Тялото е затвор за душата

 

 

 

Платон и Сократ

Според Платон, душата е толкова различна и толкова по-висша от тялото, че можем да наречем тялото “тъмница”, “гробница” за душата. Затова стремежът на философа е да освобождава душата си от досега с тялото. В Платоновия в диалог с  Федон,  Сократ, преди да вземе отровата, моли своите ученици да принесат жертва на Ескулап, бога на здравето, защото смъртта е освобождаване на душата от “болестотворното” влияние на тялото. Според последователите на Платон (неоплатониците) душата стои толкова по-високо от тялото, че е по-правилно да казваме, че тялото е “в” душата, а не че душата е “в” тялото. Неоплатоникът Плотин дори се срамувал от това, че има тяло. Това е линията на подценяване на тялото, която достига кулминация в християнската монашеска аскеза и в разбирането, че плътта e източник на всеки грях.

Тялото е ключ към света

Противоположна е позицията на Мерло-Понти, който е най-влиятелният съвременен “философ на тялото”. Според него тялото е “ключ към света”. То придава на нещата характера на вещи - осезаеми, инертни, триизмерни, материални единства. Защото вещта е мъртво друго на тялото. Във вещта е отразена плътта и съпротивата на тялото. Вещта е природното отражение на човешкото тяло. За безтелесното неутрино няма непроницаеми вещи, за Бог – също. Човешкото тяло е първичният мащаб, чрез който се измерват вещите. Благодарение на тялото вещите могат да бъдат “големи” или “малки”. Например за много от животните светът е едноизмерен (топло-студено, светло-тъмно, подвижно-неподвижно) или двуизмерен. Вещите имат “ляво” и “дясно”, “горе” и “долу” само спрямо позицията на тялото.

Ракурсите на тялото

Тялото има множество ракурси. Можем да ги подредим по следния начин:

Тялото като предмет. Такъв е характерът на тялото като природно, биологично образувание. В този вид човешкото тяло се изучава от частните науки (биологията). Това тяло лекува и хирургът.

Тялото като преживяване. Така болният усеща болката, спортистът – движението на тялото, артистът – жестовете си.

Тялото като експресия. Тук спада цялата физиогномика на човека, символичните значения на силуета, позите, жестовете и мимиката.

Тялото като импресия. Човек оформя образа на собственото си тяло, придобива усещане за неговите очертания и форми, усет за неговия изглед чрез чуждия поглед, оценка и отношение. Така детето импрегнира ласките на майка си, а от оценъчните думи на другите (“красиви очи”, “орлов поглед”, “добра усмивка”) извайва естетически своя облик. В собственото тяло са утаени следи от чужди погледи и оценки.

Физиогномика на тялото

Тялото не само не е затвор за душата, но то е прозорец на душата. В много негови черти или движения душата се изразява. Науката за разбиране на човека чрез изразите на тялото се нарича “физиогномика”. За физиогномиката са написали ценни книги Аристотел и Лаватер. Когато Хегел посочва, че тялото на човека се различава от тялото на животните по това, че “по цялото тяло на човека е разлят един духовен тон”, той говори за физиогномиката на тялото.

Жестът

Дори най-външното в тялото – неговото изправено положение – е символично. То е “абсолютният жест” (Хегел) на човека. Ако жестът е говорещо движение, то изправеността говори за свободата на човека. Тя не е дадена от природата, а е знак за човешкото надмогване на природата, на материалната тежест. Затова Аристотел твърди, че погледът на свободния човек е насочен малко над хоризонта, а робът гледа в земята.

Очите и погледът

Очите са прозорецът на душата, чрез тях тя вижда и бива виждана. В погледа има нещо магическо и мистично в себе си. В него се преплитат природното и свръх-природното в човека – тялото и душата. В погледа тялото става душа и душата става тяло. В него тялото губи своята вещественост и пространственост, а душата излиза от своята невидимост. Срещата с чуждия поглед е навлизане в душата на другия, но също е разкриване на своята. Погледът е “присъствие без разстояние” (Сартр).

Гласът

За да чуем от камъка дори един неясен звук (шум), трябва да го ударим. Само кристалите притежават ясно звучене, защото имат добре подредена вътрешна структура. Тяхното вещество е оразмерено чрез множество симетрии.

За да чуем растението, ни трябва вятър. Растението няма вътрешни органи и е твърде пластично, за да може само да звучи. Можем да чуем само шума от вятъра в листата му.

“Гласът е привилегия на животното” (Хегел). То притежава множество органи и така съчетава неорганично и органично в себе си, че може да звучи от само себе си. Но този глас на животното е глас-сигнал: идва от рода, а не от индивида. Отнася се до типични ситуации.

Единствено човек е способен да се отнася нюансирано както към своите състояния, така и към външните предмети.

Тази нюансировка намира израз в човешкия глас. Чрез него човек изразява свои състояния, посочва външни предмети, но също така отговаря на други гласове. Гласът не е отражение, а звучащи въпроси и отговори, които се вплитат в безкрайния разговор на езика.

Усмивката

И усмивката също като погледа одухотворява нямото биологично тяло. Тя загатва за смях или за слово. С нея човек показва, че е готов да открие нещо “вътрешно”, което външното тяло не може да изрази. А най-вътрешно за човека е “абсолютно вътрешното”, т.е, онова, което няма никаква външност – душата, мисълта, смисълът. Природата е само “външна”, пространствена. Всичко в нея е “едно до друго” или “едно извън друго”. Две природни неща не могат да бъдат съвместени в едно и също място, затова природното дистанцира. Само в идеалното (душата, мисълта) няма нищо външно. Ето защо то приобщава. Затова усмивката е знак за доброжелателност, защото намеква за онази толерантна общност, която е възможна само в идеалното – в словото, мисълта, идеята. Само в тях можем да търсим и да очакваме все-общото.

Смехът

Смехът е повтаряне на една “усмихната дума” (“Ха-ха”). Съгласната “х” е най-мимолетната и стеснителна граница между гласните. Тя е буквата на дъха. Гласната “а” е най-откритата артикулация на гласа. Затова изразяваме съгласие с “аха”. Може би затова “Хаос” е името на първото и най-неопределено състояние на Космоса – то е и най-обещаващо. Смехът говори както за нищожността на предмета (той е недостоен за словото), така и за нашето превъзходство над него (даваме знак, че можем да говорим, че владеем могъществото на имената, но не ги използваме, защото ситуацията не ги заслужава).

Плачът

Обратно, плачът е конвулсивно затваряне на човека в себе си, потъване на душата в тялото – “душата се дави в сълзи”. Сълзите премрежват погледа, отделят душата от външния свят. Те промиват и пречистват очите и лицето след болезнен и затова нечист досег със света. За разлика от животното човек знае какъв трябва да бъде светът. Както природата пречиства чрез дъжда и бурята, както Бог пречиства чрез потопа, така и човек понякога изразява своя безпомощен опит да пречисти света чрез нежната стихия на сълзите.

Неорганичното тяло

Човешкото тяло не свършва с кожата и епидермиса. Човек притежава и “неорганично тяло” (Маркс). Тук спадат дрехите, украшенията и целият природен и вещен свят, чрез който човек живее. Дрехата указва за това, че човек е повече от биологичното си тяло. Дрехата е знак за гордост и срам. Украшенията загатват, че човек сам доизгражда тялото си. Инструментите ”удължават човешките крайници” (Маркс). Както при писане усещаме как докосваме листа хартия с върха на молива, така с телескопа очите бродят из галактиките, а с компютрите покриваме Земята чрез мрежата на световния интелект.

http://www1.znam.bg/zmonres/edu/filosofia/razdel3/urok1/index.html

 тагове: тялото, душата