търговия – на Балканския полуостров, с Европа, Азия, Африка (транзитна, прекупваческа);
-множество обществени сгради (безистени, тържища, ханища, бани, механи, кафенета, храмове, училища и т.н.);
приблизителна численост на населението за XIX б. От 35 до 55 хил. души;
-влагане на значителни капитали в недвижима собственост (например чифлици в околността), джелейлък, банкерство и др.5
От всички главни артерии, пътят на послничествата (Диагоналния път) е един от малцината, за които централната власт полага сериозни и чести грижиза неговата поддръжка (доколкото това е в нейните възможности) поради факта, че трафикът по Цариград – Пловдив – Нош и т.н. е ваяжен от военна и икономическа гледна точка.6 традицията се потвърждава чрез прокарване на първите ЖП линии през втората половина на XIX в. успоредно или в непосредствена близост до основната сухопътна мрежа (напр. т.н. Барон-Хиршова железница, Цариград-Белово).
Заедно с чуждестранните консули в Европейска Турция се установяват и чуждестранните капитали с трайни позиции в империята. Връзките между дипломатическите представителства и търговските интереси е двупосочна. Австрийските параходи поемата корабоплаването по Дунав, големи френски, италиански и английски компании – движението по море; австрийците на практика поемат от рано до голяма степен транспорта вътре в Османската империя и отношенията й с другите страни. 7
Диагоналният път е траектория за придвижване на всички австрийски и английски дипломатически мисии (по-късно на италиански и френски) от края на XVI в. нататък: водене на мирни преговори, размяна на писма и дарове, установяване на трайно посолства в столицата, кратки служебни визити, създаване на консулства в градовете от сърцевината на полуострова.*
Дипломатическият дом се разполага винаги в централната градска част. Това правило се спазва както в Цариград, така и в центровете на санджаци – Пловдив, на Трихълмието, Видин, Солун и др.** Главен негов отличителен белег е националното знаме на държавата, която представлява. То се издига с необходимата тържественост, маркира неприкосновена, защитена територия и отбелязва начало на делова активност. Знамето едновременно приобщава и отграничава персонажи, координати, влияния, символи в дадения град и прилежащата му област спрямо определена европейска държава.
Консулският дом е част от публичното градско пространство. Тук се приемат официални визити от местната власт, чужди поданици или други консули, вечерни балове или банкети, осъществяват се контакти с българското население, изготвят се служебни рапорти, доклади, дипломатическа поща. Неговото съществуване и признаване се гарантира от знамето на видима височина.
Успоредно с това консулите обитават този дом със своите семейства.*** Той служи едновременно както за обществени, така и за лични необходимости, поради което дипломатическият агент се задължава да спазва определени норми на поведение и етикет. Частно и публично измерение на пространството се застъпват на сродни координати. Личността на консула се изявява като образец; символ; реално представителство; пълнокръвен човек; носител на характерна власт, етнична и юридическа принадлежност; концентрира в свое лице множество очаквания или разочарования; маркира известна дистанция, но винаги е налице съобразяване с определена власт и авторитет. Той живее и работи на едно и също място от гледна точка запазване на сигурността. Неговият статут допуска в дадени кратки периоди от време през годината да пътува извън официалните си задължения, с цел почивка и отмора заедно със семейството си. Така напр. френският консул от Пловдив г-н Шампоазо заминава за Порто-лаго при Гюмюрджина през Ахир-Челеби, за да вземе морски бани с близките си – юли 1864 година.**** Повечето от европейските консули и богаташи в Солун имат летни къщи отвъд залива за почивка; отиването на курорт – на юг от Салоник или в теснините в подножието на Кортнаш, планина висока 3894 фута, на югоизток; или при баните със сярна вода на изток от Серес – се превръща в традиция през ХІХ век.8
През ХVІІІ и ХІХ век чуждестранните посланици при Портата отсядат през летните месеци в морския курорт град Бююкдере на Босфора, където е пълно с вили и резиденции, собственост на жителите на Пера.9
Дипломатическите домове се изграждат в синхрон с най-красивите, добре уредени, двукатни или трикатни градски къщи с уютни дворове, с умело изографисани декоративни стенописи. Те притежават модерна европейска мебелировка и най-луксозен интериор. Консулатото не се отличава по своите архитектурни елементи спрямо другите обитавани частни домове от градския елит. Подобна тенденция се наблюдава при изгледа на пашовия конак, където се настанява всеки управител на санджак (област). Почти до край на ХІХ век османските турци изграждат в империята обществени сгради в публичното пространство изключително в ориенталски облик – кервансараи (ханова), затвори, бани, медресета, безистени, кафенета и др. Липсата на традиция в империята, при създаване на основните градски топоси със светско предназначение в унисон със западноевропейските, представлява една от причините за множеството прилики в структурата и изгледа между личните домове, дипломатическите мисии и тези на управленческата административна власт. Това е един от каналите за протичане на модерни чужди влияния, които се възприемат на Балканския полуостров в съчетание с местните школи на християнските народи. Знамето остава и през ХХ век като единствен оразличителен знак.
Церемонните по посрещане и настаняване на временните пратенически делегации, постоянните посолства или подчинените им консулски служби (генерален консул, вицеконсул) имат характер на ритуали с древен произход. Със сигурност може да се каже, че епохата на Възраждането наследява главните механизми на церемониала от Средновековието, успоредно с което разширява дипломатическото присъствие по времетраене и местонахождение извън столицата. Ритуалните елементи утвърждават настоящите намерения и бъдещите действия между преговарящите страни в позитивен, миротворчески, съзидателен план. Те от своя страна маркират протичането на това събитие по сроден начин в различни градски центрове. Общите същностни черти се състоят от: влизане на кон, свита, охрана, украса, размяна на дарове, знамена, освещаване в храм, топовни гърмежи, облекло, знаци – писма, официални визити, почерпки (обяд или вечеря), балове.
Общата територия на заселване и живот обединява гражданството при ритуалното посрещане и настаняване на посланичества в градовете им. Всички взимат участие в тържественото събитие като едно цяло, а то от своя страна консолидира разнородното по етнически състав население. Пловдив, Русе, Одрин, Солун, Видин, София, Скопие, Битоля служат за пример чрез социално-икономическия си просперитет, средищно географско местоположение, обществен елит и светски взаимоотношения.
Първите дипломатически мисии, които преминават заедно със свитата си по Диагоналния път имат за цел установяване на официални контакти директно с Високата порта. Австроунгарската империя и Великобритания откриват свои посолства в Истанбул или разменят официални визити значително по-рано от останалите Велики сили – след военните поражения на османския средиземноморски флот през 1571 г. и разгромяване армията на Кара Мустафа паша под стените на Виенската крепост 1683 г. (края на ХVІ и ХVІІ в.); същевременно това са годините, през които се установява за Турция режимът на капитулациите.10
Подписването на мирен договор в Карловци – 1699 г., чрез който се приключва шестнадесет годишната война между австрийците и турците, е причина за изпращане на ново “велико посолство” при Високата порта. Виенският двор иска да се състави текст на мирното споразумение. В Пловдив беят посреща яздейки великия посланик с много конници и няколко стотин еничари, придружава го в града, след което го настанява в квартира.11 През 1700 г. генерал Д’Арш споделя: “Във Филипопол посланикът беше приет от кадията. Спахиите и много еничари излязоха с него извън града.”12 Ново велико посолство до Цариград било изпратено през 1718 г. от император Карл VІ и водено от граф Дамян Хуго фон Вирмонд. Герард Корнелиус Дриш описва приемането на делегацията на отиване и връщане по следния начин: “Гарнизонът ни посрещна и придружи г-н посланикът до лагера. …. Този град ние разгледахме както при идването си насам, само при преминаване. При влизането си в града не спазвахме никакъв строй, но всички яздехме вкупом около г-н посланика. Това можеше да стане, понеже по това време в града нямаше никакъв паша, за да си създаваме труд. При все това нас ни посрещнаха еничарите с техните фесове и оказаха на г-н посланика дължимата почит, като го придружиха из града към лагера до палатката му.”13 Интересен момент от ритуалното посрещане добавя Йохан Кемпелен от 1740 година: “На 18 юли пристигнахме във Филипопол. Там светлейшият посланик бе поздравен по пътя от първенците на града.”14
Посланикът никъде не се придвижва сам. Той и свитата му са винаги на коне при вход и изход от главните градове, като свитата е около или след посланика, който често е в нейната сърцевина. Задължително се посреща от главния управител и неговия ескорт, които са пак на коне. Ако той отсъствува от града, на негово място отива административният или военният му заместник по това време. Оказването на такава чест е задължително. В знак на всеобщо почитание местният елит от гражданството се среща с делегацията, но когато тя се движи транзитно, този акт се реализира на дистанция и за кратко. За консулите и хората им се осигурява отделно жилище. Видът му се определя от времето на пребиваване. Подобни ритуални практики, които постепенно се превръщат в задължителни норми, се утвърждават в Ренесансова Италия през ХІV век. За тях Чезаре Марки отбелязва: “Когато посланичеството се развивало в особено тържествена обстановка, то било ескортирано от войници на коне. В Пиза пристигането на посланик се предизвестявало с фанфари. Във Флоренция подобни показни прояви били редки, може би поради пестеливост.15
Генералните консулства и вицеконсулства, установени през ХІХ век във Възрожденския град, реализират идентични ритуални практики спрямо кратките дипломатически мисии и постоянни посолства в Истанбул. Съхранява се тяхната главна миротворческа цел, необходимостта да бъде опазен живота и неприкосновеността на чуждестранния представител, обезателното оказване на висока чест, споделената храна на тържествена трапеза от двете страни, изисканият етикет, скъпите облекла, проявеното ораторско майсторство при произнасяне на официални речи, предоставянето на акредитивни писма или други писмени послания, наличието на драгоман в свитата, специалната траектория на движение за основната персона и нейното обкръжение, нужното съобразяване с местната социална и властова йерархия, предаността към предначертаните служебни задължения. В тези аспекти на деловите взаимоотношения между западноевропейските държави, Русия и Високата порта се изграждат пътищата на взаимни влияния, договорености, координати на търпимост, допустими общи норми на поведение в сферата на висшата публичност. Именно това са местата, където могат да бъдат наблюдавани, разбрани, оценени чужденеца и “другостта” на неговата култура. Тук се срещат не само различни култури, но и две различни цивилизации – източната и западната, християнството и исляма. Ритуалът се явява посредник в това общуване. Той е своеобразен код в езика на дипломацията.
Еднаквостта на случилите се действия, независимо от изтеклите години във времето (ХVІ – ХІХ в.), споделят почти всички участници – французи, австрийци, англичани, гърци, руснаци и др. Свитата на посланика е сравнително многолюдна при пристигане и заминаване. Той се придружава от благородници или издигнати хора, чауши с техния началник (дворцови служители, част от които съставляват личната охрана на султана), преводач, секретар, еничари, личен лакей, допълнителен транспорт от товари с провизии; понякога към нея могат да се присъединят негови сънародници, търговци и лекари по същия маршрут или откупени пленници християни; кадията на всеки транзитно прекосен град се задължава чрез пълномощници да отпуска полагаеми провизии – овца, вина ,хляб ечемик, сено.16 Елитът на милорд (господата аристократи и търговците) заедно с охраната яздят или се възползват частично от полагащите им се карети, а съпровождащите и слугите пътуват в коли (тип каруци).17
Влизането и престоят в градското пространство на Негово превъзходителство г-н посланикът се ознаменува от необходимите показност и пищност, които са толкова по-големи, колкото по-значителен е градът. Посрещането се отбелязва с гърмежите на оръдията, залповете на войниците, виковете на народа, изпълнени с радост, множеството строени въоръжени лица, възпитавани във военен дух и демонстриращи почитание; каймакам пашата или градоначалникът и лицето кападжъ башъ поздравяват задължително с пристигането г-н посланика и го въвеждат в жилището му.18 Той се посещава в знак на уважение от другите посланици, реализира редица контакти в къщите на местния градски елит, приемайки с най-добри чувства тяхното благоразположение и почерпка с вино.19Знамето, чиято държава представлява, се носи от един благородник в свитата, докато главният дипломат язди в нейната сърцевина, заобиколен от телохранители. Съзнателно поддържаното великолепие на всяко посолство разкрива “славата и триумфа”, силата и мощта на европейската монархическа власт.
Получаването и отдаването на взаимни любезности включва връчване на императорски писма, с които се регламентира назначението и началото на дипломатическата мисия, размяна на подаръци – от турска страна напр. това са кон с екипировка, кафтан, поръбен със самурени кожи (тази дреха е осигурявала достъп до султана), с който се даряват и придружителите на посланика; а от западноевропейски страни (английска, австрийска и др.) напр. една благородна и богата каляска заедно със седем неаполитански коня и четири ирландски хрътки за султана.20 Количеството, богатството, многообразието на подаръците винаги се показва и връчва на публични места, с голяма тържественост и в присъствието на основните представители от двете делегации. Често това събитие се синхронизира с официалния пищен обяд, съпроводен със съответната йерархична позиционна подреденост на всички участници и тяхното облекло специално за случая. На аудиенцията при султана, Негово превъзходителство отива със своя преводач, където се оставят акредитивните писма, разменят се етикетни думи относно “здравето на императора”, “поздрави с добре дошъл” и т.н., “изброяват се публичните и частните причини за посолството”, понякога драгоманът произнася реч.21
Извън тежките церемонни членовете на дипломатическите корпуси имат по-свободно и неангажиращо поведение.
Като основни дарове на размяна, освен споделената храна на богата трапеза, на различни аудиенции (от султана до каймакама) през вековете се налагат “дрехите от платно, коприна, сребърни и златни дрехи, платно от злато, сребро, кадифе, скъпи кожи; дрехи, които са много странни за западноевропейците и те ги обличат само при специални случаи в двора – мантия от бяла коприна с големи клони, понякога с полумесеци и др., жълти и светлокафяви, всички с широки райета и материя от “сребро или злато – те са втъкани в коприната, както и коне за милорд и придружителите му – богато украсени за вход в града, които след това остават техни”.22
Приемствеността се изразява и в подържане на делови контакти между разнородните дипломатически представителства от една страна, а от друга- между отделните поколения, пребиваващи в Европейска Турция. Постепенно те започват да формират самостоятелно съсловие със свой социалнопсихологически и материален престиж, при което водещи се оказват не кръвнородствената обвързаност, а индивидуалните професионални качества и аристократичен произход. Дипломатите следват стратегията на една държавна политика, чиито представители и застъпници в Османската империя са те. Именно тези два аспекта са носителите на обща комуникативност и обвързаност както между англичани, австрийци, французи, италианци, руснаци, така например и между англичаните от ХVІІ-ХVІІІ-ХІХ в. или австрийците от ХVІІІ-ХІХ в. След като старият посланик представя своя приемник, церемониал-майсторът и драгоманът откриват обикновените служебни ритуални церемонии.23
Най-пълни и достоверни описания на произтеклите събития са дело на анонимни дописници – свидетели във Възрожденския български печат, на самите участници в делегациите или на консулите, които остават обширна архивна документация, мемоари, епистоларно наследство. Едни от ранните сведения относно посрещането и установяването на чуждестранни консули в градове-центрове на санджаци през ХІХ век пристигат от Пловдив: на 31 юни 1857 година.24 Най-доброто средство, с което Франция има намерение да разпространява благотворното си влияние в Турската империя, е откриването на консулства и изпращането на представители в по-главните градове от сърцевината на Балканския полуостров. Освен раздвижилите се събития от политически и военен характер (напр. Кримската война), върху изборът на Франция влияят и фактори от икономическо естество: високото развитие на земеделието, търговията, пътищата. Християнските жители са изпълнени с признателност към французите, упование за бъдеща подкрепа и небивал възторг. Заедно с придошлите селяни от равнината пловдивските граждани изпълват улиците, католическия храм и превръщат деня, в който се издига френското знаме, във всеобщ градски празник. Самочувствието на пловдивчани като граждани нараства значително, осъзнавайки характера и последиците от новата институция. Личното участие на автора в събитието говори за неговата истинност. Той не само регистрира, но преживява и кара читателите да съпреживяват чрез него. Еднократното събитие, което няма повторяемост във времето с оглед на ден и месец, се подчинява на линейната историко-библейска времева траектория на протичане, за разлика от обичая, свързан с аграрния цикъл. Именно градското пространство и време прави възможна промяната в градския празничен календар през ХІХ век: откриването на постоянно консулство е явление, което отбелязва нова дата за всеобщо празнуване. Единичният факт е своеобразна ценност за гражданина. Периодиката съхранява паметта за случилото се успоредно с неговата публичност. Общественият отзвук увеличава степента на запазване и интерпретиране на информацията.
В осем часа сутринта г-н Шампоазо – първият френски посланик в Пловдив, облечен в подходящо за случая представително облекло – национална униформа, придружен от задължителна охрана – войници и заптиета, от френски поданици и много народ, влиза в Католическата църква.25 Тя е празнично, богато украсена; вътре го посреща музика. Негово преосвещенство г-н Канова – католическият епископ тук, облечен в архиерейски дрехи, е заобиколен от целия си клир и редица католически свещеници от околните села в Тракийската равнина. Център на това тържество е благославянето на знамето от г-н Канова. След това консулът изрича енергично слово с националното знаме в ръка и в този час църквата се изпълва с викове: “Жива да е Франция! Жив да е императорът!”26 Тържествената литургия се извършва от висшия католически клир, придружена на места от певци, които заедно с музиката на орган изпълняват различни напеви. На излизане от църквата пушечни гърмежи поздравяват знамето. Множество народ съпровожда успоредно делегацията и ритуала по централните улици, а друга част наблюдават от прозорците на домовете си като зрители. После френският консул стига до своя дом, където г-н Канова произнася слово, с което възхвалява Франция и нейния дипломатически представител в Пловдив. Над къщата на г-н Шампоазо започва да се развява благословеното френско национално знаме. То обозначава и разделя консулския дом от другите в града, функционира като знак за отлика и принадлежност.
Турските чиновници, които присъстват на тържествения обред, са под командата на Бакир паша. Местните власти оказват задължителна чест на консула, поднасяйки му лично своите поздравления. Поради заболяване градският управител Салих паша е възпрепятстван да отиде и изпраща на мястото официално своя кехая. Г-н Берти – австрийският консул и г-н Найден Геров – руският консул, който е дошъл скоро, изпращат своите войници като охрана да бдят за добрия порядък, за предотвратяване на евентуални нежелани инциденти.
Вечерта френският консул организира бал в своя дом, където е поканен градският елит на Пловдив, представители на турската управленческа йерархия и другите дипломатически среди. Госпожите и господата се отличават със своите бляскави тоалети, бижута, прически по последна европейска мода. Г-н Шампоазо открива танците с г-жа Берти. Дописникът съобщава за “хоро-кадрил”, започват да се установяват нови съвременни европейски танци. На приема изобилстват разнообразни ястия и питиета на разположение на поканените. Балът продължава чак до сутринта – никога Пловдив не е виждал такъв един празник.27 Светската атмосфера става съществена част от градския микроклимат. Тя е в унисон с наличието на достатъчно свободно време в ежедневието на гражданството, в което да бъдат споделени многообразни веселия, удоволствия, новости, визити, контакти, забавления, придружени с изявен индивидуализъм и показност. С гордост дописникът уточнява, че не са се случили никакви безредици сред множеството и това е похвала за българския народ, чиято територия тук е исконна. Тук възрожденецът се научава да съчетава хармонично в едно цяло костюм, етикет, жест, реч, танц, изискани маниери, себеуважение, самообладание, да проявява разбиране към другостта, да изказва почитания към високопоставени европейски особи, да представи умело себе си като личностна и общностна идентичност, оценявайки същевременно позитивното в различието. Консулският дом получава и отпраща влияния.
През 1859 г. в-к “България” отбелязва пристигането на елинския вицеконсул в Пловдив – г-н Фиво. Гърците от града излизат много надалеч за посрещането, митрополитът изпраща богато украсен кон, с който г-н Фиво трябва да влезе особено тържествено; свитата се предшествува от комедианти в театрални дрехи, които от известно време играят в Пловдив, а след  тях всичките елини на коне придружават консула.28
Анонимен кореспондент съобщава, че на 24 май 1859 г. се организира ново тържество – г-н Фиво издига националното си знаме над своя консулски дом и по този случай ритуалът за освещаване на знамето се извършва в съборния храм на митрополията, откъдето всички елини придружават знамето до сградата на гръцкия дипломатически представител.29 По-късно следват поздрави от 21 топовни гърмежа и официални посещения – визити при местната власт.
Унаследените норми на поведение и превърналият се в регламент ритуал на посрещане се утвърждават окончателно през средата на ХІХ век в публичното светско елитарно пространство във Възрожденския град. В него взимат участие издигнатите и богати градски съсловия, членове на местното административно управление, представители на висшата турска власт и съответните лица, изпратени за консули. Масовата част от средните и нисшите градски прослойки остават в позицията на зрители, допуснати спрямо официалните персонажи на точно маркирана дистанция. Общо състояние е изказването на осъзната радост, възторг, възхищение, надежда или упование за бъдеща закрила.
Традицията на празника, установена в Пловдив от френския консулски дом, се потвърждава и от руското вицеконсулство тук. На седми август 1857 г. Найден Геров е посрещнат като консул в Пловдив, а на 1 септември същата година е вдигнато тържествено знамето над руското консулство.30 Подобна тържествена празничност е налице във Велико Търново при отваряне на руското консулство 1862 г.; при посещението в Пловдив на сина на английския генерален консул г-н Блонд в Смирна (бивш консул в Ускюпе – Скопие) 1860 г.; при вечерните банкети, дадени от английския и австрийския консул в София 1860 г.; при отбелязване празника на Руския император в Пловдив през 1864 г. при специален ред, чиято инициатива поема руският дипломатически представител и др.31 Празникът на руския цар е показателен пример за това как възрожденският градски социум (макар и частично) се приобщава към европейския календар, към честванията на други нации, как обогатява своите знания, вкусове, ценности и постепенно излиза от локалната си балканска затвореност. Той не измества други дати, а се съчетава умело в пълна хармония с останалите чествания на гражданството (в конкретния случай основно на българската етнична общност). Неговото празнуване се реализира в зависимост от политическата обстановка в Турската империя и от дипломатическите отношения между Високата порта и европейските държави. Така напр. по време на руския императорски празник в Пловдив през 1864 г. не се е служило в църква, пашата не е разпоредил топовни гърмежи за поздравления.32
Персонажът на самостоятелното съсловие посланици започва постепенно да се оформя през XIII и XIV век в Ренесансова Италия. Множество от принципите остават валидни до днес и то не само в Европейския континент. В късното средновековие и началните десетилетия на Ренесанса годишните финансови доходи са много ниски. “Това не е била солидна професия, не съществувала кариера на посланик в днешния смисъл, т.е. като висш държавен служител, който отсяда на постоянно местожителство в столицата на чужда държава, за да представлява там своята. Нямало посолства, а само посланичества и посланика наричали “оратор”, защото той бил човек, който трябвало да умее да си служи добре със словото, да знае да разисква и да убеждава. Назначен със срочен договор, когато приключел мисията си, ораторът се завръщал в дома си като обикновен гражданин. Подбирали го измежду видните хора, най-често сред литераторите. Те не можели да не познават, поради професионалните си задължения, риторическото изкуство. Данте изпълнил доста посланичества, преди да бъде изпратен в изгнание , а и след това; Петрарка бил посланик на Висконта; през пролетта на 1354 г. Джовани Бокачо бил пратен с важна мисия отвъд Алпите, в папския двор в Авиньон. По време на мисията си не можел да приема и изпълнява частни поръчки.33
Руският император определя за свой вицеконсул в Пловдив през 1857 г. Найден Геров, след което неговата дипломатическа позиция се регистрира чрез официален султански ферман.34Този принцип остава валиден за всички консули или посланици – назначението и отзоваването им се извършва от държавния глава и е последвано от султанско одобрение посредством ферман. Необходимо е тези лица да бъдат поданици на съответната страна. Те служат срещу точно фиксирано финансово възнаграждение и регистрират последователна преданост спрямо политиката на държавата, която представляват. Допустимо е да изявяват собствени мнения или решения, но винаги в рамките на предварително начертаните граници от техните правителства.
Роден в Копривщица, Найден Геров се заселва в Пловдив през 1850 г., започва да учителствува в колежа “Св. Кирил и Методий”, бързо се издига и спечелва симпатиите на българската етнична общност. Завършил висшето си образование в Одеса – Ришельовския лицей от 1841 до 1845 г., развива широка филологическа работа – пише учебници, превежда книги, събира много фолклорни материали, инициатор е за празника “11 май”, създава Речник на българския език, автор е на първата българска поема “Стоян и Рада”, занимава се и с обществена дейност, като същевременно не са му чужди националните стремежи за църковна независимост, духовно и политическо освобождение на българите. Единствен за времето си по образованост и деятелност, интелектуалецът се справя достойно с консулските задължения. Притежавал е руско поданство (руски паспорт; двойно гражданство), достатъчно начетеност, правилно отработена комуникация, светски етикет, търпение и настойчивост, ориентир в обстановката и хората, лоялен и коректен към останалите етнически групи, като същевременно защитава интересите на българите посредством застъпничеството на руснаците. През 1879 г. на него му е оказано отново доверие – назначен е за управител на Свищов.
След своето назначение консулското съсловие задължително показва пълномощните си дипломатически писма на местното турско управление. Липсата та такива основни документи е знак за населението, че мисията носи временен характер. При посещението си в Пловдив г-н Блонд, който е консул в Одрин през 60-те години на ХІХ в., не връчва акредитивни писма – неговото присъствие се реализира като неофициално без постоянно заселване.35
Съхранявайки средновековната традиция частично, Новото време изгражда общността на дипломатите изцяло от мъже. Тази тенденция се запазва и през първата половина на ХХ век. “Първият австрийски консулски агент във Варна от февруари 1845 г. е г-н Тадески, за първи австрийски генерален консул в Русе през 1849 г. е назначен Емануел фон Рьослер, през 1851 г. пристигат първите австрийски вицеконсули в София и Видин – г-н Георг фон Мартрит и г-н фон Ленк; първият френски вицеконсул, пристигнал в Пловдив през лятото на 1857 г. е г-н Шампоазе, а в Русе френските вицеконсули през 60-те и 70-те години са г-н Жул Шефер и г-н Жорж Обаре, пруският консул в Русе през 60-те години е г-н Калиш, през есента на 1875 г. в София е назначен г-н Льо Ге /Веге Леандър льо Гел/ за първи френски вицеконсул, чийто заместник е г-н М. де Марикур, по същото време други френски дипломатически агенти в Пловдив и Солун са г-н Ж. д’Истрия и г-н Муле; най-ранните консули на Прусия са г-н М. Калиш в Русе от 1853 г. и г-н Абот в Солун; за първи италиански вицеконсул е назначен г.н Виторио Позитано в София през 1876 г.; Англия открива свое консулство във Варна – 1853 г., където е назначен г-н О’Нил, а през 1860 г. в Русе с консул Майер /70-те г. е г-н Роберт Дейлил/; първото руско консулство е открито в Сливен с г-н Ващенко непосредствено след Одринския мир от 1829 г. до 1838 г., след Кримската война руски вицеконсул в Пловдив е Найден Геров, във Видин е г-н Соколов, в Одрин – г-н Стулин, в Търново – г-н Василий Ф. Кожевников през първата половина на 60-те г., след което консулството се премества в Русе, където представители са г-н Лонченков и г-н А. Мошин; Гърция поддържа свои консули в Пловдив, Русе и Свищов – г-н Фиво, г-н Ландагис, г-н Климантиянос и др.”36
Изградено като мъжка общност, съсловието на дипломатическите представители установява специфични изисквания относно своя образователен ценз, професионална подготовка, социален опит, необходим произход от висшите или средни прослойки, официално признато поданство, в отделни случаи аристократична титла. Съзнателно търсената висока образованост за всеки един от посланиците, изпратени в столица или друг голям градски център, се диктува от практическа нужда за водене на преговори, дискусии, дебати с проявена гъвкавост, съобразителност и отстояване на интереси. Езиковата подготовка или военните познания са били важен аргумент в тази насока, с помощта на които се осъществява контакт с местните етнически групи от една страна, а от друга се събира ценна информация за текущите събития, описвана в рапорти или доклади. Никой държавен глава не изпраща случайно подбрани лица на тази длъжност. Налага се правилото за “много открит и учтив човек и в същото време мъдър и хитър държавник” с “любезни обноски и добро отношение”, така напр. граф Кинд-сперг е изпратен със задача да уреди някои гранични спорове през 17 в. в Цариград, както и да неутрализира голямото влияние на тогавашния френски посланик Дьо Ноантел, бил е отличен учен, математик, историк и колекционер на всякакъв вид антични предмети.37 Част от английските и австрийски посланици през 17-19 век притежават аристократични титли – лорд, граф и др. Англия е сред първите държави, която започва да афишира прекрасното владеене на няколко местни езика за своите консули в Европейска Турция – арабски, турски, гръцки и др. през ХІХ в.; а Австроунгарската империя се ангажира с дипломати, които са известни с образованието си, със способността си да предават нещата, безпристрастни и честни, с голямо достойнство и точни отчети.38 Достойнството за личността на този пост се измерва с общи критерии за всички европейски страни – твърдост, уважение сред местните власти, опит, светски възгледи и обноски, християнска етика и нравственост, при нужда приятелски внимателен и гостоприемно настроен.
Всеки посланик има на разположение и подчинение в своята пътуваща свита или постоянен дипломатически дом следните длъжностни лица: куриери, драгомани, секретари, телохранители, слуги и др. Той има право на специална поща. За тази част от писмата-послания, която носи поверителен характер, понякога се използва личен куриер. Фигурата на драгомана е натоварена с най-важни дейности и значения след тази на посланика или консула.
По време на придвижване драгоманът има право на голяма карета с 4-ри коня в колоната, така както и милорд; при престой той се ползува с пълномощия от г-н посланика и заедно с чауша отива при кадията на съответния град, за да им се отпуснат полагаемите се провизии; Придружава много от близо главната дипломатическа персона – служи като преводач, подготвя и произнася (прочита) официални речи, присъства на официални визити или тържествени обеди; в по-големи делегации участват няколко драгомана, единият от които поема по-отговорни функции и се нарича главен; съществува и названието висш драгоман – напр. за Николаос Маврокордато (1670-1730 г.) при Високата порта от 1697 г. до 1709 г., или велик драгоман – напр. Йоан Франкополи на турската легация в Цариград, известен и като учен, преводач, благородник (1801 г.).39
Обикновените цивилни пътешественици комплектоват своите експедиции в Европейска Турция, както с водач, коне, провизии, коли, пътни карти и т.н., така и с драгоман, който осъществява преводаческа дейност. Той успява да осигури безпрепятствена и бърза комуникация с местното население или власти.
Големите, добре проспериращи търговски градски центрове, средоточия на области (Солун, Пловдив, Адрианопол, Атина, Янина, Русе, Корфу, Белград и др.) разкриват благоприятни възможности за обучение и пребиваване на драгомани. Тук те са търсени и наемани като работна ръка. Градското публично пространство създава поле за тяхната реализация в социално-професионален аспект. Чужденците ангажират интелигентни драгомани, които знаят няколко говорими в Турция езици заедно с един европейски – италиански, немски или френски, и са винаги скъпо платени; най-предпочитани сред тях са сърбинът, босненецът или българинът, защото са въздържани в приказките си, доста склонни на послушание, добре запознати с турските нрави и спогаждащите с по-голямата част от населението в Турция. Тяхната заплата е двойна от тази на обикновените слуги, но във второстепенните градове тази цена се покачва до 25 франка на ден.41
Посредническата роля на драгомана, който в повечето случаи е местен жител, е крайно необходима поради недостатъчните първоначални познания на европейците, липсата им на ориентир относно Балканския полуостров, навиците им да задават неразбираеми, дразнещи и недискретни въпроси от гледна точка на ориенталеца или “да изразяват желанията си по напълно непознат в Ориента начин”.
През третата четвърт на ХІХ в. Никола Чалики е служил в Руското консулство в Пловдив срещу заплата, а братя Павлитови са драгомани през 1877 г.: при генерал Гурко – Васил, който знае турски език; при полковник Розанов – Георги (Жорджа), който е определен да отговаря за предаване на Интендантството храните, които събират от населението за войската.42 Освен турски и руски, пловдивските драгомани практикуват гръцки и западен език. Тяхната висока образованост, социален опит, престиж в градския социум се родеят с тези на консулите. Близките им характеристики ги обединяват в един общ елит.
Дейността на чуждестранните консули на Балканите (както в столицата, така и в сърцевината на полуострова) може да бъде обобщена в няколко насоки, които Възраждането усвоява от предходните столетия:****
-миротворческа роля – мисии за мир, участие в преговори, договори;
-юридическа закрила на своите поданици, включително и на българи, притежаващи чужди паспорти, но живеещи в Османската империя и периодично пътуващи в чужбина (напр. гръцки, руски, австрийски, френски, английски поданици), конкретна грижа за техния живот, имоти, чест, професионални дела и тези на фамилиите им;
-осведомителни длъжности (чрез контакти с местното население или местните власти – напр. искат се военни сведения от Н. Геров ежедневно за числото и движенията на войските в Пловдивско през 1876 г. и др);
-културни влияния (празници, етикет, костюми);
търговски функции (напр. посещения на Узунджовския панаир през 1851 г.; 1867 г. и по-нататък, наличие в руското консулство – гр. Пловдив, на Търговския кодекс в Турция, който ще бъде използван като полезно ръководство през 1864 г.);
-освобождаване на военнопленници и цивилни граждани, нежелаещи да се потурчат.
Разнородните дела на посланиците се придружават винаги от редовни рапорти, доклади, епистоларни преписки.
Пътят на посланичествата продължава да функционира и до днес с множество от своите предходни предназначения.
БЕЛЕЖКИ:
1) Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в); С., 1993 г., с.13-36
[Няколко пътя тръгват от дунавските градове към Цариград. Един път води от Дубровник до река Дунав. Другата магистрала е винарския път – от Солун – дефилетата на р. Места и р. Струма – през проходите на Пирин и Родопите – достига до Пловдив, за да пресече Стара планина през Шипка – за р. Дунав.]
2) -“Арменски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХІХ век”, С., 1984 г., с. 73; 1789-1800 г., 1813 г., с. 214-215
-“Любословие или повсемесечно списание”, т. ІІ, Смирна, бр. 17, 1846 г., с. 67
-в-к “България”, 1859 г., бр. 4, 18/30 април, рубриката “Всякакви неща и новини”
-“Цариградски вестник”, 1861 г., бр. 11, 11 март, рубриката “Разни новини”, с. 4
3) Тойнби, А., “Подбрано”, С., 1992 г., с. 232
4) Виж: Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с.111-117
-Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862 – 1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63
-Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19
-Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.;
-“Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г.
-Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г. и др.
5) Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г., с. 11-21, с. 26-28 и др.
6) Илчев, И., “Рекламата през Възраждането”, С., 1995 г., с. 95-96
7) Пак там
*) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те години на ХІХ в.)”, С., 1987 г.;
-“Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г.;
-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67 и др.
**) Пак там; Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.; Моравенов, К. “Паметник за пловдивското християнско население в града…” П., 19…;
сп. “Читалище”, № 16, 15 август 1874 г., с. 447-454 и др.
***) Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.
****) Пак там
8) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., с. 323
9) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.), С., 1987 г., с. 405
10) Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117
-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67
-Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в.), С., 1993 г., с. 61-86
-Английски пътеписи за Балканите, с. 1987 г.
11) “Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г., с. 208 (Симперт Нигел – 1700/1701 г.
12) Пак там, с. 222
13) Пак там, с. 260, 275
14) Пак там, с. 311 (Описание на пътуването на пратениците на император Карл VІ до турския султан Махмуд)
15) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 201
16) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.)”, С., 1987 г., с. 51-55, с.65-68, с.75-81
17) Пак там, с. 66-67
18) Пак там, с. 143-167 (Милорд Хенри Хауърд и благородният му брат Едуард Хауърд от Лондон до Виена и Константинопол, 1664 г. – 1665 – 1666 г.; Преминава рез Белград, София, Пловдив, Адрианопол за столицата), с. 207-211
19) Пак там
20) Пак там
21) Пак там (могат да се подаряват и различни видове храни); с. 246-253
22) Пак там, с. 207-211, с. 271, с. 288 (ХVІІ-ХVІІІ в.)
23) Пак там, с. 339, с. 356 (ХVІІІ в.) и др.
24) “Цариградски вестник”, № 341, 10 август, 1857 г., с. 3-4
25) Пак там
26) Пак там
27) Пак там
28) в-к “България, бр. 5, април/май; 25/7, 1859 г.
29) “Цариградски вестник”, бр. 434, 1859 г., с. 1
30) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, 1914 г., с. 34, с. 208, с. 308-310, с. 349, с. 415, с. 535-536, с. 716-717, с. 724-725, с. 727-728, с. 730, с. 770-771, с. 798, с. 805-806
31) Пак там
32) Пак там, с. 389-390, с. 724-725, с. 727-728, с. 730
33) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 200
34) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 133, с. 292-293, с. 322, с. 622, с. 807
35) Матеева, М., ст. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117; в-к “България”, бр. 92, декември 1860 г.
36) в-к “Независимост”, бр. 39, 16 юни, 1873 г., с. 312 и др
37) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 210-211, с. 210-211, с. 259, с.267
38) Пак там, с. 566, с. 551, с. 143
39) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., 1981 г., с. 150, с. 477-478;
“Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 52, с. 68, с. 81, с. 197, с. 248-250, с. 252-253, с. 271, с. 295, с. 444 и др.
40) Пак там, терджиман – тур. ез.                                 драгуманос – гр. ез.
толмач – ср. ез                                              драгоман – бълг. ез.
Телмач – алб. и вл. ез.
(власите се избягват заради лукавия им нрав, различието на характера им със славяните и мюсюлманите и малкото им познаване на Турция; гърците или албанците – заради тяхната хитрост, самомнителност и особено бъбривостта им, понякога безразсъдна)
41) Пак там
42) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 784, с. 786
*****) Виж: Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 1, с. 10, с. 62, с. 65, с. 81-82, с. 84, с. 152-153, с. 164-165, с. 170-172, с. 191-192, с. 237-240, с. 272-273, с. 285-286, с. 288, с. 300-307, с. 338-343, с. 712-715, с. 719-721, с. 729, с. 731, с. 734-736, с. 744, с. 779, с. 782, с. 810, с. 811-812, с. 843
-Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, 1976 г., кн. 3, с. 111-117; Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862-1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63; Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19..; ст. “Априлското въстание 1876. Сборник от документи”, С., 1954 г., т. 1 (от 1.Х.1875 до 17.ІІІ.1877 г.), с. 298-551; “Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г., с. 49-50, с. 53, с. 58-59, с. 64-65, с. 69-70, с. 76-77, с. 79-80, с. 93, с. 100, с. 107 и др.
 Ирена Янчева
https://irenayancheva.wordpress.com/category/the-road-of-delegations-and-establishment-of-the-first-consuls-in-the-renaissance-city-%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82-5/

 

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>